Джон Джейкс
Севера и Юга (29)

28.

Хазардови бяха осмина: Мод, Джордж и Констанс, децата, тяхната бавачка, Били и Върджилия. Докато траеше бурното пътуване с кораб до Чарлстън, всички освен Били страдаха от морска болест. Починаха няколко дни в къщата на Купър и бързо се възстановиха.

Втората вечер, след като се нахраниха, Джудит забавлява гостите, като им свири на пианото. После ги събра около себе си и прекараха великолепно повече от час, като пееха възторжено химни и популярни песни. Всички взеха участие, с изключение на Върджилия, която се извини и си отиде в стаята.

Случи се „Монт Ройъл“ да е в пристанището, където товареше памук за Ню Йорк. Купър ги разведе из кораба, като им показа всеки детайл, от стройния като на клипер нос до перката със съвременна конструкция. Посетителите не разбираха така добре както домакина инженерните новости, следователно нямаше как да са въодушевени като него, но всички можаха да оценят външния вид на плавателния съд. Беше строен, грациозен — несъмнено модерен.

След това Купър ги заведе на остров Джеймс и им показа своя парцел.

— Имам намерение да използвам приходите от КШК, за да построя тук най-добрата корабостроителница за товарни параходи на Източния бряг.

— Започваш да говориш като янки — каза Джордж. И двамата се разсмяха.

Купър и Джудит им показаха забележителностите на Чарлстън, включително мраморната паметна плоча върху гроба на Калхун в двора на черквата „Свети Филип“. Сетне Купър предложи да заведе който от възрастните се интересува на събрание, уреждано от организация, която се наричаше Чарлстънска коалиция за правата на Юга.

— Това политическа партия ли е? — попита Джордж.

— Никой не може да каже със сигурност — отвърна Купър. — Поне засега. Традиционните партии изчезват по-бързо, отколкото мога да проследя. Тук при нас „виги“ и „демократи“ са на практика безсмислени етикети.

— Какво идва на мястото на установените партии? — заинтересува се Върджилия.

— Групи, които попадат в два лагера. В единия са юнионистите, хора като Боб Тумс от Джорджия, които обичат Юга, но не могат съвсем да преглътнат хапчето на отделянето. В другия влизат привържениците на южняшките права: Янси, Рет, приятелят на Аштън Хънтун — между другото той ще бъде един от ораторите на събранието. Вероятно нищо от онова, което ще чуете, няма да ви хареса — внимателният, но многозначителен намек извика скована и лишена от хумор усмивка на устните на Върджилия, — но пък ще ви даде представа за сегашните настроения в Чарлстън.

Само Джордж и сестра му приеха поканата. Джордж се боеше, че въпреки обещанието си Върджилия ще направи сцена — може би дори ще прекъсне някоя от речите, като закрещи оскърбления от ложата, в която седяха. Но погълната от свои си мисли, тя сякаш не се интересуваше от казаното. Докато Хънтун проповядваше от трибуната необходимостта от „велика робовладелска република от Потомак до тропическите ширини“, тя прошепна, че има нужда от чист въздух и излезе.

Втурна се към фоайето, надолу по сумрачното стълбище. И наистина той беше там, висеше и чакаше заедно с другите кочияши пред главния вход — необикновено красив черен мъж, облечен в тежка кадифена ливрея. Зърна го по-рано, когато той отваряше вратата на каретата на своя господар. А това беше Хънтун, внезапно осъзна тя.

Докато се разхождаше насам-натам и си вееше с дантелена кърпичка, за да покаже защо е излязла навън, Върджилия усещаше гърдите си напрегнати и натежали. Сред мъха по горната й устна лъщяха капчици пот. Просто не можеше да откъсне очи от негъра.

Гласът на Хънтун отекна през отворените врати зад нея.

— Нашата система трябва да следва американското знаме навсякъде, където то стига. Защото ако бъде ограничавана или дори ако не успява непрекъснато да се разпространява, ще е равносилно на поражение. Няма да го допуснем.

Прекъснаха го бурни ръкопляскания и насърчителни викове. Тропаха ботуши и тресяха пода. Шумът се изля от залата, обгърна я и по някакъв начин подсили похотливото й желание. Опита се да привлече вниманието на високия негър през рамото на друг кочияш.

Той я забеляза, но не посмя да изрази внимание към една бяла жена, за да не бъде наказан за смелостта си. Тя схвана. Опита се с продължителен поглед да го накара да почувства, че го разбира, а и нещо повече. Очите му трепнаха от изненада. Сетне, поглеждайки през рамото на друг кочияш, й се усмихна. Тя затаи дъх. Четири от предните му зъби липсваха. Беше един от онези бедни нещастници, белязани от собствениците си по този безчовечен начин.

За секунда тъмните му, лъскави очи се спряха на гърдите й. Имаше чувството, че ще припадне. Той разбра! Друг кочияш забеляза втренчения му поглед и се обърна да види къде е насочен. Когато зърна бялата кожа на Върджилия, изгледа високия си събрат шокиран и невярващ.

— Ето те къде си била — каза Джордж и се приближи забързан към нея. — Така бързо излезе, че се разтревожих. Да не ти е зле?

