Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон
Роман за Розата (2)

Едва бях си затворил устата,

и тя вече открехна вратата

и ме пусна да вляза. Надникнах,

възхитих се, неволно възкликнах

605 и за миг си помислих: „Комай

съм попаднал във земния рай!

Това място е толкоз чудесно,

че прилича на царство небесно.“

Кой каквото си ще да говори,

610 но тогава на мен ми се стори,

че наистина аз този път

бях попаднал в най-дивния кът.

Колко птици в небето летяха,

колко песни край мене ехтяха!

615 Чувах славей как нежно свирука

и как нейде гугутка гугука,

как й сладко пригласят авлиги,

гълъбици, скорци, чучулиги.

Как синигер сърцат мери глас

620 с мушитрънче във китния храст

и оглася със трели простора.

Но усетили вече умора,

чучулигите спряха да пеят.

Зърнах как из гъстака се реят

625 кос и дрозд, сякаш влизаха в спор

с многогласния пролетен хор.

По-натам пък се бяха събрали

пъстроцветни ята папагали

и те, редом със всички пернати,

630 ми изпълваха с нежност душата.

Слушах този величествен хор и

изведнъж и на мен ми се стори,

че там горе, под свода небесен,

изпълнява божествена песен

635 хор от ангели. В същото време

неизказана радост обзе ме,

че на мене единствен се пада

да изпитам подобна наслада.

Тези трели тъй нежно се сляха

640 и в простора така проехтяха,

сякаш песни на морски сирени

аз дочух да се носят край мене.

Непрекъснато разните птички

се надпяваха в унес и всички

645 бяха тъй сладкогласни, че пак

към зеления бухнал клонак

хвърлих взор… Всичко беше във цвят.

Каква хубост, каква благодат!

Бях уверен, че тъкмо тогаз

650 най-щастливият момък бях аз.

Тъй приятно бе всичко за мен,

че попаднах изцяло във плен

на това празненство безгранично.

Всъщност дадох си сметка отлично,

655 че Безделна ме властно привлече

още в онзи момент, в който вече

тя на драго сърце позволи ми

в този кът с красоти несравними

да проникна. Омаян от тях,

660 ще опиша какво там видях.

И така, ще предам най-напред

с какво момъкът беше зает,

с какви хора най-често дружеше,

и как той преди всичко държеше

665 ред да има в таз чудна градина.

Но от страх да не би да отмина

нещо важно, поред ще говоря,

даже с риск да се тук-там повторя.

        Чувствах как до слуха ми достигат

670 птичи песни и как се издигат

на възбог, пълни с плам поетичен.

Ту с възторг, ту със тон елегичен

за любов се говореше в тях

и за страсти горещи. Аз бях

675 в плен на някакво чувство незнайно,

озарен бях от нещо сияйно.

Слушах птичите песни умилни

и в мен трепна желание силно

до самия младеж да отида,

680 за да мога отблизо да видя

с какво точно се той занимава.

И с походка чевръста тогава

по пътечка, сред копър и мента,

аз се втурнах направо. В момента,

685 в който поглед отправих уж скритом,

разпознах го сред тези, които

бяха с него, и щом ги видях —

все красиви и стройни — аз бях

възхитен: във коя ли държава

690 се е раждала хубост такава!…

Те изглеждаха толкоз чудесни,

сякаш ангели бяха небесни.

Хора по-съвършени не зная

от онези, които в омая

695 там танцуваха. Всички в екстаз

се заслушваха в нежния глас

на чаровна девойка, която

се наричаше Радост. Когато

тя запее и глас извисява,

700 всички други тозчас се смълчават,

за да чуят как звучен и ясен

еква нейният припев прекрасен…

На лице грациозна и мила,

в такт чевръст снага кръшна извила,

705 тя потропваше леко със крак.

Колко хора са чували как

тя със усет безгрешен умее

първа звънко рефрен да запее!

Възхитили се бихте и вие

710 от хорото, което се вие,

и от свежата тучна морава.

На забави се всички отдават:

менестрели^[1], жонгльори^[2], флейтисти

се надсвирват, изкусни хористи

715 пеят бърз ротруанж^[3] и танцуват.

Лотарингски напеви се чуват

тук и там. Та в кой друг земен кът

по-омайващи песни звучат?

Ако бяхте там, бихте видели

720 как момите дайрета са взели

и в кръг кръшно играят. Дордето

те подхвърляха сръчно дайрета

и с туптящо от радост сърце

ги улавяха ловко с ръце,

725 две девойки, красиви и мили,

снага в туники къси извили,

с коси сплетени, с пламък в очите,

вече бяха въвлекли в игрите

Удоволствие — с радостен смях

730 и то кръшно танцуваше с тях.

С две ръце така силно едната

то притиснало бе, че главата

тя си беше към него склонила,

сякаш устни във устни бе впила,

735 а то другата хващаше вече…

Аз със думи не мога изрече

туй, що виждах. Та как да опиша

този танц. Човек спира да диша,

като гледа как бързо телата

740 се извиват в игра непозната.

На таз гледка почти до забрава

вече бях се отдал и тогава

една дама на име Вежливост

приближи се до мен и с учтивост,

745 на която не се устоява

(дано Господ Бог здраве й дава!),

тя приятелски рече: „Не знам,

драги момко, защо сте тук сам

в този толкова радостен час

750 и защо не играете с нас!“

Не се нито за миг колебах,

до Вежливост във такт заиграх

и бях крайно признателен аз,

че тя с много приятелски глас

755 ми отправи таз мила покана

на хорото до тях да се хвана.

