Ксавиера Холандер
Професия проститутка (4)

4.
Холандско угощение

През онази декемврийска сутрин на 1967 година препълненото с хора летище Кенеди не бе най-приветливото място на света. Бързащи нанякъде тълпи ме бутаха, а Карл никакъв не се виждаше. Шест часът е нецивилизовано време да пристигнеш в Новия свят, но когато разполагаш с пари само за евтин чартърен полет, нямаш избор.

Докато митничарят слагаше тебеширено кръгче върху последното ми парче багаж, започна да ме обзема отчаяние, но в този момент зърнах познатото лице на Карл. Първо аз го видях, затичах се и го прегърнах през врата, готова за целувка, но той извърна глава.

Трябваше ли да се смущава да целуне годеницата си на летището? Какво, по дяволите, ставаше?

— Ще намеря носач да пренесе багажа ти — бяха единствените думи, докато ме водеше през фоайето към огромната си американска кола. — Добре дошла в САЩ — промърмори той вече на паркинга.

Господи, какво посрещане! Бях без ръкавици, палтото ми не бе достатъчно дебело да ме предпази от острия вятър, а мъжът, който през последните осем месеца ми бе писал страстни писма, картички и телеграми, се държеше като непознат.

Освен консервативната му прическа и изчезналия тен имаше и друго и аз трябваше да разбера какво е.

— Карл, има ли нещо, което е редно да знам? — попитах.

Той включи радиото на колата и отвърна със смутено покашляне.

— Карл, зарязах всичко, което притежавам, за да дойда тук и да съм с теб — отбелязах. — Ако се е случило нещо, намирам за справедливо да го знам. — Усещах, че каквото и да ми каже, ще е лъжа, но бях готова да приема и полуистина. — Срещнал ли си друга жена?

Той се раздвижи неспокойно на седалката.

— Имаше една друга — смотолеви Карл. — Секретарка. Срещнах я на икономическата конференция в Ямайка преди няколко месеца.

Казвала се Рона, обясни той. По неговите думи била майка на осемгодишен син, самата тя на тридесет и пет и луда по Карл. Той обаче не отвърнал на чувствата й и спал с нея не повече от три път, гарантирано.

— Добре. Сега съм по-спокойна — заключих аз и смених темата.

Пристигнахме в мансардния апартамент на Карл в източния край на Седемдесета улица, за да се освежим и да си починем. Жилището беше впечатляващо, пълно с френски провинциални мебели и скъпи антики, но нищо не нарушаваше безупречния ред: нямаше нито едно цвете, нито бележка с „Добре дошла“. Изглеждаше, сякаш архитектът по вътрешно обзавеждане си е тръгнал преди пет минути.

Оставихме багажа и отскочихме до заведение в Джърмантаун, за да хапнем нещо набързо, а после се върнахме да се изкъпем, да разопаковаме багажа и да се любим. Но нещо определено не беше както преди.

Странното поведение на Карл се оказа заразително и той въобще не ме възбуди. Големият му хуй направо ме нараняваше. Наметнахме се с роби и включихме телевизора.

Към десет вечерта се чувствахме малко по-спокойни един с друг и отново започнахме да се любим. Старите чувства изплуваха донякъде, но точно тогава телефонът звънна. Карл рязко се отдръпна от мен и вдигна слушалката.

Не ви будалкам — последвалият двадесетминутен разговор определено създаваше впечатлението, че той предпочиташе да се люби с онази, която е от другата страна на линията, а не с мен.

Почувствах се прекалено пренебрегната и не зададох никакъв въпрос. Претърколих се и се опитах да заспя.

Следващият ден беше неделя. Очаквах Карл да ме разведе из града, но около обяд той обяви:

— Ксавиера, трябва да отида при майка ми и да й помогна с уреждането на изложба, която ще открива днес. Моля, извини ме, но ще те оставя сама известно време. Гледай телевизия или напиши писмо на вашите. Ще се върна към шест и ще излезем да вечеряме.

