Стивън Бруст
Джегала (6)

5.

БОРААН (решително): Търси! Гони! Намери го!

ПЪРВИ УЧЕНИК (уплашено): Но ако го няма никъде?

ЛЕФИТ (спокойно): Тогава ще отнеме повече време.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие III, Пета сцена

Когато се събудих, ме болеше.

Всичко. Раменете, ръцете, гърбът, краката.

Защо краката? Не знам. Случайно да ви приличам на знахар?

Лежах в леглото и стенех като че ли до безкрай. Ако джерег ме бяха намерили тогава, щяха да си имат лесна жертва. Не съм сигурен дори дали щях да имам нещо против.

По едно време простенах, раздвижих се, простенах, надигнах се, простенах, смъкнах краката си на пода и простенах.

„Само ако заподозра, че дори си помислил да се смееш, кълна се в циците и ноктите на краката на Вийра, Лойош, ще…“

„През ум не ми е минало, шефе“.

Нахлузването на ботушите бе изпитание в мъжественост; едва не припаднах. После постенах още малко. Накрая заслизах по стъпалата, едно по едно, бавно.

„Шефе, докъде можеш да стигнеш?“

„Докъдето трябва“.

Инчай вдигна очи към мен от тезгяха.

— Кафе?

— Бренди. Най-гадното, което имаш.

Изглеждаше стъписан, но не възрази. Взех чашата, изпих я на екс и тръснах глава.

— Ух, така е по-добре. Сега вече искам кафе.

Добрах се до една маса и седнах.

След около час пиене на кафе започнах да се чувствам сякаш бих могъл да се задвижа. Прехвърлих наум вещерския инвентар, с който разполагах. Не беше много, но щеше да свърши работа, а и нямах настроение да се връщам до дюкяна в града и да се опитвам наистина да купя нещо. Щях или да убия първия търговец, който ме погледнеше накриво, или нямаше да мога да го направя, което бе по-лошото.

Добре, имах това, което ми трябваше. Не се съмнявах в способностите си да накарам заклинанието да подейства. Единственият проблем беше: къде да го направя? Не исках да го хвърлям в хана, защото трябваше да сваля амулета, а това щеше да даде на джерег шанс да открият не само района, в който се намирам, но и точното място. Сигурно можех да намеря някое местенце извън града, но пък тук обкръжението ми от хора — в смисъл човеци — ми даваше известна защита.

Дразнеше ме ужасно, че се налага да правя това: че съм принуден да поема този риск само заради някакви си отоци и тъпи телесни болежки, получени заради…

Не, не.

Нямаше да мога да направя никакво заклинание с такива накъсани фантазии. Изкуството изисква канализиране и контрол на чувствата, но чувството трябва да съответства на заклинанието, а чувствата, които изпитвах точно тогава, нямаха нищо общо с изцеряването.

Припомних си някои приятни дни с Коути, което събуди в мен малко меланхолия — добре, може би не чак толкова малко — но това винаги е добре като лек срещу гнева. Мислех за онова, което се беше объркало, и онова, което бе вървяло добре, и правех глупави планове как да си я спечеля отново. Смешно. Плановете винаги включваха спасяването й, а адски добре знаех, че точно спасяването й е един от проблемите. Никой не обича да го спасяват. Единственото по-лошо нещо е, ами, да не те спасят.

Тъй че да, въртях номера с главата си, докато не усетих, че май бих могъл да направя Работата, а докато стигна до това, вече знаех и къде бих могъл да я направя. Освен това мисълта ме накара да се изкискам. Лойош щеше да каже доста неща и това също ме накара да се изкискам.

„Какво замисляш, шефе?“

„Просто едно заклинание, Лойош. Ще видиш“.

Станах и тръгнах — все още бавно и болезнено, но може би малко по-добре — през вратата навън, а после закрачих по улицата. Бавно. „Лойош, боли ме“.

„Можем да спрем да похапнем“.

„О, млъкни“.

Най-после стигнах до другия край и до другия хан и влязох в конюшнята. Заварих помощника на коняря, двайсет и няколко годишен ратай с хлътнали очи и тънки устни.

— Добър ви ден, милорд, какво ще… — И млъкна и зяпна ръката си, в която току-що бях лепнал три сребърника. — Милорд?

