Стивън Бруст
Джегала (14)

13.

ЛЕФИТ: Никой ли нищо не може да ми каже?

(Влиза Тадмар).

ТАДМАР: Аз мога.

ЛЕФИТ: Слава на всички богове! Е, добре, направи го, моля те!

ТАДМАР: Има един търговец на вратата.

ЛЕФИТ (настрани): Аз помолих за това, нали?

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие IV, Трета сцена

Стражите се поколебаха — предполагам, че гласът ми бе станал по-силен — и погледнаха графа. Той се намръщи. Дани се опитваше да не изглежда притеснен.

— Къде е той? — попитах.

— Не разбирам за кого точно говорите — каза Дани.

Поклатих уморено глава.

— Твърде изтощен съм, а и няма време. Освен ако не искаш негово благородие да те спипа, където и да идеш — или аз, ако случайно преживея това — просто отговори на проклетия въпрос. Джерегът. Елфът. Убиецът. Драгарът. Онзи, който ти плати да ме предадеш. Къде е? А, и не се опитвай да се преструваш на безгрижен и спокоен, като не можеш, понеже просто изглеждаш смешно.

Той погледна негово благородие, който, трябва да му се признае, веднага бе влязъл в играта ми и лицето му бе станало студено.

Дани въздъхна.

— Е, добре. Ако ви кажа, пускате ли ме жив?

Гледаше графа.

— Доколкото зависи от мен — каза той. — Не мога да говоря от негово име.

— В момента не бих могъл да ти направя кой знае какво, дори да исках — казах аз.

Дани погледна многозначително към Лойош и Роуца.

— Спокойно де — продължих. — Ще те оставим на мира.

„Не го пускаме да си тръгне, нали, шефе?“

„Не съм решил още“.

— На две мили североизточно от града, до Лагера на дървосекачите, има стари бараки — почна Дани. — Точно зад третата има пътека, която води до един хълм. В подножието на хълма има нещо като служебен район, използван от началника на лагера. Той е там.

— Знам мястото — заяви графът.

Дани кимна и понечи да си тръгне.

— Още не — спрях го. — Даде ли ти име?

— Махкет. — Позатрудни се, докато го каже, предполагам заради ударението на втората сричка, във фенарийския го няма това.

Изсмях се късо. „Махкет“ значи „миролюбец“. Имаше чувство за хумор този убиец. И не повече желание да си даде истинското име, отколкото щях да имам аз.

— Кога се свърза с тебе?

— Някъде преди, мм, около две седмици.

Прехвърлих от източняшката „седмица“ на драгарската, кимнах и попитах:

— Как те намери?

— Не знам. Беше, след като негово благородие ми възложи да те следя. Може би някой слуга?

— Вероятно. Намирането на местния лорд и изсмукването на информация от негов слуга е естествена първа крачка.

— Ще открия кой е бил — заяви графът.

— Ако желаете. Не смятам, че е много важно. Ако плащахте на слугите си достатъчно, за да не са податливи на подкупи, нямаше да са ви слуги, нали така. — Обърнах се отново към Дани. — Кога очаква да се чуе отново с теб?

— Днес, час преди свечеряване.

— И?

Той потръпна.

— Спокойно. Подарихме ти живота, а вече е доста късно да започнем да те харесваме. Да чуем.

— Трябва да му доставя план на имението, точно къде се намираш ти, разположението на стражите и колко добре те пазят.

— А след това?

— Когато се върне, трябва да ми плати. Ако наистина смята да ми плати, разбира се, а не просто да си тръгне или да ме убие.

— Не се безпокой. Ще изпълни уговорката. Или така смята поне.

— Познаваш ли го?

— Познавам неговия тип. Предполагам, че ти е платил нещо в аванс?

Той кимна.

— Значи не само ще живееш, но и, мм… един момент.

„Лойош, колко злато нося със себе си?“

„Не знам, шефе. Доста. Пет фунта някъде“.

— Можеш да щипнеш и десет златни монети — казах на Дани. — Имперски. Чисто злато. Интересува ли те?

— Десет монети? Всяка монета е, ъъ, колко?

— Една унция. Една седемнайсета от имперския фунт.

— Това ли наричате унция?

— Да. Защо?

— Странно.

— Това е имперска мярка. Вие какво наричате унция?

— Една шестнайсета от стандартния фунт.

— Това не е ли странно?

— Аха. Разбрах.

— Е?

— Какво трябва да направя?

— Подвеждаш.

