Стивън Бруст
Джегала (2)

1.

БОРААН: Свещ! Ако обичаш Боговете, свещ!

СЕСТРАТА: Но ние нямаме свещи!

БОРААН: Как, няма свещи?

СЕСТРАТА: Всички изгоряха в потопа.

ДАГЛЪР: Благоволете да ви продам този пчелен восък.

(Бораан удря Даглър със свещник.)

(Даглър излиза, държи се за главата.)

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие IV, Четвърта сцена

Преходът от планина към гора бе толкова плавен, че известно време, след като бях завил на север не бях съвсем сигурен дали съм излязъл от планините. И то въпреки че се извисяваха над мен отляво. Но по някое време се убедих, че вече не се спускам много надолу, и скоро вече нямаше съмнение, че съм навлязъл дълбоко в горите, с непознати за мен дървета, израснали толкова нагъсто, че понякога трябваше да се промушвам между тях, и с клони толкова ниски, че трябваше да се навеждам, за да не ме ударят в лицето. Съчетанието не изглеждаше никак честно.

Благодарях за всяка изникнала случайно полянка, въпреки че на поляните можех да виждам Пещта и очите ме заболяваха.

Не обичам гори. Мразя дърветата и мразя храстите, а не обичам особено и пътеките, защото имат навика или да отпрашат в посоки, накъдето не искаш да вървиш, или просто да спрат, без да ти дават никакво обяснение за поведението си. Докато управлявах територията си за джерег, ако някой от хората ми се бе държал така, щях да наредя да му счупят краката.

В Пустата обикновено виждаш надалече. Трябва просто да си отваряш очите за всичко, което може да се движи през тревите. В планината, поне в планините, където съм бил, може да видиш на няколко мили най-малкото в две посоки. В града може и да не си в състояние да виждаш надалече, но можеш да засечеш, ако те дебне някой, който иска да ти навреди. Горите са гъсти и всичко може да изскочи отвсякъде. Никога не се чувствам в безопасност в гора.

А най-лошото е спането. Прекарах три нощи в гората, след като слязох от планините, и през цялото време нямах и един добър нощен сън, въпреки че Лойош и Роуца наблюдаваха заради мен. Просто не можех да се отпусна. Когато стана владетел на света, ще заповядам да вдигнат ханове по всяко пътче и пътека там. Със сигурност щях да се изгубя, ако не беше Лойош и гледката на планината от време на време.

Прегазих няколко ручея и потока, един, от които издаваше признаци, че скоро ще стане река — като че ли ужасно бързаше и имаше доста сила за своята не повече от една стъпка дълбочина и може би около десет стъпки ширина. Не че и това ме интересуваше много.

Въпреки неприятностите изобщо не бях в опасност, доколкото знам (макар да са ми разправяли, че дзур понякога ловуват в горите). Оправих се, и да го оставим дотук. Дърветата станаха по-ниски, по-редки и тревата по-висока, с големи зъбати канари, натрапили се на околността, сякаш планината настъпваше.

„Е, като за поход слепешком мисля, че се справихме добре, Лойош“.

„Определено, шефе. И само скромността ме спира да кажа как успяхме“.

„Хе“.

Някъде след около час излязохме на път. Истински път. Можеше да се разтанцувам, ако можех да танцувам. Вече се свечеряваше и Пещта потъваше зад планините. Сенките — забележително резки и сякаш почти материални — се издължиха и въздухът осезаемо захладня от лекия вятър, духащ иззад мен.

„Натам“ — каза познайникът ми и посочи надясно по пътя. Тъй като планините бяха отляво, вече го бях съобразил сам, но не казах нищо. Тръгнах надясно.

След планината и гората беше истински лукс да се върви по път. Дори и по разнебитен, разровен, неподдържан път като този. Ходилата ми благодариха, както и левият ми лакът, след като вече не го удряше ефесът на оръжието ми, щом вдигна левия си крак да се кача по някоя скала.

В продължение на около час не видях никого и нищо, освен една самотна селска къща отвъд нивята. Сенките се издължиха още. Лойош се беше смълчал и умът ми блуждаеше.

Мислех си за Коути, разбира се. Допреди няколко седмици бях женен. Още няколко седмици преди това бях щастливо женен. Или така си мислех поне. Всеки може да сбърка.

