Стивън Бруст
Джегала (17)

16.

БОРААН: Скъпа, ако съм, за пореден път, казал случайно единственото нещо, което ти дава цялото заключение, ще… ще…

ЛЕФИТ: Ще пиеш?

БОРААН: Разбира се.

(Лефит отива до шкафа с бутилките.)

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие II, Четвърта сцена

Беше пладне и работниците се трудеха здраво в завода, а селяните вършеха каквото вършат селяните по това време на годината. Копаеха нещо, предполагам. Прозорецът бе отворен, за да пропуска вонята вътре. Не, още не бях свикнал с нея. Е, всъщност не знам, може би бях. Дразнеше ме по-малко, отколкото преди. Но и не бях имал толкова много нещастия преди. Не се оплаквам, просто констатирам факт.

Разполагах с повечето. В смисъл, знаех кой какво се бе опитал да направи и защо го бяха направили, и кой е бил глупавият (аз бях, в случай че се чудите). Нещо повече, знаех какво бих могъл да направя по въпроса. По принцип. Но не можете да приложите план „по принцип“. А когато не можете да се измъкнете от болничното си легло, възможностите ви по отношение прилагането на насилие са ограничени, да се изразим така.

Беше дразнещо. Изглеждаше, все едно че съм толкова близо до възможността да се справя с проблема, че разполагам с всичко, което ми трябва, стига само да мога да измисля как да се започне. Трябваше да го поразчепкам с някого, просто да разполагам с някой, от който идеите да отскачат, докато отговорът не се утаи. Трябваше ми…

Лойош влетя През прозореца и още преди да се е настанил, рече: „Добре, какво стана?“.

„Зададох някои въпроси, получих някои отговори, направих някои умозаключения“.

„Умозаключения? Правиш умозаключения? Оставих те сам, само за четири часа и ти почваш да правиш умозаключения?“ „Мъча се да намеря думи, с които да опиша колко е смешно“. „Е, ще споделиш ли с мен тези умозаключения?“

„След оная шега не съм сигурен. Освен това все още не съм наместил всичко“.

„Но си сигурен, че е мъртва?“

„Би трябвало да е. Не могат да я оставят жива, докато мога да говоря, а точно сега не могат да рискуват да ме убият“.

„Кои са «те», шефе?“

„Мда, това е големият въпрос, нали?“

„Долавям самодоволство“.

„Аха“.

„Самодоволство и безпомощност не са добра комбинация за теб“. „Това заплаха ли е?“

„Позна“.

„Добре. Само проверявам“.

Роуца вдигна глава и изсъска. Лойош се извърна към нея и главата му закима нагоре-надолу — така правят джерегите, когато се смеят. „Какво ви е толкова смешно?“

„Не ти трябва да знаеш, шефе“.

„Знаеш ли, Лойош, мисля, че бих могъл да свикна ти да хвърчиш насам-натам и да ми намираш разни неща, докато аз просто си седя и върша мисленето“.

„Хе. За една година ще станеш двеста кила“.

„Е, и?“

„Трудно е да избягаш от джерег, когато тежиш двеста кила“. „Добре, прав си“.

„Шефе, не мислиш ли, че може би е време да ми кажеш какво става?“

„Мисля, че е време да разбера какво да направя“.

„Мога да ти помогна повече, ако знам“.

„Да, но ми е забавно да те държа в напрежение. Инвалид съм, трябва да ми позволиш малките удоволствия“.

„Шефе…“

„Добре“.

Помислих около минута.

„Значи имаме едно трикрако столче: графът, Гилдията и Вещерското сборище. Никой от тях не вярва на останалите, никой от тях не обича другите, никой…“

„Ще изриташ едно от крачетата“.

„Точно“.

„Как?“

„Още работя над това“.

„Как разбра, шефе? Имам предвид, за столчето?“

„Е, има някои дреболии, които все още трябва да потвърдя“.

Михай влезе с храната ми. Лойош запази мълчание, понеже знае колко мразя да говоря, докато ям.

Михай не знаеше.

— Видях, че стария Саабо беше тук — рече той, докато усърдно се опитвах да греба яхния от дървена купа със сребърна лъжица — мисля, че за първи път пробвах тази комбинация.

