Джон Джейкс
Севера и Юга (26)

25.

Феърлон беше великолепна, просторна къща на три етажа и блестеше с новата си бяла боя. Но градината беше изоставена. Бурени задушаваха цветята в лехите, изсъхнали клони обезобразяваха дърветата. А тухлената ограда имаше нужда от измазване. По молба на Джордж Стенли надзираваше майсторите и градинарите. Като че ли това му доставяше удоволствие.

Цената на къщата включваше пълното обзавеждане. Жените обаче не харесаха повечето от мебелите и прекараха първите няколко дни в това, да поръчват други, с които да ги заменят. Констанс се съобразяваше с Изабел винаги, когато можеше. Това обаче с нищо не смекчи враждебността на етърва й.

Всички членове на семейството се стараеха да бъдат колкото е възможно повече заети, защото чувстваха, че това ще им помогне да забравят катастрофата. За преживяното най-явно напомняше състоянието на Мод. Продължаваха пристъпите на световъртеж, а освен това се придвижваше бавно, поради счупените ребра. Констанс сънуваше кошмари, винаги свързани с борбата й да се измъкне от горящия вагон. Уилям също сънуваше станалото; будеше се, плачеше и се мяташе всяка нощ в продължение на близо две седмици.

Семейство Мейн пристигна на пети юли, един ден след като президентът Тейлър се разболя, защото беше ял прекалено много краставици и пил прекалено много студено мляко на едно патриотично честване. На 9 юли умря от cholera morbus^[1]. Някои от авторите на редакционни статии заявиха, че всъщност го погубили тревогите и напрежението, свързани с длъжността му, най-вече тези, породени от враждата между частите на страната. На 10 юли Милърд Филмор пое президентския пост.

По това време Мейнови бяха свикнали с наетата къща, недалеч от Олд Бийч Роуд. Двете семейства се отдадоха постепенно на удоволствията, които предлагаше Нюпорт през лятото. Разхождаха се в теглени от понита каручки и през деня прекарваха на открито край брега. Уреждаха игри на поляната през дългите вечери, напоени със сладкия аромат на прясно окосена трева. Плажът на Нюпорт се намираше наблизо, но беше препълнен и семейството предпочиташе по-усамотеното място за къпане в южния край на острова, откъдето се виждаше щръкналото край брега образувание, което местните хора наричаха издигнатата скала.

Отначало Тилет сякаш не се чувстваше удобно на територията на янките. Но скоро поднови познанствата си с няколко други семейства от Южна Каролина, включително Изърдови, след това се отпусна и започна да се забавлява.

Освен когато четеше вестите от Вашингтон. Филмор възнамеряваше да подкрепи компромисните проектозакони на Клей, които, както вече ставаше ясно, сигурно щяха да бъдат приети, преди да изтече годината. Група млади конгресмени, водени от Стивън Дъглъс от Илинойс, бяха обещали да нарушат патовата ситуация при гласуването, създавана от старата гвардия.

Четиримата младежи прекарваха голяма част от времето си заедно. Аштън и Брет се разбираха добре с набития, жив и войнствен Били Хазард, макар той да се интересуваше преди всичко от Аштън. Беше петнайсетгодишен, тя с една година по-малка; Брет си беше дете на дванайсет.

Четиринайсетгодишният Чарлс правеше впечатление на най-зрял от четиримата. За това до известна степен допринасяше височината му; вече стърчеше цяла глава над Били. Беше красив и склонен много да се смее. Чарлс и Били се отнасяха един към друг толкова сърдечно, колкото можеше да се очаква от две момчета, които все още се опознават. Ори и Джордж наблюдаваха с голям интерес зараждащото се приятелство.

Джордж купи малка лодка и веднъж след вечеря момчетата слязоха на брега да я опитат. Джордж и Ори отидоха с тях, за да държат под око новоизлюпените мореплаватели. Били имаше много ограничен опит с малки лодки, а Чарлс никакъв.

Джордж и Ори седяха от двете страни на голяма скала. Атлантикът беше спокоен, а бризът беше достатъчен за ветроходство близо до брега. Ори взе шепа пясък и го остави да изтече през пръстите му. Ваканцията, изглежда, му помагаше да се отпусне. И все пак, от време на време, Джордж продължаваше да долавя горчивина в тона на приятеля си.

Но не и тази вечер. Ори се усмихваше, загледан в лодката.

— Виж ги. Ако малко се коригират някои от чертите им, спокойно биха могли да минат за нас двамата. „Клечо и Мечо“ номер две.

Джордж кимна и пухна с пурата си.

— Надявам се да станат също толкова добри приятели в Уест Пойнт, макар и да са в различни класове. Чарлс е дяволски красиво момче, нали? Едва ли не идеалът за елегантен джентълмен южняк.

Ори се засмя.