Сама в апартамента, аз се чувствах объркана и окаяна. След толкова месеци не можеше ли да намери време да заведе годеницата си някъде през първия й ден в Америка?

Следобедът се точеше бавно. Стана шест часът, после седем, осем, девет, десет, а от Карл нямаше и следа. В хладилника нямаше храна, а аз бях гладна и изпълнена със самосъжаление. Карл се върна към десет и петнадесет и ме намери в леглото, обляна в сълзи.

На следващото утро той излезе рано за работа и пак не се върна до десет вечерта. По едно време телефонът звънна. Вдигнах слушалката, защото си мислех, че е той.

— Кой е? — попита женски глас със странен акцент.

— Казвам се Ксавиера. Годеница съм на Карл Гордън — отговорих. — Кой се обажда?

Последва смаяно мълчание, преди да прозвучи отговорът:

— Казвам се Рона Йонг и Карл Гордън е моят годеник.

Гласът започна да разказва история, част от която вече знаех: как, къде и защо се бяха срещнали.

— Защо сте в Ню Йорк? — попитах аз.

— Карл ме покани да дойда от Кингстън и да се омъжа за него.

Рона ми разказа колко настойчив бил Карл — заради него тя зарязала работата си, оставила сина си при приятели и пристигнала в Ню Йорк преди пет месеца.

Но откакто дошла, не била чула друго от Карл, освен голи обещания.

— Карл постоянно отлага датата на сватбата, а аз нямам пари и като чужденка нямам право да работя — сподели жената и се разплака.

Колкото и да ме бе разстроило обаждането й, изпитах и известно съчувствие към нея, а и бях любопитна как изглежда съперницата ми — затова приех да се видим у тях.

Даде ми адреса си в Сътън плейс — оказа се недалеч от мястото, където живееха родителите му — и ако след като изслушах историята й останах изненадана, то онова, което ме посрещна на вратата, направо ме смая.

Карл се държеше малко като расист в Южна Африка, а жената, застанала сега пред мен, която твърдеше, че е негова годеница — беше чернокожа!

И не стига това, но имаше и изпъкнали зъби, месести крака и суха къдрава коса. Страхотна конкурентка си имах, няма що!

Вътре изказах възхищението си от засадена в саксия папрат.

— Благодаря — отвърна тя. — Карл ми я подари вчера.

Значи това бе „майката“, заради която пренебрегна годеницата си? Колкото повече неща научавах, толкова повече се затвърждаваше убеждението ми, че имам право да поискам обяснение от Карл. Затова Рона и аз решихме да му се обадим и да го поканим да дойде.

Карл вдигна, когато се обадих в апартамента му, и каза, че се тревожел къде съм.

— В района на Сътън плейс — отвърнах аз, — но не в дома на родителите ти.

Веднага се досети къде съм. Не му оставаше друго, освен да дойде.

Докато го чакахме, Рона ми поднесе чаша китайски чай и много вкусни домашни бисквити. Беше домошарка по душа и с гордост ми описа екзотичните ястия, които приготвя за Карл. Но в момента, когато той влезе, тя се развика насреща му.

— Лъжливо копеле такова! Вземи шибаното си решение! За коя от нас двете ще се ожениш?

— Какви са всички онези глупости, че си бил при майка си? — пригласях аз. — Бил си тук, нали?

— Каква майка? — прекъсна ме Рона. — Знаеш ли, че този негодник се срамуваше да ме представи на майка си само защото съм чернокожа? Затова един ден се вдигнах и сама отидох да се запозная със семейството му.

— И какво стана? — попитах, сякаш Карл вече не съществуваше.

— Алкохолизирана кучка! Отнесе се с мен като с отрепка. Престори се, че ме взема за кандидатка за прислужница, и ми заяви, че след като вече имат японка, една ямайка би внесла допълнителен колорит. — Обърна се отново към Карл. — Е?

