Джон Джейкс
Севера и Юга (65)

64.

— Тук ли е Били Хазард? — попита Мадлин.

Бяха изминали не повече от пет минути от пристигането й в Монт Ройъл. Чарлс й помогна да стигне до библиотеката и поръча да извикат Ори, който стоеше облегнат отвън на затворената врата. На лицето му беше изписано объркване.

— Той замина с Брет — каза Чарлс. — Ще хванат влака за север. Ожениха се преди два часа.

— Ожениха? — повтори смаяно Мадлин. — Това обяснява някои неща.

— Какви неща? — попита Ори.

Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявал, но просто не можа да удържи чувствата си — радостта, породена от неочакваното й пристигане, мъката при вида на нещастното, изтерзано лице. Бе отслабнала още повече, ала не беше само това. Нещо много по-лошо й се беше случило, но не знаеше какво е.

— Форбс — прошепна тя, — Форбс и приятелят му Престън Смит. Тръгнаха от Резолют малко преди мен. Дочух ги да казват на Джъстин нещо за… за убийство на Били. Някой трябва да им е съобщил, че той и Брет са заминали.

Чарлс прехапа остатъка от пурата си, която беше загаснала.

— Да не би да е момчето, което видя отвън?

— Не знам — погледът на Мадлин бе добил странна, стъклена неподвижност. — Предполагам, че е той.

— За кое момче говорите? — заинтересува се Ори.

Лицето на Чарлс помръкна.

— Момчето на Аштън — Рекс. Аз ще го намеря.

Запъти се към вратата, разминавайки се с Ори, който се приближи с бързи крачки съм Мадлин.

— Сигурна ли си, че възнамеряваха да сторят нещо лошо на Били?

Чарлс се спря на вратата, за да чуе какво ще отговори Мадлин.

— Думата, която чух, беше „убийство“ — каза тя, едва сдържайки сълзите си. Не можеше да се преструва, че контролира емоциите си. — Убийство.

Ори се намръщи.

— Ще си поговоря с Джъстин за…

— Няма време — извика Мадлин, — а и Джъстин е вече без значение. Ние се разделихме.

Ори занемя от учудване.

— Напуснах го — обясни тя. — Никога няма да се върна… — и преди да довърши, политна напред към Ори и припадна на гърдите му.

Ори я подхвана, залитайки една-две крачки назад, но успя да я задържи на краката й.

— Викни някой да ми помогне — обърна се нервно към Чарлс.

Чарлс кимна, готов да избухне всеки момент, и се запъти към вратата.

 

 

— Аштън, къде е момчето ти?

Братовчедката му вдигна поглед от сребърния чаен сервиз. Тъкмо наливаше чай за себе си и за Клариса на масата в гостната.

— Кой? Рекс ли?

— Да. Къде е той?

Под строгия поглед на Чарлс усмивката й се стопи.

— Мисля, че е някъде навън. Защо си толкова ядосан?

Тя отчаяно се опитваше да прикрие безпокойството си. Бе чула шума на пристигащата двуколка точно в момента, когато заедно с майка си сядаха в гостната. Бе зърнала от прозореца Мадлин, мръсна и грозна като вещица. Видя как й помагаха да върви и не посмя да се покаже от стаята, страхувайки се, че нещо лошо се е случило.

Чарлс не й отговори. Тръгна бързо към вратата и на излизане я затръшна така силно, че се разтресе.

С жива, заинтригувана усмивка Клариса попита:

— Кой е този млад човек? Не го познавам. Гост ли е?

— Той е твой племенник, мамо!

Тонът й разстрои Клариса до сълзи. Аштън я погали по бузата с бързо, нежно движение.

— Извинявай, че избухнах така. Изведнъж страшно ме заболя главата…

— Пийни си чай. Може да ти помогне.

— Да, да. Добре.

Ръката й трепереше, докато се опитваше да си сипе чай. Не улучи чашата и едва не изпусна чайника.

— По дяволите!

Грубият израз изненада Клариса и по лицето й се изписа недоумение. Аштън тръшна чайника на масата. Скочи и започна да крачи из стаята. Чарлс замисляше нещо. Определено замисляше нещо. Ако започнеше да му задава въпроси обаче, тя щеше да се злепостави… и все пак, как да го остави насаме с Рекс? Момчето само чакаше да й напакости.