— Не, само че е прекалено горещо вътре. Сега се чувствам по-добре. — Хвана го под ръка и го поведе обратно.

Не можеше да си избие от ума високия негър. На връщане към Трад Стрийт попита дали има някакво особено значение това, че на даден роб му липсват зъби.

— Видях един такъв мъж пред залата.

Джордж се напрегна, докато Купър обясняваше вероятната причина за изваждането на зъбите. Върджилия реагира така, като че ли информацията бе нова за нея, но не последва избухване. Накрая Купър каза:

— Онзи, когото си видяла, сигурно е бил Грейди, човекът на Хънтун. Такъв един висок, красив?

— Честно да си кажа, не обърнах внимание — излъга Върджилия и стисна крака под полите си. Получила бе сведенията, които искаше.

„Грейди“. Докато се унасяше в сън вечерта, тя се наслаждаваше на името. Откъм изпълнената с аромати градина повя горещ ветрец. Сладките миризми и влагата на нощта подсилваха до болка желанието й.

— Грейди — прошепна в тъмното тя. Знаеше, че никога повече няма да го види, но й се щеше да има как да не бъде така.

 

 

Времето в Монт Ройъл се захлади тъкмо когато пристигнаха Хазардови. Резките, косо падащи лъчи на октомврийското слънце придаваха на дните някаква тъжна красота, но Били не я забелязваше. Едва ли виждаше нещо и някого извън Аштън.

Прекарваше всеки свободен час с нея. Тя го разведе из плантацията на кон, макар той да я заподозря, че съчинява повечето от онова, което му казва. Почувства, че тя твърде малко разбира или пък се интересува как се сее или събира оризът.

Робското селище оказа върху Били някакво мрачно, едва ли не болезнено очарование. Негрите отвръщаха на втренчения му поглед с тъжни, лишени от надежда очи. Чу смях, но не много. За първи път разбра донякъде защо Върджилия, Констанс и останалите членове на семейството се противопоставят на робовладелството.

В миналото отношението му до голяма степен отразяваше тяхното — правилно, но лишено от каквото и да е чувство. Едно преминаване на кон по прашната улица между редовете мизерни колиби промени всичко. Ако робите бяха безгрижни и щастливи, както твърдяха южняците, той видя дяволски малко доказателства за това. Разгневи се. Тук съществуваше очевидна неправда. Убеждението, че е така, наподобяваше тресчица, забила се в стъпалото му — не толкова болезнена, че да му попречи за нещо и все пак непрестанен източник на дразнение.

Имаше и още една тресчица, породена от връзката му с Аштън. Отначало не можа да определи причината, която го караше да се чувства неудобно в нейно присъствие. Все още го възбуждаше, макар и част от загадката на пола вече да не съществуваше, благодарение на търкалянето с онова нюпортско момиче в плевнята на баща й; след като премина първоначалното неудобство от това, че трябваше да си свали панталоните, Били прекара с удоволствие своя час със Софи.

Във физическо отношение Аштън си оставаше едно от най-красивите същества, което бе виждал. Макар и не съвсем интелигентна, тя беше надарена с природен ум и дар слово. В края на първата седмица от пребиваването си в Монт Ройъл стигна до заключението, че онова, което го смущава, бе начинът, по който го целуваше, докосваше лицето му или го гледаше. Като възрастна — това беше точната дума. А едва беше навършила петнайсет тази година.

В събота Ори организира вечерен пикник в чест на гостите. Докато се сгъстяваше сумракът, в който повяваше лек ветрец, запристигаха братовчеди и съседи. Една от гостенките беше красива жена на име госпожа Ламот, на която Ори като че ли обръщаше особено внимание. Тя почти никак не се застояваше до съпруга си; той стоеше настрана с други мъже и ако се съдеше по приглушените гласове и шумния смях, си разправяха мръсни истории.

Когато стана тъмно, осветиха страничната поляна с факли, закрепени в забити в почвата поставки. Те служеха също така и да пропъждат насекомите. Били и Аштън напуснаха мястото на пикника и ръка за ръка се измъкнаха надолу към реката.

— Колко е хубаво, че си тук — каза тя, докато вървяха към края на пристана, където застанаха загледани в черната, набръчкана от вятъра вода. — Ще останете ли още дълго?

— Джордж казва още около седмица.

— Това ме прави много щастлива. Но и тъжна.

— Тъжна ли, защо?

— Когато съм близо до теб…

Обърна се с лице към него. Далечните факли хвърляха в очите й мънички, жестоки отблясъци. Гостите се лутаха насам-натам като привидения сред димящите светлини.

— Продължавай — подкани я той.

— Когато сме близо един до друг, трябва непрекъснато да се боря с чувствата си. Искам да сме още по-близо. — Тя притисна гърди, уста, а сетне и цялото си тяло към него. Почувства как устните й мърдат, докато шепнеше: — Много по-близо, отколкото въобще е прилично.

Понечи да я целуне, но изведнъж усети нещо под кръста си. Всемогъщи Боже! Тя го опипваше надолу, за да го хване през панталоните и долните гащи. Земята да се бе разтворила под него, нямаше да е по-изненадан.