Пък и танцът ме много привлече,

а и лесен излезе. Добре, че

своя смут бързо аз овладях

760 и за миг не показах се плах.

Гледах как се усмихват лицата

и как в такт се извиват телата,

но за тези така мили хора

малко по-късно аз ще говоря.

765 Удоволствие (вече ви бях

споменал, че и то бе сред тях)

бе младеж с лице бяло-червено,

от ранила зора озарено,

с нежни устни, със горда глава

770 и с очи като къс синева,

с гръцки профил, изящен, висок,

в кръста тънък, в плещите широк.

Вгледан в него, човек би си казал,

че от чудна картина е слязъл.

775 Тъй красив беше този младеж,

тъй бе снажен, и строен и свеж,

на вид тъй откровен бе и прям,

че друг момък по-фин аз не знам

дали има. Понеже бе млад,

780 бе все още съвсем голобрад:

виждах само лек мъх по лицето.

Беше с хубаво тяло, напето

в нови дрехи, обшити с ресници

и с красиво извезани птици.

785 Всичко много добре му стоеше!

Златотканата дреха блестеше,

сякаш светеше чист изумруд.

Беше с нови обувки обут,

леко стегнати с връзки от свила.

790 А пък Радост, девойката мила,

венец беше изплела от рози

и го бе подарила на този

момък, който я беше избрал

за любима и бе й отдал

795 любовта си. Той припкаше с нея

като с някаква приказна фея.

Била седемгодишна, когато

нему тя си обрекла душата

и сега за ръце се държаха

800 и във танц неуморно кръжаха

стройни, хубави, млади, засмени

и за обич взаимна родени.

Радост имаше приказен тен,

който може да бъде сравнен

805 с розов цвят. Дълго време се взирах

в нея аз и все тъй не разбирах

как по нейното хубаво чело

няма никакви бръчки. Умело

бе изписала тя свойте вежди.

810 Под тях, вдъхвайки светли надежди,

двете весели, живи очи

му отправяха свойте лъчи,

преди още с устата си малка

тя, с усмивка на чудна весталка,

815 с шепот свойта любов да признае.

Кой творец такъв нос ще извае?

Ами устните! Толкова бяха

нежни те и тъй силно пламтяха

от тях момъкът сладост да вкуси!

820 Как блестяха косите й руси,

леко вързани с панделка фина!

Беше с шапка от скъпа коприна,

избродирана с истинско злато

и с изящна дантела, каквато

825 не съм виждал. А тънкият стан

бе загърнат в сатен златоткан,

от какъвто и нейният мил

нови дрехи си беше ушил.

Досами Радост беше застанал

830 Амур, който в ръце беше хванал

лък и остри любовни стрели…

Той единствен решава дали

гордостта да сломи и кога

от владетел да стори слуга

835 и слугини от дами почтени,

пък били те преди туй надменни.

Бе всесилен и горд този бог

но не беше чак толкова строг.

Хубостта му се среща тъй рядко,

840 че не бих я описал накратко —

туй ще е непосилно за мен.

Той не носеше бляскав сатен,

а бе с дреха, с цветчета обшита

и с амурчета нежни, които

845 сякаш истински ангели бяха.

Върху дрехата ясно личаха

малки гербове, лъвове, птички,

леопарди, елени… И всички

те напомняха полски цветя,

850 избуяли във тучни места:

теменужки, лалета, жълтуги,

зеленики и множество други —

жълти, розови, бели, червени,

виолетови, сини, зелени.

855 Между тях тук и там върху този

плат изпъкваха прелестни рози.

На цветенца и шапката беше,

а над нея риж славей летеше

и събаряше нежен листец.

860 Съзрях също авлига, врабец,

чучулига, скорец, папагал,

от небесната вис долетял

като ангел. И както стоях,

недалече от мене видях

865 друг младеж — това бе Поглед Мил,

на когото Амур поверил

отговорна и важна заръка —

да се грижи за двата му лъка.

Взрях се в първия — той бе извит

870 от дърво с плод съвсем нефелит:

хем възкисел на вкус, хем горчив.

Този лък беше чворест и крив

и по-черен дори от катран.

От един биковит клон от дрян

875 който нямаше никакъв сък,

изработен бе вторият лък.

Той бе с ярки бои оцветен

и с рисунки бе тъй украсен,

че изпъкваха в пищни премени

880 кавалери и дами засмени.

Поглед Мил за колчана му бдеше

и в ръцете си здраво държеше

стрели остри — във всяка по пет.

Тези в дясната, фини наглед,

885 бяха с жлебове, врязани точно,

и с перца, пригодени нарочно

да достигат желаната цел.

Върху тях някой майстор умел

бе изписал картини различни.

890 Върховете не бяха челични,

а излети от най-чисто злато

и изострени тъй, че когато

се забият на някой в сърцето,

той да страда безспирно, дордето,

895 макар трудно, върви по земята.

От стрелите в колчана едната

предизвикваше най-леки рани:

тъй перцата й бяха подбрани,

че достигаше право в целта.

900 Красота се наричаше тя.

Вярност втората бе: тя пробожда

най-дълбоко и на̀й й подхожда

това име. До нея видях

Откровеност и мигом разбрах,

905 че е тя. А четвърта поред

бе стрелата Другарство: отпред

с доста тежък връх тя бе снабдена

и за близка цел бе пригодена.

Този, който с Другарство се цели,

910 стига винаги своите цели.

Най-подир различих Миловидност,

Тя на външен вид бе безобидна

и макар че и тя наранява,

ни най-малка следа не остава.

