Джон Джейкс
Севера и Юга (19)

18.

Чешката семинария и дамски колеж се намираше на брега на Монокаки Крийк близо до Бетлеем. Създаден през 1742, той се славеше като първият дамски пансион в колониите. Върджилия учи в семинарията два срока, но я отпратиха у дома, защото отказа да се подчинява на правилата му.

Всяка година, в края на септември, дамите от околността уреждаха базар, за да съберат средства за училището. Събитието ставаше на поляната пред общината. Подготовката започваше още от лятото. Поканата да председателстваш някоя от многобройните комисии беше признак за обществено признание. Предишната година Изабел председателства една такава комисия.

Констанс вярваше в необходимостта жените да получават образование — толкова образование, колкото бяха в състояние да оползотворят, дори ако това ги караше да се съревновават с мъжете. Джордж намираше този възглед изненадващ, но не го оспорваше. Констанс му каза, че би желала да помогне за организирането на базара през септември, защото бременността все още не й пречеше да бъде активна, нито да пътува по лошите планински пътища. Джордж обеща да спомене за нейния интерес пред Стенли, но забрави да го направи.

Констанс изчака. Занимаваха я предостатъчно неща. Грижеше се за малкия Уилям по няколко часа на ден, убедена, че ако бебетата не получат достатъчно милувки и грижи като мънички, стават изкривени, неприятни хора. А истината беше, че много обичаше да се занимава с розовото, дебеличко момченце.

Имаше и домакински задължения. Беше добър ръководител на слугите в Белведере, кавгите помежду им уреждаше по твърд, но справедлив начин и им помагаше да постигнат повече за по-кратко време, като ги учеше как да планират работата си и да я вършат резултатно. Скоро започнаха да я уважават и да й се възхищават, но и по мъничко да се страхуват от нея. Имаше ирландски темперамент и го проявяваше, когато видеше лошо свършена работа или пък някой се опитваше да се защитава с лекомислени доводи или дребни лъжи.

Колкото и да беше заета, Констанс продължаваше да мисли за базара. Най-накрая попита Джордж какво става с молбата, която трябваше да предаде. Той се плесна по челото и изпъшка така мелодраматично, че я разсмя. Тя го увери, че нехайството му нямало значение, щяла сама да говори с Изабел. За това трябваше специална организация, защото двете жени рядко се срещаха и то само случайно. От време на време, в моментите, когато чувстваше честолюбието си накърнено, си мислеше, че причината за това е Изабел.

Покани Мод и Изабел на чай. Отначало разговаряха за бременността й. Констанс каза, че този път със сигурност носела момиче; двамата с Джордж се споразумели да го кръстят Патриша Флин Хазард. Като чу това, Изабел сви устни и се загледа в далечината.

Констанс спомена, че се интересува от базара. Мод веднага рече:

— Колко хубаво. Убедена съм, че дамите ще се радват на готовността ти. С удоволствие ще спомена за интереса ти, макар че вече не вземам участие. Работих за последен път в комисия преди две години. Сметнах, че е време по-млади жени да поемат кормилото.

— Аз ще спомена за това, мила — обади се Изабел, — на заседанието на организационната група другия понеделник.

— Благодаря ти — каза Констанс, опитвайки се да открие неискреност в сладката усмивка на Изабел. Не успя.

 

 

На заседанието в понеделник Изабел спомена името на етърва си.

— Смятах, че би могла да председателства комисията по юрганите… — поде тя.

— Чудесна идея — заяви една от дамите.

— Но когато й споменах за това, ми отказа.

Думите й накараха някои от насядалите в кръг дами недоволно да се намръщят.

— На какво основание, Изабел? — попита едната от тях. — Да не би да недоволства против образованието за жени?

— Не мога да кажа — отвърна Изабел. — Рече, че не можела да участва, защото религиозната ориентация на семинарията нарушавала много от заповедите на нейната собствена църква, която, според нея, е единствената истинска църква.

Жената, която председателстваше заседанието, отсече:

— Добре, това е последният път, когато я имаме предвид за нещо.