— Кой би предположил, че нашата врана ще се превърне в ястреб. Както се казва, напълно се поправи.

— Според баща ти заслугата е твоя.

Ори сви рамене.

— Чарлс обича кавгите. Когато установи, че има начин да се бие, без да го хвърлят в затвора или да си навлича гнева на останалите, това се оказа най-важният му урок. Научи го добре.

— А и много други неща. Винаги съм смятал, че имам много добри маниери пред дамите, но не мога да се кланям и да целувам ръка на жена грациозно както него. Първата вечер, когато дойдохте във Феърлон, така се засуети около майка ми, че я накара да се изчерви като момиче.

Откъм водата отекнаха свадливи гласове, последва тържествуващ вик и плясък. Били беше бутнал Чарлс във водата.

Ори и Джордж скочиха. Чарлс бързо се покатери обратно в малката лодка. Посочи към нещо на хоризонта — нещо несъществуващо, и когато Били се обърна да види, го сграбчи за колана и ризата и го хвърли във водата. Няколко секунди по-късно момчетата седяха в лодката и се смееха, докато от двамата течеше вода.

— Гордея се с това, в което се превръща — призна Ори, заемайки отново мястото си на скалата. — Когато се върнах от Мексико, имаше за какво да съжалявам. Чарлс ми помогна да прогоня част от съжаленията си.

— Промяната пролича в писмата ти. И беше добре дошла.

— А тази ваканция също бе добре дошла. Е, да кажем, в повечето отношения. Все така не понасям вонята на бурените, които пушиш.

Джордж се разсмя. Ори протегна дясната си ръка високо над главата и се прозя. Залезът хвърляше техните тънки, издължени сенки върху плажа. Вятърът се усили. Край тях като змии се плъзгаха фини пясъчни воали.

На Джордж гледката се видя тъжна. Напомни му колко бързо минава времето. Дори впечатлението, че то се връща, уловено в очертанията на двамата смеещи се младежи, беше илюзия, създадена от мозъка му противоотрова на действителното състояние на нещата. Безсилна противоотрова; нищо не може да спре времето и промяната. Напоследък съзнанието за това придаваше на живота му едновременно сладък и горчив вкус.

И все пак моментът беше хубав, спокоен, завършен, каквито рядко изживяваше напоследък.

Ори също го почувства. Разнежи се.

— Ще ти кажа колко ми е приятно. Толкова, че дори съм склонен да проявявам великодушие към по-големия си брат.

— Как е Купър?

— Щастлив. Женен за онази свободомислеща унитаристка. Хубав брак. Баща ми не може напълно да го приеме. Разбира се, с радост приема всички приходи, които Купър докарва от параходната компания. Писах ли ти за нашия нов кораб? До месец ще слезе от стапела. Купър вече мисли да вложи пари в още такива кораби. Иска да ходи в Англия, за да изучи техните методи на корабостроене.

Джордж се покашля и най-накрая зададе въпроса, който му се въртеше из главата, откак Ори пристигна.

— Какво става с Мадлин?

Ори се обърна към приятеля си, гърбом към слънцето. Очите му останаха потопени в сенчести петна.

— Всичко е постарому, няма промяна.

— Продължаваш ли да я виждаш?

— Колкото мога по-често. Сделката не е добра, но по-добра няма.

Пясъкът шептеше край краката им. На плажа се стъмваше. Джордж стана и даде знак на момчетата. Били и Чарлс изтеглиха лодката на плажа, свалиха мачтата и я дигнаха на раменете си.

— От теб ще излезе моряк — рече Били, докато следваха по-възрастните към селския път, който водеше у дома.

Чарлс се засмя.

— Моряк да, но, надявам се, никога янки.

— Какво им има на янките?

— Господин Хазард, моля. С удоволствие ще ви кажа… стига да сте свободен през остатъка от вечерта.

— Не и за да слушам преувеличени и измислени истории. — По някакъв начин закачката подразни Били. — Да говорим за нещо, в което можем да стигнем до съгласие.

— Момичета?

— Момичета — отсече категорично Били и настроението му се подобри. Мислеше за определено момиче на име Аштън.

Пред тях Джордж и Ори се придвижваха в сумрака бавно като сенки. Джордж се усмихна, дочувайки младите гласове. Усмихна се и Ори. „Клечо и Мечо“ номер две.

 

 

Приятното настроение помръкна още щом пристигнаха във Феърлон. Дамите се бяха събрали на площадката пред страничната врата около кани лимонада с лед — отначало без Върджилия. Сега тя присъстваше; присъедини се към тях, след като беше изпила доста кларет. Джордж и останалите дойдоха точно когато беше стигнала до средата на проповед по въпроса за ревизията в закона за избягалите роби от 1793, която в момента обсъждаха в Конгреса.

— Цялата работа е само начин да се задоволят исканията на южняците — заяви тя, заваляйки не една от думите си.