— Ами — подхвана със заекване Карл, — Ксавиера е официалната ми годеница, защото ходих в Холандия и получих благословията на баща й. Тя — продължи — се нанесе да живее при мен преди няколко дни.

Това бе достатъчно за Рона. В гнева си тя сграбчи тежък каменен пепелник, готова да го запрати по главата на Карл.

За щастие бях достатъчно близо, за да й попреча, но в този критичен момент ми се стори, че зървам нещо, за което се молех да греша. Докато годеника ми го заплашваше опасност, в очите му се мярна еротична наслада!

Моментът бързо премина и ние си тръгнахме. Жал ми беше за Рона, но бях страшно влюбена в Карл, а и останах доволна, че в нейно присъствие открито предпочете мен. Приех измърморените му нескопосани обяснения и се съгласих повече да не повдигам въпроса. Лесно прощавам, когато съм влюбена. А и как иначе да постъпя? Не познавах никого в Ню Йорк, бях останала без пари и нямах с какво да си платя билета обратно до вкъщи.

Два дни след драмата в Сътън плейс последва второ интересно запознанство с интимния живот на Карл — семейството му.

Родителите му, лекари, притежаваха красив обширен апартамент. Вътре обзавеждането бе наистина възхитително. Японска и гръцка прислужници се грижеха за поддържането му.

Бащата на Карл — чаровен, внимателен, но затворен човек, е бил личен лекар на семейство Кенеди в Белия дом. Майка му бе по-различна. По специалност бе дерматолог и подсъзнателно изпитвах желание да съм далеч от нея. Беше дребна, слаба и съвсем обикновена; прекарваше по цял ден в клюки, които разказваше с дрезгав, остър глас, станал още по-груб от непрекъснатото й пушене и наливане с джин!

Тя дозатвърди неблагоприятното ми мнение за богатите нюйоркчанки, което вече си бях изградила. Колкото по-възрастни бяха, толкова по-нелепи и младежки ставаха дрехите им, слагаха пластове грим, туш по изкуствените мигли и носеха еднакви прически сасон. Изглеждаха абсурдни, докато обикаляха щандовете на луксозните магазини като Блумингдейлс или Бонут Телърс. Очевидно смятаха старостта за грях. Дали чувството за несигурност или липсата на любов караха тези превърнали се в карикатури жени да се състезават със собствените си дъщери? Майката на Карл бе една от тези „вечно млади“.

Самият Карл бе истинско мамино синче, но по-малкият му брат Джими се оказа сладко, тихо момче на двадесет и четири години, което приличаше на баща си. Бе сериозен, работещ усилено и критично настроен. Петият член на семейство Гордън бе Дъдли — дребен, беззъб йоркширски териер, с който госпожа Гордън се лигавеше и го глезеше всячески, понеже единствен от семейството слушаше глупостите й. Тя и кучето често бяха с еднакви панделки; според мен кучето определено изглеждаше по-добре от нея.

От първия миг на запознанството ни тази жена не ме хареса. Опитах се да съм естествена и сърдечна с нея, а тя ми отвърна с неискреност и фалш. За да съм честна докрай, трябва да кажа, че не се въздържах и на нейния лош френски противопоставих най-чистото произношение, неотличимо от начина, по който се говори във Франция.

Но все пак трябваше да се постарая да се харесам на Гордънови — щях да стана тяхна снаха, ако някога наистина настъпеше този ден.

Бяха минали три месеца от пристигането ми тук, а все още не бях омъжена. Живеех при Карл, а визата ми изтичаше. Обърнах му внимание, че ако скоро не се оженим, ще се наложи да напусна страната, но това не го тласна към действие.

— Намери си работа в някое консулство и си извади дипломатическа виза — посъветва ме той.

Постъпих на работа в консулство и толкова по-добре, защото изпитвах недостиг на пари.

