Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

43.

Чарлс пропътува с параход разстоянието от Нови Орлеан до Индианола, на брега на Тексаския залив, където се качи на един дилижанс, пътуващ за Сан Антонио. Там се намираше щабът на полка и военното окръжие на Тексас, което временно също бе под командването на Ли.

Пейзажът на Тексас бе нещо съвсем ново за Чарлс. Нито планински като на високия Хъдсън, нито с много гори и усойни места като на някои части от низините, а равен или със съвсем полегати склонове, изложен на изгарящото слънце и брулещите ветрове, с жестоки летни жеги и големи зимни студове. Нещо в него трепна радостно при вида на тези пространства и тази свобода. Местността изпълваше човека с чувството, че тук може да живее истински, необезпокояван от порядките и правилата на ежедневието в по-гъсто населените райони на страната, които го ограничаваха в строги рамки.

Чарлс с радост бе напуснал Изтока, където също се разгаряше голямата политическа ненавист. През март Върховният съд се бе произнесъл по случая Дред Скот — роба, който бе завел дело за свободата си, твърдейки, че е станал свободен човек в момента, в който неговият собственик го е извел на свободна територия. Чарлс не разбра всичките сложни подробности по случая, но същността на мнението на мнозинството от съдебните заседатели, изразено писмено от председателя на Върховния съд Тейни, бе съждението, че Скот няма право да завежда дело, защото според конституцията робите не са граждани, не са легални личности. Следователно не могат да предявяват искания пред американските съдилища. Решението бе вбесило хора с противоположно мнение по този спорен въпрос и бе предизвикало поредица от неприятни сбивания в Уест Пойнт през пролетта.

Чарлс се съмняваше, че тук ще избяга окончателно от такъв род спорове, но може би щяха да бъдат по-малко. Граница или не, Тексас все още бе част от Юга на робовладелците.

 

 

Сан Антонио бе разположен покрай реката, която носеше същото име. Градът представляваше странна, но очарователна смесица от три култури, което Чарлс забеляза първо в архитектурата. Докато дилижансът се друсаше по улиците на предградията, той видя спретнати едноетажни къщи, построени от равно изсечен бял камък, с малки табелки с имената на собствениците. Предимно немски имена. По-късно, докато се шляеше по правата Търговска улица, над магазините видя както немски, така и английски надписи. Американската колония бе наблизо. Нейните членове живееха в солидни, тухлени дву или триетажни здания, заобиколени с огради от колове.

Разбира се, имаше и кирпичени постройки, квадратни и с плоски покриви. Общо взето, градът му харесваше също толкова, колкото и целият щат. Хората изглеждаха дружелюбни и се държаха така, сякаш бяха убедени, че животът е бил благосклонен към тях и им е дал основание да гледат уверено в бъдещето. Чарлс видя не малко разпуснати, добре въоръжени местни жители и бе особено очарован от мургавите испанки.

Преди да се представи на Ли, той си даде труда да изтупа прахта от светлосините си панталони и стегнатата си куртка. Излъска металния орел и приглади двете щраусови пера на шапката си тип Харди — кавалерийския вариант на една съвсем нетрадиционна, сива филцова шапка с голяма периферия, въведена в армията през 1855. От лявата страна периферията бе вдигната нагоре и закрепена с ноктите на металния орел.

След като Чарлс предаде документите си на адютанта на Ли, усмихнат поляк на име Радзимински, командирът на полка го прие. Ли му даде „свободно“ и го покани да седне. Лъчите на септемврийското слънце ярко осветяваха боядисаната в бяло стая. През отворените прозорци нахлуваше сух, освежителен въздух.

Ли бе педантичен и в същото време сърдечен.

— Радвам се да ви видя отново, лейтенанте. Изглеждате отлично. Значи Академията ви се е отразила добре.

— Да, господине, там ми харесваше… но признавам, че в учението не ме биваше много.

— Тук има други неща, които са също толкова важни, колкото и образованието. Като например умението да яздиш добре и да понасяш лишения, умението да ръководиш хора от различен произход. — Той се обърна към голяма, лакирана карта на Тексас, която висеше зад него. Всички постове в района бяха отбелязани с карфички с малки цветни лентички. — Там, където сте изпратен, войниците са предимно от Алабама и Охайо. Разбира се, имаме и квота за новопристигнали имигранти. Между другото…

След като пропусна да спомене мястото на назначението и да задоволи любопитството на Чарлс, Ли отново се обърна с лице към него.