Но странното бе колко малко ме засягаше това усещане. Беше приятно да вървя по пътя, бях в добра форма от цялото катерене, а вечерта не беше много студена. Знаех, че като цяло това ще ме сломи… Сериозно, знаех го. Беше все едно да виждаш как изтърван впряг връхлита срещу теб, гледаш как се приближава и знаеш, че ще те сплеска. Ето го, идва, хм, или ще ме убие, или ще ме потроши. Всеки момент. Колко интересно.

Можех дори да съм донякъде безпристрастен. Размишлявах дали бих могъл да я убедя да ме приеме отново и ако да, как? Прехвърлях аргументите в главата си и изглеждаха много убедителни. Подозирах, че нямаше да са чак толкова, когато наистина ги пробвам. А дори и да успеех да я убедя, все пак щеше да се наложи да се справя с възгледите й, които всъщност се бяха изпречили помежду ни.

И все пак си оставаше големият проблем с това, че обстоятелствата ме бяха принудили да я спасявам. Не знам дали аз щях да мога да й простя, ако тя ме беше спасила. Не виждах как щеше да може да ми прости, че съм я спасил. Гадно бреме. Рано или късно щеше да се наложи да се помъча да го преодолея.

А междувременно се бях запътил в противоположната посока, докато някъде зад мен имаше хора, които искаха да забогатеят, като ме светнат.

Не, не изглеждаше добре.

Колко интересно.

„Приближаваме ли се до вода, Лойош?“

„Вятърът се отклони, шефе. Не знам“.

„Добре“.

Би трябвало да спомена, че нищо дотук не изглеждаше познато от предишното ми пътуване до Фенарио. Но то беше преди много години и тогава не бях обръщал особено внимание на пейзажа.

Мракът настъпи толкова внезапно, че ме изненада. В смисъл, стана съвсем тъмно. Имаше малки светли точици в небето, но не даваха светлина, макар че може би трябваше. Веднъж един човешки знахар ми каза, че имам лошо нощно зрение. Можех да поискам да ми го оправят, но процесът е болезнен, а и заклинанието за компенсиране е нелепо лесно. Освен, разбира се, когато не можеш да хвърлиш и най-простото заклинание от страх, че ще махнеш защитите, които пречат на лошите да те намерят. Тъй че засега, с малки светли точици или не, си бях направо сляп. Зачудих се дали грешката, че не съм си оправил очите, докато можех, няма накрая да ме убие. Всъщност още се чудя.

Отбих от пътя и след като нямах по-добра идея, смъкнах пътната си торба, проснах одеялото и легнах. Знаех, че Лойош и Роуца ще се погрижат за досадните животинчета и ще ме събудят, ако се появят по-опасни зверове. Чак след като се изпънах си дадох сметка за бръмченето на нощни насекоми наоколо. Зачудих се дали са от хапещите, после сънят ме надви.

Явно не бяха от хапещите.

На другия ден, някъде два часа след като тръгнах пак, срещнах един младеж, който караше натоварена със сено кола. Подвикнах му за поздрав, а той спря коня — от най-едрите, които бях виждал — и ми се поклони. Останах с впечатлението, че е малко притеснен от двата джерега на раменете ми, но явно беше твърде добре възпитан, за да каже нещо.

— Накъде е за Бурз? — попитах.

Той посочи посоката, в която вървях, сиреч зад гърба си.

— Малко след моста пътят се разклонява. Има табела. След това вече ще го помиришеш.

— Благодаря — отвърнах и му дадох два медни петака. Той се потупа по челото, което взех за знак на благодарност, и си продължи по пътя.

Изведнъж се усетих, че съм прекалено отпуснат и че не внимавам достатъчно, и реших да се стегна. После се сетих, че съм взимал това решение поне десетина пъти, откакто слязох от планините.

„Чувствам се в безопасност, Лойош. Все едно че нищо не ме заплашва. Не мога да реша дали трябва да се доверя на това чувство“.

„Не знам, шефе, но и аз се чувствам така“.

„Все едно сме извън обхвата им, нали?“

„Аха“.

„Е, може и да сме, но хайде да не се доверяваме прекалено на чувствата“.

