Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон
Роман за Розата (1)

Според някои хора лъжа е^[1]

туй, че нещо сънят ни вещае.

Но нерядко на сън през нощта

ни се случват такива неща,

5 със които животът ни среща

не след дълго. Това ме подсеща

за Макробий^[2] — той бил и писател,

и на сънища сведущ гадател

и затуй с вещина разтълкувал,

10 съня, що Сципион^[3] бил сънувал.

И макар че мнозина твърдят,

че е чиста измама сънят,

аз не мога това да приема;

пък дори и за луд да ме вземат,

15 все така убеден ще съм аз,

че сънят и на мен, и на вас

може важни неща да предскаже.

Много хора са сигурни даже,

че ще видят, дордето си спят,

20 със какво ще ги срещне денят.

Бях на двадесет (възраст, когато

Амур пуска стрели във сърцата)

и веднъж, уморен, в късен час

за почивка отпуснах се аз

25 във леглото, заспах непробудно,

и сънувах видение чудно.

После всичко от тоз сън красив

стана истина. Тъй съм щастлив,

че изпитах през свойте дни млади

30 туй, което сънят предугади.

Ще разкажа съня си във рима,

тъй че повече звучност да има

в редовете, защото така

го изисква Амур. Аз сега

35 да започна роман съм готов —

най-подхождащ за него наслов

е Романът за Розата. Там

за любовните тайни със плам

ще говоря: не ще ми е лесно,

40 но ще бъде за вас интересно.

Дано тази, която обичам

и която се Роза нарича,

го хареса — на нейния чар

посвещавам стиха си със жар.

45 Преди може би пет-шест лета

във съня ми дойде пролетта

със оназ чудна майска отрада,

тъй желана от всяка твар млада.

Виждах как в този чуден простор,

50 накъдето да хвърлех аз взор,

вред изглеждаше всичко готово

след студа одеяние ново

да си сложи. Гората най-сетне

щеше пак зелен плащ да си метне

55 и земята се радваше вече,

че роса върху нея се стече

и не е така изпосталяла,

както става през зимата бяла.

Как щастлива се чувстваше тя,

60 че се кичеше с пъстри цветя —

жълти, сини, оранжеви, бели,

изобилно навред нацъфтели:

те досущ като накит блестяха

и най-висшата гордост й бяха.

65 Сладкопойните птици, смълчани

зимно време в горите, сковани

от студа и дебелия сняг,

през април се пробудиха пак

и в тях толкова радост заблика,

70 че в небесната шир ведролика

кръшни трели извиха в захлас.

Славей пееше в ранния час,

до небето гласът му ехтеше,

навъзбог чучулига летеше,

75 упоена от ясната вис,

безброй млади сърца с порив чист

запламтяха от обич гореща…

Този, който през май не усеща

на сърцето любовния пламък,

80 във гърдите си носи той камък.

Моят сън ме пренесе във дните

чародейни, когато мечтите

се изпълват със тръпна любов.

Във съня си аз виждах, че нов

85 майски ден бе току-що изгрял

ведно с първия лъч засиял.

Свойте дрехи облякох за миг,

взех игла от красив игленик

конец вдянах и без да се бавя,

90 реших градския шум да оставя

та сред синия слънчев простор

да се радвам на птичия хор.

Взех да бродя из сънни дъбрави

и, подшивайки свойте ръкави,

95 слушах пойните птичи ята

и се радвах на чудни цветя.

Подир малко достигнах реката,

завървях по брега, край водата,

освежен, жизнерадостен, млад,

100 с мисълта, че на белия свят

по-прекрасен кът никъде няма.

И макар че не беше голяма

като Сена, тя по̀ бе разлата

и течеше тъй бързо по ската,

105 че стихийните бистри води

образуваха бели бразди.

Като бисер блестяха вълните

и ми пълнеха с радост очите,

впити в тази прекрасна картина.

110 С шепи гребнах си аз хладовина,

освежих си обилно лицето

и погледнах към дъното, дето

всеки камък се виждаше ясно.