— Май разбирам накъде клониш.

— Надявам се. Е?

Той се позамисли, но знаех докъде ще го доведе мисленето — добре виждах алчния блясък в очите му. Добре познавах това изражение: от него се бях препитавал, пряко или косвено, години, наред.

— Добре — заяви той.

— Хубаво. Даваш му информацията точно както сте се разбрали. Само пропускаш този разговор и всичко останало, което би могло да му намекне, че е очакван. Да остане с впечатлението, че всичко е наред. Разбрано?

Той кимна.

— Кажи му, че четири часа след залез-слънце тук всичко е тихо и кротко.

Той кимна отново.

— Смяташ ли, че можеш да го изиграеш?

— Подвеждането ли? Ти как мислиш?

— Прав си. Погледни ме, Дани.

— Гледам те.

— Не, погледни какво ми направиха. — Гласът ми прозвуча дрезгаво.

Той преглътна и кимна.

— Имай го предвид, Дани. Защото не ти вярвам. И ако ме изиграеш, ще поръчам да те доведат при мен и точно това ще направя с теб.

Обърнах глава към негово благородие. Той ме погледна, поколеба се за миг, после кимна в съгласие.

— Разбирам — каза Дани.

— Добре. Отивай да си спазиш уговорката. Ще ти се плати, когато… когато нещата се оправят.

— Няма ли да ме попиташ колко щяха да ми платят за предаването ти?

— Никога не угаждам на нездраво любопитство — излъгах.

След като излезе и преди да съм успял да дам съвет, негово благородие се обърна към един от стражите и рече:

— Имаме ли някой, който да може да го проследи, без да се набива на очи?

— Да, милорд.

— Направете го тогава.

Освободи и другия страж и когато останахме сами, попита:

— Е? А сега какво?

Сега исках да поспя.

— Пратете отряд. Добри мъже, които могат да се доближат достатъчно, без да ги усетят. Не му оставяйте време да се изпари със заклинание.

— Просто да го убият? Без предупреждение, без арест, без съд, само защото вие казвате това?

— Да — отвърнах и изчаках.

Реших, че не е нужно да го убеждавам, и не го направих. Накрая той кимна.

— Добре.

— Намерете вещер и му кажете, че ви трябва прах несифа. Много. Цяла торба.

— Какво е това?

— Основата на запарка за лекуване на главоболие, но не ви трябва за това. Прах е, но всяко зрънце полепва по кожа или плат. Заповядвате на всеки в нападащата група да носи по малко в лявата си ръка и най-напред да го хвърли по него.

— Защо?

— Той няма да телепортира. Много време отнема. Когато разбере, че го нападат — което трябва да е не повече от секунда, преди да започне нападението, иначе губи, — първото, което вероятно ще опита, е да изчезне, да стане невидим. Ако може. И вероятно го може. Заклинанието е съвсем просто. А като е покрит с това вещество, хората ви все пак ще го виждат. Стар номер, но добър.

— Добре. Как точно казахте, че се казва?

— Несифа. Намерете добри хора, които могат да пазят тишина. Мъртва тишина. Скриват се около бараката и го чакат да излезе, а след това просто го премахват. Никакво чакане, иначе ще го изтървете.

Кимна. Не му харесваше. На мен не ми харесваше само рискът всичко да се прецака.

— Ще намерите колан с пари в кутията, която донесоха с мен. Вземете…

— Не — прекъсна ме той. — Аз ще се погрижа за плащането.

— Хубаво.

След като изяснихме нещата, негово благородие ми пожела всичко добро и си тръгна. Вещерите се върнаха веднага и ме накараха да пия разни гадни настойки. После дойде помощникът на знахаря — виждах го за пръв път — замърмори разни добронамерени и безсмислени глупости и ми смени превръзките, след което най-после ме оставиха сам.

Бях капнал.

„Ако се получи, ще сме…“

„В същото положение, в което сме сега, шефе. Джерег знаят къде си“.

„Ще сме спечелили малко време“.

„Ден? Два дни? Седмица?“

„Те ще имат същия проблем, Лойош. Трябва обаче да се върна в града. — Помъчих се да не мисля за возенето във фургон. — Едно по едно, приятел“.

„Става, шефе“. Не изглеждаше доволен.

Доколкото можех да преценя, Роуца беше добре. Попитах Лойош и той се съгласи.

„Мисля, че просто се опитва да спечели съчувствието ми, шефе“.

