Стивън Бруст
Джегала (10)

9.

БОРААН: Нищо не е объркващо, щом фактите са събрани и верните заключения извлечени.

ЛЕФИТ: Глупости, скъпи. Всички факти и заключения за една объркваща ситуация просто потвърждават объркването.

БОРААН: Мислиш ли?

ЛЕФИТ: Боя се, че да, въпреки че ми е неприятно да оспорвам чудесния ти афоризъм.

БОРААН: Твоя чудесен афоризъм, скъпа. Цитирах думите ти от случая „Лампата на рибаря“.

ЛЕФИТ: Да, мили, само че го казах, след като разгадахме престъплението.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие II, Трета сцена

Пак бях забравил да затворя кепенците, тъй че се събудих, понеже Пещта изгаряше болезнено очите ми. Поругах малко, след което станах и ги затворих, защото е по-добре да затвориш кепенците, отколкото да ругаеш светлината, или както е там. Опитах се да поспя още малко, но не се получи.

Облякох се и слязох долу за кафе. Зад тезгяха беше жената на съдържателя и погледът, който ми хвърли, говореше, че нямаше да е тук, ако мъжът й не се беше събудил посред нощ, за да ме пусне в хана. Но нищо не каза, тъй че запазих мислите по темата за себе си и просто си изпих кафето: горчиво на езика, но действа точно толкова добре, колкото клавата, когато те удари в корема. Това е разликата, предполагам: клавата е удоволствие, кафето е чиста физика.

Доста ефектна физика обаче. Щом започна да действа, отношението ми стана малко по-добро — или по-скоро малко по-малко лошо — и когато получих от жената топъл хляб и сирене, даже й дадох бакшиш. Това сирене, за разлика от снощното, се оказа тръпчиво и ароматно, и нито трошливо, нито солено, което можех да приема за награда от боговете за щедростта ми. Дадох и на Лойош и Роуца, които май се съгласиха с предпочитанието ми.

„Имаме ли план за днес, шефе?“

„Отчасти. Ще седя тук и ще разбера дали снощната ни приятелка си е държала устата затворена“.

„А ако не е?“

„Тогава ще се заема с актове на насилие и разруха“.

„О, добре. Тия ми липсваха“.

Малко по-късно съдържателят дойде и закрачи към мен. За момент си помислих, че ще бъда изгонен, и се зачудих как да реагирам, но той постави пред мен сгънат и запечатан лист хартия с думите:

— Пристигна за тебе от негово благородие. — След което се отдалечи без повече обяснения.

Отворих го. С четири пъти повече думи, отколкото беше нужно, се нареждаше на „Дневния разпоредител“ (каквото и да означаваше това) да се погрижи да получа пълен достъп до завода и да се отнесат с мен с цялото дължимо уважение към почитаем приятел на Негово и пр. и пр., и на екипажа на лодката да осигури, до и от, наличен превоз, както подобава за и т.н. и т.н.

„Е, това е, шефе. Ще я посетим ли днес тая фабрика?“

„Може би. Не веднага“. Сгънах листа и го прибрах за по-нататъшно обмисляне.

Изпих доста кафе, докато се убедя, че никаква група разгневени граждани или сурови представители на закона няма да нахлуят в хана с намерението да ме измъкнат и изправят пред правосъдието заради снощните ми криминални деяния. Мисля, че изпитах облекчение.

„Добре. Хайде да се поразходим“.

„Някъде конкретно?“

„Ще ти кажа, като стигнем“.

„Това означава не, което означава, че отиваме на кея“.

„Млъкни“.

Запътих се към кея и постоях там, загледан към завода. Бумтеше и бълваше пушек, който се вдигаше нависоко и се стелеше на североизток. Този ден миризмата не беше толкова лоша. Зачудих се дали на североизток живеят хора и дали им харесва вятърът точно сега.

„Какво има, шефе?“

„Мм?“

„Измърмори: «Капан».“

„О, нима?“

„Заводът“ оттатък реката представляваше ниско и тромаво дълго здание, построено от камък, и не виждах нито един проклет от Вийра прозорец по него.