915 Който с тази стрела е ранен,

не унива: на другия ден

той усеща, че болката спада,

и напълно престава да страда.

Вляво виждах пък другите пет —

920 тез стрели бяха грозни наглед,

върховете им страшно блестяха,

но по-черни от дявола бяха.

Отначало Надменност аз зърнах,

а когато се леко обърнах,

925 видях Мерзост… Тя нивга не скрива

свойта злоба. Ах как й отива

това име! На педя от там

бе стрелата, наричана Срам.

Редом с тях Отчаяние, свело

930 тъжен взор, тъй бе поза заело,

че да има место за Измама.

Но чувствителна разлика няма

между тях — така бяха подбрани,

че отваряха кървави рани,

935 но в сравнение с тези отдясно

те изглеждаха триж по-ужасно

и въздействаха точно обратно.

Във романа си аз многократно

ще говоря за всяка от тях

940 и нещата, които видях,

ще опиша подробно. Предлагам

всички вкупом да идем веднага

да послушаме песни игриви,

да погледаме танци красиви,

945 че аз искал бих всичко това

да представя с най-точни слова.

Вижте само Амур как играе

с млада дама. Безспорно това е

Красота. Хубостта й зачел,

950 тъкмо нея бе той предпочел,

нея беше избрал. Та нали

и една от петте му стрели

е наречена с нейното име.

Тя блести с красота несравнима,

955 така както луната сияе

на небето, а тъй ярка тя е,

че край нея звездите блещукат

като свещи, които мъждукат.

Тази чудно красива девица,

960 чиста, сякаш бе капка росица,

беше с профил пленително нежен,

като лилия, с тен белоснежен.

Без да слага ни грим, ни помада,

тя изглеждаше свежа и млада;

965 всички прелестни дами така са —

нямат нужда от външна украса.

Светлоруси й бяха косите

и й стигаха чак до петите.

А за челото и за устата

970 надали ще ми стигнат словата

да предам колко бяха красиви,

обаятелни и примамливи.

Често споменът в мене извиква

този образ и той ми прониква

975 до сърцето. На белия свят

по-чаровен не ми е познат.

Редом с нея танцуваше дама,

предизвикваща почит голяма —

за Богатство в тоз случай говоря.

980 Щом си някой устата отвори

срещу нея или нейна близка,

нека знае, че тя не потиска

свойта злоба: човек би могло

от Богатство да чака и зло,

985 и добро. Нали никой не спори,

че богатият може да стори

едни — радостни, други пък — жалки.

Затова и големи, и малки

пред Богатство прекланят се днес.

990 Много искаха с някакъв жест

да докажат, че верни му бяха,

а пък други дори не посмяха

да си вдигнат главата, защото

се страхуваха явно от злото.

995 Куп мазници въртят се край тая

знатна дама — те все я ласкаят

и се мъчат да й угодят,

а пък хулят, петнят, позорят

достолепните, честните хора.

1000 Пред очите им те най-позорно

се преструват, че ужким ги хвалят

и звезди от небето им свалят,

а зад тях със одумки коварни

правят дните им адски кошмарни.

1005 Те към всекиго гледат със завист

и затуй предизвикват ненавист.

От сплетните им подли и долни

най-добрите са най-недоволни.

Ах, та кой в този свят не презира

1010 подмазвача и кой не разбира,

че на всеки ласкател се пада

да изтлее в катрана на ада!

Тази дама бе толкоз богата,

че по нея бе всичко в позлата.

1015 Не използвам излишни похвали,

а си мисля, че друг път едва ли

ще изпитам такава възхита.

Тя бе с рокля, изцяло обшита

със ресни, а в разкошни десени

1020 се редуваха дворцови сцени.

На яката, изкусно скроена,

златна лента бе тъй прикрепена,

че по нея зрънца изумрудни

се преливаха в тонове чудни;

1025 скъпоценният камък блестеше,

сякаш огън запален гореше.

А коланът! Откакто съм жив

не съм виждал чак толкоз красив —

той с тока бе от камък вълшебен,

1030 който бе хем красив, хем целебен.

Щом човек такъв камък си сложи,

след туй в никакъв случай не може

от отрова да бъде сразен.

Този камък е толкоз ценѐн,

1035 че за всичкото злато на Рим

и Париж не би бил заменим.

Чудодейна и брошката беше —

зъбобол се със нея цереше.

Съществува поличба дори,

1040 че щом някой на гладно в зори

я погледне, през целия ден

ще се чувства неземно блажен.

Беше с гвоздеи златни коланът

обкован — от тях могат да станат

1045 цяла купчина златни монети.

Тя не беше прибрала с фуркети

на косите си меката свила,

а на плитки я бе разделила

и във обръч, от злато излят,

1050 те прикриваха нейния врат.

Завидял бих на който успее

да опише изкусно как грее

като слънце тоз обръч в косата!

И кой може да каже цената

1055 на червените ярки рубини,

на сапфирите в тонове сини,

на нефритните малки зрънца,

засияли подобно слънца?

А отпред като огън запален

1060 в обков златен гранат тъмноален

ярко грееше в нощния мрак.

Една левга достигаше чак

този лъч, тъй че всеки в тъмата

би открил тази дама богата.

1065 Скъпоценните камъни бяха

тъй лъчисти, че с тях засияха

и лицето на таз чудна фея,

и предметите близо до нея.

Беше хванала тя за ръката

1070 един момък, а той бе самата

красота — неин верен приятел,

неин предан до гроб обожател.

В чудни дрехи той беше облечен

и вред срещаше прием сърдечен.