Посочих конюшнята.

— Трябва да я използвам за около час.

— Милорд?

— Да?

— Конюшнята ли?

Кимнах.

— Да използвате…

— Да, конюшнята. Не пускай никого вътре. За час.

Погледна ме с хиляда въпроса на устните, после погледна монетите в ръката си и каза:

— Ъъ… ами конете…

— Няма да пострадат. — Имаше чувство за отговорност. Какво ще кажете за това? — Няма да ги пипна, дори няма да се доближа до тях.

Изглежда, чу искреността в гласа ми или звъна на монетите в ръката си. Кимна и каза:

— Да, милорд.

Добавих още една монета.

— И не е нужно да споменаваш за това на никого.

— Разбира се, че няма, милорд. Час, казахте?

— Час.

Поклони се непохватно, а аз влязох в конюшнята и пуснах мандалото.

„Тук?“

„Защо не?“

„Как можеш да се защитиш тук?“

„Надявам се да не се наложи“.

„Ъм, ще ми го разясниш ли?“

Беше искрено притеснен. Усещах, че и Роуца е нервна.

„Виж, приятел, какво точно те смущава?“

„Джерег ще те намерят“.

„Правилно. Виж сега, те или вече знаят къде съм, в който случай е безсмислено да се притесняваме за това, или не знаят. Ако не знаят, тогава, ако извадят късмет, ще са в състояние да ме проследят, докато съм свалил амулета и правя вещерското заклинание. Ако ме проследят, какво ще направят?“

„Мм… ще те убият?“

„Ще трябва да дойдат в Бурз, за да го направят“.

„Е, Да“.

„Да познаваш някой драгар, който би запаметил това затънтено източняшко градче достатъчно добре, за да се телепортира до него?“

„Вероятно няма такъв, шефе. Ще заложиш ли живота си обаче, че някоя магьосничка от Лявата ръка не може да преодолее това?“

„Не, но ще заложа живота си, че ако някой убиец наистина се появи, ще съм готов. Правя заклинание, не лягам да спя. И съм насред конюшнята. Няма как да ми скочи, без да го видиш“.

„А ако е невидим?“

„Огледай наоколо“.

„Какво?“

„Коне, Лойош. Те ще го надушат. Дръж под око конете по време на заклинанието. Ако конете изведнъж станат неспокойни и започнат да поглеждат нанякъде, където няма никой, ще спра заклинанието и, мм, ще го убия“. Отбелязах си наум да си попълня запасите с прах несифа. Не споменах на Лойош, че ми е на изчерпване.

„Шефе, понякога ти се чудя. Добре, ако те засекат, но не дойдат веднага?“

„Ще са в другия край на градчето и ще има много време хората да забележат, че в градчето има «елф», и аз несъмнено ще чуя за това“.

„Несъмнено?“

„И го искат моргантско, Лойош. Моргантско. Джерег няма да се задоволят с нищо по-малко. Няма шанс, никакъв, да донесат моргантско оръжие в град, пълен с вещери, без да предизвикат вълнение, каквото това градче никога не е виждало“.

„Знаеш ли, понякога дори не ти се чудя“.

„Хе“.

„Добре, давай“.

„Благодаря, че ми разреши“.

Разчистих сеното от пода по средата на конюшнята, защото подпалването й щеше да привлече ненужно внимание към мен, а също така и да прекъсне ритуала. Да не говорим за обещанието ми конете да не пострадат.

Запалих три свещи — две бели и една черна — после свалих амулета и внимателно разделих двете части. Златната отново поставих около врата си; черната прибрах в кесийката си. Щом затворих кесийката — сам си я бях направил — камъкът все едно се махна на сто мили от мен.

Подредих малкото неща, които ми трябваха: билки, шише пречистена вода. Нямах мангал, но и не ми трябваше за това.