Простена името му, стисна здраво с ръка и страстно го целуна. Той бързо преодоля своята изненада и сдържаност и отвърна на целувката. Лявата й ръка го прегръщаше през врата, докато дясната стискаше ли, стискаше. Играта на устните и ръцете й скоро доведе до срамен завършък. Тя усети как той се стегна в ръцете й.

Отскочи назад, притиснала устата си с длани.

— Господи Боже мой, аз ли предизвиках…

Почувства се безкрайно унизен, неспособен да каже каквото и да е. Обърна се настрани към реката.

— Били, толкова съжалявам. Не можах да се въздържа, мили.

— Няма нищо — изломоти той.

Пет минути по-късно през поляната бавно се зададоха Брет и Чарлс, които ги търсеха. Били трябваше да се изправи пред тях, все едно че нищо не се е случило. За късмет носеше вълнен панталон, десенът му беше ситно каре, така че ако някой се окажеше толкова невъзпитан да попита какво се е случило, той щеше да излъже, че е разлял чаша с пунш.

Присъединиха се към останалите. Нямаше въпроси. Но поведението на Аштън му направи силно впечатление. „Прекалено изкусна.“ Това бяха думите, които си повтаряше на ум половината от нощта и дни наред по-късно. За годините си беше наистина прекалено изкусна.

Как е станала такава? Като се замисли за възможностите, усети да го обхваща непреодолима ревност. Искаше му се да разбере как е научила всичко, което знаеше. И в същото време не го желаеше. Разбираше, че връзката между тях е започнала да вехне. Това го караше да се чувства тъжен, но и някак малко облекчен.

 

 

Започна период на мрачно, кално време. Между Били и Аштън възникваха дребни спречквания. Тя не успяваше да схване какво й говори, макар той да го повтаряше. Камъче в обувката му пречеше да върви толкова бързо, колкото тя би искала. Дребни неприятности, които ги гневяха и всичко съсипваха.

Разривът настъпи в един горещ, задушен съботен ден. Не успяха да измислят да правят нещо, което да не им е досадно. Накрая тръгнаха да се разхождат по високия бент, който отделяше реката от оризищата. Десетина минути по-късно Аштън седна на земята, без да я е грижа за праха по полата й. Когато той се отпусна до нея, тя направо попита:

— Държиш ли догодина да отидеш в Академията?

— Да.

— Според мен един мъж може да се залови и с нещо по-добро.

Той се намръщи.

— Теб какво те засяга? Не си мъж.

Тя го изгледа. Не точно враждебно, но в очите й липсваше топлотата, която се излъчваше от тях това лято.

— Не съм, но ще се омъжа за мъж — отвърна тя.

— И вече знаеш какво очакваш от него, това ли искаш да кажеш?

— Зная какво очаквам за себе си. Зная какво искам и какво той трябва да ми даде.

Тонът на разговора ставаше все по-неприязнен; дали е усетила неговото отдръпване? И все пак не искаше да се кара с нея. Усмихна се с надежда да облекчи напрежението. Подложи длан и вдигна над нея другата си ръка, сякаш държи молив.

— Можем ли да получим списъка за справка, госпожице Мейн?

— Не се шегувай, Били. На петнайсет години съм. След още пет животът ми ще е минал почти наполовина. А и твоят.

Това го отрезви.

— Така е.

— Ако човек изживява живота си без план, накрая се оказва без нищо. Имам намерение да се омъжа за мъж с пари. Поне достатъчно пари, за да зная, че той не се е оженил заради моите. Но, което е още по-съществено, трябва да представлява нещо. Конгресмен. Губернатор. Не бих имала нищо против, ако е президент. Време е да имаме отново южняк за президент.

— Старият Зак Тейлър беше родом от Луизиана.

— Уф, та той беше повече янки от теб. Във всеки случай искам да съм съпруга на мъж изтъкнат и с власт.

Останалото, макар и неизречено, си беше противно ясно. Мъжът, когото щеше да вземе, щеше да бъде тласкан да постига нейните цели, ако те не бяха и негови. С блясък в тъмните си очи тя завърши:

— Разбира се, и военният може да стане прочут и изтъкнат. Виж генерал Скот. Или онзи янки от Ню Хемпшир, когото споменават като кандидат за президент… как му беше името?

— Пиърс. Генерал Франклин Пиърс.

— Да — усмивката й стана предизвикателна. — Ще бъдеш ли такъв военен?

Всичко свърши. Той го осъзна. И отговори:

— Не.

Не беше подготвена за такъв категоричен, окончателен отговор. Усмивката й стана кокетна. Наведе се към него, позволявайки на гърдите си да докоснат ръката му, като намек за онова, което би могла да дари на един мъж.

— Обзалагам се, ме би могъл, стига да поискаш.

— Нямам такава амбиция. — Той се изправи и изтупа праха от панталоните си. — Да вървим, а? Като че ли ще вали.

Върнаха се в голямата къща, без да си продумат. Нейното мълчание беше объркано и нацупено, а неговото — пропито с някакъв нов мир. Беше му се предложила, като му съобщи и цената. Прекалено потайна, прекалено опасна беше за него. Той се чувстваше като отстъпил от ръба на пропаст и изпита облекчение.