Понякога е добре за Лойош, че Роуца не може да чува какво ми казва.

След това заспах.

Мисля, че спах три или четири часа — най-дългият непрекъснат сън, за който можех да си спомня от много време. Когато се събудих, вещерите се бяха върнали и се съветваха тихо, докато смесваха разни неща в другия край на стаята, за да не мога да виждам. Предполагам, че не ценяха особено мненията ми. Дойдоха до леглото ми, накараха ме да пия това-онова и сложиха по мен някакви мокри парцали. Трябва да призная, че от мокрите парцали се почувствах доста добре. После май съм заспал отново.

Събуди ме гласът на Лойош в главата ми.

„Шефе, върнаха се“.

„Кой? Какво?“

Отворих очи. Негово благородие тъкмо влизаше в стаята с двама стражи. Единият изглеждаше лъскав и чист, другият прашен и мръсен, и, да, оцапан с кръв.

Погледнах въпросително графа.

— Успяха — каза той. — Мъртъв е.

Усетих как ми олеква и кимнах.

Той даде знак на оцапания с кръв войник и нареди:

— Покажи му.

Стражът притеснено пристъпи напред и за секунда помислих, че ще ми покаже главата на типа, но вързопът в ръката му бе твърде малък и с неподходяща форма. Разви го и ми показа какво е донесъл. Кама, към двайсет и два санта острие, много тънко. Съвсем като оръжието, което бих избрал аз. Металът бе сивкавочерен и не отразяваше светлината. Не можех да го почувствам, но все пак потръпнах.

— Какво е? — попита дрезгаво старият граф.

— Специален вид оръжие. То е… — Спрях. Не исках да изрека думата „зло“, защото звучеше глупаво. Но никоя друга дума не може да го опише по-добре. — Нещо, което трябва да пазите. Приберете го някъде, в съкровищницата си или…

— Нямам съкровищница — много бързо отвърна той.

— … направете го наследствена вещ. Никога не го използвайте. Няма да е зле изобщо да не го пипате.

Стражът изглеждаше още по-притеснен отпреди.

— Остави го ей там, после ще се погрижа за него — каза му графът, после отново се обърна към мен. — Е, значи свърши?

— Да е свършило? Не, ни най-малко. Но ако ме изкарате от къщата си и ме върнете в града, би трябвало да свърши за вас. Все едно, може да се надяваме, че разполагаме с малко време.

— Няма ли да има още от тия, каквито и да са, по петите ви?

— Ще има, но няма да дойдат заедно. Поне така мисля. Обикновено действат сами.

— Но другите? Те ще знаят къде сте?

— Допускам, че който е пратил Махкет, ще знае.

— Значи, след като не се върне да докладва…

— Да.

Той смръщи вежди.

— В хана дали ще сте в безопасност?

— Навсякъде ще е по-безопасно от тук. И да, ако се налага да дойде в града, за да ме хване, ще е по-вероятно да го забележат. В частност, защото ще носи такова оръжие. — Посочих към рафта, където стражът бе оставил камата. — В града има достатъчно вещери и ще го усетят. Всъщност защо са толкова много, между другото? Тук направо гъмжи от вещери. В цялата страна ли е така?

— Всъщност тук ги имаме по-малко, отколкото по други места.

Което ми напомни, че съвсем наскоро броят им бе намален с цяла една фамилия. В каквато и форма да бях, бях по-добре от тях. Или от Махкет, между другото.

— Добре, можете ли да ги известите?

— Някои от тях. Всъщност доста от тях.

— Хубаво. Да са нащрек за една много неприятна гадост, с която досега не са се сблъсквали. Могат да го усетят много отдалече. Ще е оръжие от същия вид като взетото от Махкет. Когато го усетят, значи е дошъл друг елф да ме убие.

— Какво сте им направили?

— Ами… направих ги свои врагове.

Повече не попита.

Айбрамис влезе с двама стражи и един слуга, вдигнаха ме и смениха постелките. Той ме попита дали имам нужда от нощно гърне. Имах и колкото по-малко кажем за преживяното, толкова по-добре. Стражите възпитано извърнаха погледи. Когато ме върнаха на леглото, треперех. После отново ме нахраниха, а след това отново поспах. Сънувах объркани сънища и се будих няколко пъти. През един от тези полубудни-полусънени моменти забелязах, че Роуца изведнъж е станала много обичлива — търкаше глава в лицето ми и ближеше ъгълчето на устата ми — което бе ново развитие в отношенията ни. Попитах Лойош за това и той каза: „Тя те харесва, шефе“, което бе някак странно стоплящо в сегашното ми състояние. Отношенията ни с Роуца бяха странни още от самото начало. Бях я спечелил, би могло да се каже, предполагам, с магия, която уж не трябваше да подейства. Беше обикнала Лойош и така остана с мен, но връзката между нас бе смътна, меко казано, и общо взето филтрирана през Лойош. Откритието, че питае нежни чувства към мен, бе приятно разочароващо.