Стигнах до моста — мост над нищо и никакво поточе — и продължих. „Малко след моста“ се оказа почти цял следобед. След моста обаче пътят рязко се подобри и дори показа признаци за редовно поддържане. Спрях на два пъти да хапна хляб, сирене и наденица. Бях си ги взел от Сестара (селото, не планината). Хлябът вече беше баят, но все пак беше по-добър от сухарите. Докато вървях, забелязах, че гората, за която бях мислил, че е останала зад мен, като че ли се е върнала отдясно. Или може би беше друга гора. Трябваше да съм си взел карта, предполагам, но са ми казвали, че трудно се намират и рядко са благонадеждни.

През следващите няколко часа гората като че ли се приближи, но избягваше пътя (знам, пътят се прокарва покрай гората, но ви го разправям така, както изглеждаше, нали?). По някое време намерих разклонението и наистина имаше табела на един дървен стълб.

Тръгнах според указанията й. Пътят изви по-близо до гората и ни поведе през ниски хълмове. На места имаше непознати за мен растения, в спретнати редове. Появиха се фермерски къщи. Пристройките бяха в добра форма и добре боядисани. Стараех се да не гледам с пренебрежение на местните, че строят всичко от дърво. Знаех, че това идва от живеенето ми сред драгарите. Ако се погледне непредубедено, този район изглеждаше по-процъфтяващ от подобните му около Адриланка. Зачудих се какво ли ще каже Коути, ако споделя с нея това наблюдение.

Сенките се издължиха — Пещта се готвеше да се скрие зад планините зад мен. След малко долових отдясно глух тътен и видях, че пътят е наближил доста внушителна река.

Пещта се гмурна зад планините и бързо стана значително по-тъмно. Все още имаше някаква светлина от сиянието зад мен, но… щеше да се наложи да свиквам с бързината, с която се стъмваше тук, и с много по-черната тъмнина. Никога не ми беше хрумвало, че вечната облачност над Империята може по някакъв начин да осигурява малко косвена светлина, но явно го прави. Изминах още някоя и друга миля и с тъга осъзнах, че вероятно ще се наложи да прекарам още една нощ на пътя.

Изкачих един хълм и долу, все още някъде в далечината, видях смътна светлинка.

„Провери, Лойош“.

Оказа се доста далече. Извървях поне половин миля, преди Лойош да се върне. Доколкото можех да видя, светлината можеше да е всичко, от огън на открито до…

„Точно каквото искаш, шефе. Хубаво малко ханче. А след него — хубаво малко градче. И, ако се съди по миризмата, е точно хубавото малко градче, което търсиш“.

„Току-що ти бяха опростени последните девет гряха, които са простими“.

„Като стана дума за миризма, мисля, че в ханчето имат свястна храна, шефе. Просто не забравяй приятелите си“.

Стигнах до ханчето вече съвсем по тъмно. Светлината, която бях видял, идваше от два прозореца с промазана хартия и не бе достатъчна, за да ми позволи да видя табелата. Но вече не ми и трябваше. Чуваше се говор и смях и миришеше на лоша бира и добра храна, по-силно от вонята — както предположих — от фабриката за хартия, която ме блъскаше в носа вече от доста време.

С усилие потиснах ръмженето в стомаха си и влязох. Спрях. Засякох два погледа, а Лойош и Роуца още два, докато оглеждах. Беше двуетажна постройка, с врати в дъното, като гостилницата обхващаше повечето от долния етаж. Покрай половината стена вдясно от мен минаваше дълъг лъскав тезгях. Беше пълно с хора — източняци, тоест човеци — насядали по масите, опрели лакти на тезгяха или прави покрай стените.

Отидох до тезгяха и след малко мъжът от другата страна, на средна възраст, дойде при мен. Голям тумбак, кафява туника без ръкави. Доста впечатляващи бицепси. Докато си отворя устата, той посочи двамата ми познайници с брадичка и рече:

— Разкарай ги оттук.

Огледах го. Изглеждаше силен, но не много бърз. Очите му бяха кафяви. След малко ги извърна.

— Бренди — казах. — И нещо за ядене.

Той се намръщи, после кимна, наля ми и изсумтя:

— Виж някое от момичетата за храната.

Оставих му две монети и тръгнах да си намеря място до стената.

„Невежествени предразсъдъци, шефе. Срамота!“

„Отваряй си очите“.

„Да де, да“.

Най-сетне се приближи някаква млада дама. Беше облечена в червено, синьо и жълто и имаше хубави глезени, както и табла, отрупана с халби и канички.