— Да — отвърнах, след като преглътнах. — Поприказвахме си приятно.

— Добре.

— Не го харесваш, нали?

Той подскочи, все едно че го зашлевих.

— Какво имаш предвид? — Изчаках го. — Аз такова… той е голям мъж, тъй че не ми е приятел или нещо такова. — Продължих да чакам. — Да — заяви накрая, стиснал непокорно челюсти, сякаш очакваше да възразя. — Не го харесвам.

Кимнах и казах:

— И аз на твое място нямаше да го харесвам.

Михай сякаш се стъписа.

— Защо? Той какво ти каза за мен?

— Нищо. Името ти изобщо не се спомена.

— Тогава защо…

— Защото си селянин, а той няма високо мнение за селяните.

— Е, то и аз нямам много високо мнение за… — И млъкна.

— Не те упреквам. Но пък и аз нямам много високо мнение за него. Роднина е в края на краищата.

Михай ме изгледа замислено.

— Нима? В смисъл, наистина ли ти е роднина?

— Да. Наистина. И ако повече хора го бяха повярвали… все едно. Извинявай. Разсъждавам на глас.

Той се покашля.

— Лорд Мерс…

— Влад.

— Влад. Не съм ти го казвал, но съжалявам за станалото с теб.

— Благодаря. Аз също. Но много скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Наистина?

Кимнах и отпих от виното, доволен, че мога да вдигна чашата без затруднения.

— Толкова сигурно, колкото, че името ми е Мерс Владимир.

Той като че ли прие това, ако можеше да се съди по мърморенето.

— Винаги ли е така? — попитах го.

— Как?

— Като със Саабо. Заводските работници презират селяните.

— Ами, то и ние не можем да кажем кой знае какво добро за тях. Миришат.

— Забелязах, че посещавате различни заведения.

— Какво?

— Пиете на различни места.

— Ами да. Само понякога момчетата ще влязат не където трябва и почва бой. Не се случва често обаче. Гилдията скача много бързо.

Кимнах.

— Да, лошо е за бизнеса, предполагам.

Усмихнах се наум. Нищо ново тук, но потвърждаването на това, което подозирах, определено беше приятно.

Михай привърши с помагането да се нахраня и отново напусна, все така леко озадачен.

„Добре, шефе. Нещо против да обясниш?“ — попита Лойош.

„Имам някаква идея, но няма как да стане, освен ако графът, Гилдията и Сборището не са скачени съдове, защото иначе няма как да се получи. Подозирах, но до днес не бях сигурен“.

„Добре, шефе. Какво откри?“

„Курвите тук нямат проблем с овчата болест“.

„Което значи?“

„Което значи, че между Гилдията и Сборището има бизнес уговорка. Взаимна изгода, взаимна зависимост“.

„О. Какво е овча болест?“

„Не ти трябва да знаеш. Ти си джерег. Имунизиран си. Радвай се“.

„Но… Е, добре“.

Опитах да се надигна. Не успях. Още не знаех как да избия въпросния крак на столчето. Лойош мълчеше и отново превъртях в ума си това, което знаех. Не стигнах доникъде.

Кого да подгоня? Дани? Ролята му в това, оказва се, беше най-лесната за отгатване. Но не, с него беше приключило. Не можех да го използвам. Вероятно никой не можеше да го използва. С малко късмет, вече трябваше да се е махнал от страната. Орбан? Не, той беше твърде умен и вече щеше да го е схванал.

Опитах се отново да се надигна и отново не успях. Отпуснах се, изпотен и задъхан. Намръщих се.

„По-спокойно, шефе. Ще докараш на знахаря сърдечен удар“.

„Благодаря, Лойош“.

„За какво?“

Не отговорих веднага. Просто си седях и се усмихвах, докато мозъкът ми правеше щрак, щрак, щрак — също като преди, също като в доброто старо време. Да. Можеше да са ми натрошили тялото, но мозъкът ми все още работеше. Ако си мислите, че това не с важно за някой в моето състояние, значи мозъкът ви не работи.

