Джон Джейкс
Севера и Юга (40)

39.

В края на март 1855 в Монт Ройъл бе отпразнувана сватбата на Аштън и Джеймс Хънтун. Според Ори това бе тъжно събитие. Клариса се усмихваше на младоженката, но не знаеше коя е тя.

Веднага след сватбената церемония Аштън направи ужасна сцена. До този момент Хънтун твърдо бе отказвал да обсъжда сватбено пътешествие до Ню Йорк, което бе единственото място, където Аштън искаше да отиде. Тя не виждаше никакво противоречие в това, да презира всички янки и в същото време да обожава театрите и ресторантите им. До последния момент Хънтун настояваше да отидат в Чарлстън. Аштън го замери с парче торта, нацупи се и плувналият в пот младоженец бързо промени решението си, защото се страхуваше, че в противен случай ще му се наложи да чака със седмици благосклонността на своята съпруга. А когато файтонът потегли, Аштън възвърна доброто си настроение.

На всичкото отгоре, със своите изказвания Купър обиди по-голямата част от мъжете. Той няколко пъти зададе въпроса защо нито противниците на робството, нито плантаторите не се замислят дори за миг над предложението на Емерсън, направено пред Нюйоркското общество за борба с робството през февруари. Внимателно обмисленият план на Емерсън за постепенно освобождаване на робите предвиждаше заплащане на собствениците на роби, което вероятно щеше да струва общо двеста милиона долара — според него, една съвсем ниска цена за слагане край на този срам за нацията и за запазване на мира.

— И двете страни се подиграха на това предложение — каза Купър. — Ами аз мисля, че има само едно обяснение. В момента, в който премахнеш причината за протеста, протестиращите ще останат без работа.

— Да не би да искаш да кажеш, че борбата за запазване правата на южняците се води от циници? — попита един от присъстващите.

— Някои от тях са искрени. Но други искат противниците на робството да продължат с крайните си действия. Защото само по този начин Югът може да оправдае разпадането на Съюза или създаването на отделно правителство, което, разбира се, е лудост.

Всички мислеха, че лудият е Купър и че е опасен. Преди гледаха на него като на малко повече от безобиден досадник, но вече не беше така. И тази промяна се дължеше на трайния му интерес към Едмънд Бърк и неговата политическа мъдрост. Купър бе взел присърце предупреждението на този английски държавник за апатията и се бе заловил с делата на Демократическата партия в Чарлстън.

За да влезе в партията, използва един съвсем прост начин. Дари няколко големи суми за подпомагане на работата й. Толкова големи, че лидерите не можеха да си позволят да не му обърнат внимание. Освен това той не бе единственият човек в щата, който защитаваше непопулярни позиции по въпроса за положението в Юга. Въпреки че не бяха много онези, които ги изразяваха публично, те бяха достатъчно, за да бъде ако не приветствано, поне търпяно неговото присъствие на такива събирания.

Той започна да пътува, да се среща и разговаря с други умерени демократи. Във Вирджиния го запознаха с един човек, който много му допадна — висок, с едро лице и амбиции за губернаторския пост политик, на име Хенри Уайз. Уайз бе открит защитник на робството, но в същото време бе убеден, че онези, които искат да решават проблемите на Юга по някакъв друг начин, а не в рамките на Съюза, са или заговорници, или идиоти.

— Естествено аз разбирам защо го правят — каза Уайз. — Те искат да си върнат властта, която от Юга е преминала в ръцете на Севера и Запада. Може би не признават това дори и пред себе си. По дяволите, може би вярват в глупавите си изказвания. Но те са опасни, Купър. Те са организирани, действени, гласовете им се чуват и са заплаха за целия Юг.

Купър се усмихна с онази своя крива, тъжна усмивка.

— Когато лошите се обединяват, добрите трябва да се организират, защото ако не го направят, ще падат един по един, което е жестока жертва.

— Мъдър съвет.

— Написал го е Бърк през 1770. Лошото е, че е забравен.