Изабел поклати глава.

— Жалко. Констанс е умна жена. Има някои чудесни качества. Чувала бях, че католиците са странни и фанатични, но не го вярвах, докато не се запознах с нея. Сигурна съм, че убежденията й се дължат на влиянието на свещеници и калугерки. Та как може човек, който вечно живее в тъмна килия, да е… как да кажа, наред? А се чуват и повече от ужасни неща за онова, което се вършело в манастирите.

Казаното беше посрещнато с дълбокомислени кимания. По това време подобни приказки бяха на мода и като вярваха в тях, изпитваха възбуждащи усещания.

 

 

Следващия следобед Изабел посети Констанс. С лице, което даваше израз на тревогата й, тя съобщи:

— Не ми е лесно да ти го кажа, мила. Предадох твоето много щедро предложение, но дамите от организационния комитет отказаха да го приемат. Моля те да разбереш, че не се дължи на някакви твои лични недостатъци, но, в края на краищата, този базар е предназначен да събере средства за едно различно от твоето вероизповедание.

Констанс смачка бродираната си носна кърпичка.

— Искаш да кажеш, че не приемат помощ от католичка.

Изабел въздъхна.

— Много съжалявам. Може би догодина.

Изабел знаеше, че винаги ще изпитва наслада при спомена за изражението, което се изписа на лицето на етърва й в този момент.

 

 

Докато Изабел беше на посещение при Констанс, Джордж тичаше към стана за релси, повикан от изплашен надзирател. Кавга беше довела до нещастен случай. Стенли винаги отстъпваше на брат си, когато се случваха подобни неща. С безизразно лице заявяваше, че било така, защото Джордж имал подход с простолюдието. Ако го кажеше Изабел, Джордж щеше да е сигурен, че става дума за обида.

Отминалото лято се оказа необикновено горещо и настъпването на есента не донесе облекчение. Избухванията в семейство Хазард зачестиха и Джордж можеше да си представи напрежението, което се създава около стана, където температурата беше адска.

Станът за релси беше от типа, който в занаята наричаха белгийски. Дългата, бързо придвижваща се лента от накален до бяло метал ставаше постепенно по-тънка и приемаше съответната конфигурация, като преминаваше през поредица от профилни валци, монтирани на стендове. Между стендовете яки мъже, наричани хващачи, хващаха метала с клещи и го насочваха към следващата група валци. Работата беше тежка и опасна и голяма част от нея щеше да отпадне, ако някой успееше да проектира стан, който прокарва метала неспирно през ролките. Няколко години преди това един собственик на стан в Ню Йорк, на име Серъл, почти го постигна, но се оказа, че проектът му е сбъркан. Джордж също се беше занимавал с въпроса, досега безуспешно.

Тичаше колкото се може по-бързо. Цялата работа около стана беше спряла. Както видя, когато наближи мястото на инцидента, желязото, подадено в първата група ролки, вече беше изстинало. Един от хващачите лежеше на пръстения под и стенеше. Джордж се задави, когато подуши миризмата на опърлено облекло и изгорена плът.

Падналият, жилав славянин, чието име Джордж не можеше да произнесе, беше добър работник, за разлика от партньора му на този пост, широкоплещеста горила на име Бровниц.

— Изпратихме да повикат доктор Хопъл — съобщи надзирателят.

— Добре — одобри Джордж и коленичи между ранения човек и огънатата лента от тъмно, изстинало желязо, която лежеше наблизо. Очевидно беше паднало диагонално през дясната страна на човека, изгаряйки предницата на ризата и дълбоко гърдите и голата подлакътника. Овъглената плът на човека напомняше недопечено месо. Джордж преодоля напъна да повърне, който се надигна в гърлото му. Само Бог знаеше дали този човек щеше някога да може да използва за нещо ръката си.

Потри уста с опакото на дланта си и попита:

— Как се случи?