1075 А конете му!… Сторил би грях

който кранта дръглива сред тях

доведе — все едно е откраднал

или някого с нож е нападнал.

За младежа бе радост голяма

1080 да е близо до своята дама

и за нея пари да прахосва,

независимо колко му коства.

Но тя гледаше всички разноски

да покрива и с мили обноски

1085 го приемаше — тъй щедра беше,

сякаш с крина парите гребеше.

На хорото и Щедрост видях —

щом се вгледах във нея, разбрах,

че със много пари и имот

1090 разполага, а нейният род,

както сочи семейната книга,

Александър Велики достига.

Тя не спираше да се раздава

и бе най-мила тъкмо тогава

1095 (както тя със широка ръка

всичко даваше, точно така

Алчност искаше всичко да граби).

Безспир Щедрост на бедни и слаби

да раздава блага се стремеше

1100 и затуй Господ много ценеше

всеки неин дарителски жест.

Луд и мъдър, щастлив и злочест —

всички хора й бяха подвластни,

и признателни и съпричастни.

1105 Ако някоя долна особа

се отнася към нея със злоба,

тя и нея дори ще спечели

за приятел. Добро са видели

от таз щедра душа всички хора

1110 и за всички била е опора.

За човек, чийто ранг е висок,

алчността е най-срамен порок.

Ако той е от алчност обзет,

на кого би могъл занапред

1115 да разчита? Как бил би щастлив

един лакомник стиснат, свидлив?

Как той в своя ламтеж за богатство

би се радвал на истинско братство?

Ако искаш приятели верни,

1120 не ламти за богатства безмерни.

Щом желаеш да имаш другар,

не скъпи се за никакъв дар.

Всеизвестно е, че щедростта

като силен магнит е, че тя

1125 неизменно привлича сърцата

със подаръци скъпи и злато.

Щедрост бе по душа отзивчива,

а на вид бе неземно красива:

всеки ден пременена тя беше,

1130 сарацински чист пурпур лъщеше

на гръдта й от слънце по-ясно.

Преди време на същото място

една бисерна брошка блестяла,

но на своя позната я дала,

1135 и сега, с разкопчана яка,

тя бе чудна, защото така

се откриваше бялата плът

на една възхитителна гръд.

Щедрост най-дружелюбно държеше

1140 за ръка един рицар. Той беше

от рода на Артур^[4] — онзи крал,

който бе триумфално развял

знамената на бойната слава

и затуй неведнъж оттогава

1145 бе прославян в голям брой романи,

та крале и велможи избрани

да го знаят. Тоз рицар недавна

със успех в една битка неравна

беше своя меч сръчно въртял.

1150 В нейна чест той, от коня си бял,

не един вражи шлем бе свалил,

не един бляскав щит бе разбил…

Смел и силен, в един ли двубой

бе сразил враговете си той.

1155 Друга дама до нея стоеше —

тя пък се Откровеност зовеше:

белолика, досущ като сняг,

с нос красив, възхитителен чак

(а не чип и нагоре извит),

1160 с тънки вежди, със прелестен вид,

със подкупваща мекост в косите

и със син ярък пламък в очите,

По-невинна от гълъб бе даже,

не бе склонна зла дума да каже,

1165 камо ли пък със зло да откликне.

Ако някой я нявга обикне

и започне по нея да страда,

много бързо в душата й млада

той намерил би обич и нежност.

1170 А разминат ли се, неизбежно

тя би счела за своя вината,

че по нея му страда душата.

Бе в сукман тя, какъвто в Арас

не бях виждал до този си час,

1175 пък и много добре й стоеше.

Дори най-придирчив ти да беше,

би разбрал, че шивачът с иглата

не го беше ушил бързешката.

А когато моминският стан

1180 е пристегнат във хубав сукман,

изработен по майсторска кройка,

чудно чувства се всяка девойка.

Неслучайно сукманът се смята,

че е най-подходящ за жената.

1185 А пък щом една дама желае

да е в бяло, туй значи, че тя е

откровена, добра, милостива.

Редом с тази девойка красива

аз съгледах един момък млад.

1190 Кой бе той и от кой ли бе град?

Подразбрах, че в Уиндзор живял

и бил син на английския крал.

А до него играеше живо

споменатата вече Вежливост —

1195 нали тя ми отправи покана

на хорото и аз да се хвана.

Тя бе с много изящни привички

и затуй я почитаха всички,

Тя постъпваше мъдро и умно,

1200 изключително бе сладкодумна,

радост грееше в нейния взор.

Не подхващаше с никого спор

и не влизаше в празна разправа.

С кожа нежна, с коса кестенява,

1205 достолепна, красива, спокойна —

тя наистина беше достойна

да стои редом с краля на трона

и да бъде със златна корона.

А до нея се бе уловил

1210 рицар млад, елегантен и мил —

явно в него тя влюбена беше.

Благороден бе той и личеше,

че със своите бойни доспехи

не един път е жънал успехи.

1215 А Безделна се виждаше само

на пет крачки от моето рамо.

За вида й, за нейния стан

писах вече във своя роман.

Милостив да е Господ към нея,

1220 че нали в тази цветна алея

топло тя ме прие най-напред!

И за Младост сега дойде ред

да говоря: красива, засмяна,

на хорото тя също се хвана.

1225 На години не беше голяма —

май че бе на дванайсет… Измама

и лукавство не знаеше тя,

надарена бе с чар, с доброта,

беше весела, буйна, игрива…

1230 Нали млада бе, как ще унива?

В младостта си тъй всеки е бил.

А до нея бе нейният мил —

той пред всички ту с нежни милувки

я даряваше, ту със целувки,

1235 без изобщо да се притеснява.

