Джон Джейкс
Севера и Юга (1)

Пролог: Две съдби
1686: Момчето на въглищаря

— Момчето трябва да приеме моето име — рече Уиндъм след вечеря. — Отдавна е време.

Този болен за него въпрос обикновено повдигаше, след като беше пил. Седнала до мъждукащия огън, майката на момчето затвори Библията на коленете си.

Бес Уиндъм си четеше на ум, както правеше всяка вечер. Устните й помръдваха и по тях момчето съдеше как се придвижва бавно по текста. Когато Уиндъм изтърси горните думи, Бес тъкмо се наслаждаваше на любимия си стих в петата глава от Евангелието на Матея: „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.“

Момчето, Джоузеф Мофат, седеше облегнало гръб на ъгъла на комина и дялкаше малка лодка. Беше дванайсетгодишно, имаше масивното телосложение на майка си, широки рамене, светлокестенява коса и толкова светлосини очи, че понякога изглеждаха безцветни.

Въглищарят погледна намусено към заварения си син. По сламения покрив биеше пролетен дъжд. Под очите на Уиндъм личаха петна от праха на дървените въглища. А и изпод изпочупените си нокти не беше успял да го извади. Представляваше глуповат четирийсетгодишен несретник. Когато не беше пиян, сечеше дърва и ги гореше на високи по шест метра камари в продължение на две седмици, произвеждайки дървени въглища за малките леярни по реката. Работа мръсна и затъпяваща — майките от околността плашеха непослушните си малчугани с въглищаря, като им казваха, че щял да ги вземе.

Джоузеф не каза нищо, само се вторачи. Уиндъм не пропусна почукването на показалеца по дръжката на ножа. Момчето беше сприхаво. Понякога въглищарят се страхуваше от него. Но точно сега не беше така. Мълчанието на Джоузеф, позната форма на предизвикателство, вбеси доведения му баща. Най-сетне момчето проговори.

— Името си ми харесва — каза то и отново обърна поглед към недоиздяланата лодчица.

— Господи, пале нахално такова! — викна дрезгаво Уиндъм и обърна столчето си, хвърляйки се към младежа.

Бес скочи помежду им.

— Остави го на мира, Тед. Един истински следовник на Спасителя не би посегнал на дете.

— Кой на кого иска да посяга, а? Я го виж!

Джоузеф стоеше прав, облегнал гръб на комина. Дишаше учестено. Без да мига, държеше ножа на равнището на пояса, готов да го забие отдолу нагоре.

Уиндъм бавно отвори юмрук, отдръпна се непохватно и изправи столчето си. Както винаги, когато го изпълваха страх и гняв към момчето, страдаше Бес. Джоузеф се върна на мястото си край огъня, питайки се колко още ще търпи това.

— До гуша ми дойде да слушам за благословения ти Господ! — озъби се Уиндъм на жена си. — Само едно си знаеш: „Той ще възвиси бедняка.“ Първият ти мъж е бил глупак да загине за такива дивотии. Когато твоят Исус дойде да ми помага и си нацапа ръцете с въглищата, тогава ще повярвам в него.

Посегна към зелената бутилка с джина.

По-късно същата вечер Джоузеф лежеше напрегнат на сламеника, заслушан как зад парцаливата завеса, която скриваше леглото им, Уиндъм налага майка му с юмруци и ругатни. Известно време Бес хлипаше и момчето заби нокти в дланите си. Малко по-късно звуците станаха различни — тя стенеше и издаваше гърлени възклицания. „Кавгата се оправи по обичайния начин“, помисли си момчето.

Не винеше бедната си майка, че търси малко мир, сигурност и обич. Работата се състоеше в това, че не беше избрала подходящ човек. Джоузеф лежа буден дълго след като леглото престана да скърца, мислейки как да убие въглищаря.

Никога не би взел името на доведения си баща. Можеше да се издигне по-високо от Уиндъм. Чрез упорството си изразяваше своята вяра, че ще успее да постигне по-добър живот. Нещо подобно на живота на Андрю Арчър, собственика на леярната, при когото Уиндъм го даде чирак преди две години.

Но се случваше да го обхванат и мрачни настроения и тогава надеждите и вярата му се струваха празни мечти. Та нали не беше нищо повече от прах? С оцапано тяло и оцапана душа. Дрехите му така и не можеха да се отърват от въглищния прах, който Уиндъм носеше у дома. И макар да не проумяваше заради какво престъпление баща му е страдал и загинал в Шотландия, разбираше, че е нещо реално и по някакъв начин го омърсява.

„Блажени изгонените заради правда…“ Нищо чудно, че това беше любимият й стих.

Джоузеф помнеше съвсем смътно баща си, селянин с остра брадичка, който не се усмихваше и остана непоклатим протестант. Умря от загуба на кръв, защото на няколко пъти премазваха пръстите на ръцете и ходилата му по „смъртоносното време“, както го наричаше Бес — първите месеци след като поста кралски наместник зае Йоркският херцог, същият човек, когото наскоро короноваха като крал Джеймс II. Херцогът се бе заклел да изкорени презвитерианството и да наложи епископалната църква в страна, която отдавна се раздираше от кавгите на отчаяни религиозни и политически противници.

Приятели се бяха втурнали във фермата на Робърт Мофат да съобщят за кървавата кончина на стопанина й в затвора и да предупредят съпругата му да бяга. Тя това и стори с едничкия си син, по-малко от час преди хората на херцога да дойдат и да опожарят всички сгради на фермата. След месеци бродене майка и син стигнаха възвишенията на Южен Шропшир. Там, по-скоро от умора, отколкото по някакви други причини, Бес реши да престане да бяга.

Гористите възвишения на юг и на запад от виещата се река Севърн изглеждаха подходящо изолирани и безопасни. Нае къща, започна да слугува, а няколко години по-късно се запозна с Уиндъм и се омъжи за него. Дори се престори, че възприема официалната религия, защото макар Робърт Мофат да беше пропил съзнанието на жена си с религиозен плам, не беше успял да й вдъхне смелостта да продължава да се противопоставя на властите след неговата смърт. Вярата й се превърна в примирение пред лицето на нищетата.

Момчето скоро стигна до заключението, че това е пасивна и недостойна вяра. Не искаше да я изповядва. Човекът, на когото искаше да подражава, беше волевият Арчър, който живееше в богаташката къща на височината край реката и притежаваше чугунолеярната.

Нали старият Джайлс беше казал, че има ума и волята да постигне същия успех? Не го ли казваше често напоследък?

Повечето време Джоузеф вярваше на Джайлс. Вярваше му, докато сам не съзреше въглищния прах под ноктите си и не чуеше другите чираци да го подиграват и да му подвикват:

— Мърлявият Джо, черен като африканец.

Тогава мечтите му се превръщаха в измамни илюзии и той се надсмиваше над собствената си глупост, а в бледите му очи бликваха срамни, но неудържими сълзи.

 

 

Старият Джайлс Хазард беше ерген, един от тримата най-важни мъже в чугунолеярната на Арчър. Надзираваше работата около пещта за рафиниране, мястото, където топяха отново чугунените блокове от високата пещ, за да извадят от тях излишния въглерод и други елементи, които правеха метала прекалено крехък за производства като подкови, обръчи за колелата на каруците и палешници за рала. Джайлс имаше груб глас и склонност да гони работниците и чираците си да се трудят като роби. Цял живот беше живял на десет минути път от пещта си, а тръгна на работа там на девет години.

