Джон Джейкс
Севера и Юга (53)

52.

Разбудиха го писъци — високи и пронизителни женски писъци. Ори разтърка очи, влакът беше спрял. По пътеката между седалките тичаха хора. В бързината един висок мъж блъсна мъждукащия газен фенер в края на вагона. Той се залюля и по стените заиграха разкривени сенки.

Брет се размърда на седалката от другата страна на пътеката. Ори се изправи, опитвайки се да разбере каква беше цялата тази олелия. Отвън жената продължаваше да пищи. Рязък мъжки глас я накара да млъкне. Ори чу думите на кондуктора, идващи откъм покритата платформа между вагоните:

— Те искат всички да слезем от влака. Не знам какво се е случило, но съм сигурен, че никой няма да пострада. Моля, побързайте. Внимавайте къде стъпвате.

Кондукторът се мъчеше да си проправи път сред потока от хора, връхлитащ върху него. Той извика към Ори, Брет и неколцина други, които се опитваха да подремнат:

— Моля, побързайте! Всички трябва да слязат!

Все още полубуден, Ори се зачуди защо е цялата тази припряност. Вероятно ставаше дума за някаква дребна злополука. Измъкна големия си сребърен часовник от джобчето на жилетката и небрежно го отвори, а през това време Брет прекоси пътеката, подмина го, повдигна пердето на прозореца и откри един правоъгълник мрак.

Часовникът показваше един и половина. Това означаваше, че вече е понеделник. Понеделник, 17 октомври. Рано в неделя бяха тръгнали от Уилинг с експреса „Б и О“ за Балтимор, където Ори трябваше да закупи оборудване за корабостроителницата на Купър на стойност няколко хиляди долара. В багажа си имаше дълъг списък спецификации.

Брет се долепи до прозореца и като сложи ръце над очите си, се взря навън. Нещо я накара да се дръпне рязко с побледняло лице.

— Видях някакъв мъж да се разхожда отвън. Носеше пушка.

— Не мога да повярвам.

На свой ред той се долепи до прозореца и погледна. Далечни и бледи, блещукаха няколко светлинки. Тези признаци на цивилизация го поуспокоиха. Внезапно една ръка го сграбчи за рамото.

Извърна се рязко, готов да се отбранява. Беше кондукторът.

— Моля ви, господине, слезте от влака — човекът беше в паника, почти се олюляваше. — Аз представям железопътната компания. Казвам се Фелпс. Нося отговорност за всеки пътник. Моля, следвайте моите разпореждания, докато получим разрешение да продължим.

— Чие разрешение?

Гласът на Ори прозвуча по-уверено — напълно се беше разсънил.

— На въоръжените мъже отвън. Овладели са гарата. Казват, че са завзели и Федералния арсенал, и оръжейния завод на Хол. Изглеждат ми страшно решителни.

Отнякъде се чу изстрел. Брет се стресна и извика приглушено. После огледа вагона.

— Другите са слезли. По-добре да послушаме господина.

Устата на Ори пресъхна. Беше напрегнат, инстинктивно нащрек, както често се беше чувствал в Мексико. Последва Фелпс до началото на влака и едва там се сети да зададе най-важния въпрос:

— Къде сме?

— В Харпърс Фери. Последната спирка във Вирджиния, преди да пресечем реката за Мериленд.

Пълен абсурд. Сякаш участваха в евтина мелодрама, която по непонятни все още причини се разиграваше посред нощ. Въпреки всичко вътре в себе си продължаваше да усеща страх. Брет вървеше пред него и стискаше ръката му, докато излязоха след Фелпс в студената влажна нощ.

Ори слезе по железните стъпала и вече можеше по-добре да се огледа. От покрива на вагона висяха фенери. На светлината им се открояваха петима въоръжени мъже — четирима бели и един негър. По-нататък, отдясно, други мъже с револвери и карабини вкарваха пътниците в малка сива постройка близо до перона.

