Ана Годбърсън
Обречена красота (6)

6

До два следобед на пети юли повечето млади жени, които живееха в близките имения, вече бяха чули, че Астрид Донъл е получила от Чарли Грей годежен пръстен, който бил невъобразимо огромен. Няколко от въпросните млади дами — ходили на танци с Астрид и имитирали години наред невероятния й стил на обличане — отидоха в кънтри клуб „Уайт Коув“, за да огледат бижуто лично. Астрид, за съжаление, имаше други планове.

— Бренда, ако ги подреждаш по този начин, ще успееш да вмъкнеш още поне четири чифта… — обясняваше тя, докато се стрелкаше между отворените куфари в стаята.

Бренда, личната прислужница на Астрид, беше свикнала да оправя скъсани подгъви и да събира багаж за няколко дни на яхта, но не притежаваше умението да прибира огромната колекция от обувки на госпожица Донъл в старите куфари „Вюитон“, които госпожа Марш използваше, когато с Астрид заминаваха и се настаняваха в различни европейски хотели след смъртта на господин Донъл. Двете дами бяха придружени от госпожа Рансъм, която безупречно умееше да се справя с огромни количества дамски дрехи, но, за съжаление, беше починала.

Тази сутрин Астрид не беше облечена в стила, който всички имитираха, а в скромен костюм, който подчертаваше бедрата й, съчетан с кремава блуза с висока яка. Макар да й беше трудно да се движи свободно в полата — само един поглед бе достатъчен, за да е ясно, че повечето момичета биха се затруднили — тя нямаше намерение да я смени. Косата й не бе сресана по обичайния начин, ами пригладена така, че да изглежда с нюанс подходящ за по-зряла жена. Посланието й беше, че много скоро ще бъде омъжена и нямаше намерение да се проявява като веселячка и душата на всяка компания. Щеше да стане по-сериозна и прислужниците, икономите и готвачите в Марш Хол бяха наясно с намеренията й.

Клюката бе стигнала и до доведената й сестра, Били, седнала на бледорозово кадифено кресло в един ъгъл в стаята на Астрид, вдигнала глезена на единия крак върху коляното на другия, докато наблюдаваше приготовленията. Единственият човек, който нямаше представа за промяната, настъпила в живота на Астрид, беше майка й, която все още не беше станала.

— Ще ми е самотно без теб — рече Били с блеснали тъмни очи. Също както очите й, косата й беше черна, лъскава и тя я носеше като момче, дълга точно колкото да се подава по един кичур иззад ушите. Тя бе достойна дъщеря на баща си — наблюдателна, умна, хедонистка, обожаваше автомобилите — и се обличаше като него.

— Не заминаваш ли за Лондон в най-скоро време? — попита разсеяно Астрид, посегна към два чифта сатенени обувки и се опита да прецени доколко са ценни.

— Непрекъснато отлагам — отвърна отнесено Били, все едно говореше за действията на друг човек.

— През есента се връщаш в колежа. Знам, че излизаш често, така че ще идваш непрекъснато в Догуд — продължи небрежно Астрид. — Аз бих направила така на твое място. Тази къща е огромна, но не чак толкова, че да ми осигури достатъчно разстояние с госпожа Марш.

— Това изобщо не трябва да те притеснява. — Сега бе ред на Били да заговори небрежно. Астрид се обърна, без да крие скептичното си изражение, докато наблюдаваше как доведената й сестра пали цигара. — Тя просто ти завижда.

— Тъкмо това е отвратително. Бренда, тези остават или пък ти ги вземи, ако ти харесват — продължи Астрид, смени темата и подаде чифта износени сатенени обувки на висок ток на прислужницата.

Тя не умееше да вземе само най-необходимото и самата мисъл да остави нещо, което майка й ще облече за някое парти, буквално я влудяваше. „Човек никога не е прекалено слаб или прекалено богат, а аз все още се побирам в дрешките на дъщеря си“ — представяше си тя как старата драка се хвали на някое от вечерните си партита. От друга страна, с колкото по-малко съкровища пристигнеше в Догуд, толкова по-голяма щеше да е възможността Чарли да я глези.

— Благодаря, госпожице.

Отговорът на Астрид, чието внимание бе временно отклонено от красивото бижу на пръста й, прозвуча разсеяно.

— Моля.

Не откъсваше поглед от годежния пръстен, усещаше как очите й се насълзяват, когато вратата се отвори.