Скоро след като пристигнах, открих, че харчещият щедро в Южна Африка Карл тук си брои стотинките. В Ню Йорк вече нямаше елегантни вечери и скъпи подаръци. Оказа се толкова стиснат, че дори не плащаше сметката ми за химическо чистене. Грижеше се за храната и наема, но всичко друго бе за моя сметка. Веднъж ми се разсърди, когато видя, че изпращам пари на родителите си.

— Карл, моите родители ми осигуриха добро образование — напомних му аз. — Изучавала съм музика, говоря пет езика и съм пътувала с тях из цяла Европа. Дали са ми най-доброто, с което са разполагали. Защо да ги пренебрегна сега, когато поради продължителното боледуване на баща ми са затруднени финансово?

Продължих да им пращам част от заплатата си всеки месец.

Безпокоях се и от факта, че Карл се оказа антисемит. Знаех, че майка му бе променила религията си и бе станала презвитерианка, Карл също правеше всичко, за да прикрие еврейския си произход. Семейството дори бе променило еврейското си презиме.

Карл членуваше в Атлетическия клуб на Ню Йорк, за който се предполагаше, че — макар и прикрито — споделя антисемитски настроения. Веднъж ме заведе там на състезание по фехтовка и ме накара да скрия малкото медальонче със звездата на Давид.

— Скрий го под пуловера си и никой няма да разбере, че си еврейка, защото не приличаш на такава.

Друг път — щяха да ни идват гости за вечеря — ме накара да прибера най-високо ценения от мен предмет — скъп меден свещник за седем свещи, смятан за типичен юдейски символ, подарък от семейството ми и единствената вещ със сантиментална стойност, която притежавах в тази страна.

Винаги, преди да дойдат гости, проверяваше дали съм го скрила.

— Постави го в чекмеджето — нареждаше ми той.

Имах чувството, че заравям гордостта си.

След шест месеца в Америка темата за брака се подхващаше все по-рядко и по-рядко, а аз не смеех да я повдигна от страх да не ми се развика.

Помня как през пролетта се разхождах из Сентрал парк и наблюдавах бременните жени или двойките с деца. Завиждах им, защото живееха законно, както бе редно. А аз какво правех? Бях се превърнала в държанка на Карл.

Много ми се искаше да имаме бебе. Убедена бях, че ще е изключително красиво. Първо исках момченце, а после — момиченце. Някои нощи, разгорещен от страст, Карл дори казваше:

— Скъпа, не използвай диафрагмата тази вечер. Искам да ти направя бебе.

Не се подчинявах. Колкото и да ми се искаше, не желаех да родя, без да съм омъжена. А нямаше да използвам бременността си, за да го накарам да се ожени за мен, защото винаги когато напоследък споменавах женитба, той се развикваше.

— Не ме пришпорвай!

Все по това време разбрах и нещо неподозирано дотогава — току-що се бе развел с първата си съпруга. Чудно ли е, че не искаше да се ожени за мен в Южна Африка? Това щеше да е многоженство!

Страстните уверения на Карл се оказаха само думи, лишени от всякакво съдържание. Разбрах го, когато веднъж менструацията ми закъсня три седмици. Още не бях ходила на лекар, но споделих с Карл, че може да съм бременна.

Той побесня и се разкрещя — не желаел да го насилват мимо волята му и настоя да абортирам. Това бе последното, на което бях готова. Нямаше да убия нещо, което растеше в мен и щеше да се превърне в човешко същество, особено след като бащата е единственият мъж, когото обичам и за когото се предполагаше, че ще се омъжа.

