Стивън Бруст
Джегала (3)

2.

ЛЕФИТ: Но това е труп!

БОРААН: Вече стигнах до същото заключение, скъпа.

ЛЕФИТ: Но от колко време е тук?

БОРААН: О, не повече от седмица, бих казал. Две най-много.

ЛЕФИТ: Седмица? Как е възможно да е бил тук цяла седмица?

БОРААН: Ами, слугите сигурно са го почиствали от прахта, иначе със сигурност щеше да забележиш и да им се скараш доста строго.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие I, Първа сцена

Лойош помълча за миг, после каза:

„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“

„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.

Отне му няколко секунди. След това каза:

„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.

„Точно“.

„Може би просто беше учтив“.

„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.

„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.

„Много благодаря“.

„Джерег ли според теб?“

„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.

„Ами тогава какво правим утре?“

„Ти какво предлагаш, Лойош?“

„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“

„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.

„Ти си шефът, шефе“.

Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.

Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.

„Някой наоколо?“

„Жива душа няма, шефе“.

„Добре“.

По някое време, докато се разхождах, вятърът смени посоката и миризмата, макар все още да я имаше, стана по-поносима. В тишината чух плисъка на водата под кейовете наблизо и жуженето на насекомите. Леко потръпнах.

Оттук бе дошла майка ми. Или поне нейните близки. Защо бяха напуснали? Глад? Болест? Тирания? Влиятелни врагове? Но каквото и да ги беше накарало да напуснат, бяха дошли оттук и в известен смисъл и аз бях дошъл оттук.

И изглежда тези, които искаха да ме убият, ме бяха проследили дотук. Колко мило.

Усетих се, че опипвам дръжката на камата в левия ми ръкав, и спрях. Опипах обаче Маготрепача, увит около лявата ми китка. Където има драгари, има чародейство. Присъствието на Маготрепача успокояваше, независимо от камъка Феникс, който носех на врата си и който уж трябваше да ме пази дори да не внимавам. Става ли дума за живота ми, предпочитам да прекаля със защитните мерки.

Е, ако някой наоколо носеше моргантско оръжие, всеки вещер щеше да го разбере. А ако някой джерег — или какъвто и да е драгар — се появеше, щеше да изпъква като Дзур планина. Веднъж ми бяха казали, че приятелят ми Мороулан отраснал някъде в човешките земи и не знаели, че е драгар — просто го мислели за много висок човек. Никога не съм го питал вярно ли е, но не го вярвах. Разликата беше прекалено очевидна. Не, ако в града се появеше джерег, щях да го науча.

Тръгнах към другия край на градчето — не беше далеко, може би около час вървене. Стигнах до кръчмата, която бях забелязал по-рано. Имаше малка спретната табела с нарисувано някакво дребно животно, което не можах да разпозная на смътната светлина. Не влязох, но я запомних за друг път. Никой не излезе, докато минавах покрай нея.

„Ей, шефе, преди два дни каза, че ставаш прекалено спокоен, помниш ли?“

„Мда, май това не трябва да ни тревожи повече, нали?“

Градът все едно беше престанал. Сякаш отведнъж нямаше никакви магазини, никакви сгради, само пътят се бе изпънал покрай реката. Обърнах се и тръгнах обратно. Докато се върна в хана, беше съвсем притихнало и образът в синия елек си беше отишъл. Качих се в стаята си и заспах.

На другата сутрин ме събуди ужасна светлина и ми трябваше време да се сетя, че е Пещта. Забравил бях да затворя кепенците. Кепенците на Изток са много по-важни, отколкото у дома.

Смъкнах се замаян от леглото и се облякох. Опипах гаротата в яката на наметалото си (учудих се защо още го нося това, между другото; никога в живота си не бях използвал гарота и дори не бях сигурен дали знам как), метателните ножове и шурикена на връвта му, и няколкото ками, които все още носех. След като поразмислих малко над казаното от Орбан, оставих сабята си в стаята. Имах достатъчно железария по себе си и без нея и исках да видя какво ще стане, ако не изглеждам чак толкова натрапчиво опасен.