Една-две минути се двоуми, разкъсвана от колебания и страхове. Най-накрая реши и се втурна навън, без каквото и да е обяснение. Клариса сгъна една салфетка и започна да бърше чая, който младата жена бе разляла. „Какво нервно момиче“ — помисли си тя. Опита се да си спомни името й, но не успя.

 

 

На верандата пред кухнята Чарлс бе притиснал Рекс към стената с яката си ръка. Откри го да яде парче солено свинско месо и преди да успее да се измъкне, Чарлс го бе приклещил здраво.

— Рекс, няма да търпя лъжи, разбираш ли ме?

Отчаяните тъмни очи се зареяха към поляната зад рамото на Чарлс. Момчето разбра, че е заловено. Плахо прошепна:

— Да, господине.

— Ти пробяга целия път до Резолют и обратно, така ли е?

Рекс прехапа устни. Смръщен, Чарлс се наведе още по-близо до лицето на момчето.

— Рекс…

— Да — отвърна той плахо.

— С кого разговаря там?

— Гу’син Ламот — прозвуча колебливият му глас.

— Джъстин Ламот?

Рекс се почеса по главата:

— Не, гус’ин Форбс. Казаа ми…

Той млъкна. Чарлс го подкани:

— Кой ти каза? Искам да ми кажеш името на човека, който те изпрати в Резолют. — Но вече знаеше, разбира се. Веднъж овладял първоначалната си изненада и отвращение, той видя ясно целия заговор и всичко сега му се струваше прозрачно и обяснимо. Отдръпна внимателно ръката си от Рекс и нежно го докосна по рамото.

— Обещавам ти, че ако ми кажеш, нищо лошо няма да ти се случи.

Момчето се замисли над тези думи, огледа Чарлс и накрая се реши. Изведнъж се отпусна и особена усмивка заигра по устните му. Но Чарлс вече губеше търпение.

— Дявол да го вземе, момче, нямаме време. Искам да чуя…

— Рекс, ето те и теб. Търсих те навсякъде.

Чарлс се изправи и видя Аштън, която бързаше към тях. Задъхана, тя се приближи към верандата.

— Тръгвай с мен, калпазанино. Трябваш ми веднага.

— Искам първо да ми отговори на въпроса — каза Чарлс.

— Но, Чарлс — зад красивото присвиване на устните той забеляза известен страх, — трябва да се приготвяме да си тръгваме.

— Не можеш да си тръгнеш, преди Хоумър да се е върнал с каретата — каза доста иронично той. — Ако можем да вярваме на Мадлин, дотогава ще мине доста време.

— Мадлин Ламот? Нима искаш да кажеш, че тя е тук?

— Ти ме видя, когато я подкрепях на верандата. Забелязах те, като надзърташе зад пердето.

Аштън се изчерви. Започна да пелтечи, изпаднала в необичайно за нея объркване. Чарлс се възползва от моментното й колебание и се обърна към момчето.

— Чакам, Рекс. Кой те изпрати в Резолют със съобщението, че Били и жена му са тръгнали към влака?

Аштън усети, че примката се затяга. Преструвките бяха безполезни, но инстинктът й за самосъхранение бе много силен. Тя отблъсна братовчеда Чарлс, приближи се рязко към момчето и му се закани с юмрук.

— Рекс, само да посмееш да проговориш… Знаеш какво те чака!

Момчето се вторачи в размахания пред лицето му юмрук. Чарлс бе уловил Аштън за китката, така че тя не успя да го удари. Очите на момчето ставаха все по-големи и Аштън усети, че й премалява. Знаеше какво мисли Рекс за боя с камшик.

— Тя ме изпрати — думите му бяха пълни със злоба.

Чарлс въздъхна и пусна братовчедка си. Тя разтри китката си.

— За какво, по дяволите, говори той? Нямам ни най-малка…

— Стига — прекъсна я Чарлс — Мадлин ни каза, на Ори и на мен, всичко, което е дочула в Резолют. Лъжата вече няма да ти помогне. Нито заплахите към момчето.

Той стисна рамото на Рекс.

— По-добре се махай оттук.

Рекс побягна. Чарлс видя как лицето на Аштън в миг се промени. Страните й пребледняха и престорената й усмивка изчезна. Трудно му беше да повярва на очите си. С мек глас, в който се долавяше едва сдържан гняв, той каза:

— Господи, значи е вярно! Искаш да ранят или дори убият собствения ти зет?