Карл продължи да ме обсипва с унизителни и грозни думи. Затворих се в банята и нагълтах цяла шепа приспивателни. Върнах се в стаята. Карл продължи да се държи обидно. Прималя ми. Крайниците ми изтръпнаха и цялото ми тяло се вдърви. Повече не можех да понасям подобен груб език. Изведнъж ми се стори, че няма смисъл да живея. Замаяна, излязох на балкона, стъпих на перваза и се загледах към весело премигващите светлинки на Манхатън, които сякаш ме приканваха. Гласът на Карл се лееше монотонно отзад. Да скоча, ми се струваше толкова лесно, щях да се отърва и от обвиненията, и от лъжите му, и от истеричната си проекто-свекърва.

Карл вероятно си даде сметка какво ми се върти в главата, защото изведнъж рязко смени тона.

— Ксавиера! Не го прави! — извика той. — Какво ще си помислят съседите? Наистина те обичам, а и не искаме да вдигаме скандал, нали?

Повдигаше ми се от лицемерието му. Защо, по дяволите, да се лиша от живота си заради такъв мухльо? Спомних си за обичта, с която ме обсипваше майка ми, и за смелостта на баща ми. Самоубийството щеше да е предателство спрямо тях и спрямо всичко, което бяха жертвали заради мен. Затова позволих на Карл да ме отведе обратно в стаята.

На другия ден се събудих едва по мрак. Карл седеше до мен с червени рози и нежни думи — опитваше се да се прави на предишния Карл.

В стремежа си да заличи случилото се той предложи да прекараме един уикенд с родителите му в голямата им къща в Хамптън. Дори предложение да ме заведе в Женския лагер за интернирани щеше да ми се стори по-привлекателно. Но реших да му угодя, за да запазя годежа ни, макар по това време вече да ми се повдигаше от мисълта за майка му, а и бях убедена, че чувството е взаимно.

Уикендът най-после дойде и майка му надмина себе си по злоба. Макар да бе наясно, че живеем заедно повече от половин година и не се налага да „спазваме външно благоприличие“, тя съзнателно ми определи спалня на един етаж, а на Карл — стая в друга част на къщата, на различен етаж. Стигна дотам да заключва капризното си кученце в стаята на Карл нощем, та ако аз вляза или той излезе, беззъбото чудовище да се разлае. И не само това. Тази жена, която цял живот бе живяла в Манхатън, влезе в стаята му в два след полунощ, за да го пита кой е телефонният код на Ню Йорк.

Държеше се невероятно собственически със сина си. Ако законът позволяваше, щеше да се омъжи за него. Карл също бе комплексиран от майка си, но не сантиментално. Веднъж тя го заплаши, че ще го остави без наследство, ако се ожени за мен, и мисълта да се лиши от парите й го докара до сърдечна криза.

Уикендът — както се очакваше — се оказа пълен провал. През по-голямата част от времето стоях настрана, за да не се стигне до сцена. Съпругът й не остана с нас. Предпочете да отиде на риба и — както веднага заподозрях — да бъде възможно по-далеч от налудничавото бъбрене на жена си. Прекарах доста часове пред пианото. Бях учила музика и ми доставяше голямо удоволствие да свиря. А и така поне имах какво да правя.

Най-после настъпи следобедът. Седях във всекидневната до антрето, когато госпожа Гордън отвори на позвъняване на вратата.

От мястото си видях, че отвън стои разкошно седемнадесетгодишно момче със слънчев загар и дълга до раменете руса коса.

Острото й изражение тутакси се промени в нещо, което тя смяташе за усмивка.

— Здравей — изграчи тя. — С какво мога да ти помогна?

— Това ли е домът на доктор Джонсън? — попита красивото момче.

— О, не, но аз съм доктор Голдман. — Винаги предпочиташе да се представя с титлата си. — Мога ли да помогна?

— Търся доктор Джонсън — повтори момчето нетърпеливо. — Не е ли това къщата му?

— Не, но защо не влезеш? Ще ти налея нещо за пиене.

Изсмя се отвратително похотливо.

— Не, благодаря, госпожо. Случаят е спешен — извини се младежът и бързо се отдалечи.