След като смесих цяра с пречистена вода — само капка — помислих за гадните мехури по пръстите ми и как ще изглеждат пръстите ми без тях, и си ги представих как се изцеряват със заклинание, което идваше вътре от тялото ми болезнено мускули се развързват преодолявам съпротивлението, защото не може да ми се противопостави аз съм Талтош Владимир и силата е моя и тялото е мое и ще прави каквото пожелая докато сърцето продължава да тласка кръвта смесва се с цяра и пръстите се изцеряват и разбират тялото е ключът към отварянето на портал към познание на всички неща вътрешни и външни пауза в несекващото монотонно бръмчене в ушите пълни със собствения ми безгласен зов към място, което е тук и също така не чувам отново и отново превръщам се в част от връхчетата на собствените ми пръсти и те се вкопчват в дланта ми ето че се движат все по-бързо и потупват дланта и церят и чувам и виждам и надушвам влажната мухлясала слама на конюшнята в примигващата светлина на свещите и спрях.

Поех си дълбоко дъх и с треперещи ръце извадих частта от амулета от кесийката си, отново го закачих и го поставих около врата си.

„Нещо, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Стори ми се, че усетих нещо преди минута, но не мога да съм сигурен. Беше деликатно. Много умел опит, стига изобщо да беше опит“.

„Блокирал си го значи. Аз не почувствах нищо“.

„Блокирах тебе от него, шефе, за да не пречи на ритуала. Не знам дали блокирах него от теб. Не знам дали изобщо имаше нещо за блокиране“.

„Добре. Ако джерег изобщо са могли да намерят вещер, съмнявам се да е бил някой добър“.

Като за заклинание, това беше съвсем лесно. Във вещерството няма много неща, които да стават по-лесно от убеждаването на тялото ти да прави това, което бездруго иска да прави. Докато прибера инвентара в торбата, мехурите вече бяха започнали да се изцеряват, а общите болежки по тялото ми забележимо се бяха облекчили. Все още не ми харесваше идеята да се бия с когото и да било, но допусках, че може би ще съм в състояние, ако ми се наложи. Разбира се, платих цена. Бях доста изтощен и главата ми беше замаяна, но замяната беше разумна.

Най-хубавото беше, че не се появиха никакви убийци, за да ме светнат хубаво по епидермиса. Въпреки репликите ми към Лойош прекъсването на заклинание заради бой не е нито лесно, нито забавно. Всъщност два пъти съм изпълнявал заклинание в разгара на битка, както правят магьосниците. Не го препоръчвам и искрено се надявам никога повече да не ми се наложи.

Дадох на младежа още един сребърник с усмивка и си тръгнах — разтреперан, но в много по-добра форма.

„Сега какво, шефе?“

„Ей, навит съм за всичко, стига да не изисква движение или мислене“.

„Значи без движение, но иначе — както обикновено“.

„След като го схвана това, сигурно ще те ударя“.

Пътят обратно през градчето наистина ми се стори дълъг. И странен. Нещата винаги изглеждат другояче, когато току-що си се изтощил с Работене, дори и да е малко. Понякога, така и не съм разбрал точно кога, ефектът е подсилен: очертанията са размътени, хората сякаш се размиват и се сливат с всичко, до което са близо. Всяка отразяваща повърхност изглежда по-блестяща, повърхностите се разместват и движат. Някои вещери вярват, че в това състояние човек може да види дълбоки истини, които обикновено са скрити. Някои от тях се отдават не на Работенето, а на ефекта от него, и разкриват скритите тайни на вековете.

Според мен просто мозъкът ти е уморен и не мислиш нормално.

По пътя си създадох и враг за цял живот. Мисля, че трябваше да е към шестгодишен, хвърляше дървена топка по една къща — сигурно неговата — и тя правеше тумм-туп, тумм-туп, щом се удареше в стената и после на улицата. Изтърва я, тя се затъркаля по улицата точно пред мен, а оттам — в крайпътната канавка и се загуби. Бях я подминал много, когато съобразих, че можех лесно да я спра, да я вдигна и да му я хвърля обратно, а когато вече наближавах „Шапката“, се сетих, че ме беше изгледал много ядосано. Дори си помислих дали да не се върна и да му се извиня, но обяснението щеше да ми е непосилно, тъй че се отказах.

Странно, но нищо не помня за миризмата на града през това дълго, дълго ходене и този факт може би говори нещо. Домъкнах се до вратата, минах през нея. Мисля, че съдържателят ме изгледа малко по-особено, но го забелязах чак след като го подминах и се заизкачвах по дългото, дълго стълбище до стаята ми, където рухнах на леглото и зяпнах тавана. Леглото беше чудесно, а таванът изглеждаше забележително интересен с всевъзможните си странни повърхности, които почти можех да видя как се движат и местят, щом примижа.