Кимнах на себе си, а Лойош каза:

„Сега ли трябва да е?“

„Кое?“

„Разбирам, че искаш да уредиш нещата, шефе, но има ли някаква причина да не можеш да се върнеш след година и да го направиш тогава?“

„Странно, че трябваше да го кажеш. Ако ме беше попитал преди няколко минути, щях да ти кажа «забрави» — точно както казвам днес, — само че преди няколко минути нямаше да мога да ти изтъкна добро основание“.

„О, разбирам. Добре, шефе. Какво е великото основание?“

„Вече не се налага. Мога да уредя нещата веднага. Днес“.

„Можеш да изриташ крачето?“

„Да“.

„И да си сигурен, че правият печели?“

„Няма прав, има само крив“.

„Кой е кривият?“

„Сборището“.

„Добре. Но как ще го уредиш, като лежиш проснат на гръб?“ „Не аз. Михай“.

„Нямам търпение да видя как ще стане това“.

„Нямам търпение да приключа с това и да се махна от това градче“.

„Първото нещо, което си казал и с което съм съгласен от повече от седмица“.

„Да. Което ми напомня. Трябва да уредя бързо изнасяне оттук, щом работата приключи“.

„Това е второто. Някаква идея как да го направим?“

„Мисля, че трябва да говоря с отец Нойдж“.

„Защо?“

„Той може да го направи и ще го направи“.

„Ъъ, разбира се, шефе. Ще излетя и ще го намеря“.

Засмях се.

„Не мисля, че ще се наложи“.

„Шефе, няма ли просто да ми кажеш какво става?“

Не отговорих.

„Не искаш да ми кажеш, така ли?“

Не отговорих.

„Прекараха те, нали?“

Позяпах дълго в тавана. После кимнах.

„Мислех си, че някой ме разиграва. Не бях разбрал, че ме разиграват всички“.

„О! Действат заедно?“

„Не. Там е работата. Сами, независимо един от друг. Точно това ме подведе. Но ефектът беше все едно че действат заедно“.

Той ме остави на мира. Знаеше, че рано или късно ще му кажа. Понякога може да прояви разбиране, малкият му кучи син.

Всичко, което му бях казал, бе вярно и бях убеден във всичките си изводи, и планът, който се оформяше в главата ми, изглеждаше разумен. Но все още съществуваше онзи единствен фактор, който не можех да контролирам, не можех да видя, не можех да го предвидя и определено не можех да го пренебрегна: джерег знаеха къде съм. Да, все още в голяма степен бях убеден във всичко, което бях казал: един драгар щеше да изпъква, а едно моргантско оръжие определено щеше да изпъква още повече. Но неказаното беше: дай им достатъчно време и те ще измислят как да заобиколят тези проблеми. Те са упорити, те са брутални и когато са наложи, са изобретателни. Знам го, нали бях един от тях.

Веднъж един тип, когото трябваше да елиминирам, се бе обкръжил с толкова стабилна защита, че подкупването на всички щеше да ми струва повече, отколкото ми плащаха за работата. Тъй че наех един актьор за ролята на законен търговец криота, друг да играе ролята на дребен бос от Свещоград и още няколко да играят мутри и лакеи и в продължение на цели единайсет седмици уреждах фалшива бизнес сделка за типа, само за да го докарам на среща — без никаква охрана, разбирате нуждата от дискретност, — на която се оказа, че съм единственият, който прави някакъв бизнес. Цялата история — защо трябваше да дойде, как се разигра всичко — е интересна и може да я разкажа някога. Беше сложно, изящно и, ако може да се изразя така (след няколко първоначални издънки и няколко по-страшни момента тук-там), съвършено.

Само дето не беше уникално.

Имам предвид следното: дайте на джерег достатъчно време и те ще намерят начин да те заковат. Давах ли им достатъчно време? Не.

Огледах отново онова, което знаех, и най-накрая казах:

„Добре, хайде да го правим“.

„Сега ли?“

„Сега. Мислиш ли, че ще можеш да отвориш багажа ми и да ми извадиш нещо от него? Трябва да е в кутията или до нея“.