Нощта мина някак си. Не се почувствах забележимо по-добре на другата сутрин, но предполагам, че Айбрамис реши, че съм по-добре, защото разреши да хапна малко препечен хляб в добавка към бульона. Прегледа какво са направили вещерите по изгарянията и кимна одобрително; после отново огледа ръката ми, докато аз отново оглеждах картината. Където и да се установя да живея накрая, ако изобщо се установя някъде, не мисля, че изобщо ще имам картина с водопад. И забравете дрънканиците ми за изкуствовед.

Най-после ме оставиха сам.

„Трябва да планираме следващия си ход, шефе“.

„Планиран е. Връщаме се в хана. В «Мишката».“

„А после?“

„Не знам. Трябва да се възстановя“.

„Шефе, имаш два варианта. Единият е да минат месеци, докато се възстановиш… — Не добави «ако изобщо се възстановиш». — Другият е да свалиш този амулет, което вероятно ще те убие бързо“.

„Може би има и друг вариант“.

„Какъв?“

„Не знам“.

„Трябва да измислим най-безопасния начин да се разкараме оттук, преди да…“

„Не. Имам да свърша тук още някои неща“.

„Шефе, кажи ми, че просто ме дразниш“.

„Не те дразня. Съвсем сериозен съм“.

Стреснах го достатъчно, за да млъкне, което продължи през двете или три минути, докато дойдоха да ме преместят в хана. Вдигнаха ме с все постелята, изнесоха ме по стъпалата — и във фургона. Кутията ми дойде с мен.

Това пътуване, също през нощта, не беше толкова лошо като другото. Не се наложи да съсредоточа цялата си енергия върху това да не закрещя. Можех да гледам звездите, да се чудя и размишлявам, и да различавам разни фигури, както прави всеки, който гледа звездите.

Спряхме малко преди да влезем в града. Попитах защо и получих отговора:

— Такива са заповедите.

Понечих да кажа на Лойош да разбере какво става, но той излетя още преди да успея да го формулирам. Роуца застана над мен, разперила криле, издула гърди и извила шия, устата й се отваряше и затваряше, както правят джерегите, когато искат да ти напомнят колко остри са им зъбите. Стражите я гледаха малко изнервено.

„Всичко е наред, шефе“.

„Какво става?“

„Трябваше да се сетим сами. Подготвят да те пренесат през задни улици“.

„Мда. Трябваше да се сетим сами“.

Потеглихме отново и най-накрая стигнахме. Най-гадното беше, докато ме качваха по задното стълбище на „Мишката“, което бе страшно тясно без никаква логична причина, и ако срещна някой ден този, който го е проектирал, ще му счупя и двата крака. Години минаха, докато ме качат по стъпалата, като един ме Държеше за краката, а друг — за ръцете.

Когато най-после ме нагласиха в едно легло — в друга стая, но леглото все едно беше същото — можех само да лежа и да слушам стоновете си. Ще ви издам една тайна: изобщо не бяха мелодични.

Антуражът ми — знахарят и вещерите — се появиха след час и Айбрамис зацъка с език, докато ме преглеждаше.

„С тези хора, дето идват да ме наглеждат всеки ден, Лойош, няма да е кой знае каква тайна къде съм“.

„Да е тайна не влизаше в плана, нали?“

„Да де. Но щеше да е добре“.

„Щеше да е добре, ако…“

Не довърши.

— Мисля — каза Айбрамис — че ще възстановите почти напълно функциите на ръката си.

— Почти?

— Не би трябвало да загуби сила и гъвкавост според мен.

— Дано.

— Студено ли ви е?

— Да.

Той излезе и скоро се върна с още едно одеяло и новини:

— Уредих да ви носят ядене. Ще уредя и някой да идва да ви помага с, мм, други неща. Графът ще плати за всичко.

— Браво на него — отвърнах сухо.