Край брега на реката, отдясно,

115 се простираше тучна поляна,

една чудна морава, обляна

от лъчи. Там за малко поспрях

да отдъхна и пак завървях,

преизпълнен с неземна наслада,

120 из зелената росна ливада

Доста път тъй успях да измина,

после спрях край овощна градина,

със зъбчата стена оградена,

а стената — отвред украсена

125 със рисунки и надписи. Аз

доста време стоях във захлас

пред онези картини чудесни

и за тях смятам тук за уместно

да разкажа подробно, дордето

130 те са ми в паметта и в сърцето

още свежи и пресни. В средата

бе Омраза: в яда и в кавгата

най-добре тя лика си разкрива.

На вид бе озлобена, свадлива,

135 от див гняв бе обзета изцяло,

                беше с криво и сгърчено тяло,

с ниско чело и вирнат крив нос,

с мрачен поглед, препълнен със злост,

изпоцапана, цялата в кал,

140 със един изпокъсан стар шал

бе загърнала своето рамо.

А отляво, на две крачки само,

видях образ на вид уродлив,

а под образа надпис четлив

145 ми представи Коварство. Отдясно

пролича с грозотата си ясно

Мерзостта — така злобна бе тя,

че на мен се ужасна видя.

По вид бе на Коварство прилична,

150 а по нрав ми се стори себична,

във очите й беше стаен

гняв ехиден и присмех студен.

Несъмнено бе дълго школувал

този, който ги бе нарисувал

155 тъй добре!… Алчност също бе там:

тя, която без чувство за срам

подстрекава човека без пот

да натрупва пари и имот,

тя, която към ежби и свади

160 подстрекава лентяите млади,

а впоследствие много от тях

изкупуват с въже своя грях,

тя, която невинни подбужда

към измами и кражби без нужда,

165 от добрите мошеници прави,

с непочтени прийоми борави

и лишава с коварно кокетство

от имот, от законно наследство

и момци, и девойки неуки.

170 Тя е с пръсти, подобни на куки,

и с ръце като обръчи… Нея

всяка чужда вещ силно влече я,

една цел я безспир занимава —

чрез какво всеки път да успява

175 да извлича изгода голяма…

Друг стремеж тя в душата си няма

и навеки ще бъде такава.

Съвсем близо до нея, отляво

е Скъперничество. То изглежда

180 изпокъсано, с мръсна одежда,

погрозняло, с изпити черти,

ще речеш, че тегло го гнети,

че от глад то начесто примира

и че хлебецът, който намира,

185 като камък е твърд, та с водица

го размеква във свойта паница.

То живее в оскъдица явна,

ходи с дрехи, каквито отдавна

всеки, с който се срещнете тука,

190 би захвърлил тозчас на боклука —

по тях толкова кръпки личат.

На върлина до него висят

риза нова на вид, но мизерна,

а до нея — сетренце възчерно;

195 с груба агнешка кожа обшито,

а не с кожи красиви, които

биха стрували много пари.

И на ум не му идва дори

да си сложи по-хубава риза.

200 Та дори от пръв поглед излиза,

че от десет-петнайсет лета

тя виси там и сбира прахта.

Би му станало мъчно и болно,

ако някак я скъса неволно,

205 а не можеше дума да става

свои средства за друга да дава.

Всъщност то беше доста богато —

торба стискаше пълна със злато,

но бе вързана толкова сложно,

210 че практически бе невъзможно

да извадиш от нея петак.

Беше с вид на последен голтак,

но не щеше в торбата да бръкне,

та за дрехи пари да измъкне.

215 По-натам Завист беше се спряла.

Почти нивга не бе се тя смяла,

освен в дните, когато узнае,

че се някой за нещо терзае^[4].

Добрините посреща тя с яд

220 и светът става чер като ад,

ако някой бедите избегне.

А когато злина го налегне

и в живота от нещо пострада,

тя изпитва неземна наслада.

225 Сякаш капе й мед на сърцето,

щом попадне в семейство, в което

някой някак е станал за срам.

А когато човек смогне сам

да успее, за чест и за слава,

230 тежка скръб я обзема тогава

и не може тя нощем да мигне,

ако някой чрез ум се издигне.

Обладана от ярост на звяр,

не признава ни близък другар,

235 нито родна сестра или брат —

злоба храни към целия свят.

Според мен и на своя баща

завидяла би сигурно тя,

ако знае, че той преуспява,

240 че животът му в радост минава.