— Божичко — въздъхна Клариса. — Наистина в такива разговори се чувствам ужасно безпомощна.

— В такъв случай на ваше място бих се информирала, госпожо Мейн.

Тонът на Върджилия подразни останалите жени от семейството й. Сред тези от семейство Мейн най-видимо реагира Аштън. Седнала на един плетен стол с чаша лимонада, от която не беше отпила, тя загледа яростно Върджилия, която не й обърна внимание.

— Много просто, поправките ще отнемат от юрисдикцията на щатите делата, свързани с избягали роби. От този момент нататък всички такива дела ще се гледат от федералните власти. Това би ви накарало да мислите, че по всяка вероятност решенията ще бъдат в полза на бегълците, нали?

— Да, бих сметнала, че е така.

— И много ще сгрешите. Истинската цел на поправките е да се заобиколят категоричните закони в полза на свободата, какъвто е този на Върмонт. Поправките са в полза на ловците на бегълци и собствениците на роби. Единственото, което ще е необходимо като доказателство за собственост, е клетвена декларация, каквато много лесно би могла да се подправи. Освен това на избягалия роб няма да се даде възможност да каже и дума в своя защита. Тази работа е скалъпена и най-вече позорна. Така и няма да разбера защо Вашингтон се подмазва на Юга.

Мод мълча, докато все още беше възможно. Сега тя заяви твърдо на дъщеря си:

— Доста невъзпитано е от твоя страна да изнасяш лекции пред едно светско събиране. Ако си свършила, може би ще сториш добре да се оттеглиш. Изглеждаш уморена.

Изабел се изсмя.

— О, нека си кажем истината. Бедното дете е пило повече, отколкото трябва.

— Изабел… — започна Мод, но преди да успее да каже нещо повече, Аштън скочи, вирна брадичка и се втурна към Върджилия.

— Ако не обичате южняците, защо сте ни поканили?

Клариса стана.

— Аштън, достатъчно. — Обърна се към мъжете, които стояха и мълчаха. — Ори, радвам се, че се върна. Моля те да ни придружиш до вкъщи. Много ми беше приятно с вас — завърши тя и протегна ръка на Мод. Посещението приключи набързо с нотка на неудобство.

След като Мод си отиде, Джордж приклещи сестра си на поляната, където беше отишла, за да избяга от гнева на семейството.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш защо продължаваш да дразниш гостите ни? — попита той.

— Защо да не говоря онова, което мисля?

— Ако бях убеден, че наистина постъпваш така, не бих имал нищо против. Но откровеността ти далеч надхвърля обикновения разговор или дори убеждение. Опитваш се да оскърбиш хората. Да ги нараниш. И го правиш по отношение на мои много добри приятели.

— Те не са и мои приятели. Те представят начин на живот, който е отвратителен и изцяло погрешен. Няма да съжалявам, ако земята се отвори и ги погълне всичките.

— За Бога, ти си най-невъзпитаното, най-грубото…

Говореше на светулките; Върджилия се беше обърнала и хукнала към къщата.

Трябваха му три пури и дълго обикаляне по опустелите улици на Нюпорт, за да се успокои донякъде. Какъв е смисълът да спори с нея? Тя беше непоправима. „Боже мой, как ще изкараме остатъка от лятото?“

За късмет два дни по-късно едно писмо от колега аболиционист повика Върджилия в Бостън. Тя си събра багажа и тръгна за ферибота, почти без дума да каже на когото и да било. Мод изглеждаше облекчена. Макар и да не го проявяваше, същото се отнасяше и за Джордж.

В последна сметка най-силната реакция, която събуждаше у него сестра му, беше съжаление. Удряше напосоки и погрешно срещу твърде много хора. Един ден някой от тях щеше да отвърне на удара. Дори и янки. Северняците едва ли бяха толкова добродетелни, колкото искаше да ги представи Върджилия.

Тогава как се очертаваше бъдещето й? Какво би могла да очаква тя? Нещастие? Без съмнение. Трагедия? Да, това е много вероятно, призна си той тъжно.

 

 

— По дяволите. Кво е туй, дето го виждаме?

— Тъй как го гледам, нищо друго, освен курортист.

— Не ти говоря за него бе, Оръл. Виж готината пръчка и кошницата.

Без да го виждат, Били чу ниските гласове и застина на мястото си. Стърчеше високо на дървото, където се беше покатерил, за да стигне до хубавите ябълки. Под него четирите градски хлапета се бяха подали през една пролука в живия плет, който заграждаше овощната градина. Тримата бяха бели, единият черен.

Били и Чарлс ходиха до северните околности на града, два часа ловиха безуспешно риба, а на връщане се отбиха през градината. Сега бяха изпаднали в беда. Повечето граждани не понасяха ордите посетители, от които островът гъмжеше всяко лято. Четиримата не правеха изключение.