Половин час след като той и вещерът (само един този път — дебелият с дългите бакенбарди) си тръгнаха, някой потропа на вратата. Лойош, Роуца и моя милост подскочихме, но бързо се сетихме кой може да е.

— Влизай — казах.

Вратата се отвори и се показа светлокосо голобрадо лице, последвано от рамене, които май не можеха да минат през вратата. Беше, мм, квадратен. Не точно набит, а много, много квадратен. Имах чувството, че може да ми строши главата в едната си шепа. И сигурно можеше. Усмихна се — липсваха му няколко зъба, а останалите не изглеждаха добре — и рече:

— Ти ли си лорд Мерс? Аз съм батко Михай. Негово благородие… — направи някакъв бърз жест, който не схванах — ме прати да ти помагам.

— Аз съм Мерс Владимир — отвърнах.

Той ме огледа, поклати глава и попита:

— Какво ти е?

— Паднах по стъпалата.

Кимна, все едно беше виждал същия резултат от падане по стъпала много пъти.

Изглеждаше безвреден и възглупав. Ако не беше тук, за да ме убие (винаги я има тази възможност все пак), сигурно аз щях да го убия няма и до седмица. Но дотогава щеше да е от полза да е край мен.

Циничен ли ставам?

Истината не е цинизъм — от мен да го знаете.

— Значи, ти ми казваш какво ти трябва, и батко Михай го прави — рече той.

„Батко Михай“ беше някъде на шестнайсет. Простенах наум.

Но беше внимателен, когато ме вдигна. Предполагам, че не му беше много трудно — можеше да вдигне трима като мен наведнъж. Казах му какво ми трябва и той го направи без никакъв коментар и гримаси. Малко като иконома, но от друг ъгъл и другояче.

Щом приключи, прекара една връв от прозореца ми до съседната стая — неговата, както ми обясни, — със звънец на другия край.

— Щом ти трябва нещо, ми звънваш — каза и се ухили грозно. Кимнах и затворих очи.

Щом си отиде, си постенах дълго и почти беззвучно. Лойош и Роуца не помръдваха.

Поспах малко, после Михай ми донесе супа и хляб. Хубава супа, мазничка и лютива от някаква подправка, при това с месо. Айбрамис сигурно нямаше да я одобри, но мен ме накара да се почувствам така, все едно все пак може би си струва да остана жив. В смисъл, след като направех това, което бях решил да направя. Преди да се оправя с него, нищо не можеше да ме спре.

Всички сме чували за типове, загазили само защото искали да отмъстят и не им пукало за нищо друго. Чували сме и за типове, които твърдят, че отмъщението е „грешно“, каквото и да значи това.

Е, всичките тия типове могат да идат да се пльокнат на дъното на Портата на смъртта, мен ако питате. Дошъл бях в това градче, за да науча каквото мога за семейството на майка ми, а сега роднините ми бяха мъртви и ако не направех нищо по въпроса, то копелетата, които ги бяха убили, можеха просто да продължат да ги правят тия неща просто защото се е получило толкова добре. А колкото до загазването, какво пък: правиш нещо и си има последствия. Това си го знам от малък. Мога да се примиря с последствията. Освен това колко повече можех да загазя?

Но всичко това бяха оправдания и го знаех още докато лежах там, повече умрял, отколкото жив, и си го повтарях. Истинският проблем беше, че идеята да ги оставя да се измъкнат бе немислима. Нямах друго оправдание за бъдещите си действия, а и не ми трябваше.

Насочих ума си в обмислянето как ще го отиграя. След като не можех да правя нищо друго, можех поне да си лежа и да мисля. Не съставяш добър план за действие с мисълта: „Кой е най-добрият начин да направя това?“ Започваш с онова, което знаеш, сглобяваш го в главата си (аз предпочитам да го обсъждам с Лойош всъщност, защото по-добре формулирам мислите си, когато ги изказвам, макар и наум) и си отбелязваш особеностите — нещата, които по някакъв начин не се напасват. Получаваш колкото може по-ясна картина на ситуацията и след това — обикновено — започват да изникват възможности. Поне такъв бе подходът ми, докато си изкарвах препитанието, като карах други да спрат да живеят, и не виждах някакво сериозно основание да го променям.

Веднъж, преди много години, бях обсъждал това с един колега. Беше единственият път, в който съм обсъждал методите на убийство с някого, включително с Коути, защото, ами, има неща, за които човек просто не говори. Но в онази нощ двамата с типа бяхме пияни и си говорехме как подхождаме към проблема, и се оказа, че и той прави нещата като мен. Той го нарече „процес на елиминиране“. Бих искал да му отдам дължимото за тази фраза. Стори ми се забавна.

