Стивън Бруст
Джегала (7)

6.

ЛЕФИТ: Е, и това не подейства.

БОРААН: Определено.

ЛЕФИТ: Следващата ти идея?

БОРААН: Пиене, разбира се. Царевична ойшка и вода. Шест части вода.

ЛЕФИТ: Май е доста слабо.

БОРААН: Да, но сто части ойшка, разбираш ли? ЛЕФИТ: Аха. Да, вече всичко ми е ясно.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие I, Пета сцена

Някъде след около три години, докато гледах как гърбът му изчезва горе на стълбището, Лойош каза:

„Добре, шефе. Сега какво?“

Нищо не укрепва увереността у подчинените така добре, както едно бързо решение при неочаквани обстоятелства.

„Хмм“ — казах му.

Дотам бях успял да стигна, когато младежът слезе по стъпалата и ми даде знак да се кача. Седна и се зае отново, с каквото там правеше, без да ми каже нищо повече. И аз не казах нищо. Когато си надцакан, си надцакан.

Намерих за нужно обаче да перна наметалото настрани, за да мога бързо да стигна до сабята си, ако ми се наложи, и опипах изненадите, които бях оставил по себе си, за да се уверя, че са в готовност и достъпни.

Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.

Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.

Седнах.

— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.

— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.

— Добре.

— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?

— Съжалявам, не мога да го направя.

Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.

— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.

— Приятел беше — увери ме той.

Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.

— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?

— Разбирам логиката ви. Но все пак…

— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?

Той се намръщи.

— Не точно.

— А-ха.

Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.

— Какво точно ви трябва?

— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.

— Да. Съжалявам за случилото се.

„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.

Изсумтях.

— Ще разбера кой го е направил.

Той повдигна вежда.

— А след това?

— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.

Този път той изсумтя.

— В Бурз законно упълномощената власт съм аз.

— Това ли е законът? — попитах. — Или просто това е практиката?

— Каква е разликата?

— Ти си един откровен кучи син, признавам ти го.

Той се разсмя, отметна глава и коремът му се разтресе. Не бих си помислил, че е смешно.

— Да, лорд, мм, Мерс, аз съм един откровен кучи син. И ще ви кажа откровено, че ми харесва как са нещата тук в града ми, и ако им попречите с нещо, вече няма да сме приятели.

— Мда. Това го предположих.

— Тъй. А сега какво ще направите?

— Позволете да допусна, че не сте имали нищо против фамилията Мерс, защото ако сте отговорен, не бихте ми го казали. Кой го направи тогава?

— Не бих могъл да ви кажа.

Почесах се по брадичката.

— Знаете ли, ако ми попречите да разбера това, което искам да разбера, може би няма да сте повече мой приятел.

— Това заплаха ли е?

— Не съм сигурен. Предполагам, че би могло да мине и за заплаха. Ако е, как я оценявате?

— Куха — отвърна той.

Фиксирах го с поглед номер шест патент джерег, сниших глас и казах:

— В такъв случай можете спокойно да я пренебрегнете, предполагам.

Видях, че този път съм улучил целта, и това ме удовлетвори. Изглеждаше притеснен.

Станах рязко, преди да е успял да обяви край на беседата, и заявих:

— Ще съм признателен, ако името ми не се разнася повече.

— Няма. Само Шанди и аз го знаем, а той няма да каже нищо.

Кимнах, обърнах се и тръгнах през дългото, дълго помещение към стълбището, после надолу и навън. Шанди не вдигна глава, когато минах покрай него.

Още валеше, но не прекалено силно. Върнах се в „Шапката“ някъде между мокър и прогизнал.

„Шефе, не че му слагам точка, но се налага да се разкараме оттука. Веднага. В смисъл, без да се спираме. Избираш посока и тръгваш“.

„Да, знам“.

„Шефе, те знаят кой си“.

„Знам“.

„Кучият син може да забогатее само като пошушне името ти в подходящо ухо“.

„Знам. Но, Лойош, защо не го е направил вече? Защо все още дишам?“

„Шефе, може ли да си поговорим за това, моля те, след като се махнем от града? Твърде стар съм, за да се уча да ловувам сам“.

„Ти не ловуваш, търсиш мърша“.

„Шефе…“

„Лойош, знаеш ли някога да съм влизал в нещо толкова странно и просто да си изляза от него, без да съм разбрал какво става?“

„Това би било наистина, наистина добър момент за начало“.