Беше пълничък човечец, който въпреки дебелината си притежаваше огромна енергия. Погледнато физически, той можеше да мине за по-възрастна версия на Джоузеф. Може би тази беше една от причините, които го караха да се отнася с момчето едва ли не като със свой син. Другата беше, че Джоузеф бързо се учеше. Привлече вниманието на Джайлс предишното лято, горе-долу по времето, когато започваше втората си година в леярната на Арчър. Джайлс обсъждаше чираците с отговорника за високата пещ. Онзи се похвали как сръчно се въртял Джоузеф около пясъчното корито, от което стопеният чугун изтичаше в много по-малки, вторични корита; те напомняха на прасенца, сучещи от майката свиня. Тази прилика на основното и вторичните корита отдавна беше дала името „прасенца“ на чугунените отливки.

Като най-старши в леярната Джайлс не срещна трудности с преместването на момчето в рафинерията. Там го сложи да работи с дългия железен лост, с чиято помощ наместваха три или четири „прасенца“ така, че да се топят равномерно. Момчето скоро започна да върти майсторски лоста и Джайлс се чу да изрича похвали:

— Имаш добра ръка и природна дарба за тази работа, Джоузеф. А и нравът ти е добър, освен, както съм забелязал, тогава, когато останалите чираци те задяват за занаята на доведения ти баща. Вземи пример от собственика. Той наистина е много способен и енергичен. Но е достатъчно съобразителен да го крие понякога. Продава производството си с усмивки и тихи думи, а не като блъска по главите клиентите, когато му се опират.

Вътрешно по-старият човек се съмняваше, че момчето ще го послуша. Калъпът на живота му беше оформен и стопеното желязо на неговия характер се изливаше там — обстоятелствата и неграмотните родители вече бяха осъдили Джоузеф на незначителен живот. Освен, разбира се, ако някое от неговите необуздани избухвания не го осъдеше на смърт при поредното сбиване.

И въпреки това, тъй като вече остаряваше и съзнаваше, че е постъпил глупаво, избирайки ергенския живот, продължи да насърчава Джоузеф. Предаваше му не само занаята си, но и знанията, свързани с него.

— Желязото управлява света, момчето ми. То разрохква почвата и свързва континентите… а и печели войните. — В леярната на Арчър лееха гюллета за военната флота.

Джайлс вдигна едрото си, подобно на кашкавалена пита лице към небето.

— Желязото е дошло на земята в буквалния смисъл на думата от Бог знае къде. Метеоритното желязо е познато от най-ранни времена.

Момчето побърза да попита:

— Какво е това метеор, господин Хазард?

По лицето на Джайлс се разля усмивка.

— Падаща звезда. Сигурно си виждал.

Момчето кимна замислено. Джайлс продължи да разказва за още много неща, които, с постепенното навлизане в занаята, започваха да придобиват значение за Джоузеф. Джайлс говореше за историята на производството на желязо. За stuckofen и flussofen, които съществували в Германия в десети век, за hauts fourneaux^[1], разпространи ли се във Франция през петнайсетия, за валонците в Белгия, разработили процеса на повторното топене, свързано с рафинирането, преди около шейсет години.

— Но това е само миг от голямата история на желязото — свети Дънстън е обработвал желязо преди седемстотин години. Казват, че имал огнище в стаята си в Гластънбъри. Египетските фараони са ги заравяли с железни амулети и остриета на ками, защото металът се срещал много рядко и бил ценен. Изпълнен със сила. Чел съм за ками от Вавилон и Месопотамия хилядолетия преди Христа.

— Аз не мога добре да чета…

— Някой ще трябва да те научи или сам ще се научиш — изръмжа Джайлс.

Момчето възприе казаното, после рече:

— Искам да кажа, че никога не съм чувал една дума, която използвахте — хил… нещо.

— Хилядолетие ли? Хилядолетие означава хиляда години.

— Аха — рече момчето и премига. Джайлс с удоволствие отбеляза, че то запаметява чутото.

— С четене човек може много да научи, Джоузеф. Не всичко, но наистина много. Говоря за човек, който иска да стане нещо повече от въглищар.

Джоузеф схвана. Кимна, без да прояви раздразнение.

— Можеш ли въобще да четеш?

— О, да. — Настъпи пауза, през която момчето гледаше Джайлс. Сетне си призна. — Само че малко. Майка ми се опита да ме научи с Библията. Обичам разкази за герои. Самсон, Давид. Но на Уиндъм това не му хареса, та ни спря.

Джайлс помисли.

— Ако оставаш по половин час всяка вечер, ще се опитам да те науча.

— Уиндъм може да не…

— Излъжи — прекъсна го Джайлс. — Ако попита защо закъсняваш, го излъжи, но само в случай че искаш да постигнеш нещо. Нещо повече от въглищарство.

— Мислите ли, че мога, господин Хазард?

— А ти как мислиш?

— Мога.

— Значи ще можеш. „Не на пъргави се дава сполучлив бяг“^[2].

Разговорът се състоя предишното лято. Цялата есен и зима Джайлс учеше момчето. Научи го добре, толкова добре, че Джоузеф не издържа и сподели своите постижения с майка си. Една нощ, когато Уиндъм се беше запил нейде, той й показа книга, която беше вмъкнал тайно у дома, една спорна книга със заглавие „Metalum Maris“^[3] от неотдавна починалия Дъд Дъдли, незаконороден син на петия лорд Дъдли.

Дъд Дъдли твърдеше, че е топил успешно желязо с каменни въглища, или „изкопани въглища“, както Джоузеф прочете на Бес по време на своята мъчителна, но успешна демонстрация.

Очите й заискриха от възхищение. А сетне светлината помръкна.

— Познанието е чудесно нещо, Джоузеф, но може да породи прекомерна гордост. В центъра на живота ти трябва да стои Исус.

Не му харесаха думите й, но замълча.

— В този живот имат смисъл само две неща — продължи Бес. — Любовта към Сина Божи и любовта на един човек към друг. Любов, каквато аз изпитвам към теб — завърши тя, като внезапно го притисна към себе си.

Чу я да плаче, усети я да трепери. Убийственото време беше изцедило от нея всички надежди, освен тази да отиде на небето; всякаква привързаност, освен към него и към Спасителя, на когото той вече беше започнал да гледа с подозрение. Жалеше я, но имаше намерение да изживее собствения си живот тъй, както сам иска. Не казаха нищо на Уиндъм за уроците. Очевидно обаче някакъв далечен проблясък в поведението на Бес даде повод за гнева на съпруга й. Една лятна вечер, не много след кавгата за това, момчето да вземе името му, Джоузеф се прибра у дома и намери майка си на пръстения под, насинена и окървавена, почти в безсъзнание, а Уиндъм го нямаше. Тя не пожела да му каже какво се е случило. Моли Джоузеф, докато не получи от него обещание, че няма да изпълни заканите си по адрес на доведения си баща. Но зародишът на гнева вътре в него непрекъснато растеше.

Докато задаващата се есен позлатяваше и обагряше в червено хълмовете на Шропшир, Джоузеф така радваше Джайлс със своя напредък, че мъжът се реши на смела постъпка.

— Ще говоря със собственика и ще го помоля да ти позволи да прекарваш по един час на седмица с учителя, който живее в господарската къща. Момчетата му не могат да запълнят времето на този човек. Убеден съм, че Арчър ще му позволи да ти преподава по малко математика, може дори и малко латински.

— Че защо? Та кой съм аз?

Старият Джайлс се засмя и разроши косата на Джоузеф.

— Ще бъде доволен да се сдобие, на практика, без каквито и да е разходи, с верен и добре образован работник. Това е само едната част от въпроса. Другата е, че Арчър е почтен човек. Все още се срещат и такива на този свят.