Сутрин. Пещта сече отгоре по-остро от ножовете ми. Няколко хлапета играят на улицата. Жени, с бебета или без бебета на ръце, влизат в разни дюкяни. Много хора са се запътили на работа, за да произведат гадни миризми на мили околовръст. Зачудих се колко ли хартия произвежда фабриката, че да я превозват с баржи по реката. На кого му трябва толкова хартия? И за какво?

Лойош и Роуца заеха местата си на раменете ми — Лойош днес зае лявото. Така и не знаех как избираха кой къде да е, а нямаше да дам повод за задоволство на Лойош, като попитам. По-рано си мислех, че е някакво сложно разпределение на труда. Вече си мисля, че го правят просто за да ме карат да се чудя.

Докато си вървях, се позамислих как да подходя с търсенето на корена си. Пардон, на роднините. Допреди два месеца щеше да е лесно. Щях да кажа: „Крейгар, разбери дали имам семейство в това село“. Той щеше да подхвърли нещо заядливо, няколко хора щяха да бъдат подкупени, няколко нашамарени, и щях да си получа отговорите. Сега трябваше да го направя сам. Представях си как обикалям из района, спирам край всяка барака и селска колиба и питам: „Случайно да сте чували името Мерс?“ Не ми допадаше много. Няколко пуснати на свобода кетна се мотаеха наоколо на малките си двукопитни крака, грухтяха и душеха, и си търсеха храна. Сигурно бяха собственост на различни стопани. Зачудих се как ги различават стопаните им. Дали кетна бяха достатъчно умни, че да знаят къде им е домът? И предвид неизбежната им съдба, бяха ли достатъчно умни да не се връщат там?

От другата страна на улицата някакъв въздебел тип с лисо теме вдигаше дървен сенник на два пилона и се сетих, че го прави, за да могат хората да стоят пред дюкяна му, без светлината на Пещта да ги заслепява. Май започвах да разбирам колко влияе блясъкът на Пещта на всичко тук. Трябваше да се постарая да стоя настрани от това.

Влязох в дюкяна. Дебелият ме удостои ме с обичайния преценяващ поглед на търговец, който решава дали всъщност ще купиш нещо. Май не го въодушевих особено, но все пак кимна за поздрав. Имаше накачени на куки или струпани по масите чайници, кафеничета, панти, чашки, котлета и дори няколко ковани чинии, всичките в червеникавозлатистия бакърен цвят. Изпитах топло чувство към този човек. Винаги се възхищавам на хора, които могат да правят разни неща.

— Калайджия си, а? — казах учтиво.

Той повдигна вежда и изсумтя:

— А, не. Почтен търговец съм и съм член на гилдията. Всички калайджии продават чрез този дюкян или изобщо не продават тъдява.

Изведнъж ми се прииска да видя колко точно джезвета бих могъл да му натикам в гърлото. Отвърнах: „Разбирам“ и продължих да оглеждам дюкяна. Той пък ме гледаше все едно се каня да му открадна нещо. За малко да го направя, просто заради принципа.

„Шефе, я ми припомни защо не убиваш източняци?“

„Никога не съм казвал, че не убивам източняци. Казах само, че няма да приема пари, за да убия източняци“.

„В такъв случай…“

„Няма да го убия и не, не можеш да го ядеш, дори да го убия. Освен това тлъстината е вредна за теб“.

Оглеждах стоката, като внимавах да не пипам нищо, защото ако кажеше нещо за „пипане на стоката“, наистина щях да го убия.

— Гилдията — повторих.

— Да, младежо. Тъй че много внимавай.

— Нов съм в града. Каква е тази гилдия?

— Търговската гилдия, разбира се — изсумтя той.

— Аха. Разбира се.

„Шефе…“

„Шт. Работя“.

Удостоих го с усмивката, която не говори нищо, и рекох:

— Това местна гилдия ли е, или е част от по-голяма гилдия из цялата страна?

Той ме удостои с нещо, за което съм сигурен, че според него трябваше да е „пронизващ поглед“.

— Защо питаш?

— Чисто любопитство.

„Защо питаш?“

„Чисто любопитство“.