Наблюдавах ги как се отдават

те на своята обич: без срам,

един друг се целуваха с плам

като влюбени гълъби. Той

1240 бе красив и височък на бой,

несъмнено дарен бе със чар

и от нея не беше по-стар.

Всички тези младежи, които

изброих, бяха толкоз честити,

1245 че прекарваха в танци и песни

свойте дни в таз градина чудесна

и се чувстваха в нея прекрасно.

Аз описах подробно и ясно

тез, които във този кът бяха

1250 и на воля играха и пяха.

След това пожелах да отида

из градината — исках да видя

как във нея растат на простор

дрян, клен, кестен, липа, лавър, бор…

1255 Там бе свършило вече хорото

и играчи не зърнах, защото

всеки с дамата си на прохлада

бе намерил любовна отрада.

Тъй щастливи изглеждаха те.

1260 Би бил глупав тоз, който не ще

да изпита през своята младост

тази най-земна, най-чиста радост…

Ако ти си със свойта любима,

от теб по-щастлив няма да има…

1265 В мига, в който оказах се сам,

аз понечих насам и натам

по тревата ей тъй да поскитам,

пък и някой плод зрял да опитам,

но не щеш ли Амур в това време

1270 решил мене на прицел да вземе

и на Поглед мил да повели

да приготви петте му стрели

и лъка му. Със вид дръзновен

бог Амур се насочил към мен

1275 (ах, дано на Амур от стрелите

Господ Бог ми предпази гърдите!)…

Всъщност аз не бях нищо видял

и дордето самин съм вървял

по тревата, облята с лъчи,

1280 бог Амур ме следял със очи.

Без да спирам, вървях в своя път,

и обходих така всеки кът

в тази чудна и дивна градина.

С неизказана радост преминах

1285 край стените оградни, където

видях кичести горски дървета

и овошки от всякакъв род,

натежали от хубав зрял плод.

Зърнах сочните нарове южни

1290 (те предимно за болни са нужни

и затуй са тъй много ценени).

Под надвиснали клони зелени

видях орехи едри, които

ще ти грабнат веднага очите

1295 (те, твърди се, били по-богати

на масло от индийски мускати.

Ще добавя, че редом със тях

доста много бадеми съзрях

и че с дъх на фурма и смокиня

1300 бе изпълнена тази градина.

Ако иска човек в своя дом

да си има бахар, кардамон,

сладка папрат, зрънца карамфил,

анасон или пък джинджифил,

1305 той оттук би могъл да ги вземе.

Плодовете, които по време

на десерт обичайно сервират,

и те също се тука намират.

Тази китна градина дъхтеше

1310 на червени и бели череши;

пълна беше със дюли и сливи,

с едри лешници, с ябълки диви,

с жълти праскови, с вкусни малини,

с едри мушмули, с черни маслини.

1315 Забелязах в различни посоки

стройни борове, буки високи,

кипариси и лаврови стволи,

белокори шумнати тополи,

стари брястове, дрянове прави,

1320 липи клонести, дъбове здрави;

глог, ела, габър, ясен, и клен

се изпречваха вредом пред мен.

Във действителност толкова много

бяха те, че аз няма да мога

1325 да посоча със сигурност кой

би ви дал точно техния брой.

Все пак имаше, помежду тях

пет-шест разтега, но аз видях

многократно, че клони дебели

1330 върховете си бяха преплели

и се свеждаха тъй над земята,

че не може през знойното лято

да проникне във никакъв случай

слънчев лъч до моравата тучна.

1335 А под тези клонати дървета

попретичваха малки козлета,

рунтавелки се стрелваха живо,

тук-там скачаха зайци игриво

в надпревара в тревите зелени.

1340 А наоколо ледностудени

бистри извори, много на брой,

си бълбукаха в летния зной

и с прохлада даряваха всички.

Не видях ни попови лъжички,

1345 нито жаби в тях — тъй бяха чисти.

Дълги клони със перести листи

се надвесваха ниско над тях.

Удоволствие, както разбрах,

пожелало да мине по вади

1350 през зелените тучни ливади

тази бистра вода ромонлива.

Тук земята не бе буренлива

и тревата тъй буйно растеше,

че на всеки младеж му се щеше

1355 върху нея удобно да може,

като в топличко пухено ложе,

да лежи със девойка любима.

Според мен не бе с нищо сравнима

тази китна овощна градина.

1360 Тук цветята по цяла година

с миризма чародейна дъхтяха,

теменужките тъй свежи бяха,

цветя жълти, червени и бели

скоро бяха така нацъфтели,

1365 че наистина нямаха чет.

Те разпръскваха хубост навред

в този кът извънредно богат,

напоен със най-свеж аромат.

В свойте стихове точно и ясно

1370 ви описах туй място прекрасно.

Вече чувствам, че съм уморен,

пък и явно не съм надарен

да предам с живи образи чара,

който ме до възхита докара.

1375 Както бродех надлъж и нашир

из градината, аз най-подир

проумях как тоз кът подреден е…

Но Амур неотлъчно след мене

със стрелите си златни вървеше,

1380 като някой ловец ме следеше

с лък изпънат, напрегнат и бдящ,

сякаш чакаше миг подходящ.

Все пак пътя си аз продължих,

но не щеш ли, след малко открих

1385 извор, бликащ под бор исполин.

Никой смъртен, след Карл и Пепин^[5],

не бе виждал ни в лес, нито в двор,

ни в градина такъв чуден бор —

навъзбог той безспирно растеше.