Били клечеше на един чатал, образуван от два горни клона на дървото, петата му силно се врязваше в бедрото. Мускулите на този крак вече страшно го боляха. Момчетата не го бяха забелязали. Вниманието им оставаше съсредоточено върху скъпите риболовни принадлежности до Чарлс, който седеше, облегнал гръб на дървото. Брадичката му опираше на ризата. Очите му бяха затворени.

— Щом ти харесва, си я вземи — каза момчето, към което се обръщаха с името Оръл; това беше негърчето. — Няма да го прави на въпрос, щото кърти.

Очите на Чарлс веднага се отвориха. Едно от момчетата стреснато извика. Чарлс използва отклоняването на вниманието, за да дръпне десния си крак така, че да приеме формата на обърнато V и да приближи ботуша до ръката си. Ботушът, в който криеше ловджийския си нож.

— И по двата пункта грешите — рече им той, широко усмихнат. Били се взря надолу към темето му, към дългата, развяна от вятъра коса. Не пропусна как небрежно сложи дясната си ръка върху коляното, на няколко пръста от горнището на кончова.

— Да пукна, ако не говори като южняк — обади се едно русо, рошаво момче. Подбутна негърчето. — Обзалагам се, че е от ония, дето бият с камшик твоите хора долу в Джорджия.

— Ъхъ, обзалагам се, че е така — потвърди Оръл. Очите му бяха зли. — Вземаме тези риболовни неща.

Все така усмихнат, Чарлс обхвана леко горната част от прасеца си с дясната ръка.

— Много ще сбъркате, ако го направите, момчета.

— А, тъй ли? — озъби се Оръл. — Четирима на един сме.

Наведе се и посегна към голямата плетена кошница на Чарлс. Внезапно русокосият зърна другата въдица, подпряна на дървото.

— Гледай, Оръл. Въдиците са две. Защо са му две?

Оръл толкова много искаше да придобие нещата на Чарлс, че пренебрегна тревожната нотка в гласа на приятеля си. Другите две момчета започнаха да се оглеждат из градината озадачени. Бавно и тихо, без да отделя очи от дясната ръка на Чарлс, Били изправи левия си крак. Когато последният посегна към кончова на ботуша си и се претърколи, Били скочи.

— Исусе Всемогъщи — изпищя русокосият секунда преди тежките ботуши на Били да се стоварят върху раменете му. Изпукаха кости. Русокосият падна назад към живия плет. Приведен, Чарлс бавно замърда ръка. Оръл гледаше кръга, който описваше острието на ножа във въздуха. Черният младеж започна да се поти.

— А сега, господине — каза му Чарлс. — Вие всички южняци ли не обичате? Или само южняци, които не понасят крадци?

Били беше се изправил вече. За няколко секунди изгуби от погледа си другите две момчета. Откри ги внезапно, когато сенките им заподскачаха по тревата. Тичаха към Чарлс изотзад, всеки грабнал от земята по един клон.

— Зад теб! — изкрещя Били.

Чарлс започна да се обръща на пета. По-близкото момче го удари по слепоочието. Клонът беше гнил и се пръсна на няколко парчета. Но ударът го зашемети и го хвърли срещу Оръл, който му измъкна без усилие ловджийския нож от ръката. Очите на негърчето се плъзнаха надолу. То се захили самодоволно, направи крачка встрани, сграбчи Чарлс за яката, а с другата си ръка замахна с ножа към лицето му.

Ужасен, Били се метна във въздуха. Стовари се върху краката на Оръл. Ножът за сантиметър не улучи бузата на Чарлс.

Били събори Оръл на земята. Чарлс грабна най-близкото оръжие, своята въдица, и замахна с кордата срещу другите две момчета, които отново го нападаха. Русокосият размахваше остър камък.

Летящата кука попадна на един мускул на врата на русокосия. Чарлс дръпна пръчката с отмятане на китката, като едновременно с това задържа кордата с палец. Кукичката се заби. Русокосият изпищя.

Междувременно Били се въртеше насам-натам, а Оръл стоеше коленичил на гърдите му. Негърът беше изпечен и як, решен да го нарани. Били отдръпна глава вдясно миг преди ножът да прободе земята близо до лявото му ухо.

— Копеле бяло такова — изпъшка Оръл. Ритна с коляно Били в слабините.

Долната част на тялото на Били се взриви от болка. Тя забави рефлексите му. Разбра, че няма да успее да избегне следващия удар. Оръл вдигна ножа бавно, подобно на някакъв езически жрец, който извършва жертвоприношение.

Слънчевите лъчи пламтяха по голямото острие. Сетне внезапно ножът изчезна от ръката му. Устата му остана отворена. Той падна настрани и започна да се гърчи. Чарлс грациозно измъкна ножа, който беше забил в дясното бедро на Оръл отзад.