Мълчанието и предизвикателният й поглед потвърдиха думите му. Чарлс нямаше време за повече обяснения. Придържайки с една ръка сабята си, той хукна като луд към една от конюшните.

Аштън направи крачка след него и изкрещя:

— Нищо не можеш да направиш вече, много е късно. Много късно!

 

 

— Едно — високо изкомандва Смит. Двамата мъже се отправиха в противоположни посоки, с вдигнати глави и револвери до бедрата. — Две.

Вятърът поклащаше тревата и образуваше вълнички по блестящата водна повърхност на блатото. По врата на Били се стичаше пот и се просмукваше в яката на фината сватбена риза.

За да се концентрира, той започна да гледа в един нисък клон на дъба, който беше точно пред него. Усещаше тежестта на револвера в ръката си и мислеше как ще го вдигне и ще стреля.

— Три.

Брет така силно бе притиснала ръцете си една в друга, че усети болка. Когато двамата мъже тръгнаха да се раздалечават, тя видя как младият Ламот и секундантът му се спогледаха. Хоумър бе взел отнякъде сив камък с диаметър около десет сантиметра и сега започна нервно да си го подхвърля от едната ръка в другата, като си мислеше: „Тук нещо не е наред.“

— Пет.

Вляво от Брет бе Престън Смит, застанал до конете, които той и Форбс бяха яздили. Искаше да е близо до торбата на седлото, в случай че нещо се провалеше. Погледна за миг към десния си ботуш, за да се увери, че съдържанието на специалния джоб, зашит от вътрешната му страна, е на мястото си. После хвърли поглед към Хоумър, който се потеше и си подхвърляше някакъв камък. Нямаше причина да се боят от изплашен негър. Чувство на задоволство изпълни Смит толкова силно, че едва не пропусна следващата команда.

— Шест.

Погледът на Били се замъгли. Внезапно го обхвана паника, от което стомахът му се сви и гърлото му пресъхна. Щеше му се да зърне Брет за последен път. Мислите преминаваха през главата му с невероятна бързина: „Защо трябва да я поглеждаш? Ти ще я видиш отново. А може би няма? Как ни намериха?“

Сърцето му бумтеше в ушите. Никога не бе чувал сърцето си да бие толкова силно.

— Седем.

Хоумър разбра какво бе онова, което видя в кратката размяна на погледи между двамата приятели. Разбра какво се разиграва пред очите му. Тази двамата бяха намислили да убият младия Хазард. Не знаеше как или защо, но беше сигурен, че е така. При мисълта за това, което ще се случи, така му прилоша, че той се обърна към каретата и се подпря на предното колело, здраво стискайки камъка в ръка.

— Осем.

Брет също не се досети отначало какъв е този трополящ звук, който долови. После разбра, че е конски тропот — някой идваше по пътя от Монт Ройъл. През шума от копитата се дочуваше някакъв мъж да крещи.

Смит също го чу. Единият от конете, чиито юзди държеше, подскочи и изцвили. Смътно се различиха думите:

— Били, пази…

Брет отвори широко очи.

— Това е Чарлс!

— Девет — извика Смит.

Форбс се обърна, увереността му се топеше. Нямаше нужда да поглежда към пребледнелия, изплашен Смит, за да разбере, че конникът означаваше провал на плана им. Били вече не следеше броенето. Гледаше към пътя в очакване. Гняв и отчаяние обзеха Форбс. Тилът на Били беше точно пред него…

Смит беше забравил да извика „десет“. Нямаше значение — той вдигна ръка и насочи револвера.

 

 

Хоумър беше наясно за наказанието, което щеше да го сполети, ако нападне бял, но не можеше да гледа как убиват някого. Той замахна първо назад, после напред.

Смит не разбра какво точно прави черният, но усети нещо заплашително. Извика и се втурна покрай Брет. Тичайки, бръкна в десния си ботуш.

Камъкът полетя към Форбс, който държеше пръста си върху спусъка. Брет видя, че ще мине на около метър от него, но все пак свърши работа, като профуча в полезрението на Форбс и го накара рязко да се обърне наляво. Ръката му, в която беше револверът, също мръдна. Експлозия… кълбо дим…

Камъкът падна в брулената от вятъра трева. Форбс зяпна. Били се обърна и се втренчи в съперника си.

Смит беше блъснал Брет в каретата, когато мина край нея. Тя се изправи, на Били му нямаше нищо. Конникът вече се виждаше.