„Мда. Добре, не знам дали е капан, но определено прилича на капан“.

„Ами хайде да не ходим там тогава“.

„Няма да ходим засега. Трябва ни още информация“.

Беше много преди обед и Пещта хвърляше дълги сенки от сградите вляво от мен. Дядо ми веднъж бе споменал за нещо, наречено „гледане по сянка“ — тоест да можеш да виждаш разни предзнаменования и поличби във формата на сянката от предметите в определени моменти. Така и не научих повече за това, защото той го смяташе за глупост.

Зачудих се какво ли щеше да ми каже сега. Одобрил беше идеята ми да открия нещо за майка ми. Знам го, защото го беше казал и защото ми даде онази бележка. Но с удоволствие щях да изслушам мислите му за „светлата“ и „тъмна“ форми на Изкуството и за всичките странности в тукашната политика.

Щеше да ми каже да не се разсейвам от сенките, а да се съсредоточа върху целта. А аз щях да му кажа, че не мога да видя нищо друго, освен сенки. А той щеше да изтъкне, че за сенките е нужен източник на светлина и реален обект, който да предопредели формата им.

Е, добре, Ноиш-па. Ще ти опиша сенките, а ти ми кажи кой обект има такава форма, а? Имаме граф, който притежава завод за хартия. Имаме фамилия, избита, защото съм задавал въпроси за тях. Имаме кочияш, убит, защото е отговорил на въпросите ми. Имаме Дани, който води разговори в тъмното и иска да ме привлече на своя страна, но не иска да каже коя е тази страна, нито дори кои са страните. Имаме Орбан, със светлосиния елек, който ми подава смътни намеци и предупреждения, след което изчезва. Имаме Търговска гилдия, която управлява целия град и останалата част от графството също така, доколкото знам, и може да е или да не е свързана със странните порядки на вещерството, една, от които забранява призоваването на демони, което, от своя страна, е преди всичко невъзможно. Кои от тези неща са сянка и какво я хвърля, Ноиш-па?

Крачех напред-назад, зяпах към завода отвъд реката и слушах плясъка на водата в кея. Пещта се издигна и сенките станаха по-къси. Ставаше топло и си помислих да се върна в хана и да си взема по-лекото наметало, но прехвърлянето дори на малкото изненади, които още носех по себе си, ми се стори твърде много работа. Искаше ми се някой да ме нападне, за да мога да ударя нещо и да видя как му потича кръв. Картината на фермата на Мерс, изгоряла и димяща, се загнезди в ума ми и се наложи над реката и димящия завод.

Някаква лодка — дълга и неугледна — потегли от завода и тръгна надолу, понесена от течението. Успях да различа две-три фигури на нея, но не разбрах какво правеха. Погледах я, докато се скри от очите ми, след което обърнах гръб на реката.

Жени, с бебета или без бебета, влизат в дюкяни. Тук-там играят деца. Всичко изглеждаше невинно. И да ставаше нещо наоколо, беше добре прикрито.

Проклето градче. Проклета страна.

Хубаво. Много добре.

Можех да си позволя малко ръмжене, мрънкане и недоволство, че светът е такъв, какъвто е, но хайде стига толкова. Освен това трябваше да си кажа да престана да се самосъжалявам, преди Лойош да се е сетил.

Понякога, ако успееш да намериш нишка, можеш да я хванеш и да я проследиш, за да видиш докъде води. Щом си помислих за това, осъзнах, че бедата не е в липсата на нишки, а по-скоро в това, че са твърде много. Тъй че избирам една, хващам я здраво, виждам накъде отива и се надявам някой да се опита да ме спре, защото така ще имам някой, на когото да си избия безсилието.

Дани.

Беше дошъл отникъде, за да ми говори с неясни заобикалки. Искаше да направя нещо, но не искаше да каже какво. Следователно знаеше нещо и трябваше да разбера какво е то.