Нямах нужда от сън, просто бях умствено и физически изтощен. Тук има разлика, разбирате ли. Размисълът върху разликата бе последното нещо, което помня, понеже задрямах за час-два.

Дремките обикновено не ми помагат много. Няколкото пъти, когато съм се опитвал да дремна — докато бях с Коути, която ги обича като коте — след това винаги се чувствах гроги. Но тази, изглежда, ми помогна. Във всеки случай, когато се събудих, светът вече не беше толкова размътен и чувствах, че мога малко да се движа.

Слязох в пивницата. Инчай обясни, че не пазел кафе до толкова късно. Обясних му, че искам кафе. След малко кафето се появи.

Инчай беше с гръб към мен и мисълта се появи в главата ми отникъде: „Какъв идиот. Не бива да стои с гръб към враг“.

Поразмислих още малко над това. Когато подобна мисъл ти идва ей така, това не значи, че е благонадеждна. Да, възможно беше подсъзнанието да ми казва, че е забелязало нещо около този тип. Като нищо можеше да се е задействала и параноята ми, съчетана с някой от гадните погледи и реплики, които ми беше подхвърлял, като се почне с абсурдната му идея, още когато влязох първия път, че трябвало да разкарам Лойош и Роуца.

В смисъл знаех, че не ми харесва много. Но това не бе достатъчно, за да ме убеди, че действа против мен. От друга страна, определено нямаше да застана с гръб към него.

Когато подсъзнанието ти подхвърли нещо такова, има голяма опасност да му обърнеш твърде много внимание, както и твърде малко. Не можеш да го пренебрегнеш, но и не можеш да позволиш да те разсее.

Когато се обърна, естествено, вече не го гледах.

Добре. Имаме гилдия на търговци, различна от всякакви гилдии, за които Ноиш-па ми беше казал, че може да съществуват. Вярно, Ноиш-па не беше непогрешим, но ми бе казал достатъчно, за да ме накара да мисля, че тук става нещо много необичайно.

След това имаме граф Секереш Веодрик, земевладелец и собственик на фабрика за хартия. В Империята това, че аристократ притежава фабрика, нямаше да предизвика и едно повдигане на вежда, но доколкото разбирах, в Изтока това бе необичайно. Първо, предполагам, тук фабриките, от какъвто и да е тип бяха рядкост, тъй че навярно му придавах твърде много тежест. Все пак какво имаше между него и Гилдията? Сътрудничество? Конкуренция? Враждебност, смекчена с примирие, въоръжено или не? Трябваше да има нещо.

А после — странната работа със „светлото“ и „тъмното“ вещерство. Това просто звучеше нелепо. Ако тук имаше нещо, трябваше да разбера какво е. А ако нямаше, трябваше да разбера защо убеждението, че има нещо, е толкова широко разпространено.

Как се вместваше във всичко това драгият Инчай, ако изобщо се вместваше? И Орбан. Той също имаше някаква роля в това. Сигурен бях.

А след това имахме джерег. Може би не замесени в това, но не биваше никога, никога да се забравя за тях. Не исках последното, което ще видя, да се окаже върхът на моргантско оръжие. Потръпнах.

Някой жестоко беше избил фамилията на майка ми и поне една от тези страни бе отговорна за деянието или знаеше кой е отговорен.

Е, добре, това бяха въпросите, за които знаех към момента. Усилията да намеря отговорите им щяха естествено да породят други, но поне имах нещо за начало.

Седях си, пиех си кафето и кроях планове.

Ха.

Трябва да разберете, че сега, докато си спомням тези неща, всичко ми изглежда много смешно. Но е истина, кроях планове точно, все едно че щях да тръгна да ги изпълнявам, точно, все едно че никой друг не можеше да крои планове в същото време. Интересува ли ви изобщо какви бяха те? Би ли могло изобщо да са важни всички неща, които щях да направя, ако…

Ако, ако, ако.

Ако светът беше какъвто исках да е, а не какъвто е.