— Моят племенник служи във Втори полк.

— Да, господине, знам.

— Вие с Фиц бяхте приятели…

— Много добри приятели. С нетърпение очаквам да го видя.

Ли кимна и се замисли за момент.

— Искам да знаете, че скоро ще пристигне генерал Туигс, за да поеме командването на военното окръжие. Майор Джордж Томас ще поеме полка и ще премести щаба му отново във Форт Мейсън. Аз се връщам във Вирджиния.

Чарлс се опита да скрие разочарованието си.

— Ново назначение ли, господине?

Ли тъжно поклати глава.

— Почина тъстът ми. Трябва да си взема отпуска, за да се погрижа за някои семейни дела.

— Моите съболезнования, господине. Съжалявам, че няма да сте тук.

— Благодаря ви, лейтенанте. Имам намерение да се върна колкото е възможно по-скоро. А дотогава ще разберете, че майор Томас е много способен командир. Завърши Академията през 1840.

Последното бе казано така, сякаш с него на Томас се слагаше някакъв отличителен знак на одобрение. Чарлс започваше да разбира, че този знак обединяваше офицерите, преминали през Академията, и ги отделяше от онези, които не бяха учили там.

Ли се отпусна и стана по-приказлив.

— Работата ни тук се свежда само до няколко неща, но всички те са много важни. Охрана на пощенските коли и влаковете с имигранти. Разузнаване. И, разбира се, потушаване на редките индиански бунтове. Заплахата от индианците не е така постоянна, както внушават на наивните хора от изтока писателите и драматурзите. Но не е изцяло плод на тяхното въображение. Мисля, че службата ти тук ще бъде интересна и изпълнена с предизвикателства.

— Сигурен съм в това, полковник. Тексас много ми хареса. Тук има някакво усещане за свобода.

— Ще видим колко ще ти харесва след една северна буря — отвърна с усмивка Ли. — Но разбирам това, което каза. Миналата година прочетох една книга от някой си Торо. Едно изречение от нея се запечата в съзнанието ми: „Няма по-щастливи хора на света от онези, които могат да се наслаждават свободно на огромен хоризонт.“ Това със сигурност може да се каже за границата. Освен това то вероятно дава отговор и на въпроса защо в страната има такива вълнения и спорове. О, но аз още не съм ти казал кой е твоят пост, нали?

Той стана, обърна се с лице към картата и посочи една от лентичките, забодена почти право на север от Сан Антонио, на разстояние, което може би отговаряше на около четиристотин километра.

— Кемп Купър. При Клиър Форк на река Бразос. Намира се на три километра от резервата на племето панатека команч, нагоре по течението на реката. Командирът на твоето подразделение също е завършил в Уест Пойнт и скоро е бил преместен тук от Вашингтон, отново на строева служба. Казва се капитан Бент.

 

 

Чарлс взе необходимата екипировка и един прекрасен пъстър кон за пътуването до Кемп Купър. Щеше да язди на север с касиера на военното окръжие и охраната му. Вечерта преди заминаването беше тръгнал да търси къде да вечеря, когато срещна на улицата полковник Ли и майор Томас. Ли го попита накъде е тръгнал и след като чу отговора, каза, че двамата с Томас отиват да вечерят в хотел „Плаца“ и му предложи да дойде с тях. Ли отново отбеляза, че и тримата са възпитаници на Академията и това разсея колебанието на Чарлс. Той благодари на двамата по-висши офицери за поканата и тръгна с тях.

Горещото, влажно време като че ли бе създало нов вид мухи и комари — денонощни. В салона за хранене на хотела до всяка маса стоеше по едно негърче с палмови листа в ръце, за да разгонва насекомите. „Като у дома“ — помисли си за миг Чарлс. Въпреки че бе останал верен на позициите на Юга, през четирите години, прекарани в Уест Пойнт, той се бе сблъскал с нови идеи, които в известна степен бяха променили мисленето му. Беше започнал да разбира, че икономиката на Юга бе построена върху гнили основи, които все някой ден щяха да рухнат, ако преди това не бъдеха пометени от външни сили.