Джоузеф така и не повярва, докато Джайлс не му съобщи, че Арчър се е съгласил. Тази вечер, докато тичаше към къщи, момчето забрави вродената си предпазливост. Гъста мъгла лежеше над реката и когато стигна у дома, беше измръзнал. Там завари Уиндъм, мръсен и полупиян. Джоузеф беше толкова замаян от мисълта, че някой друг може да има добро мнение за него, та пренебрегна предупредителните погледи на майка си и изтърси новината за учителя.

Това не се хареса на Уиндъм.

— Господи, за какво му трябва на младия глупак учител? — рече и изгледа Джоузеф с презрение, което прониза като с нож момчето. — Той е невежа. Невежа като мен.

Объркана, Бес въртеше в ръце престилката си, без да знае как да се измъкне от клопката, заложена от задъханото момче. Отиде бързо при огнището, като без да ще, от нерви събори ръжена. Джоузеф гледаше неотклонно доведения си баща, изричайки думите:

— Вече не. Старият Джайлс ме научи.

— Какво те научи?

— Да чета, за да се издигна.

Уиндъм въртеше върха на малкия си пръст напред-назад в едната ноздра. Избърса го в панталоните си и се присмя.

— Каква разсипия. За да работиш на пещта за рафиниране, не е необходимо образование.

— Необходимо е, ако иска човек да стане богат като господин Арчър.

— Охо, да не смяташ да ставаш някой ден богат, а?

Устните на Джоузеф побеляха.

— Проклет да съм, ако стана беден и глупав като теб.

Уиндъм изрева и се спусна срещу момчето. Бес престана да бърка нервно яхнията в менчето, което висеше на верига в огнището. С протегнати ръце тя се втурна към съпруга си.

— Не искаше да каже това, Тед. Бъди милостив, както ни учи Исус…

— Кучко глупава набожна, ще се оправя с него както си искам — изкрещя Уиндъм и я удари с юмрук по слепоочието.

Тя загуби равновесие, удари рамото си силно в полицата над огнището и извика.

Болката разклати донякъде верността й към Спасителя. Разтвори широко очи. Зърна падналия ръжен, грабна го и го вдигна срещу съпруга си. Жестът беше трогателен, но Уиндъм предпочете да го вземе за ужасна заплаха. Обърна се срещу нея.

Изплашен и разгневен, Джоузеф се сборичка с доведения си баща. Уиндъм го отхвърли. Ужасена, Бес се мъчеше несръчно да хване ръжена, но не успяваше. Уиндъм го изтръгна с лекота от ръката й и пред очите на Джоузеф я удари два пъти по слепоочието. Тя се строполи по лице, а по бузата й потече тънка струйка кръв.

За миг Джоузеф се вторачи в нея, сетне, обхванат от необуздана ярост, се хвърли към ръжена. Уиндъм го метна към стената. Джоузеф се втурна към огнището, сграбчи веригата на котлето и ливна врялата яхния върху Уиндъм, който изрева и притисна длани към изпарените си очи.

Джоузеф беше изгорил ръцете си, но почти не усещаше. Вдигна празното котле и го стовари върху главата на Уиндъм. Когато той падна и виковете му започнаха да стихват, момчето зави веригата около врата на доведения си баща и я тегли, докато не се впи дълбоко в плътта. Накрая Уиндъм престана да рита и остана неподвижен. Джоузеф побягна навън в мъглата и повърна. Дланите му започнаха да парят. Постепенно осъзна какво е сторил. Щеше му се да се отпусне и да заплаче, да избяга, но не го направи. Застави се да тръгне към отворената врата. Когато влезе отново в къщичката, видя гърба на майка си да помръдва. Беше жива!

След много неуспешни опити най-сетне я накара да се изправи на крака. Тя мърмореше несвързано и от време на време се смееше. Зави я с един шал и тръгнаха надолу по мъгливите пътеки към къщичката на Джайлс Хазард, която се намираше на около три километра. По пътя Бес няколко пъти преплете крака, но след настоятелните му молби продължи да върви.

Джайлс дойде да отвори вратата, мърморейки недоволно, и свещта освети лицето му. Няколко минути по-късно вече помагаше на Бес да легне във все още топлото му ниско легло на колелца. Прегледа я, сетне отстъпи назад, опипвайки с пръсти брадичката си.

— Ще изтичам за лекар — обади се Джоузеф. — Къде мога да го намеря?

Старият Джайлс не скри тревогата си.

— Толкова лошо е ударена, че лекарят няма да й помогне.

Вестта зашемети момчето и най-сетне сълзите бликнаха.

— Не може да бъде.

— Погледни я! Тя едва диша. Колкото до бръснаря, който обслужва този район, той е неграмотен. Не може да й помогне, а само ще започне да пита как е била ранена.

Казаното представляваше нещо като въпрос; Джоузеф се беше изтървал, че Уиндъм я е ударил.

— Едничкото, което можем да направим, е да чакаме — заключи Джайлс, триейки окото си.

— И да се молим на Исус.

Джоузеф каза това от отчаяние. Джайлс сложи чайника на огнището. Момчето се отпусна на колене до леглото, сплете пръсти и започна да се моли с цялото си същество. По нищо не личеше, че молитвите му са чути. Дишането на Бес ставаше все по-забавено и слабо, макар да живя, докато речната мъгла, която се носеше извън къщичката, заблестя от светлина. Джайлс докосна нежно рамото на Джоузеф и го накара да дойде на себе си.

— Седни до огъня! — каза му той и дръпна една покривка върху нараненото, спокойно лице на Бес. — За нея всичко свърши. Тя тръгна да търси своя Исус и нищо повече не може да се направи. За теб е различно. Какво ще стане с теб зависи от това, дали ще те хванат. — Джайлс пое дъх. — Доведеният ти баща е мъртъв, нали?

Момчето кимна утвърдително.

— Така си и помислих. Иначе нямаше да дойдеш тук. Той щеше да се грижи за нея.

Цялата болка на Джоузеф се изля в един-единствен вик.

— Радвам се, че го убих!

— Убеден съм, че е така. Но все пак е факт, че си убиец. Арчър няма да държи на работа убиец и не бих казал, че го виня за това. И все пак… — Тонът му омекна, опитът му да се направи на строг се провали. — Но и аз не искам да те видя обесен или разсечен на четири. Какво можем да направим? — Закрачи из стаята. — Ще търсят Джоузеф Мофат, нали така? Е добре, ти ще станеш някой друг.

Веднъж взел решението, Джайлс написа бележка, в която се казваше, че приносителят, Джоузеф Хазард, негов племенник, е изпратен по семейни дела. След миг колебание Джайлс се подписа със собственото си име, като добави отдолу „Чичо и настойник“ и няколко завъртулки. Тези завъртулки придаваха на написаното по-голяма автентичност.

Джайлс обеща да погребе Бес като истинска християнка и настоя, че момчето не може да си позволи да остане да помага. Сетне, като му даде два шилинга и малко хляб, вързан в кърпа, напътствия да избягва главните пътища, а накрая и продължителна бащинска прегръдка, Джайлс изпрати объркания Джоузеф Мофат през вратата към посивелите от мъглата възвишения.

 

 

На един самотен път в Глостършър нещо накара Джоузеф да спре и да погледне нагоре. Небето беше съвършено чисто и светеха хиляди звезди. На изток, над очертанията на покрива на един краварник, видя бяла ивица. Нещо пламтящо падаше с голяма скорост към земята. Желязо. Господ изпращаше желязо на хората, точно както беше рекъл Джайлс. Момчето можа да разбере защо производителите на железни изделия се гордееха толкова много с професията си. Това беше занаят, роден и благословен на небето.

Изпълнен със страхопочитание, Джоузеф гледа, докато бялата ивица изчезна зад хоризонта. Представи си как нейде в току-що появил се кратер дими грамадно парче звездно желязо. В мирозданието едва ли имаше изпълнен с по-голяма мощ материал. Нищо чудно, че войните се печелеха, а разстоянията — преодоляваха от машини и съоръжения, направени от желязо.