Накрая си въобрази, че е прекалено печен, за да се налага да си плаща дълговете от хазарт, и го светнаха. Не мога да си спомня името му.

В този случай все още не исках да разнищвам нещата с Лойош, тъй че просто ги прехвърлях в главата си, подреждах това, което знам, и си отбелязвах това, което тепърва трябваше да науча. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че картината ми не е пълна. Разбира се, разполагах с грубите очертания. Знаех кой стои зад случая и кой какво бе направил и защо. Но дупките в картината можеше да се окажат неприятни, щом се заемех да направя нещо по въпроса.

„Шефе, това ли е моментът, когато най-после ми казваш какво става?“

„Цялата тази работа е едно голямо недоразумение, приятел“.

„Защо ли имам чувството, че не се майтапиш?“

„Не се майтапя“.

„Ъъ, добре, шефе. Ти говори, аз ще слушам“.

Тръснах глава и забих поглед в тавана. Изведнъж се почувствах празен. Без капчица амбиция, гняв, енергия. Винаги ли става така, когато си пострадал сериозно? В един момент си изпълнен с желанието да съставяш планове, в следващия искаш просто да се потопиш в самосъжалението, а в още по-следващия не изпитваш нищо? Ако този шаблон продължеше, щеше да се изтърка. Нямах време за това. Трябваше да действам.

Но не точно сега.

Мисля, че поспах малко.

После дойде Михай и ме нахрани.

— Какво е това? — попитах го.

— Супа.

— Да бе, супа! Нищо няма в нея.

— Знахарят каза да я направят специално за теб.

Щях да му набия паницата в лицето, ако можех да мръдна.

„Изяж я, шефе. Моля те“.

Изядох я. До последната безвкусна неприятна лъжица. После пак потреперих известно време, не знам защо. Не ми беше студено. Поспах малко, а следващия път, когато Михай донесе супа, успях да се нахраня сам. Ако ви кажа какво усещане за триумф ми донесе това, сигурно ще ме помислите за идиот или просто за жалък.

Докато се съвземах от усилието, Лойош каза:

„Колко от цялата тази работа беше убиецът, шефе?“

„Какво имаш предвид?“

„Колко от това, което те сполетя, беше негова работа?“ „Смяташ, че невидимата ръка на убиеца е зад всичко това ли? Няма начин. Първо, всичко започна, преди той да дойде. Второ, последното, което той би искал, е да ме хванат. Понеже това ме изважда от обсега му. Всъщност…“

Не довърших мисълта си и Лойош не я улови. Да, може би тъкмо това бе спасило живота ми. Междувременно убиецът вече беше решен проблем, отпаднало усложнение. Не че имаше опасност усложненията скоро да свършат.

„Има неща, които трябва да науча, Лойош, а не мога да се движа, тъй че ще трябва ти да ми ги откриеш“.

„Разбира се, шефе. Просто ми дай списъка с въпросите и хората, които да попитам“.

„Сега не е моментът за шеги“.

„Сега не е моментът да съм някъде другаде, освен тук“.

„Има неща, които трябва да знам“.

„Много ли ще искаш да ги знаеш, ако си умрял?“

Този разговор погълна много време и стана доста разгорещен. Накрая обаче Лойош се съгласи да направи каквото искам, защото алтернативата бе да заяви, че Роуца е некадърна. Понякога се налага да прибягваме до мръсни хватки.

„Добре — рече той с неохота. — Какво искаш да научиш?“ „Смяташ ли, че можеш проследиш Орбан, без той да те види?“ „Не ме разсмивай. Въпросът е мога ли да видя Орбан, без да проверя колко дълбоко мога да забия зъбите си в него“.

„Мм. Е, можеш ли?“

„Може би. Какво искаш да разбереш?“

„Трябва да го проследиш“.

„Някакво предположение къде мога да го намеря?“

„Пробвай с «Шапката».“

„Добре. Сега ли? Или има още нещо?“

„Ще има, обаче после“.

„Изобщо не се съмнявам, шефе“.

„Засега това е достатъчно“.

„Само един въпрос, преди да излетя по задачата“.

„Какъв?“

„Как излизам оттук?“

„Ами през… О!“

Намръщих се и дръпнах звънеца, та Михай да отвори прозореца. Бездруго беше време да ми донесат още от чудесната супа.