„Може би, шефе. Мога да опитам. Стига да обещаеш, че няма да има натяквания за противоположните палци, ако не успея“.

„Никакви за цяла седмица, Лойош, обещавам“.

„Какво искаш?“

„Знаеш ли онова шишенце, в което държа тинктура от литандриал?“

„Кое? А, да. Тъй като не мисля, че ще дадеш копривата на някой, допускам, че имаш болки в кръста. Но не трябва ли да помолиш знахаря…“

„Лойош, точно сега дори не бих забелязал болките в кръста, ако ги имах. Просто ми го донеси, ако можеш“.

Можа и след малко го държах, и разбрах, че отварянето на здраво затворено с тапа шише е много по-трудно, отколкото да се храниш сам. Най-сетне успях да го отворя.

„Сега ми трябва някакъв парцал“.

Не зададе въпроси, просто порови в сандъка и измъкна едни стари… добре де, едни стари гащи. Не можех да съм придирчив в този момент. Капнах малко на едно по-бяло местенце и го наложих колкото се може по-добре, после грижливо изтрих излишъка от мустаците си.

„По дяволите, Лойош. Жалко, че нямам огледало. Как изглежда?“

„В сравнение с какво?“

„Все едно. Трябва да свърши работа. Разкарай тоя парцал“.

„С удоволствие“.

„И никакви шегички, чу ли ме?“

Отпуснах се отново на леглото и прекарах известно време в упражнения, като си напомнях да не си ближа устните.

„Можеш ли сега да прибереш и шишенцето?“

„Шефе, да не си се побъркал?“

„Не се подигравай на изпаднали в беда, Лойош. Не само че съм развалина, но както виждаш, току-що бях нападнат от вещер“.

„Нападнат си от…“

„Не виждаш ли? Червени устни! Вещерският знак?“

„Ъъ, кого се опитваш да убедиш?“

„Сядай и чакай. Всичко ще се изясни“.

Когато Михай донесе обяда ми, лежах на леглото и едва дишах или изобщо не дишах. В случай че ви е любопитно, дишате само през носа, в гърдите, бързи и къси вдишвания; и можете да го правите вечно, въпреки че трябва малко упражнение да дишате само с горната част на гръдния кош. О, и устните ми, разбира се, имаха ясно изразен червеникав оттенък.

Михай изтърва купата с яхния (което, от гледна точка на Лойош и Роуца, беше или неочакван бонус, или единственото ценно нещо в целия план), изпищя и драсна навън.

Отпуснах се и зачаках зад кулисите следващото действие, в което щях да потрябвам като прословутия търговец в маниерна криминална комедия. В цялата работа най ми харесваше това, че ако не се получеше, нямаше никакъв риск — какво бях направил? Ами, бях взел лекарство против болки в кръста и след това бях задрямал; всичко останало бе просто пресилена реакция на едно суеверно селянче.

Освен ако, по някаква случайност, Орбан не чуеше твърде скоро за станалото и не се досетеше, че е игра. В такъв случай бях труп. Но човек трябва да поема някои рискове. Много по-вероятно бе да чуе за случилото се по-късно и или да успее да сглоби нещата само отчасти, или да разбере всичко и да не му пука. И в двата случая беше добре.

Първи пристигна Айбрамис, със смесица от тревога и гняв на лицето. Беше странно, трябва да призная. Очаквал бях да се появи. Беше професионалист в края на краищата. Не бях очаквал да го приеме лично обаче.

Първото, което направи, бе да поднесе до устните ми огледалце. Изпод клепачите реших, че съм се справил съвсем не толкова зле. Промълвих:

— Знахарю?

Гласът ми бе слаб и жален, глас на човек, едва успял да се задържи отсам Великата нощ. Хе. Пропуснал съм си призванието. Дали Миерсен би ме взел за ролята на Първи ученик.

— Лорд Мерс! — рече той. — Помислих, че сте… Добре ли сте?

— Какво… стана? — успях да прошепна с почти непомръдващи устни.

— Какво стана? — върна ми той въпроса.

— Не…

— Лорд Мерс?

Отворих очи.