Засилващият се вятър брулеше листа от водните дъбове близо до къщата. Листата се носеха около младежите, когато се натъкнаха на Ори. Той надзираваше половин дузина роби, които приковаваха капаците на прозорците и вратите.

— Току-що дойде един от хората на Купър. Изпроводил го на кон от Чарлстън — каза Ори. — Пристигащите кораби съобщавали за ураганни ветрове на сто мили навътре в морето. Разпратих хора на коне да предупредят съседните плантации. Може би ни очаква ураган.

Аштън подхвана полата си и се втурна в къщата. Ори погледна след нея и се почеса по брадата.

— Струва ми се, че вече е имало ураган по-близо до дома.

Били се усмихна механично.

— Да си виждал Чарлс?

 

 

На сутринта Аштън се появи отново широко усмихната. Тя влезе театрално в трапезарията и седна до Били, който довършваше последния от няколкото дебели резена пушен бут. Потупа го по ръката.

— Какво ще правим днес?

Той бутна стола си назад.

— Чарлс ще ме води на лов за сърни с лъкове и стрели. Ще се видим довечера.

Когато той излезе от помещението, в стомаха й се образува болезнен възел. Съжаляваше за онова, което му каза долу при реката. Направи го по-скоро за да го изпита, любопитна беше да разбере от какво тесто е замесен и колко може да го превие. Не че имаше някакво значение, защото беше влюбена в Били. Можеше да си остане цял живот лейтенант и тя пак щеше да го обича. Заради него с удоволствие щеше да зареже мечтите си, амбицията си, всичко.

Но остана с чувството, че това вече едва ли имаше смисъл.

 

 

Присвил очи, Били се приведе над врата на коня. От проливния дъжд видимостта намаля до няколко метра. Дърветата проскърцваха. Бурята кършеше клони и ги отнасяше. Не беше по-късно от четири-пет часът, а тъмносивото небе изглеждаше призрачно.

— Ето я къщата — извика Чарлс отпред. Били не виждаше нищо, освен опашката на коня му, която се поклащаше напред-назад. Ако не го водеше Чарлс, щеше да се загуби. Всичко го болеше от ездата и шибащия вятър. Чарлс изкрещя още нещо, но то заглъхна в страхотен пукот. Били вдигна очи тъкмо когато огромен клон от дъб се откърши и започна да пада към него. Сръга с пети коня си да отскочи напред. По-малките клони го шибнаха, но най-тежката част падна зад животното и ездача.

Подплашеният кон затанцува. От мътилката изникна ръка, която погали животното и го успокои. Когато отминаха последиците от страха, Чарлс попита:

— Нищо ти няма, нали?

Били преглътна и кимна.

След още пет минути се озоваха в обора. Останалите коне бяха неспокойни и ритаха преградите на боксовете си. Били и Чарлс предадоха животните си на изплашените коняри и оставиха лъковете и стрелите върху една бала сено. Бяха двама мокри до кости, много уморени и неуспели ловци. За целия ден зърнаха само един сръндак. Чарлс даде на Били пръв да опита. Стрелата му отиде встрани и животното избяга. Чарлс сряза ризата на Били отзад — традиционния знак за новак, който е пропуснал.

Били беше недоволен от неуспеха си, но не и съвсем изненадан. През целия ден го разсейваха мисли за Аштън. Виждаше я в по-реална светлина, без собствените му чувства да изкривяват същинския й образ. Тя оставаше красиво, желано в много отношения момиче, но не беше за него. Почувства се късметлия, че го е открил, преди да се забърка повече.

— Имаме късмет, че реколтата е прибрана — изкрещя Чарлс, докато тичаха към къщата. — Понякога бурята предизвиква приливна вълна и тя докарва по реката чак дотук солена вода, като по този начин изтравя оризищата.

— Смятах, че силните бури са през август или септември.

— Обикновено е така, но връхлитат и по-късно. Сезонът им продължава до края на ноември.

Стигнаха до къщата. Отдъхнаха с облекчение, втурнаха се вътре и се заковаха на място при вида на напрегнатата група от роднини в хола.

— Е, поне вие двамата сте в безопасност — рече Джордж със скован глас.

Били отметна мокра коса от челото си.

— Какво е станало?

Отвърна Ори.

— Късно тази сутрин сестра ти настоя да излезе да се разходи на кон. Изпратих един от хората си с нея. Не са се върнали.

Били усети присъствието на Брет на стълбището. Наблюдаваше го с тревога, когато той рече на Ори:

— Да оседлаем ли отново и да ги потърсим?

— Зададох същия въпрос — рече Джордж. — Но Ори ме разубеди.

— И с основание — гласът на Ори прозвуча сприхаво, сякаш беше засегнат от критичния намек на Джордж. Върджилия би могла да се намира на една дузина пътеки и странични пътища. Няма как да преценя откъде да започна. А след като бурята е вече толкова силна, бихме могли да минем на десет метра от нея и да не я видим. Но ще тръгна, ако искаш, Джордж.

— Не, ако не е разумно. Не съм искал да поставям толкова остро въпроса.

— Къфи е момче, на което може да се разчита — съобщи Ори на останалите. — Ще намери подслон. Сигурен съм, че нищо няма да им стане.