Интересно беше обаче. Предната вечер един просто предположи, че съм аристократ. А сега този тип просто предположи, че съм някакъв катил или престъпник. Мразя да правят такива предположения за мен. Кара ме да ми се иска да им счупя краката. И главите.

Казах:

— Името Мерс говори ли ти нещо?

Той се намръщи още повече.

— Заплашваш ли ме?

— Не.

— Не реагирам на заплахи, млади човече.

— Това е добре, защото не ги ръся.

— Мисля, че ще е най-добре да напуснеш учреждението ми.

Учреждението. Той имаше учреждение!

Свих рамене и си излязох, защото не мислех, че задържането ми вътре ще е продуктивно, и защото това сигурно бе последното нещо, което той очакваше да направя.

„Това — казах на Лойош — беше един от по-интересните разговори, които съм имал в живот, пълен с интересни разговори“.

„В смисъл че нямаш никаква представа какво стана току-що, нали?“

„Правилно. Само че нещо стана. Нали?“

„Разбира се, шефе. Има ли основание да смяташ, че би могло да е свързано с онова, което търсиш?“

„Лойош, споменах моминското име на майка ми и той помисли, че го заплашвам“.

Лойош не отговори.

Повървях десетина крачки по улицата и изведнъж ме връхлетя носталгия, каквато не бях си и помислял, че мога да изпитам. Стоях пред чудно хубава къщичка. Нямаше прозорец към улицата, само врата с провесена от горния праг дебела завеса от бяла вълна. От ниските стрехи висяха билки: имел, коелш, мащерка, вратига, живовляк. Дядовият ми дюкян изглеждаше по-различно, но миришеше на същото. Постоях отвън, усетил усмивката на устните си, после дръпнах завесата настрани и влязох.

Вътре беше полутъмно. Две опушени лампи примигваха в двата края, от което глинените съдове по рафтовете и растенията по куките сякаш подскачаха и потрепваха.

Мъжът в дюкяна изобщо не приличаше на дядо ми. Имаше от онези лица, които изглеждат все едно някой е хванал брадичката и е дръпнал, с високо изпъкнало чело и оредяваща коса, сякаш за да се подсили ефектът. Носеше зацапана от пот фланела, навремето вероятно синя, и торбести кафяви панталони. Не можех да определя точно възрастта му — някъде от трийсет до… не знам. Огледа ме от глава до пети със светлокафявите си очи и с изражение, което ми напомни за типа, с когото бях говорил току-що. Явно не ме хареса. Може би беше заради джерегите на раменете ми. Но пък аз просто си бях аз: Въздържах се да му счупя лявата колянна капачка и дясното ходило. Дори и не помислих за това.

Той тръсна глава в толкова пренебрежителен поклон, че можеше да даде урок по груба учтивост и на Мороулан, и зачака да кажа нещо. Накрая се спрях на:

— Имаш ли сол шаба?

— Не.

Помислих малко и се спрях на прекия подход.

— Какъв е проблемът?

— Няма проблем — отвърна ми, присвил устни. — Просто нямам, и толкова.

— Не това. Държането ти. Какво съм ти направил? Облеклото ми ли не ти харесва, или какво?

— Ти си вещер — отвърна ми.

Значи, тук да обясня. „Вещер“ е единственият начин да се преведе, но той всъщност използва една фенарийска дума, ердергбасор, която горе-долу означава „вещер, който прави гадни неща на хората“ или може би „вещер, изучаващ неща, за които свестните хора не обичат да говорят“. Нещо такова. Думата ми беше позната, но изобщо не бях очаквал да я употребят по отношение на собствената ми добродушна и обичлива персона.

Обърнах се към познайника си, който бе извлякъл превода от ума ми.

„Лойош? Някакви идеи?“

„Пиши ме слисан, шефе. Никакви“.

Драснах с пръст едно кръгче на тезгяха, докато гледах търговеца. Наричам го „търговец“, защото ми беше трудно да мисля за него като за вещер.

— Никога досега не ме бяха наричали така.

— Не ме заплашвай, младеж. Аз съм ч…

— Член на гилдията — довърших с него. — Мдаа. Е, и какво точно ме прави вещер? — Използвах същата дума.

