На 9 август сутринта детронаторите не знаеха (всичко в тоя преврат се извърши без план) кому ще предадат детронирания княз. Те бяха решили смътно да го отправят по най-късия път до едно пристанище на Дунава и оттам да го качат на яхтата му, за по-нататък обаче те още не мислеха. Главното бе на първо време пленникът да се отстрани от София, за да се събуди столичното население пред един свършен факт. Буховският монастир, пуст, спотаен в една дупка, биде избран за временно скривалище.

На княза не се обади къде ще го водят. Той не се бе още съвзел от първия си уплах и в посърналото му лице очите му се озъртаха безпокойно. На тръгване Радко Димитриев му каза:

— Ваше височество, бъдете спокойни, няма да стане нищо с вас: от вашето благоразумие зависи вашата участ.

Князът нищо не отговори. По пътя той мълчеше, гледайки разсеяно полето, оголено от жътвата. Сегиз-тогиз той туряше ръката на челото си и шепнеше: Mein Gott! Mein Gott!^[1] Брат му Франц-Йосиф, млад момък, показваше, напротив, заинтересувания вид на човек, който заживява един любопитен роман на авантюри, както у Фенимор Купер.

При подуенските ханчета князът попита:

— Къде ме карате!

Отговориха му:

— В Буховския монастир.

Той знаеше монастиря и пътят, бидейки непознат на офицерите, които го конвоираха, той сам ги водеше.

Игуменът, зарадван отначало, че посреща княза, ужасен сетне, че му са довели пленник, даде една неочаквана весела нота на това меланхолично пътуване. Князът и брат му бидоха поканени да влязат в стаята за гости, постлана за случая с килим. Двама часови бидоха поставени пред вратата, един — под прозореца. Двамата офицери, капитан Кърджиев и капитан Зафиров, се заключиха в една стая.

Юнкерите налягаха на двора по тревата. Едно тежко чувство ги угнетяваше. Тоя княз, който бе водил войската на победи, тоя благ човек, който идеше да ги навестява в училището като по-стар брат, те го държеха сега, подобно на злодей, между три голи щика. Някакво неизповядано и глухо разкаяние почна да ги терзае, извирайки из състраданието на тяхната млада душа.

Надвечер пристигнаха капитаните Янков и Кавалов с полурота юнкери и 10 файтона. Те донесоха инструкции от Груева, багажа на княза и 55000 лева в злато: 50000 лева за княза и 5000 лева за разноски на конвоя.

Инструкциите се съдържаха в следующето предписание:

ВОЕННО МИНИСТЕРСТВО

Конфиденциално

Отделение Инспекционно

Инструкция

№42

Капитану Кърджиеву

Август 9 ден 1886

Ст. София

Пращат ви се щатски костюми, в които трябва да се преоблекат князът и брат му. Още тъз нощ трябва да седнете на изпращаните с капитана Янкова десет пайтона и да заминете по следующия маршрут: от монастира през Ташкесен и Орхание, сутра, 10 август вечерта, трябва да стигнете и пренощувате без шум във Враца.

От Враца ще следвате на 11 август към Рахово, гдето ще стигнете вечерта същото число и ще предадете на българската яхта, която ще пристигне в Рахово, капитану Корабарову.

След идванието на принцовите в яхтата капитану Корабарову, вие заедно с конвоя си ще се върнете назад в София. С вас трябва да заминат на 7 пайтона по 4 юнкери — 28 души; на 2 пайтона князът и брат му с по един офицер, като бъдите вие сами с княза, на 1 пайтон двама други офицери.

Пари 50000 лева за княза ви се връчват. Тях ще ги предадете в Рахово на княза, като земете срещу тях разписка.

За господа офицерите и всичкия конвой се отпущат 5000 лева командировочни пари.

Главнокомандующ на армията: майор Груев

Юнкерите, които дойдоха сега от София, донесоха голямо разочарование в преврата. На митинга, станал на Александровската площад, те бяха чули заявлението на Цанкова, че отсега нататък всичко ще върви по волята на Русия, и това бе ги смутило. Покрай патриотическото чувство заговори у тях и егоизмът на млади хора, едва начинающи кариерата си. „Ний веднага си помислихме, разказва един юнкер^[2], че руските офицери ще се върнат и че ний никога няма да командуваме полкове.“ Антипатията към Цанкова (юнкерите бяха, както повечето военни, почитатели на Каравелова) ги настрои също против делото, на което те се считаха за главните герои. Накъсо: вечерта те бяха съвсем наклонни да развалят това, що бяха извършили сутринта.

