Стивън Бруст
Джегала (8)

7.

ЛЕФИТ: О, колко мило. Тук? Какво да облека? Олеле.

Изобщо не знам как да говоря с благородници.

БОРААН: Скъпа, ти си благородничка.

ЛЕФИТ (разсеяно): Да. Точно затова се отказах да си говоря сама.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие III, Трета сцена

Обърна се и ме поведе. Последвах го, като грижливо задържах самодоволната усмивка на устните си.

Интериорът създаваше впечатлението за някак сдържано разточителство — широки и високи коридори, зали с отрупани с картини стени, портрети на предци, мисля, внушителни и същевременно изящни мебели, без да са безвкусни. Одобрих неволно донякъде. Видях още четирима войници при преминаването. Изглеждаха съсредоточени в това да не бъдат отегчени. Приличаха на другите, но без метални шапки. Можех само да се надявам, за тяхно добро, че щом се махна от погледа им, ще се облегнат на стената и ще могат да се почешат.

Икономът ме поведе нагоре по вито стълбище, покрито с бяла пътека и с високо лъскаво жълто-кафяво перило отстрани. В дъното на вестибюла горе стояха други двама стражи. Спогледаха се с иконома, след което много бързо кръстосаха високите неща, дето приличаха на брадви, и преградиха вратата. При внезапното им движение Роуца почти подскочи от рамото ми, а Лойош също беше доста шашнат. Както и аз, впрочем. Преди да успея да се учудя, стражите изтропаха с крака на място, вдигнаха си секирите вертикално и освободиха пътя.

В същото време икономът пристъпи напред и каза… как да ви кажа какво каза? Беше глупаво и римувано и е трудно да се преведе така, че да се усети добре. Най-близкото, до което мога да стигна, е: „Барон Владимир Мерс най-коленопреклонно моли милорд графът да го приеме“, но беше по-дълго от това и дори още по-тъпо. На фенарийски всичко се римува, тъй че може да е било случайно, че и това беше в рима, но не мисля. Ако не бях толкова изненадан, сигурно щях да се изсмея на глас.

Графът беше в стаята, която, не се съмнявам, наричаше своето „студио“. Беше стар, стар, много стар. Едър мъж, макар да изглеждаше някак съсухрен, седнал в креслото си. Ръцете му, скръстени на бюрото пред него, бяха набръчкани и набраздени от изпъкнали вени. Очите му бяха кротки, а по носа му изпъкваха още вени. Косата и гъстите му мустаци бяха стоманеносиви. Кожата му беше смугла — като моята — но имаше някак нездрав вид. Носеше червена мантия върху нещо, което приличаше на синьо кадифе, което го правеше да изглежда по-едър и по-болнав; по мантията имаше някакво засукано везмо за украса. Най-вероятно изреждаше родословното му дърво или нещо такова.

Това бе първата ми среща с благородническата класа на отечеството ми. Бях силно невпечатлен.

Гласът му обаче бе силен.

— Барон Мерс — каза той. — Извинете ме, че не ставам.

— Милорд графе — отвърнах с дълбок поклон. — Благодаря ви от името на нейно величество, че ме приемате.

— Моля, седнете. Вино? Бренди?

— Вино би било чудесно.

Той дрънна звънчето на писалището си. Икономът влезе и графът му каза да донесе чаша вино и нещо, което нарече барпарлот. Икономът излезе и се върна толкова бързо, че заподозрях, че е приготвил пиенето предварително.

— Е — каза графът, докато вдигаше чашата си, а аз вдигнах моята. — Вярвам, че императрицата желае хартия?

Почти го бях очаквал, но все пак обичам, когато ти го поднесат на тепсия; графът току-що бе свършил деветдесет процента от работата ми. Аз свърших останалото: кимнах.

— Несъмнено желаете да видите производствените цехове?

— Както и да взема мостри, разбира се.

— Разбира се. — Той се поколеба. — Може ли да попитам, милорд… — Замълча.

— Защо съм отседнал в града и не съм уведомил никого за работата, по която съм дошъл?

Той се усмихна. Имаше си повечето зъби, макар да липсваше един преден долу.

Свих рамене.

— Исках първо да проуча нещата от перспективата на външен наблюдател. Исках да видя организацията, да наблюдавам как тръгват доставките, да поговоря с някои от работниците, този род неща.

— Само за да купите хартия?

Отвърнах му с усмивка и го оставих да я тълкува както намери за добре.