— Лежах тук. После… не можех да дишам. Само това помня. Фенарийският, казвал ми беше дядо, е език богат на ругатни, които не се превеждат добре. Да, наистина е така.

Промълвих:

— Какво…?

— Вещерство — заяви той мрачно. — Някой е направил опит за покушение над живота ви.

Поклатих глава.

— Не може. Имам имунитет. Естествен…

— Вещерство е — повтори той твърдо.

Ако искате да убедите някого в нещо, което е свързано с неговата област, но все пак е извън нея, първо насадете подозрението в ума му, а след това го отречете с някакъв неубедителен довод.

„Шефе? Знаеш, че при един внимателен оглед от вещер това няма да издържи“.

„Знам. Точно в това му е чарът“.

Вещерът, с когото беше работил (така и не бях научил името му), влезе някъде в този момент и понечи да ме прегледа, но Айбрамис го изгледа свирепо, засъска му тихо, после го дръпна в ъгъла и му заговори нещо. Вещерът клатеше глава и махаше с ръце да отрече.

Опита се още два пъти да ме прегледа, но Айбрамис не му позволи да припари до мен. Разумно: изглеждаше, че Сборището току-що се е опитало да ме убие. Изглеждаше, че спорът може да премине във физическа разправа, при която бих заложил на вещера.

Признавам, че изпитвах малко съжаление към горкия вещер. В края на краищата беше дал всичко от себе си, за да ме изцери. Но запарките му бяха ужасни на вкус, тъй че не се чувствах чак толкова гузен.

Освен това точно в този момент у мен нямаше много място за странични чувства — в смисъл, каквито и да било, освен необходимостта да приключа бързо с тази работа и да се махам от този град.

Вещерът напусна, след като заяви гръмко, че ще говори със старшите си, а те ще се обадят на знахаря.

И тук крачето се счупи.

Айбрамис дойде при мен и преслуша гърдите ми с някакво устройство, което се пъхаше в ушите му и с което приличаше на слон. Попита:

— Как се чувствате?

— По-добре — промълвих немощно. — Дишам… по-леко.

Той кимна и обясни:

— Имунитетът ви е съпротива, а не пълен имунитет, както е обикновено с такива неща. — Обичам, когато хората стават педантични за неща, от които не отбират. — Но този път е спасил живота ви — добави той. — Опитали са се да ви задушат от разстояние. Веднага ще се погрижа да няма повече такива опити.

Простенах, понечих на два пъти да проговоря и най-после успях.

— В случай че… не успеете…

— Хмм? Да?

— Желая да видя… отец Нойдж.

Той ми кимна разбиращо.

— Естествено. Ще пратя да го повикат.

След като Айбрамис излезе, Лойош каза:

„Добре, шефе, ако това беше някакъв сложен начин да се видиш с жреца, признавам, че успя. Но нямаше ли да е по-лесно…“

„Почакай и ще видиш“ — отвърнах му.

„Мислиш ли, че това ще накара графа да нападне Сборището?“

„Не точно. Малко е, мм, по-сложничко“.

Айбрамис удържа на думата си: отец Нойдж се появи след по-малко от час. Изражението му бе сдържано и отчуждено. Приличаше на човек, който се кани да предложи утешение на умиращ или вероятно умиращ. Приближи се до леглото и не знам какво се канеше да каже, защото го прекъснах с:

— В святото име на Вийра, богинята демон, която притежава душата ми според древните договори, настоявам за убежище.

Когато дар словото му се върна, той успя да отрони:

— Мислех, че…

— Да. Всъщност не умирам. Просто недоразумение. Е?

— Убежище?

— Точно така.

Изглеждаше притеснен.

— Домът ми е малък, но…

— Но не бих оцелял и шейсет часа в него. И вие вероятно ще си идете с мен. Не че това ме засяга особено, честно казано.

— Тогава…

— Трябва да се махна от града, от страната, на някое безопасно място, и трябва да ми го уредите. Тайно. Защото, заклевам ви се в името на Вийра, само да стигне до подходящите уши, че дори знаете къде съм, ще ви убият на път да стигнат до мен. И не се опитвайте да стигнете до тях, защото нямате и представа кои са те. И не си и помисляйте да ми възразявате, защото ще ви убия, и не си въобразявайте дори за миг, че не мога да го направя. Ако умра, моите джереги ще ви изядат трупа. Наясно ли сме по това?