— Чарлс — извика тя. Гърлен рев я заглуши.

Тя се извърна и рязко закри устата си с ръка: лицето на Смит се превърна в разкривена гримаса, когато изсумтя и дръпна дясната си ръка назад. От стомаха на Хоумър изскочи острието на сгъваемия нож, който Смит беше извадил от ботуша си.

— О! — Хоумър се взря в разкъсаната, окървавена предница на ризата си. — О! — каза той пак от изненада и болка, когато започна да се накланя настрани.

Смит го бутна със свободната си ръка, за да му помогне. Хоумър умря веднага, щом падна.

Били разбра със закъснение, че край ухото му е изсвистяла сачма. Ако камъкът, хвърлен от Хоумър, не бе отвлякъл вниманието на Форбс, тя сигурно щеше да го улучи.

Чарлс дръпна юздите на изпотения си кон. Още беше с униформа. Ножницата се удари в крака му, докато слизаше от коня. Били отново извърна очи към Форбс — Форбс, който беше стрелял преди командата, който се опита да го застреля в гръб. Треперейки от гняв, Били вдигна револвера и се прицели. Докосна спусъка. Нещо блесна и се чу пукот, някак твърде слаб и равен.

Форбс не беше мръднал и на сантиметър. Били се бе прицелил в средата на гръдната му кост. Как можеше сачмата да пропусне такава голяма, неподвижна мишена?

После, на около десет крачки, нещо черно прикова погледа му. Приближи се предпазливо и то постепенно прие формата на късче метал с цвят на олово. Сачмата! Това беше сачмата от неговия револвер.

Той си спомни как се навеждаше Смит, докато зареждаше револверите, спомни си разсипания барут. Внимателно бяха планирали как да не заредят достатъчно револвера му. Той изруга и хвърли оръжието на тревата.

— Форбс!

Форбс се обърна в отговор на крясъка на Смит, който прибра острието в дръжката и хвърли ножа. Форбс го остави да падне в тревата до крака му, после го грабна и го вдигна. Премести го в лявата си ръка. Измъкна от десния си ботуш още един, на вид същия, но неокървавен и с пет сантиметра по-дълъг. Слънцето хвърляше сребърни отблясъци от ръцете му, когато пристъпи към Били.

— Съжалявам, че не улучи — Форбс се засмя налудничаво. — Обзалагам се, че ти съжаляваш още повече.

— Не аз не улучих. Сачмата изобщо не е стигнала до теб. Ето я там, на земята. Револверът ми не е бил зареден както трябва.

— Доста си умничък за шибан янки, а?

Вятърът развя косите на Форбс, а после ги залепи на потното му чело. С голи ръце, Били отстъпи. Стъпка, после втора. Форбс се приближи, подскачайки настрани като рак.

— Не трябваше да се завърташ около Брет. Не трябваше да стъпваш в Южна Каролина. Май ще те изпратят вкъщи в чувал, но ти гарантирам, че на роднините ти няма да им се иска да го отворят, за да те погледнат. — Той завъртя леко ножа в дясната си ръка, а после започна да върти и този в лявата. — Не и преди да ти пооправя физиономията.

Били пак отстъпи. Реши да скочи към най-близкото дърво и да отчупи един клон, преди някой от тези ножове…

— Били!

Гласът насочи вниманието му към каретата. Смит беше изчезнал. Чарлс беше стигнал до Брет. Яката му беше разкопчана, светлосините панталони бяха мръсни. С разгневено лице той хвърли сабята си към поляната.

Били се дръпна вдясно, така че сабята да падне между него и Форбс. Когато тя тупна на земята, иззад каретата се появи Смит. Беше се промъкнал покрай трупа на Хоумър и отзад покрай каретата. Втурна се към торбата си. Сабята падна по-близо до Били, отколкото до Форбс. Били се спусна да я вземе.

Смит извади от торбата четири барабанен деринджър. Чарлс го видя, изруга и се хвърли към него. Смит пробяга няколко крачки в ливадата и изпразни четирите барабана по посока на Били. След последния изстрел Били усети, че е улучен. Изохка от болка и залитна напред.

Чарлс хвана Смит отзад, завъртя го, изтръгна празния револвер от ръката му и го фрасна първо с десен юмрук, после с ляв. Несръчни, но мощни удари. Смит изсумтя, от носа му потече червена слуз.