— Не съм в течение на ежедневните дейности на завода, нали разбирате — каза той след малко. — Доколкото разбирам обаче, вие сте експерт по хартията?

Засмях се.

— Едва ли. Просто човек с добрия късмет нейно величество да му се довери. Не се очаква да направя веща преценка за хартията, просто за хората, замесени в бизнеса.

— Странно, че Империята търси нещо такова в малкото ни кралство.

Усмихнах се широко.

— Не, милорд. Ако беше странно, нямаше да разберете толкова бързо за целта ми. Всъщност бих се осмелил да предположа, че сте очаквали човек като мен от доста време.

Той кимна.

— Е, да. В течение сте — или навярно императрицата ви, или някой от бюрократите й, — че тук се произвежда най-хубавата хартия.

— Точно.

Кимна.

— Кога ще ви е най-удобно да огледате завода?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да кажем, утре?

— Ще уредя необходимото.

Отпуснах се в стола, огледах помещението и казах възпитано:

— Домът ви е прекрасен.

— Благодаря — отвърна той. — Някога принадлежеше на стария барон, преди да го продаде на дядо ми. Съществува от много години. Макар може би да не са толкова много за човек, който живее сред елфите. Трудно ли е това?

— Човек свиква с всичко. Макар че, без да обиждам вашия, мм, завод, сър, но миризмата в града ви е доста… обонятелна.

Усмихна се леко.

— Неслучайно избрахме имение на десет мили от завода.

Кимнах.

— Разбира се. Май трябва да направя същото. Като изключим миризмата, градчето е приятно, макар и странно.

— Странно?

— Гилдията — казах.

— Какво Гилдията? — Прозвуча малко рязко.

— Не исках да прозвучи обидно. Всъщност останах с впечатлението, че Гилдията няма отношение към графството, следователно не би могла да се отрази на реномето ви по никакъв начин.

Бузата му леко потрепери. Не съм сигурен какво означаваше това.

— Така е — отвърна той. — Не съм обиден. Но какво й е необичайното?

— Мм? Знам за гилдии, които имат пълна власт над някои местни занаятчии, но никога за гилдия на търговци или за такава, която има толкова пълна власт над цял град.

Графът примига.

— Аз управлявам града. — Това прозвуча сериозно.

— Е, да — казах аз. — Несъмнено. Но все пак Гилдията…

— Фю — каза той пренебрежително и вежливостта изискваше да сменя темата. Понякога в работата ми не знаеш дали някой лъже, или просто е луд, и трябва да се примириш с това.

Направих временно отстъпление и почнах да му задавам въпроси за обзавеждането, за картините и така нататък. Той се отпусна и като че ли разговорът взе да го забавлява, докато се опитвах да намеря заобиколен път и да го натисна отново. През една пауза между въпроси за порядките в Имперския двор (на някои от които можех да отговоря, а на други можех да излъжа убедително) казах:

— Друга особеност са вярванията, свързани с вещерството. Като чужденец от друга страна, за мен те са странни.

Той като че ли не придаде особена важност на въпроса ми.

— Какви вярвания?

— Тази представа за „светла“ и „тъмна“ форма на Изкуството. Ново е за мен.

— Странно, че повдигате този въпрос.

— О?

— Канех се да ви попитам за това.

Ако видя изненада в изражението ми, беше добре. Беше както честно, така и в унисон с ролята, която играех. Той погледна Лойош и Роуца, покашля се и каза:

— Очевидно сте вещер.

— Е, да — отвърнах.

— Аз не съм. Но изглежда, че всяко нещо би могло да се използва за, мм, различни цели.

— Е, да.

— За добро, да се изразим така, или за зло.

— Никога не съм мислил за това в тези термини — казах откровено. — Но ми се струва, че разбирам какво имате предвид.

Той кимна и каза:

— Е?

— Мм… какво „е“?

— Как бихте описали собствената си практика?

Отпих малка глътка и се загледах в чашата. Беше хубава чаша, ръчно издухана, тънка и изящна.

— Никога не съм се смятал за зъл — казах най-сетне.

— Предполагам, че никой не се смята.

— Сигурно бихте могли да обясните защо е толкова важно за вас? Изглежда странно да задавате на чужденец подобен въпрос.

Той се изсмя късо.

— И неучтиво ли? Съжалявам. Просто стана важно.

— Как така?

