Стивън Бруст
Джегала (16)

15.

БОРААН: Олеле! Възможно ли е тук да са в действие два различни заговора?

ЛЕФИТ: Невъзможно.

БОРААН: Сигурна ли си?

ЛЕФИТ: Напълно. Виждам поне четири.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден първи, Действие II, Четвърта сцена

Той спечели, аз загубих.

Вечерята беше пак агнешка яхния, но този път включваше всичко и ми позволиха цяла чаша вино. Много й се насладих.

„Шефе, как разбра, че Орбан отива на сборище? И че имаше сборище? И…“

„Не сега, Лойош“.

„Наистина ти е приятно, нали?“

„Отчасти — да. Други части — не толкова“.

„Нямах предвид яхнията и виното, имах предвид да изтъкваш колко си умен“.

„Ако бях умен, Лойош, нямаше да съм в това положение“.

„Не може да си знаел…“

„Разбира се, че можех. Щях да съм идиот, ако не го бях разбрал“.

„Как, шефе?“

„Какво точно правеше онази въртиопашка на улицата по това време на деня, когато всички работници бяха в завода? Беше там, за да ме види, да ме намери, което означава, че някой я е пратил. Трябваше да се досетя и да я проследя, и да съм готов, когато направиха хода си срещу мен. Но пък в онзи момент изобщо нямах представа какво става. Около нея оставаше само още един въпрос. Хмм“.

„Кой е той, шефе?“

Не отвърнах. Мислех за Тереза и се мъчех да си обясня как тя се вмества в това.

„Нещо друго, шефе? Щом не си го знаел тогава, кога го разбра?“

„Въпросите, които ми задаваха. Остави ме да помисля“.

Цялата тази работа трябваше да е урок за мен. И щеше да е, ако бях разбрал какъв е урокът. Като си помисля, все още не знам.

„Не разбирам за какво се колебаеш, шефе. Знаеш, че искаш да ти я намеря и да видя къде ходи и с кого говори“.

„Ъъ, да“.

„До скоро“ — каза той, излетя през прозореца и стресна горкия Михай, който се бе задържал да ме пази, да не би да глътна вилицата.

— Къде отива? — попита Михай.

— Омръзна ми агнешкото. Отива да ми донесе крава.

Той поклати глава.

— Никой не гледа добитък наоколо. Ще трябва да…

— Майтапех се, Михай.

— И аз.

Въздъхнах. Ако продължавах да подценявам хората, никога нямаше да се измъкна от това легло.

— Михай, познаваш ли фамилия на име Саабо?

— Саабо? Разбира се. В градче като нашето всички се познават.

— Кажи ми за тях.

— Какво искаш да знаеш?

— Като начало, много ли са?

— Четирима. Ъъ, шестима, искам да кажа. Три момчета, едно момиче. Най-големият е Янош. Една година е по-малък от мен.

— Земеделци ли са?

— О, не, не. Работят в завода. Всички.

— Всички?

— Освен малката, Чила. Тя е още на четири.

— На колко е най-младият, който работи в завода?

— Фолоп ли? На девет.

— На девет?

— Ами да, там някъде.

— А бащата?

Михай се намръщи.

— Не знам. Четирийсет. Четирийсет и пет?

— Не, питам как се казва?

— А. Венчел. Не знам името на жена му, всички й викат Сис. Влад?

— Ммм?

— Няма да ги… да ги въвлечеш в това, нали?

Изгледах го замислено.

— А ти какво точно знаеш за „това“?

Кръвта нахлу в лицето му и устата му се отвори и затвори. Ако се канеше да скрие нещо, нямаше да се получи. Беше по-зле в преструвките и от благородник дзур.

Изчаках го. Накрая каза:

— Май знам каквото знаят всички. Чувам какво говорят.

— А-ха. Да чуя и аз, а?

— Ами, искал си да видиш твоите… да видиш Мерсови, и те са мъртви. И си говорил със Золи, и той е мъртъв.