От този миг нататък вече не съществуваха съмнения за посоката, в която ще се развива животът му.

Джоузеф продължаваше да бърза към Бристол, пристанище на река Ейвън. Не го спряха нито веднъж, нито му поискаха бележката, подготвена така внимателно от Джайлс. Това показваше колко светът цени Тед Уиндъм, нали?

Момчето скърбеше за смъртта на майка си, но не изпитваше угризения, че е убил доведения си баща. Беше сторил онова, което трябваше; отмъщението дойде като спътник на необходимостта.

По време на пътуването установи, че му идват необикновени нови мисли, много от тях свързани с вярата. Никога не би станал привърженик на майчината си вяра в един нежен, всеопрощаващ и очевидно безсилен Христос. Но откри нова хармония със Стария завет. Бес му беше чела много разкази за силни, храбри мъже, които не се колебаят да предприемат смели действия. Докато крачеше през поля и гори към голямото пристанище на Западна Англия, почувства как започва все повече и повече да се родее с тях и с техния Господ. След няколко неуспешни опита намери капитан на кораб, който скоро щеше да отплава за Новия свят, част от земното кълбо, към която много англичани се отправяха през онези дни да търсят нови възможности. Това беше еднокракият капитан Смолет, а корабът му се казваше „Чайката на Портсмут“. Капитанът откровено постави условията си.

— Подписваш договор, че ще работиш за мен. В замяна на това ще ти осигуря пътуването и ще те храня, докато си на борда. Ще се отбием в Бриджтаун, Барбадос, а сетне продължаваме към американските колонии. Там има нужда от квалифицирани работници. Ако, както твърдиш, познаваш железарския занаят, няма да ми е трудно да те настаня на работа.

Капитанът се взря в Джоузеф над ръба на гърнето с бира, което вдигаше към устата си. Момчето въобще не се ядоса на тежките условия, които му предлагаше, нещо повече, дори му се възхити. Както беше започнал да разбира, човекът, решен да успее, все трябваше да прави труден избор. Така стояха нещата и при героите от Стария завет. Авраам. Мойсей. Ако въобще искаше да прилича на някого, то беше на един от тях.

— Е, Хазард, какъв е отговорът ти?

— Не ми казахте колко време ще ви работя.

Капитан Смолет се ухили одобрително.

— Някои са толкова замаяни от възбуда, или толкова се страхуват от извършени престъпления… — Джоузеф запази абсолютно невъзмутимо изражение, пренебрегвайки подмятането, — че забравят да ме попитат, преди да сме отплавали надолу към устието на реката. — Сведе очи към течността в гърнето. — Договорът е за седем години.

В първия момент Джоузеф искаше да извика „Не!“, но не го направи. Смолет прие мълчанието му за отказ, сви рамене и стана, като хвърли монети на масата.

„Да се продам роб на някого за седем години няма да е лесно“, мислеше си Джоузеф. И все пак би могъл да използва времето разумно и полезно. Да се образова както изобщо, за което настояваше Джайлс, така и във всички аспекти на избрания от него занаят. След седем години щеше да е свободен човек на нова земя, където щеше да има нужда от хора, които умеят да работят с желязото, и където никой нямаше да е чувал за Тед Уиндъм.

На вратата на кръчмата капитан Смолет се закова на място, когато чу:

— Ще подпиша.

Същата вечер, докато Джоузеф бързаше по пристана към „Чайката на Портсмут“, валеше дъжд. От прозорците на капитанската каюта на бака струеше светлина. Колко ярка и мамеща изглеждаше тя. Скоро в тази кабина Джоузеф щеше да сложи подписа си под договор, с който щеше да се цани роб.

Усмихна се, като си помисли за Смолет. Какъв негодник. Бе задал само няколко повърхностни въпроса за миналото му. Молейки се да не би предложението за договор да бъде оттеглено, Джоузеф набързо бе показал дадения му от Джайлс документ. Смолет му хвърли един поглед и го върна със смях.

— Семейни дела, а? Които те водят чак в колониите, нали? Представи си!

Погледите им се срещнаха. Смолет знаеше, че момчето бяга и това хич не го интересуваше. Джоузеф се възхити от безскрупулната предприемчивост на капитана. Хареса му повече от всякога. Седем години не бяха дълго време. Съвсем не бяха дълго време. С тази мисъл в главата спря на стълбата, която водеше надолу към водата. Слезе няколко стъпала, хвана се с лявата ръка за плъзгавото дърво, а дясната потопи: един, два, три пъти. После размени ръцете. Ако по тях беше останала някаква символична кръв, вече я отми. Слагаше ново начало.

Разгледа пръстите си на светлината на корабните фенери. И се засмя. По-рано под ноктите му имаше прах от дървени въглища. Тя също беше изчезнала.

Подсвирквайки си, стъпи на дъската, прехвърлена на брега. Качваше се с повишено настроение на кораба на Смолет. Готвеше се да се продаде в робство за седем години, но гледаше на тази перспектива с изострено ново чувство за лична свобода.

В Новия свят нещата щяха да са различни за Джоузеф Моф…, о, не, Джоузеф Хазард. Господ щеше да направи така, че това да стане. Неговият Господ, когото с всеки изминал час все повече опознаваше и приемаше за спътник, беше божество, покровителстващо храбрите, които не се колебаят да направят тежък избор.

Джоузеф и неговият Бог се опознаха добре през последните няколко дни. Сприятелиха се.

 

 

1687: Аристократът

В късната пролет на следващата година, отвъд океана, в кралската колония Каролина, един друг човек мечтаеше да стане богат.

При него амбицията беше равносилна на страст. Защото знаеше какво означава да си богат, да имаш власт, да си осигурен. Но сигурността се оказа илюзия, а богатството и властта бяха пометени досущ лъскавия пясък по плажа на Чарлстаун, когато го погнеше бурният прилив.

Шарл дьо Мен беше на трийсет години. Живееше в колонията от две години с красивата си жена Жана. Самата Каролина европейците заселиха едва преди седемнайсет години и всичките й две или три хиляди бели граждани бяха, относително казано, новодошли. Сред колонистите имаше група авантюристи, първоначално заселили се в Барбадос. Тези хора се бяха настанили в селото Чарлстаун и под ръководството на Лордовете собственици, английските благородници, сложили начало на колонията като търговска операция, бързо бяха взели властта. Същите тези барбадосци бяха успели вече да се загърнат с мантията на превъзходството.

Шарл ги смяташе за непрактични глупци. Те мечтаеха за селскостопански рай, където можеха да станат богати произвеждайки коприна, захар, тютюн и памук. Шарл беше по-голям реалист.

Крайбрежните низини на Каролина бяха прекалено влажни за нормално земеделие. През лятото климатът беше нездравословен и само най-яките оцеляваха. За момента, доколкото го имаше, благоденствието на колонията се дължеше на три източника. Кожи като тези, които минаваха през търговския пункт на самия Шарл. Говедовъдство. И този вид богатство, което точно сега той водеше от вътрешността на страната под дулото на пушката.

Индианци, осъдени на робство.

 

 

Не би могло да се каже, че Шарл дьо Мен дойде в тази страна на крайбрежни блата и пясъчни дюни навътре в сушата заради нейните природни и търговски предимства. Двамата с Жана избягаха от долината на Лоара, където Шарл се бе родил четиринайсети херцог от своята династия.

Двайсетгодишен се ожени и пое управлението на семейните лозя. Няколко години младата двойка живя идилично, ако не се смяташе тревожният факт, че Жана не раждаше деца. Но сетне вярата, традиционна за техните семейства вече от няколко поколения, ги съсипа.