Той ми хвърли един от онези погледи, които някои хора хвърлят, когато си въобразят, че могат да погледнат в очите ти и да видят, че лъжеш. Само за протокола: не действа. Е, действа понякога, когато знаеш какво търсиш. Но не залагайте живота си на това. И не го пробвайте на мен.

След малко каза:

— Става въпрос за история, продължаваща от доста години. Това сега не е важно. Но наскоро подозирам, че бях, мм, засегнат от последовател на по-тъмните страни на занаята ви.

— Наскоро. Колко наскоро? Дойдох в града само преди два дни.

— Снощи — каза той.

— Нима? Доста оживена вечер. Аз също бях засегнат.

— Знам. Просто допуснах, че като се имат предвид роднините ви тук, изпращането ви от императрицата не е съвпадение.

— Едва ли. И аз не мисля, че избиването на близките ми, след като пристигнах, е съвпадение. А вие?

— Едва ли.

— Разбирам, че имате врагове.

Той кимна.

— В такъв случай може би вашите врагове са и мои.

— Вероятно.

Видях добре как си помисли: „Или може би моят враг е и твой“. Което вероятно означаваше, че може би казва истината, или че е откровен като йенди — тоест да не я казва.

— Бихте ли ми казали какво точно ви сполетя?

— Защо не? Не е тайна, а и да е, няма да е задълго. Снощи кочияшът ми беше убит.

Не знам какво бях очаквал, но определено не беше това. Загубих дар слово, докато гневът, който се мъчех да потисна, заплаши да изригне на мига. Не знам какво щях да направя — да разпердушиня стаята? Да разхвърлям чашите му? Да пребия иконома му?

Предполагам, че той долови отчасти какво става в мен, защото потръпна.

— Познавахте ли го? — попита той, искрено озадачен.

Вместо отговор измърморих:

— Някой ще си…

„Шефе!“

Лойош беше прав. Млъкнах и само поклатих глава. Вдишах два пъти дълбоко.

— Как е убит?

— Вещерство, както ми казаха. Още не знам подробностите.

— Кой трябва да ги знае?

Той се намръщи.

— Не мисля, че това ви засяга, милорд.

— Милорд, в светлината на случилото се с близките ми, позволете да не се съглася.

— Смятате ли, че убийствата са свързани по някакъв начин?

Знаех, че са свързани по някакъв начин.

— Съвпадението във времето изглежда показателно. Освен ако подобни неща не стават тук непрекъснато.

— Да, може би сте прав. Но не знам за някаква връзка между кочияша ми и фамилията Мерс, или между кочияша ми и вас. А вие?

— Не. И все пак…

— В такъв случай не мисля, че трябва да ви казвам повече.

Ставаше трудно да премълча нещата, които не биваше да казвам. След кратко мълчание заявих:

— Милорд, няма да ви губя повече време. Очаквам с нетърпение вашите хора да ми се обадят.

— Разбира се. Извинете ме, че не ставам. Слугата ми ще ви изпрати.

Поклоних се. Той се отпусна в креслото си, изглеждаше изтощен. Предполагам, че го бях поизморил. Щеше да е върхът на иронията, ако визитата ми го изцедеше дотам, че да рухне мъртъв.

Икономът ме поведе надолу по стълбите и към входната врата.

— Познаваше ли го? — попитах го внезапно.

— Милорд?

— Золи. Познаваше ли го?

Той се покашля, понечи да заговори, накрая само кимна.

— Какво е ставало?

Стигнали бяхме до изхода. Той спря с ръка на желязната дръжка на бравата и ме изгледа въпросително.

— Милорд?

Свих рамене и го погледнах в очите.

— Трябва да имаш някаква хипотеза кой го е убил и защо.

— Никаква, милорд.

— Проклятие.

Той се поколеба.

— Милорд познаваше ли го?

— Не, но въпросът ме интересува. Графът каза, че е убит с вещерство.

— Така изглежда, милорд.

— Каква е действителната причина за смъртта?

— Внезапно спиране на сърцето, милорд.

— Хм. И си сигурен, че е вещерство?

— Имаше знака.

— Какъв знак?

— Вещерският знак, милорд.

— Какво е вещерски знак?

Трудно е да се опише изражението, с което ме погледна. Беше смесица от изненада, сдържаност, неверие и учтивост. Не съм сигурен дали Тилдра щеше да се справи по-добре. Каза:

— Определено не знам, милорд.

— Кой може да знае?

— Милорд?