„Ще го приема за сведение“.

Получих в отговор няколко нечленоразделни мисли, които може би бяха джерегският еквивалент на ругатня.

Изтупах от дрехите си част от дъжда и тръснах глава като куче.

„Благодаря за душа, шефе“.

„Да не беше сух преди?“

Намерих си пиене и стол и седнах.

„Лойош, как по дяволите са научили името ми?“

„А? Не знаеш ли?“

„Ти знаеш ли?“

„Разбира се!“

„Добре, как?“

„Когато свали амулета и направи заклинанието, шефе. Помниш ли, че усетих нещо?“

Този път бе мой ред да изругая.

„Измъкнали са го направо от главата ми“.

„Все пак остава въпросът кой го направи“.

„Кой би могъл да е? Не бяха джерег. Ако те знаеха, че съм тук, щяха да пратят някой да ме убие. Край на дискусията“.

„Мм, добре“.

„Имаме самия Чайор“.

„Шефе, той не си е казал сам кой си, някой трябва да му е казал“.

„Извинявай, приятел. Не ме интересува просто кой може да е казал на Чайор, опитвам се да си изясня всички играчи в тази бъркотия“.

„Хе. Желая ти късмет“.

„Имаме Орбан, който е или прекалено отзивчив, или изобщо не е“.

„Правилно“.

„Имаме и вещери. Най-вероятно има сборище. Може да са действали по свое усмотрение. Дори да не е така, някой от тях може да е направил Работата, тъй че все едно са могли да го научат. После имаме кочияша, когото намерих и който беше наистина отзивчив тип, което буди подозрения“.

„Ъъ… добре“.

„И след това имаме граф Секереш, както и да се вмества той. Пропуснах ли някого?“

„Естествено. Всеки друг в града и всеки, когото всеки друг познава“.

„Разбрах те, Лойош. Но дай все пак да го задържим в границите на разумното“.

„Отдавна сме ги прехвърлили, шефе“.

„Лойош“.

„Добре. Съдържателят?“

„Вярно. Съдържателят. Добра позиция да чува разни неща и знае, че задавам въпроси“.

„Шефе, може ли да се махнем, моля те?“

„Не“.

Приех психичната форма на примирена въздишка и продължих разсъжденията си.

„За какво мислиш, шефе? Знаеш, и аз знам, че просто ще идеш при графа и ще се опиташ да го сплашиш. Вероятно ще подейства толкова добре, колкото…“

„Млъкни“.

Мразя, когато е прав.

Добре, щом щях да го правя, най-добре да го направя поне прилично. Отидох при Инчай.

— Можеш ли да ми намериш някой да ми занесе едно съобщение до граф Секереш?

Той ме изгледа рязко, реши, че е грешка, и взе да мие някаква чаша, която нямаше нужда от миене, докато го обмисли. Накрая каза:

— Добре. Какво е съобщението?

— Ако може хартия и мастило.

Той кимна, избърса ръцете си и се скри в стаичката зад тезгяха, после се появи с нужното оборудване. Написах бележката и му я връчих незапечатана.

— Колко е спешно?

— Днес ще е добре.

— Ще гледам да стигне днес.

Пуснах му още малко звонк, което винаги прави търговците по-отзивчиви, после се настаних отново на масата и зачаках да видя дали Орбан ще се появи и дали Лойош ще се поуспокои.

Не. И не.

По-късно получих още агнешка яхния. Понякога влизам в коловоза да ям едно и също дни наред. Правех го преди време, беше част от мързела ми, предполагам. Коути до голяма степен ме измъкна от този навик, просто защото обичах да изпробвам нови идеи върху нея, но сега отново влизах в шаблона. Но вероятно бе отчасти защото агнешката яхния беше добра. Хлябът също ми харесваше. Да имаш подходящия хляб, с който да топиш яхнията, е изкуство само по себе си.

Не. И не.