— А защо съм дошъл в градчето, Михай? Какво говорят „те“ за това?

— Май никой не знае.

— Но има предположения. Винаги има предположения.

— Че си дошъл да убиеш негово благородие. Това е едното.

— Хе. Ако бях дошъл за това, щеше да е мъртъв. Друго какво?

— Че си духът на Злия барон, върнал се за отмъщение.

— О, това ми допада. Чие мнение е това?

Той се смути.

— Инчай го каза.

— Съдържателят на „Острата шапка“?

— На какво?

— На хана.

— Защо му викаш „Острата шапка“?

— Не знам. Вие как му викате?

— Ханът на Инчай.

— Ясно. Значи Инчай го казва?

— Да.

— Мисли, че ще убия граф Секереш? Добре. Да, това отговаря, на много досадни въпроси. И задава още няколко. А какво е твоето мнение?

— Не знам. Но… — Сви рамене. — Негово благородие те харесва и иска да те опази. Тъй че мисля, че ти действаш с него срещу Гилдията.

— Мда, обича ме той. Готов е всичко да направи за мен.

Михай се намръщи на думите ми.

Подхвърлих небрежно:

— Разбирам за Гилдията и за Се… за негово благородие. Но как се вмества Сборището в това?

— Не знам. Никога не съм бил сигурен в това. Че изобщо има сборище.

Кимнах.

— Има ли? — попита той.

— Така мисля.

— Откъде знаеш?

— Виж какво, Михай. Ти ми харесваш. Ако евентуално и двамата останем живи, когато всичко това свърши, ще ти го обясня от игла до конец.

— И двамата да останем живи?

— Да. Не искам да те плаша, но в момента шансовете и на двама ни не ми харесват много.

— Не се безпокой — каза Михай. — Негово благородие те пази. И с разгласил на хората, че…

— Да, да. Разгласил е да не ме убиват. В момента съм под същата закрила като Золи.

Той наведе очи. Май отново бях наранил чувствата му. Адски добре беше, че с Коути така и нямахме деца. Просто не ме бива с тях.

След няколко минути Михай попита:

— Искаш ли да помоля господин Саабо да дойде да те види?

— Да, ако обичаш.

— Не знам дали ще иска.

— Ако не ще, не ще. Интересно в кои слухове за мен вярва той.

Михай само сви рамене.

Лойош се върна след няколко, часа. Не беше успял да намери Тереза. С всеки ден ставах малко по-силен. Също така с всеки ден следващият убиец беше все по-близо. Хрумна ми, че би трябвало да съм благодарен, че Камата на Джерег вече не е в занаята, тя беше съвършена за тази работа. Ако схващате иронията в тази мисъл, може да се позабавлявате заедно с мен. Ако не, съжалявам. Не съм в настроение да обяснявам.

На другата сутрин Лойош поднови издирването си в града. Знахарят и вещерът дойдоха малко след обяд и отново ме мушкаха, ръгаха и си мърмореха, докато ми сменяха превръзките.

— Не би трябвало да останат много белези — заяви той в един момент.

Уведомих го, със стиснати зъби, точно колко малко ми пука за белези. На него като че ли не му пукаше дали ми пука за белези. Предполагам, че бе въпрос на професионална гордост. За професионалната му гордост ми пукаше точно колкото на моите „пациенти“ им пука за моята.

Когато прегледът най-после приключи и вещерът се посуети още малко над мен, и си помърмориха още малко, поговориха и с Михай за грижите и храненето на несправедливо пострадали странстващи убийци.

— Смятам, че сте извън опасност — каза Айбрамис, което за малко да ме накара да избухна от смях.

После го разбрах и рекох:

— Чакай, мислеше, че може да умра ли?

— Тялото ви е понесло твърде много.

— Не умирам така лесно — казах му.