Устните му се размърдаха беззвучно. После кимна.

— Не са нужни заплахи, лорд Мерс. Настояхте за убежище в името на богинята… — направи някакъв жест, нещо жреческо сигурно — и това е достатъчно. Разбира се, ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Първият въпрос е: къде бихте искали да отидете?

— Във Фенарио.

— В столицата?

— Най-трудното място, където могат да ме намерят, дори и да ме проследят.

Той кимна.

— Добре. Сега, за пренасянето ви там…

— Лодка?

— Да, точно така. Мога да уредя това. Кога?

— Тази вечер.

„Да!“

„Млъкни!“

— Тогава остава само да решим как да ви изнесем оттук.

— Михай ще помогне. Помолете го.

— Добре. Кога?

— Два часа след залез-слънце.

— Съгласен. Ще съм тук с Михай и лодката ще е готова.

— Погледнете ме, отец Нойдж.

— Да?

— Погледнете ме в очите и се закълнете в богинята демон, че няма да ме предадете.

Имаше вид на човек, който се мъчи да реши дали трябва да се ядоса, но нещата се развиваха твърде бързо за него. След миг, колкото да уталожи гордостта си с едно намръщване (не беше зле като за аматьор), каза:

— Заклевам се в името на Вийра, богинята демон, че ще изпълня споразумението ни и че няма да ви предам, иначе нека богинята накаже безсмъртната ми душа. — Погледна ме. — Вярвам, че това е достатъчно?

— Напълно — отвърнах.

Той изсумтя и излезе. Михай влезе още преди вратата да се затвори.

— Лорд Мерс! Вие…

— Влад — казах му. И добавих: — Добре съм. — С много лека нотка на слабост в гласа, за да не ми се налага да отговарям на смущаващи въпроси.

Той се засуети около мен и се заозърта из стаята, сякаш си търсеше нещо за правене, после се сети за яхнията и попита дали мога да похапна. Отвърнах половинчато, че бих могъл, тъй че ми донесе храна и се залиса да чисти оцапаното по пода. Лойош и Роуца не му бяха оставили много работа. Заявих, че искам да поотдъхна, и идеята, че трябва да напусне, не му хареса, но накрая отстъпи. Щом излезе, Лойош рече:

„Не че не съм доволен, шефе, но вярваш ли му?“

„На Михай?“

„На жреца“.

„О, да. Вярвам му“.

„Защо?“

„Защото не му давам достатъчно време, за да измисли оправдание да измени на клетвата си“.

„Сигурен ли си, че това ще подейства?“

„Да“.

„Лъжеш ли?“

„Предпочитам да го нарека преувеличение“.

„Добре. Ако нещо се обърка, ние с Роуца ще…“

„Вие няма да сте тук“.

„Какво?!“

„Не съм обяснил вашата част във всичко това“.

„Нямам търпение“.

„Ще ти хареса ужасно“.

„Лъжеш ли?“

„Предпочитам да го нарека ирония“.

„Добре, да чуем“.

„Второ, ще проследите Орбан, след като драсне“.

„Мм, кое е първото?“

„Ще наблюдавате как ще стане, за да мога да му се порадвам“. „Шефе, ще се получи ли?“

„Ще разбереш, когато разбера и аз“.

„А ако не стане?“

„Тогава се връщам и пробвам нещо друго“.

„Шефе…“

„Хайде да не се тревожим с разни «ами ако» точно сега, става ли? Време е Роуца да свърши своята част, за да може да се върне тук, докато ти вършиш своята, или поне скоро след това. Тя ще се оправи ли?“

Той не ми отговори, но тя излетя през прозореца, все едно знаеше какво й предстои да направи. След три минути Лойош ми съобщи, че Орбан е намерен, точно в „Острата шапка“ или „При Инчай“, ако предпочитате, точно където го срещнах за първи път. Стига някой да не забележеше малката й главичка, надничаща от ъгъла на прозореца, нямаше да го изгубим. А той, доколкото тя можеше да прецени, не изглеждал разтревожен или притеснен и не му личало, че има представа какво предстои.