Но за своята злоба кипяща

скъпо тя и прескъпо заплаща.

Подреди ли се някой добре,

Завист може от злост да умре,

245 но злостта й за нея самата

е от Бога и мъст, и отплата,

ала нейният яростен глас

не замлъква, уви, нито час.

Ако някой през девет морета

250 и през девет държави в десета

в мир със свойте съседи живее,

и по него тя жлъч ще излее.

А във случай че той се опита

да използва във своя защита

255 храбростта си и своята чест

с благороден, почтителен жест,

ако зло да му стори не може,

тя се мъчи петно да му сложи.

На картината даже личеше

260 как в очите й злоба гореше,

как към всичко — към мъртво и живо —

непрестанно тя гледа накриво,

как в околните поглед зъл вперва

и под вежди ги ядно измерва.

265 Ще добавя, че Завист злобее,

ако някой човек преуспее,

ако срещне в приятел опора

и е в сговор със другите хора.

А до Завист на същия ред

270 аз съгледах Тъга на портрет —

със съсухрено, слабо лице,

с уязвено до болка сърце.

Безотрадна, досущ мъченица,

с вид на болна от зла жълтеница,

275 и от Завист тя по-жалка беше,

във очите й мъка личеше

и от скръб бе загубила сила.

Денонощно печална, унила,

от безспирни тегла и от пости

280 тя бе станала кожа и кости.

Никой друг на земята ни клета

не живее в такава несрета,

сред каквато линее Тъга.

Аз не вярвам, че някой сега

285 изнамерил би нещо, с което

да й стопли що-годе сърцето.

Тя самата не би пожелала

от душата й, скръбна и вяла,

да изтръгнат покрусата черна.

290 Бе потънала в жалост безмерна,

отчаяние връх беше взело

в нея, бе я до лудост довело.

Как могла бе тя тъй да издраска

свойте бузи, нестоплени с ласка!

295 Как полата си тя на парчета

бе раздрала, от ярост обзета!

Беше с плитки, когато бе млада,

а пък днеска косата й пада

в безпорядък по сухия врат,

300 сякаш тя във моменти на яд

я е скубала. Често горката

се спотайваше в сълзи облята.

Ако само я зърнете вие

как с юмруци жестоко се бие,

305 и с душа да сте твърда и властна,

ще ви парне сълза съучастна.

На печал тя се беше отдала,

непрекъснато в гнет бе живяла

и не вярваше, че ще намери

310 топъл прием, приятелски двери.

Този, който от зла участ страда,

не очаква отнийде отрада;

как да пее и как да играе,

като все се за нещо терзае?

315 Ако мъка в душата му има,

тя със радост не е съвместима.

По-натам Старост беше се свила:

с цяла педя тя бе се смалила

при това за съвсем кратко време.

320 Не желаеше залък да вземе

и ликът й така бе посърнал,

че не би свойта свежест възвърнал.

Погрознели й бяха страните,

побелели й бяха косите,

325 а краката — съвсем отмалели.

Да я бяхте в момента видели,

бихте счели, че никой не би

взел за нейната смърт да скърби

и дори не би сложил жалейка.

330 На снага е досущ като вейка,

а онуй лице бяло-червено

с безброй бръчки е днес набраздено,

с косми са й обрасли ушите

и са я тъй болели зъбите,

335 че едва ли един е останал.

Чак така се е кръстът й схванал,

че не ще стори крачка, горката,

ако няма тояжка в ръката.

А пък времето тъй си отива,

340 сякаш нито за миг не почива;

за момент ще речеш, че замира

в една точка, но не, то не спира,

от злините ни рядко предпазва

и ни нейде фатално зарязва.

345 И не би могъл никой да каже,

та бил той със сан най-висок даже,

как извечното време изглежда.

За разсъдъка няма надежда

да прозре в това тайнство. Завчас

350 много време минава през нас.

Това време, което изтича

безвъзвратно и всичко повлича

като буен пенлив водопад,

е обзето от истински глад:

355 то е алчно и всичко поглъща,

дори камъка в пясък превръща,

то желязото даже руши,

то разяжда тела и души,

то подхранва, гради, съживява,

360 то сразява, съсипва, сломява…

Ни князе, ни крале то щади,

то погълна и наште деди,

ще направи и всички нас стари,

ако гробът не го изпревари.