Отляво Ори забеляза друга фигура: човекът лежеше проснат по гръб до празна количка. „Носач вероятно“ — помисли си Ори. Предницата на куртката му беше напоена с кръв.

Ори помогна на сестра си да слезе от последното стъпало, а после тръгна пред нея. Фелпс се обърна към въоръжените мъже:

— Настоявам да узная кога ще разрешите влакът да продължи пътя си.

В думите на кондуктора се долавяше по-голяма решителност, отколкото в гласа му, излизащ на пресекулки. Негърът мушна карабината си под мишница, пристъпи към Фелпс и го удари през лицето.

— Ти не може настоява за нищо, господине.

Кондукторът потърка бузата си.

— Давате ли си сметка, че извършвате престъпление, като спирате пощата на Съединените щати? Само да научат по телеграфа в Балтимор за това варварство…

Единият от белите го прекъсна:

— Всички връзки и на изток, и на запад оттук са прекъснати. Иди да загасиш фенерите във всички вагони и после — вътре при другите. Можеш да избираш — на гарата или в съседния хотел.

Явно малката сива постройка беше хотелът.

— Какво, по дяволите, става тук? — запита Ори. Мъжът с карабината го погледна остро.

— Южняк, а? По-добре си затваряй устата или ще те пусна на нашите негри. Май че имат да уреждат някои сметки с теб.

Ори прегърна Брет и я поведе надолу към хотела. Малката табела отпред съобщаваше, че това е „Уейджър Хаус“.

Лицето на Брет се изопна от напрежение, а очите й се разшириха от страх.

— Какво правят, Ори? Това обир ли е?

— Така изглежда. — Друго обяснение не му идваше наум.

Пред входа на хотела стоеше младеж с пушка. Вътре една жена хлипаше, а някакъв мъж с напрегнат, но овладян глас я подканяше да си разхлаби корсета и да се успокои. Близо до вратата Брет се спъна. Стреснатият постови я блъсна, явно страхувайки се от нападение.

Брет политна към нишата на един прозорец. Ори изпсува и се спусна към постовия, а той на свой ред отскочи назад и вдигна пушката си.

— Още една стъпка и никога няма да видиш Балтимор!

Ори се закова със здраво стиснат юмрук.

— Свали оръжието, Оливър. Ние не сме срещу тези хора. — Дълбокият ясен глас принадлежеше на висок мъж на средна възраст, който изникна от тъмнината в края на перона. Носеше фермерска риза и стари рипсени панталони с крачоли, пъхнати в кални ботуши. Бялата му брада беше късо подстригана. Костеливото му лице се стори познато на Ори, но не можеше да се сети откъде.

Младежът все още държеше пушката си готова за стрелба.

— Оливър! — рече брадатия.

— Е, добре, тате. — Той свали пушката и прикладът меко се удари в земята.

Ори гледаше гневно брадатия.

— Вие ли отговаряте за тези главорези?

С преувеличена любезност мъжът отговори:

— Мерете си думите, господине. Вие разговаряте с главнокомандващия на Временното правителство на Съединените щати, капитан Смит.

Не се казваше Смит, а Джон Браун от Осауейтъми. Ори разпозна лицето от гравюрите в илюстрованите седмичници, въпреки че на тях брадата беше значително по-дълга. Дали я беше подстригал с надеждата по-трудно да го разпознават?

Очите на Браун приличаха на късчета езерен лед.

— Синът ми не искаше да направи нищо лошо на младата дама. Той просто се защитаваше. Нервите са доста опънати при такова важно начинание.

— Начинание ли? — сряза го Ори. — Ама че превзета дума за един влаков обир.

— Вие ме обиждате, господине. Ние не сме крадци. Дошъл съм от Канзас да освободя всички негри в този щат.

Въпреки че говореше спокойно, Ори долови нещо налудничаво в жестоко проблясващите му очи. Тогава се сети за Върджилия. Това ли беше революционният й месия?