— Не е забравен. Просто лудите глави предпочитат да не се вслушват в него. Лудите глави и от двете страни. — Уайз направи пауза и заразглежда посетителя. — Чувал съм за вас, Купър. Дълго време сте били неразбиран в родния си щат. Радвам се, че сте се върнали в лагера на демократите. Имаме нужда от повече хора като вас, ако, разбира се, не е вече прекалено късно.

 

 

Събитията говореха, че може и да стане. И двете страни продължаваха да се предизвикват едни други.

В Масачузетс прокараха суров закон за човешките свободи, който защитаваше всички, включително и чернокожите. Законът бе реакция на случая Бърнс от предната година. Избягалият от робство Антъни Бърнс беше арестуван от Бостънския съд, откъдето безуспешно се бе опитала да го освободи една група противници на робството. След това федералните и щатските власти се бяха разбрали Бърнс да бъде върнат на собственика му в Юга.

В същото време, с помощта на така наречената гранична паплач от Мисури, в законодателната власт на Канзас бяха избрани привърженици на робството. Бяха нахлули в територията на щата, въоръжени с пушки и револвери, и бяха променили изхода от изборите чрез заплахи и измама. А след това избраните с измама законодатели бяха прокарали закони, които предвиждаха строги наказания за агитация, насочена срещу робството.

С всеки изминал месец и двете страни поднасяха все повече и все по-големи предизвикателства в тази жестока игра. Щатът Мисури изпрати многочислена конница за нощен патрул по границата. От Североизтока изпращаха сандъци с оръжие за противниците на робството. Надписите на тези сандъци гласяха, че в тях има библии. Това подтикна Купър да каже пред един местен комитет на демократите следното:

— Дори и Господ е въвлечен. Всъщност всяка от страните твърди, че Той е с нея. Мислите ли, че Той тича през ден напред-назад? Сигурно доста се уморява.

Никой не се усмихна.

 

 

Един следобед на пристанището на Корабната компания Купър се заприказва с надзирателя — второ поколение гражданин на Чарлстън — Гърд Хочуълт. Надзирателят можеше да бъде строг към кръшкачите, но иначе бе мек човек, великодушен и много религиозен. Имаше жена, единайсет деца и къща в покрайнините на града, която трудно побираше семейството му.

Купър и Хочуълт бяха започнали да обсъждат проведения наскоро конгрес на противниците на робството в Биг Спрингс, Канзас. Участниците в него бяха решили да се борят за признаването на територията за свободен щат, а също така бяха декларирали, че отказват да се подчинят на законите, прокарани от избраните чрез измама законодатели, чието седалище бе Щони Мишън. Една особено пламенна уводна статия на вестник „Мъркюри“ беше заклеймила събитието в Биг Спрингс. Хочуълт възхваляваше тази статия.

— Прочетох я — каза Купър. — Според мен тя не е нищо повече от познатата стара реторика. — Докато разговаряха, и двамата продължаваха да държат под око редицата чернокожи хамали, които товареха на борда на „Монт Ройъл“ денкове, предназначени за една памучна фабрика в Ливърпул. При този и при всеки друг курс корабът пътуваше напълнен до краен предел. И за всеки от постоянните си клиенти Купър имаше по трима резервни. Товарният кораб носеше месечна печалба от шестдесет до седемдесет процента. Дори и Ори бе започнал да забелязва този успех.

Хочуълт изкрещя на един от хамалите, който се бе спънал и по този начин бе забавил товаренето. После избърса изпотения си врат с една синя кърпичка и каза:

— Мислите, изразени от господин Рет, може и да са малко поостарели, господин Мейн, но аз вярвам в тях.

— Как е възможно, Гърд? Той призовава за отделно правителство.

— А защо не, господине? Откакто се помня, северняците ни се подиграват и ни обиждат. Според тях всички ние сме измет, до един. Паплач от сводници! Нали това беше изразът? Никога през живота си не съм притежавал роб, нито съм одобрявал тази институция. Онова, което ме вбесява, са обидите на северняците. Ако не престанат, ние трябва да тръгнем по свой собствен път.

