Ксавиера Холандер
Професия проститутка (7)

7.
Арести

По мое мнение в Ню Йорк няма „дом на удоволствията“, който поне веднъж годишно да не бъде обискиран от полицията.

Лично мен са ме „инспектирали“ три пъти в собственото ми жилище и веднъж в дома на друга мадам — Джорджет Харкорт. Всяко арестуване е досадна пречка, защото ние желаем единствено да си гледаме работата и не пречим на никого, но искаме и нас да не ни тормозят.

В опита да се защитиш, е добре да проверяваш обстойно кой се обажда по телефона, да не взимаш пари, преди клиентът да е приключил с „изпълнението“ си, да се обезопасиш със сложни ключалки, та да попречиш на полицията да нахълта ненадейно. Аз например съм въвела кодови думи за клиентите си.

Но колкото и да си внимателна, каквито и предпазни мерки да вземеш, решат ли да нахълтат, винаги намират начин. Новите разпоредби, според които не е задължително да се чука предварително на вратата, ги улесняват да нахлуват законно, а и не са им необходими заповеди за обиск, за да задигнат тефтерите с адреси и телефони.

Методите, причините и санкциите за арестуване са колкото различни, толкова и нелепи понякога.

Съсед се оплаква, защото му нарушаваш спокойствието; конкурентка те издава, за да навреди на бизнеса ти; клиент си измисля повод за недоволство и вика полицията. Точно това според мен е обяснението за неприятностите, случили ми се за втори път.

Изхвърлих Ники, млад перко, защото тормозеше момичетата ми и разстройваше клиентите, а той изтичал до полицейския участък и подал жалба.

— Там въртят публичен дом — заявил, — но отказват да ме обслужат.

Полицията нахълта, напъха си носа във всичките ми финансови документи и заяви пред съдията, че съм най-крупната мадам, действаща на територията на Ню Йорк. Отначало нещата никак не изглеждаха розови, но адвокатът ми сведе обвинението до дребно нарушение и накрая се отървах с глоба от сто долара. Плюс тлъст хонорар за правната услуга, естествено.

За пръв път ме арестуваха също в моята къща и, признавам, поради моя небрежност, защото през онази нощ бях заета и не проверих щателно клиента. Обикновено при позвъняване по телефона изисквах доказателство, че се обажда клиент — да опише предмет от къщата или момичето, с което е бил последния път; ако е нов, се интересувах от името на клиента, който го препоръчва. Въпросната вечер звънна някакъв тип на име Арти, съобщи, че е от Бруклин и е приятел на „господин Робъртс“.

Обикновено такава препоръка не би ме задоволила, защото познавах поне шестима с името Робъртс. Но ми се стори изключително чаровен, пък и явно проявих алчност — сподели, че ще доведе още трима клиенти.

Пристигнаха след около час. Спалните вече бяха заети, а и имаше двама преди тях, но те не възразиха да изчакат.

Изглеждаха симпатични — евреин, ирландец и двама италианци. Изпиха по питие, поседяха, бъбреха и се шегуваха.

Междувременно помолиха да извикам още три момичета за тях. Откликнах с удоволствие. Момичетата пристигнаха. Тогава единият извади значка и се представи, след като бе настоял да ми плати предварително.

— Ей, сладурано — заяви, — не сме точно това, на което ти приличаме. Не сме пичове. — Доста се изненадах, защото всички ми се сториха истински надървени, докато в скута им седеше по едно момиче. — Полицейски офицери сме и ти си арестувана.

И този път адвокатът ме отърва с глоба от сто долара. Доказа, че съм била подведена чрез измама.

Подведена чрез измама означава, че не е законно да те арестуват, защото полицейският офицер съзнателно те е тласнал да извършиш престъплението. Намирам го за справедливо.

Полицията използва и друг метод: причакват долу клиент, който си отива, сграбчват го и го сплашват достатъчно, за да те издаде.

Питат го дали е платил, за да чука, и ако той отвърне: „Не, бях на гости при майка си“, те контрират: „Добре. Ще си запишем името и адреса ти и ще съобщим на съпругата ти какъв примерен син си“. Уплашен, типът обикновено изпява всичко. Тогава те или моментално го връщат и те изправят пред обвинителя ти, или изчакват да дойдат още клиенти, за да заловят всички на местопрестъплението.