Госпожа Гордън затвори вратата и се усмихна на отражението си в огледалото в антрето, оправи джуфката в косата си и едва тогава ме забеляза.

— А, Ксавиера, тук ли си? — изломоти тя почервеняла. После добави: — Това пък какво беше: момче или момиче?

— Ако беше момиче — отвърнах, — нямаше да подскачаш като смутена гимназистка. Приличаше на Бланш от Трамвай Желание, опита се да прелъстиш седемнадесетгодишен младеж!

В този момент телефонът иззвъня и тя изпита облекчение от прекъсването. Но аз вече бях изрекла достатъчно и знаех, че дъртата вещица няма да миряса, докато не свали скалпа ми. В колата, на път за Ню Йорк, тя се развихри.

Както обикновено госпожа Гордън седеше отпред до скъпото си синче, а аз, годеницата му, бях захвърлена сама отзад. Несекващият й брътвеж стигна до темата за жилищата изобщо и — не без умелото й насочване — до тези в Холандия.

— Предполагам, че наемите в Амстердам са доста високи — заяви тя.

— Защо?

— Защото ми се струва, че холандските момичета имат навика да се настаняват в домовете на гаджетата си, преди да се омъжат, и се питах каква е причината.

За мен това бе последната капка, която преля чашата. Повече не бях в състояние да се сдържам.

— Госпожо Гордън — подхванах, — не по мое желание живея неомъжена със сина ти… Ако си размърдаш мозъчето под изрусените си коси, ще се сетиш, че синът ти официално поиска ръката ми от родителите ми, привика ме тук с фалшиво обещание за женитба и временно ме прибра в дома си, което продължава вече девети месец. Освен това аз платих билета си дотук. В момента работя, за да се издържам и да си намеря самостоятелна квартира. Така че, може да се каже, че аз плащам за холандското угощение!

Но не спрях дотук. Изпитвах потребност да излея целия си насъбран яд върху тази ужасна жена.

— Търпях и много твои глупости: смешните ти телефонни обаждания нощем, студения ти като погребално бюро дом. Ако прислужницата ти отсъства, си прекалено мързелива дори да ми предложиш нещо за пиене. А когато сама отида до хладилника, и бутилките от тоник са пълни с джин!

— Какви ги приказваш? — прекъсна Карл тирадата ми. — Джин ли? В бутилка от тоник?

— Точно така. Майка ти е алкохоличка. Баща ти се опитва да й намали пиенето, но тя е започнала да крие алкохола в бутилките от тоник и газирана вода. Нищо чудно, че съпругът ти не е спал с теб от десет години — подхвърлих в лицето на госпожа Гордън.

— Какво? — изкрещя тя вбесена. — Кой ти каза?

— Скъпият ти син Карл — отвърнах.

В този момент Карл приличаше на човек, който мечтае в земята да зейне огромна дупка и да го погълне. Аз обаче не бях свършила с майка му.

— Имаш дързостта да критикуваш моето семейство. Държа да ти напомня, че баща ми беше уважаван лекар — евреин. Загуби всичко по време на войната, когато цялото ми семейство бе хвърлено в концентрационни лагери, а ти си седяла надалеч и само си чела за тези неща във вестниците. Но той не бе такова мекотело, че да си смени презимето или религията. Ти, госпожо Гордън, няма да си толкова жалко същество, ако престанеш да се правиш на тийнейджърка и се държиш с малко повече достойнство и състрадателност.

При тези думи тя се извърна и силно ме зашлеви през лицето.

По време на цялата тирада Карл не си отвори устата, а и сега не обели зъб, макар да се надявах да ме защити. Остатъкът от пътя мина в мъртвешка тишина.

Не се съмнявах, че госпожа Гордън ще иска да има последната дума. Когато я оставихме в Сътън плейс, тя просъска:

— Ще те кача на самолета за Холандия! Ще се погрижа да те депортират! За коя се мислиш? Ти си нищожество. Дори не си имигрантка.