С отменянето на Нантския едикт през 1685 г. Луи XIV сложи край на напрегнатото примирие между френските католици и протестанти. Подобно на останалите болезнено горди хугеноти — някои французи заменяха думата „горди“ с „предатели“ — Шарл дьо Мен и съпругата му бяха застрашени от чистките, които скоро опустошиха родината им. След като терорът започна, да се напуска страната стана сериозно престъпление. Подобно на стотици други хугеноти обаче семейство Дьо Мен кроеше планове да постъпи точно така.

В селото близо до Шато дьо Мен, с неговата кръгла кула, живееше адвокат на име Емилион, който криеше фанатизма и разбойническата си същност зад набожно изражение. Знаеше какви приходи могат да донесат продадените в Англия силни червени и тръпчиви бели вина на замъка. Мечтаеше за лозята на семейство Дьо Мен и за да се добере до тях, подкупи един коняр да шпионира господаря и господарката си.

Емилион подозираше, че семейството ще се опита да избяга, и не след дълго конярят забеляза признаци на подготовка. На съответното длъжностно лице стигаше една дума. През нощта, когато двамата Дьо Мен потеглиха и каляската им се отдалечи на не повече от километър от замъка, зад тях в галоп се появиха представители на властите.

Шарл прегърна изплашената си съпруга и за да отклони мислите й от онова, което ги чакаше, след като ги арестуват — инквизициите, с които принуждаваха еретиците протестанти да се покаят, — й зашепна думи на обич. Друг един хугенот от околността, хванат в момента, когато хуквал да бяга към морския бряг, беше умрял, след като острието на инквизитора се отплеснало и му отрязало тестисите.

Седемнайсет дни държаха младия благородник и жена му в затвора. Разпитваха ги с помощта на ножове и нагорещени железа. Нито един от двамата не се прекърши, поне външно, макар че към края Жана неспирно ту плачеше, ту се смееше.

Щяха да умрат в Шайонския зандан, ако не беше чичото на Шарл в Париж. Хитър политик, способен да променя своето богослужение така лесно, както сменяше сатенените си одежди, той познаваше важни личности, чиито католически принципи не се простираха до кесиите им. Дадоха се подкупи, една странична вратичка остана отворена. Шарл и Жана дьо Мен избягаха от Нант и се озоваха в трюма на разнебитено рибарско корабче, което едва не се обърна в гневните води на Ламанша.

В Лондон други бегълци хугеноти ги насочиха към Каролина. Обявената в колонията религиозна търпимост я правеше възможно убежище за хора с тяхната вяра. Месеци по-късно, потиснат от горещината и арогантността, с която се сблъска, след като прекоси океана, младият благородник започна да се пита дали пътуването, а дори и самият живот си струваха направените усилия. Чарлстаун не носеше непременно късмет на хора с името Шарл. Или поне така мислеше тогава.

 

 

За да покаже, че поставя ново начало в нова земя, промени името си на Чарлс Мейн. Скоро песимизмът го напусна. В Каролина се почувства освободен от много правила, които го ограничаваха, докато носеше титла. Възползва се от това.

Устоя на мъченията — белезите по краката и гърдите му говореха, че е така; щеше да устои и на нищетата. Алчното адвокатче открадна земите и замъка му, но той щеше да притежава други земи и да построи друга голяма къща. Или пък това щяха да направят неговите потомци. Стига тялото на Жана да го дари с наследник.

Бедната Жана. Днес сивите й очи бяха така бистри и красиви, както и преди. Но тясната бяла ивица, която минаваше през цялата й руса коса, издаваше изтърпените в затвора страдания, също както и сладката й момичешка усмивка, и начинът, по който си тананикаше и се смееше в отговор на всеки сериозен въпрос. Понякога познаваше съпруга си, но смяташе, че все още живеят във Франция. Съзнанието й не успя да оцелее така добре, както тялото.

Съсипаното съзнание на Жана не се беше отразило на страстта й. Но сношенията им не зачеваха деца. Това и трупащите се години оставиха Чарлс не една нощ без сън. На трийсет години мъжът беше стар, на четирийсет можеше да казва, че е живял дълъг живот.

Усилията да създаде свой собствен малък търговски пункт на брода на река Купър над Чарлстаун го промениха и физически. Вече не приличаше на аристократ. Оставаше висок и леко приведен поради ръста си. Но нищетата, трудът и напрежението бяха похабили хубостта му.

Когато се появеше, което ставаше рядко, неговата усмивка, някога честа и весела, сега беше фалшива и дори жестока. Нямаше и следа от гордата осанка. Седеше отпуснат на гърба на малкото блатно пони, което се измъчваше под тежестта му. Превърнал се бе едва ли не в звероподобна пародия на предишното си аз.

Днес всъщност той почти нямаше вид на бял човек. Косата му, кестенява като очите, висеше до средата на гърба, вързана с червен парцал. Кожата му изглеждаше не по-малко мургава от тази на осемте оковани и полуоблечени човешки същества, които се олюляваха в колона по един зад него. Макар пролетната утрин да беше невероятно гореща, той носеше дълги панталони от кожа на сърна и връхна дреха от стара, напукана кожа. В украсения му с мъниста пояс стояха набучени два заредени пистолета и два ножа. Върху коленете му почиваше мускет. Търговецът на роби се научаваше да бъде предпазлив и да стреля точно.

Това беше четвъртата експедиция, която Чарлс предприемаше към градовете на чероките в полите на планините. Би пропаднал като търговец, ако не продаваше от време на време по някой индианец. Малкият търговски пункт до реката просто не носеше достатъчно приходи, макар в Чарлстаун да изкупуваха всички кожи, събрани от същите племена, които в други случаи нападаше.

Седемте мъже и една жена, които се мъкнеха оковани след него, бяха все по на около двайсет години. Красиви, мургави хора, с мускулести крайници и най-красивата черна коса, която беше виждал. Мислеше си, че момичето е особено привлекателно. Имаше чудесен бюст. Беше забелязал, че го гледа втренчено. Нямаше съмнение, че големите й кротки очи прикриват желанието й да му пререже гърлото.

Чарлс яздеше с гръб към пленниците, защото в края на редицата имаше помощник, също така тежковъоръжен. Помощникът му беше тромав метис, очевидно заченат от някой дошъл от Флорида испанец. Принадлежеше към индианците ямаси от северните лагери на племето. Появи се в търговския пункт преди година и вече знаеше малко френски. Твърдеше, че не храни други амбиции, освен да воюва с племената, които бяха негови врагове.

Като че ли му харесваше да работи за Чарлс. Може би защото, разпръснати из Каролина, живееха около трийсет различни племена и повечето от тях нападаха останалите. За метиса, който се беше нарекъл Крал Себастиан, призвание и занимание се покриваха.

Както много други индианци, Крал Себастиан имаше престъпна физиономия и обичаше да се труфи с премяната на белите хора. Днес носеше мръсни бричове, които някога са били от розова коприна; извезаното със сърма сако стоеше отворено и се виждаха огромните му гърди със стичащите се по тях капки пот; имаше и голям, раздърпан тюрбан, украсен с изкуствени скъпоценни камъни.

Крал Себастиан изпитваше удоволствие от работата, която вършеше. Често-често подканваше понито си напред до пленниците и подръчкваше с мускета си по бедрата един или друг от тях. Обикновено си спечелваше изпълнени с омраза погледи, а тогава метисът обичаше да се подсмива и да изрича предупреждения като сегашните:

— Внимавай, братче, или ще взема да те направя по-малко мъж с тази огнена тояга.

— Ти също внимавай — каза Чарлс на френски, защото беше спрял понито си да пропусне колоната да се промъкне край него и забеляза, че мръщенето и ядовитите погледи ставаха необикновено ожесточени. — Искам да ги доставя всичките на сергията, за което ще ти бъда благодарен.