Така ме хванаха в дома на Джорджет Харкорт. Още го помня като изключително грозна и унизителна случка.

По онова време работех предимно за Джорджет, защото Мадлен ме спипа да раздавам визитките си на нейните клиенти и побесня. Не ми стана приятно, защото Мадлен определено въртеше най-добрия бизнес в града и клиентелата й бе по-изтънчена. Клиентите на Джорджет бяха предимно пияни брокери и чудаци, а повечето й момичета не бяха много привлекателни. И в добавка — поделянето на парите 50 на 50, както бе при Джорджет, бе по-несправедливо от разделението 60 на 40 при Мадлен. Джорджет бе непреклонна. Дори да ти се наложеше да вземеш такси оттук до Тимбукту, не ти зачиташе разходите. Не разрешаваше на момичетата да си приготвят в къщата й нещо разхладително за пиене, да не говорим за ядене, дори да прекарваха там повече от четири часа. В моята къща момичетата ядат и пият каквото пожелаят.

Въпреки това работех именно при Джорджет. За нея това беше страшно изгодно, защото бях трудолюбива, можеше да се разчита на мен и проявявах изобретателност. А и бях единствената, която успяваше да се вмъкне безпрепятствено в Плаза или Уолдорф след полунощ. Обличах старомоден пуловер и пола, слагах бели чорапи и връзвах косите си на плитки. Рядко употребявам грим — дори и днес, когато съм голяма мадам — затова изглеждам свежа и естествена. Слагах си очила, пъхах дебела книга под мишница и минавах край охраната, която ме вземаше за колежанка. Преди да потропам на вратата на клиента, си развързвах косата, свалях чорапите и очилата и хвърлях книгата в кошчето за боклук.

Джорджет ме харесваше и заради друго: грижех се добре за големите курове — независимо колко дълги или дебели, — защото ги обожавам.

Представлявах истинска находка за къщата й, а тя знаеше, че по което и време на денонощието да ми звънне, ще се отзова.

През онази февруарска нощ на 1970 година Джорджет ми се обади да мина да се погрижим заедно за петима банкери. Отидох в Павилиона, където държеше мансарда. Помня, че навън имаше снежна буря и бях полузамръзнала. Слязох от асансьора и започнах да си духам на ръцете, за да се постоплят, тогава забелязах дребен китаец с тъмни очила — вероятно клиент, който си тръгваше.

Влязох вътре. Определиха ме за Картър Майлс — банкер, известен с огромния си пенис. Никое от другите момичета не можеше да го поеме. Наричат го Дългата миля по очевидни причини.

Помня как Картър дълго ми го вкарваше. Отне му цяла вечност да свърши, защото беше доста пиян. Приятелите му отдавна бяха приключили и се бяха облекли.

Междувременно чух Джорджет да разговаря по телефона — приемаше двама нови клиенти. Помоли ме да ги изчакам. Изведнъж всички, освен мен се оказаха облечени.

Седях и си почивах, а главата на последния ми клиент бе в скута ми. На вратата се звънна.

— Остави ме да ги посрещна гола — предложих аз на Джорджет шеговито.

— Сигурно ще им е доста драго — промърмори един от банкерите.

Стоях до нея, докато тя се оправяше с бравите и ключалките. Отвори вратата. Видях двама — и двамата доста едри. Единият, плешив, изглеждаше доста злобен, но реших, че не по тяхна вина са се родили грозни, а парите им струват колкото на всеки друг. Пристъпих напред и поздравих:

— Здравей, миличък — обърнах се към плешивия. — Влез и дай да ти взема сакото. Чувствай се като у дома си.

В този момент обаче зад гърба му забелязах дребния азиатец с тъмните очила. Явно го бяха хванали на излизане. Нещастникът мокреше гащи от уплаха.

Мъжете извадиха значките си и обявиха:

— Полиция. Всички сте арестувани.

В следващия момент осем униформени ченгета нахлуха през вратата и настана пълен хаос.