Емоционално Купър можеше да го разбере, но за разума му това бе непонятно.

— Кажи ми честно, не мислиш ли, че хора като Боб Рет, Джеймс Хънтун и господин Янси от Алабама ни водят към пропаст?

Хочуълт се замисли.

— Не, господине. Но дори и да е така, аз съм склонен да ги последвам.

— Но защо, за Бога?

Надзирателят изгледа Купър с присвити очи, като че ли бе някакъв не много умен младок.

— Южна Каролина е моят дом, а тези хора го защитават. Никой друг не го прави, господин Мейн.

 

 

— Честно ти казвам, Ори, тръпки ме побиха, когато Хочуълт каза това. Моят надзирател не е някакъв обезумял революционер, а солиден, почтен холандец. Ако той и други свестни хора като него се вслушват в думите на лудите глави, това значи, че нещата са отишли много по-далеч, отколкото предполагах.

Купър каза това след няколко вечери. Ори бе пристигнал в Чарлстън, за да прегледа книжата на Корабната компания. Двамата с Купър бяха прекарали по-голямата част от деня в работа и накрая Ори бе заявил, че е доволен и дори поздрави брат си — нещо, което правеше много рядко. Сега седяха в удобни бели плетени столове и гледаха към градината и към Трад Стрийт. Малкият Джуда, набито момче, търкаляше една топка към Мари-Луиз — бебе, седнало с разтворени крачета върху гъстата трева.

— Е добре — отвърна Ори, — опитвам се да обръщам колкото е възможно по-малко внимание на такива неща. Имам си достатъчно грижи.

„Но не се чувстваш особено удовлетворен“ — помисли Купър, забелязвайки меланхоличния поглед на брат си. Ори се отпусна в стола, протегна дългите си крака напред и се загледа в играещите в сумрака деца. Имаше ли завист в изражението му?

След малко Ори се върна към работата на компанията.

— Слава Богу, корабите ни са пълни при всеки рейс. Оризовият пазар в Западна Европа все още е в криза. И продължава да се свива по малко всеки месец. Настояването ти да разширим дейността си беше много умно.

Каза го със съвсем нормален тон, но Купър усещаше, че нещо не е наред, въпреки че не можеше да разбере какво е, нито пък коя е причината. И точно когато реши да попита Ори, от къщата излезе Джудит с малък пакет в ръка.

— Едно момче от книжарницата на Колонията донесе това за теб, Ори.

— О, книгата, която търсех тази сутрин. Беше се свършила, но собственикът ми каза, че очаква след обед да му докарат десетина екземпляра. — Той бързо отвори пакета. Джудит плесна с ръце от изненада, щом видя златния надпис.

— „Стръкчета трева“. Това е стихосбирката, срещу която бе насочена проповедта на преподобния Ентуисъл миналата неделя. Във вестника четох подробно описание на церемонията. Там пишеше, че книгата била написана от човек с объркано съзнание и че била пълен боклук.

Купър каза:

— Духовенството на Севера го атакува със същото ожесточение. Как му беше името? — Той обърна към себе си книгата, която държеше брат му. — Уитман. Откога имаш време и желание да четеш съвременна поезия?

Ори се изчерви и каза едва чуто:

— Купил съм я за подарък.

— За човек от Монт Ройъл ли?

— Не, за един познат.

Купър не продължи с въпросите си, но се чудеше дали ако го бе сторил, щеше да се добере до причината за мрачното настроение на брат си.

— Вечерята е почти готова — каза Джудит. — Рейчъл от ранни зори започна да бере киселици. — Рейчъл бе закръглена свободна негърка, която бяха наели като готвачка. — Поканих Аштън и Джеймс на вечеря, но ми казаха, че имат друг ангажимент. Рядко се виждаме с тях. Толкова близки роднини, а за съжаление никога не са идвали у нас на вечеря или на обяд. Винаги когато ги поканя, са заети.