Заведението почна да се пълни и се преместих на задна маса. Получавах по-потайни погледи, отколкото преди. Не бях сигурен каква точно приказка се разпространява за мен, но нещо вървеше. Прецених, че това е част от проблема — не знаех. Бях се разглезил, предполагам, от това, че разполагах с Крейгар и че имах достъп до шпионската мрежа на Мороулан (самият той никога не използваше това определение, мисля, че го намираше за противно, но точно това си беше), и до Кийра с нейното почти неизчерпаемо знание за тайните на подземния свят. Щом поисках да зная какво става, трябваше само да реша кого да попитам първо и рано или късно го научавах. Тук бях на тъмно и не ми харесваше. Коути щеше да ми каже да разбера какво точно искам да постигна, а след това да ми помогне да го разбия на стъпки и…

Усетих, че ми се ще много силно пиене, и не си взех, защото да се напия точно сега беше глупава идея и защото мразя да съм изтъркан. Може да те доведе до това да станеш банален. Вместо това правех кръгчета по масата с пръста си в мокрото от чашата ми. Открих, че правя това често напоследък, и се зачудих. Но не много.

По едно време едно от момичетата ме потупа по рамото и посочи към съдържателя, който се опитваше да привлече вниманието ми. Отидох при него и той ми подаде бележка. Кимнах и се върнах на масата си да я прочета. Наложи се да преместя стола си така, че сянката ми да не затулва светлината от най-близката лампа. После счупих печата и разгънах дебелия велен. Добра хартия. Вероятно я правеха тук.

Милорд Мерс — гласеше писмото. — Негово благородие желае преди всичко да Ви поднесе Своите съболезнования по повод скорошната Ви Загуба и да Ви увери, че се предприемат всички Стъпки да бъдат Изправени Извършителите пред Правосъдието. За съжаление Здравето на Негово благородие не Позволява Посетители по това Време, но Той се надява да Знаете, че сте в Мислите Му по най-обичен начин. Оставам, Милорд, Ваш Слуга.

Танчай Лойош, Писар.

„Ей, той има същото име като моето“ — каза Лойош.

„Вероятно не лети толкова добре“ — отвърнах му.

Сгънах грижливо писмото на две и го прибрах в един вътрешен джоб на наметалото си. Не че бях изненадан — не бях очаквал да скочи от радост при първата възможност да се види с мен. Имал бях план какво да направя в този случай, преди много време — миналата нощ, когато бях измислил всичко. Само че оттогава всичко се беше развързало и сега плющеше на вятъра.

„Е, шефе? Ще го посетиш ли тъй или иначе?“

„Адски добре знаеш, че ще го направя“.

„Да. Шефе, да се оставиш да те убият ли се опитваш?“

„Това риторичен въпрос ли е?“

„Не“.

„Добре. — Помислих малко. — Не, не мисля“.

„Хубаво. Добре“.

В гостилницата продължаваха да влизат хора, всичките мокри и прогизнали. Не изпитвах желание да изляза навън, а те не изпитваха желание да ми предложат нещо повече от случаен враждебен поглед. Някак си бях построил в главата си Фенарио като една такава съвършена земя, пълна с щастливи, усмихнати хора, които щяха да ме поздравяват като отдавна изгубен брат. Беше направо обезсърчително. Идеше ми просто да започна да чупя ръце и крака напосоки.

А все още нямаше и помен от Орбан. Започвах да си мисля, че ме отбягва. Подозрително ли беше това? Кое, в името на Святата лигава диря на Балан, не беше подозрително в този момент? Всичко, което някой можеше да прави или не, да казва или не, можеше да означава, че търси как да ме наръга.

Разбира се, до известна степен се бях примирявал с това през ловенето си живот. Разликата беше, че обикновено знаех играта и правилата. Е, да, добре, хубаво, Влад, кой наруши правилата?

Коути. Точно тя се забърка в неща, в които не ни беше работа да се забъркваме.

Да де, но аз бях този, който трябваше да ядоса целия дом Джерег. Какво си въобразявах, между другото? Геройско спасяване, дръжки. Може би просто се опитвах да измисля добро извинение да скоча от кораба, защото не исках унижението да се натресем в скалите.

Добре, Влад. Успокой се. Това не те води доникъде. Поеми си дълбоко дъх, поеми още глътка вино и се опитай да се съсредоточиш, по дяволите. Имаш проблем. Не е първият проблем, който си имал. Освен ако не затъпееш, няма да е последният. Тъй че огледай го, анализирай го, справи се с него като с другите.

Глупости.

Стигнеш ли точката, откъдето трябва да си казваш как да мислиш, вече си минал точката, до която си готов да се вслушаш. Или може би това просто си бях аз.