1390 От Природа, със усет безгрешен

тъй наместен бе изворът чист,

че да блика под мрамор зърнист.

Върху мрамора в горната част

ситен надпис прочетох на глас

1395 и узнах, че тук Нарцис^[6] взор вперил

в своя лик и смъртта си намерил.

Бог Амур властно в своята мрежа

омотал бил тъй здраво младежа,

че безспирно той плачел от жал

1400 и накрая дух Богу предал.

С много плам го обичала Ехо,

но не виждала в нищо утеха —

той отвръщал със поглед суров

на таз нейна гореща любов.

1405 Като нямала обич в ответ,

Ехо сторила тежък обет

и напуснала белия свят.

Хубавец Нарцис бил, но чудат…

Обладан от надменност незнайна,

1410 тази нейната любов всеотдайна

той отхвърлил. Щом Ехо видяла,

че я чака горчива раздяла,

унизена до скръб в любовта,

тя сама предпочела смъртта.

1415 Но преди този свят да остави,

тя успяла все пак да отправи

Богу свойта молба съкровена:

„Дано Нарцис с душата надменна

който моята обич потъпка,

1420 плати скъпо за свойта постъпка —

от безумна любов дано страда

и да няма за него пощада!

Та когато човек с лекота

пренебрегва на друг любовта,

1425 поне нека да знае доколко

е жестока сърдечната болка.“

Справедлива била й молбата.

Затова Господ Бог, за отплата,

го наказал. Веднъж се завръщал

1430 той от лов, от жад трудно преглъщал

и край бистрия извор се спрял

да отдъхне на сянка. Той цял

в прах и пот от лова бил потънал

и не бил през деня крак подгънал.

1435 Тъй бил скитал през жежкия ден,

че се чувствал съвсем уморен,

и поискал със глътчица хладна

да разкваси душата си жадна.

Стигнал той до зеления бор,

1440 накъм извора чист хвърлил взор,

по зелената тучна трева

приближил се, надвесил глава

и с почуда видял във водата

своя лик — носа, лоба, устата.

1445 И му хрумнало в същия миг,

че тоз хубав, пленителен лик

на друг някакъв юноша бил.

Чуйте как бог Амур отмъстил

на младежа безчувствен, задето

1450 разбил грубо на Ехо сърцето.

Щом се вгледал във извора чист,

горделивият млад егоист,

тъй в лика си прекрасен се влюбил,

че напълно ума си изгубил.

1455 Странно чувство го мигом обзело

и то всъщност до смърт го довело.

От абсурдна любов той примирал

и утеха, уви, не намирал

нито ден, нито час — любовта

1460 му сломила съвсем гордостта.

От терзание той полудял

и в беда не след дълго умрял.

Тъй за свойта надменност от Бог

той получил заслужен урок.

1465 Вие, дами бездушни, които

често пъти се грубо държите

към мъжете, добре запомнете

тоз урок и по-мили бъдете.

Ако някой мъж страда по вас

1470 и от болка умре, Бог тогаз

ще ви съди за тежкия грях.

Щом от надписа дребен разбрах

защо бистрият извор студен

е наречен на Нарцис, у мен

1475 неочаквано чувство на страх

се прокрадна и аз не посмях

пак към извора чист да погледна.

И премина през мен тръпка ледна,

щом се сетих как Нарцис платил,

1480 затова че безжалостен бил.

В крайна сметка аз казах си гласно,

че за мен няма нищо опасно,

и не виждах причина весден

да стоя до тоз извор студен.

1485 И застанах аз още по-близко,

над водата наведох се ниско,

за да видя на дъното бяло,

като чисто сребро засияло,

как водата тъй буйно извира,

1490 че и пясъкът в нея завира,

и си рекох, изпаднал в омая,

че по-приказен извор не зная,

нито друго место тъй уханно.

Тук водата шурти непрестанно

1495 от два малки отвора прозрачни,

а край нея поляните злачни

са покрити с трева избуяла.

Тя напук и на зимната хала

все така си расте, не умира

1500 и водата все тъй си извира.

Дълго там аз надвесен стоях

и на дъното ясно съзрях

два кристала… Повгледах се аз

и изпаднах в небивал захлас.

1505 Ще опитам с най-точни слова

да опиша тук всичко това,

от което бях в тоз чуден ден

възхитен и дори изумен.

През клонака лъчите небесни

1510 се провираха, после отвесно

те до дъното стигаха чак

и в кристалния светъл варак

заблестяваха сто цвята чудни

като пъстра дъга: изумрудни,

1515 сини, жълти, червени… Завчас

всичко там под магическа власт

се оказваше. Аз, с очи взрени

в този извор, видях отразени

и цветя, и дървета, и хора,

1520 и безброй пойни птици в простора.

Само следния пример ще дам

за това какво ставаше там:

както всяко едно огледало

различава и черно, и бяло

1525 и предмети безброй отразява,

но цвета и вида съхранява,

тъй и в извора който се взре,

ще почувства, че много добре

отразено е всичко, с което

1530 този кът е дарен от небето.

Оттук виждаш едва половина

от това, що е в тази градина;

щом оттатък отидеш, тогаз,

ти ще видиш и другата част.

1535 И дори ако някой предмет

е съвсем маловажен наглед,

в този извор той блясва така,

сякаш би го докоснал с ръка.

Ала той е и доста опасен…

1540 Та нали Нарцис бистър и ясен

своя образ във него видял

и от страст безразсъдна умрял.

В огледалото който се вглежда,

да не храни изобщо надежда

1545 да избяга от силната власт

на Амур: от любовната страст

не избягва тоз, който е влюбен.