„Лойош“.

„Къщата на Дани ли, шефе? Да я наблюдавам?“

„Да“.

„Тръгвам“.

Можех да се върна в хана и да изчакам там, но проклетото място бе започнало да ми омръзва. Освен това имах чувството, че отношенията ни с ханджията стигат до точката, след която ще се случи нещо, и освен ако не се окажеше, че е ключов играч във всичко това (в края на краищата всеки можеше да е), прилагането на насилие щеше да е излишно. Ето защо се преместих на сянка откъм западната страна на един склад, седнах и зачаках.

След около половин час Лойош съобщи:

„Или го няма, или спи. Звук не съм чул досега“.

„Добре. Остани там“.

Така прекарах предобеда и следобеда. Добре де, така го прекара Лойош. Аз все пак можах да изтичам да си взема малко хляб и наденица, докато той не можеше да мръдне от поста си. Споменавам го, защото Лойош го спомена. Многократно. Дадох малко наденица на Роуца и я пратих при Лойош, но това смекчи подмятанията, които ми пращаше, съвсем малко. Когато се върна, Роуца изглеждаше развеселена, което означаваше, че или започвам да развивам някаква връзка с нея, или си въобразявам. Петдесет на петдесет, бих казал.

Та значи просто киснех там и наблюдавах във всички посоки как нищо не става. Този път не се появи някоя мила въртиопашка, която да ми предложи услугите си и да ми продаде информация. Информацията настрана, но малко разсейване щеше да ми дойде добре.

На свечеряване вятърът се измести и вече духаше право към мен от завода. Можете да си представите колко доволен бях. Но след около половин час отново се промени и задуха обратно към планините, което никак не е логично, но и никога не съм твърдял, че разбирам времето.

Лойош поиска да разбере колко още се очаква да виси там. Аз също, който отговор го задоволи толкова, колкото можете да очаквате. Лазехме си по нервите, предполагам. Което е изненадващо, като си помислиш колко рядко се беше случвало през годините. Давах си сметка за това и се стараех да не натягам обстановката още повече. От своя страна, той се справи добре.

Все още имаше предостатъчно дневна светлина, когато каза:

„Ето го, шефе. Тъкмо се прибира“.

„Пеш ли?“

„М… не. Малка карета и са двама, шефе. Няма герб“.

„Хмм. Това не означава нищо“.

„Шефе? Май разпознавам този, дето я кара“.

„Дай ми образ. А. Добре, приятел“.

„Кой е?“

„Не мога да видя добре рижата коса на тази светлина, но е един от войниците на графа, дето бяха пред имението“.

„Добре, шефе. Сега какво?“

„Сега е ред да кажа «а-ха».“

„Добре. Кажи го. После можеш да обясниш какво означава това“.

„Не съм стигнал дотам. Ще я караме едно по едно“.

„Казвам просто, че не доказва, че работи за графа. Може да е бил по работа до…“

„Знам. Но е добро за начало“.

„Разбира се. Да наблюдавам ли, докато Дани отново излезе, или ще му гостуваш?“

„Идвам веднага“.

„Шефе, би могъл да изчакаш, докато се стъмни съвсем. Тук е ужасно открито. Много бараки струпани на едно място, всички с изглед една към друга, и хора влизат и излизат“.

„Знаеш, че така се налага да висиш там и да наблюдаваш, докато се оправя, нали?“

Той въздъхна в ума ми, приех го за „да“ и се отпуснах да изчакам още малко. Скоро, щом взе да се стъмва, кейовете по реката се оживиха — лодкарите се приготвяха да докарат работниците от завода на отсамния бряг. Зачудих се защо никой от тях не си е построил къща оттатък и да си спести пътуването два пъти на ден. Може би заради вонята, или защото графът го бе забранил. Второто бе по-вероятно.