Сергията беше местен израз за търг на роби. В този случай ставаше дума за таен търг на роби извън Чарлстаун. От няколко години търговията с индиански роби беше забранена в колонията, но бидейки доходен занаят, все още се практикуваше.

Привлекателен го правеше относително малкият риск. Пленниците си например Чарлс отвлече под дулото на оръжието на смрачаване от един бостан. Чероките бяха бойци, но и земеделци. Когато ги изненадваха на нивите им в полите на планината, успяваха да ги заловят сравнително лесно. Разбира се, опасност винаги имаше.

Малко индианци гинеха на път към брега, докато много негри, внасяни от Африка през Бриджтаун, умираха по време на дългото прекосяване на океана. Освен това човек не можеше да започне търговия с африканци, без да притежава кораби или поне малко капитал. А Чарлс имаше само малкия търговски пункт, понито и оръжията си.

Ставаше все по-горещо. Облаци дребни насекоми тероризираха колоната, докато тя се виеше между пясъчните дюни. Температурата и тъмното петно на горите на далечния хоризонт говореха на Чарлс, че наближават ниско разположената крайбрежна равнина. Още една нощ и половин ден и щяха да стигнат до пункта, където оставяше без желание Жана сама всеки път, когато тръгнеше на експедиция.

Винаги по време на тези пътувания беше напрегнат. Днес обаче беше не само нащрек, а и нервен. Забеляза, че момичето отново го гледа втренчено. Дали не чакаше сгоден момент, за да даде знак на мъжете да побегнат? Изостана и останалата част от следобеда язди до Крал Себастиан.

Тази нощ запалиха лагерен огън не за да се топлят, а за да пропъдят насекомите. Крал Себастиан взе първата смяна като часови. Чарлс легна с наредени на гърдите оръжия и затвори очи. Започна в просъница да мисли как да възстанови богатството си. Трябваше някак да смени посоката. Пари не правеше, изкарваше колкото да не е на загуба. Освен това изолираният търговски пункт не беше подходящо място за Жана, дори в окаяното й душевно състояние. Заслужаваше нещо по-добро и той искаше да й го даде. Дълбоко я обичаше.

Обаче човек не можеше да остави настрана практическите въпроси. Ако успееше да възстанови богатството си, кой щеше да го наследи? Бедната му съпруга, на която остана верен — единствено този елемент на почтеност запази в живота си, — беше не само луда, а и безплодна. Почти се унасяше в сън, когато го събуди дрънченето на верига. Отвори очи в момента, когато Крал Себастиан нададе предупредителен вик.

Метисът също беше заспал — стана ясно от това, че седи, както и от яростната непохватност, с която се опитваше да насочи мускета си. Осемте индианци, чиито вериги на глезените и китките бяха опънати в пълната си дължина помежду им, се бяха втурнали в редица към пленилите ги. Момичето, трето от дясно, влачеха със себе си. Наложи му се да прескочи точно над огъня.

Ужасен, Чарлс грабна един от пистолетите на корема си. „Господи, Боже мой, не позволявай барутът да е овлажнял от нощния въздух!“ Пистолетът не гръмна. Вдигна другия.

Индианецът в левия край на веригата се беше въоръжил с камък и го хвърли към Крал Себастиан, който се опитваше да коленичи и едновременно с това да насочи мускета си. Метисът приклекна, камъкът го улучи по дясното слепоочие и макар ударът да не беше много силен, когато мускетът му изгърмя, куршумът изсъска безполезно в тъмнината.

Воинът близо до Чарлс замахна с босия си крак надолу към гърлото на пленилия го бял човек и щеше да го смаже, но Чарлс се претърколи наляво, вдигна дясната си ръка и дръпна спусъка. Вторият пистолет изгърмя. Куршумът мина под челюстта на индианеца и отнесе част от темето му.

Ужасната гледка смаза бунта, макар битката да не спря отведнъж. Чарлс се принуди да повали още един индианец, а Крал Себастиан застреля друг с мускета си, преди останалите четирима да издърпат момичето и труповете назад. Косата на един от мъртвите попадна в жаравата, задимя и се запали.

Чарлс трепереше. Беше опушен от мръсотия и барут и опръскан с кръвта и мозъка на първия индианец. На вечеря беше дъвкал няколко парчета силно осолено сърнешко месо, които сега отказаха да се задържат в стомаха му. Когато се върна от храсталака, намери съвършено разстроения Крал Себастиан да налага останалите живи воини.

Метисът беше отстранил от веригата тримата убити, но без да си направи труда да отключи белезниците. Беше си послужил с ножа. Някъде встрани, в тъмното, огромни черни лешояди вече кълвяха труповете.

Метисът дръпна момичето за косата.

— Смятам, че тази кучка също трябва да си получи наказанието.

За момент, гледайки надолу към увисналата пазва на кожената дреха, Чарлс видя ясно кафявите й гърди. Гледката го трогна. Изглеждаха зрели и пълни с живот. Тя промени положението си, като наблюдаваше със страх Крал Себастиан. Роклята се намести и скри тялото й.

Чарлс хвана китката на метиса във въздуха. На светлината на огъня неговото опръскано с кръв лице сякаш принадлежеше на воин от племето чероки, нарисуван с цветовете на войната.

— Ти си този, който заслужава наказание — рече той. — Ти си този, който е задрямал на поста си.

Крал Себастиан изглеждаше така, сякаш ще се обърне срещу работодателя си. Чарлс продължи да го гледа втренчено. Независимо че момичето не разбра какво говори високият мъж на френски, то схвана какво казва. Не посмя да му се усмихне, но в очите й проблесна благодарност.

Мина минута. Още една. Метисът плесна една мушица на врата си и отмести очи. С това се приключи.

Но всъщност не беше. Инцидентът разтърси Чарлс. След като мина неговата част от дежурството и Крал Себастиан отново пое охраната, той не можа да заспи. Сблъсъкът със смъртта продължи да му напомня, че няма синове. Тримата му братя бяха умрели като бебета. Една сестра изчезна отвъд Пиренеите, когато започнаха неприятностите. Беше останал последен от рода си.

Когато най-сетне заспа, сънува странни сънища, в които виденията на плодородните полета на чероките се смесваха с тези на гърдите на момичето.

 

 

В ранния следобед на следващия ден стигнаха търговския пункт на Купър, едната от двете реки, наречени на Антъни Ашли Купър, граф на Шафтсбъри, един от първоначалните Лордове собственици.

Жана беше невредима и се чувстваше добре. Двамата с Чарлс се разходиха половин час по брега на реката. Той я беше прегърнал. Докато гледаха бяла чапла, застанала на един крак в плиткото, тя бърбореше детинщини. Заслужаваше нещо по-добро от това. Заслужаваше хубава къща и слуги, които да я бранят.

Сутринта започна да се стяга за път към брега. Имаше намерение да потегли към пладне с индианците и няколкото връзки кожи, събрани от размяната, която правеше на търговския си пункт. На път към тайния търг на роби щеше както винаги да избягва главните пътища, където биха могли да го видят как води човешката си контрабанда.

Половин час преди тръгването Жана се втурна в пункта с възбудени викове. Не можа да схване за какво го предупреждава, но скоро се появи изплашеният Крал Себастиан. Метисът се напъваше да намери точните думи на френски.

— Кой идва? — прекъсна го Чарлс. — Господа? Големци? Това ли се опитваш да кажеш?

Стреснатият индианец кимна и вдигна ръка с протегнати до един пръсти.

— Много са. — Краката на Чарлс се подкосиха.