Безсмислено. Ако светът беше какъвто исках да е, щях все още да съм женен. Изобщо нямаше да съм се забъркал с джерег преди всичко, защото нито щеше да ми е притрябвало, нито щях да имам подобно желание. Вместо това щях да съм… какво? Граф Шурке, здрав и читав, в имението ми край езерото, ловя риба и ходя на лов, с Коути обсъждаме последната мода на улица Б’нари? Не, това също не го виждах. А и както казах, безсмислено е.

Когато са ти платили, за да убиеш човек, трябва да научиш за него всичко, което можеш. Няма кой знае каква полза да научаваш какъв би могъл да е или какъв ти искаш да е. Направиш ли това, единственото, което ще спечелиш, е „честта на Фиском“, което, ако не сте чували този израз, означава името ти да бъде добавено на списъка, всечен във високите широки каменни блокове около Звездата на екзекутора.

Гледаш това, което е, а ако не знаеш какво е, си поставяш за задача да го откриеш. И понякога това също се оказва просто поредното жертвоприношение на олтара на божествата на напразното усилие — онези, които карат реколтата да пропадне.

Тъй че, да, седях, пиех си кафето и кроях планове. Точно, все едно че ако…

Лойош все още беше напрегнат. Усещах го как наблюдава входа, а Роуца непрекъснато мърдаше и подскачаше на лявото ми рамо.

Но не позволих това да ме притесни. Работех. Превръщах гнева си в решение, решението в намерение, намерението в план. Щях да науча кой стои зад това, като тръгна по гладък, изряден път. Измислил бях как да извлека информация от онези, които трябваше да разполагат с такава, за да мога да реша точно кой заслужава онова, което смятах да извърша.

Трябваше да са минали около час-два, докато го превъртя в ума си — или по-скоро да го опиша на Лойош, който не му обърна внимание. Просто защото разсъждавам по-добре, когато говоря. Накрая казах:

„Добре, измислих го“.

„Както кажеш“.

„Първи е приятелят ни Инчай, защото не очаквам да получа нещо от него“.

„Харесвам очакванията ти, шефе. Задръж дотук и няма да бъдеш разоча…“

„След това Орбан, ако може да бъде намерен“.

„Което не очакваш“.

„Вероятно не“.

„Дотук е съвършено“.

Прегледах набързо тялото си за ефекта от Работенето. Мехурите ги нямаше, а мускулните болки бяха поносими. Станах, хвърлих няколко монети на Инчай и казах:

— Търся вещер.

— Има един дюкян малко по-надолу по улицата, откъдето се снабдяват. Сигурен съм, че Юлио ще може да те насочи към някого.

— Аха. Ти кого познаваш?

Той разпери ръце. Не му повярвах, но реших, че мога да се върна към това по-късно.

— Добре. Някаква идея къде мога да намеря Орбан?

— Не съм го виждал.

Изчаках мълчаливо, защото това кара някои хора да се почувстват неловко. След малко добави:

— Предполагам, че ще намине по-късно.

„Добра работа, шефе. Дотук всичко върви точно както очак…“

„Млъкни“.

— Добре. Къде е съветът на Гилдията?

Очите му леко се присвиха.

— Съветът на Гилдията — повторих.

Пак изчаках.

— Завий надясно, като излезеш. По тази улица, няма и сто крачки. Двуетажна сграда, светлозелена.

Кимнах небрежно за „благодаря“, върнах се на масата и седнах.

„Какво, няма ли да ходим, шефе?“

„Утре. Още съм много изтощен, а трябва да съм в най-добра форма, като се заема с тази Гилдия. Имам чувството, че са малко като Империята и малко като джерег“.

„Чувство“.

„Да. Когато не разполагаш с нищо друго, тръгваш оттам. Освен това да ги ударя рано сутринта изглежда правилният подход“.

„Имам предложение какво да правим отсега дотогава, шефе“.

„Какво?“

„Да оставим между нас и тази миризлива дупка, наречена град, толкова мили, колкото могат да издържат краката ти“.

„Не“.

След като вече си имах план, оставих ума си да отдъхне и не мръднах повече до края на деня. Заведението отново се напълни, предимно селяни, никакви жени. Странно. Гледах ги, те ме пренебрегваха, а Орбан не се появи.

Следващата част от плана ми включваше да си легна рано и я изпълних без засечки. Лойош дори ме похвали с успеха. Милият.