— Искате да кажете, че вдигате бунт? — попита той Браун.

— Точно така. Вече държим щатския Арсенал. През тази гара няма да бъдат пропускани повече влакове. Вие ще влезете вътре и ще мирувате, докато реша какво ще стане с вашия влак. Ако ми се попречи, ще изгоря града и ще се пролее кръв. Ясен ли съм?

Ори кимна кисело. Взе Брет под ръка, преведе я през малкото фоайе на хотела и я настани на едно канапе, направено от конски косъм.

Малко момченце заплака и майка му го притегли в скута си. Мъж галеше ръцете на хлипащата си жена. Ори преброи осемнайсет пътника във фоайето — някои бяха прави, други седнали.

Срещу вратата, през която бяха влезли, имаше друга врата, водеща към улицата. Тя беше полуотворена и през отвора се виждаше още един от хората на Браун, негър, който бавно крачеше напред-назад, стиснал моряшки колт в ръка. Ори забеляза фермерските обувки и възкъсите му панталони.

Той седна до Брет и потри с длан коляното си. Явно Джон Браун беше събрал армия от настоящи и бивши роби. Дълбоко в душата на Ори се пробудиха старите детски страхове.

Фелпс надникна през вратата и каза:

— Опитвам се да преговарям с капитан Смит за освобождаването на влака и пощата. Моля, имайте търпение и запазете спокойствие. — След което се отдалечи.

Часовник с месингово махало тиктакаше зад плота на рецепцията. Момченцето продължаваше да плаче. Ори се прозя. Помисли за очите на Джон Браун и за първи път повярва в неразрешимата дилема на сенатора Сюърд.

Стресна го шепотът на Брет:

— Ори, онзи човек ни наблюдава.

— Кой човек?

— Пазачът отвън.

— Синът на капитана ли?

— Не, другият, негърът. Ето пак.

Ори вдигна очи и сякаш не му стигаше един оживял кошмар, съзря пред себе си втори.

Отвън, точно пред вратата, кръжеше тъмно лице, което някога е било красиво, но гладът и грижите го бяха променили. Ори беше виждал това лице да се мярка на съседските събирания по крайбрежието на Ашли и можеше да го разпознае, където и да е.

— Грейди — прошепна той и бързо отиде до вратата.

Грейди отстъпи, когато Ори излезе навън и затвори вратата зад себе си. От къщите в подножието на планината се забелязваха няколко мъждиви светлинки, но самият град почти не се виждаше.

— Грейди, не ме ли помниш?

— Как не, господин Мейн — зареди колта негърът, — по-добре стойте там. Капитан Смит ни е наредил да стреляме, ако някой ни създава неприятности.

Прозвуча така, сякаш се надяваше това да стане.

— Колко души сте? — дъхът на Ори излизаше на бели струйки в нощния хлад.

— Осемнайсет — отвърна бързо Грейди, — тринайсет бели, останалите — черни.

— Как, по дяволите, ви хрумна подобен план?

— Капитан Смит го е премислял много дълго. От доста време живеем в една ферма под наем от другата страна на реката. Боеприпасите и пушките ни докараха с кораби от Чеймбърсбърг.

Още един шок на всичко отгоре; Върджилия беше казала, че заминава за Чеймбърсбърг.

— Твоята… — не събра сили да произнесе „жена“ — сестрата на Джон Хазард с вас ли е?

— Да, тя е във фермата с другите жени.

— Боже мой! — прошепна Ори.

— Влизайте вътре, господин Мейн. Стойте си спокойно, не ни предизвиквайте и може би капитанът ще пусне влака да продължи. С пушките и амунициите от Арсенала ще си направим празненството. Ако някой ни спре, кръв ще се лее.

— Не можете да победите, Грейди. Това ще е вашата кръв.

Гордостта на Грейди избухна в гняв. Той протегна дясната си ръка напред, китката му трепереше, но не беше ясно дали от вълнение или от несигурност.