В него доста народ е погубен.

От това огледало са мрели

1550 разни хора — и мъдри, и смели

неизбежно му падат в капана.

В него блика страст толкова странна,

че променя напълно сърцата

и замайва на всички главата.

1555 Никой смъртен, доколкото знам,

не е смогнал любовния плам

да сподави във своята гръд.

Купидон^[7] (на Венера синът)

бил избрал най-удобното време,

1560 за да пръсне любовното семе,

и подтикван от тайни кроежи,

вред заложил капани и мрежи.

Само младите той омотава

и тях само за плячка признава.

1565 Тук любовният кълн бил посят,

затова този извор чудат

с право бил на Амур назован.

Та в един ли трактат и роман

все се казва за него по нещо.

1570 Но едва ли от мене по-вещо

това тайнство описал би друг.

Аз стоях с удоволствие тук

на брега на таз бистра вода

и забравил за всяка беда,

1575 съзерцавах градината, цяла

отразена във двата кристала.

Ала щом във водата видях

своя образ, от страх онемях.

Тъжен стана животът за мене

1580 и сърцето почна да стене,

че на тези кристали и аз

станах жертва! Да знаех тогаз,

че в тях имало мощ всепобедна,

не бих дръзнал натам да погледна.

1585 Но и аз паднах в техните мрежи

както множество други младежи.

В огледалото щом се повзрях,

доста цъфнали рози видях

в това място потайно, отвред

1590 заградено със китен жив плет.

И в мен бликна желание силно

да отида там, дето обилно

розов цвят своя чар бе разкрил.

Аз не бих тези рози сменил

1595 ни с Париж, нито с Павия. Бях

покорен така силно от тях,

че за своите грижи забравих

и веднага към тях се отправих.

Щом дойдох до самата ограда,

1600 аз усетих как чудна наслада

и блаженство проникнаха в мен,

сякаш бях във парфюм потопен.

Да не бях в миг обзет от боязън,

че ще бъда сурово наказан,

1605 бих откъснал едничка поне,

та дъха и да сетя. Но не,

не посмях аз и би било срамно

с Удоволствие толкоз измамно

да постъпя. Възмездие строго

1610 бих заслужил… Те бяха тъй много,

тъй красиви, че свежите пъпки

породиха в мен сладостни тръпки.

Доста дребнички някои бяха,

други само за ден наедряха,

1615 трети видимо бяха на път

най-прекрасния цвят да дадат.

А пък те се ценят по-високо

от онези, които широко

разцъфтяват и после едва

1620 се задържат за ден или два.

Нали малките хем по̀ ухаят,

хем и по-продължително траят.

Досега не съм още видял

розов храст такъв цвят да е дал.

1625 Колко горд и щастлив би бил този,

който може от свежите рози

в дар едничка поне да получи.

Бих ликувал на мен да се случи

цял венец да извия от тях.

1630 Между розите аз си избрах

най-изящната — по красота

несравнима бе с другите тя.

Ще речеш, че сияние ясно

тя излъчваше. Нещо прекрасно

1635 явно бе й Природа дарила:

нали тя лично бе отредила

да е с четири двойки листа

на прецизно подбрани места,

като свещ да му бъде стъблото,

1640 а върхът му да мами окото

с цвят прекрасен. Каква благодат,

колко нежен и фин аромат

той разпръскваше щедро навред!

Сторих няколко крачки напред

1645 и щом сетих и аз аромата,

мисъл дръзка ми мина в главата —

към цвета аз ръка да протегна.

Но не виждах как бих го досегнал…

Там растеше къпина хаплива,

1650 избуяла бе гъста коприва,

черни тръни и други бодили,

остриета опасни извили,

се изпречваха. Беше ме страх

да отида по-близо до тях.

1655 Бог Амур с лък и златни стрели

зорко гледал към мене дали

ще посегна. И както стоял

край смокинята скрит, той видял,

че наблизо до розата аз

1660 съм застанал, изпаднал в захлас,

с вид унесен и тъй запленен,

сякаш чакала тя тъкмо мен.

Незабавно приготвил стрелата

и опънал с ръка тетивата

1665 на лъка, право в мене насочен.

Бързо изстрел последва тъй точен,

че стрелата в окото ми влезе

и оттам до сърцето чак слезе.

В този миг от внезапната рана

1670 аз почувствах, че студ ме обхвана,

цял треперех в кожуха си топъл

и без дума да кажа, без вопъл,

още щом ме удари стрелата,

се отпуснах по гръб на земята,

1675 със сърце, почти спряло да бие,

но усетих, че свят ми се вие,

и изпаднах за дълго в несвяст.

А щом разумът своята власт

си възвърна, почувствах доколко

1680 бе мъчителна острата болка.

Ала нещо не ми беше ясно:

очевидно се чувствах ужасно,

от стрелата ме много болеше,

а пък никаква кръв не течеше.

1685 И тогава със двете ръце

аз от своето клето сърце

се опитах стрелата да махна.

И дордето от болка да ахна,

тя излезе със свойте перца,

1690 но за жалост върхът Красота

си остана дълбоко забит,

сякаш беше в сърцето ми впит

и изобщо там кръв не потече.

Грохнал бях окончателно вече,

1695 но спасителен път не съзирах.

Бях отчаян и вече разбирах,

че едва ли ще найда знахар,

който би ми дал нужния цяр.

Тази пъпка така ме зовеше,

1700 че сърцето ми друго не щеше —

тя единствено би ме спасила,

тя живота ми би възродила.