Ли и Томас разговаряха приятелски на най-различни теми. Проблемът с индианците. Новата пехотинска тактика на майор Бил Харди, която изместваше тази на генерал Скот. Едно конно надбягване в полка, което бе спечелено отново от южнокаролинец, капитан Нейтън Евънс от Марион. Той бе командир на осма рота и все още бе известен с прякора, даден му в Уест Пойнт, Шенкс[1].

Разговорът се насочи към времето.

— Тексас сломява духа на нашите Седрахи и Авденаги[2] във войнишки униформи — каза Ли. — Ще го разбереш, след като направиш двайсет-трийсет поредни караула в тази жега.

— Опитвайки се да откриеш десетина крадливи команчи в местност с площ от три хиляди квадратни километра — добави Томас. Майорът, около четирийсетгодишен мъж, бе по-едър и по-затворен от Ли. Сдържаното му поведение, както и блясъкът, който се появяваше от време на време в стоманеносивите му очи, подсказваха силен характер. Както и комендантът, той бе също от Вирджиния.

— Защо крадат команчите, след като за повечето от тях се полагат грижи в резерватите? — попита Чарлс.

Ли отговори на въпроса му малко по-подробно.

— Опитахме се да направим команчите от юга фермери, но според мен техният темперамент не е подходящ за такава дейност. И освен това от около една година времето работи против нас — непрекъсната суша. Всичко, което бяха посели, загина, а това означава, че нямат пари. Но като всички останали хора те също имат нужди — тютюн, сечива, платове. Някои безскрупулни търговци охотно им ги предлагат. Повечето от тях са чоктауи, които идват от равнинните части на индианските територии. Има и съвсем малко команчи от Ню Мексико.

Все още объркан, Чарлс каза:

— Но след като команчите нямат пари, с какво търгуват тогава?

— С коне.

— Крадени коне — поясни Томас. — Предшественикът на полковник Ли изповядваше, както той сам казваше, непреклонна омраза към индианците. Охранявай, преследвай и наказвай — това бе неговата стратегия. Но напоследък Вашингтон провежда по-пасивна политика по отношение на индианците. Наредено ни е да не предприемаме никакви действия, преди команчите да са нападнали, преди да са връхлетели върху някой бял заселник, който е имал нещастието да притежава няколко коня. Тогава се втурваме в атака и се молим на Бога да не пристигнем твърде късно, за да предотвратим убийството на този заселник.

Ли замислено гледаше порцията си еленско месо.

— Не бива да хвърляш вината изцяло върху команчите. Ние сме отнели земите им. След това сме прогонили дивеча, от който зависи животът им. Ако нямат нищо и крадат, ние също носим част от отговорността.

— Внимавай губернаторът Хюстън да не чуе тези твои думи — каза Томас с невесела усмивка.

Но Чарлс мислеше само за вълнуващите преживявания, които му предстояха. Преследване с коне, атаки с размахани саби. „Охранявай, преследвай, наказвай.“ Беше щастлив, че го бяха изпратили във Втори, а не в някой жалък полк на безопасно местенце.

 

 

Три пъти годишно касиерът донасяше от Нови Орлеан заплатите на цялото военно окръжие в монети. Шест пъти в годината той правеше обиколка на фортовете, за да раздава заплати, като носеше парите в заключено с катинар сандъче. Пътуваше със санитарна кола, теглена от мулета, и кола с провизии и беше придружаван от шестима войници на коне, командвани от сержант.

Конниците бяха драгуни в униформи с оранжеви кантове. Яздейки с тях, Чарлс усещаше неизказаното пренебрежение на ветераните към новака. Униформите и снаряжението на драгуните бяха захабени, докато неговите бяха съвсем новички.

Драгуните представляваха първата военна конница на Америка. А сега биваха измествани от кавалерията; всъщност лека кавалерия. Също както и останалите нови конни полкове, Втори полк нямаше тежковъоръжени войници, каквито имаше в европейските кавалерии. Освен това, ако се наложеше, Втори полк трябваше да се сражава на коне, а не просто да се придвижва с тях до бойното поле и там да действа като пехота. Драгуните се чувстваха заплашени от въвеждането на този нов начин на водене на бойни действия, който министър Дейвис явно одобряваше. И те демонстрираха негодуванието си. Като се изключеха задължителните военни поздрави, по време на цялото пътуване те не обръщаха никакво внимание на Чарлс.