365 Непреклонното време и нея

бе така състарило, че ей я

вече грохнала, мършава, слаба,

неподвижна, съсухрена баба.

От житейския път изтощена,

370 тя дотолкова е вдетинена,

сякаш влачи крачка покрай тебе

едно малко, безпомощно бебе.

Всеки неин познат ще признае

колко умна и мъдра била е,

375 докато се е чувствала млада.

Но сега възрастта без пощада

е и нея от разум лишила.

Погледнете я как се е свила,

как е сгушена тя под палтото

380 като призрак. Така е, защото

всички стари и немощни хора

чувстват винаги студ и умора.

До портрета на Старост личеше

един образ неведом — туй беше

385 Лицемерие. Подло, притворно,

то със свойта ехидност безспорна,

без задръжки, без срам би могло

да направи на всекиго зло.

То бе с хрисимо, благо лице,

390 но с лукаво и злобно сърце.

За светец бих го сметнал дори,

да не знаех, че в него гори

страст, която го прави коварно.

То представено бе много вярно

395 на портрета: със щрихи красиви,

с маниери привидно вежливи…

Но на постник приличаше то

в свойто старо, протрито палто.

Псалтир прашен държеше в ръката

400 и, помръдвайки леко с устата,

то молитви шептеше престорно

към всевишния Бог Чудотворец.

Хитро скривайки свойта ехидност,

то се мъчеше, само привидно,

405 благодетелен лик да покаже —

власеница надяваше даже.

Уж бе слабо, с изпъкнали жили,

сякаш пости го бяха изпили,

а пък мислеше нощем и денем

410 все за своя стомах… Според мене,

нивга няма да иде то в рая.

От Светото Писание зная,

че чрез пост и молитва мнозина

са успели от Бог милостиня

415 да измолят… Но лесно не може

да се стигне до царството Боже^[5].

Най-накрая аз Бедност съзрях.

Щом се вгледах във нея, разбрах,

че каквото да стори, едва ли

420 пукнат грош нявга биха й дали —

все тъй бедна ще бъде горката.

Ако мраз скове утре земята,

неизбежно от студ ще загине.

Та нима би могла тя да мине

425 само с чул, който зиме и лете

уж й пази от студ раменете?

Често пъти я виждах как мръзне,

как изобщо не спира да зъзне

надалече от другите хора,

430 като куче без дом край стобора,

позагърната в дреха мизерна.

Сиромахът е с орис най-черна —

всички други от него странят.

Триж проклет нека бъде часът,

435 в който беден човек е роден!

Той живее от всичко лишен:

нито се е наял и напил,

нито пък е на някого мил.

Дълго в тези портрети се взирах

440 и от фините щрихи разбирах,

че художник изкусен с позлата

и лазур е изписал стената.

От здрав камък е тя построена,

за да бъде отвред оградена

445 една странна овощна градина.

Как през тази ограда да мина,

за да вляза в това място чудно?

Би било изключително трудно.

Цял живот ще съм аз задължен

450 на тоз, който един хубав ден

ми помогне да стигна дотам

и да вляза във нея. Не знам

дали има на белия свят

земен кът тъй красив и богат,

455 с толкоз птички и с толкоз цветя.

Топъл прием предлагаше тя

на безбройните гости пернати

сред огромни дървета клонати.

Те по чет и по брой вероятно

460 надвишават сега многократно

всички птици във Франция… Ето

колко нежно ехти над полето

песента им и носи отрада.

Дано всеки изпита наслада,

465 щом се вслуша във тях, както аз

ги послушах, изпаднал в захлас.

Ако можех навътре да ида,

та отблизо туй чудо да видя,

злато жертвал бих аз и елмази.

470 Нека милост Господня опази

сладкопойните птичи ята,

за да леят навред красота

те със своите песни чаровни,

предизвикващи тръпки любовни,

475 Щом дочух този хор многогласен,

се почувствах нерад и нещастен,

че не можех по някой скрит път

крадешком да премина отвъд.