— Нещо за ядене? — казах й, докато минаваше покрай мен.

Тя спря, забеляза влечугите на раменете ми и като че ли се замисли дали да се притесни. Явно реши да не го прави, защото ми отвърна:

— Печено пиле, агнешка яхния, ловджийска яхния.

— Ловджийска.

Тя кимна и се огледа.

— Май няма места за сядане.

— Мога и прав.

Тя успя да се усмихне, после се обърна и се отдалечи. Включих тънко наточените си наблюдателни умения да се уверя, че глезените й изглеждат също толкова добре и отзад. Прав бях.

Някъде по това време забелязах, че колкото и да е пълно помещението, няма никакви жени, освен трите сервитьорки. Не бях сигурен какво означава това, но беше интересно.

Долавях откъслеци от разговорите. Нямаше много интересно, но говореха на фенарийски и ми домъчня за дядо, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се разделихме.

След малко хубавите глезени се върнаха с голяма купа ловджийска яхния, голяма лъжица и самун черен хляб, който можеше да изхрани цяло семейство в Южна Адриланка за седмица. Оставих пиенето си на един рафт на стената — направен нарочно, вероятно — платих и взех храната. Тя огледа внимателно драгарския медник, но го прие без възражения.

Яхнията беше свинска (не, не знам защо наричат нещо, направено със свинско, „ловджийска яхния“, освен ако това в купата не беше най-нежното глиганско в готварската история), лук и великолепно разнообразие от гъби, каквито не бях опитвал никога, плюс три вида пиперки, грах, моркови и още някакъв вид бобов зеленчук. Хлябът беше направо от пещта и беше превъзходен. Привлякох няколко погледа, докато подавах залци на джерегите, но май никой не беше склонен да коментира — може би защото бях единственият, носещ открито оръжие в заведението.

Бях преполовил купата, когато една маса пред мен се освободи и можех да седна. Така беше по-добре. Заведението започваше полека да се опразва. Докато привърша яденето си, бяха останали само десетина души и си говореха тихо. Повечето бяха старци. Заклетите пияници. Познавам го този тип клиенти. Готов бях да се обзаложа, че след трийсетина часа ще видя тук същите лица.

Повиках едно от момичетата. Също с хубави глезени. Изглежда, си беше изискване за професията. Казах й:

— Възможно ли е да получа стая за нощта?

Имаше теменужени очи, необичайно за фенарийка. Кимна и отвърна:

— Ще трябва да говорите със съдържателя.

— Добре. Междувременно, още едно бренди.

Тя тръгна да го донесе, а аз се отпуснах и почнах да осъзнавам колко съм уморен. Мисълта за истинско легло, второто, след като напуснах Ноиш-па, беше омайваща.

Отпивах бавно от брендито, след като ми бе доставено, и се наслаждавах на усещането, че съм много уморен и скоро ще си почина. После отидох при съдържателя и помолих за стая. Той погледна двата джерега на раменете ми, кимна неохотно, прие сребърния глобус и посочи една врата в дъното на помещението.

Вратата водеше към стълбище, което свършваше в салон, след който имаше врати. Отворих първата вдясно, видях леглото, усмихнах се, проснах се на него и въздъхнах доволно.

На заранта, щом слязох долу, съдържателят ме погледна накриво и продължи да търка тезгяха. Излязох навън да поема първия си свеж дъх за деня, но бях разочарован. Циците и ноктите на Вийра, каква воня!

„Шефе…“

„Знам“.

„На Роуца не й харесва“.

„Ще свикнем“.

„Дано да не свикнем“.

Постарах се да пренебрегна зловонието и огледах хубаво.

На табелата над мен бе нарисувана дълга остра шапка на червени и бели райета. Не исках и да гадая как се казва ханът. Вляво нямаше нищо. Е, добре де, отляво имаше ниви, засети с пшеница, и пак там беше пътят. Вдясно имаше малко градче: няколко десетки сгради и тесни улички. Между някои от къщите успях да различа река с издадени в нея кейове, лодки и баржи, привързани за кейовете, и Пещта, толкова ярка, че ми беше малко трудно да виждам останалото. Запътих се натам.