Били беше паднал. По левия ръкав на ризата му, над лакътя, имаше петна от кръв. Лежеше по очи. Оттласна се с две ръце от земята. Болка прониза лявата му ръка. Не би могъл да си служи с нея.

Сребърни искри проблеснаха по чифт крака отпред. Той опипом хвана дръжката на сабята, после залитна и почти я изпусна. Сянка се простря върху тревата. Били се метна встрани. Десният нож на Форбс мина на не повече от пет сантиметра от него.

Болката пресуши енергията му и размъти ума му. Можеше само да отстъпва, да се държи встрани, да се опитва да събере сили. Потното, усмихнато лице на Форбс се мержелееше пред него огромно, в очите му светеше диво желание да убива.

Били се защитаваше по инстинкт. Всички изискани, точни движения, които бе научил в Уест Пойнт, се изплъзваха от паметта му в мъглата на уплахата и пулсиращата болка.

Форбс посегна с левия нож. Били блокира удара със сабята, после се опита да го отблъсне. Не му стигнаха сили.

Форбс се засмя с нисък, гърлен глас.

— Пипнах те, янки — той завъртя ножовете рязко, бързо, проблясващите остриета объркаха Били. Отдръпна се. Форбс се засмя и се доближи, възвърнал самоувереността си.

Били още веднъж отстъпи назад, като се опитваше да организира атака. Беше твърде слаб поради загубата на кръв — чувстваше как тя се стича, гореща, под ризата. Беше стигнала до китката и капеше от маншета.

Брет извика, но той не посмя да се обърне. Спъна се в някакви груби оголени корени и изведнъж гърбът му се притисна о дебелото стъбло на дърво. Очите на Форбс се разшириха от удоволствие. Той замахна към лицето на Били с десния нож.

Били изви лявото си рамо напред. Ножът се заби в дървото. Без да губи време да го освобождава, Форбс замахна с другия. Били се изви на обратната страна. Ножът разпра ризата му, одраска го по ребрата и потъна пет сантиметра в дървото.

Сега Форбс беше много близо, осъзнавайки, че и двата пъти не е улучил. Отчаяно протегна двете си ръце край Били и се опита да изтегли ножовете. Били разбра, че това е последният му шанс. Той повдигна коляно и удари Форбс в стомаха. Форбс изпусна дъха си и залитна две крачки назад. Били имаше малко пространство за маневри — заби сабята в тялото на Форбс и натисна, докато не почувства, че върхът й опира в гръбнака му.

Форбс рухна напред. От тласъка дръжката се придвижи към гърдите му. Върхът на сабята изведнъж проби ризата на гърба и щръкна, блеснал на слънцето.

Треперейки, Били се обърна. Болката в ръката му не беше и наполовина така силна, колкото спазъма, изпразнил стомаха му, докато се подпираше на дървото.

Брет уплашено изписка и изтича към мъжа си. Чарлс извика:

— Доведи го тук, за да видя раната.

После насочи вниманието си към Смит. Измъкна приятелчето на Форбс за яката и го блъсна към каретата. Смит се хвана за чатала, а по бузите му се застичаха сълзи. Чарлс го разтърси.

— Стига си циврил и чуй: едно време довърших братовчед ти Уитни, сега мога да направя същото и с теб. Бог ми е свидетел, че искам да го направя, но май вече проляхме достатъчно кръв. Така че се измитай, преди да реша нещо друго.

Като хленчеше, Смит тръгна с несигурни крачки към коня си.

— Пеша — каза Чарлс. — Конете остават при мен.

Без да се обръща, Смит се повлече към пътя. Някакъв импулс подтикна Чарлс да метне камъче към куцукащата фигура. Смит изпищя, хвана се за врата и хукна да бяга.

Усмивката на Чарлс помръкна, когато погледна към мъртвия роб на Аштън, а после към мястото, където високата трева скриваше проснатото тяло на Форбс — сабята стърчеше като знак, греещ на слънцето. Рояци мухи се въртяха около окървавения връх.

Били се заклатушка към каретата, дясната му ръка прегръщаше Брет, а лявата висеше безжизнена и окървавена.

— Предизвикаха дуел — каза той на пресекулки, а после с едно-две изречения описа мошеничеството с револвера и как го беше открил.