Семейство Хънтун вече живееха в прекрасна, голяма къща на Ист Бетъри, през няколко къщи от Атлантик. А оттам по Уотър и Чърч бе съвсем близо до Трад Стрийт. Ори бе минал с коня си покрай къщата на Аштън, но изпита странно нежелание да се обади на сестра си.

— Имат цял куп нови приятели — обясни Купър. — И повечето от тях са от бандата на Боб Рет. Няма да е вярно, ако кажа, че ми е приятно да ме отбягва толкова близък човек, но според мен е по-добре, че не ни идват на гости. Политическите ми възгледи се различават толкова много от тези на Джеймс, че сигурно още преди да сме свършили с предястието, ще сме си обявили дуел.

Поразвеселен, той плесна с ръце.

— Деца — извика, — време е за вечеря. Елате да седнете в баща си.

Ори не можеше да избие от главата си мисълта за Мадлин. Изгледа книгата, уви я отново и внимателно я пъхна в джоба си.

По време на вечерята Купър няколко пъти се опита да подхване разговор за своя план за разрастване, който доста го занимаваше напоследък. Планът бе необикновен. Изискваше смелост и много по-голям капитал, отколкото семейство Мейн можеше да събере. Като евентуален съдружник виждаше Джордж Хазард, но така и не го спомена. Ори постоянно отклоняваше разговорите за бизнес. Всъщност на масата той каза само две-три изречения. Когато си легнаха с Джудит, Купър отбеляза, че не е виждал брат си така странен и тъжен от месеците след завръщането му от Мексико.

 

 

Адвокатската практика на Хънтун се разрастваше. Растеше и престижът му. И Аштън допринасяше за това. Тя организираше събирания, приеми, вечери; култивираше местните лидери и грозните им, надменни съпруги, без никой да разбере колко много се отвращава от тях, нито пък колко цинично ги използва.

Хънтун работеше от часове върху една своя реч по въпроса за развиващата се национална криза. Една вечер в края на лятото в къщата на Ист Бетъри той произнесе сбит вариант от нея пред около трийсет гости. Между тях бяха главният редактор Рет и човекът, известен като може би най-изтъкнатият привърженик на отцепването — Уилям Янси от Алабама, мек и дори безобиден на външен вид, но изключителен оратор. Някои го наричаха Принца на поборниците. Аштън мечтаеше той да бъде издигнат в Крал, за да може съпругът й да получи неговото прозвище.

Държейки в едната си ръка очилата със сребърни рамки като някаква опора, Хънтун положи всички усилия да демонстрира качествата си. Гостите слушаха с внимание, когато той достигна до извода, който Аштън знаеше наизуст.

— Съюзът е като една голяма крепост, дами и господа. Половината от нея вече е в ръцете на окупатори — варвари. Монархистите все още владеят другата половина, която с поколения са защитавали всеотдайно. И сега тази част от крепостта е в опасност. И аз по-скоро ще хвърля факела в оръжейния склад и ще взривя всичко около себе си, отколкото да отстъпя дори и сантиметър на варварите!

Аштън първа изръкопляска и след нея избухнаха бурни овации. Докато домашните роби сервираха пунш на сребърни подноси, Янси се приближи към Хънтун.

— Може би ще се наложат точно такива крайни действия, Джеймс. А след това ще трябва на мястото на развалините да се издигне нова крепост. За тази задача ще бъдат необходими верни изпълнители… и способни водачи.

По израза на лицето му личеше, че според него Хънтун бе от втората категория. Или поне кандидат да влезе в нея. Хънтун се напери.

Аштън не разбираше много-много от въпросите, които мъжете обсъждаха до безкрайност. Честно казано, изобщо не я интересуваха правата на Юга и дори не бе съвсем наясно какви бяха те извън рамките на основното, дадено от Бога право на собственост във форма на негри. Онова, което я възбуждаше във всички тези приказки, беше, че те вълнуват останалите. В тази реакция тя съзираше възможност за създаване и упражняване на власт. Съпругът й беше убеден, че някой ден Югът ще има свое отделно правителство. Тя бе решила да стане една от неговите първи дами.