Във Форт Мейсън той прекара една приятна и полята с много алкохол вечер с Фиц Ли, весел и безгрижен както винаги и все така пренебрежително настроен към властта. Двамата с Чарлс обсъдиха повечето от завършилите Уест Пойнт, които служеха в полка: Шенкс Евънс от Южна Каролина, Ърл Ван Дорн от Мисисипи, Кърби Смит от Флорида, Джон Худ от Кентъки, Бил Харди от Алабама, на когото бе кръстен новият модел шапка, докато служел във Втори драгунски полк. Не бе чудно, че някои критици обвиняваха Дейвис в създаването на елитен полк с командване, съставено предимно от южняци.

Малко преди отпътуването на касиерския кортеж Фиц каза на своя приятел:

— Бъди нащрек с този твой пряк командир. Отскоро е тук, но вече му се носи лоша слава.

— Некомпетентен ли е?

— Не толкова некомпетентен, колкото непочтен. Човек не може да му има доверие. Внимавай.

Чарлс се замисли над това предупреждение, докато яздеше сред облаците прахоляк, които се вдигаха от колата с провизиите. От време на време потупваше и мърмореше нещо на коня си, когото бе кръстил Палма в чест на своя роден щат.

Горещ вятър от северозапад започна да хвърля песъчинки във врата му и само за десет минути промени посоката си почти на 180 градуса. Небето се изпълни с черни купести облаци, температурата рязко спадна и върху тях връхлетя северна буря, съпроводена с пороен дъжд и толкова едра градушка, че когато едно парче го удари по врата, бликна кръв.

След час слънцето отново грееше. Пред тях разкаляният път се виеше по ниските хълмове към хоризонта, който бързо се проясняваше. Докато се движеха от един дол с лъщящи на слънцето орехи към хълмче с букове, уплашен заек с пухкава опашка профуча пред коня на Чарлс. Някъде от вътрешността на буковата горичка се носеше песен на чучулиги.

Дежурната нахакана усмивка се върна на лицето на Чарлс. Униформата му бе съвсем мокра, но той не обръщаше внимание на това. Бурният и непостоянен климат отговаряше на желанието му за приключения. С всяка минута той обикваше Тексас все повече и повече.

 

 

От една скала над Клиър Форк касиерският кортеж се спусна към красива зелена долина, която се простираше на север и някъде далеч се губеше от погледа в обедната мараня. Чарлс не бе виждал по-красива местност. Извитите мескитови дървета и закърнелите, бодливи круши допринасяха по някакъв начин за дивата й красота.

Но зеленината на тази долина бе зрителна измама, създаваща се от перспективата и голямото разстояние. Горещият ветрец едва поклащаше изсушените от жегата листа на огромните брястове покрай криволичещата река. Колата мина покрай изгорени от слънцето ниви с пъпеши и грах. Тук-там от прашните бразди изправяше гръб по някой индианец, за да изгледа тъжно или враждебно войниците.

Зад поразените от сушата ниви Чарлс видя и първото индианско селище. То се състоеше от около двеста палатки, украсени с жълти и червени орнаменти и символи. Селището правеше поразително впечатление с мизерията си.

От огньовете, на които се готвеше ядене, се издигаха стълбове дим. Миризмата на печено месо се смесваше с вонята на човешки изпражнения. Деца играеха и се смееха, измършавели кучета лаеха и тичаха във всички посоки, а няколко младежи даваха своя принос за прахоляка и врявата, като яздеха из селището без седла. Но Чарлс забеляза, че много внимаваха да не се приближават до стълба дим.

Само още две мили и щеше да слезе от коня. Бе плувнал в пот, бедрата му бяха ожулени въпреки коженото парче, пришито от вътрешната страна на униформените панталони. Когато най-после видя Кемп Купър, той му заприлича на рай, макар че това бяха просто четиринайсет сгради, построени от камък, трупи и дъски.