— Престани. Просто недей. В много лошо настроение съм и не те съветвам да го влошаваш още повече. Къде чу за това и кой може да знае?

За миг той като че ли преживя вътрешна борба, но рутината, страхът или нещо друго накрая надделя.

— Милорд, никаква представа нямам за такива неща.

— Добре. Той имаше приятелка, с която се срещаше в хана. Как се казва?

Този път се поколеба съвсем малко.

— Ийли.

— Благодаря.

— Ще наредя на коняря да доведе коня ви.

Държеше ми вратата и стоеше като статуя. Наистина нямах друг избор, освен да изляза.

Изчаках отпред и след малко конярят се появи, повел Марси.

Така и не научих името на иконома. Може пък да нямаше име.

В „Острата шапка“ дадох щедър бакшиш на ратая — той го прие благосклонно — и се сбогувах с Марси, може би най-добрия кон, който имаха. Дори Лойош не намери да каже нищо лошо за нея. И нещо странно: в хана до такава степен се почувствах като у дома си, че не намерих за нужно да прикривам залитането си, щом слязох.

Взех чаша кафе от гостилничаря и отидох до масата, която през последните два дни вече бе станала „моята маса“. Щом седнах, се почувствах добре. Болката в краката мина бързо. Повече време отне, докато се отпусна достатъчно, за да се прояснят мислите ми. Кафето помогна, но клавата щеше да помогне повече. Проклятие.

Усетих, че съм огладнял, и помислих да си взема пак от агнешката яхния, но се отказах. Вместо това излязох навън и вонята доста успешно уби апетита ми. Тръгнах покрай кейовете и видях фабриката за хартия — пардон, „завода“. Бълваше пушек и воня. Не се задържах. Стигнах до другия хан и забелязах, че са запалили тамян. Вършеше работа. Зачудих се защо не палят и в „Шапката“. Може би не го бях усетил.

По това време на деня — все още рано следобед — бях сам в гостилницата, ако не се броеше една отегчена на вид позастаряла кръчмарка, която ме попита искам ли нещо. Апетитът ми се беше върнал, тъй че си поръчах бобена чорба и питка хляб. Сервираха ми чорбата със скилидки чесън и много масло. Хубаво масло.

Когато кръчмарката ми донесе чаша горчиво вино, наречено онекеснер (питах за името, за да не си го поръчам случайно отново), я попитах дали Ийли ще намине.

— Няма да е днес — отвърна тя.

— Къде мога да я намеря?

Изгледа ме през рамо. Беше направила нещо, за да почерни веждите си, и още нещо, за да са й лъскави устните. Винаги съм се чудил на такива неща. Но не прекалено.

— Не си губете времето.

— Приятелка ли ти е?

Сви рамене.

— Не съвсем. Защо?

Извадих три сребърника и ги пуснах да дръннат на масата.

— Къде мога да я намеря?

Очите й се ококориха.

— На горния етаж, последната стая в дъното на коридора.

Зарадвах се, че не й е приятелка — щеше да ми струва още някоя монета. Довърших си яденето, без да бързам, после се качих по стълбището. Наложи се да ударя два пъти по вратата, преди да чуя отвътре тих глас:

— Кой е?

— Казвам се Мерс. Искам да говоря с теб.

— Махай се — предложиха ми.

— Отвори вратата — предложих в отговор — или ще я направя на трески.

Кратка пауза и вратата се открехна. Беше хубава, поне според мен, освен очите: беше плакала.

— Кажи ми какво знаеш — продължих в същата посока на убеждение.

— Какво ви засяга това? — И заплака отново. Не се трогнах.

— Ще разбера кой го е направил и ще го убия.

Зачервените й очи леко се разшириха.

— Защо? — прошепна тя.

— Просто съм в такова настроение. Казвай какво знаеш.

Тя отново се поколеба, после се отдръпна встрани. Приех го като покана да вляза, така че влязох и тя затвори вратата.

Стаичката беше малка, с малко неща, които издаваха каква е обитателката й, но не им обърнах внимание. Тя не ме покани да седна на единствения стол, тъй че останах прав и зачаках.

— Говорил си с него — каза тя.

— Да.

— Той ми каза за теб. Мислеше, че си…

— Какво?

— Мислеше, че си голям глупак. — Захлипа отново. Облегнах се на вратата и изчаках. След малко тя каза: — Извинявай.

— Казаха ми, че го е убил вещер.