— Нещастен случай — изтърси Бровниц. Вирнатата му челюст заплашваше всеки, който би посмял да го отрече, но сплашването не успя. Един потен, изцапан работник пристъпи напред.

— Никакъв нещастен случай. Бровниц задяваше жената на Тони. Тони му каза да престане и… — Бровниц изпсува и се нахвърли. Трима души го сграбчиха и го държаха, докато говорещият посочи лентата метал. — А Бровниц го събори с това, а сетне го пусна върху му.

— Лъжец шибан — изкрещя Бровниц, дърпайки се да се освободи от мъжете, които го държаха. И щеше да успее, ако Джордж не бе налетял и забил пръст в мръсната му риза.

— Откак съм те взел на работа, само неприятности сме имали с теб, Бровниц. Вземи си надниците и се махай оттук. Още сега.

Сърцето на Джордж биеше учестено. Бровниц присви очи надолу към него.

— Добре ще направиш да не…

Джордж трябваше да дръпне глава назад, за да отвърне на погледа му.

— Казах, напускай още сега!

— Ще ти го върна! — обеща Бровниц, отдалечавайки се побеснял.

 

 

Минута след като Изабел си отиде, Констанс наведе глава и заплака. Стоеше до високия прозорец в гостната. Отвъд него се разстилаше градът, знойният блясък на реката отдолу. Не виждаше нищо. Хвана се за пердето, защото се уплаши, че ще падне.

Риданията я разтърсваха едно след друго. Презираше се, че плаче. Беше й се случвало много рядко, докато растеше в Тексас, но тук беше различно. Понякога, въпреки любовта й към Джордж, не можеше да понася Лихай Стейшън и й се щеше да избяга. Вместо това плачеше.

Убедена беше, че Изабел й е уредила грубия отказ. Съпругата на Стенли я мразеше. Друга дума освен „мразя“ за това нямаше. Когато Джордж се върне у дома, ще му каже какво се е случило. Опитваше се да не занимава съпруга си със своите неприятности, но това вече беше прекалено, за да го понесе сама. Изабел се бе хванала за религията й, но вероятно имаше и други причини надутата жена да я мрази. Защото беше изкривена, нещастна личност, а разполагаше с власт дълбоко да наранява Констанс.

— Госпожо, нещо лошо ли се е случило? Стори ми се, че чух…

Прислужничката се опитваше да се измъкне обратно през вратата на гостната, която беше отворила, без господарката й да забележи. Констанс се почувства неудобно повече заради момичето, отколкото заради себе си. Избърса с двете длани сълзите от лицето си.

— Извинявай, че те разстроих, Бриджит. За миг-два не бях на себе си. Моля те, не споменавай пред никого. Ще ми донесеш ли мъничкия Уилям, ако е буден?

— Веднага, госпожо. — Бриджит се оттегли с облекчение.

След малко, когато държеше в ръце своя дебеличък, гукащ син, Констанс се почувства далеч по-добре. Съжаляваше, че е допуснала Изабел да я сломи. Разбира се, няма да каже нищо на съпруга си. Ще води собствените си битки, както винаги го е правила. Избра да дойде да живее в тази част на света, защото обичаше Джордж и няма да позволи на Изабел и дори на цял полк фанатички да я победят.

Яд я беше на себе си, защото допусна, макар и за миг, да се издаде пред Изабел, че е засегната. Знаеше, че съпругата на Стенли е видяла как жестоката й игричка е успяла. Но за последен път получава такова удовлетворение, помисли си тя, докато гушкаше Уилям на рамото си.

 

 

— Трябва да помислим дали да не си купим лятна резиденция — заяви Мод. — Времето през изминалите няколко месеца беше направо ужасно.

— Съгласен съм — каза Стенли. — Изабел се оплаква от горещината ден и нощ. — Приведен над един тефтер, Джордж му хвърли поглед, с който сякаш казваше, че Изабел непрекъснато се оплаква от едно или друго.

— Наистина можем да си позволим да имаме лятна къща — продължи Стенли. — Имаш ли идеи къде бихме могли да потърсим, мамо?