Безразборно построените сгради образуваха назъбена буква Г. Един взвод пехотинци отпуснато изпълняваше упражнения с оръжие пред пилона на плаца. Чарлс си спомни, че освен ескадрона от Втори кавалерийски, тук бяха изпратени и два отряда от Първи пехотен полк.

Кортежът на касиера мина покрай малка пекарна с дъсчен покрив. Двама потни, разгърдени фурнаджии стояха на сянка до постройката и само повдигнаха лулите си за поздрав. Когато уханието на топъл хляб отстъпи на миризмата на конски фъшкии, сержантът драгун се приближи с коня си до Чарлс.

— Оборите са там, господине. Онези две дървени постройки.

Чарлс отвърна на поздрава и се отдалечи, яздейки тръс. Влезе в първия обор, който бе отворен и от двете страни. Вътре имаше само коне. След миг през другия вход с широка крачка влезе висок и слаб мъж.

Той бе облечен в избелели панталони от рипсено кадифе и памучна риза, украсена с малки дървени пръчици. На лявото му бедро висеше нож в калъфка, а на дясното — един „Холстър“: така наричаха в кавалерията армейския модел на револвер „Колт“ от 1848. Револверът на Чарлс бе подобен — с шест патрона, калибър 44, с красива дръжка от орехово дърво и месингов предпазител на спусъка. Освен това бе заплатил и за няколко допълнения: разглобяем приклад с халка за закачане и барабан с гравюра, изобразяваща битка на драгуни с индианци. Револверът на всеки кавалерист бе скъпоценна и строго лична вещ.

Мъжът започна внимателно да разглежда Чарлс. Той бе на около четирийсет години, с дълго, приятно лице, наполовина скрито от рижава, избеляла от слънцето брада. На ушите му висяха пиринчени халки, като на пират. „Сигурно е цивилен, работещ в Агенцията за индианци — предположи Чарлс. — Или пък е лавкаджия.“ Чарлс слезе от коня и безцеремонно го попита:

— Бихте ли ми обяснили къде се намира кабинетът на адютанта?

Мъжът му посочи пътя. По някаква необяснима причина погледът му изведнъж стана гневен.

— Къде мога да намеря капитан Бент?

— Лекува острата си дизентерия в своя кабинет.

Уморено и с раздразнение Чарлс се шибна по единия крачол с юздите на Палма.

— А кой тогава отговаря за единайсета рота?

— Аз, господине. — Очите на мъжа го накараха да замръзне на мястото си. — Старши лейтенант Лафайет О’Дел.

— Старши…?

— Мирно, господине!

Крясъкът напомняше толкова много на хилядите, които бе чул в Уест Пойнт, че моментално приведе Чарлс в правилната, стегната стойка. Той отдаде чест, а лицето му се зачерви.

О’Дел отвърна на поздрава. Погледът му, според Чарлс, бе враждебен.

— Моля ви, приемете моите извинения — започна Чарлс. — Аз съм…

— Новият младши лейтенант — прекъсна го другият. — Очаквах те. От Академията ли идваш?

— Да, господине. Завърших през юни.

— Добре, капитанът също я е завършил. В този полк се оформя цял клуб. За съжаление, не съм между членовете му. Аз съм обикновено селско момче от Охайо, издигнало се от конете за оран до кавалерийските кранти. Капитанът не е много въодушевен от строевата служба, особено тук. Но на мен страшно ми харесва. Ако искаш да те уважават хората ти, най-добре е и ти да я обикнеш.

— Ще я обикна, господине. — Чарлс почти глътна тези думи, както се опитваше да преглътне и объркването, и гнева си.

— Искам да ти кажа и още нещо за службата в Тексас. Трябва да се научиш да се обличаш подходящо. Тази елегантна униформа е непрактична за дълги патрули, както и сабята, която носиш. Противникът няма да седи и да те чака. Докато измъкнеш тази желязна пръчка, ще се накачулят отгоре ти и ще ти вземат скалпа. Тези житейски истини не се харесват и на капитана, но е принуден да се примири с тях.

Чарлс не успя да се сдържи. Очите му хвърляха искри, когато прошепна:

— Благодаря за съвета, господине.

Изведнъж суровият поглед на О’Дел изчезна. Той се изкиска и тръгна бавно напред.

