Джон Джейкс
Севера и Юга (33)

32.

На първи юни 1852 Били слезе на Северния пристан на Уест Пойнт. Над реката и планините беше надвиснала гореща сива омара. Напъна се да зърне Академията, но тя беше скрита от стръмното възвишение, което се издигаше зад пристана. Как ли се е чувствал брат му в деня, когато е пристигнал? Също така нервен ли? Също така възбуден ли?

Били беше решен да постигне успех през следващите четири години. Искаше да влезе в инженерните войски, а това означаваше да получава най-високи оценки. Знаеше, че със старание и мъничко късмет ще ги постигне. Вече беше започнал да се готви. По време на пътуването, а и преди това здраво четеше. Голямата му пътна чанта беше изпълнена преди всичко с книги — купени на старо екземпляри от „Алгебра“ на Бурдон, „Геометрия и тригонометрия, дескриптивна геометрия“ на Лежендр, всичките адаптирани и доразработени от професор Дейвис от Военната академия.

— Господине, стига сте стояли и зяпали. Вие сте единственият новодошъл с този параход, нали? Много добре, господине. Сложете пътната си чанта на каруцата, господине.

Гласът и произношението принадлежаха на сбръчкан, доста свиреп на вид дребен човечец в мърлява военна униформа, който наперено се отдалечи с ръка върху дръжката на кривата си сабя. Мъжът далеч не съответстваше на идеалната представа за войник, но направи впечатление на Били и събуди у него чувство за традиция. Изпита гордост да стои там, където е стоял брат му преди десет години. По времето на президента Джаксън Академията беше придобила лоша слава, но Джордж твърдеше, че отминавала и Уест Пойнт заемал полагаемото му се място сред водещите военни училища в света: Улрич и Сандхърст във Великобритания, Сен Сир и Екол Политекник в Париж. Когато преработвал учебната програма на Уест Пойнт, старият Тайър взел за свой модел френското политехническо училище.

— Господине, няма повече да ви моля да се раздвижите. Аз съм сержант Оуен, домакин на Академията, и искам да ви напомня, че сега се намирате във военен обект. Дръжте се подобаващо!

— Тъй вярно, господине — рече Били и забърза след него.

Капитан Елкена Бент седеше и дращеше с показалец по долната си устна. От брадичката му върху отворената пред него папка капеше пот. Независимо че всички прозорци в старомодната тухлена къща стояха отворени, тлъстият офицер изгаряше от горещина.

Сградата беше една от двете, разположени в западния край на Президентския парк. След още осем месеца в резиденцията в центъра на пълния с дървета парк щеше да се настани нов човек. Демократите бяха издигнали за свой кандидат Франклин Пиърс от Ню Хемпшър при четирийсет и деветото гласуване. Когато назначиха Пиърс генерал в Мексиканската война, бяха побързали да го отпишат като още един политик, който копнее за военен чин. Но той се оказа изненадващо способен командир и много професионални военни бяха за неговото избиране.

От своя страна вигите бяха избрали самия главнокомандващ. Старият мърморко искаше да стане кандидат през 1848, но се принуди да чака още четири години. Този път спечели кандидатурата на петдесет и първото гласуване, след като президентът Филмор не получи одобрението на собствената си партия, ако вигите все още можеха да се смятат за жизнеспособна партия. Тази беше пречката пред генерал Скот. Защото трябваше да се понесе в политическото единоборство, възседнал умиращ кон.

Е, каквото и да станеше, страната щеше да има президент с военен опит. Може би такъв човек щеше да разбере, че основната задача на правителството е да се подготви за война срещу предателите, които вземаха връх на юг.

Бент беше в Министерството на войната от почти един месец. Вече успя да намрази столицата, както си знаеше, че ще стане, още когато прие назначението. Вашингтон представляваше един вечно недостроен град, южняшки по стил и възгледи, и отблъскващ заради мухите, отворената канализация и други неприятни неща. Ненавиждаше всички свободни негри, които се перчеха по обществени места, сякаш бяха равни на белите. Ненавиждаше гражданската бюрокрация — мравки, които се щураха насам-натам в стремежа си да докажат, че вършат някаква работа.

Въпреки всички недостатъци на града преместването във Вашингтон беше добра стъпка и то отдавна закъсняла. Щабната служба даваше много важен професионален опит. В продължение на почти три години бяха натикали Бент на строева длъжност в казармата Карлайл. Новото назначение може би щеше да се превърне в повратна точка в кариерата му, а тя се оказа прекалено мудна, дори и във военно време. Знаеше кого да вини за това.

В канцеларията на адютант генерала обработваха всички лични досиета на армията. Скоро след като пристигна, Бент прегледа списъка на одобрените назначения във Военната академия за следващата година. В него откри името Чарлс Мейн от Южна Каролина. Някои допълнителни проучвания разкриха, че този Чарлс Мейн е племенник на един бивш офицер, когото Бент познаваше.

Сетне, тъкмо днес, официалната поща донесе преработения окончателен списък на постъпилите през юни, които бяха вече в Академията, както и списък на онези, които нямаше да пристигнат до началото на есенния семестър. От юнския списък в очите му се наби името Уилям Хазард II, от Лихай Стейшън, Пенсилвания.

Това можеше да е само някой от същото семейство.

Бент трудно можеше да прикрие радостта си. Беше загубил следите на Ори Мейн и Джордж Хазард. Задълженията, произтичащи от собствената му кариера, допринесоха за това. Освен всичко и двамата напуснаха армията и, така да се каже, се измъкнаха от неговия обсег.

Но никога не го бе изоставило желанието да си отмъсти на Мейн и Хазард. Благодарение на тях и на съмненията, които бяха посели по отношение на него, не се бе издигнал толкова бързо и толкова високо, колкото би трябвало. По тази и още други причини изпитваше трайна ненавист към двамата. Сега, чрез членове на семействата им, може би щеше отново да има възможност да им се отплати.

В далечния край на бюрото му се появи малка, мъхеста гъсеница и тръгна към папката, която току-що бе затворил. По навик Бент започна да мисли за старите си противници с прякорите им от Академията. Дали Мечо и Клечо са забравили обещанието, което им даде? Ако беше така, толкова по-добре. Потайността и изненадата бяха приложими за всякакъв вид бойни действия, били те военни или лични.

— Капитан Бент? — прозвуча гласът на генерал-адютанта от вътрешната стая. — Ако обичате, елате за момент.

— Веднага, господин генерал.

Елкена Бент се надигна с мъка от стола си. Направи крачка, спря се, посегна към средата на бюрото си и натисна с палец гъсеницата. След като смачка животинката и я помете, капитан Бент се потътри тежко в отговор на повикването.