Заизсипваха се като мравки от разровен мравуняк — изникваха от всички дупки и се втурваха отчаяно към лодките, за да се махнат по-бързо. Доколкото можах да видя, имаше много бутане и дърпане, и може би няколко боя тук-там, докато някои оставаха за следващия курс. А вече имаше и малко повече хора на улицата — плюс жени, които си показват глезените: минаваха покрай мен и някои ме поглеждаха преценяващо. Лодките започнаха да пристигат и стана шумно — глъч, смях, ругатни и тупащи по земята крака. Двайсет минути по-късно пристигна вторият товар и това се повтори в по-умален мащаб, докато накрая всичко потъна в тишина и мракът се сгъсти.

Някой път погледайте как се стъмва в град без светлини — за предпочитане някъде в Изтока, където Пещта блести толкова ярко, че не можеш да го понесеш, ако погледнеш към нея. По-различно е, отколкото в някое място с Вечния облак. И също така по-различно, отколкото сред дивата природа. Сенките на сградите и на някое самотно дърво постепенно стават все по-дълги, докато се слеят с други сгради, с други сенки и със самата нощ, и разбираш, че мракът е паднал съвсем, и вече си другаде, в град в нощта.

Лойош ме поведе, с помощта на очите на Роуца и като ми указваше посоките. От време на време от някоя къща се изсипваше малко светлина, тъй че можех да виждам пътя си на няколко стъпки, или понякога някой минаваше наблизо, размахал лампа: използваха ги всички с малко разум в главата — тоест всички, освен мен. Но преди всичко ме водеше Лойош. Повечето ми усилие бе съсредоточено върху това да запазя спокойствие. Ще се изненадате колко по-трудно е да запазиш спокойствие, когато не можеш да видиш нищо. Или може би не.

Щом стигнах до къщата, Лойош плесна бързо с криле, за да мога да различа къде е. Обикновено лети безшумно като бухал, но ако поиска, може да вдигне шум. Попитах го веднъж за това и той каза, че бухалите са глупави, което изобщо не бе това, за което го питах, тъй че зарязах темата.

Кацна на рамото ми. Имаше съвсем мъничко светлина, процеждаща се от един прозорец със затворени кепенци.

„Каква е играта, шефе?“

„Блъскам вратата, ти и Роуца му налитате в лицето, оттам импровизираме. Сигурен си, че е сам вътре, нали?“

„Никакви звуци оттам от часове, шефе“.

„Добре. Готови?“

„Да. Не чух вратата да се заключва, между другото“.

„В смисъл, не се налага да я троша? Проклятие“.

Беше прав. Бутнах и я отворих. Проклетата светлина ме удари в очите и бях почти заслепен. Лойош и Роуца влетяха и ги последвах, надявайки се на най-доброто.

Последва кратка суматоха, чух как някой изруга, примижах и след това ми беше в ръцете. После в едната ми ръка се появи кама и я опрях в тила му. Той замахна и успя да ме удари в лицето, след това изрита, но това го видях достатъчно добре, за да го избегна. Сграбчих го по-силно и се сетих, че си имам работа с човек, тъй че преместих камата на гърлото му и той покорно затихна. Най-силният звук в стаята беше от дишането му. Имах чувството, че не е много щастлив.

— Добра среща, приятелю Дани. Как си в тази прекрасна вечер, с блесналите звезди на небосвода, веселата песен на щурците и сладко гукащите в нощта гугутки?

Продължи да диша задъхано.

Очите ми започнаха да се нагаждат. Бутнах го в един тапициран стол и натиснах острието в гърлото му. Той вдигна брадичка и ме изгледа вбесено. Не можа да ме изплаши.

— Аз ще задавам въпроси — казах му. — А ти ще отговаряш. Ако не отговаряш на въпросите ми, ще реша, че нямаш никаква стойност за мен. Ако отговаряш, ще те оставя да живееш. Ако след това разбера, че си ме излъгал, ще се върна. Наясно ли сме с основните неща?

— Джерегите — изръмжа той. — Проследили са ме.

— Познайникът ми има дарби, които не са съвсем традиционни — отвърнах му.