В този прелестен кът закопнях

480 да остана, ала не разбрах

за момента дали бе възможно

и, обхванат от чувство тревожно,

доста време отвън престоях

сам и никой човек не видях,

485 за да каже по кой път да хвана.

Неприятно и мъчно ми стана,

ала в миг през ума ми премина

мисълта, че към тази градина

вход не е невъзможно да няма.

490 Мойта страст беше толкоз голяма,

че реших да обходя стената.

Най-накрая намерих вратата,

но под ключ. Твърде ниска и тясна,

беше тя, но пък беше ми ясно,

495 че се влизаше само оттук.

По вратата заудрях с юмрук,

чух, че някой към мен приближава,

но не знаех какво вътре става.

Неочаквано, както стоях,

500 една мила девойка видях

да отваря прозорче. А тя

бе дарена от Бог с красота

ненагледна: под вежди извити

с ярък плам й блестяха очите,

505 сякаш зорко оттам те следят

две соколски зеници. Носът

бе безупречно прав и красив,

дъхът — нежен, видът — приветлив,

а косата — с бакърен оттенък.

510 На лице тя бе бяла-червена,

уста имаше малка и сластна,

а под нея — трапчинка прекрасна.

Виждах как тя извива полека

шия прелестна, гладка и мека —

515 нито бръчка, ни пъпка по нея.

И до Божия гроб да успея

да отида, дали ще открия

друга с толкова хубава шия?

Беше бюстът й приказно бял —

520 като сняг в зимна нощ навалял,

пресен сняг върху клончица гола,

а снагата й — тънка топола.

Беше с шапка, обшита богато

със коприна и с най-чисто злато.

525 Върху своята шапка от свила

тя от рози венец беше свила,

във ръка огледалце държеше

и косите си ситно плетеше.

За удобство и двата ръкава

530 с конец свилен зашила бе здраво,

а ръцете й, пъхнати в бели

ръкавици, не бяха видели

слънчев лъч. Беше с рокля, обшита

със дантела, от Гент чак добита.

535 Ти не можеш я с друга сравни:

ни в далечни, ни в близки страни.

Няма друга девойка, чиято

красота тъй пленява душата.

Но от нейната външност личеше,

540 че трудът не я много влечеше.

Сутрин, щом като тя премени се

със коприни и щом натъкми се,

значи всичко е вече наред

и денят й ще бъде зает

545 с нещо хубаво — с нещо приятно

ще запълни тя времето златно…

След това, без да ми проговори,

тя широко вратата отвори

и понеже добре съм възпитан,

550 поклоних й се аз и попитах

как се казва, къде е родена.

Тя изобщо не беше надменна

и отвърна с усмивка любезна:

„Мен Безделна наричат ме тези,

555 със които се знаем отдавна.

Но нали съм суетна, тщеславна,

една грижа ме все занимава

и на нея цял час посвещавам —

непрестанно се гиздя и кича.

560 Пищността ме най-силно привлича

и във всичко аз търся забава.

Мой най-близък другар си остава

Удоволствие — ласкав и мил

момък, който е с вкус подредил

565 тази чудно красива градина.

Преди време в Египет замина

и оттам ми донесе калеми,

присади ги и клонки големи

се разлистиха. Той заповяда

570 да издигнат солидна ограда

и по нейната външна стена

да изпишат една по една

тези фигури — ярки портрети

на създания горки и клети.

575 Доста често, ей тъй, за отмора,

той си взема най-близките хора

и ги води на групички тука

да разсеят събраната скука.

Може би и сега е тъдява,

580 за да слуша как сладко припява

в храсталаците кос гласовит.

Неизказно блажен и честит

той се чувства в градината… Няма

в никой край по земята голяма

585 друг младеж тъй щастлив и благат.

Затуй трябва, приятелю млад,

ако искаш да имаш престиж,

с Удоволствие ти да дружиш.“

Щом Безделна с глас сладък и тих

590 се представи, аз мигом реших

да надмогна предишния страх,

и й рекох спокойно: „Разбрах,

че въпросният момък в тоз час

весели се наблизо до нас.

595 А редът ви дали позволява,

докато той се там забавлява,

да отида и аз? Бих желал

да се срещна с младежа, създал

този кът, и с онез, у които

600 той безспир предизвиква възхита.“