Момичетата пищяха, клиентите се стреснаха и само Мариана — прислужницата на Джорджет — запази самообладание и успя да скрие тефтерите на работодателката си. Дори Джорджет изгуби присъствие на духа и ръсеше глупави закани по адрес на полицаите. Помня, че доста се изплаших, и не знаех какво щеше да стане по-нататък.

Личният ми черен тефтер със списъците на клиентите ми се намираше в съседната стая до дрехите ми, а аз стоях гола в антрето. Съвсем инстинктивно най-напред изтичах до спалнята, откъснах страниците с адресите и ги скрих под дрехите за пране на Джорджет. В това време униформените полицаи претърсваха къщата за наркотици.

Един влезе в банята, точно успях да напъхам листовете, нареди ми да се облека и да го последвам с останалите в участъка. Сред целия хаос обаче не намерих нито бикините си, нито чорапогащника, нито сутиена. Наложи се да изляза на студа без нищо под палтото, освен леката къса рокля.

Съседите стояха строени в коридора и наблюдаваха как ни повеждат като стадо гъски към полицейските коли, за да ни откарат в участъка.

Стори ми се, че страшно дълго кръжахме из града, а междувременно ирландското ченге до мен сграбчи ръката ми и я постави върху щръкналия си член. В каросерията беше тъмно, изсмях се цинично.

— Какви са тези глупости! — извиках високо. — Арестувате ни, защото продаваме секс, а сега искате да го получите безплатно в колата! — Стори ми се толкова нелепо, че прихнах. — Така и така ще попаднем в затвора… Защо пък да не ви обслужим? — завърших с истеричен смях.

Другите момичета останаха ужасени.

— Успокой се, Ксавиера — увещаваха ме те. — Работата е сериозна.

Така и не успях да се овладея. Блъскаха ни като долни проститутки, всички бяхме разстроени, задникът ми буквално замръзваше, а това ченге беше готово да се възползва от мен. Смутен, той леко се отдръпна, а страстта му видимо охладня.

В участъка пристигнахме към един след полунощ. Пак ни поведоха като стадо по вонящо стълбище и ни вкараха в мръсна канцелария. Тук лейтенант Грийнлийф — едрата плешива маймуна, която ме арестува — си съблече палтото и седна зад бюрото.

Разрешиха ни по две телефонни обаждания, ако са кратки. Проблемът бе, че нямаше на кого да се обадя, ако изключим Пол Линфелд — дизайнер на бижута, с когото се запознах в Маями и с когото излизах редовно от Коледа.

Макар да беше късно, се надявах да ми помогне — в края на краищата беше мой любовник.

— Пол — започнах аз, — ужасно съжалявам, че те безпокоя по това време, но го закъсах сериозно. Арестуваха ме. Притеснена съм и не знам какво да правя.

Последното нещо, което очаквах, бе отговорът му:

— Не ме интересува! Не им съобщавай, че ми звъниш, не им казвай името ми и ме зачеркни от тефтера си, ако ще го конфискуват.

Това показва колко можеш да разчиташ на мъж, дори когато твърди, че те обича. Ако си в беда, той те предава.

Часовете в участъка течаха бавно. Дълго време не се случи нищо. Бяхме гладни и ни беше студено. Накрая решиха да ни разпитват една по една.

Джорджет прошепна в ухото ми:

— Отричай, че ти е било платено. — Беше си самата истина, защото загубихме полагаемия ни се хонорар за вечерта. — И не им казвай коя си, нито къде живееш.

Дойде моят ред. Младо ирландско ченге ме настани на стол и попита за името ми. Независимо от съвета на Джорджет му го казах. Нямах друга алтернатива.

— Адрес, възраст, занимание? — продължи той.

Занимание ли? Въпросът ми се стори доста нелеп, затова отвърнах:

— Нимфоманка съм.

Идиотът попита:

— Как се пише?

— Н-и-м-ф-о-… — започнах и момичетата се разсмяха.

Дори двама детективи, дремещи зад бюрата си, прихнаха.

Независимо че случката беше смехотворна, се чувствах депресирана, а и беше студено. Изпитвах ужасна умора. Настаних се на едно бюро и се опитах да поспя. Зад гърба си чувах как разпитват Джорджет. Не се наложи ченгето да я пита за името й, защото по онова време тя вече беше една от най-известните мадам в Ню Йорк.