На следващата сутрин пих кафе и ядох кифлички с маково семе, току-що извадени от пещта, с масло и мед. Хубави. Цялото помещение беше мое, докато се хранех: Инчай се беше прибрал отзад да се погрижи за гостилничарските си неща и се хранех бавно, докато обмислях как да отиграя нещата с Гилдията.

Трябва да обясня: в този момент бях почти убеден, че тъкмо Гилдията е избила фамилията Мерс. Готов бях да променя мнението си, стига да имах основание за това, и не бях изключил графа или някое друго лице или група, за която не знаех. Не бях достатъчно сигурен, за да действам според това. Но бях сигурен, че или са отговорни, или са замесени.

Това бе най-трудната част — да се владея и да запазя хладнокръвие, докато изровя нужната ми информация. Усещах страстното желание да намеря Майстора на гилдията и да гледам как стилетът ми му влиза под брадичката или в лявото око, което от двете е по-удобно. Толкова го исках, че почти се разтреперих.

„Шефе, това взе да става прекалено напоследък. Вчера…“

„Знам, Лойош. Работя по въпроса“.

Отделих още малко време, докато се успокоя, като си напомних да го приема като работа. Не, не беше работа. Но ако тръгнех като аматьор, ако позволях на чувствата да диктуват методите ми, щях да свърша там, където свършват всички аматьори. И може би точно там ще свърша някой ден, но не и този път. Не и преди да приключа с това.

Когато се почувствах готов, станах, измих меда от ръцете си, поех си дълбоко дъх и излязох навън сред вонята.

„Наистина ли отиваме до Гилдията, шефе?“

„Наистина. Не знам дали те са зад това, или само имат голяма роля в него, но тъй или иначе трябва да разбера срещу какво съм изправен и да измъкна малко информация от тях“.

Лойош въздъхна.

Беше рано сутринта, но Пещта бе скрита зад сиви облаци и се почувствах повече като у дома. Завих веднага надясно. Не беше далеко. Оказа се преди улицата, която завиваше към кейовете. Когато влязох, заваля.

Беше голямо помещение с четири маси и разни мъже с вид на служители — десетина на брой — които седяха зад тях и вършеха разни служебни неща с листове хартия. Никакви жени. Странно. Отзад имаше стълбище. Първата ми реакция бе, че тук кипи твърде много дейност за толкова малък град. Но какво знам аз за гилдиите?

Индивидът на масата до вратата вдигна очи и ме погледна. Млад, сериозен на вид мъж, който явно не се хранеше достатъчно и ако се съдеше по изпитото му лице и вкочанения гръб, вероятно не правеше нищо забавно в живота си. Може би просто не вярваше в забавното. Трябваше да го запозная с онова момиче, дето обикаляше по кейовете.

Поиска да разбере с какво би могъл да ми бъде полезен. Имах чувството, че това изобщо не е толкова важно за него, тъй че си помислих за чупене на крака, но това бе просто защото бях в лошо настроение.

— Чайор — казах му. — Искам да го видя.

Той отвори уста, поколеба се, огледа ме, затвори уста и пак се поколеба. Всъщност не мога да чета умовете на хората, както го прави Деймар, но понякога, знаете ли, не ти е нужно — горкият тип се мъчеше да реши какъв е статутът ми, за да знае как да се обърна към мен: с „милорд“, с „момче“ или с нещо между двете. Имаше проблем, защото приличах на човек от простолюдието, с изключение на сабята на кръста ми. Съжалих го.

— Сър — заговори накрая — ако изчакате тук, ще проверя дали…

— Спести си го — прекъснах го. — Името ми е Мерс Владимир и тук не сте достатъчно, за да ми попречите да го видя. Допускам, че е горе по тия стъпала. Та значи ще съобщиш ли за мен, или просто да се кача?

Устата му се размърда беззвучно. Предполагам, че една от най-лошите черти в характера ми е колко много ме забавлява да причинявам притеснения на нещастните копеленца, които нямат никаква защита срещу мен.

— Не — най-сетне отвърна той, с тих, но спокоен глас. — Името ви е Владимир Талтош и ще се видите с Майстора на гилдията, когато той е готов да се види с вас. Той ви очакваше. Ще видя дали е свободен в момента. Извинете ме.