Макар и да дишаше тежко, Чарлс изглеждаше спокоен, напълно се владееше. Обърна се с широка, ледена усмивка към хлапетата.

— Момчета, ще направите добре да изчезнете, преди да сме ви убили. А видите ли приятеля ми или мен по улиците на Нюпорт, обръщайте се кръгом и изчезвайте в обратната посока или това тук ще ви се стори шега.

Опря десния си ботуш на един пън и облегна лакти на коляно. Незасегнатото момче повлече Оръл към живия плет, оставяйки червени ивици след себе си.

Били използва собствения си нож да отреже кордата. Другите две момчета се изнизаха. Едното от тях все още с кукичката във врата. Русокосият надникна още веднъж, изпълнен със страхопочитание, през дупката в живия плет.

Чарлс размаха ловджийския нож така, че да блесне на слънцето:

— Да те няма!

Русата глава изчезна.

Едва тогава Били въздъхна с облекчение. Отпускайки рамене, той се просна на тревата.

— Защо налетяха на бой?

— Защото моята пръчка и кошница им харесаха. Защото не им хареса произношението или мястото, от което произхождам — сви рамене Чарлс. — Установил съм, че човешката проклетия няма край. Във всеки случай преминахме изпитанието. Бих казал, че от нас ще излезе добра двойка бойци. Много благодаря за навременната помощ, господин Хазард.

Били се усмихна, но не така уверено както спътникът му.

— Нищо особено, господин Мейн. Само ми се ще да имах твоя стил. Аз се изплаших до смърт.

— Ти да не мислиш, че аз не се изплаших, а? Краката ми бяха станали като желе.

— Наистина не ти пролича.

— Така трябва. Ако не показваш на другата страна какво изпитваш, тя се изнервя и започва да греши. Ори ме научи на това.

— Може би и аз ще трябва да взема някой и друг урок — рече Били, докато си събираха нещата.

— Но ще трябва да обясниш защо имаш нужда от тях. — Усмивката на Чарлс започна да изчезва. — Що се отнася до мен, бих си мълчал за кашичката, в която се забъркахме. Ори и леля Клариса, и чичо Тилет смятат, че съм надраснал такива сбивания. Бих предпочел да запазя илюзията им. — Протегна ръка. — Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Били стисна предложената му ръка, за да запечата споразумението да пазят тайна. За първи път почувства Чарлс Мейн свой приятел.

Но се оказа, че боят не остана в тайна.

Няколко дни по-късно Аштън и сестра й отидоха на плажа, за да газят из прибоя. Чарлс и Били бяха в лодката близо до брега. В един момент вятърът утихна. Те изтеглиха лодката на плажа. Чарлс легна да подремне.

Аштън се намираше на известно разстояние и почиваше в плетен стол под голям чадър на ивици. Облечена беше в лятна рокля от лек лилав плат, който морският ветрец прилепваше към наливащите й се гърди. Гледката беше толкова предизвикателна, че Били трябваше да погледне в другата посока.

Непрекъснато мислеше за Аштън. Във фантазиите му тя винаги беше гола. Лятото като че ли подтикваше към такива видения. И ето ги — две момчета и две момичета заедно на плажа, без възрастни хора.

Били не смяташе това обстоятелство за случайно. Досадната Брет го преследваше навсякъде. Сигурно е досаждала и врънкала сестра си да слязат на плажа. За съжаление, Били не представляваше никакъв интерес за Аштън. Повечето време тя се държеше така, сякаш той не съществуваше.

Коленичи и се захвана да строи замък. Прецеждаше пясък и вода през юмрука си, за да оформи кулите му. Занимаваше се така от десет минути, когато върху сложната плетеница от кули и защитни стени падна някаква сянка. Беше Брет, която въртеше напред-назад една от плитчиците си.

— Здравей, Били.

— О, здравей.

Хубавичка е наистина, помисли си той, макар и да нямаше как да не обърне внимание на луничките й, които потъмняваха от лятното слънце. Бидейки още много малка, ставаше плоска като дъска отпред. Но не само това го смущаваше в нея.

— Чух, че сте се били — рече тя.

Той се сепна и без да иска събори една от кулите.

— Кой ти каза?

— Вчера ходих в магазина да си купя бонбони. Чух едно момче да разказва как онзи ден го нападнали двама побойници.

— Познаваш ли момчето?

Брет поклати отрицателно глава.

— Как изглеждаше?

— Косата му беше жълта. Светла, почти бяла. Носеше мръсна превръзка на врата си. — Тя докосна своя приблизително на мястото, където Чарлс заби кукичката в русокосия.

— Продължавай.

— Застанах да гледам бурканите с бонбони, докато не свърши да разказва. Каза, че побойниците били курортисти. Когато ги описа, реших, че говори за теб и Чарлс.

Били погледна покрай нея. Аштън все така си почиваше, без да обръща внимание. По дяволите.