Добре.

„Добре, шефе. Кога да тръгна?“

„Сега. Нещата би трябвало да започнат всеки момент. Щом прихванеш Орбан, Роуца може да се върне тук, както се разбрахме. И ако всичко тръгне идеално, можеш дори да се върнеш, преди да са дошли да ме вземат“.

„Кога за последен път всичко е тръгвало идеално?“

„Тръгвай“.

Излетя.

Прехвърлих нещата в главата си, за да видя дали не съм пропуснал нещо, дали има големи дупки в плана ми или малки неща, които може да се окажат рискови. Не можах да намеря нищо, а и да бях, сигурно нищо нямаше да мога да направя по въпроса.

Засега всичко действаше.

Щяхме да видим. Много скоро.

„Добре, шефе. Стигнах“.

„Знаеш какво да правиш“.

„Да, шефе. Готов съм, когато и ти“.

„Тръгвай“.

Отпуснах се, затворих очи и разтворих ума си за него.

Скоро се появиха образи.

Интерлюдия

Оставям се на вятъра да ме понесе нагоре до върха и там има място за кацане — твърде тясно, за да могат да стъпят ходилата ми, но достатъчно широко, за да се вкопча. Боли, но оставам там, наблюдавам и чакам. Храна на четири крака минава под мен, както и хора, млади и стари, а аз чакам…

Тук ще се случи, ако се случи. Тук, точно тук. Ще се случи или не; искам да се случи.

… става бързо. Литвам и бавно правя кръг, за да може той/ аз да видя по-добре. Биещи се хора…

Войници

… твърде много, за да мога да ги преброя…

Трийсет или трийсет и пет.

… щурат се…

Някой покрива тила. Капитанът изглежда хладнокръвен и печен; разбира си от работата.

… разбита врата, летят разни неща, парчета дърво навсякъде, хубаво! Няколко души се събират да гледат…

Нахълтват чисто и ефикасно; няма място за грешки. Добре.

… никаква врата, ще видя дали мога да влетя и да погледам веселбата…

„Внимавай!“

… да, добре, хубави моменти! Никаква кръв обаче, само…

Да, накарай ги да налягат на пода. Аз по-скоро щях да ги убия всичките, но просто съм в милозливо настроение.

… много викане и ревове…

Закани за възмездие, но им желая успех в това. Освен ако вещерите не се намесят, а те скоро ще си имат свои проблеми.

… и ето го него, с вързани отзад ръце, охх, зъбите се впиват дълбоко, дълбоко в…

„Не!“

… не протестира, иска да дере и хапе, и беснее, познаваш това чувство, аз също…

Да, копелето е побесняло. Горкият кучи син. Точно така, скърцай със зъби и настоявай да се видиш с графа. Да се видиш с графа ли? Искаш да се видиш с графа? Аз съм Владимир, графът на Шурке по милостта на нейно императорско величество Зерайка Четвърта. Можеш да се видиш с мен, жалък син на трижди сифилистична улична курва. Ще видим как ще ти се отрази това.

… най-после си разменят думи с един, груби думи, почти се плюят…

Капитанът си върши работата — е, добре, моята работа — не обръща внимание на оплакванията и дава заповед Чайор да бъде отведен в имението…

… върви между двама други…

Изглежда нелепо, докато се опитва да опази достойнството си

… през вратата…

Към имението — и към следващото действие на тази пиеска. Ако изобщо стигне дотам.

… Има отворен прозорец, тъй че навън и в кръг, задържам се близо до зданието и далече над нивото на очите, защото те почти изобщо не поглеждат нагоре. Ето ги, вървят към някаква голяма дрънчаща машинария с четири коня пред нея…

Карета с железни решетки, да, разбира се. И водачът е с войнишка униформа, няма кочияш за престъпника.