Побързаха да наблъскат робите в бараката, изградена от палмови дънери и дъски от кипарис. Като обезумял Чарлс окова четиримата мъже и момичето в един от оборите за понита, където Крал Себастиан им върза устата с парцали. Викнеха ли пленниците, търговията с роби щеше да бъде разкрита, а той — загубен.

Пламтящите очи на пленниците му говореха, че се надяват точно на това. По заповед на Чарлс метисът провери още веднъж дали устата им са добре запушени.

Нещата ставаха по-опасни от това, че водачът на групата посетители беше член на Управителния съвет на колонията, елегантен англичанин на име Мур. Пътуваше из „проклетата заразна дивотия“ с четирима слуги негри, един, от които имаше известни познания по землемерство. Търсеше земя за лятна резиденция далеч от маларичния бряг.

Мур престоя три часа. През цялото това време Чарлс едва прикриваше тревогата си. Веднъж долови блъскане и дрънкане на верига откъм бараката, но Мур, който по това време приказваше, не го чу. Когато един от слугите му зърна вериги и белезници под тезгяха на Чарлс, домакинът трябваше бързо да излъже:

— Получих ги в замяна на една пушка. От някакъв подозрителен тип, който твърдеше, че отивал във Вирджиния. Миналото лято беше…

Мур не погледна втори път веригите и белезниците. С типичната арогантност на англичанин се зае да излива поток от критични бележи за времето, примитивната околност и Новия свят като цяло. В четири часа, когато стана малко по-хладно, потегли с групата си. Чарлс си наля голяма доза топъл джин, гаврътна го на няколко големи глътки, прегърна Жана и се втурна към бараката. На вратата пазеше Крал Себастиан. Вътре Чарлс намери четиримата мъже да хвърлят яростни погледи към момичето. Превръзката се беше смъкнала около врата й. Значи е имала възможност да извика. Момичето се вторачи в него със същия напрегнат поглед и най-сетне той разбра. Може би се беше досещал през цялото време, но му бе попречило чувството за вина и мисълта за Жана. Обърна се рязко и побърза да излезе от влажната горещина.

Търговията с индиански роби ставаше прекалено опасна. Това убеждение не го напусна и следващата сутрин, когато тръгна със закъснение. То остана с него и по блатистите пътища в низината, придружаваше го като зъл дух, кацнал на рамото му, докато не стигна брега.

 

 

Поляната се намираше извън защитната ограда, заобикаляща Чарлстаун. Мястото беше внимателно подбрано. Да не е толкова близо, та лесно да го открият, нито прекалено далече, та да изисква излишно опасно пътуване по тъмно. До него човек можеше да стигне, като язди десетина минути нагоре по брега на Купър. На поляната се бяха събрали половин дузина мъже, които Чарлс определи като англикански сноби. Това бяха плантатори от района, всеки от тях борещ се да открие култура, печалбата от която да превърне в действителност първоначалните мечти за Каролина. Досега търсенето оставаше безуспешно. Колонията беше губещо предприятие.

Въпреки това продължаваха да се правят, че животът им в повечето отношения е идеален. Бъбреха за последните клюки от града. Похвалиха Чарлс за стоката, която им предлагаше, макар докато го правеха, да не се доближаваха до него. Миризмата, както и произходът му ги отблъскваха.

Забити в песъчливата почва факли хвърляха димяща светлина върху нещо като подиум от разцепени палмови трупи. Ръководещият търга, още един виден и уважаван джентълмен, се занимаваше с тази работа срещу малък процент от общата продажба. В града Чарлс беше чувал същия този мъж да дърдори против злото на търговията с индиански роби. Тези изказвания бяха популярни. В миналото повечето от присъстващите бяха притежавали поне по един индианец. Протестираха не защото смятаха за неморално да се пороби друго човешко същество, а заради възможността да секне търговията с индианците, ако племената един ден се обединят, за да протестират срещу тази практика. Освен това белите се бояха от индианско въстание.

Но това не им беше попречило да се появят на мястото на търга тази вечер. „Лицемери скапани!“ — помисли Чарлс.

Четиримата мъже бяха продадени един по един. Цената на всеки от тях непрекъснато се качваше. Чарлс стоеше настрана, пуфкаше с глинената си лула, а ядът му се топеше при мисълта за печалбата.

Слушаше разговорите. Единият от присъстващите говореше, че щял да изпрати новата си покупка на Карибските острови да „узрее“, както се изрази той. Имаше предвид да се прекърши духът на роба. Втори господин обсъждаше новите държавни земи, отпуснати за заселване, по течението на близките реки и потоци.

— Добре, но каква полза да притежаваш земя, ако не можеш да си плащаш таксите и няма култура, която да приема вместо пари?

— А може би вече има такава култура — рече първия мъж и измъкна малка издута торбичка.

Останалите се скупчиха, изпълнени с любопитство, около него. Дори Чарлс неусетно се приближи да слуша. Наддаването спря, докато мъжът отговаряше на поставените му въпроси.

— Това е семе. От Мадагаскар. Същият вид, който расте в прекалено влажните градини в града.

Друг мъж посочи възбудено:

— Това да не е от ориза, който капитан Търбър даде на доктор Удуърд миналата година? — Търбър беше капитанът на една бригантина, която се беше наложило да влезе в пристанището на Чарлстаун за поправка. Чарлс беше чувал историята със сваления на брега ориз.

Мъжът отново прибра торбичката на сигурно място джоба си.

— Да. Той расте на влажна почва. Нещо повече — има нужда от нея. Много хора в града са въодушевени от възможностите, които предлага. Отведнъж ще се появи наплив за земя и чувството, че се е намерил начин доходно да се оползотворяват тези изоставени низини.

Неверникът зададе нов въпрос:

— Да, но кой бял човек би могъл да понесе работата в облата и мочурища?

— Никой, Маниголт. Ще са необходими хора, привикнали на голяма горещина и на почти непоносими условия.

— Ораторът замълча, за да подсили ефекта от думите си.

— Африканци, много повече, отколкото имаме сега в колонията, убеден съм в това.

Във Франция Чарлс Мейн пострада заради религията си. Но притворството на хитреци като Емилион и жестокостта, изляла се върху Жана, почти унищожиха вярата, която го въвлече в изпитанията.

Собствената му воля, а не някаква свръхестествена намеса, му даде сили да понесе нагорещените железа на мъчителите си. Затова, макар все още да хранеше някаква неясна вяра в едно Върховно същество, представата му за него се беше променила. Господ оставаше безразличен. Той нямаше добронамерени планове за своите творения, а най-вероятно нямаше въобще никакви планове. Следователно на човека подобаваше да вярва само на себе си. Нищо лошо в това от време на време да кимне любезно на Бога, както би направил с престарял свой чичо. Но когато ставаше въпрос за изграждане на собственото му бъдеще, мъдрият човек вземаше нещата в ръцете си.

И все пак на осветената от огъня поляна, сред гъстата, необятна гора, която миришеше на мокра почва и отекваше с виковете на птиците, с Чарлс се случи нещо необикновено. Почувства как старата му вяра се възражда с необикновена сила. За един напрегнат миг усети присъствието на външната сила, която е пожелала той да оцелее през последните няколко години, за да се озове точно на това място, точно сега.

В този миг той си предначерта нов път. Нямаше да вложи и шилинг от печалбите си отново в стоките, с които търгуваше на своя пункт. Колкото и да му струваше съветът на някой от мошениците адвокати, щеше да плати, за да е сигурно, че ще му отпуснат земя за заселване тук долу, по-близо до морето. Щеше да проучи онова, което чу току-що за мадагаскарското семе. Първо и преди всичко беше човек, обработвал земя. Щом нямаше как да отглежда грозде, можеше да сее ориз. Но работната ръка щеше да представлява проблем. Познаваше негостоприемния характер на тези низини. Нямаше да издържи и месец да работи до кръста във вода, която носи болести, да не говорим за алигаторите, идващи заедно с бавните, виещи се приливи. Отговорът беше очевиден. Негър роб. Двама, ако приходите му стигнеха за това.