По улиците нямаше много хора. Жена с избеляла синя рокля и с нелепо светложълти обуща влезе в един дюкян, понесла бебе до гърдите си. Двама старци седяха на нисък каменен зид до една тясна къща — мисля, че бяха в гостилницата предната вечер. Млада жена с омачкана копринена шапка буташе количка, натоварена с парчета желязо, и като че ли не бързаше особено да стигне там, където отиваше.

Докато подминавах двамата старци, те прекъснаха разговора си и ме зяпнаха учтиво. Не, не ми е ясно как го постигнаха това. Завих надясно по крива тясна уличка към кейовете. В същата посока крачеха двама мъже. Единият рече: „Как я караш, Янчи?“ На което другият отвърна: „Малко сънувам“, ако го чух добре. После чуха стъпките ми, озърнаха се назад и се отдръпнаха да мина. Кимнах им. Отвърнаха с кимване и ме зяпнаха учтиво.

Вятърът духаше в лицето ми. Стигнах до кейовете и пред погледа ми се открои голяма тухлена сграда отвъд реката. Бълваше дим. Там също имаше кейове и няколко баржи. По-нагоре от кейовете имаше нещо, което след по-внимателен оглед разбрах, че е дървена ограда. Или поне не мога да измисля друго, с което да го нарека. Приличаше на ограда от тараби, а през тарабите можех да видя плуващи трупи.

Реката беше доста широка. Някъде поне четвърт миля. Погледах я известно време. Има нещо успокоително в гледането на река.

Знам, че някои имат това усещане, когато гледат океана, но лично аз предпочитам една хубава река. Като дете често заставах на Верижния мост и часове наред наблюдавах как река Адриланка тече под мен. Тази река нямаше подобни претенции. Нямаше дори някакъв речен трафик, поне докато я наблюдавах. Но беше успокоително. Така и не бях питал Коути какво изпитва при реки. Не ми беше хрумвало някак си.

Изоставил всякакво достойнство, отидох до края на кея пред мен и седнах на ръба. Водата беше някак мръсно кафява, но и да имаше някакъв мирис, той не можеше да пробие през миризмата на гниеща растителност, лъхаща от фабриката. Загледах се във водата все едно имам определена причина да го правя, все едно че това ми е работата. Но не беше. Всъщност нямах никаква работа тук. Изпитвах някакво вяло любопитство за роднините на майка ми и разполагах с известни податки, за да мога да го удовлетворя, но това не беше важно. Може би щях да поразпитам и да видя дали някой би могъл да ми каже нещо, но извън това животът ми бе съсредоточен върху това да не допусна джерег да ме докопат. Идвах от нещо, не отивах към нищо. Ново преживяване. Не бях сигурен дали няма да ми доскучае след време, когато отново започна да чувствам разни неща. Зачудих се къде ли ще съм, когато това се случи. Сам, надявах се.

Изведнъж съжалих, че нямам шепа камъчета, които да хвърлям във водата едно по едно, да чувам как правят пльок и да гледам вълничките.

Трябва да съм седял така поне два часа. После станах, върнах се в хана и убедих съдържателя да ме нахрани с малко от вчерашния хляб, козе сирене, пушена наденица и кафе със затоплена сметана, шоколад и захар от цвекло. Вътре беше малко душно и за малко да го помоля да отвори прозореца, но се сетих защо е затворен.

Приключих с яденето и се върнах при съдържателя, който седеше на високо столче зад тезгяха, подпрял глава на стената и затворил очи. Отвори ги, като чу стъпките ми. Казах:

— Аз съм Влад.

Той помълча малко и отвърна:

— Инчай.

Кимнах и реших, че общуването стига засега. Излязох отново навън сред вонята.

Няма нужда да слушате за следващите няколко часа. Обикалях насам-натам, кимах на разни хора и опознавах градчето. Оказа се голямо като за подобни места, с около двеста еднакви бараки в другия край, обущар и склад за сухи стоки към тях, и празно място, където да се вдига пазарът в неделник. Районът около бараките беше доста по-мръсен от селските дворове, които бях виждал. Видях и други неща, но нищо, което си струва да се отбележи.

Щом сенките се издължиха, се върнах в хана и хапнах печено пилешко, полято със сладко вино. Докато се хранех, дойдоха две от слугинчетата, облечени в прости селски рокли. Скриха се в една стая в дъното на гостилницата и след няколко минути се появиха, показали глезените си, а гърдите им хубаво бяха изпънали новите рокли — жълта и синя. Едната, с тъмна къдрава коса, ме попита ще желая ли нещо и си поръчах чаша от местното червено вино, което се оказа малко кисело, но пивко.