— Имаше вещерския знак.

— Какво е вещерският знак?

Очите й пробягаха към Лойош и Роуца, после отново към мен. Челото й се свъси.

— Разни земи, разни обичаи, разни начини да се правят разните неща — обясних й. — Чувал съм за вещерски знак, нещо, което издава, че даден човек е вещер. Не мисля, че използвате израза в този смисъл, а и все едно, не вярвам в глупости. Изясни ми. Какво е вещерски знак?

— Когато го намериха, устните му бяха червени.

— Хм. Защо се нарича „вещерски знак“?

— Наистина ли не знаеш?

Търпение, Влад.

— Наистина не знам.

— Вещерът праща палавец през гърлото ти до сърцето. Палавецът оставя стъпки на устните.

Тук имаше някои проблеми. Първо, всъщност не можеш да стигнеш до сърцето през гърлото (човек научава малко анатомия, когато убива хора за препитание). Второ, не вярвам в „палавци“.

Разбира се, има начин да убиеш някого с помощта на Изкуството, при който устните ще станат червени. Включва най-обикновено превръщане, подмяна на съдържанието на дробовете му с пушека от мангала ти. Но…

Добре, сега не беше моментът.

— Ясно. Къде го намериха?

Тя ме изгледа продължително, след това погледна към леглото и отново към мен.

— О.

— Щяхме да се оженим. Беше ми обещал.

Кимнах и предпочетох да не питам кога й го е обещал и колко пъти от страх, че може да не разбере въпроса ми правилно. Добре, гадняр съм, но всяко нещо си има граници. Вместо това й казах:

— Съчувствам ти. Сега трябва да тръгвам.

— Ще откриеш ли кой го е направил? — В очите й имаше нещо леко плашещо.

— Да. И също така ще разбера защо.

— И ще го убиеш?

— Да. Ще го убия.

— Добре. Ще го направиш ли бавно?

— Ще го направя болезнено.

Тя кимна.

Добре, може би не трябваше да й казвам това. В Империята никога не бих признал пред някого, че са каня да убия някого. И може би бях прекалено пренебрежителен към приложението на закона в това кралство. Но ми се искаше да й дам поне това утешение.

Оставих я, слязох в гостилницата и оттам отново излязох във вонята навън. Този път ме удари здраво, почти физически. Стомахът ми се обърна и буквално се задавих. Изведнъж, само за миг, зловонната мръсотия на целия град ми дойде твърде много. Тръгнах обратно към „Острата шапка“. Помня, че очите ми бяха изцъклени и можех само да местя единия си крак пред другия, докато най-после прекрачих прага.

Добрах се до масата си и да, тук също дискретно гореше тамян, като в другия хан, само дето не можех да видя къде са го запалили. Помогна обаче. Никога не съм харесвал тамян. Той си е просто един от атрибутите на Изкуството, не нещо, до което прибягваш, за да стане денят ти по-ведър. Знам, че много вещери — включително дядо ми — живеят така, че да няма отчетлива разлика между практикуването на Изкуството и обикновения живот: дискретни заклинания и магии са част от живота им. Не и аз. За мен винаги съществува рязка граница: дотук правя заклинание, олук — край. Но сега това май се променяше. Дори можех да си представя, че ще привикна към тамяна. Можех просто да си представя физиономията на Коути, когато й кажа, че съм…

Добре, разкарай го това от ума си, Влад.

Мисълта за бренди ме отврати, а нямах нужда от кафе, тъй че направих нещо необичайно за мен: накарах гостилничаря да ми налее бира. Беше по-топла, отколкото ми се щеше, но не прекалено горчива. Кимнах одобрително на Инчай, а той като никога ми отвърна с усмивка. Предполагам, че се гордееше с бирата си.

Седях и я пиех, докато главата ми не спря да кръжи. Постепенно успях да се съсредоточа върху проблема, пред който се бях изправил. Станах и закрачих напред-назад. Съдържателят ме изгледа, така че си седнах. Изведнъж ми хрумна кое е най-странното в цялата работа. Толкова много насилие, и бях сигурен, че по някакъв начин съм в центъра на събитията, но нито имах някакво участие в тях, нито насилието бе насочено срещу мен. Не бях свикнал с това.