Идеята за контрапреврат се появи едновременно у неколцина юнкери. Някои от тях мислеха да освободят княза и да го заведат в Търновския балкан при Стамболова; други предлагаха да го прехвърлят в Сърбия. Според тоя план офицерите трябваше да бъдат арестувани в стаята, в която те бяха се затворили, а фелдфебелът Михаил Такев да бъде убит с щик, когато спи.^[3] Младшият портупейюнкер Пройнов предложил да се съобщи заговорът и на Такева, който може би щял да се присъедини към другарите си. Юнкерът Добрилов бил изпратен при него с тая цел, но Такев му държал реч и го разубедил.^[4] Планът пропадна, понеже не се намери някой, който да го поддържа с енергия. Сам князът изглежда да е бил противен на всеки опит за освобождението му.

„През нощта, разказва Ст. Манафов, аз бях часовой на вратата на княза. На часа 11 влязох в стаята му и му казах: «Ваше височество, тук има верни хора, които могат да ви изведат на Балкана и да ви избавят. Офицерите ний ще ги вържем.» Франц-Йосиф се съгласи веднага. Князът се замисли. Той бе много отпаднал духом; виждаше се, че е плакал. След едно мълчание, което ми се видя безконечно, защото сърцето ми туптеше, като че ще изхвръкне, князът каза: «Тия са политически работи: вий юнкерите не се бъркайте.»“

Сутринта рано, на часа четири, князът биде подкаран към Враца. Той бе облечен в цивилни дрехи: сив вестон и мека шапка. Някои от офицерите забелязаха, че файтоните са 13, и това фатално число порази суеверните.^[5] От Ташкесен нанагоре всички тръгнаха пеша. Князът, който бе минавал тук във време на войната, разправяше на офицерите епизоди от похода на Гурко. Той бе значително успокоен, защото разбра, че го водят на Дунава; неговата надежда бе, че ще го предадат на румънските власти.

Когато Враца се показа в нощта с мъртвеющите светлинки на своите прозорци, князът почна да се безпокои да не би в тоя русофилски град да му се готви някоя враждебна демонстрация. Окръжният управител бе взел обаче мерки, за да се избегне всякакъв скандал. Конвоят се спря в един хан — зданието, дето сега се помещава градският съвет. Минала бе вече полунощ. Ханджията, върл русофил, не искаше да даде храна на княза. Тогава Такев му ударил една плесница и го принудил да опържи яйца.^[6] Князът и брат му спаха в една стая; офицерите и юнкерите налягаха, както свърнаха, в кръчмата. Сутринта призори всички тръгнаха за Рахово.

„По пътя за Рахово, разказва полковник Зафиров, файтонът с княза и Кърджиева излезе стотина и повече метра напред. Забелязах по едно време, че Кърджиев се държи с княза много интимно, и у мене се породи съмнение да не би те да говорят нещо: от двете страни на шосето ни заграждаше гора и достатъчно бе князът да скочи от файтона, за да се изтърве от ръцете ни. Съобщих това подозрение на Янкова и Кавалова, които вървяха подир мене; и тям бе минало същото през ума. Тогава аз извиках на Кърджиева да спре и всички офицери се отделихме в гората. Тук питах Кърджиева: «Какви са тия твои маниери с княза? Преди всичко защо нямаш револвера и шашката си?» Той отговори: «Какво да правя бе? Ако ги имам, князът може да ми ги вземе когато поиска: не видиш ли, че с един юмрук може да ме повали?» Ний признахме, че забележката му е права, и се върнахме на шосето. Намерихме княза побледнял като платно: той бил помислил, че ний се съвещаваме да го убием…“^[7]

Князът стигна в Рахово на 11 преди обед. На пристанището го чакаше яхтата „Александър І“, която майор Блъсков^[8] бе изпратил от Русе с 15 матроси, една полурота от Дунавския полк и офицерите: мичман Кисимов, капитан Корабаров, капитан Рибаров и подпоручик Тръмбешски. Князът биде оставен да чака в една кръчма без часовой, а офицерите отидоха на телеграфа да търсят инструкции от главнокомандующия. В София владееше тогава паниката, предизвикана от първите известия за контрапреврата на Муткурова и Стамболова. Груев, изгубил и ума и дума, не знаеше къде да дене княза. Първият му отговор бе: чакайте. Народът между туй почна да се трупа на скелята в Рахово; стражарите с мъка можаха да разпръснат любопитните. Всеки час можеше да докара някоя изненада. Корабаров телеграфира на Груева: „Два часа как чакаме, няма никакво разпореждане. Отговорете.“ Най-сетне офицерите получиха заповед да се качат с княза на яхтата и да вървят с него с пълна пара по Дунава към Силистра, дето трябваше да заварят нови инструкции.