С изкривената логика на човек, който знае, че е виновен и трябва да намери начин да докаже обратното, Чарлс винаги беше смятал, че продава роби, без да подкрепя робството като система. Дълбоко в себе си се отвращаваше от всичко това. Нещо повече, никога не беше виждал какво става с индианците, които залавяше и продаваше. А може би — каква върховна, спасителна софистика — добри собственици по-късно ги пускаха на свобода.

Сега обаче съвестта трябваше напълно да абдикира. Налагаше се самият той да притежава поне един първокласен африкански мъжкар. Въпросът беше икономически. Да се използва една възможност. Въпрос на оцеляване.

Човек прави онова, което трябва да направи.

— Господа, господа — възкликна ръководителят на наддаването. — Прекалено многото приказки ни отклониха от най-доброто, което се предлага тази вечер.

Качвайки се на подиума, той вдигна кожената дреха, така че се видяха срамните части на момичето. Мъжете внезапно насочиха вниманието си към него.

„Човек прави онова, което трябва да направи.“ Чарлс осъзна, че същото правило важеше и за проблема с наследниците. Ако желаеше да възстанови богатството си в Каролина — а най-сетне виждаше проблясък на надежда, нещо, което не беше чувствал от години, — трябваше да приеме някои реалности. Нямаше намерение да изостави любимата си Жана. В същото време не биваше да изпитва прекалени скрупули по отношение на верността.

— Господа, кой ще започне да наддава за тази хубавичка местна девойка? Кой ще ми даде цената от…

— Спрете — с един замах на ръцете си Чарлс разблъска групата мъже, стояща пред него.

— Какво означава това, Мейн? — попита ръководещият наддаването, докато господата, които Чарлс разбута, изтупваха ръкавите си и се подхилваха зад гърба му. Можеше да е протестант, но беше и невъзпитан грубиян. Какво може да очаква човек от французин?

Застанал изправен, както никога досега Чарлс изгледа отвисоко изненадания и леко раздразнен джентълмен.

— Промених решението си. Няма да я продавам.

Бавно изгледа момичето. Ръководителят на наддаването пусна дрехата. Големите й очи оставаха втренчени в Чарлс. Тя разбра.

 

 

Не беше толкова глупав, та да се опитва да остане да пренощува в някой пансион в Чарлстаун. Дори най-изпадналият от тях, на носа на полуострова, където се събираха двете реки, за да се влеят в океана, не би приел бял мъж с жена индианка, която явно не е негова робиня.

Вместо това намери скрита поляна недалеч от дървената ограда. Там, въпреки риска от змии и заплахата от насекоми, постла одеялата си, сложи заредените оръжия до себе си, за да са му под ръка, легна до нея в горещия влажен мрак и я облада.

Беше завършен любовник, нежен, когато е необходимо. Изтънчените похвати не бяха съвсем забравени. За това се беше погрижило злощастието на Жана и нейната нужда от внимание. Но към края стилът на любовната игра се промени. Бавният, мързелив ритъм беше заменен от по-бърз и целенасочен. Възбудата му нарасна. Нейната също. Пасивното удоволствие се превърна в необуздана реакция. Легнали на влажната, плодородна земя, заобиколени от стотиците бръмчащи и кряскащи същества, под десетките звезди, пробили тъмния небосвод, те се притискаха един към друг.

Тази нощ той засади семето си също така методично, както щеше да засади посевите, които трябваше да създадат богатството на семейство Мейн.

 

 

По онова време Чарлстаун се състоеше от малко под стотина неугледни жилищни и търговски сгради. Много от барбадосците говореха, че ще издигнат просторни и проветриви къщи, типични за островите, от които идваха. Но за да стане това, щеше да е необходима по-добра икономика, преуспяващо бъдеще. Аристократичната атмосфера на града беше видимо престорена и доста овехтяла.

Не му се видя така на Чарлс на следващата сутрин. Денят беше ясен и безоблачен, въздухът — освежен благодарение на североизточния вятър, който идваше от пристанището. Вървеше бавно към кея, а индианската девойка го следваше на крачка отзад. Държанието му се беше променило, към него съвсем определено се бе прибавила сила. Нямаше как да не забележи презрителните погледи на хората от по-горното съсловие, които срещаше навън. Прието беше човек да има връзка с цветна жена, била тя черна или червена. Но да се показва с нея пред обществото беше нещо съвършено различно.

Израженията по лицата на господата скоро породиха нова мисъл в главата му. Повечето каролинци бяха дяволски сноби по отношение на родословията си. Ако станеше баща на дете, за което е известно, че е наполовина чероки те никога не биха допуснали в своя кръг него или детето независимо колко пари ще натрупа и че родословното му дърво е поне толкова добро, колкото и техните.

Набързо скрои своя план. Знаеше, че индианското момиче ще забременее, той щеше да се погрижи за това. Станеше ли очевидно, щеше да намери начин да я държи настрани от хората, щеше да я настани в собствена колиба, без да я вижда друг, освен него и може би Крал Себастиан. Щеше да й каже, че така ще е в по-голяма безопасност.

Тогава би могъл да уведоми Жана, че има намерение да осинови мъжко дете. Въобще не се съмняваше, че индианското момиче ще му роди син, също както не се съмняваше в собствената си способност да устои и преодолее яростта й, когато й отнеме детето. Беше мъж, а това му даваше преимущество. Беше бял, а това му даваше още едно. Ако се стигнеше дотам, би могъл и силом да се справи с нея. Не бяха много нещата, които Чарлс не би направил, за да гарантира продължението на своя род и бъдещата сигурност на всеки мъж, който би носил неговото име.

По-късно щеше да представи сина си на другите хора като осиротялото дете на сестра си. Планът го възбуди и той не успя напълно да го скрие. В момента момичето вървеше до него. То забеляза внезапната жестока усмивка, която също толкова бързо се скри.

Видя въпросителния й поглед. Докосна нежно ръката й и я погледна успокоително. Постепенно овладя учестеното си, шумно дишане. Продължиха да вървят.

Попита за пристигащи кораби с африканци за продан. Научи, че такъв не се очаквал до три седмици. Единственият, заслужаващ внимание плавателен съд в пристанището беше търговски кораб, идващ от Бриджтаун, който освен стока имаше на борда си и няколко пътници — „Чайката на Портсмут“.

Чарлс подмина група от петима младежи, които изглеждаха очаровани от онова, което виждаха в малкото пристанище. И преди беше срещал такива. Момчета, подписали чирашки договори. Изглеждаха смазани — всичките, с изключение на набит младеж с широки рамене, светлокестенява коса и очи, които блестяха като лед на слънце. Движеше се с известно високомерие.

Тъй като вървяха в противоположни посоки, всеки от тях обърна за малко внимание на другия. Заробеното момче погледна с любопитство към човека с примитивно облекло, аристократична стойка и прораснала брада. Бившият търговец на роби и бъдещ собственик на роби се почуди как човек би могъл доброволно да се продаде в робство.

Един от помощниците на капитана се надвеси над перилото на търговския кораб и викна:

— Обратно на борда, момчета. Приливът започва. Ще има да видите още по-величествени гледки във Филаделфия.

Заробените момчета побързаха да се върнат на кораба, а високият аристократ се изгуби в тълпата, следван от своята индианка чероки, която го гледаше, изпълнена с обожание. На жизнерадостната утринна светлина всеки от двамата вече беше забравил за другия.