— Копелета — промърмори Чарлс. Разкъса ръкава на Били и прегледа раната. — Май че е минала точно през месото. Повече кръв, отколкото вреда. Брет, откъсни някое и друго парче от фустата си. Ще превържа раната.

Тя се обърна и вдигна полата си. Чарлс наклони глава, за да провери под какъв ъгъл е слънцето.

— Ще трябва да се вдигаме оттук, ако искате да хванете оня влак. Ще го хващате ли?

— Позна — каза Били. — Искам да се махна от това проклето място.

— Не мога да те обвинявам — промърмори Чарлс.

— Никога не съм знаела, че Форбс е толкова луд и покварен — каза Брет през рамо, докато продължаваше да къса парчета от фустата си. — Но как ни е настигнал навреме?

— Мадлин Ламот чула как Форбс и Престън си говорят в Резолют за вас. След като тръгнали, тя пристигна в Монт Ройъл, за да ни предупреди. Яхнах коня и тръгнах по пътя, който знаех, че ще хванете.

— Но… как Форбс е разбрал, че току-що сме тръгнали? Или че отиваме към гарата?

Чарлс пое ивиците дантела, които Брет му подаде. Започна да увива с тях ръката на Били над лакътя. Били стисна зъби. Лицето му беше придобило по-нормален цвят.

— Не ми е ясно — измъкна се Чарлс, концентрирайки се върху това, което правеше в момента, за да избегне погледа на братовчедка си. — Ще разпитам, като закарам тялото на Хоумър обратно в плантацията. Междувременно вие двамата се качвайте в каретата. И се дръжте здраво един за друг. Ще препускам като хала през останалата част от пътя.

* * *

Чарлс удържа на думата си, до спирката кара с безразсъдна скорост. Когато каретата се заклати и спря, чуха свирката на влака от юг. Чарлс изтича през линията до кипарисовия навес, бутна капака на кутията и вдигна знамето на боровия прът. Докато успее да го направи, локомотивът вече се виждаше.

Били се опита да надвика съскането на парата и дрънченето на камбанката.

— Не знам какво да кажа…

— Не се притеснявай. Всичко е по линия на дълга. Един кадет помогна на друг.

— Но ти напусна службата.

— Това не значи, че Уест Пойнт ме е напуснал. — Чарлс се изненада, че аха-аха ще се разплаче, дори му стана досадно от това.

Той успя да прикрие чувствата си, доколкото можа и изтича да разтовари багажа и да го качи на платформата. Докато влакът забавяше ход, преминаха товарният и пощенският вагони. После се появиха лица зад мръсни стъкла, лица, чието учтиво безразличие изчезна в мига, когато видяха тримата, облечени в изцапани, разкъсани дрехи — войника, момичето и младежа с наметнато на раменете палто, със следи от кръв по превързаната ръка.

Брет обгърна с ръце шията на Чарлс.

— О, братовчеде… благодаря ти. Обясни на всички какво стана.

— Ще им обясня. Ти се качвай — добави той, като хвърли поглед към нетърпеливия кондуктор.

Били я последва. Стоеше на второто стъпало и гледаше приятеля си. Стиснаха си десниците.

— Нямам представа кога ще се видим, Бизоне.

Това го порази.

— И аз.

— Пази се.

— И ти. Желая ви безопасно пътуване.

— Благодаря ти. Ще се видим пак.

— Знам.

Чарлс затаи съмненията си. С тази война следващата им среща можеше да е и на бойното поле. И щяха да бъдат противници.

„По дяволите, не мисли за това и не разваляй всичко. Денят беше достатъчно тежък.“ Той успя да се усмихне безгрижно както преди, вдигна ръка и махаше, докато влакът потегли с пухтене.

Някои от пътниците бяха излезли на платформата на последния вагон. Когато вагонът премина покрай него, Чарлс дочу мръсна дума. Нещо прелетя покрай лицето му. Той погледна надолу и видя храчка върху ревера на униформата си.

— По дяволите — изръмжа той.

Ядът му мина бързо. Пак се усмихна и както си стоеше в сянката до релсите, извика подигравателно на онзи, който се беше изхрачил върху федералната му униформа.

— Браво! Точно като истински южняк!

Разтърка очи и се повлече към каретата. Влакът изчезна в естествения тунел между боровете. Когато стъпи на релсите, почувства вибрациите.

Искаше му се да се напие до безумие, но трябваше да се върне при червеното поле и в Монт Ройъл, където не си беше свършил работата докрай.