Изсумтя презрително на евтиното ми перчене. Мда, сигурно беше прав. Глупаво беше, че го казах. Но пък той беше знахар. Сигурно беше чувал много подобни глупости. Това е едно от предимствата на професията ми. Или на бившата ми професия по-точно: ако си вършиш работата добре, „пациентът“ няма шанс да каже нищо глупаво.

Лойош не намери Тереза и ме разубеди да пратя Роуца да му помага. Тя остана с мен, сгушена до ухото ми. Целият ден мина така — не се случи нищо, което да си струва да разказвам или дори да мисля за него — до вечерта. Докато си лежах и слушах смътно отекващия смях и говор от хана долу, на вратата се почука плахо.

Роуца веднага застана нащрек, като коваш, надушил вълк. Никой, дошъл да ме убие, нямаше да почука на вратата, а и щеше да е все едно дали ще му кажа да си върви, тъй че извиках на лицето да влиза.

Оказа се дребен мъж, облечен в нещо като кафява риза и широки панталони, които според мен някога трябваше да са били черни. Имаше ъгловата челюст и брада, с която явно се гордееше много: тънко обрасло по страните, което продължаваше ъгъла на челюстта до остър връх на около четири санта под брадичката му. Поглеждаше ту към мен, ту към пода и стискаше в ръка избеляла синя капа.

— Влез — повторих и той влезе. Почтително. Не приличаше на селяк — селяните не си оформят брадите така, — но се държеше като такъв.

— Сърдечни благопожелания, милорд. — Страхопочитанието направо се лееше от него. Беше отблъскващо.

— Настани се някъде — поканих го. — Щях да стана да се поклоня, но няма да се справя много добре.

Явно не знаеше какво да отвърне на това, тъй че седна и заби очи в капата си.

— Аз съм Мерс Владимир — казах му.

— Да, милорд.

— Разбрах, че сме роднини.

Той кимна и изведнъж като че ли се поуплаши. От мен ли? Или от това, което можеше да означава роднинството му с мен? Едва ли второто. Явно не много хора вярваха, че името ми наистина е Мерс. Което и не беше, тъй че май бяха прави.

— Знаеш за случилото се, разбира се. Със семейство Мерс.

Той кимна, все така сковано и все така стиснал капата. Ако можех да се движа, щях да го зашлевя.

— Те ми бяха роднини, нали разбираш. А ти си им роднина.

Явно не му харесваше накъде тръгва разговорът.

— Не те ли засяга това, което се случи с тях?

Едва сега ме погледна и долових някакъв проблясък в очите му, само за миг. Не го очаквах. После отново заби поглед в капата си и рече:

— Засяга ме, милорд.

— Е, намерението ми е да направя нещо по въпроса.

— Милорд? — Погледна ме все едно току-що съм обявил плановете си да ми порасте още една глава.

— Намерението ми е да не позволя на някой да си мисли, че роднините ми може да бъдат избивани безнаказано. Смяташ ли, че това нещо трябва да се позволи?

Устата му се отвори няколко пъти беззвучно, след което той рече:

— Не, милорд, но…

— Но какво?

— Какво мога аз да…

— Ако желаеш, можеш да ми помогнеш.

Ужасно му се искаше да попита: „А ако откажа?“, но не посмя. Нямам нищо против страхливостта. Уважавам страхливостта. Практикувам я при всяка възможност. Но от малодушието нямам полза. Не, искам да кажа, не ми харесва. Доста често съм откривал, че го прилагам.

— Какво мога да направя за вас? — най-сетне попита той. Попита го с тона „Каква полза изобщо може да имаш от мен?“ вместо с „Предлагам ти помощ“.

— Е, няма да искам да убиваш хора.

Той отново вдигна очи и видях онзи поглед. Пак само за миг.

— Какво искате от мен?

— Казах ти какво ще правя. Готов ли си да ми помогнеш, или не?

Стисна челюсти. Накрая, все така забил очи в капата, рече:

— Не и без да знам какво искате да направя.

Виж ти! Браво на него. Неволно бях впечатлен.

— Имаш право. Искам да ми отговориш на няколко въпроса.