— На брега на Атлантическия океан ще е приятно.

В малката канцелария не се дишаше. Два часа бяха минали, откак Бровниц напусна бесен стана; Мод току-що беше пристигнала за седмичното си посещение. Започна ги веднага след като съпругът й почина. Преди това не стъпваше на територията на Хазард Айрън.

Отначало Стенли се опита да отклони интереса й, като казваше, че не е прилично една жена да се занимава с делова дейност. Когато Джордж се върна, той скоро се досети каква е причината за неодобрението на Стенли. Само за няколко месеца Мод беше научила повече по въпроса за производството, фондовете и движението на средствата, отколкото най-големият й син щеше да усвои до края на живота си. Точно тази инстинктивна вещина смущаваше Стенли, подтикваше го да се противопоставя на посещенията й.

Споровете по въпроса не помогнаха. Въпреки присъщата си ненатрапчивост Мод беше корава като желязото на Хазард, което корабите пренасяха надолу по канала към пазарите му.

Подсетен от думите на Мод за брега, Джордж подхвърли:

— Ори ми каза веднъж, че много плантатори от Южна Каролина прекарвали лятото в Нюпорт.

Мод плесна с ръце.

— Ами да, Аквиднек Айлънд. Чувала съм, че там било прекрасно.

Стенли се готвеше да възрази на предложението, когато вратата се отвори с трясък и очертанията й се запълниха с грамадата на Бровниц, предшестван от облак спиртни пари — в ръката си държеше стар пистолет.

Мод се задави, после застина, напълно неподвижна. В същия миг Стенли се хвърли на пода.

— Казах ти! — изкрещя Бровниц, който се олюляваше и примижаваше, опитвайки се да насочи дулото към Джордж. Без да се поколебае, Джордж грабна шишето с мастило от бюрото и плисна съдържанието в лицето му.

Бровниц се наведе и се блъсна в рамката на вратата, а от лицето му закапа черната течност. Пистолетът гръмна, но ръката му се бе отклонила нагоре. Куршумът се заби в тавана. Джордж вече беше прескочил перилото, което разделяше канцеларията. Той изтръгна пистолета от ръката на Бровниц и го стовари в основата на носа му. Вбесеният мъж се опитваше слепешката да го докопа с мастилените си ръце. Джордж отстъпи, сетне с все сили стовари подкованата си обувка в чатала му.

Бровниц изрева, замаха с ръце и падна назад през вратата и надолу по стълбите. Едва тогава Джордж почувства, че го обхваща паника. Хвана се за рамката на вратата и махна на четирима минаващи работници.

— Хванете този пиян идиот. Един от вас да изтича до селото и да намери полицая.

Стенли с мъка се надигна. Мод, която не беше помръднала, го изгледа и каза с мек тон:

— Трябваше да помогнеш на брат си. Можеха да го убият.

Стенли почервеня, прекалено стъписан, за да каже нещо. За първи път майка му направи избор между двамата си сина. Това не вещаеше нищо добро за в бъдеще.

 

 

Същата вечер, когато Джордж се върна в Белведере, Констанс с нищо не показа колко е била нещастна. Джордж приказваше непрекъснато, очевидно все още под впечатление на злодеянието при стана. Беше посетил ранения работник у дома му близо до канала и разбра, че ще се възстанови. Доктор Хопъл смяташе, че ще може да му спаси ръката, макар все още да не беше ясно дали ще е в състояние да върши тежък физически труд. Ако не можеше, Джордж щеше да му намери по-лека работа. Бровниц затвориха в канцеларията на полицая.

В съседната къща вечерята беше свършила. Мод беше излязла да се поразходи с Били. Върджилия си беше в стаята. След превърналото се в ритуал петминутно посещение при близнаците Лабан и Леви Изабел се върна в трапезарията. Двамата със Стенли останаха насаме. Тъкмо се готвеше да му разкаже за победния си миг с Констанс, когато той отново се върна към неприятностите в канцеларията. Когато се прибра, разказа накратко какво е станало, сетне потъна в мрачно мълчание. Мод говореше за това оживено, но избегна момента със стрелбата.