Когато се стъмни, заведението се напълни. Бях се настанил до задната стена и този път, може би защото не бях гладен и уморен, обърнах повече внимание на хората около мен.

Веднага осъзнах, че мога да разпозная кои работят във фабриката за хартия, защото носеха по-просто облекло от селяните, облечени като да прекарат вечерта в пиене, в по-ярко синьо, червено и жълто. Работниците от фабриката носеха семпло облекло в тъмнозелено или кафяво. Младите имаха дълги коси и бяха гладко обръснати. Старите имаха мустаци и подрязани бради. От тях имаше само две малки групи. Повечето гости явно бяха селяци, някои още твърде млади, за да се бръснат. И пак нямаше никакви жени, ако не се брояха слугинчетата. Колкото повече седях там, толкова по-странно ми изглеждаше, че така лесно мога да различа кой от коя група е и че всички толкова стриктно се придържат към стила си. При това групите не се смесваха.

Имаше, разбира се, неколцина, които не се числяха към едните или другите. Един тип със светли сълзливи очи, който се хилеше така, че се виждаха оределите му зъби, и носеше тъмни панталони, бяла риза, синьо палто и няколко пръстена по ръцете. И друг с високи червени ботуши и мустаци, падащи много под брадичката му. И трети, с широки гърди под син плъстен елек и с катраненочерна коса, падаща зад раменете му на гъсти къдрици.

„Какво мислиш за ония тримата, Лойош?“

„Не знам, шефе. У дома щях да взема зъбльото и мустака за търговци. За къдравелкото не се сещам“.

„Точно това си мислех и аз. Как така няма никакви жени тука?“

„Представа нямам, шефе. Да питаме някой?“

„Точно това мисля да направя.“

Докато решавах какво да попитам, кого да попитам и как да подходя, проблемът бе иззет от ръцете ми от типа със синия плъстен елек, който дойде до масата ми, погледна джерегите на раменете ми и рече:

— Нещо против да седна при вас?

Кимнах към един от празните столове.

Той седна изискано, вдигна ръка и след миг едно слугинче му донесе малка порцеланова чашка. Той я вдигна към мен и каза:

— Бараш Орбан. Можеш да ме наричаш Орбан.

— Мерс Владимир — излъгах в отговор и вдигнах своята чаша. — Влад.

Той се понамръщи.

— Мерс? Необичайно име.

— Да.

Той изпи чашата си на една глътка, примижа, потрепери, тръсна глава и се усмихна. Отпих от моята и попитах:

— Какво пиеш?

— Ракия. Сливово бренди.

— А. Трябваше да се сетя. Дядо ми притреперваше така, когато го пиеше.

— Внася се от Юга — обясни той. — Не знам защо го внасяме, нито защо го пие човек. Изпитание в мъжественост може би. — Усмихна се широко. Имаше си всички зъби и бяха много бели.

Засмях се.

— Местната палинка си е добра. И мисля, че е по-безопасна.

— Добре казано — съгласи се той. И добави: — Ще прощавате, ама имате някак чужда нотка в говора си.

— Идвам от доста далече — отвърнах. — И нали минахме на „ти“?

— Да де. И все пак името ти определено е местно.

— Нима? Изобщо не подозирах.

Той само кимна.

— Нищо чудно всъщност — казах след малко. — Коренът ми е оттук.

— Коренът? Роднини нямаш ли тук?

— Би трябвало да имам. Случайно да познаваш някой Мерс?

— Хмм. Трябва да помисля. Градът е доста голям все пак.

Не беше.

— Голям е, да — съгласих се.

И след малко рекох:

— Без да ви обиждам града, обаче много вони.

Събеседникът ми се усмихна.

— Да, понамирисва. Ако щеш вярвай, обаче след време преставаш да го забелязваш.

— Е, човек свиква с всичко.

— Така си е.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Защо няма никакви жени тук?

Той се ококори.

— Там, откъдето идващ, жените ходят ли в пивници?

— Ако искат да пият.

— Тъй ли? Това, мм, не е прието тук.

— Защо?

— Ами защото… — Намръщи се, все едно търсеше най-подходящите думи. — Защото не е редно.

Кимнах и не настоях повече. Вместо това попитах:

— Ти какво правиш?