Помъчих се да си спомня защо бях решил да не пия и не можах, тъй че повиках слугинчето и помолих за прилично бренди. Върна се с бутилка „Вийракашер“, което говори за качество, мисля. След третата чаша тъй или иначе ми беше все едно.

Лойош ме уверява, че съм си легнал нормално. Също така ми казва, че не съм успял дори да преполовя бутилката. Колко унизително.

Понякога се държат с нас по-добре, отколкото заслужаваме. На следващата сутрин не само се чувствах по-добре, щом се събудих, а и се събудих. Слязох долу до щерната, взех си гореща вода и отделих малко време да се почистя и поразкрася. После отидох до прозореца, застанах встрани и погледнах към улицата. Навън беше сиво и мокро, но вече не валеше. Продължих да наблюдавам около две минути, а после Пещта се появи и мокрите улици лъснаха. Можех да реша, че е добра поличба, да дойде така Пещта и да накара всичко да блесне, само дето правеше същото и за враговете ми.

Е, несъмнено обещаваше късмет на някого в нещо. Добрите поличби винаги се оказват верни, стига да си оставиш достатъчно място за действие.

Прекарах още няколко минути загледан в странното зрелище с вдигащата се пара от улиците, после слязох в гостилницата и си поръчах кафе. С достатъчно мед и гъста сметана беше пивко, но се заклех някой ден да се върна тук, да му купя на този човек преса за клава и да го науча как да я използва. Или пък да го убия може би.

Добре, знаех какво ще правя и вече бях решил как да го направя — тази част от първоначалния ми план бях оставил непокътната. Върнах се в стаята си и се облякох възможно най-добре с това, което си бях взел. Изглеждал съм и по-добре, но да го оставим дотук. Извадих Имперския печат, който Нейно величество ми беше дала, затова че бях идиот в една добра кауза — дълга история, прощавайте — и го увих в червена копринена кърпа, която след това запечатах с восък и пръстен, който вървеше с друг печат, собственост на дядо ми. Прибрах запечатания пакет с големината на дланта ми в наметалото и отново слязох по стълбите, за да продължа процеса на събуждането.

По някое време кафето си свърши работата и мозъкът ми започна да функционира почти по обичайния си маниер. Попитах съдържателя къде е имението на графа и получих намръщен подозрителен поглед и указания за посоки на: десет мили извън града. Което означаваше, че можех или да прекарам целия ден в ходене дотам и обратно, или…

Въздъхнах и попитах има ли някой, който да дава коне под наем. Да, всъщност той даваше. Имало конюшня отзад и ратайче, което щяло да ми помогне да си избера един, ако му покажа бележка. Колко? Става. „Престани да се смееш, Лойош“.

„Шефе, понякога просто искаш невъзможното“.

Мускулните болки бяха изчезнали напълно, тъй че спокойно можех да се сдобия с нови. Върнах се на масата си, допих си кафето, без да бързам много, после излязох през задната врата и се запътих към конюшнята, предполагам като човек, тръгнал към Звездата на екзекутора.

„Ратайчето“ се оказа доста по-голямо от мен: вече оплешивяващ висок тип с пронизващи черни очи и достатъчно внушителна гръдна обиколка, за да ме накара да изпитам жал за конете. Когато започна да изнася такъмите, хвърлих око на десния му бицепс. Може би част от работата му бе да избира коне, не знам.

Почти нищо не каза, докато си вършеше работата, само изсумтя, когато му обясних, че искам кон, който ще се съгласи да остана върху него и няма да прави нищо, което да ме притесни. Избра един доста дебел на вид кон, мисля от тия, които имащите вземане-даване с коне наричат „дорести“, въпреки че на мен ми изглеждаше кафяв. Щом е кафяв, защо не могат да го наричат кафяв?

Доведе ми го, помогна ми да пъхна стъпалото си в стремето и го задържа, докато се кача. После заобиколи и напъха другото ми стъпало.

— Казва се Марси — каза ми и поясни като за кретен: — Кобила е.

— Добре.

Марси като че ли остана безразлична към ставащото, което ме зарадва. Чувствах се много, много високо. Прекалено високо. Всичко, което е нависоко, има свойството да пада.

Подкарах в правилната посока и се постарах да не позволя на зъбите ми да загракат. Марси, благословена да е от всички богове, вървеше значително по-бързо от човек и усещаше, че не бива да опитва да тръгне в тръс, в галоп или да прави предни кълба. Заклех се да дам хубав бакшиш на ратайчето, че не се оказа някой от шегобийците, за които чува човек.