Преди да потегли яхтата, князът помоли да го извадят на срещния румънски бряг, в Бекет; Груев, комуто това ходатайство биде съобщено по телеграфа, отказа. Тогава една голяма безнадеждност облада слабодушния княз. Той разбра, че го карат в Русия, и си въобрази, че русите ще го изпратят в Сибир. Руската дипломация той си я представляваше вече както децата си представляват караконджо: нямаше лошавина, за която той да не я мислеше способна. Грохнал, той се прибра в каютата си и заплака горко с безпомощен женски плач. Офицерите поставиха часови пред вратата му от страх да не би той в някой момент на отчаяние да се хвърли в Дунава. А на яхтата се даде най-силен ход.^[9]

Яхтата мина през Русчук, без да се спре. От Гюргево един румънски военен параход тръгна да я следи, но благодарение на най-голямата си бързина тя го остави надире си и скоро го изгуби. Тя вървеше тъй лудешки, че князът забеляза на мичмана Кисимова да не би да се пръсне котелът. Офицерите обаче, които, без да знаят нещо за контрапреврата, изпитваха някакви странни предчувствия, настояваха да кара с всички сили, мислейки, че като предадат някъде княза, ще им олекне. И по тихите води на Дунава яхтата-фантом летеше като стрела.

В Силистра Корабаров получи заповед да предаде княза на руските власти в Рени. Яхтата се спря малко в Черна вода, за да вземе въглища, и пристигна в Рени на 12-и подиробед (часа 5 и 30 м.). Зафиров и Кърджиев излязоха на брега и отидоха с файтон в града да дирят военния комендант. Комендантът, един стар руски полковник, не бе получил никакви инструкции от своето началство: той даже не бе чул, че станала в България някаква революция. Разкопчал мундира си, равнодушен към всичките сцени на мировата политика, той седеше с две млади дами в една беседка и сърбаше сладостно чая си, когато един стражар се затече да му обади, че двама български офицери искат да му се представят.^[10] Закопчавайки мундира си, той се упъти да ги посрещне. Кърджиев, като взе неволно тържествен тон, изрече на завален руски език:

— По заповед на главнокомандующия на българските войски довели сме низвержения от българския престол принц Батенберг.

От всичко туй комендантът чу само името на княза и попита:

— Негово височество княз Батенбергски ли е пристигнал?

Кърджиев обясни:

— Да, докарахме го ний, да го приемете вий, понеже е низложен.

Един облак от удивление мина по очите на стария военен. Очевидно той недоумяваше.

— Докарахте го, как го докарахте? — попита той.

— Арестуван.

При тая дума, която обръщаше с глава нагоре всичките идеи за чинопочитание, с които брадата му бе побеляла, старичокът изкрещя:

— Да как вы смеете арестовать его? А если я вас арестую?

Работата ставаше лоша. Кърджиев се постара да обясни надве-натри, че князът е немец и че народът и войската са го свалили, защото действувал против волята на руския цар. Когато най-сетне разбра, комендантът се удиви на нова сметка.

— Вот как, вот как!…

После извика внезапно:

— Да как он смеет?

Мисълта, че някой е противодействувал на руския цар му се виждаше не само престъпна, достойна за всички наказания, но един вид нарушение на естествените закони. Когато монархическото му чувство измина всичките гами на негодуванието, той попита:

— Сега какво да се прави?

Наредбите му даваха право да се отнесе непосредствено до висшето началство в Петербург, но само в „чрезвичайни случаи“. Но случаят сега чрезвичаен ли беше наистина? Кърджиев и Зафиров поддържаха, че по-чрезвичаен случай от това: да му докарат под конвой един детрониран княз, не може да има. Комендантът възприе това тълкувание не без колебания. Той телеграфира за инструкции до военния министър в Петербург, до Министерството на вътрешните работи и до генерал-губернатора в Одеса. След това той помоли двамата офицери да се върнат в яхтата си и да се отдалечат от брега.