— Още не е късно — увери ме той. — Излизаш през вратата и забравям за случилото се.

— Много мило от твоя страна. Значи, най-напред, за кого работиш?

— Представа нямаш какво си…

Зашлевих го, силно.

— Изобщо не започвай.

Той ме изгледа още по-вбесено.

— Не. Така няма да стане — казах му. — Трябва ми отговор. Ако не ми отговориш, ще те убия. Работодателят ти заслужил ли е такава лоялност?

Забелязах, че се замисли, някъде зад вбесения поглед. Дадох му малко време.

— Работя за граф Секереш — каза най-сетне той.

Облекчих съвсем малко натиска върху гърлото му — наречете го награда един вид.

— Какво правиш за него?

— Ъъ… оправям проблеми, предполагам, че така би го нарекъл.

— И аз предполагам същото. За какво иска да ме наеме той?

— Не знам. Не ми каза.

Замислих се дали да повярвам. Докато мислех, казах:

— В такъв случай предполагам, че нямаш представа защо просто не ме попита сам, когато говорихме?

Тук имаше леко трепване, докато го наблюдавах; знак за объркване, сякаш въпросът ми го озадачи. Това си струваше да се обмисли.

Около две секунди.

— Кога ти възложиха работата?

— Коя работа?

— С наемането ми.

Той примига.

— Не помня точно. Преди два-три дни.

— И какво точно ти се каза?

— Да те наема.

Бързо дръпнах камата от гърлото му, завъртях я в ръката си и го шибнах с дръжката по скулата. Не прекадено силно, но достатъчно да остави хубава синина. Преди да е успял да реагира, острието отново бе на гърлото му и натисна толкова силно, че за малко да пусне кръв.

— Дотук се справяше добре. Защо искаш да развалиш всичко?

Изгледа ме с гняв. Изчаках. После призна:

— Казаха ми да разбера какво замисляш.

Кимнах и отново охлабих малко натиска.

— Много по-добре е, когато казваш истината.

Очите му блеснаха.

— И мама ми разправяше същото. Но щом кажех истината, получавах пердах.

Реших, че този тип ми харесва. Надявах се да не се наложи да го убия.

— И какво откри, че замислям?

— Не съм стигнал до някакви заключения.

— Ще ме уведомиш ли, когато стигнеш?

— Ще ти пратя писмо по пощата.

— Има ли добра пощенска система в тази страна?

— Горе-долу. Системата в графството е добра обаче. Гилдията я държи.

— Има ли нещо, което да не държи?

— Графа. Мен. Може би теб.

— Може би?

Очите му пробягаха към ръката ми, все още с ножа на гърлото му, и после отново към лицето ми.

— Едва ли. Ръката ти не се ли уморява така?

— Не, добре съм. Какво се случи с Орбан?

— Кой? А, Орбан ли? Нямам представа. Може да е заминал. Той много пътува.

— Той работи ли за Гилдията?

— Всеки тук работи или за Гилдията, или за графа. Всеки.

— Включително вещерите?

— Хмм. Не знам. Мисля, че трябва да си живял тук през целия си живот, за да разбереш как точно действа. И сигурно пак не би могъл.

Това съвпадаше и с моята оценка, но не го казах.

— А тази работа със „светлите“ и „тъмните“ вещери?

— Чувал съм за тъмни вещери. Казвали са ми, че Мерсови практикували по-тъмния вид. Не знам дали е вярно. И не знам какво означава това. Звучи ми странно. Аз ще получа ли ред да задам въпроси?

— Разбира се. Когато ти държиш ножа.

— Като стана дума, имаш ли нещо против да го махнеш от гърлото ми? Имам чувството, че ако кажа нещо, което да те подразни, може да се хлъзне.

— Възхищавам се на инстинкта ти. Казвай.

Изглеждаше нещастен. Явно не искаше да ми каже. Някои хора така и не искат да ми кажат нещата, които искам да знам. Това изнервя, ако го позволиш. Натиснах малко повечко.