Той само ме изгледа кръвнишки. Зачудих се колко още ще издържа, без да посегна на някого. Странна работа: докато бях обкръжен от драгари, никога не се изкушавах да се забърквам с хора. Но тук, без драгари наоколо, това изобщо не ме притесняваше. Всъщност с всяка минута се изкушавах все повече. Последния път, когато бях по тези земи, преди години, не се запознах с много хора, но малкото, с които говорих, бяха приятни. Предполагам, че покрай това, както и покрай разказите на дядо ми, си бях изградил в главата някаква представа за рай. Да бе, рай. Е, както и да е.

— Питам сериозно. Защо мислиш, че…

— Млади човече. Или си глупак, или мен ме взимаш за глупак. Мога да различа познайник, като го видя.

А. Ясно. Значи беше Лойош все пак. Кой да го знае? Но от това следваха такива изводи, че главата ме заболя при мисълта за тях. Затова смених темата.

— Добре. Познаваш ли фамилия на име Мерс?

— Вратата е натам, младежо.

И отново дилемата: да изляза през вратата или да приложа насилие. Сигурен бях, че все мога да измисля някоя подходяща фраза, но… Но просто се проврях покрай завесата и се върнах на улицата.

Следващото място беше обущарски дюкян и миризмата на кожа и масла надвиваше дори градската воня. Ще ви спестя подробностите. Резултатите не бяха по-добри. Тези хора просто открито не ме харесваха. Усетих, че започвам да се ядосвам, и потиснах яда си. Точно сега нямаше да ми помогне. Трябваше да разбера какво става.

„Трима поред, шефе. Убеди ли се?“

„Мда. Само дето не съм сигурен в какво точно се убедих“.

Не беше в състояние да ме просвети, тъй че поех обратно към хана, като хвърлях мимоходом погледи към други дюкяни, но без да влизам. Кепенците бяха отворени и заключих, че трябва да е свързано с посоката на вятъра. Когато стигнах в хана, Орбан го нямаше — всъщност заведението бе почти изцяло мое — тъй че си намерих един ъгъл и чаша силно червено (всъщност изглеждаше по-скоро мораво) и се настаних да го почакам. Виното беше свястно.

Някъде след цяла вечност получих чиния агнешка яхния с праз лук, чесън и бучки кисела сметана и парче хляб с дебела кора. След още цяла вечност Орбан най-сетне се появи. Огледа се, видя ме и тръгна право към мен, без да губи време.

— Е, как мина денят? — попита ме, след като махна на слугинята.

— Интересно — отвърнах. Той си поръча пиене, напомних му, че аз плащам обяда, и си взе и купа от същата яхния като моята. — Не знам откъде да започна. Някаква идея защо ще ме наричат ердергбасор?

Веждите му леко подскочиха.

— Хмм. Кой те нарече така?

— Собственикът на дюкяна за вещерски стоки.

— О. Той ли? — Сви рамене. — Ще поговоря с него.

— Не, не. Няма нужда. Просто съм любопитен. Изглежда, си мисли, било защото познайникът ми е джерег, или защото си имам познайник, че…

— Защото познайниците ти са джереги — заяви той. — Според много хора тук това означава, че следваш тъмния път, защото тези, които следват светлината, имат птици или котки, много рядко по някой питомен пор. Не и влечуги обаче.

— Тъй ли? Странно.

— Чисто местно поверие.

— Това градче е доста особено.

Той сви рамене.

— Просто внимавай.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид да не задаваш много въпроси.

— Защо? Дойдох, за да разбера някои неща.

— Знам. Но… просто бъди предпазлив, нали? Тук има хора…

— Гилдията? — прекъснах го.

— Разбра ли за това?

— Разбрах, че съществува и че не прилича на никоя гилдия, за която съм чувал.

Той се почеса по брадичката.

— Тук съм роден, нали разбираш.

— Ами хубаво.

— Налага се да движа търговията си тук.

— Разбирам.

— Ако настроиш Гилдията против себе си, не очаквай да ти помагам. Или дори да ти кажа „здрасти“, когато се разминем по улицата.