— Джеймс, ти бе просто великолепен — възкликна тя, хващайки ръката му. — Наистина мисля, че никога не съм те чувала да говориш така. — С тези думи искаше да предизвика още ръкопляскания и успя. Последва нов изблик от страна на гостите около тях. Янси също се включи, като добави и възгласите:

— Браво, браво!

— Благодаря ти, мила. — Изпълненият с благодарност поглед на Хънтун граничеше с патос. Аштън рядко му правеше комплименти, когато бяха насаме, и често му повтаряше, че е много лош любовник.

Но тази вечер присъствието на знаменитости и успехът на представлението събудиха у нея неочаквана сексуална възбуда. Едва издържа изпращането на всички гости, втурна се нагоре към спалнята, захвърли дрехите си и дръпна съпруга си в леглото.

Премигвайки и с много пот, той се трудеше усърдно. След това прошепна:

— Добре ли беше?

— Просто чудесно — излъга тя. Той беше толкова добър в ролята си на поборник, че не искаше да го обезкуражава. Но така и не успя да й достави удоволствие с несръчните си ласки и всъщност много често я отблъскваше. Тя се успокои с мисълта, че всичко, включително и това да бъдеш първа дама, си има цена.

И все пак реши, че има нужда в скоро време отново да се върне в родния дом.

 

 

Любовникът на Аштън бе намерил ново място за техните срещи — развалините на една черква сред полето, наречена Параклис на Спасението. Какво сладостно, порочно преживяване — да вдигне полата си и да се отдаде на Форбс под открито небе, върху самите бетонни основи.

На няколко метра от тях завързаният му кон цвилеше и риеше с копита. От далечината долитаха гърмежи от мускетите на пазачи на някаква плантация, които се опитваха да прогонят септемврийските птици, нападащи оризищата заради узряващите семена. Звуците, издавани от коня, и гърмежите усилваха възбудата й, а щом свършиха, се отпусна задоволена.

— Страх ме е да не ти направя дете — каза Форбс, а мъжественото му, потно лице бе на сантиметри над нейното.

Аштън облиза ъгълчето на устата си.

— Струва ми се, че този риск прави удоволствието още по-голямо.

Всъщност тя мислеше, че шансовете да забременее не са особено големи. Хънтун винаги свършваше в нея, а все още не бе успяла да зачене. Подозираше, че при разрешаването на онзи проблем в миналото леля Бел Нин по някакъв начин я бе повредила. Това можеше да се окаже предимство, въпреки че понякога мисълта за безплодие я натъжаваше.

— Но само до момента, в който се пръкне някое бебенце, което вместо на съпруга ти прилича на мен — отвърна Форбс.

— Ти не се тревожи за Джеймс. Работата ти е тук.

С тези думи тя го привлече в прегръдките си. Далечните гърмежи я бяха възбудили отново.

Когато се прибра у дома, бедрата й бяха ожулени и зачервени от цимента, но си струваше. Форбс бе чудесен любовник, внимателен и пламенен, и нямаше нищо против да се срещат само когато го повика. От суета Аштън не разпитваше Форбс къде прилага тези си умения, когато не беше с нея. Дори и да имаше други, те явно не можеха да се сравняват с нея, защото Форбс дотичваше при всяко повикване.

По пътя към Монт Ройъл — Форбс я придружаваше, докато стигнат на миля от плантацията — проведоха още един от техните разпалени разговори, в които обсъждаха различни начини, по които биха могли да навредят на Били Хазард. Форбс винаги оставаше очарован от въображението на Аштън, не на последно място и поради факта, че то бе насочено към власт, сексуални приключения и отмъщение.

 

 

— Прочетох, че преди няколко дни сте забавлявали Янси — отбеляза Ори по време на вечерята същия ден.

Аштън бе много горда, че „Мъркюри“ е посветил половин колона на събирането в техния дом.

— Да, така е — отвърна тя. — Изказа се доста остро по адрес на янките. Джеймс също. Разбира се — тя се обърна към Брет, — правим изключения, когато става въпрос за членове на семейството.