Някъде над тях вятърът отпори капака на прозорец, сетне се втурна в стаята, събаряйки мебели и чупейки стъклария. Клариса възкликна уплашено и се втурна нагоре. Последваха я Мод и три от домашните робини. Брет се втурна при Чарлс. Аштън я нямаше, както забеляза със закъснение Били.

— Благодарна съм, че и двамата се върнахте — рече Брет. Докосна ръката на братовчед си, но гледаше към Били.

Той премига, забелязвайки я, забелязвайки я наистина за първи път. Изненада се и изпита удоволствие, че прояви такава грижа.

Тилет предложи на ловците да отидат с него и да се стоплят с по чаша уиски. Чарлс с радост се съгласи. Били тръгна подире му. За момент, докато минаваше покрай Брет, се вгледа в очите й. Беше малка, но хубава. Лицето й притежаваше мекота, каквато липсваше при Аштън. Намери я изключително привлекателна.

Може би не е насочил вниманието си към момичето, към което всъщност е трябвало.

 

 

— Госпожице, по-добре да обръщаме към къщи — рече Къфи около час след като тръгнаха от Монт Ройъл.

— Не, интересно ми е — надвика стоновете на вятъра Върджилия.

Къфи направи гримаса. Но беше пред нея, възседнал старо муле, и тя не видя неговата реакция.

Върджилия яздеше странешком. Помолила бе младия негър да й покаже красивите кътчета край реката и сега той я водеше към едно такова място, следвайки горската пътека, която всъщност не представляваше нищо повече от тясна, кална бразда. Гъсто израсналите дървета не допускаха по-голямата част от гаснещата светлина да прониква долу, но дъждът стигаше до пътниците, а това говореше колко силно духа вятърът.

Върджилия беше доста изплашена. Никога не беше изживявала ураган. В същото време самата свирепост на налитащата буря я възбуждаше по съвсем неочакван начин. Започна да се чувства напрегната и овлажняла под костюма си за езда. Стоманените банели се впиваха болезнено в тялото й.

— Къфи, не ми отговори на въпроса, който ти зададох преди малко.

— Тревожа се заради бурята, госпожице. Не помня въпроса.

Лъжец, помисли тя, изпълнена по-скоро със съжаление, отколкото с гняв. Изтръгнато от корен дърво падна някъде зад тях с голям пукот и изпочупи храстите наоколо. Когато се стовари долу, земята се разтресе.

— Бихте ли почакали тук, госпожице? Добре ще е да се върна назад и да видя дали пътеката е все още отворена.

Срита мулето си с боси пети и мина покрай нея, хвърляйки й нервен поглед. Беше красиво момче, точно около възрастта на Братовчеда Чарлс. А и интелигентно, макар да правеше всичко по силите си да го скрие. Уплаши се от въпросите, с които го обсипваше през изминалия половин час. Мейнови го бяха пречупили до положение да отрича и крие възможностите на дарения му от Господа разум. Ето още една причина да мрази семейството и цялата тази проклета робокрация.

За да дойде в Южна Каролина и да получи лични впечатления от системата, тя трябваше да се преструва, че е приятелски настроена, и да потиска убежденията, чувствата и щенията си. Не че успяваше съвсем. Днес, когато онзи проклет високомерен Ори Мейн се опита да я разубеди да не предприема разходката на кон, учтиво му се противопостави. Направи го по принцип, а и защото искаше да поговори насаме с един роб. Така да се каже, на собствената му територия. Досега разговорът вървеше само в едната посока.

Къфи се върна, шибайки мулето си с пръчка. Като че ли се притесняваше, че трябва да дойде отново при нея. Не, схвана тя, нещо друго го безпокоеше.

— Госпожице, когато е паднало, дървото е разтворило цяло гнездо медноглави змии. Гъмжат навсякъде по пътеката. Голяма буря — плаши ги. Прави ги зли. Не можем да рискуваме да се върнем по този път. Трябва да заобиколим много отдалеч. По този път ще яздим един час повече.

— Не се тревожа. Ти си отличен водач.

Усмихвайки се, тя се наведе да го потупа по ръката. Той се отдръпна, сякаш го опари. Сетне срита мулето да върви.

— Няма к’во друго да пра’им сеа, освен да върим напред към крайречния път — промърмори той.

— Тъй като ще мине известно време, докато стигнем у дома, би могъл да ми отговориш на въпроса. Искам да зная дали разбираш значението на думата „свобода“.

Само шумът на дъжда нарушаваше тишината. Секундите се проточиха до половин минута.

— Къфи? — подкани го тя.

— Така смятам — обади се той, без да погледне назад.

— Имаш ли някаква представа какъв би бил животът ти, ако беше свободен?

— Пред… — как го казахте, госпожице?

— Имаш ли някаква идея какво е това чувство да си свободен?

— Не, госпожице. Никога не мисля за това. Щастлив съм тук.

— Погледни ме и пак го кажи.

Не се обърна, нито каза нещо.

— Къфи, бих могла да ти дам пари, ако пожелаеш да избягаш.

Като чу това, той накара мулето си бързо да се обърне, а очите му необуздано се застрелкаха, опитвайки се да проникнат през засилващия се дъжд.