Дулото на моряшкия колт се тресеше на сантиметри от носа на Ори, а той стоеше неподвижен, скован от страх. Така минаха пет секунди. И още пет…

Внезапно вратата на хотела се отвори:

— Ори?

С рязко движение Грейди свали колта, на лицето му се четеше отвращение от самия себе си.

— Влизайте вътре — блъсна той Ори към сестра му. Ори я последва. С тежката си обувка на орач Грейди силно ритна вратата я затвори.

Фоайето беше притихнало. Пътниците дремеха или просто гледаха пред себе си. Минаха часове. Вълненията бяха изчерпани. От доста време не се чуваше нито плач, нито говор.

Брет спеше с глава, опряна на рамото на брат си. Ори гледаше как месинговото махало на часовника се люлее наляво-надясно. Скоро махалото сякаш забави ход и заплува от единия към другия край на помещението. Ори потърка очи, умората и напрежението си казваха думата.

Влезе кондукторът Фелпс, имаше измъчен вид.

— Моля всички да се качват на влака. Казаха, че ще ни пуснат да продължим.

Той прошепна новината, сякаш се страхуваше, че ако повиши глас, ще накара Смит да промени решението си.

Мъжете и жените ахнаха и се втурнаха към вратата. Ори събуди Брет и я изведе навън, на перона, покрай пушките на четирима от охраната. После се качиха по стъпалата в тъмните вагони и след няколко минути влакът с пухтене запъпли през покрития мост на река Шенъндоу.

Фелпс вървеше пред локомотива и търсеше следи от някаква умишлена повреда по трасето. Един след друг вагоните се изтърколиха и излязоха от сянката на моста. Над Блу Ридж се съмваше. Ори седеше, опрял чело на прозореца, в който се отразяваха слънчевите лъчи, и мислеше, че трябва да каже на Брет кой всъщност беше капитан Смит. Влакът почти задмина Фелпс, но той скочи на едно от задните стъпала.

На пътеката между седалките някакъв мъж отвлечено танцуваше валс с хлипащата си жена. Фелпс влезе във вагона. Една жена се спусна към него, стиснала парче хартия в ръката си.

— Ще хвърля това навън. Трябва да предупредим всички какво става.

— Но ние ще бъдем в Балтимор само след…

Жената не го слушаше. Щом тя се отдалечи, Фелпс си свали фуражката и се почеса по главата.

Ори беше на края на силите си, но вече беше убеден, че само военна сила може да се противопостави на янки като Джон Браун. Дори да се допуснеше, че робството трябва да бъде премахнато — дълбоко в себе си понякога допускаше именно това, — насилието на революцията пак не би било правилният път. На революцията трябваше да се противостои.

Такова беше неговото убеждение, докато гледаше как късчета хартия прелитат край прозореца. Послания, хвърлени от пътниците, които през тази нощ бяха оцелели. Послания, които съобщаваха на света новината от Харпърс Фери.

 

 

Три дни по-късно, вечерта Ори купи вестник от хотела, в който бяха отседнали в Балтимор. Във фоайето, в ресторантите, по улиците хората говореха единствено за нападението — само двама от бунтовниците не били ранени. Хората на Браун убили четирима местни жители. Единият от тях беше негърът — носач, който Ори беше видял да лежи на перона. За известно време праплеменникът на президента Вашингтон бил задържан като заложник.

Най-накрая бунтовниците били сразени от отряд моряци, пристигнал спешно от Вашингтон. Командир на отряда бил Ли, а го придружавал старият приятел на Чарлс — Стюарт. Самият Браун бил ранен, докато защитавал локомотивното депо, където се бил укрепил. Сега бил в затвора в Чарлстаун, Вирджиния.

Ори се качи с вестника в апартамента си на горния етаж.

— Изброяват се убитите хора на Браун — отбеляза той, когато Брет влезе във всекидневната. — Един от тях е Грейди Гарисън, негър.

— Гарисън? — повтори тя.

Ори сви рамене.