— Наистина грешиш, Брет.

— За Бога, не се нахвърляй върху мен! Точно вие сте били. — Загледа го сериозно. Това го раздразни и го накара да се почувства неудобно. — Ако се навърташ около Братовчеда Чарлс, ще си намериш белята — продължи тя. — Зная, че е красив и забавен, но прекалено много обича да се бие. Не е подходящ за приятел.

Били се навъси.

— Винаги ли, по дяволите, така раздаваш мнения?

— Освен това не бива да ругаеш.

Той скочи и разрита замъка.

— Ако имам нужда от мнението ти, ще го поискам. Междувременно не казвай нищо лошо за Чарлс. Той ми е приятел.

Объркана, тя гледаше след него, докато той се отдалечаваше сърдит, като продължаваше да рита пясъка.

— Само се опитах да ти бъда полезна. Просто исках честно да те предупредя…

Изречението увисна недовършено. Засука плитчицата си толкова силно, че я заболя. Били възприемаше погрешно всяка нейна дума и действие. Не разбираше ли, че го преследва от обич и от грижа го предупреждава? Както всички останали момчета, и той не можеше да възприеме момиче, което казва каквото мисли.

Истина е, че често се държеше прекалено сопнато с него, но това се дължеше на смущението й. На чувството й на копнеж и на липсата на опит да го изрази. Защо не надникне отвъд думите в очите й, в душата й? Да види, че по цял ден мисли за него, а нощем плаче. Защо не го вижда?

Забеляза как забави крачката си, когато се приближи до големия чадър на ивици. Знаеше отговора на всичките си отчаяни въпроси. Били не можеше да я види заради Аштън.

Аштън беше специалистка в справянето, с което и да е момче. Тя знаеше как да се появят на лицето й трапчинки и кокетно да сведе клепачи, така че момчето да се разтопи. Винаги се съгласяваше с мнението на момчето, а ако наистина искаше нещо от него, го измъкваше толкова мило и сръчно, че то и не подозираше как са го изработили.

Имаше и друго, огромно преимущество. Беше по-голяма, вече жена.

Ядосана на Били, но повече на себе си, Брет се завъртя и тръгна по брега в обратна посока. Вдигна длани и ги притисна към отвратителните си плоски гърди. Натисна с все сили, докато я заболя.

О, Били, Били, мислеше си тя. Никога няма да разбереш каква съм в действителност. И колко много те обичам.

 

 

Аштън се събуди, докато Били все още разговаряше със сестра й. Знаеше, че Брет го обожава, но не беше виждала по-малкото момиче да говори с него така открито или с толкова очевидно чувство. Дори отдалеч умолителното й изражение личеше съвсем ясно.

Безнадеждна малка патка, помисли си Аштън. Брет няма представа от значението на думата „любов“. Аштън беше опитала вече три пъти. Но в нито един от тези случаи любовникът й не беше онзи гол охлюв Хънтун.

Първия път се ужаси, втория по-малко. И в двата случая не изпита удоволствие от партньора си, младеж от семейство Смит на нейна възраст и очевидно неопитен. Не че опитността имаше значение; нейният ужас, съчетан с любопитството, което изпитваше, я правеше напрегната и студена.

Убедена бе, че за неспособността й да изпита нещо беше виновно момчето. Чувала бе малко по-големи момичета от нейния кръг да си шепнат и във всички случаи се намекваше за огромното удоволствие от любенето. Третият път доказа, че момичетата са били прави; изживяното се превърна в откровение за нея.

Това се случи в един мрачен, дъждовен ден в Чарлстън. Тъкмо когато започваше да се здрачава, а лятната буря отминаваше. Аштън се измъкна навън сама. Улиците бяха пусти.

Мъжът, на когото случайно се натъкна, беше моряк, говореше грубо и изглеждаше поне петнайсет години по-възрастен. Известно време повървяха заедно. Сетне, с голяма надежда, но и с голяма боязън, тя се съгласи да го придружи до един порутен крайбрежен хан. Разбираше, че всеки момент могат да я разпознаят и това да я съсипе. Но порочната възбуда беше взела дотолкова връх над нея, че за връщане назад не можеше да става и дума.

Една пряка преди хана дъждът заваля отново и намокри бонето й. Спря да го свали и да разгледа отражението си във витрината на западнал магазин.

Изложената на витрината стока беше боклук, включително и посребреният медальон с капаче и верижка, на който се спря погледът й. Морякът беше нетърпелив и тя мигом реши да изпита колко е голямо това нетърпение. Посочи медальона и верижката и по мил и заобиколен начин му даде да разбере, че евтиното украшение ще бъде цената на нейната благосклонност. Морякът се втурна в магазина почти без да се поколебае. По този начин Аштън откри колко силно половият апетит мотивира мъжа.