— Моля? А. Внасям и изнасям алкохол.

— Значи ракията е по твоя вина.

Той се усмихна и кимна.

— Пия я един вид за наказание.

— Човек с високи морални устои, браво.

— Е, не чак толкова високи. Търговец съм. — Махна на слугинчето да му донесе още едно питие. — Ами, задай ми следващия си въпрос. Явно днес съм човекът с отговорите.

— Добре. Защо улиците са толкова широки?

— Тъй ли? Широки ли са?

— По-широки, отколкото съм свикнал. Много по-широки.

— Хмм. Ами, улиците, с които си свикнал… защо са толкова тесни?

— Справедлив въпрос. Само че нали ти трябваше да си този с отговорите.

Отвърна с обичайната си усмивка — от ония, които те карат да мислиш, че като се усмихва, губи рунд. Питието му дойде, той вдигна чашката и каза:

— Добре дошъл в града ни и в страната ни, бойоре.

Усетих, че веждите ми се вдигнаха.

— Бойоре? Защо ме наричаш така?

— Набива се на очи, като глезените на Дороатя. Свикнал си да заповядваш и очакваш да ти се подчиняват.

— Нима? Интересно.

— Да не говорим за това доста дълго желязо на колана ти.

— Да, това май е необичайно тук.

— Няма да се разприказвам за това, ако не искаш. Но освен ако не започнеш да вървиш по-другояче и да понаведеш малко погледа, можеш да очакваш селяните да ти се кланят, да те наричат „милорд“ и да ти правят път, когато те срещнат на улицата. Но пък може би изобщо няма да те срещат, при тия широки улици.

Засмя се малко дяволито, доволен сякаш от хитрината си. Усмихнах се, кимнах и отпих от виното.

— Откъде си, дето жените ходят по кръчми и улиците са тесни?

— О. Извинявай. Мислех, че е очевидно. Живея отвъд планината. В Драгарската империя.

— Аха. Да, подозирах го донякъде, но не бях сигурен, а и не знаех дали искаш да се знае.

— Защо не? Не може да съм първият човек, върнал се тук.

— Тук ли? Да, първият си, за когото знам. Виждал съм няколко други в пътуванията си, но никога в Бурз. И те не изглеждат толкова, мм, толкова аристократично като теб. Най-малкото поне докато не стигнат до Фенарио или Есания, или Арентия, и не разберат, че разполагат с магия, каквато няма никой друг.

— Хмм. Не бях помислял за това.

— Тъй ли? Като гледам, разполагаш със същата магия.

— Май ти е втръснало от магия.

Той сви рамене.

— Случва се. Знаеш за Изкуството, което практикуваме тук. Виждам признаци за това у теб. Наистина ли е толкова различно?

Да, доста различно беше.

— Не всъщност.

— Не мога да кажа светлината ли следваш, или тъмнината, разбира се — каза той. — Те също не са толкова различни, колкото мнозина си мислят.

Кимнах, зачуден за какво ми говори. После попитах:

— Какво става обикновено с тия, за които спомена? Хората с магия, каквато няма никой друг?

— Обикновено се устройват като дребни лордове, докато някой, мм, не ги свали, ако разбираш какво имам предвид. Никой не го е правил наоколо обаче. Поне откакто се помня. Което е добре, защото кралят никога не поглежда толкова далече на запад, а понякога се налага тъкмо той да се справя с тях.

— Е, ако това те притеснява, няма нужда. Не държа особено да ставам дребен лорд. Нито голям, впрочем.

Той ме огледа мълчаливо, после каза:

— Да, не мисля, че държиш.

Не бях много сигурен как да приема това, тъй че го подминах.

Пихме още няколко минути, после той заяви:

— Късно става. Трябва да си ходя.

— Има ли някакъв шанс да разбереш нещо за моите хора? — попитах.

— Разбира се. Ще поразпитам тук-там и ще видя какво мога да науча.

— Много мило от твоя страна. Кога и къде ще се видим пак?

— Тук е добре. Да речем, утре по обяд?

— Обядът е от мен.

Той се усмихна и стана.

— До утре значи.

След като си отиде, пих още малко, и поразмислих.

„Що за птица е според тебе, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Предполагам, винаги е възможно да е точно това, което твърди, че е“.

„Не — отвърнах му. — Не е“.