— Мама ме изгледа така, сякаш съм най-долният страхливец — поде той отчаян. — Не мога да го забравя.

— Стенли, разбирам, че случката те е разстроила, но вече чух за нея. Ще ми се да ми дадеш възможност да кажа…

Той запрати смачканата си на топка салфетка в лицето й.

— Млъквай, проклетнице такава. Толкова ли си глупава, та не разбираш какво става? Джордж настройва мама срещу нас! Следващото, което ще научиш, ще бъде, че му е дала да контролира паричните средства. Как ще се почувстваш тогава, с твоето прахосничество и фукни?

Крещеше толкова високо, че висулките на полилея зазвънтяха. Безмълвна, Изабел впери поглед в салфетката, която я удари по брадичката и падна в празната чиния от десерта.

Първият й порив беше да се нахвърли върху съпруга си и да му даде да разбере заради това абсолютно недопустимо избухване. Но бързо й хрумна следваща мисъл. Риташе срещу нея, така да се каже, не за друго, а защото майка му го е сритала. При това напълно заслужено. Стенли беше страхлив. Нямаше значение, стига да запазва авторитета си в семейството.

Скоро успя да се убеди, че вината за неприятностите всъщност носи Джордж. Напористият, арогантен Джорджи. Днес тя победи съпругата му, но Джордж е поставил Стенли в такова положение, че сега той отказва да изслуша разказа за победата й. Разбира се, получаваше удовлетворение дори само при мисълта за злощастието на Констанс.

Но миг по-късно и тази сигурност остана под въпрос. От страничната поляна на Белведере се чуха весели гласове. Изабел отиде до прозореца и видя Джордж и Констанс да играят на кегли в здрача на летния ден. Смееха се и се закачаха като деца.

Стенли каза нещо, Изабел не му обърна внимание. Гледаше как Мод седи в страничната лоджия на Белведере и дундурка малкия Уилям на коляното си. Били стоеше облегнат наблизо. Изабел кипеше. Мод никога не беше обръщала такова внимание на Лабан и Леви.

Констанс изглеждаше щастлива. Щастлива! Със своята сила беше обезсмислила днешната й победа. Сега вече Изабел се изпълни с мрачна увереност, че Констанс и съпругът й усилено се стараят да настроят Мод срещу Стенли.

В този момент Изабел ги намрази по-пламенно и отпреди.

 

 

— Още един влак е дерайлирал — рече Констанс. — Четирима души са загинали. Това е третата катастрофа за месеца. — Поклати глава и сгъна вестника.

Джордж продължи да изучава архитектурните планове, разгънати на масата в библиотеката. Обади се, без да вдига очи:

— Колкото повече линии се изграждат и колкото повече влакове се включват в разписанието, толкова повече нараства вероятността от катастрофи.

— Но това е наистина прекалено просто обяснение. Чувала съм многократно, че половината от катастрофите, а дори и повече, можели да се предотвратят.

— Може би да. Хората грешат в управлението на движението. Използват се негодни материали при строежа на трасетата и вагоните. Освен това хубаво ще е, ако всички железопътни компании постигнат съгласие за еднакво междурелсово разстояние.

Изправи се, протегна се, сетне посегна да намести предмета, който държеше на масата, изложен като безценна антика. А това беше не друго, а железният метеорит, който намери близо до Уест Пойнт през кадетските си години. Държеше на него, защото, както казваше, обобщавал мащабите и смисъла на работата му. Тя забеляза, че Джордж премести метеорита на не повече от сантиметър. Усмихна се на себе си.

Той се приближи до стола й и я целуна по челото.

— Както би казал Ори, смятам, че за прогреса трябва да се плаща.

— Не си получавал доста време писмо от него.

— Месец и половина — каза Джордж и бавно отиде до прозореца. Отвън светлините на Лихай Стейшън се виждаха размазани зад завесата на първия лек снеговалеж. — Писах му и поканих цялото семейство Мейн в Нюпорт следващото лято.