Вечерта (на 12-и) Корабаров получи едно подир друго няколко депеши. Стамболов, с подписа на Груева, му телеграфираше да върне яхтата с княза в Свищов. Една депеша на Начовича гласеше: „Подполковник Муткуров ви предписва немедлено да върнете яхтата с княза в Браила.“ След четвърт час нова депеша, тоя път от Блъскова от Русе: „Предписвам ви да върнете немедлено яхтата с княза в Русчук, дето народът ще го посрещне тържествено.“ От тия неочаквани заповеди офицерите се смутиха.^[11] Най-сетне другите депеши те можеха да пренебрегнат, но оная на Груева?

„Цяла нощ, разказва полковник Зафиров, разисквахме: вярна ли е? Не е ли вярна? Кърджиев, който се беше почти обърнал в полза на княза, предлагаше да го върнем. Други настояваха да изпълним докрай първите си инструкции. Най-сетне Корабаров каза: «В тая депеша личи, че е пратена от Букурещ: аз съм сигурен, че тя е една лъжлива маневра.» Тогава се реши да не държим сметка за никакви нови заповеди. Един юнкер, братът на мичман Кисимова, държал — както се научихме после — княза в течение на всичките наши колебания.“

Заранта (13 август) комендантът на Рени дойде в парадна униформа с един взвод конна жандармерия. Въведен от капитан Корабарова, той влезе при княза и стоя при него половин час: руското правителство бе се съгласило да приеме пленника, но го оставяше свободен, да върви, където желае. Князът помоли офицерите да се явят при него и едвам сдържайки сълзите си, им рече:

— Аз много обичах българската войска и съжалявам, че се случи тъй да изляза из България: ако да бях предупреден за това, аз доброволно бих оставил престола и тръгнал бих с чест, наредил бих войската и бих се простил с нея като неин началник. Желая ви всичко добро. Аз всегда ще се старая за щастието на България и ще работя винаги, дето ми се представи случай, за нейна полза.

Излизането на княза стана с пълна тържественост. Пътят му бе постлан с червено сукно от яхтата до пристанището. Юнкерите се наредиха във фронт към каютата; войниците — перпендикулярно към брега. Князът излезе с полковника. Той бе бледен, с малко подпухнали очи. Корабаров запита тихо:

— Мога ли да кажа няколко думи на юнкерите?

— Можете, Ваше височество.

Князът обърна към юнкерите своето посърнало лице.

— Желая, щото бъдещият ви княз да обича войската и България тъй, както ги аз обичах. Прощавайте, братя!^[12]

При последните думи князът се разплака. Потекоха сълзи и по лицата на юнкерите. На мнозина от тях дойде да извикат: „Остани при нас; друг като тебе няма да намерим!“ Но нещо им стягаше гърлото до болка и те го гледаха, онемели, как той се отдалечава със своята висока снага, раздрусвана от задавен хленч.

Князът и полковникът се качиха в един файтон със затворен гюрук. В друг файтон вървеше подир тях Франц-Йосиф. Жандармският ескорт заобиколи двете коли с голям ропот и скоро кортежът се изгуби в мъглите на прашния път. От яхтата офицери и юнкери се взираха в простора с нещо от това тъпо изумление, с което Каин трябва да е гледал своя брат — след убийството…

Князът биде заведен при кмета на Рени, за когото се говори, че бил от българско произхождение. Тук капитаните Кърджиев и Янков отидоха уж да му предадат петдесеттях хиляди лева, които временното правителство бе му отделило за първите му разноски.^[13]

Руските власти се отнесоха много учтиво към детронирания княз: вероятно инструкции са били получени в тая смисъл. Самият град показа към неволния си гостенин голяма симпатия. Най-видните хора дойдоха да му поднесат своята почит. Някои го питали защо не е противостоял със сила на съзаклетниците. Той отговорил:

— Аз се бих честно на бойното поле и рискувах своя живот начело на младата българска войска, но считах за позорно да се боря с грубото насилие на една подземна интрига.

За Каравелова той казал:

— Каравелов всякога играеше спрямо мене някаква двойна игра, но аз уважавах в него дълбокия патриотизъм и безпримерната честност в паричните дела на княжеството.^[14]

Князът искаше колкото се може по-скоро да излезе из руската територия. По негова молба изпрати се телеграма до дирекцията на южната линия в Одеса, за да се образува специален трен. Инспекторът на линията С. Ю. Витте — бъдещият руски пръв министър — отказа и князът можа да замине чак на другия ден (14-и) с обикновения трен. Понеже не му достигаха пари, за да плати билета за себе си и брата си, някой си Аршеневски, „старши собственик бесарабского губернского управления“, му стана поръчител.^[15]