— Трябва да знаеш — заговори той — че направи доста, мм, силно впечатление, когато пристигна.

— Продължавай.

— В смисъл, веднага намери представителя на Гилдията и все едно му каза в лицето, че ще видиш сметката на Гилдията.

— Орбан.

Той кимна и продължи:

— След което, разбира се, Гилдията разгласи да бъдеш държан под око.

— Аха.

— А после започна да търсиш черни вещери.

Разбира се. Да, това дори звучеше логично. Понякога просто допускам, че някои хора лъжат, и се опитвам да открия мотива зад лъжата. Всъщност не е толкова лошо. Лошото е, че често забравям, че други пък може да правят същото с мен.

— Добре. Продължавай.

— Това не ми го е казал графът, сам го чух.

— Да, разбирам. Чуваш разни неща. Продължавай.

— Тъй че негово благородие ме повика и каза да ти предложа да работиш за него, но без да казвам кой е. Трябваше само да разбера дали имаш интерес да работиш с, мм, неназована страна за разкриването кой е убил онези вещери. Каза ми да…

— Вещери — повторих. — Цяло семейство. С деца. Някои от тях не можеше да са на повече от… добре, продължавай.

Той преглътна и кимна.

— Каза ми, че ги представяш като свои роднини и използваш името им, тъй че трябваше да се опра на това.

— Попита ли го какво според него може да е истинското ми име?

Той поклати глава.

— Не му задавам въпроси. Той просто…

— Да, да. Разбрах. Смяташ ли, че е имал идея какво може да е името ми?

Той разпери ръце.

— Не мога да знам, лорд М… милорд. Извинявам се.

— Продължавай да ме наричаш Мерс, спокойно.

— Да, милорд Мерс.

— Какво друго ти каза? Нещо, което да намеква, че може да съм опасен?

Той се намръщи.

— Не с толкова думи, но да, нещо в начина, по който говореше за теб, ме попритесни.

— Знаеш ли, приятелю Дани, това е най-странният град, в който съм бил.

— Трябва повече да излизаш.

— Благодаря, ще го имам предвид. Кой ги уби?

— Кого?

— Знаеш кого.

— Фамилията Мерс ли? Не знам. Графът не знае. Не смята, че си ти.

— Да, и аз не смятам.

— Но не е сигурен.

— Кой трябва да го разкрие?

— Моля?

— Когато се случи нещо такова, когато някой е убит, кой трябва да разкрие извършителя? Кой отговаря?

— О. Мм, графът, мисля. Или може би кралят. Не съм сигурен.

— А графът на кого би го възложил?

— Ами… на мен.

— На теб?

— Предполагам.

— И вместо това те е накарал да ме проследиш и да ми предложиш съюз в тъмното.

— Драматично беше, трябва да признаеш.

— Не достатъчно, Дани. Защо точно там и тогава?

— Ами, видях, че тръгна натам. Помислих си, че това може да ми даде предимство. Не знаех за познайниците ти.

— Да. От колко време ме следиш и изчакваш удобен случай?

— Не много. От два дни.

— Два дни?

— Да.

— Добре. Ето че нарани гордостта ми.

„И моята, шефе. Мисля, че може би лъже“.

„Винаги мисля това, Лойош. И виж докъде ме докара“.

„Още дишаш“.

— Наистина ли си ме следил от два дни?

Той кимна.

— Нещо против да го проверя?

— Моля.

Зададох няколко въпроса кога къде съм бил и с кого съм се видял и той знаеше повечето отговори. По-добре да прескоча това. Беше унизително.

— Добре — казах, след като чух достатъчно. — И до какви заключения стигна?

— Милорд?

— Следил си ме два дни. Какво смяташ, че кроя?

Той сви рамене.

— Бива те. Не можах да стигна до никакви заключения.

— И каза това на графа?

— Да.

— И това би трябвало да е смъкнало всякакви подозрения, ютито може да е имал.

Дани изглеждаше смутен.

— А ако бях приел?