Добре, но хайде да помислим малко, Влад. Щом не се опитват да те убият, значи има причина. Най-вероятната причина е да знаят, че ако опитат, можеш да светнеш доста от тях. Което веднага повдига въпроса: откъде знаят това? Не че изглеждам опасен, докато обикалям насам-натам, или нещо такова. Дали не бе просто заради факта че открито носех оръжие, което да им подскаже? Едва ли. Тъй че или бяха достатъчно добри, за да усетят що за птица съм, или имаха някаква причина да подозират, че съм някой, когото не бива да пипаг.

Или знаеха кой съм.

Гилдията със сигурност знаеше името ми, както и вещерът или вещерите, които го бяха измъкнали от ума ми. Но колко още бяха измъкнали? Достатъчно, за да съобщят на джерег? И ако да, щяха ли да искат да го направят? И щяха ли да знаят как?

Възможно беше. Възможно беше някой убиец да идва насам точно в този момент, толкова бързо, колкото телепортът или краката можеха да го докарат тук. Но защо? Ако бяха направили това, щеше да е за пари. Ако бяха успели да се доберат до подходящите хора в дома Джерег, те нямаше да им кажат да не ме пипат. Щяха да им кажат, че могат да получат много пари, ако им занесат главата ми.

Моргантско.

Джерег щяха да искат да стане по техния начин. Тъй че ако допуснех, че има някакво средство за връзка между някоя група тук и джерег — съмнително, но възможно, — те щяха да им кажат да ме задържат в града, но да не ме убиват, и това отчасти щеше да обясни ставащото.

Може би. Но все пак изглеждаше прекалено сложно. Особено предвид това, че тогава нямаше да се издадат, че знаят името ми. Нито щеше да го издаде някой, който работи за тях. Най-малкото не и ако имаха ум в главите.

Общо взето, по-вероятно беше да става нещо съвсем друго: нещо, което трябваше да е свързано със сложната политика на една странна гилдия, граф, който притежава фабрика — пардон, „завод“, — и разни други сили, които можеше да съществуват, без да знам за тях. В такъв случай ставащото ги караше да вярват, че съм някой, на когото не могат да посегнат пряко.

„Какво мислиш, приятел?“

„Мисля, че си прав, шефе. Някой не иска да откриеш нещо, а не смеят да те ударят пряко“.

„Предложения?“

„Имаш предвид нещо друго, освен да се махаме?“

„Освен да се махаме, да“.

„Не“.

Прехвърлих отново плана, който бях съставил преди, мм… два дни? Хората, от които бях исках да получа информация, бяха мъртви или се бяха скрили от погледа ми, или бяха успели да осуетят усилията ми по един или друг начин. Но бях научил няколко неща, нали?

Да.

Бях научил, че има всевъзможни приказки за вещерството и че може би са убили някого с него, и със сигурност с него бяха изгорили една къща, и че то не е по-различно от Изкуството, което познавах, и че поне тук се смята, че има две страни, едната, от които включваше роднините ми, които бяха убити, а другата страна…

Другата страна бе станала адски забележима с отсъствието си.

Значи?

Значи трябваше да разбера кои са тия вещери. Сборище? Отделни индивиди, които практикуват Изкуството по някакъв особен и непознат за мен начин, и някой от тях е притеснен, че съм разкрил нещо? Не, трябваше да има някакво сборище. При цялата тази странна обстановка в града не можеше да няма. Как да го открия и да науча за него?

Да, добре, вече поне имах някаква посока.

Част от проблема бе, че вещерите по принцип са склонни към потайност. Веднъж попитах дядо ми защо е така и той ми даде един от онези отговори, от сорта на „Просто е така“. Винаги съм ги мразил. Тъй че как да намеря вещер тогава?

„Лойош? Ти би трябвало да имаш малко от Усета“.

„Не ме разсмивай, шефе. Добре, какво искаш да направя?“

„Нищо особено. Просто стой нащрек за всякакви заклинания. Ако засечеш някое, искам да знам откъде идва“.

„Шефе, ще трябва да съм или почти върху него, или да е ужасно силна Работа“.

„Знам. Просто стой нащрек“.

„Добре“.

Зачудих се къде ли е Орбан и защо бе зачезнал така. Никак не беше невъзможно вече да е мъртъв като Золи и да са скрили трупа му.

Чудех се и къде ли е трупът на Золи и дали мога да получа разрешение да го видя, и дали мога да разбера нещо, ако рискувам да сваля отново амулета си, и смея ли да го направя. Отговорите по целия ред бяха от рода на „вероятно не“. Но си мислех за червените му устни и се чудех.