Джон Джейкс
Севера и Юга (14)

13.

Джордж пристигна в Корпъс Кристи в края на октомври. Въздухът беше студен, хладно беше дори по обяд. Когато слезе от лихтера на пристана, беше точно четири следобед, но слънцето вече слизаше зад хоризонта. Сградите хвърляха дълги сенки. Есенната светлина беше едновременно ярка и слаба.

Сцената предизвикваше тъжни чувства. Годината приближаваше бързо към края си, а също така и времето му, отделено на тази земя. Мексико му беше внушило необичайно за един млад човек съзнание за смъртта; предполагаше, че това е цената, която човек плаща, отивайки на война, макар да излезе от нея от страната на победителите. Все пак, след като беше възприел урока, нямаше да е така глупав да го пренебрегне. Ето защо дойде направо от Веракрус.

На пристана никой не го посрещна. Настроението му още повече се развали. Но внезапно се подобри, когато чу вик: „Ето ме, Джордж!“ и видя иззад ъгъла на една постройка да се появява Констанс.

Беше облечена в една от онези новоизмислени корави кринолинени поли, която се полюляваше напред и назад като кораб в буря, докато се опитваше да тича. Цветът на роклята беше смарагдов и много й отиваше.

— Извинявай, че закъснях. Отделих повече време да се приготвя — исках да ти се харесам, а сетне установих, че когато човек е облечен по този начин, не може да бърза. Ох, исках да съм на пристана и да чакам, когато лодката ти дойде…

Смееше се и плачеше едновременно. Той остави пътната си чанта на земята. Пръстите й го пипаха по ръката, сетне по лицето, сякаш за да проверят дали наистина е цял, незасегнат, след като се връща от зоната на бойните действия.

— Много ми стана мъчно, когато разбрах за баща ти. Не очаквах, че ще намериш време да се отбиеш на път за дома.

— Погребението на баща ми е било преди седмици. Няколко дни повече нямат значение. Имам — едва не се задави, докато изричаше тези думи — да ти задам важен въпрос.

— Какъв е той? — щастливата усмивка показваше, че знае.

— Смятам, че първо трябва да поговоря с баща ти.

— Той ни чака. Наглежда печеното агнешко, което съм сготвила за теб. Но първо трябва да ме целунеш.

Тя пусна колосаната си пола, която държеше, за да не се влачи по земята, и се хвърли на врата му. Полата имаше формата на камбана, затова той трябваше да се наведе, за да я прегърне. Пътната му чанта изчезна, когато полата й падна върху нея. Това нямаше значение, нито пък изражението на лицата на хората по пристана; някои от тях се забавляваха, един-двама бяха възмутени. Единственото, което имаше значение за него, бяха думите, които тя прошепна, докато двамата се притискаха един към друг.

— О, Джордж! Колко ми липсваше. Толкова те обичам.

Докато Констанс довършваше слагането на масата, Джордж излезе да се поразходят с баща й. Належащият въпрос не изненада дребния на ръст адвокат.

— Мислех си, че двамата ще поискате скоро да се ожените. От дни се готви за пристигането ти. Забеляза ли всичките онези издания на „Гоуди“ до масата й за шев? Кройките и другите подробности? Бедното дете ме е подлудило с шевовете и напръстниците си — и това ако не е любов, трябва да няма такова животно.

Флин сплете пръсти под черното си сако.

— Нямам сериозни възражения срещу брака ви. Но имам един въпрос и той е много важен.

Спря се на улицата и се обърна с лице към по-младия мъж.

— Какво ще правиш с разликата във вероизповеданията?

— Ще трябва да говоря с Констанс за конкретните й желания, господине. Ще направя каквото е необходимо в съответствие с тях.

— Така е правилно. Но дали семейството ти ще я посрещне добре?

— Убеден съм в това — излъга Джордж.

— Тогава можеш да я имаш.

— О, господине, благо…

— При едно условие! — Вирнатият пръст на Флин хвърли дълга, подобна на скелет сянка на земята. Внезапно той направи жест към голия хоризонт. — Ожени се за нея на север. Тук мястото е прекалено печално за сватба. Освен това ще ми е приятно да се поразходя. До гуша ми дойде да слушам хората да казват, че конгресменът Уилмът е син на дявола. Необходима е промяна на гледната точка.

— Ще я имате — обеща с усмивка Джордж. Тръгнаха обратно, когато Констанс ги повика на вечеря.

По-късно същата вечер двамата влюбени тръгнаха ръка за ръка към брега. Констанс беше наметнала дълга, обточена с кожа пелерина, но тя служеше повече за украса, отколкото да я стопли. Джордж я прегърна, за да й даде колкото може повече топлина. През пясъчната ивица на пристанището духаше леден бриз и накланяше растящия по дюните див овес. Във водите на реката проблясваха звезди. Из залива се виждаха малки бели зайчета.

— На север става много по-студено — каза той. — Боя се, че ще ти липсва топлият климат.

— Тогава ще трябва много да се потрудиш, за да ми стане топло в леглото.

Той се покашля, за да прикрие, че закачката й го е смутила. Беше откровено момиче — едно от многото нейни качества, които обичаше — и поради тази причина тя често казваше неща, които биха шокирали по-конвенционално мислещите хора. За нейната откровеност може би отчасти допринасяше възпитанието й край границата. Надяваше се, че семейството му ще я разбере.

— Всъщност — продължи тя — ще се радвам да отида някъде, където няма да е необходимо човек да върви хиляда километра, за да намери някой аболиционист. След като се оженим, може би ще се заловя с тази работа. — Спряха близо до върха на една дюна, загледани към безбрежния Мексикански залив. — Смяташ ли, че семейството ти ще има нещо против?

Той се усмихна.

— Това би ли те спряло?

— Не. Не смятам, че бих го направила дори и заради теб.

— Добре. Ако го направеше, нямаше да си момичето, в което съм се влюбил. — Той я целуна по бузата.

— Не отговори за семейството си.

— Констанс, веднъж като се оженим, ти ще си моето семейство. Само ти и всеки друг, който би принадлежал и на двама ни.

Доволна, тя му поднесе нежно устните си, сетне прошепна.

— Ще се опитам да не те разочаровам в това отношение.

— Ти не би могла да ме разочароваш в каквото и да е. Обичам те.

Мина зад нея и плъзна ръце около кръста й; трябваше да стъпи на полата й, за да се приближи. Тя нямаше нищо против. Облегна се на него.

Плъзна ръце нагоре, докато опряха в гърдите й. Боеше се, че може да я разсърди. Но тя сложи ръце върху неговите и те се притиснаха още по-силно.

— Тук е красиво — рече след малко Джордж. — Ще ти липсва.

— Зная, че понякога ще ми липсва. Но ти би ми липсвал повече. — Обърна се към него след няколко мъчителни маневри, наложени от полата. Нежно, настойчиво тя рече:

— „Дето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ.“ Първа глава от Книга на Рут. — Отново докосна с устни неговите. — Толкова често я четох, докато те нямаше, че я зная наизуст.

Тихо се засмяха, а челата им се докосваха. Червената й коса се вееше около тях като наметка от паяжина. На път към къщи те обсъждаха практически въпроси, включително планове за сватбата. Джордж каза, че би искал Ори да му е кум.

— Той ще се съгласи ли?

— Не съм сигурен — отговори намръщен Джордж. — Войната му отне нещо повече от един крайник. Тревожа се за него. Макар никак да не ми се иска, ще се отбия до Монт Ройъл на път за вкъщи.