… И го вкарват вътре, и той изведнъж се сгърчва, сякаш съм го отровил, но не се доближих до него! Честно!…

Не изчакаха. Добре. Мри бавно, подъл, престъпен, безсърдечен, убиващ дечица кучи син. Мри бавно и мъчително. Почувствай как ти спира сърцето, усети какво става и как не можеш да го предотвратиш. Гледай как се изцежда животецът ти и мисли за престъпленията, които се извършил, за да си докараш това, и дано гниеш вечно в бляскавите адове на Вийра.

… всички са объркани, зяпнали са онзи, който дращи гърдите си и почервенява, и издишва дим, виждам го и го надушвам, лютив и отровен, кисел дим…

Избраха Золи да изглежда точно така, а онова го фалшифицирах. Липса на изобретателност или просто усет за ирония? Все ми е едно. Да, Лойош, остани с него, искам да видя всеки миг от предсмъртната му агония.

… очите са облещени, лицето е ужасно разкривено, главата се тресе…

Да, жалък кучи сине, да. Почувствай всеки миг.

… и накрая, най-сетне, е застинал, очите се отворени и зяпнали в небето…

Отпускам се за миг, да се насладя. Изцелява душата ми. Почти е толкова добре, колкото си представях, че ще е, макар че щеше да ми хареса да бе продължило по-дълго. Ако има цена за възмездие, ще я платя, и ще я платя повторно. Каквото и ужасно, унищожително нещо да причинява уж на душата ми това, трябва да е било отдавна, а ако се беше случило току-що, не го забелязах.

… стоят около трупа, озъртат се за нещо, което го няма…

Изглеждат безпомощни. Но знаят какво се случи. Време е да продължим, Лойош, тук всичко свърши.

… и нагоре и над града, хора, храна и места се смаляват, все по-мънички…

„Шефе?“

„Да?“

„Знаеше ли, че ще стане така?“

„Не и толкова бързо. Не бях сигурен, че ще имам удоволствието да погледам“.

„Как…“

„Вещерското сборище. Опитват се да съкратят загубите. Опитват се да разберат дали могат да хвърлят вината за това на някой друг, или може би просто да избягат от градчето“.

„Ще се получи ли?“

„Можеше, ако го бях позволил“.

… фигурата й излита, неволно се превърта във въздуха, гоним се един друг, само че бързо; после изчезва и ноктите се впиват здраво в дърво…

Да, ето го самодоволния кучи син, стои там, говори, жестикулира и току поглежда към вратата. Чул е нещо за станалото, но все още не знае.

… и излиза навън. Аз също, нагоре, виждам го отново, правя един кръг, просто един безвреден джерег високо в небето, нищо за гледане тук, после обратно…

Стои пред съвета на Гилдията, вторачен в тялото на Чайор. Ще изпадне ли в паника, или ще се досети? Все едно, няма значение.

… стои, вторачен в тялото, кръжа ниско, по-високо, няма нужда да се рискува…

Като че ли се досеща. Чудесно. Мисли колкото искаш, кучи сине. Помня как дойде при мен и ми се представи. Още тогава разбрах, че нещо с теб не е както трябва. Но не бива да тъпчеш така живота на хората; понякога се обиждат и понякога могат да направят нещо по въпроса. А сега вече наместваш всичко, разбираш го, осъзнаваш какво трябва да се е случило. Разбираш ли също така, че е твърде късно да направиш нещо по въпроса? Как се чувстваш сега?

… и се обръща и тръгва на изток, бързо, почти бяга, забързва още, ето че вече бяга, само че аз летя много по-бързо…

Да, към горите. Вероятно същото място, където беше преди. Няма друг избор. Щом е изпаднал в паника или е загубил способността да разсъждава разумно, трябва да побегне към Сборището. А изглежда, че са и двете. Разбра какво става и реакцията му е правилна. Също както човек има правото да изпищи, когато кракът му е изкълчен до счупване. Така поне казват.

… под покрива на леса, дървета и дървета, и бели струи въздух, които се изливат около тях и показват пътеката…

О, друго място значи. Имат си повече от едно — или различни входове?

… и храсти се раздвижват, и дупка, от нея излиза горещ въздух, но няма място, за да…

„Не! Достатъчно! Изчакай там“.

„Добре, шефе. Както кажеш“.

Но знаех как се чувстваше. Аз също исках да впия зъбите си в него.