На 15 август, часа два подиробед, князът пристигна в Лемберг. Едно грамадно множество, предупредено от извънредни притурки на вестниците, бе отишло да го акламира на гарата. Най-екзалтирани бяха поляците, които виждаха у детронирания княз един полусънародник (майката на Батенберга бе полякиня) и една жертва на руската дипломация. Щом той се показа на прозореца на своето купе, екнаха френетически викове на полски и немски. Жените махаха с кърпи; мъжете дигаха на въздуха шапките си. Едно момиченце поднесе на княза букет; той го подигна и го целуна. Несвестен възторг облада тогава публиката. Тя дигна княза на ръце и го заведе до колата му. Един журналист извика: „Долу предателите!“ Викът бе подет от хиляди гърла.^[16]

Цял ден хотелът, дето князът бе слязъл, бе обиколен от публика. Вечерта факелно шествие. Князът биде принуден да се яви няколко пъти на балкона. Той каза на български:

„Разбирам защо ме посрещате тъй сърдечно. Вий искате да покажете почитание към войника, който се е бил за отечеството си.“

А на поляците, които го приветстваха на своя език, заяви:

„Вярвайте, че ще запазя всякога в сърцето си симпатиите към полския народ.“

Австрийските власти посрещнаха княза като владетел; началникът на дивизията херцог Вюртембергски му направи официална визита. Това подействува много ободрително върху княза. Дворцовият маршал барон Ридезел и пастор Кох, които го посрещнаха на Лембергската гара, го поставиха в течение на работите в България. Те му донесоха мнението на Начовича, с когото се видяха в Букурещ. Скоро се получи и Стамболовата телеграма. Сутринта, часът шест (16 август), пристигна в Лемберг по-старият от братята Батенберговци, принц Лудвиг. Предполага се, че той е съветвал княза да не се връща вече в България, а да върви направо в Дармщат. Александър отговорил: „Нека ме низвергнат пак, нека ме убият, аз не мога да не послушам позива на своята войска.“ На часа 9 и 50 м. сутринта той телеграфира на Стамболова:

„Съобщете на народа и войската, че утре, неделя сутринта, ще стигна в Русчук, за да тръгна веднага за София, за да взема от бога дадената ми и по волята на народа власт. Александър.“

Същия ден, на часа два подиробед, със специален трен той замина за Букурещ.

ІІ

Софийският преврат, подобно на румелийската революция преди една година, смая Европа. Без съмнение критическото положение на българския княз беше известно. На 2 август кореспондентът на Journal de Genève съобщаваше от Цариград: „По мнението на всички пътници, които пристигат от България, не ще има нужда от ново сръбско нашествие, за да се катурне съвсем разклатения вече престол на Александра.“ Всички големи европейски вестници говореха от няколко месеца насам за дилемата, в която бе поставена България: да жертвува своя княз на гнева на Александра ІІІ или да чака от Русия нови удари.^[17] Тъй отчаяно изглеждаше положението на младия владетел, че в Европа се бе появило опасение да не би той да потърси изход в някое ново нарушение на договорите. Предполагаше се, от друга страна, че руската политика ще търси с поддръжката на Германия някои дипломатически средства, за да принуди княз Александра на доброволно отречение от престола; свижданията в Кисинген и Гащайн^[18] дадоха на това предположение най-голяма вероятност. Никой обаче не подозря, че развязката чакаше на вратата и особено че тя ще бъде докарана от един военен заговор: българската войска минаваше за фанатично предана на своя победоносен началник.

Превратът не само изненада Европа, но я завари разединена съвсем и неспособна за едно общо действие. Европейският концерт, т.е. солидарността на Силите в името на големите международни интереси, след като биде нарушен от Англия по въпроса за Съединението, не можа вече да се възобнови. От конференцията в Топхането (1885 г.) остана една утайка от взаимна злопаметност, която при всяко ново произшествие се разбъркваше и правеше европейското положение мътно. Глухото недоволство на Русия тежеше над света. Победена по румелийския въпрос, тя се бе затворила в една застрашителна резерва на разлютен колос, който бавно размишлява кому ще стовари грамадния си юмрук.