— Така е по-добре. За момент си помислих, че са ни изпратили някакъв безмозъчен младши лейтенант. Ще ти помогна да оправиш коня си. А след това можеш да докладваш и да се представиш на капитан Бент — в случай че не клечи на гърнето си. Не се смей. Водата причинява тези проблеми на всеки новак.

С усмивка лейтенант О’Дел подаде загрубялата си ръка.

— Добре дошъл в северната част на Тексас или в южната част на ада, не знам кое е по-точното определение.

Мислено Чарлс благодари на съдбата, че старши лейтенантът не бе толкова див, колкото му се бе сторил в началото. Като всички останали подразделения, единайсета рота имаше само трима офицери и Чарлс можеше да си представи проблемите, които биха възникнали, ако те не се разбираха. Вече бе ясно, че командирът не е на почит.

Докато свалят седлото, настанят коня в бокс и го изтъркат, Чарлс научи доста неща за О’Дел. Той бе роден и израснал близо до Дейтън, Охайо, и когато станал на четиринайсет, излъгал за възрастта си, за да го приемат в армията. Настоящият му чин бе почетен; иначе, при положение че не е завършил Уест Пойнт, нормалното бе на четирийсет години да бъде младши лейтенант.

О’Дел придружи Чарлс до една мрачна сграда, построена от забити в земята колове, измазани с хоросан, и му показа входа към кабинета на капитана — врата, чиято боя се лющеше. Точно в този момент през портала в лек галоп влезе един взвод, а червено-бялото му знаме във формата на лястовича опашка плющеше на вятъра. Само трима от войниците носеха униформи; облеклото на останалите много приличаше на това на О’Дел. Чарлс отбеляза, че никой не го бе предупредил за свободното облекло в Кемп Купър.

— Онова, от което имаш нужда — каза О’Дел, — са дрехи, които са подходящи за този климат и ти дават възможност за бързи движения. Намери ги, открадни ги, но не се оставяй да бъдеш разубеден от капитана.

— Благодаря ви, господине. Ще се вслушам в съвета ви. — Той като че ли очакваше, че ще има още нещо и се оказа прав.

— На твое място веднага бих отишъл да се представя на капитана. За мен това е също като изхвърлянето на свинската помия — колкото по-бързо свършиш тази работа, толкова по-скоро ще можеш да се захванеш с нещо по-приятно.

Час по-късно, след като бе представил документите си за назначение и бе намерил стаичката си, Чарлс почука на вратата, която му бе показал О’Дел. Дрезгав глас го покани да влезе.

Щабът на командира на поделението се състоеше от една-единствена просторна стая. Половината от стената срещу вратата бе заета от отворен прозорец с навити в горния край платнени щори.

Ако О’Дел не отговаряше съвсем точно на представата за кавалерист, то капитан Бент бе още по-далеч от нея. Бе пухкав мъж, напомнящ на кит, на възраст горе-долу колкото Ори. Очите му бяха малки и неспокойни, а от тексаското слънце, вместо да потъмнее, кожата му бе порозовяла и се бе покрила със ситни пъпчици. Първото впечатление на Чарлс бе лошо.

Вместо униформа Бент бе облякъл ватиран халат, под който се подаваше долна фланела. Халатът бе просмукан от пот под мишниците и по гърба.

— Тук съм от четири месеца — започна да се оплаква Бент веднага след като Чарлс го поздрави официално. — Би трябвало вече да съм преодолял тази проклета болест. Но тя продължава редовно да ме тормози. — Капитанът посочи с ръка към едно шкафче, отрупано с книги. — Ако искате, можете да седнете.

— Благодаря ви, господине, но предпочитам да остана прав. Днес прекарах доста време върху седлото.

— Както решите.

Многото книги, както и странният поглед на Бент стреснаха Чарлс. Капитанът взе единствения стол и каза с лека въздишка:

— Съжалявам, че ме заварвате в такова положение.

— Старши лейтенантът ме беше подготвил, господине. Съжалявам, че сте…

— А, значи сте се запознали с О’Дел — прекъсна го другият. — И аз като него съм от Охайо, но това е единственото, по което си приличаме. Страхотен екземпляр, нали? Най-раздърпания офицер, който съм виждал. И което е по-лошото, всички тук му подражават. Майор Томас ми каза, че ако съм прекалено строг в изискванията си към униформата, ще предизвикам бунт. Капитан Ван Дорн го потвърди. Фактически ми бе заповядано да не обръщам внимание на лошия външен вид. Представяте ли си?