Той кимна.

— Това бива.

— Ще видим. Колко знаеш за историята на фамилията си?

— Милорд? Вече казах, че сме роднини на…

— Да. Но защо името ви е сменено?

— Милорд? Не е.

— Тъй ли?

— Не е, сър. Старият Матяш си е сменил името. Моят прапрадядо, братът на Матяш, е запазил името, с което се е родил.

— Добре. — Дотук поне съвпадаше с казаното ми от отец Нойдж. Обичам да ми се потвърждават разни неща. Дава ми едно такова топло, уютно усещане.

— А вярваш ли в онова, което се говори за тях?

— В смисъл?

— Че са зли, че призовавали демони.

— О, тая приказка ли? Аз не съм селяк, лорд Мерс. Образовах се. В училището; Мога да чета, да пиша, да смятам и да мисля. Не, не вярвам на това.

— Какво училище?

— В Бурз има училище от много години. Да ни учат на знаците, на сметките и на гражданство.

— Гражданство?

— Да си изпълняваме дълга към страната и графството.

— Хм. И какъв ти е дългът към страната и графството?

Той за първи път се усмихна. Подсмихна се хитро всъщност.

— Тая част не я научих толкова добре. Ако искат да им се бия във войните, ще трябва да ме закарат насила.

— Разбирам. Значи селяните не могат да четат?

— Селяните ли? Не. Не е отворено за селяните. Само за деца на заводски работници.

— Хмм. А децата на търговците?

— Тях ги учи отец Нойдж.

— Добре. Значи не вярваш в призоваване на демони и в зли вещери. Тогава защо повечето от фамилията Мерс са напуснали?

— Защото селяните вярваха на тези неща.

— Нямаш високо мнение за селяните, а?

— Те са невежи. Не е по тяхна вина — добави великодушно.

Повечето хора като че ли изпитват удоволствие в това да се чувстват по-висши от някого. Не съм такъв, което ми е приятно, защото ме кара да се чувствам по-висш.

— Защо? — попитах.

— Кое?

— Граф Секереш. Защо е открил училище?

— Не този. Дядо му. Защото трябва да можеш да четеш, за да работиш в завода, нали разбирате. Не е само мускул, трябва да използваш главата си, за да правиш хартия. В смисъл да я правиш както трябва. Процесът…

— Добре — прекъснах го. — Разбрах.

Говореше гордо. Не беше селянин. Беше по-висш.

Това също бе част от загадката.

Не се разсейвай от сенки, Владимир. Съсредоточи се върху целта.

Сенки имаше навсякъде.

Има сенки, покриващи действията на хора, които не искат да се знае какво вършат. И има сенки, покриващи умовете на хора, които не искат да виждат, и дори сенки, покриващи умовете на онези, чийто живот става по-лек, ако вярват, че са безпомощни. Сенки, сенки навсякъде. Не позволявай да те разсейват, Влад.

В толкова малко градче човек би си помислил, че нищо не би могло да се скрие. Че всеки ще знае работата на всеки друг. Веднъж бях споменал това на дядо ми, когато ни посъветва с Коути да напуснем Адриланка и да си намерим някое градче някъде. Беше казал, че не е толкова вярно, колкото си мислят някои — че малките градчета са пълни с тайни. Ако беше прав, то просто бе възможно да…

— Милорд?

Саабо ме гледаше.

— Извинявай, бях се замислил. Спомнях си неща, които дядо ми разправяше за Изтока.

— За Изтока ли?

— За тази страна. Фенарио.

— Какво ви разправяше той, милорд?

Поклатих глава на възглавницата и се вторачих в тавана. Таванът започваше да ми омръзва.

— Има ли къща тук?

— Милорд?

— Къща за, мм, не знам как бихте го нарекли тук. Момчета и момичета, които… не, предполагам, че тук ще са само момичета. Момичета, които за пари…

— О! — Първо се изчерви, а после ме погледна озадачено, сякаш се чудеше как в моето състояние мога да се възползвам от подобно място. След това рече: — Не, милорд. Но има момичета, които работят от „Мишката“.

— Разбирам. А ти възползвал ли си се от услугите им?

Този път не се изчерви, а само поклати глава.

— Никога не съм го искал, милорд. На младини, ъъ, изобщо не ми се е налагало.

Реших, че не лъже, което бе жалко, защото означаваше, че няма да може да ми каже едно от нещата, които трябваше да разбера.

— Гилдията ли надзирава тези услуги?

— Естествено, милорд.

— И е законно?

— Разбира се. Защо…

— Дядо ми разправяше, че често е забранено със закон, но позволено по обичай.

— А. Разбирам. Не, тука няма такива закони.

И точно тогава, в един от най-добрите случаи на случайно съвпадение във времето в кариерата ми, на вратата се чу леко почукване, което вече бях започнал да познавам.

— Трябва да е знахарят ми — казах. — Благодаря ти, че отдели време да посетиш болен роднина.

Отвърна с лека усмивка, придружена от поклон, и с капата в ръка излезе заднешком, докато Айбрамис и вещерът влизаха. Забелязах, че Айбрамис кимна на Саабо, който му отвърна с усмивка като на познат, а после удостои и вещера с вежлив поклон.

Съвсем не беше лош този Саабо. Но все пак бе прекалено вежлив нещастник и с удоволствие бих го сритал.

Малко по-късно Айбрамис отбеляза, че напредвам добре, и ме похвали за общо взето добрата ми форма. Като за човек, който дори не можеше да стане — дори да стане! — не го взех прекалено на сериозно. Вещерът мърмореше и мърмореше, и сменяше превръзките ми, а когато се канеха да си тръгнат, казах:

— Един момент, моля.

Айбрамис придоби физиономията на знахар, който се готви да отвърне учтиво на ужасно трудни въпроси по състоянието ти или на невъзможен за отговор въпрос кога ще можеш да правиш едно или друго. Попитах:

— Какво знаете за Изкуството?

— Аз ли?

— Да.

— Знам как да прилагам превръзки и настойки, приготвени от хора, които го изучават. Не ми трябва повече от това. — Изглеждаше леко обиден.

— Ще ми простите. — Прибягнах до приятелския си и искрен тон. — Никога не съм разбирал напълно връзката между Лечебните изкуства и Изкуството на вещера, а стана важно да го разбера. В Империята е друго. Има определени магьосници, които специализират в телесно изцеряване, и такива, които наричаме знахари. Тук — не знам.

Запремествах поглед от Айбрамис към вещера и обратно. Двамата стояха над леглото ми, сплели пръсти пред чаталите си. Айбрамис като че ли се канеше да попита защо е важно това, но рече:

— Тук си съдействаме много. Ако преценя, че някой пациент се нуждае от определен цяр, някой вещер ще го направи. Също тъй определени спешни проблеми най-добре се оправят от вещер.

— Значи, като изключим най-спешните случаи — такива като моя например, — можете да прибегнете до помощта на вещер, за да направи настойки, лекарства…

Той кимна.

Не откъсвах очи от него. Изчерви се съвсем леко, но не каза нищо. Кимването запазих изцяло за себе си.

Попитах:

— Познато ли ви е нещо, наречено немайбетешек?

Ще трябва да ме извините, но за това няма дума в северозападния език. Дядо ми обаче се постара да науча фенарийската дума за него, докато ме подготвяше за първата ми визита тук. „Трудно е да го излекува знахар, но е лесно да го предотврати вещер, Владимир“, беше ми казал. Понякога се чудя какво си мисли за мен.

Знахарят се ококори.

— Разбира се, че го знам. Никога не Съм мислел да… какво ви кара да мислите…

— Не. Нямам го. Просто исках да разбера дали сте запознат с него.

— Ами, много има от тях, не само овчата болест, както си мислят повечето. И разбира се, знам нещо за него, но защо…

— Често ли се появява в работата ви?