През октомври Джордж и Стенли посетиха острова в залива Нарагансет и купиха голяма, изградена на ширина къща и десет акра земя на Бат Роуд, на близко разстояние пеша от плажа. Архитект от Провидънс представи проект за основна модернизация на къщата; това бяха плановете, които разглеждаше Джордж. Архитектът обещаваше реконструкцията да бъде завършена преди откриването на летния сезон през 1850.

— И оттогава не си получавал вест от него?

— Не.

— Дали нещо не е наред?

— Дори да е така, не зная какво е.

— Нюпорт е северняшки курорт. Смяташ ли, че ще приеме поканата?

— Не виждам причина да не я приеме. През лятото там все още продължават да идват на тълпи хора от Южна Каролина.

Не беше съвсем честен с жена си. Редките писма на Ори, макар и на пръв поглед приятни, оставяха някакъв странен, горчив привкус. Джордж беше чувствителен към него, защото познаваше един предишен, по-жизнерадостен Ори Мейн.

В писмата си Ори на няколко пъти споменаваше за своето „вечно ергенство“. Само от време на време отговаряше на предпазливите въпроси на Джордж за М., а понякога съвсем неочаквано вземаше повод от някаква невинна вест за излияние, което би могло да се нарече единствено филипика срещу силите на Север, противопоставящи се на робството. Особено враждебен беше към така наречените „политически групи на Свободната земя“, които се стремяха да направят така, че новите щати или територии да забранят робството. Освен това говореше унищожително за така наречената „поправка Уилмът“. Очевидно Югът щеше много дълго време да й има зъб.

Така че, макар Джордж силно да желаеше да се срещне с приятеля си отново, част от него се безпокоеше от тази среща.

В средата на декември получи вест, че тя наистина ще се състои. Вестта дойде в един страшно студен ден. Тази нощ Джордж се вмъкна в леглото до своята намираща се вече в много напреднала бременност жена и започна сънливо да говори за събитията през деня.

— Имам писмо от Ори.

— Най-сетне! Беше ли весело? — в гласа й се долавяше някаква задъханост, чието значение той не успя веднага да прозре.

— Не особено. Но казва, че ще ни посети следващото лято и ще доведе когото от останалите успее да убеди.

— Това е… чудесно. — Констанс изохка. — Но според мен тъкмо сега ще направиш добре да отправиш покана към доктор Хопъл.

— Какво? Време ли е? Точно сега? Господи! Значи затова звучеше така задъхано.

Измъкна се от леглото и в бързината стъпи в нощното гърне. За щастие то беше празно. Но загуби равновесие и се просна по гръб.

— Ох.

— О, Божичко — рече тя, опитвайки се да седне. — Ако продължаваш да се измъчваш и да се държиш по този начин, няма да имаме повече деца.

На зазоряване беше дала на света, без особени трудности, Патриша Флин Хазард. Джордж научи новината в библиотеката, където седеше сънливо усмихнат и разтриваше бинтования си крак.

 

 

Вече четиринайсетгодишен и ставащ все по-висок с всеки изминал ден, Били си дойде от пансиона за коледната ваканция. Беше впечатлен от новата си племенница и прекарваше повечето време в Белведере, макар всичките му неща да оставаха при Стенли.

Били имаше самочувствието на възрастен и независим мъж. Често дразнеше майка си, като заплашваше, че много скоро щял да се отправи към златоносните райони на Калифорния. Половината страна беше обхваната от тази треска. Защо да не отиде и той?

— Защото ти нямаш нужда от пари, млади човече — отговори Мод един път на вечеря.

— Напротив, имам. Нямам си свои. — Сетне, тъй като му беше омръзнала играта, изтича до стола й и я прегърна. — Всъщност не искам да промивам пясък и да търся злато.

— А какво искаш?

— Искам да слушам отново за битката при Чурубуско.