— Ей, показанията, които взимаш от мен, са пълни с правописни грешки — чух я да го смъмря.

Ченгето й отвърна:

— Как да се съсредоточа? — Очевидно ме посочи. — Виж оная там — легнала и обърнала голия си задник към мен.

Около пет сутринта отново ни напъхаха в полицейските коли. Отведоха ни в Томбс. За първи път попадах там. Попълнихме куп формуляри и отново дадохме показания. Мястото се оказа още по-кошмарно от участъка — пълно с крадци, хулигани, пияници, наркомани, побойници и уличници.

Направиха ни някакви инжекции и ни подложиха на страхотно унизителен физически преглед — извърши го едра, мъжкарански тип надзирателка.

Трябваше да се наведем напред и да разтворим крака широко, та ако сме напъхали нещо във вагините си, то непременно щеше да падне. Наредиха ни да влезем в банята, независимо дали желаехме или не. После ни заключиха в отделни килии. Хора кашляха, говореха или повръщаха; цялата атмосфера бе изключително мрачна.

В килията до моята чернокожо петнадесетгодишно момиче разказваше с хленчещ южняшки акцент, че е наркоманка от дванадесетгодишна. Умираше за една цигара и не ме оставяше на мира. Една от нашите имаше. Препредадохме си я от ръка на ръка, докато стигне до нея, само и само да млъкне.

Пейките бяха адски студени. Нощта мина бавно и мъчително — не ни се удаде никаква възможност да поспим. Около осем часа ни отведоха в още по-неприветлива килия, пълна със злобни на вид чернокожи проститутки; носеха високи ботуши, разноцветни перуки и кожени миниполи. Ужасната воня вътре ме задушаваше. Опитах се да не дишам.

Започнаха да ни задават всевъзможни въпроси, сякаш имахме навика да прекарваме вечерите си в смрадливи затвори. Чернокожо момиче със синини по лицето се заинтересува от мен и не престана да ме разпитва. Докато задаваше въпроси, непрекъснато ме потупваше по рамото.

— Ей — подхвана тя, — ти с русата коса. — Туп. — Сигурно си от високоплатените момичета на повикване, дето изкарват по двадесет и пет долара на час.

— Съжалявам, но не съм — отвърнах. — Получаваме по сто на час.

Изсилвах се, естествено, но ние бяхме истински светски дами сред тези човешки отрепки.

Тя не искаше да покаже, че завижда, затова продължи:

— Е, сладурано — отново ме потупа, — бас държа, че твоят старец е отвън, готов да те освободи…

— Какво значи старец? — попитах аз, защото по онова време не познавах терминологията на уличните проститутки.

— Сводник. Нямаш ли си сводник?

Туп. Туп.

Тя откровено ме зяпна, когато разбра, че нямам представа какво е сводник и такъв не ме чака отвън. Щеше ми се да млъкне — брътвежът й ме дразнеше, а и не преставах да се питам какво бе станало с живота ми. Преди година очаквах да се омъжа и задомя, сега се намирах в мръсна затворническа килия с двадесетина долни проститутки.

— Остави я на мира — обади се Джорджет. — Нова е в занаята.

Горе-долу по това време ни привикаха в съдебната зала.

Сред публиката зърнах банкера Картър — вече трезвен. Бе проявил достатъчно загриженост да дойде да види какво става.

После наетият от Джорджет адвокат — оказа се роднина на съдията — се изправи и си изпя тирадата. Не следях добре доводите му, но явно е бил компетентен, защото чух съдията да обявява:

— Делото се прекратява!

Всички слязохме в бюфета. Изпихме по един млечен шейк, изядохме по сандвич и поприказвахме с адвоката и Картър. Благодарих и на двамата, а Картър ангажирах за мой банкер, какъвто е до ден-днешен.

После се върнах в къщата на Джорджет да взема изпод мръсните й дрехи откъснатите листове с имената и адресите. Прибрах се вкъщи, спуснах завесите и спах цели петнадесет часа, за да забравя най-кошмарната нощ в живота си.