— Какво става тук?

Астрид се врътна и скри ръка зад гърба си. На вратата беше застанала майка й, облечена в бял халат за баня, а снощният грим бе частично свален от лицето й. Погледът й обходи сцената, прецени багажа и разбра какво означава.

— Да не би да си тръгнала някъде? — Отметна тъмната си коса от лицето.

— Аз ли? — попита невинно Астрид, пристъпи крачка по-близо до майка си, скрила ръка зад гърба като момиченце.

Преживяното снощи вълнение с Чарли все още не бе отшумяло, но сега вече усети как се задъхва от гордост, защото се канеше да разкрие тайната пред майка си.

— Да, ти. — Майка й отпи огромна глътка от чашката от костен порцелан, без да откъсва очи от Астрид. — Да не би да си решила да изпратиш любимите си рокли на Армията на спасението?

— Добър ден, госпожо Марш — обади се Били и изпусна струйка дим към мащехата си, но иначе не помръдна.

— Здравей, Били. — Върджиния пристъпи мързеливо напред, чашката кафе пред нея, за да я постави върху кувертюрата между купчинките дантелено бельо. — Кажете, момичета, хареса ли ви партито?

Астрид протегна ръце пред себе си и бавно вдигна копринената камизола най-близо до нея. Задържа я за презрамките, сгъна я прецизно и я остави настрани, след което кацна на ръба на леглото и постави лявата си ръка върху дясната, така че пръстенът на Чарли заприлича на малка коронка в скута й.

— Това пък какво е? — ахна майка й.

— Внимателно, миличка! — извика тя, когато забеляза как се плиска кафето в чашата на майка й. — Това са най-хубавите ми неща — продължи остро, — ще ги съсипеш, ако не внимаваш.

— Чарли ли ти го е купил? — намръщи се майка й, докато се навеждаше, за да го огледа по-добре.

— Естествено! Кой друг? Нямам други обожатели — добави толкова небрежно, че никой друг освен майка й не би забелязал намека. Върджиния не беше глупава, дори в утрини като тази, и долови скритото значение в думите на Астрид. Когато обърна зелените очи към дъщеря си, в тях заблестя нещо като отчаяние, но Астрид бе решила да се усмихва и да покаже най-добро разположение на духа. — Прекрасен е, нали? — настоя.

— Много е красив — Върджиния отпи глътка кафе и огледа стаята. — Да не би Чарли да е решил да те заведе на круиз в Ориента?

— Не! Няма да ходим чак толкова далече — Астрид се изправи и пристъпи към куфара с обувките, пред който стоеше Бренда, все още уплашена от онова, което можеше да се случи между двете господарки. — След като ще се женим и всички могат да видят пръстена, няма защо да живеем разделени.

— Все още не сте женени — натякна бързо Върджиния.

— Мамо… — очите на Астрид блеснаха. — Имам чувството, че не се радваш за мен.

— Разбира се, че се радвам, миличка — Върджиния се овладя. Гласът й зазвуча спокойно, макар и незаинтересовано. — Чарли е много вълнуваща личност и открай време ти подарява красиви неща. Не ме вини, задето съм загрижена. Просто не се прави така.

— Искаш да кажеш, че не мога да се преместя у тях преди сватбата ли? Не, разбира се. Само че… — замълча и се обърна към Били, изкривила закачливо на една страна ъгълчето на устата си. Били пък изви тънката си вежда и кръстоса крака на другата страна. — Кажи — продължи, без да се притеснява Астрид, — не се ли усещаш, когато говориш така старомодно? Разбира се, че няма да спя в стаята на Чарли. Нали всички ще разберат. Ние, младите, не споделяме глупавите ви условности. Не заклеймяваме момичето като опозорено единствено защото живее под един покрив с годеника си.

Знаеше, че постъпи подло, когато подчерта думата млади, и почти й стана жал, щом забеляза как вдървено се изправи майка й.

— Когато бях на твоята възраст, и аз си мислех, че знам всичко — заяви с горчивина Върджиния. Дори допреди малко да имаше жал в сърцето на Астрид, тя се стопи, когато чу тона на майка си. — Можеш да мислиш каквото си пожелаеш, но винаги когато дъщеря ми получава нов накит, съм безкрайно щастлива.