Влезе с решителни крачки в къщата и затръшна вратата.

Вече в нашия апартамент, докато Карл и аз се събличахме, за да вземем душ, цареше тишина. Чаках той да наруши мълчанието, като ми се извини.

Вместо това той се развика.

— Как посмя да говориш на майка ми по този начин? С това развали всичките ни планове за женитба!

Сякаш някога бе възнамерявал да ги осъществи!

После грабна дървена закачалка и я вдигна, за да ме удари. Мъж да удря жена е последното, което бих изтърпяла. Това е поведение на страхливец и животно.

— А как майка ти посмя да ме зашлеви? — не му останах длъжна аз. — А и как смееш ти, копеле такова, да се готвиш да ме удариш сега?

Бях толкова вбесена, че ако разполагах с нож, щях да го наръгам. Но най-близкото „оръжие“ се оказа тежка старинна четка за дрехи, наследство от дядо му. Сграбчих я и започнах диво да го налагам. Използвах и ноктите си, за да разкъсам плътта му. Вече целият бе посинял и кървеше. Изведнъж в очите му забелязах същия особен еротичен поглед, както вечерта, когато Рона заплаши, че ще го убие.

Сведох очи и видях силната му ерекция. Почувствах се напълно объркана, но еротичният момент бързо премина и ние се впуснахме в истински ръкопашен бой. За нас това сложи началото на края.

След онази скапана неделя се редувахме да спим на дивана във всекидневната, докато си намерих някакво жилище. Заедно със Соня — холандка, която работеше на моя етаж в Рокфелер плаза, в холандското консулство — наехме обща квартира.

Апартаментът се намираше само на няколко преки от този на Карл. Продължих да държа повечето от нещата си там и прекарвах при него няколко нощи седмично.

Вероятно единственият начин да се помиря донякъде с родителите му и да закърпя разклатената ни любовна връзка е да се изнеса, мислех си аз. Звучи налудничаво, знам, но въпреки всичко продължавах да обичам този мъж, а и взаимно бяхме роби на телата си.

По онова време Карл често пътуваше по работа и на моменти се чувствах така наранена и самотна, че утешавах накърнените си емоции с някое склонно към авантюри момиче, което срещах в близкия бар Триз.

През октомври 1968 година се състояха Олимпийските игри в Мексико Сити. Карл обяви, че ще замине на почивка сам и ще отиде да ги гледа. Този път пътуването му щеше да е по-дълго от обичайното. Смътно си спомням как преди да тръгне, случайно споменах за моята светлокожа индонезийска приятелка Пени — щеше да присъства на Олимпийските игри като представител на холандските авиолинии. Тогава не отдадох голямо значение на думите си.

В негово отсъствие се чувствах дълбоко депресирана и изкарах по-дълга от обичайните истории с момиче от Доминиканската република, което забърсах в бара. Макар да бях изневерила на Карл с жена, когато той се върна, му разказах всичко, с което неволно нараних гордостта му. Тогава — нещо направо смехотворно — той заяви, че след това мое признание е невъзможно да мислим за брак, защото никога няма да има доверие на съпруга като мен, когато отсъства по работа.

Какъв лицемер! Убедена бях, че в продължение на месец в Мексико Сити не е гледал само стоте метра гладко бягане. Но не разполагах с доказателства, поне тогава. Независимо от отношението му не бях в състояние да го напусна. Любовта е сляпа! А и глупава, защото те кара да си затваряш очите за жестокостта на партньора ти.

След като Карл се върна от Мексико Сити, в любенето му настъпи странна промяна. Започнаха да му хрумват всякакви прищевки.

Една нощ, докато се любехме, той предложи:

— Защо не вземеш четката за дрехи и не ме поналожиш малко?