Дори само видът и дъхът й:

облекчаваха хиляди пъти

1705 мойте болки. В миг аз се изправих

и към розата крачка направих.

Но Амур лъка все тъй държеше,

ала с друга стрела. Това беше

Вярност… Ах, колко свят е пленила

1710 досега тя със своята сила!

Щом Амур забеляза, че аз

бях до розата близо, тозчас

той отпусна лъка и стрелата

ме удари внезапно в главата,

1715 точно в челото, подир което

тя достигна ми чак до сърцето.

Аз не бях повален този път,

но в сърцето остана върхът

на стрелата, която успях

1720 да изтръгна навън. Ако бях

още в първия миг изкушен

този цвят да е вечно за мен,

дваж по-силно го исках сега.

Облада ме дълбока тъга,

1725 но на болката аз устоях,

щом, бидейки до нея, разбрах,

че дъхът й от дъх теменужен

бе по-благ, че ми бе крайно нужен.

Да отстъпя бе май по-добре…

1730 Но какво би могло да ме спре,

щом към нея във тоз миг съдбовен

ме подтикваше пламък любовен?

Тръгнах пак… Взе Амур своя лък и

за да станат предишните мъки

1735 по-големи, отново понечи

на стремежите ми да попречи:

пожела ново зло да ми стори,

трета рана в гръдта ми отвори

със стрелата Вежливост. Тогаз

1740 аз изпаднах отново в несвяст

под една разклонена маслина.

И така доста време измина…

А когато се вече свестих,

аз стрелата с ръце улових,

1745 махнах я от кървящата рана,

но и нейният връх там остана.

Тъй дълбоко тя бе се забила,

че напълно загубил бях сила.

Поседях дълго аз неподвижен,

1750 безутешен, измъчен, угрижен,

и макар че дълбоката рана

ме болеше, държах да остана

там, при розата. Как бях окаян!

Пък и как да не бъдех отчаян

1755 досами този точен стрелец!

Щом си парен веднъж от врелец,

все ще чувстваш водата гореща.

Колко сила душата усеща,

щом от вътрешен зов е обзета!

1760 И да падаше град на парчета,

и да хвърляше жупел небето,

пак отишъл бих аз там, където

от Амур властно бях призован,

и от нищо не бих бил възпрян:

1765 той ми вдъхваше смелост и дързост

да надмогна страха си по-бързо.

Поизправих се пак на крака,

макар раните вече така

да ми бяха мощта изтощили,

1770 че почти бях останал без сили,

и отново към розата бях

устремен. И не беше ме страх

от стрелеца… Но как да премина

през бодил и през гъста къпина?

1775 Изключително бях затруднен,

сякаш имаше пропаст пред мен,

а не някакъв стар трънлив плет.

Ала вместо угрижен и клет,

аз все пак се почувствах благат,

1780 че съм близо до чудния цвят,

който вливаше в мене наслада.

Аз усещах върховна отрада

и не знаех какво е насита.

Който радост от обич изпита,

1785 той забравя за миг всяка болка.

Нямам думи да кажа доколко

бях обзет от живителен плам

и не исках да тръгна оттам.

Никой друг път, откакто съм жив,

1790 не съм бил тъй блажен и щастлив.

И това продължи доста време.

Но Амур с настървение взе ме

пак на прицел и моето тяло,

вече не една рана видяло,

1795 бе улучено с друга стрела.

Бях обречен на нови тегла

и отново в гръдта ми пламтяща

беше зейнала рана кървяща.

Знаех аз, че спасение няма

1800 за девойка и даже за дама

от стрела като тази, която

се нарича Другарство. Когато

сетих как тя в сърцето ми влиза,

остра болка така ме прониза,

1805 че аз трижди изпаднах в несвяст.

После горко заплаках на глас

и отчаян се питах дали

тази рана все тъй ще боли…

Такъв огън в гръдта си изпитах,

1810 че дори да умра предпочитах.

Но Амур бе навярно решен

мъченик да направи от мен:

забелязах, че той в това време

стрела нова се готви да вземе —

1815 Миловидност се казваше тя.

Страшна беше, ала в любовта

ти за нищо не ще съжаляваш,

ако се на Амур подчиняваш.

Със стоманен връх тя бе снабдена,

1820 като остър бръснач бе калена,

но Амур предвидлив се показал

и с вълшебен мехлем я намазал —

да е болката някак по-лека,

та по-малко да мъчи човека.

1825 Аз самият почувствах веднага,

че мехлемът при болка помага:

той наистина беше целебен

и особено много потребен

за онези, които обичат

1830 и в любов доживотна се вричат.

Бог Амур си стрелата отправи

към сърцето ми с цел да направи

поносима кървящата рана.

И на мене по-леко ми стана,

1835 щом мехлемът проникна там, дето

вече бе ми ранено сърцето.

То, горкото, едва се съвзе.

В тоз момент, с подкосени нозе,

щях да падна, от болка примрял,

1840 но мехлемът ми бе повлиял.

Аз изтеглих стрелата към мен,

ала нейният връх изтънен,

не можа да излезе напред

и стрелите в мен станаха пет.

1845 Този чуден мехлем чародейно

ми подейства и аз ненадейно

облекчение сетих в гърдите,

руменец ми изби по страните.

От стрелата, която последна

1850 ме удари, почувствах поредно

силна болка, която разяжда,

и утеха, която възражда.

Тя с върха си сърцето ранява,

а болежа с мехлем облекчава

1855 и ту кара човека да страда,

ту донася му явна отрада.

С бързи стъпки към мен се завтече

бог Амур и съвсем отдалече

с властен глас ми извика в закана: