Стивън Бруст
Джегала (5)

4.

ЛЕФИТ: Но фактът е, че това е тялото на лорд Чартис!

СЪДИЯТА: Богове! Невъзможно!

БОРААН (към Лефит): Скъпа, допусна класическата грешка. Това не е факт, това е заключение, извлечено от факти.

ЛЕФИТ: Искаш да кажеш, че не е Чартис?

БОРААН: О, не. Определено е Чартис. Просто възразявах на избора ти на думи.

Миерсен, „Шест части вода“

Ден втори, Действие IV, Трета сцена

Помня, че предната нощ си помислих колко е хубаво да спиш в истинско легло. Все още беше хубаво.

Спах до късно и се чувствах отпочинал, когато се затътрих по коридора да си наплискам лицето и т.н. Върнах се в стаята, облякох се и отделих малко повече грижи за оръжията, докато ги наглася по местата им. После слязох и хапнах хляб и сирене и пих кафе. Много хляб и много сирене — днес отново ме чакаше дълъг път. Не толкова много кафе: мръсно, гадно и горчиво, само гъстата сметана и лъжиците мед го правеха поносимо донякъде.

Все още беше сутрин, когато потеглих. Застанах пред „Острата шапка“ (все още не бях чул как го наричат местните) и пратих Лойош да потърси път на юг. Отне му около пет минути. Последвах указанието му покрай триетажна тухлена сграда, за която предположих, че трябва да е търговска борса, и тръгнах по пътя с отмерена крачка. Лойош се върна, този път на дясното ми рамо, и подхвана с Роуца разговор, който не беше моя работа.

Утрото бе хубаво и ясно; небето — светло и чисто синьо, тук-там осеяно с малки пухкави бели петънца. Щеше да ми отнеме известно време, докато свикна с това. Хрумна ми, че в последните два дни полусъзнателно бях отбягвал да поглеждам нагоре. Ако никога не сте попадали в място, където небето изведнъж ти изглежда съвсем различно от онова, с което си свикнал, сигурно няма да го разберете, но ти обърква главата. Подсеща те за ония приказки за хора, които минават през дупка в стената на пещера и се озовават в Земята с краката надолу или Земята наопаки, или Земята, където всичко е твърде голямо.

Или в Калната земя. Радвах се, че не беше валяло много напоследък. Мразя да газя в кал.

Разминах се с една талига, теглена от млад и чевръст на вид кон — поне на мен ми се стори млад и чевръст. Селякът ми кимна колебливо, на което отвърнах. Носеше широка сламена шапка. Много хора в градчето носеха шапки. Пак заради Пещта, предполагам. Може би трябваше да си взема и аз. Пещта грееше ярко от дясната ми страна.

„Да си взема ли шапка, Лойош?“

„Да, шефе. Ще има с какво да си играя, когато се отегча“.

Добре, пропускаме шапката.

Видях някаква малка колиба, сигурно фермерски дом, далече встрани от пътя. Защо е трябвало да я строят толкова малка, след като имаше толкова много място? Закони ли имаше за това? Ако да, защо?

Пещта се бе изкатерила забележимо по-високо в небето и започвах да се потя. Спрях, отворих манерката и пих, после налях в шепата си за Лойош и Роуца. Роуца още не можеше да пие от шепата ми, без да ме гъделичка с език.

Минахме през няколко рехави горички — дърветата бяха тънки, с клони високо над главата ми, и даваха малко сянка — но освен тях всичко беше нивя, леко нагънати във всички посоки като океан. Понякога се мяркаше нещо почти като хълм и браздите минаваха покрай хълма, вместо да се катерят и спускат, за което според мен някой трябваше да е хвърлил много допълнителна работа, но несъмнено имаше причини, свързани с вещерството, което познаваха всички селяни в тази земя.

Предположих, че трябва да съм вървял вече повече от час, може би два. Опитах да проверя времето по Имперския часовник и, разбира се, не можах. Беше просто по навик. Не забелязах точно момента, в който се бях отдалечил толкова от Глобуса, че действието на амулета да ми пречи да получа часа, но беше странно как, след като го разбрах, се почувствах неловко. Не че ми трябваше да знам времето. Просто ме притесни, че не мога да го разбера, когато поискам. Несъмнено живеещите тук можеха да узнаят часа съвсем точно според това колко високо е Пещта в небето. Погледнах към нея и веднага извърнах очи. Далече пред мен и вляво имаше тънка струйка дим. Сигурно някой селянин гореше сметта.

„Шефе, онова отляво са орехи“.

„А. Добре. Радвам се, че поне един от нас ги познава“.

„Можеше да помолиш кочияша да ти ги опише“.

„Бях твърде объркан“.

Точно зад дърветата имаше покрит с чакъл път, забележително добре поддържан. Тръгнах по него и тънката струя дим вече бе точно пред мен. Изведнъж ме обзе лошо чувство.

„Лойош…“

„Тръгвам, шефе“.

Потупах сабята и продължих напред.

Отне му около три минути.

„Къщата е, шефе. Изгорена до основи. И…“

„Има ли трупове?“

„Шест дотук. Два от тях малки“.

Овладях подтика да затичам. Явно бях закъснял с часове. Също тъй си казах „Млък!“, защото мозъкът ми започна трескаво да съчинява сценарии, в които това не беше по моя вина. Как не. Хайде да сме реалисти.

Докато се доближа на петдесетина крачки, вече можех да видя, че са си свършили работата добре. Имаше един тухлен комин и димящи развалини. Толкова. Наблизо имаше среден на големина плевник и няколко по-малки пристройки, които не бяха пипнати, но самата къща беше на въглени и пепел: не мисля, че бе останало парче дърво, по-голямо от юмрука ми.

Продължих напред. Не можех да се доближа съвсем — все още беше адски горещо. Но видях един труп, малко извън обгорялото петно. Жена, паднала по очи. Обърнах я. Нямаше някакви видими следи от насилие. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво.

Беше вече на възраст. Трябваше да сме роднини — може би ми беше леля или някаква баба.

„Шефе…“

„Знаеш ли, дори не знам какво правят сънародниците ми с мъртвите“.

Вятърът се промени и духна пушек в очите ми. Обърнах се.

„Шефе…“

„Намери посоката на най-близките съседи, Лойош“.

„Веднага, шефе“. И излетя. Роуца отиде с него.

Не съм сигурен колко време изтече.

„Близо е, шефе — чух в главата си. — Около миля. Тръгни на запад и ще я видиш“.

Обърнах гръб на Пещта — все още беше сутрин — и тръгнах. Стъпалата ми бяха изтръпнали, странно защо.

И наистина я видях. Малка спретната къщурка, изглеждаше уютна. Лойош и Роуца се върнаха при мен и се приближихме. Докато стигнем, отпред вече ни чакаха двама. Единият държеше коса, а другият някакъв малък извит прибор за рязане, който не ми беше познат. Единият беше по-възрастен от мен, другият доста по-млад, може би на около шестнайсет.

— Дотук — каза по-старият. — Още една крачка и ще…

Продължих да крача. Лойош налетя в лицето на по-младия. По-старият понечи да замахне, но след миг вече лежеше на гръб, с ходилото ми на ръката му с оръжието. Другият, синът му, предполагам, се извърна към мен, щом Лойош излетя настрани, в който момент вече държах кама, опряна на гърлото му. От къщата се чу приглушен писък.

— Не ме заплашвайте — казах. — Не го обичам това.

Двамата ме гледаха кръвнишки. По-младият се справяше по-добре, но може би бе, защото все още беше на крака. Отстъпих назад и накарах камата да изчезне.

— Можеш да станеш — казах — но ако ми се стори, че някой от вас се опитва да ми посегне, и двамата пускате кръв. После влизам вътре.

Бащата се надигна бавно, изтупа се и ме изгледа. Да, прав се справяше по-добре с гледането кръвнишки. Можех да му дам някой урок по добро държане, но не бях дошъл за това.

Посочих през рамо, без да ги изпускам от очи. Знаех, че пушекът се вижда доста добре оттук.

— Някой от вас видя ли какво стана?

Двамата поклатиха глави.

— Ако бяхте видели, щяхте ли да ми кажете?

Не отговориха.

Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Знаех, че единствената причина да искам да си го изкарам на тези двамата е, че са пред мене. Но нямаше да помогне изобщо.

Овладях си нервите, да.

Обърнах се към предполагаемия баща.

— Аз съм Мерс Владимир. Виждате дима. Някой е изгорил къщата преди или след като е избил всички в нея. Не знам колко трупове има, защото не можах да се доближа достатъчно да ги преброя, но са най-малко шест. И поне две са деца. Бяха мои близки. Искам да разбера кой го е направил. Ако знаете и не ми кажете, ще пострадате лошо.

Той наведе очи, после заговори объркано:

— Пратих… пратих момчето да види и е видяло каквото и ти. Говорехме какво да правим, когато ти… когато се появи ти.

— Добре. Не съм оттук. Какво е обичайно да се прави с телата, за да се покаже почит?

— А?

— Какво правите с телата на умрелите?

— Погребваме ги — отвърна той, все едно че съм идиот.

— Друго какво?

— Какво… Понякога отец Нойдж моли богинята демон да наглежда душите им. Понякога — не. Зависи, мм, дали се е знаело, че я почитат.

— Те почитаха ли я?

Той кимна.

Обърнах се към по-младия.

— Иди доведи отец Нойдж. Кажи му, че го чакам там. И ще ми трябва лопата.

Устата на баща му се раздвижи отново.

— Имам две лопати. Ще помогна.

— Бяхте ли приятели?

Кимна.

— Чувах, че те… мм, чувах разни неща. Не ме интересуваше. Никога не са ме притеснявали. А една зима…

— Добре. Можеш да помогнеш.

— Съжалявам, че…

— Спести си приказките.

Обърнах се и изминах дългата миля обратно към дома на Мерс.

В доскорошния заден двор имаше дърво, явор, помислих си. Седнах и се облегнах на него, докато изчакам. От отломките на доскорошната къща навяваше дим и виждах три овъглени фигури на доскорошни хора.

Седях и се мъчех да се примиря с факта, че почти със сигурност съм причинил това. Или предизвикал поне. Някой друг го беше направил. Щях да разбера кой е и да му направя лоши неща. Каквото и да ставаше тук, това не трябваше да се случи.

„Идва някой, шефе“.

Минута по-късно чух стъпки и станах. Беше селянинът. Носеше две лопати.

Дойде при мен, кимна и ми връчи едната.

— Казвам се Васки. Свободен стопанин съм.

— Добре. Къде да копаем?

— Под явора. Обичаха го този явор.

Видяхте ли? Знаех си, че е явор.

— Добре. Колко големи трябва да са дупките?

— Един човешки бой дълбоки. Полагаме ги на гръб.

— Хубаво.

Свалих наметалото и го сгънах, после съблякох и ризата. Той посочи място и започнахме да копаем.

Чували ли сте да казват, че тежкият физически труд може да действа успокояващо? Че може да те отвлече от проблемите? Да те накара да се почувстваш по-добре? Аз го бях чувал. По мое мнение тежкият физически труд ти прави мазоли и единственото разсейване, което ми даде, бе докато се мъчех да си спомня заклинанията, които знаех някога за изцеряването им. Селянина го биваше повече от мен, между другото. Оказва се, че и копането на дупки иска умение. Кой да го знае?

Стигнали бяхме докъм средата, когато дойде една талига, теглена от светлокафяв кон, със сина и с него още един, който се представи като отец Нойдж. Беше нисък и дебел, с къдрава кафява коса покрай ушите.

— Мерс Владимир — представих му се.

— Моите съболезнования за загубата ви, господине. Каква точно беше връзката ви с фамилията?

— Майка ми беше Мерс. Нося името й. Повече не знам. Бил съм малък, когато е умряла.

— А баща ви?

— И той е покойник. — Повече не обясних.

— Дойдохте тук, за да ги намерите?

— Да. Добре ли ги познавахте?

Той кимна.

— Разкажете ми за тях.

Разказа ми, но повечето няма да го споделя с вас, които и да сте. Някои неща трябва да си останат лични, а и все едно, няма да ви помогне да разберете станалото. Говореше най-вече за Вилмот, когото описа като кисел и опърничав човек, но обичлив баща. През това време синът на Васки потърси в една от пристройките и намери още една лопата.

Станахме трима и копаенето продължи по-бързо.

Когато най-после свърши разказа си, отец Нойдж рече:

— Ами имотът?

— Кой наследява? — попитах.

Той сви рамене.

— И да е имало завещание, изгоряло е — каза Васки.

— Няма ли други от фамилията? — попитах.

— Имаше някога. Преместиха се, за да се махнат от… — спря и хвърли поглед към отец Нойдж — от разни неща. Или си смениха името.

— Смениха си името?

— Това означава, че са се лишили от наследство.

Мда.

— Може да сте най-близкият роднина — рече отец Нойдж. — Може би вие трябва да решите какво да се прави с оцелялото.

— Много набързо го решихте въпроса, а?

— Всеки, който иска да възрази, може винаги да потърси графа.

— Не е ли Гилдията?

Той като че ли се стегна. После се отпусна.

— В компетенцията на графството е, не на града.

— Добре. Ще огледам да видя дали са оцелели някакви документи или вещи за спомен. Извън това, ако зависи от мен, тези хора могат да вземат останалото.

Васки измърмори едно „благодаря“.

Оказа се, че трябват седем дупки, не шест. Едната от тях — много, много мъничка. Призля ми. Ако още имах Организацията си, щеше да е работа за един ден да се потвърди, че зад това стои Гилдията, и още два дни, да разпердушиня Гилдията така, че и помен да не остане от нея. Мислех си за това, докато действах с лопатата и се потях.

Докато изкопаем всички дупки — спретнати правоъгълници с купчина пръст до всеки — сенките се скъсиха, а след това отново се удължиха.

— Хубаво — каза Васки. — Сега да положим телата.