Беше детинска игра в сравнение с по-сетнешните му искания. Караше ме да му говоря мръсотии за момичетата, с които съм го правила, да му разказвам как смуча путетата и гърдите им. Обичаше да се обличам в ефирни дрехи и да му правя стриптийз, а той седеше наметнат с роба, отворена отпред. Искаше да го докосвам с ръкава или шала си, а после да се отдръпна.

Ставаше все по-перверзен. Купих няколко книги за сексуалните перверзии, за да науча нови начини, по които да го задоволявам. Научих се на японския номер да вкарвам наниз от перли в ануса му и да ги вадя една по една, за да го възбудя, а накрая да го докарам до оргазъм.

После започна да настоява:

— Ксавиера, превърни ме в твоя курва! Дръж се с мен като с такава.

Затова чрез една приятелка лесбийка купих дилдо, слагах си го, възсядах го и като жокей с камшик за езда в ръка се правех, че го яздя на конно надбягване. Обявявах резултата от надбягването и всеки път, естествено, трябваше да съобщавам, че той е победителят. Помня, че му правех и стриптийз за съблазняване, докато той лежеше изтегнат на дивана, после го обладавах и пак го обладавах, а накрая го изнасилвах.

Към края не искаше и да чуе за нормален секс и аз се питах кога ли ще приключи тази болезнена ситуация.

Скоро след това Карл ми даде отговор. Един ден ми заяви, че го прехвърлят в Сан Паоло, Бразилия.

— Не се разстройвай, Ксавиера — каза ми той. — Тази раздяла може да се окаже най-доброто нещо за нас.

Щеше да замине в средата на февруари и предложи така да си планирам нещата, че да отида при него през май. Тогава вече ще се оженим. Обеща ми го.

Предстоеше да замине в деня на Свети Валентин. Няколко дни преди това стана доста потаен и не ми позволяваше да взимам пощата. Аз самата не държах кой знае колко на Свети Валентин, но за него очевидно празникът значеше много.

Нещо крие, досещах се аз, но не знаех какво. Вечерта, преди да замине прекарахме заедно, а на другата сутрин, докато взимаше една от онези продължителни вани, пълна със сапунени мехурчета, реших да разбера.

Хрумна ми мисълта, че разковничето към нашата връзка сега, а и за в бъдеще, се намира в черното му дипломатическо куфарче. Винаги го държеше заключено. Сега бе върху дивана. Последното нещо, което обичам да правя, е да се ровя в нещата на друг човек, но този път не чувствах вина, защото усещах, че крие нещо изключително важно от мен.

Понеже знаех как работи мозъкът на Карл, съобразих, че комбинацията за отваряне на куфарчето ще е нещо просто. Опитах 353, 474, 636, 545 и започнах да се притеснявам, да не би да излезе от банята и да ме залови. Надникнах и го видях все още изтегнат сред мехурчетата да чете вестник.

Четиринадесетата комбинация — 242 — се оказа вярната. В куфарчето намерих пет различни картички от пет различни подателки и едно препоръчано писмо. Беше адресирано с познат почерк, а марката беше от Холандия. Ръцете ми трепереха, докато го отварях.

„Най-скъпи мой мексикански олимпиецо — започваше то, — надявам се това писмо да попадне направо в ръцете ти, защото ще ми е много неприятно, ако Ксавиера го види. Все още сме добри приятелки с нея. Не съм в състояние да ти опиша колко съм щастлива и продължавам да си мисля за прекрасната ни мексиканска любовна авантюра. Мили мой, толкова съм развълнувана. Красивото ти предложение за женитба е най-божественият подарък, който някога съм получавала. Нямам търпение да тръгна от Холандия. Не мога да си представя по-прекрасен човек, с когото да преживея остатъка от живота си. Ревнувам Ксавиера за всеки миг, който е прекарала с теб напоследък, и броя дните, когато ще сме отново заедно. Ще се видим в Сан Паоло. Твоята индонезийска Пени.“