След като получи такъв ценен урок, с още по-голямо удоволствие се съблече пред моряка в жалката му наета стая и установи, че почти не я е страх, а е доста влажна и трепери в очакване, докато той си разкопчаваше панталоните и си показваше инструмента. Оказа се огромен и като го видя, я разтърси спазъм. Не след дълго, докато ту пъшкаше, ту сквернословеше, я разтърси поредица спазми, всеки от тях по-необуздан от предишния.

Никой не я бе подготвил за такова удоволствие. Този акт не носеше само практическа полза, а беше нещо, на което човек да се наслаждава, при това ненаситно. Получени наведнъж, двата урока бяха едва ли не повече, отколкото можеше да понесе. Скоро захвърли медальона и верижката, но в продължение на дни изпитваше щастие.

Поради наличието на този си опит Аштън съжаляваш своята мършава и наивна сестричка. И все пак сега внезапно изпита и ревност към Брет. Аштън хич не се интересуваше от Били Хазард. Но очакваше от всеки млад мъж, когото срещнеше, да обожава нея и никого другиго. Макар и да не смяташе Брет за сериозна съперничка, за нея беше станало неприемливо съперничеството от какъвто и да е вид; съперничество от страна на сестра й беше немислимо. Така че когато Били се зададе, газейки нагоре по плажа, разритвайки около себе си пясък, Аштън стоеше нащрек и беше пуснала най-сладката си усмивка.

Извика го и му махна с ръка. За секунди той се озова на колене до нея с думите:

— Смятах, че си почиваш.

— Да почиваш дълго е скучно. Не сме имали много възможност да се опознаем. Искаш ли да седнеш и да побъбрим?

— Да, естествено. Разбира се!

Податливостта му я забавляваше. Но той наистина изглеждаше добре, такъв един як и подобен на бик. Може би можеше да постигне нещо повече от това да го държи настрана от Брет.

* * *

Седмица по-късно, седнали в малката платноходка, Чарлс каза на Били:

— Снощи пак те видях да се разхождаш с братовчедка ми Аштън. Забелязах ви как отивате към Бийч Роуд. Не мога да си представя какво толкова интересно намирате там — освен ако не е липсата на човешко присъствие.

Били се засмя.

— „Липсата на човешко присъствие.“ Това се казва приказка за милиони.

Чарлс се наведе над напречната греда и провлече ръката си по водата.

— До миналата година не бях чувал за нея. Но човек не може да е невежа и да следва в Академията. — Усмихна се. — Ти наистина много ловко смени темата. Искам да ти кажа нещо за Аштън. Никога не съм си мислил, че ще хареса един янки.

Обърнаха се по вятъра тъкмо когато далеч навътре в морето от утробата на буреносен облак се озъби светкавица. Случайната бележка за янките ги наведе на разговор по проблемите, които по-възрастните от тях често обсъждаха. В началото размяната на реплики беше съвсем приятелска, но скоро двете момчета говореха с разпалеността, присъща на годините им.

— Работата е там, че правата на щата стоят над всичко — рече Чарлс.

— Над тези на Съюза ли?

— Абсолютно. Съюзът е създаден със съгласието на отделните щати. Всеки щат може да оттегли това съгласие, когато пожелае…

— Не, Чарлс, става дума за междудържавен договор. И ако няма конкретна част от този договор…

— Клауза.

— Добре, клауза. Ако няма клауза, която да описва по какъв начин да се обезсили договорът…

— Кой сега използва опашати думички?

— Остави ме да довърша — каза навъсен Били. — Един договор не може да бъде разтрогнат законно, освен ако договорът не го предвижда. В случая със Съюза такова нещо няма…

— Редиш ги като истински филаделфийски адвокат. Не говорим за споразумение между няколко амбулантни търговци. Става дума за споразумение между управляващите и управляваните. Това е съвсем различно. Аз твърдя, че всеки щат има право да се оттегли по всяко време.

Платното започна да плющи. Били коригира курса и изръмжа:

— Това ще доведе до хаос.

— Не, драги ми господине, само до края на един Съюз, който се е превърнал в тиранин. Ето ти още една красива дума за твоята колекция.

Чарлс почти изсъска думите си срещу вятъра. Били не си спомняше неговият приятел някога да е бил толкова напрегнат или лишен от хумор. Опита се да свали напрежението, като се усмихна и каза:

— Джордж ми казваше, че вие, южняците, обичате да спорите. Прав е бил.

— Южняците обичат свободата — отговори Чарлс. — И я обичат твърде много, за да гледат как тя бива свеждана до нищо.

Мълния отекна в морето като топовен гръм. Били стисна устни така, че побеляха. Сарказмът на Чарлс внезапно го беше разгневил.

— Разбира се, говориш за свободата на белите, нали?

Били знаеше, че е прекалил. И въпреки това проклет да бъде, ако отстъпеше. Чарлс погледна зверски и понечи да отговори. Сетне забеляза вълни с бели гребени да се разбиват на около миля от носа им. Докато бяха спорили, засилващият се североизточен вятър бе довял тъмни облаци.