— Точно това се питах — каза Брет, без да се усмихне.

— Естествено Били е изключение. — Усмивката на Аштън бе мила и абсолютно искрена. А вътрешно изпитваше такава злоба, че чак стомахът я заболя. — Споменавал ли е нещо за насрочване на сватба?

На този въпрос отговори Ори.

— Не. Ще завърши чак следващия юни. А и колко печели в днешно време един младши лейтенант? Хиляда долара годишно. С тези пари не може да се издържа семейство. Бих казал, че е прекалено рано да се говори за женитба.

Очите на Брет блестяха, когато погледна към брат си.

— Не сме говорили.

Но някой ден и това щеше да стане. Аштън го предчувстваше. Това можеше да се окаже идеалният момент за нанасянето на удара — точно когато са най-щастливи.

След вечеря Аштън отиде до семейното гробище. Бе излязъл силен и постоянен вятър. Косата й се развяваше пред лицето като черно знаме. Тя коленичи пред гроба на Тилет — единственото място, на което изпитваше срам от свободното си поведение с мъжете. Заговори тихо, но с голямо вълнение.

— Нещата на Джеймс вървят прекрасно, татко. Иска ми се да беше жив, за да видиш. Знам, че си искал още един син, а не дъщеря, но аз ще направя така, че да се гордееш с мен, както ти бях обещала. Ще стана прочута жена. В целия Юг ще знаят името ми. Ще ме молят за услуги. Джеймс също. Кълна ти се, татко, кълна ти се.

 

 

Когато Аштън си замина, Ори, се качи в стаята на майка си, за да я види за малко. Клариса бе учтива и весела, но не го позна. На бюрото й лежеше третият вариант на родословното дърво. Първите два бяха изтривани толкова силно и толкова често, че се бяха разпаднали.

Когато отново слизаше надолу по стълбите, той се замисли за Били и Брет. Радваше се, че нямат желание да се оженят веднага след като Били завърши Академията. Не знаеше как би реагирал, ако в този момент Били поискаше ръката на сестра му.

Той влезе в библиотеката и духна единствената горяща лампа. Отвори капаците на прозореца и пое дълбоко хладния вечерен въздух. Миришеше на есен и на река. Погледът му лениво обходи стаята и се спря на тъмния ъгъл. Загледа се в униформата си. Припомни си, че трябва да ожъне зърното. Но това не го вълнуваше.

 

 

Какво ли се бе случило с Мадлин?

Този въпрос го измъчваше през последните няколко дни. Беше се затворила в себе си. Рядко излизаше извън границите на Резолют, а когато го правеше, бе винаги в компанията на съпруга си. Преди няколко седмици на пътя покрай реката Ори се размина с файтона на семейство Ламот. Махна за поздрав към пътниците, но се опасяваше, че го направи прекалено възторжено. Нямаше смисъл да се тревожи. Реакцията на Мадлин беше абсолютно същата като на съпруга й: дежурна усмивка, нетрепващ поглед и едва повдигната за поздрав ръка, докато файтонът премина с трясък и се изгуби от погледа му надолу по пътя.

От една полица взе „Стръкчета трева“, която все още беше увита в кафявата хартия. Не бе имал удобен случай да я подари на Мадлин. Тя не посещаваше вече Клариса, нито пък отговаряше на неговите молби за среща. През лятото той три пъти я чака при Параклиса на Спасението с надеждата, че ще се появи, след като е получила от него бележка, изпратена тайно в Резолют. Но тя не се появи.

Последния път, когато отиде да чака, намери счупени клони и стъпкана трева, което означаваше, че и други влюбени са открили развалините на черквата. Повече не отиде на това място. В отчаянието си поръча на един от своите роби да се опита да разбере дали бележките му не са били заловени. Нанси бе избягала преди няколко месеца, така че бе възможно цялата система за предаване на съобщения да се е разпаднала. Но явно това не бе станало или поне не по начина, от който се страхуваше. След няколко дни робът докладва:

— Получих отговор от Резолют, господин Ори. Всички бележки стигат до нея. Едно момиче й ги носи, казва се Касиопея.