Още нещо, за което няма нужда да слушате. Да кажем само, че повечето от тях бяха неразпознаваеми и беше толкова лошо, колкото можете да си представите. Голяма част от живота ми е минала покрай смърт и съм видял полагащия ми се дял трупове, а също и вашия дял, и дела на чичо ви. Но Васки се справи по-добре от мен. Докато приключим, единственото, което можех да направя, бе да се мъча да не издам колко съм потресен.

Докато запълвахме гробовете, отец Нойдж напяваше тихо на непознат за мен език, от който успявах да хвана някое име; обикновено беше на Вийра, но понякога и на трупа. Правеше някакви тайнствени жестове с ръце над дупките и от всяка взимаше бучка пръст, изшепваше нещо над нея и я връщаше на мястото й. Не усетих никаква магия, но с амулета, който носех, вероятно нямаше и да усетя. Чудех се дали богинята демон наистина му обръща внимание.

Някъде по средата на молебена дойдоха още трима души — оказаха се жената на Васки, дъщерята, някъде на дванайсет, и по-малкият син, на шест-седем. Жена му носеше кошница, което ме подсети, че не съм ял от рано заранта, а вече бе късен следобед. Въпреки всичко, което ставаше, въпреки всичките чувства, които се бореха едно с друго в главата ми, стомахът ми все пак настояваше за внимание. Достатъчно, за да те накара да се разсмееш или да заплачеш, или нещо такова.

Най-сетне бе запълнена последната дупка, приключени бяха последните ритуали. Все още бе късен следобед. Струваше ми се, че би трябвало да е много по-късно.

С Васки обходихме овъглените отломки на къщата, после огледахме набързо и пристройките, но не намерихме нищо интересно. Щом дойде време за ядене, отец Нойдж настоя да извадим вода и грижливо да си умием ръцете. В това също имаше някаква ритуална нотка, предполагам, но пък и се бяхме занимавали с мъртъвци. Още беше светло, когато отвориха кошницата, и ядохме сух черен хляб, твърдо козе сирене, сушена кетна и бял ликьор с черешов вкус, но странно освежаващ. Забелязах, че въпреки глада си ям бавно. Никой не проговори, докато се хранехме. Сякаш и това бе част от ритуала. Може и да беше.

Когато приключихме, беше станало доста тъмно. Кимнах благодарно на Васки.

— Мога да ви откарам до хана ви, ако желаете — рече отец Нойдж.

— Бих желал, да. Ъъъ… обичайно ли е да се плаща за такива услуги?

— Погребението или возенето? — каза той и се усмихна. — Малко подаяние като жест е приемливо.

Дадох му няколко медни петака и той кимна. Каза няколко думи на Васки и семейството му, после се качи в талигата. Конят тръсна глава и издаде някакъв конски звук, докато и аз се качвах след отец Нойдж. Той обърна талигата и я подкара към градчето. Не съм добър съдник за тия неща, но като че ли знаеше как да се оправя с юздите.

Пътят също се оказа дълъг след дългия ден. Току задрямвах и дори сигурно щях да заспя, ако отец Нойдж не беше казал:

— Отпуснете се, ще ви събудя, като стигнем до хана ви.

Не му бях казал в кой хан съм отседнал. Не, това всъщност нищо не значеше, но ме изнерви достатъчно, за да остана буден.

— Благодаря за возенето — казах на отец Нойдж, щом стигнахме до хана.

— Не е нужно да ми благодарите, Мерс Владимир — отвърна той. — И съжалявам за случилото се.

— Благодаря. Някой друг също ще съжали.

Той поклати глава и каза:

— Не бива да разсъждавате така.

Изгледах го втренчено.

— За какво говорите?

— Отмъщението е самоунищожително.

— Мислех, че сте жрец на Вийра.

— И да съм, какво?

— Откога богинята демон се мръщи на отмъщението?

— Не говоря от името на богинята, Мерс Владимир. Макар да служа на нея и на хората в това градче чрез нея, не мога да твърдя такова нещо. Говоря като човек на друг човек. Жаждата ви за отмъщение ще…

— Адски сериозен сте, нали?

— Да.

— Удивително.

— Познавах един — рече той — който прекара трийсет години — трийсет години! — като се мъчеше да…

— Ха. Това не е отмъщение. Това е мания.

— Все пак…

— Благодаря за превоза, отче — казах му.

Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.

В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.

Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.

Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.

„Лойош?“

„Да, шефе?“

„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.

„Безопасно? Шефе…“

„По-безопасно. Донякъде безопасно“.

„Няма такова време или място“.

„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“

„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“

„Има. За около седмица ще минат“.

„Можем да се крием за седмица“.

„Да, но няма да го направим“.

„Добре, шефе“.

Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.

Но все пак спах. Предполагам, че това е важното.