— Трябва да е приел фамилията на този бостънски подстрекател на тълпите.

Брет изглеждаше толкова тъжна, колкото беше и той.

— Споменават ли нещо за Върджилия?

— Не, нито дума. Предполага се, че конспираторите, които не са участвали в нападението, са побягнали след започване на престрелките. Фермата не е толкова далеч от Харпърс Фери, че да не чуят изстрелите.

— Е, въпреки че не харесвам Върджилия, надявам се, че се е отървала.

— Аз също. Заради Джордж.

Сега вече беше ясно, че поначало нападението е било едно обречено начинание, независимо че като участник в събитието Ори се беше поуплашил. Една конспирация, организирана от луди и проведена от некадърници. Но дори и такава, тя разтърси страната и света. „Ако Северът и Югът не бяха вече непоправимо разделени от събитията през последните няколко години, това щеше да се случи сега“ — мислеше си Ори.

Следващите дни доказаха, че беше прав. Дори окървавеният Канзас не бе разделил нацията толкова дълбоко. В края на октомври Браун бе изправен пред съда — обвинен в организиране на конспирация за подклаждане на бунт сред робите, както и в държавна измяна към щата Вирджиния.

Влиятелните северняци го възвеличаваха и говореха в негова защита. Емерсън го нарече „новия светец“. За Юга беше типична реакцията на Хънтун. Той обяви Браун за „кръвожаден маниак“, а плана му — за „открито въплъщение на най-дълбоките ни опасения“. С последното Ори трябваше тъжно да се съгласи. Въпреки че нападението не го отпрати в лагера на войнолюбците, той си даде сметка, че достатъчно го е приближило към него.

Страхът от други метежи се разпространяваше със скоростта на епидемия. Около Ашли плантаторите и жените им не говореха за нищо друго. Братята Ламот създадоха организация от единомишленици, нещо като доброволна милиция, и я нарекоха „Пазители на Ашли“. Хънтун бе провъзгласен за неин почетен капитан.

Джордж писа на Ори, за да му се извини за поведението си в Лихай Стейшън. Не споменаваше нищо за Върджилия, нито за това, че е била във фермата в Мериленд. Джордж смяташе достоен за съжаление факта, че някои южняци обвиняват Браун задето е нападал тъй наречените „черни републиканци“. Казваше, че Браун очевидно е сгрешил, освен в същността на първоначалните си подбуди. Желанието да се освободят всички роби било, според Джордж, похвално.

— Похвално! — Ори смачка писмото и го хвърли в един ъгъл.

 

 

През нощта на първи декември църковните камбани огласиха със звъна си целия Север — от Мейн до Уисконсин. Беше нощното бдение за Джон Браун. На другия ден той се изкачи на ешафода в Чарлстаун и спокойно гледаше мрачното зимно небе, докато палачът му нахлузваше примката на врата.

Същата вечер Купър вечеряше в Монт Ройъл. Той изрази съжаление за това, което се беше случило през деня.

— Не трябваше да го бесят. Ако беше жив, щеше да си остане един жалък умопобъркан. Сега го направиха светец-мъченик.

 

 

Няколко дни преди Коледа Ори намери потвърждение на Купъровите думи в писмо от Джордж. Писмото завършваше така:

Хората още говорят разпалено за нападението. Знаеш ли, че Грейди е участвал в него и е умрял в Харпърс Фери? Казаха ми, че Върджилия също била за известно време във фермата, но не съм сигурен в това. Тя е изчезнала. Не съм я виждал, нито съм я чувал от нощта, когато се скарахме, за което неведнъж изразих дълбоко съжаление. Няма ли най-сетне да нарушиш мълчанието си, стари приятелю, и да ми пишеш дали приемаш разкаянието ми?

Ори го направи, макар и доста неохотно. След час скъса писмото.

Събитията от Харпърс Фери не му даваха покой. Пак те бяха причината за решението относно Брет, което взе в края на декември.