Произнесе накит така, сякаш ставаше въпрос за детска играчка, която скоро ще бъде захвърлена с досада. Стегна колана на робата, кимна отсечено с глава и излеем от стаята на дъщеря си. Астрид въздъхна и прокара пръсти през косата си. Прекрасното настроение, с което се бе събудила, започваше да се изпарява, но в следващия момент Били се изсмя гръмко, гърлено и разпиля напрежението в стаята.

— Горката нещастна Върджиния, прокълната да бъде двайсет и две години по-стара от дъщеря си!

Астрид също се изкиска и разбра на доста късен етап от играта колко по-поносим беше Марш Хол, когато доведената й сестра е тук. Били бе права за всичко, макар никога да не навираше правилната си преценка в очите на хората.

— Моля те, много те моля, обещай да идваш често на гости. А когато идваш, трябва да ми носиш клюки, за да не полудея и да реша, че това място ми липсва.

 

 

— Кордилия?

— Да? — отвърна тя и с нежелание остави вестника, за да вдигне поглед към брат си.

Чарли се показа на южната веранда, придърпа стол към огромната маса от ковано желязо, където напоследък се хранеха. Беше в бяла блуза за тенис, която изглеждаше така, все едно всеки момент щеше да се пръсне, а косата му бе зализана назад.

Кордилия вече знаеше от Лети — снощи приятелката й се беше върнала в апартамент „Кала“ с широка усмивка, нетърпелива да й разкаже клюките — как Чарли е предложил брак на Астрид след партито у семейство Боумонт, този път с пръстен, и как бе успял да придаде тържественост на цялата работа. По лицето му личеше, че е щастлив след големия жест. Всичко беше чудесно, но Кордилия бе все още разтърсена от вчерашните си срещи и не бе готова да сподели чужда радост.

— Да не би да си се вкиснала заради пилота? — попита Чарли и свъси вежди. Беше чудесно, че е така загрижен, но Кордилия нямаше желание никой да я съжалява. Сгъна бързо вестника и го премести настрани. — Астрид ми каза, че Макс Дарби те е обидил. Какъв гадняр, да се държи по този начин, след онова, което си сторила за него.

— Кой е този Макс? — отвърна небрежно тя и посегна да извади цигара от пакета на масата, останал до чинията. Брат й отвърна на усмивката и се наведе да й запали цигарата. — Името не ми е известно — уточни сухо тя.

— Браво на момичето ми.

Кордилия остана доволна, че Чарли се гордее с острия й отговор, също както баща им. За съжаление, непринуденото й държание бе фалшиво, защото цяла сутрин бе прелиствала вестниците с надеждата да открие нещичко за пилота.

— Той е отегчителен и самовлюбен, а ти имаш късмет, че не го понасяш — продължи Чарли. Кордилия кимна и изпусна струя дим.

Истината бе, че тази сутрин на няколко пъти мислите й се отклониха в същата посока. Като подредеше фактите: пълен въздържател, не харесва партита, а съпругата на покровителя му е президент на женското християнско сдружение на област Съфък — вече бе убедена, че е скучен досадник с ограничен мироглед. Все пак не пропусна покровителите му и се досети, че също като нея е сирак.

— Знам какво ще те разведри.

— Какво?

— Открих мястото. Облечи си нещо хубавко. Отиваме в града. Ще видиш бъдещия дом на първия незаконен бар на семейство Грей.

 

 

Кордилия се върна във фоайето в елегантно късо сако съчетано с червената рокля, която бе облякла първия път в кънтри клуба, косата й почти напълно бе скрита от хлабав тюрбан. Натъкна се на първата вълна багаж от Марш Хол. Куфарите бяха подредени на дюшемето от тъмно дърво и тя едва се добра до входната врата.

— Налага се да разкараме биячите ти, за да намерим място за всичко това — обърна се Кордилия към Чарли, когато той излезе от библиотеката в тъмен костюм.

— Утре. Тази работа ще остане за утре — обеща и преплете пръсти с нейните, щастлива, че нито един облак не може да помрачи чудесното й настроение.

После двамата наследници на трафикантската империя на Грей заслизаха по каменните стъпала на дома и се качиха в даймлера, в който ги очакваше шофьорът, за да ги откара по провинциалните пътища, през моста към големия град. Дори лъскавите води под Куийнсбъро гъмжаха от баржи, шлепове и корабчета за разходки. Щом навлязоха в улиците на Манхатън, бързо се пренесоха от спокойствието на Уайт Коув в жужащ, неспокоен и пренаселен свят.