— Беше легитимно предложение.

— Нима?

— Да.

— Още ли е на масата?

— Не и ако ми прережеш гърлото. Това разваля сделката.

— Сериозно? Трудно се пазари човек с теб.

— Не с мен. С графа. Много го ядосват такива неща.

Прибрах ножа.

— Добре. Ако иска да… да открие кой е убил фамилията Мерс, ще помогна. Знаеш къде да ме намериш.

Той се потърка по шията.

— Насред полето в тъмното ли?

— Лично аз мислех за хана.

— Така става.

— Добре. Не ставай да ме изпращаш. Сам ще си изляза.

Обърнах му гръб с пълна увереност. И имах пълна увереност.

Пълната увереност, че Лойош го наблюдава.

„Добре, добре. Научихме нещо, мисля“.

„Така изглежда, шефе. Изненадан съм“.

„Аз лично съм леко слисан“.

Върнахме се до хана без произшествия. Беше доста оживено и влизането ми остана незабелязано. Масата ми се оказа заета, тъй че седнах на друга, обзет от неоправдано негодувание. Агнешката яхния си беше същата обаче и се почувствах по-добре с хубава купа от нея в стомаха.

Докато отопявах купата с последните залъци хубав топъл хляб (любимата ми част в яденето на яхния, а и ваша също, ако имате ум в главата), изключих бръмченето на разговорите наоколо и се помъчих да обмисля току-що наученото.

Не беше мали всъщност, особено ако Дани казваше истината. Склонен бях да му повярвам поне по няколко пункта. Във всеки случай вече разбирах повече какво крои. Сам ли действаше? Разбира се, че да. Работеше за Секереш и покрай това въртеше малък личен бизнес. До известна степен не можех да го виня. Въпросът бе какво да направя в тази ситуация.

Можех ли да предвидя точния момент? Едва ли. Поне един ден, при всички положения. Вероятно не повече от седмица. Можеше да е по всяко време в този обхват. Проклятие.

Да, нямаше спор, някой щеше да пострада много лошо. И започвах да добивам много добра представа кой ще е. Във всеки случай най-добре беше да не споменавам последните си заключения на Лойош, който вече бе доста притеснен, че сме се написали тук.

Предполагам, че беше доловил отчасти последната мисъл, защото каза:

„Трябва да се махаме оттук, шефе“.

„Знам“.

„Няма да го направим, нали?“

„Не. Просто трябва да стоиш нащрек“.

„Може ли поне да се махнем от този хан?“

„Къде предлагаш да отидем?“

„В другия хан?“

„Тъкмо казах на Дани, че може да ми прати съобщение тук“.

„Шефе…“

„Да, добре. Ще видя дали има стаи в другия хан“.

След малко го направих. Или вятърът издухваше вонята другаде, или наистина започвах да свиквам с нея, защото вървенето от единия край на градчето до другия бе приятно. Гостилницата не се оказа много претъпкана, а гостилничарката, хубаво закръглена жена на средна възраст, с удоволствие ми предложи стая на разумна цена. След малко размисъл реших да не казвам на съдържателя на „Шапката“, че напускам. Лойош се ядоса, че изобщо трябваше да го обмислям. Разплатихме се и един сив дребосък в много големи за него дрехи ме отведе горе.

Получих стая с прозорец с изглед към улицата и ме увериха, че Пещта (всъщност „наупа“, но се сетих какво има предвид) няма да ме събуди на заранта дори ако забравя да затворя капаците. Леглото се оказа тясно и прекалено късо, но меко и без дива фауна в него. Имаше също така умивалник и нощно гърне в самата стая, а ми казаха и че ако отворя вратата си и дрънна с ей онова звънче там, някой ще се качи и ще ми донесе гореща вода сутринта. Би ли могло същото лице да ми донесе и клава? Не, но имало кафе и щели да ми донесат с удоволствие. Да, кафе също става, с гъста сметана и мед, макар да го казах с въздишка, която не можах да потисна съвсем.