На Били не му омръзваше да слуша тази история. Докато я разказваше, Джордж неизбежно започваше да описва надълго и несвързано живота си в Уест Пойнт. Обичаше да се впуска в спомени край пламтящия огън, а това беше и добър повод да не пуска още цял час по-малкия си брат при Стенли и Изабел. От нападението на Бровниц, заради което последният се озова в затвора в Харисбърг, Стенли стана мрачен. Изабел се държеше опърничаво както винаги. Джордж смяташе, че могат да повлияят лошо върху Били. Радваше се, че прекарва в своето училище по-голямата част от годината.

— Доколкото разбирам, Ори е чудесен човек — обади се Били след един от монолозите на Джордж за Академията.

— Такъв е. Освен това е най-добрият ми приятел. Ще се видиш с него следващото лято, надявам се.

— Бие ли негрите си?

— Ами, не смятам.

— Притежава негри, нали? — Неодобрението на Били беше очевидно.

Джордж се намръщи и посегна към гарафата с кларет. Както изглежда, нямаше начин да се избяга от проблема.

— Да, притежава доста.

— Тогава си променям мнението. Не смятам, че е толкова свестен, колкото казваш.

Джордж потисна раздразнението си.

— Така е, защото все още нямаш петнайсет. Никой на твоите години не се съгласява с възрастните.

— О, не, съгласяваме се — отговори Били толкова бързо, че Джордж се разсмя.

Били не разбра какво смешно има. И продължи заинатен:

— Съгласен съм с всичко, което казваш за Уест Пойнт. Изглежда чудесно място.

Джордж отпи вино и се вслуша в уютното, познато проскърцване и шепот на къщата. Семействата би трябвало да имат традиции и на него току-що му беше хрумнала блестяща идея в това отношение. Но не искаше да я прокламира прекалено явно пред един твърдоглав юноша. Така Били можеше твърде лесно да каже „не“. Затова започна да обикаля на пръсти около темата.

— О, има и тежки моменти. Но след като ги преодолее, човек започва да се чувства повече мъж. А има и много прекрасни моменти. Сприятелих се с толкова свестни хора. Том Джаксън — той е преподавател в един военен колеж във Вирджиния. Джордж Пикет. Добри приятели — промърмори отново той, вперил поглед назад през краткия период от няколко години, който вече му изглеждаше много по-дълъг. — А не може да има никакво съмнение, че Уест Пойнт дава най-доброто образование, което човек може да получи в Америка.

Били се ухили.

— Мен повече ме интересува воденето на боеве.

Джордж си помисли за кръвопролитието при Чурубуско и снаряда, отнесъл ръката на Ори. „Значи не разбираш какво всъщност означава да се сражаваш.“ Усмивката му помръкна, но той запази мисълта за себе си. Остави Били сам да даде идеята, което момчето направи, малко колебливо, миг по-късно.

— Знаеш ли какво, Джордж, исках да те питам какви смяташ, са шансовете ми…

Джордж прикри радостта си.

— Шансовете ти за какво?

Очите на момчето сияеха от възхищение пред по-големия му брат.

— Да изкарам Академията като теб.

— Смяташ ли, че ще ти допадне?

— Да, много.

— Великолепно!

Професията на военния е тежка, понякога дори страшно непривлекателна. В разгара на войната прозря, че тя е отвратителна и нечовешка. Все още смяташе така. И все пак, в тази епоха и в тази държава един мъж не би могъл да започне живота си на зрял човек по-добре, отколкото да премине подготовката в Уест Пойнт. Джордж обаче съзнаваше, че невинаги го е вярвал. Фактът, че сега безусловно го вярваше, говореше за още една промяна в характера му, която го изненадваше.

— Естествено винаги има жестоко съревнование за назначенията — продължи той. — Но ти няма да бъдеш готов да влезеш там по-рано от — чакай да видим — три години. Ще си на седемнайсет, ако постъпиш с петдесет и шести випуск. Трябва да проверя ще има ли свободно място от нашия избирателен район. Веднага ще се заема с тази работа.

И го направи.