— Задава се буря — промърмори той. — Няма да е зле да свърнем към брега.

— Съгласен съм.

През останалата част от деня разговаряха сопнато. Никой от двамата не се извини, но и никой не продължи нерешения спор. Просто го оставиха да затихне. Постепенно доброто им разположение се върна. Но в миговете, когато съзнанието на Били не беше изпълнено с образа на Аштън, той си спомняше сцената, смаян колко малко им трябваше, за да започнат да си крещят един на друг. Допреди няколко години му ставаше смешно винаги, когато членове на семейството му захващаха многословни спорове по въпроси, свързани със страната. А сега се улови, че тези въпроси го вълнуват и взема страна.

Но ако искаше да запази приятелството на Чарлс, не биваше да го прави. От този момент нататък внимаваше да не казва нищо, което би могло да предизвика сблъсък. Чарлс също проявяваше такава сдържаност.

Все пак в отношенията им настъпи определена промяна. Двамата бяха усетили съществуването на сила, която би могла да разруши новосъздаденото им приятелство, и колкото да се преструваха, че няма такава, не можеха да я забравят. Тя винаги присъстваше, застрашителна като далечната буря в онзи следобед, когато се скараха.

 

 

Аштън го заведе зад една скала, която стърчеше на бреговата линия като двуметрово кафяво яйце. Тя се облегна на камъка, добре скрита от случайни погледи. Били стисна крака с надеждата, че тя няма да забележи какво става с него.

Морето се вълнуваше, сиво под сивото следобедно небе. Чайките крещяха и се гмуркаха за риба. Денят беше обагрен с тъгата на отиващото си лято.

— Не ми е приятна мисълта, че утре си тръгваме.

Били облегна длани от двете страни на главата й, сякаш искаше да я задържи там завинаги. Хладният въздух караше кожата му да настръхва.

— Ще ти пиша веднъж седмично — обеща той.

— О, това е чудесно.

— Ти ще ми пишеш ли?

Червените й устни лъщяха, когато се усмихна. Веждите й леко се свиха.

— Наистина ще се опитам. Но тази есен ще бъда страшно заета.

Колко ловко го правеше. Даваше по нещо, но запазваше друго. Достатъчно, за да не се почувства удовлетворен или спокоен. Постигаше го с дребни неща, а и със себе си като цяло. Понякога я мразеше за това. Тогава се взираше в тъмните й очи и не го интересуваше нищо друго, освен това да я притежава, каквито и условия да поставяше тя.

— Ще дойдеш ли пак другото лято? — попита той.

— Надявам се. Толкова приятно беше.

Носът му клюмна.

— Само това ли — приятно?

Тя се загледа покрай голата му китка към океана.

— Ще е неприлично от моя страна да кажа нещо повече. Ако ти покажа какво чувствам, може да си помислиш, че не се държа като дама.

Вдигна се на пръсти и го целуна по устата. Сетне езикът й се промъкна между устните му. На Били му се зави свят. Само беше чувал за момичета, които целували по този начин.

Хвана я опипом за кръста и я притисна към себе си, така че да го усети под пластовете плат. Тя го почувства и тихо изпъшка. Изпъшка от удоволствие, помисли си той.

Доколко имаше опит тя? Отчасти за да разбере, но само отчасти, той плъзна длан нагоре от кръста й. В момента, в който докосна гърдите й, тя се откъсна от прегръдката. Изтича към водата, като се смееше и си оправяше косата.

Той я последва, уплашен, че може да я е разсърдил. Но не беше така.

— Били — прошепна тя с очи, вперени в морето, — не бива да правим такива неща. Ти имаш някаква способност да ме караш да забравям приличието.

Беше поласкан, но и смутен. Не й повярва. Тя знаеше точно какво прави, винаги знаеше. И в това донякъде се състоеше ужасното очарование, което упражняваше над него. Това не го тревожи дълго време. Прекалено го владееше споменът за прегръдката им.

Същото се отнасяше и за Аштън и това я дразнеше. Беше манипулирала Били до момента, когато се прегърнаха. Сетне той се притисна към нея и напълно срина надмощието й. За миг-два почувства, че се влюбва. Това не биваше никога да става. Винаги трябваше тя, а не мъжът да владее положението.

Но сякаш нямаше силата да превърне в дело решимостта си. Когато тръгнаха да се прибират, преплете пръсти с неговите и притисна ръката му към полата си. Отпусна глава на една страна, така че слепоочието й да се допира до рамото му. Сетне започна да шепти като обезумяла от любов глупачка:

— Ще настоявам пред Ори да ни доведе отново другото лято. Толкова много искам отново да те видя, мили. Струва ми се, че никога не съм искала нещо друго повече от това.