Бедното същество се страхуваше, че някой би могъл да ги чуе насред гората. Проклети да са за това, че са смазали духа му. Проклети да са Мейнови, всички южняци до един, проклет да е и брат й Джордж. Той се превръщаше в най-обикновен тестолик — янки, който симпатизира на Юга. Какво ли не би дала, за да ги накаже всичките.

Къфи се взря в нея с големи, молещи очи.

— Никога няма да тръгна да бягам, госпожице. Гус’ин Тилет и гус’ин Ори се отнасят добре с мен. Аз съм един щастлив негър.

Колко тъжно и отчаяно прозвуча това. Махна рязко с ръка.

— Добре. Да вървим нататък. Много силно вали.

По пътеката, която се виеше из гъстата гора, стана тъмно. Онова, което доскоро беше обикновен дъжд, се превърна в порой, който накара костюма й за езда да прогизне. Видя две сърни, които се бяха упътили с подскоци на запад. Храсталакът се събуди, зашептя и зашумя, защото животинското население се втурна пред приближаващата се буря.

Гневът на Върджилия нарастваше заедно със силата на стенещия вятър. Беше се престорила, беше дала лъжливи обещания, за да убеди Джордж да я вземе на юг. Сега не знаеше дали ще може да понесе остатъка от прекарването, без да разобличи онези, които бяха пречупили духа на Къфи и скопили смелостта му. Искаше да ги нарани, да направи така, че да ги заболи…

— Какво правиш тук, негре?

Сепната, Върджилия осъзна, че Къфи е стигнал до края на гората. Крещеше на някого, когото тя не виждаше. Побърза да отиде до него. Тогава видя луксозната карета, чиито задни колела бяха потънали до главините в гъста лепкава кал.

Кочияшът все още стоеше кацнал на високата си капра. Дъждът плющеше по остриганата му глава, а той размахваше написан на ръка картон, който висеше от врата му на парче канап.

— Я не ми крещи, негре. Имам разрешение да пътувам.

Върджилия се вцепени. Лицето на кочияша беше разкривено, сякаш така можеше да се предпази от дъжда. Гримасата откри зъбите му. Четири от тях липсваха.

Не така враждебен вече, Къфи рече.

— Не те познах, Грейди. Какво се е случило?

— Не виждаш ли, по дяволите? Старата госпожа Хънтун, тя искаше да закарам обратно каретата в Чарлстън, за да може гус’ин Джим да я използва. Казах й, че бурята ще разкаля прекалено много пътищата, но не пожела и да чуе.

В последните думи Върджилия долови възмущение, дори потисната ярост. Собствениците на Грейди не бяха отнели мъжеството му.

Къфи забеляза, че другият роб се взира във Върджилия с интерес. И когато заговори, в тона му пролича предупредителна нотка.

— Тази дама е гостенка в Монт Ройъл. Дойдохме по онази пътека там, но тя гъмжи от змии. Трябва да я заведа обратно у дома по дългия път.

— По-добре не опитвайте сега — посъветва го Грейди. — Поне дамата да не опитва. Бурята е прекалено свирепа. Сложи я в каретата, а аз ще я пазя. Ти препусни бързо-бързо до Монт Ройъл и им кажи, че й няма нищо.

Къфи прехапа устни.

— Мисля ти да отидеш.

Имаше много нещастен вид. Очевидно се боеше да не го накажат, ако се случи нещо на гостенката. Грейди беше по-възрастен и по-силен и Къфи се страхуваше от него. Но не се подчини, докато Върджилия не надвика вятъра и шума на дъжда.

— Да, Къфи, върви. Ще се тревожат. Аз ще съм на сигурно място с този човек.

— Добре — рече той. — Но я пази много внимателно, Грейди. Ще се върна колкото се може по-бързо с някои от гус’дата.

И изчезна от погледа им. Когато последното пльокане на мулешко копито заглъхна сред шума на бурята, Грейди слезе от капрата. Очите му не се отделяха от Върджилия, докато се приближаваше към вратата на каретата.

— Не зная дали бихте искали да се скриете тук, госпожице. Сигурно ще е много влажно и кално.

— Да. Особено ако вратата не се затваря както трябва. — С изражението на лицето си и поглед тя се опитваше да му подскаже, че няма от какво да се страхува.

Той я погледа още миг, сетне впи две ръце в долния ръб на прозореца на вратата. Дръпна рязко вратата. Когато я пусна, тя падна в калта, увиснала само на долната си кожена панта. Двете по-горни бяха отпорени.

Посочи към тях.

— Сега вече съвсем няма да се затвори. Водата скоро ще прелее през прага.

— А какво… — преглътна тя, — какво ще стане ако Къфи си спомни, че вратата не е била счупена, когато дойдохме?

— Прекалено е разтревожен, за да си спомни. Но и да си спомни, няма нищо да каже. Ще се погрижа за това.

Тя почти изгуби свяст от възбуда.

— Къде можем да отидем?

— На около километър надолу по пътя има една изоставена тепавица. Когато се появят, ще съм застанал на пост, но не очаквам това да стане, преди да минат няколко часа. — Хвърли й още един продължителен поглед, сетне хвана поводите на коня и тръгна по пътя.