В това излияние имаше някаква злоба. От болестта Бент имаше торбички под очите, като че ли някой го бе мацнал със сажди над изприщените, розови бузи. Чарлс се изкашля.

— Във всеки случай, господине, съжалявам, че сте болен.

— В това прокълнато от Бога място дори и болестта е някакво разнообразие.

С огромното желание да разведри напрегнатата атмосфера Чарлс реши да се пошегува.

— Ако дизентерията е разнообразие, значи са ми казали, че ще се разнообразя.

Без да се усмихне, Бент каза:

— Молете се да не хванете нещо по-лошо. Някои от новодошлите получават язви, които понякога не могат да се излекуват цял живот.

Той отиде с тромави стъпки до отворения прозорец и се загледа навън, като попиваше потта от врата си с кърпичка.

— В Кемп Купър — който между другото е кръстен на главнокомандващия на армията, при когото служех, преди да ме сполети нещастието да бъда изпратен в тази дупка — имаме какви ли не прекрасни забавления. — Той се обърна с лице към Чарлс. — Какво ще кажете за Тексас?

— Засега ми харесва.

— Трябва да сте луд. Не, южняк, нали? То е едно и също… — Бент премига. — Хайде, не настръхвайте така. Просто се пошегувах.

— Да, господине. — Този отговор прозвуча насилено и напрегнато, но Чарлс не можеше да се овладее.

Бент се върна при стола си и се отпусна на него с поредната измъчена въздишка.

— Както сигурно вече се сещате, не съм тук по свое желание. Ненавиждам това място. Нямам склонност към строевата служба. Силата ми е във военната теория. — Той махна с ръка към книгите. — Това интересува ли ви?

Лицето на Чарлс бавно възвръщаше цвета си.

— В Академията имах трудности с този предмет, господине.

— Може би малко частни уроци биха били полезни и приятни и за двама ни.

Пронизващите очи на Бент се впериха в лицето на Чарлс и той отново се притесни. Учтивостта изискваше да отговори, но той не пожела да каже нищо повече от:

— Да, господине, може би.

— Господ ми е свидетел, че тук човек наистина има нужда от интелектуални занимания. Службата в Кемп Купър е смесица от почти равни части лоша храна, отвратително време, случайни набези срещу невежи индианци и издирване на дезертьори, подгонени от самотата или от треската за злато. Възможните занимания за запълване на свободното време са дори още по-непривлекателни. Най-разпространените са пиене и залагания на боеве с петли. А ако имате склонност към контакти с индианки, трябва да ви предупредя, че има и сифилис.

Капитанът облиза устните си. Чарлс имаше странното чувство, че по някакъв особен, заобиколен начин Бент го питаше дали се интересува от жени. Той предпазливо каза:

— Съмнявам се, че ще ми остане време за това, господине.

— Хубаво. — Погледът на Бент се плъзна към долната част на лицето на Чарлс. За по-младия офицер това визуално опипване бе определено обезпокояващо. — Истинските мъже винаги намират други начини за освобождаване от напрежението. — Той отново въздъхна. — Мисля, че би трябвало да понасяме скуката и лишенията, без да се оплакваме. Ние сме професионални офицери, а границата трябва да бъде защитавана. Приех този пост само защото ако бях отказал, по-късно този факт можеше да бъде използван срещу мен. Предполагам, че полковник Ли си е мислил по същия начин, като се има предвид положението му.

„Какъв самонадеян пуяк!“ — помисли си Чарлс. Това, че Бент се сравняваше с най-изтъкнатия офицер в армията, му се стори по-скоро смущаващо, отколкото смешно. Капитанът се изкашля.

— Благодаря за вниманието, лейтенанте. Мисля, че е време да си почина. А между другото, знаете ли, че войниците в единайсета рота са събрани от Цинцинати и околностите му? Повечето от тях са от Охайо. Ще се опитаме да не обръщаме внимание на факта, че идвате от по-непросветен район.