Отиваха на пресечка в западната част, където подовете бяха от тюркоазена мозайка в съчетание със златно, а високо над тях се виждаше извит таван, изрисуван с херувимчета и облаци. Боята бе започнала да се лющи и пада, а отдолу се виждаше камък, който създаваше тайнственост, подчертаваше красотата на огромната стая. На всяка стена имаше прозорци с метални решетки, а зад тях арки, които водеха към други стаи, тъмни, потискащи, а в края се виждаше двойна медна врата със сложен обков.

— Какво е било досега? — ахна Кордилия.

— Банка, разбира се. — Стъпките на Чарли ехтяха, докато обикаляше. Щом го каза, Кордилия откри, че усеща мириса на пари, замаскиран от миризмата на прах и плесен, проникнала навсякъде. — Това са били гишетата на касиерите. Банката е била малка, не особено добра. Миналата година е сдала багажа.

— Искаш да кажеш, че банката е изгубила парите си ли? — Кордилия не се сдържа и се подсмихна при мисълта.

Разбираше как фермер със съсипана реколта ще сдаде багажа, също и семейство, което харчи повече, отколкото печели. В Юниън имаше една-единствена банка и целият град влагаше парите си в нея, така че мисълта за банка, която свършва парите, й се струваше не просто смешна, ами направо нелепа.

— Те са изгубили всичките си пари, а ти ще изкараш купища на същото място. Не пречи да поставим барманите зад решетките и така, дори някой да дойде на неочаквана проверка, те просто ще хлопнат гишетата и ще разполагат с предостатъчно време да се измъкнат през задния вход, преди да ги арестуват.

Кордилия кимна. Слушаше го и същевременно си представяше нощите, които щяха да прекарват на това място. На сцената щяха да танцуват момичета, щеше да звучи бърза, приятна музика, да се чува оживено бъбрене, да се подхвърлят приятни забележки, да се усеща пулсът на града. Беше извървяла безкрайно дълъг път, за да изживее подобни нощи, и сега усети тръпка на възторг, задето ще участва в подготовката. Тъкмо в това отношение баща й бе проявил гениалността си — бе истински виртуоз в организирането на вечери, в които гостите биваха завладени от непреодолимо желание да изпият възможно повече от незаконно предлаганата му стока. В един от последните си дни й беше казал, че иска да я научи на тънкостите в бизнеса си. Сега тя щеше да осъществи неговото желание.

— Наистина ли смяташ, че ще мога да ръководя незаконен бар?

Стъпките му ехтяха, докато тя пристъпваше след него, надничаше в кътчета и ъгли, представяше си къде ще бъдат масите и къде сцената, а възторгът й бе неудържим.

— Ще имаш помощници, но бъди сигурна, че хората ще идват специално, за да те видят.

Мисълта не се понрави на Кордилия и тя обиколи повторно помещението, огледа металните решетки на прозорците, износените дъски на пода, няколкото махагонови бюра, изтласкани в ъглите, но все пак сравнително запазени. Високите прозорци пропускаха малко бледосиня светлина — цвят, в който имаше нещо райско — и за момент, напълно неочаквано дори за нея самата, й се стори, че Дариъс е с тях. Усети някакво присъствие, а сетне и тръпка, която разтърси раменете й.

— Трябва да пийнем по чаша за татко — рече тя, когато се обърна отново.

— Абсолютно.

Затова отидоха в западнало заведение зад ъгъла. От обзавеждането вътре лъхаше на топлината на фермерски дом, всички пушеха, говореха на висок глас, носеше се невъобразим шум. Прекараха в бара цял час и на Кордилия й беше безкрайно приятно, а когато Чарли й напомни, че е време да си вървят, и излязоха навън, небето бе придобило оттенъка на зряла слива, който караше неоновите надписи да блестят като вълшебни. Изглежда някой бе съобщил на пресата, защото фотографите наскачаха към автомобила, който ги очакваше. Преди подобно нещо щеше да я разстрои, докато сега й се стори невероятна шега и си представи как Макс Дарби отваря утрешния вестник и я вижда в красивата й червена рокля на снимката, поместена точно под заглавието: ДЪЩЕРЯТА НА ТРАФИКАНТ ВИЛНЕЕ ИЗ ГРАДА.