— Казвам се Грейди.

— Да, зная.

Това го накара да погледне назад и да се усмихне.

 

 

Старата тепавица беше изпълнена с паяжини и миризма на плесен. Но покривът беше солиден и сградата предлагаше отличен подслон.

Върджилия се чувстваше нервна като ученичка, която танцува първия си кадрил. За нея това беше необикновена реакция. Причината беше Грейди, защото изглеждаше така груб и едновременно с това така царствен. Намираше го за царствен въпреки калните му ръце и крака и окъсаните дрехи.

С цинично пламъче в очите той попита:

— Защо искаш да направиш това?

— Грейди, Грейди… — тя прокара длан по дебелата му, влажна китка, — не ме гледай така. Аз съм ти приятелка.

— Няма бял мъж или жена, който да е приятел на един негър. Поне не в Южна Каролина.

— На север е различно.

— Оттам ли си?

— Да. Хората на север мразят робството. И аз го мразя. Принадлежа към организация, която помага на избягали роби да започнат нов живот. Като свободни хора.

— Мислил съм един-два пъти да отида на север. Не бях сигурен дали си струва риска.

Тя стисна ръката му с двете си длани, пръстите й се забиха дълбоко в плътта му.

— Повярвай ми, струва си.

— Искаш само да ми помогнеш, това ли е всичко?

— Не, знаеш, че не е — прошепна тя.

Той се усмихна.

— И пак питам: защо? Никога ли не си била с негър преди?

— Не се ласкай.

Проявата на раздразнение предизвика в отговор гърлен смях.

— Е, ти не си най-хубавата жена, която съм виждал…

Тя прехапа устни и прие оскърблението с усмивка. Той даваше да се разбере кой командва.

— … но очите ти са сякаш най-топлите. — Докосна леко с кокалчетата на пръстите си бузата й. Нагоре и надолу. — Наистина бих искал да видя и останалото от теб.

Миг по-късно, задъхана от огъня, който я изгаряше, Върджилия смъкна панталетите^[1] си. С две ръце вдигна полата и фустите си отпред. Усмивката на Грейди изчезна.

— Мале, мале. Изглежда, не бях прав преди минута. Ти си достатъчно хубава.

— Не, не съм. Няма значение.

— Но трябва да ти кажа истината, госпожице Върджилия. Не съм бил преди с бяла жена.

— Тогава ела насам — рече тя и леко врътна полите си.

Сетне загуби представа за времето, поемайки го в себе си отново и отново, и отново, докато ураганът беснееше навън.

 

 

Розово и тихо утро последва бурната и дъждовна нощ. Едва се зазори и при изоставената тепавица се появи на кон Ори, заедно с Джордж, Били и Къфи. Намериха Грейди да пази отвън.

— От много време търсим — кресна Ори. — Защо не останахте при каретата?

Грейди стана на крака и отвърна почтително.

— Гус’ине, щяхме наистина така да направим, както рекох на ей този ваш негър. Но вратата на каретата се счупи и вътре влизаха кал и вода. Не беше подходящо, сухо място, където да се подслони една бяла дама. Спомних си за старата тепавица и стигнахме тук, преди бурята да задуха наистина силно. Знаех, че трудно ще ни намерите, но знаех, че ще дойдете по ей тоя път и ще ме видите или аз ще ви видя. Цяла нощ съм стоял буден. Дамата е много добре вътре. Сигурно е гладна, но иначе е съвсем добре.

Вътре в себе си той се подсмиваше. Винаги замазваше думите си, когато разговаряше с бели. Това ги караше да мислят, че имат работа с тъп и простодушен черньо като всички останали. Хитростта вършеше чудесна работа и обикновено минаваше.

Появи се Върджилия, правейки се, че изпитва голямо облекчение. Похвали Грейди за учтивостта и верността през цялата нощ. Джордж изглеждаше успокоен, когато тя се върна вътре да вземе мокрите си обувки и чорапи — това били единствените неща, които свалила, за да заспи.

* * *

Най-тежки разрушения имаше по брега. Когато ураганът се понесе нагоре по Ашли, силата му вече намаляваше. Стоварвайки силата си върху Монт Ройъл, той изкорени дървета и направи пътищата непроходими. Но плантацията, а и съседните имения не понесоха никакви по-сериозни щети, освен повредени покриви и петна по мебелировката там, където дъждът нахлу през счупените прозорци. Приливната вълна не беше толкова силна, че да докара солена вода чак до това място по реката. Общо взето, Мейнови можеха да благодарят, че един от най-големите урагани отново ги е пощадил.

В срядата на последната седмица от посещението на Хазардови Върджилия оповести, че ще вземе речното корабче до Чарлстън, за да направи някои покупки. Искаше да я придружи едно от домашните момичета, ако госпожа Мейн би разрешила. Естествено Клариса каза да.

Мод разпита дъщеря си за пътуването. Не може ли да направи покупките си, когато отидат в Чарлстън да хванат парахода? Не, отвърна с усмивка Върджилия, това било невъзможно. Мод щяла да разбере причината, когато се върне.