Чарлс за малко щеше да каже нещо необмислено, но успя да се овладее. Бент умишлено го предизвикваше, за да провери доколко можеше да се сдържа. Каква дума бе използвал Фиц Ли? Непочтен. Много точно определение.

— Това е просто още една шегичка, лейтенант Мейн. Ще разберете, че обичам шегите. В това поделение има само един вид разцепление и то е нещо естествено в армията. Има два варианта: или да поставите на първо място нуждите и желанията на войниците си, или тези на вашия командир. Не е необходимо да ви казвам кой вариант ще се отрази по-добре на кариерата и бъдещето ви. Свободен сте.

Чарлс отдаде чест и си тръгна. В момента, в който излезе навън и затвори вратата, той потрепери. Предупреждението на Бент бе недвусмислено. Ако станеше подлога на капитана, нямаше да има никакви проблеми. Но ако влезеше в съюз с хората си — и следователно с О’Дел, — щеше да пострада.

Той си припомни доброто впечатление, което му бе направил О’Дел и си зададе въпроса дали Бент бе отправил това предупреждение от сила или от слабост. Второто, предположи Чарлс. Капитанът сигурно се страхуваше от своя старши лейтенант.

Това нямаше значение. Чарлс вече знаеше с кого е и това не бе дебелият нещастник, който живееше зад олющената врата.

 

 

„Красив младеж е този братовчед на Ори Мейн“ — помисли си Елкена Бент, след като вратата се затвори. Дори прекалено привлекателен. Външният му вид можеше да отклони Бент от крайната му цел. И все пак, може би имаше начин да се съчетаят удоволствие и отмъщение. Човек никога не можеше да бъде сигурен.

Той се втурна със стон зад евтиния хартиен параван, който закриваше един от ъглите на стаята. Излезе оттам след десет минути, като си мислеше колко много мрази Тексас. От пристигането му в Кемп Купър той бе свалил над десет килограма. От тази проклета езда непрекъснато го боляха гърбът и бедрата, въпреки че след като отслабна, започна да язди по-добре. А сега стомашната болка за пореден път се прибавяше към неговите страдания.

Въпреки всичко днешният ден бе добър. Планът му вече бе приведен в действие.

Изпращането му в Тексас бе дошло като гръм от ясно небе. Можеше да се обади на някои познати, за да му помогнат да се измъкне, но не го направи. Знаеше, че ако проявеше нежелание да приеме назначение, можеше да направи лошо впечатление на някои от неговите началници. А това бе нещо, което той определено не желаеше на този етап от неговата забавила се кариера.

И все пак, тази новина го бе разстроила толкова много, че бе станал от бюрото си в Министерството на отбраната, бе излязъл навън и се бе отдал на тридневен разгул. През тези три дни на два пъти се бе събудил с мръсници в леглото си — една от тях бе цветнокожа. Третия път с изненада бе открил, че до него хърка един лодкар от племето потомак — по-точно момче, — за което смътно си спомняше, че бе платил. Много отдавна Бент бе установил, че в него се крият силни сексуални желания. Почти толкова силни, колкото и амбицията му. Предпочиташе да бъде с жени, но можеше да изпита удоволствие от почти всяка плът, която се предлагаше.

След като бе успял да си наложи да приеме мисълта за службата в Тексас, той бе запретнал ръкави да извлече друга полза от него. От списъка на завършващите Уест Пойнт ставаше ясно, че лейтенант Мейн е определен за конна служба. Тъй като кабинетът, в който работеше, се занимаваше с въпроси, засягащи личния състав, за Бент не бе трудно да уреди изпращането на Чарлс Мейн във Втори кавалерийски полк.

Омразата, която Бент изпитваше към Ори Мейн и Джордж Хазард, бе все така силна. И след като не можеше да нанесе директен удар срещу двамата мъже, които бяха навредили на кариерата му, той щеше да се задоволи, като отмъщава на техни роднини. Първата жертва щеше да бъде младият офицер, който вече бе под негово командване.

Той щеше да изчака подходящия момент.

Бележки

[1] Остатък, отпадък, боклук — Б.пр.

[2] Седрах, Мисах и Авденаго — тримата младежи, излезли невредими от огнената пещ във Вавилон (Книга на пророк Даниила). — Б.пр.