Утрото стана топло. Смъкнах наметалото си и го преметнах върху гърба на Марси — което се оказа доста по-трудно на конски гръб, отколкото звучи. Благодарение на добротата и кроткия нрав на Марси, както и на упътванията, дадени ми от ханджията, се чувствах толкова добре, колкото можеше да се очаква, когато видях двете редици дървета, описани ми като входа към имението.

Ездата до самото имение бе дълга. Яздех покрай градинари, които ме поглеждаха така, сякаш се колебаеха трябва ли да ме уважат с поклон. Постепенно ме осени, че съмнението идва най-вече от коня. Бях може би единственият човек на сто мили околовръст, който не се смяташе за експерт по конете, и впечатлението, което създавах, вероятно не се различаваше от това Мороулан да се яви в кола със сено на бала в Деня на възнесението.

Нищо, Марси. Все пак те обичам.

Някакъв коняр с лъскави копчета по дрехата стоеше пред портата на сивото каменно имение — бе застанал точно под ниското стълбище между две бели колони отстрани на червената дървена врата. До всяка от колоните стоеше по един войник, като част от декорацията. Облечени бяха в червено и зелено и носеха метални шапки, и всеки държеше някакво подобно на брадва оръжие, по-високо от самия него. Не изглеждаше много практично, но от друга страна, щеше да ми е неприятно, ако някой замахне с нещо такова към мен.

Не че се раздвижиха точно, но определено ме гледаха. Единият имаше най-впечатляващия мустак, който мисля, че съм виждал: масивна къделя, засукана много под страните му и задържана на място с помощта на специален восък, за който знаех, че се продава в Южна Адриланка. Лично никога не съм го използвал. Другият имаше кичур червеникава коса, щръкнал изпод тенекиената шапка. Предположих, че не е местен.

Ако ми се наложеше, щях да ги сваля и двамата. Толкова за тях.

Щом се приближих, конярят ме погледна, намръщи се и се поколеба. Аз — не: смъкнах се от коня, благодарих на Вийра, че изиграх номера донякъде изящно, и се задържах да не залитна само благодарение на това че изместих надолу центъра на тежестта, както ме беше научил дядо ми при фехтовка. Не мисля, че изглеждах нелепо, сериозно. Взех си наметалото от гърба на коня, после пъхнах юздите в ръцете на коняря, преди да е решил, че не ги иска. Заметнах се. Мога да го правя добре, понеже съм се упражнявал, и не, не се гордея с това. Казах:

— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие. Погрижи се за коня ми, докато някой уведоми за мен.

Щом щях да се представям с ново име, защо да не си дам и нова титла с него?

Конярят леко се поколеба, след което рече:

— Да, милорд.

Изчаках да отведе коня, като го наблюдавах внимателно, все едно че не съм сигурен дали си знае работата. Всъщност все още не исках да се опитам да тръгна, както ми трепереха краката. Пазачите ме наблюдаваха, без да го издават външно — номерът ми е познат. Представа нямам дали ги бях изиграл с номера с наблюдаването на коняря. Вероятно не.

Конярят поведе Марси по една пътечка и се скри, а аз се заизкачвах разтреперан нагоре по трите стъпала — изглеждаха много по-високи, докато се мъчех да ги изкача, отколкото докато само ги гледах — и се подпрях за миг на вратата, преди да дръпна въженцето. Чух как вътре в къщата смътно отекна гонг, а скоро след това вратата се отвори широко.

Икономът — взех го за такъв и такъв се оказа — изглеждаше съвсем на място на околния фон. Като нищо можеше да са го избрали заради външността му: висок и с добро телосложение, гладко обръснат, с полагащия се бретон бяла коса. Удостои ме с поклон и с уклончиво вежлив питащ поглед.

Казах:

— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие.

— Имате ли картичка, милорд?

— Нямам.

Лицето му не издаде нищо.

— Бих ли могъл да предам на негово благородие естеството на визитата ви?

— Дай му това. — Извадих копринения пакет и му го връчих.

— Да, милорд. — Поклони се и влезе.

След десет минути се върна с пакета. Печатът беше счупен. Взех си го с лек поклон и го прибрах в наметалото, без да го поглеждам.

Икономът се покашля и рече:

— Графът ще ви приеме веднага.