Поведението на Върджилия озадачи майка й. Но от друга страна, тя се държа странно през цялото гостуване. Не се прояви зле. А може би отива в Чарлстън да купи подаръци за Мейнови? Мод имаше намерение да изпрати своите, след като се прибере в Лихай Стейшън. Ако дъщеря й изпитва необходимост да изрази благодарността си преди това, Мод нямаше намерение да й пречи. Промяната у Върджилия беше прекалено желана, за да й се пречи.

* * *

Да се измъкне от своята робиня придружителка не се оказа толкова лесно, колкото силното й желание я бе накарало да си представи. Наложи се да изчака, докато момичето задреме на сламеника си, а това отне повече време, отколкото очакваше. Най-сетне се промъкна навън от стаята си и надолу по стълбите в хотела.

Самотната бяла жена, която бързаше по Митинг Стрийт, привлече втренчените погледи на закъснелите безделници, но това бяха все хора, които никога повече нямаше да види. Новата й страст й помагаше да пропъди страха, че могат да я открият. В странична уличка близо до театъра на Док Стрийт се натъкна на Грейди, който се таеше в мрака на един вход. В тепавицата бяха обмислили деня на срещата, часа и мястото. В мига, когато пристигна, той й се сопна.

— Прекалено закъсня.

— Нямаше как. Трудно ли се измъкна от къщата?

— Не. Никога не съм имал такива затруднения, но преди половин час дадоха знак, че е дошъл часът негрите да се прибират. Пропускът, който нося, е отпреди шест седмици. Трябваше да измислим някакъв начин да се срещнем по светло.

— Ако се бяхме срещнали по светло, нямаше да можем да направим ей това. — Тя го прегърна и страстно го целуна. — Можеше да бъдем принудени да чакаме месеци, докато уредя спирки по нелегалния канал. Решихме да стане сега. Решихме го заедно, помниш ли?

— Да — призна той.

Отново го целуна, сетне отвори чантата си.

— Ето ти. Това са всичките ми пари. На листчето е написан адрес във Филаделфия. Там има явка, поддържана от приятели. Квакери — поправи се тя, когато осъзна, че той не разбира за какво става дума.

Грейди опипа листчето с неудобство.

— Не мога да го прочета. Не мога изобщо да чета.

— О, Боже мой. Как не се сетих.

— Но винаги мога да открия Полярната звезда, ако нощта е ясна.

— Разбира се! Ако се загубиш, поискай в някоя черква да те упътят. Черквите не са винаги безопасни за бегълци, но не мога да измисля по-добро място или място, което по-лесно да се разпознае. А сега за храната. Можеш ли да смяташ?

Той поклати глава.

— Тогава, ако купуваш храна, има опасност да те измамят, защото не знаеш да боравиш с пари. И по-лошо дори — може да събуди подозрение. Изглежда, че ще бъде по-малко рисковано да крадеш. Сам ще решиш.

Той долови тревогата в гласа й и нежно я потупа.

— Ще стигна дотам, не се тревожи. Вече имам добро основание да стигна.

Още една продължителна, гореща прегръдка. Тя притисна буза до чистата му работна риза.

— И не само тази причина, Грейди. На север ще те науча да четеш и да смяташ. Ще ти купим хубави нови зъби. Ще бъдеш най-красивият мъж на света.

Отдръпна се и го загледа на слабата светлина, която се процеждаше от края на уличката.

— О, толкова много те обичам.

Самата тя се изненада, когато го разбра. Как се случи това? Заради желанието й да засегне Мейнови и другите като тях? Защото искаше да докаже пълното си отдаване на каузата? И двете, но и нещо повече.

Той се засмя притеснен, а сетне прошепна:

— Понякога имам чувството, че заради това и двамата ще горим в ада.

Колко мрачен й се стори въпреки смеха. Опита се да го развесели.

— В ада за белите или в ада за черните?

— О, за белите. Чувам, че там било много по-приятно. Но и на двете места свършваш по един и същ начин.

— Няма да стане. Ще заживеем щастлив и ползотворен живот заедно.

„И нека Джордж или някой от тях се опита да ни спре.“

— Кой е там?

Настойчив шепот:

— Бягай, Грейди! — Той побягна в тъмното.

Преброи до десет, сърцето й биеше неудържимо, а сянката наедряваше. Хвърли чантата си към далечния край на уличката, сетне викна:

— Пазач? Насам. Едно момче ми грабна чантичката и го подгоних.

Беше дала на Грейди всичките си пари; историята щеше да мине. Пълният пазач стигна до нея задъхан и светна с фенера в очите й.

— Негър ли беше?

— Не, бял. Бих казала на около петнайсет години. С малка златна халка на лявото си ухо. Обзалагам се, че е някой юнга от параходите. Моля ви светнете насам, струва ми се, че виждам нещо.

Миг по-късно му показа вътрешността на чантичката си.

— Не е оставил никакви пари. Постъпих глупаво, като излязох от хотела да подишам въздух. Смятах, че Чарлстън е безопасен за бели жени, след като барабанът нареди на негрите да се приберат от улиците.

Изкусната й игра напълно заблуди пазача. Нямаше недоверчиви въпроси и той лично я придружи до хотела.

Два дни по-късно собственикът на Грейди се появи в Монт Ройъл.