Той се намръщи.

— Не бих казал, че това е уместен въпрос.

Изсмях се. Не можах да се сдържа.

— Гледате ме, все едно не разбирате, че хора ми причиниха това. И че може да поискат да го направят пак. Когато ви питам нещо, то е, защото е свързано със състоянието ми, по един или друг начин.

— Как би могло да…

— Не. Няма да ви кажа, знахарю. А и бездруго не държите да го знаете.

Позамисли се, после кимна на вещера да тръгват и каза:

— Добре. Довиждане засега.

— Не. Трябва и него да попитам за това.

Знахарят си пое дъх и бавно издиша.

— Е, добре.

Почти затворих очи — стария трик с наблюдаването на някого изпод клепачите. Изобщо не можеш да виждаш добре и изобщо не е толкова убедителна заблуда. Но от време на време можеш да заблудиш някого, че не обръщаш внимание. Съмнявах се, че ще мога да заблудя Айбрамис.

— Често ли се появява в работата ви? — повторих въпроса си.

— Не. Почти не се среща. Много рядко, когато някой младеж иде до столицата или посетител… — Замълча. Аз се изкисках. Ноздрите му се разшириха и той заяви: — Няма да ви дам имената на хора, които съм излекувал.

— Не ми и трябва да ги знам. Но трябва да знам защо.

— Моля?

— Бил съм в „Мишката“. Виждал съм много момичета, които се мотаят там, и знам какви са. Как става така, че не сте зает денонощно с такива лечения? Има ли друг знахар, който се оправя с това?

— Има други двама в градчето и може би някой от тях да…

— Някой от тях лекува ли въпросната болест между, мм, „кадифените дами“, както ги наричат там, откъдето дойдох, хора, с които не разговарям?

— Не, доколкото знам.

Натърти на всяка дума грижливо, както прави човек, когато чувства, че е под достойнството му изобщо да отговаря на такива въпроси. Във фенарийски ефектът е много по-изразен, отколкото в северозападния, защото отнема цялата плавна мелодичност от езика. Единственото, което можех да направя, бе да не се изсмея.

— Правите ли, мм, нещо, за да предотвратите такива болести? Или да проверявате за тях?

— Не.

— А някой от колегите ви?

— Не, доколкото знам.

— Тогава обяснете ми, защо такива болести не са постоянен проблем за вас?

— Не знам — отвърна той. — Просто никога не е било проблем.

— И никога не сте се замисляли за това?

— Съжалявам, лорд Мерс, но наистина смятам, че…

— Добре. Благодаря ви. Разбрах каквото ми трябваше.

— Лек ден тогава. Ще ви прегледам утре.

Наистина бях открил каквото исках. Наблюдавал бях вещера през цялото време.

След като си тръгнаха, осъзнах колко съм изтощен. Но не заспах. Седях и се мъчех да свържа последните развързани краища в главата си. Изобщо не съм толкова добър в това. В смисъл, идеите ми идват, когато говоря или чувам разни неща, или виждам разни неща. А когато говоря с Лойош, понякога мога да ги проумея, докато му обяснявам нещата. Но просто да седя така и да се опитвам да изчисля как всичко се свързва, някак не ми идва естествено.

Все пак постигнах известен напредък, докато си мърморех полугласно: „Е, добре, ако те са направили това, той трябва да е направил онова, поради което аз си помислих онова…“ И т.н.

Още сглобявах нещата, когато бях прекъснат от думите на Лойош в ума ми:

„Никакъв късмет дотук, шефе. Колко още искаш да остана?“

„О, извинявай, приятел. Спокойно можеш да се върнеш. Сигурно вече е време за храна“.

„Довечера пак ли съм тук, или има нещо ново?“

„Не знам за нещо ново, но не, няма да се налага да търсиш Тереза“.

„Ти ли я откри?“

„Не. И ти няма да я намериш. Съжалявам, трябваше да ти го кажа още когато го разбрах. Тя е мъртва“.