— А господин Ламот чете ли ги?

— Доколкото знам, чете ги само тя. Но след това ги къса и ги хвърля в огнището.

Щом си спомни това, Ори захвърли книгата. Без да иска удари с нея поставката на униформата и тя се строполи на пода. Трясъкът накара Брет и две от прислужниците да дотичат веднага. Без да отваря вратата, той им извика, че всичко е наред.

Хрумна му една идея, която възвърна надеждата му. В събота близо до Шестте дъба щеше да има спортни състезания. Възможно бе заедно с Джъстин да отиде и Мадлин. Обикновено Ори не посещаваше такива изяви, но на тази щеше да присъства. Можеше да успее да поговори с нея и да разбере какво се е случило.

 

 

В събота времето беше задушно, дъждовно и почти непрекъснато тътнеха гръмотевици. Голяма въодушевена тълпа се бе събрала, за да наблюдава състезанията, но Ори нямаше желание да гледа младежите, нарекли се с имена като Гауейн или Кей. И докато те безразсъдно препускаха към висящите кръгове и се опитваха да ги нанижат на копията си, той бродеше из тълпата и търсеше семейство Ламот.

Най-после забеляза Джъстин, който разпалено разговаряше с брат си и още няколко мъже. Изпълнен с надежда, Ори продължи нататък, търсейки с поглед Мадлин. Зърна я на мястото, на което Братовчеда Чарлс бе чакал Уитни Смит, за да стреля по него. Тя седеше на един пън и наблюдаваше как ситният дъждец обсипва реката с точици.

Той се приближи и забеляза, че бе изцапала роклята си. Сигурно бе чула стъпките му, но не се обърна. С чувство на неловкост и страх, като юноша, той се изкашля предупредително.

— Мадлин?

Тя бавно се изправи. Щом видя лицето й, той отстъпи. Беше бледо като на болен човек. Беше отслабнала: поне пет или дори десет килограма. Бузите й бяха хлътнали и сякаш й бе много трудно да фокусира погледа си върху него.

— Ори. Колко се радвам, че те виждам.

Тя се усмихна, но със същата механична усмивка, която зърна, когато се разминаха на пътя. Не можеше да понесе този неин поглед. Очите й обикновено бяха толкова жизнени и топли. А сега…

— Мадлин, какво се е случило? Защо не отговори на писмата ми? — Въпреки че наоколо нямаше никой, той шепнеше.

През лицето й премина сянка на безпокойство. Тя погледна през рамо. След това очите й отново се срещнаха с неговите. Стори му се, че в тях видя болка и зов за помощ. Той тръгна към нея.

— Виждам, че нещо не е наред. Трябва да ми кажеш…

— Мадлин? — Гласът на Джъстин го закова на място. — Моля те, скъпа, ела при нас. Скоро ще си тръгваме.

Ори се обърна, опитвайки се движенията му да изглеждат спокойни и да не издават вътрешното му напрежение. Съпругът на Мадлин бе извикал от другата страна на игрището. За да намали вероятните подозрения, Ори докосна шапката си за поздрав, на което Джъстин отговори по същия начин. Ори продължаваше да се усмихва широко и малко изкуствено, сякаш просто разменяше любезности със съпруга на свой съсед.

А всъщност шепнеше:

— Трябва да говоря с теб насаме, поне веднъж.

Мадлин го погледна отново. Стори му се, че в погледа й имаше копнеж. Но тя въздъхна и каза:

— Не може. Съжалявам, прекалено е трудно.

Бавно, почти като упоена, се отправи към съпруга си. Ори вътрешно беснееше; искаше му се да сграбчи Джъстин за гърлото и да го държи, докато не разбере какво се е случило. Явно нямаше да го научи от Мадлин. Тя бе апатична и замаяна, като че бе в треска.

Но онова, което го тормозеше най-много, докато яздеше към къщи, бе споменът за очите й — странни, смирени, без капка надежда, почти безжизнени. Очи на пребито животно.