— Добре. Това — ясно. Но дотогава, какво можеш да ми кажеш за нея?

Той помълча малко, после вдигна рамене.

— Стара е, могъща е.

— И включва всичко? В смисъл, никой търговец няма да оцелее, ако не е в Гилдията?

Той кимна.

— И това е изключително местно?

— И други градове имат гилдии. Повечето имат. Но тази е, ъъ, уникална.

— Как е възникнала?

— Не знам. Имало я е открай време.

— Кой командва? Съвет? Водач?

— Водач. Казва се Чайор.

— Хубаво име. Къде живее?

— Защо питаш?

— Щом се налага да избегна неприятности с Гилдията, той изглежда най-подходящо за начало.

Орбан поклати глава.

— Твоя работа, но аз не бих го направил. Мисля, че трябва да стоиш колкото може по-настрана.

Отпих глътка вино. Чудех се колко точно мога да му вярвам. Лойош помръдна леко на рамото ми. И той се чудеше. Реших да не е много, засега. Не се доверявам лесно. Сигурно ви изненадва.

— Добре — казах. — Ще го имам предвид. Всъщност просто искам да намеря близките си, ако още има някои тук. След това смятам да продължа. В този град няма много интересни неща за мен.

Орбан кимна и каза:

— Нямах късмет с това. Жалко, че не мога да ти помогна.

— Благодаря за усилието.

— Мисля, че този град не е добър за теб. Не го казвам като заплаха — побърза да добави, след като видя изражението ми, предполагам.

— Нямам нищо против теб. Просто предупреждение. Ако продължаваш да ровиш, ще стане по-неудобно. Аз съм донякъде извън нещата, не съм ангажиран толкова като другите, защото пътувам много.

Не ми се налага да съм толкова, мм, загрижен за интересите на града. Но все пак съм част от него, ако ме разбираш добре.

— Всъщност изобщо не те разбирам, но съм любопитен.

— Хмм. — Той гаврътна половината си чаша, без да издаде с нищо, че е нещо повече от вода, и ме погледна замислено. — Искам да кажа, че мога да те предупредя, но ако се забъркаш в някоя неприятност, не мога да те защитя.

— О. Ясно. Досега говорих само с няколко търговци. Вярвам, че простите хора не са от Гилдията. Ще поразпитам сред тях.

Той поклати глава.

— Твоя работа, разбира се. Но мисля, че ще е грешка.

— Смяташ, че Гилдията ще забележи?

— Освен ако не си много предпазлив. И знаеш ли, наистина изпъкваш тук.

Имаше нещо забавно в идеята, че аз, човешкото същество, можех да се слея с тълпа драгари, без да ме видят, а сред собствения си народ изпъквах. Все пак може би беше прав.

— Защо ми помагаш? — попитах го. Понякога един откровен въпрос може да разтърси човек и да го тласне към искрен отговор.

Той сви рамене.

— Изглеждаш ми свестен човек. Ако видиш някой непознат, тръгнал на разходка в посока, където знаеш, че има гадно тресавище, няма ли да му го споменеш?

Вероятно не.

— Предполагам, че да.

„Е, Лойош? Какво мислиш?“

„Шефе?“

„Предупреждава ли ме да стоя настрана за мое добро, или защото не иска да науча нещо?“

„Откъде да знам? Може да са и двете“.

„Хмм. Прав си“.

— Да те черпя още едно пиене?

— Не, стига ми. Трябва да бягам. Трябва да видя хората, които приготвят превоза, да не облекчат товара, като изпият всичко. — Ухили се и стана.

— Добре. Благодаря за сведенията и за съвета. Длъжник съм ти.

Какво точно му дължах, тепърва щеше да се разбере.

Той махна пренебрежително и излезе.

Поседях още малко, загледан в пръстите си, които правеха кръгчета в мокрото по масата. Едно нещо просто не излизаше от главата ми: когато попитах търговеца дали познава някого на име Мерс, той си помисли, че го заплашвам. Беше просто прекадено интригуващо, за да го подмина. Седенето и мисленето нямаше да ми кажат нищо.

Така че станах и излязох навън.