Отношенията й с Англия бяха извънредно натегнати. Опитът за сближение, направен от Гладстона, който през януари (1886) дойде на власт след една голяма изборна победа на либералната партия, останаха безуспешни. През време на Гладстоновото управление Русия взе, напротив, едно настъпателно поведение, което повдигна в Англия голяма тревога: в началото на юли Александър ІІІ, освобождавайки империята си от едно задължение, наложено от Биконсфилда в 1878 г., превърна Батум на военно пристанище, напук на Берлинския договор. На протестите на Англия, която се чувствуваше сразена в една от своите големи победи на миналото, Русия отговори със сурова надменност.^[19] Между туй Гладстоновият кабинет, разстроен от разкола на Чемберлена в средата на либералната партия по въпроса за автономията на Ирландия, биде свален от една коалиция на унионисти и консерватори. Лорд Солзбъри, който го наследи, не можеше да остане под впечатлението на тоя неуспех, но като знаеше Русия неуязвима в Азия, чакаше момент да я бори по европейската й политика. Засега Лондон и Петербург се дебнеха с едно мълчаливо и напрегнато озлобление.

Отношенията на Русия с Германия и Австрия не бяха също много задоволителни. Съглашението, което в 1884 г. (9 март) Бисмарк, обладан от манията за „преосигуровките“^[20], бе сключил между трите империи, бе един вид мълчаливо изоставено, преди да е изминало то своя тригодишен срок. Русия считаше, че в последната източна криза тя не е намерила у своите съюзници пълно съдействие. Без съмнение, в конференцията по румелийския въпрос те вървяха с нея, но неохотно някак, като гледаха да не изгубят съприкосновението си с Англия. Повторила се бе историята на Берлинския конгрес^[21]: без да бъде решена сама да отива докрай, Русия се сърдеше на приятелите си, че се отдръпват от крайностите. От всичко това у руската дипломация бе останало едно тъмно раздразнение спрямо Германия и Австрия. На 19 юни в „Правительствений вестник“ се появиха царските укази, които ограничаваха самоуправлението на балтийските провинции и предвиждаха ред мерки за порусяването на пограничното немско население.^[22] Шовинистическата германска преса подигна по тоя повод голяма врява, на която славянофилските вестници отговориха с не по-малка острота. Двете правителства останаха официално чужди на тая полемика, но една още по-голяма хладина завея от техните отношения. На австро-германските срещи, които станаха в Кисинген и Гащайн, Гирс отказа да присъствува, понеже не искал да се върти около слънцето. Този астрономически образ издаваше, покрай честолюбието на Гирса, което в действителност бе малко, и голямото незадоволство на Александра ІІІ. Това бе едно знамение, за което Бисмарк, винаги внимателен към Русия, не можеше да не държи сметка, толкоз повече че Италия не изглеждаше много склонна да поднови Тройния съюз, срокът на който изтичаше на 8 май 1887 г.

Италия се присъедини към австро-германския съюз на 1882 г. под впечатлението на гнева, предизвикан от установяването на френския протекторат над Тунизия, класическа земя, която италианците бяха навикнали да считат като наследство от Римската империя. Обаче Италия скоро се насити на Бисмарковото приятелство, което много приличаше на иго. „Преосигуровката“, която Бисмарк доби срещу Франция в 1884 г., като сключи съглашението с Русия, без да обади това в Рим, огорчи крайно римския кабинет, който почувствува своето положение в съюза намалено. След разочарованието дойдоха критиките: какво полза можеше да има Италия от един съюз, който оставяше без никаква гаранция нейните големи интереси в Средиземно море? През месец май (1886 г.) италианският министър на външните работи граф ди Робилант пишеше на посланика в Берлин:^[23]

„Италия е уморена от този безплоден съюз и аз не усещам в себе си охота да я принудя да го поднови, защото чувствувам твърде дълбоко, че той ще остане винаги непроизводителен за нас. Възможно е, щото Бисмарк да се е излъгал по отношение на мене, понеже не ни знае никак, и да си е въобразил, че аз ще изпитам нужда да вървя всякога и въпреки всичко подир него. Ако е повярвал това, той се е измамил по странен начин. Повече от вероятно е следователно, че няма да подновя съюза и че ще се резервирам да се обвързвам, както аз пожелая, когато му дойде времето.“

Въпреки желанието на Бисмарка ди Робилант не отиде на свиждането в Гащайн. На връщане от Гащайн и Бисмарк, и Калноки отвориха дума в Рим за подновлението на съюза, но Италия си направи оглушки.^[24]

Разслабвайки връзките с Австрия и Германия, ди Робилант се сближаваше все повече с Англия, която бе еднакво заинтересувана, както и Италия, в запазване равновесието в Средиземно море. От Лондон насърчаваха силно това разположение; оттам дойде и внушението към Италия да се хвърли в колониалната политика, като завземе Масуа. Целта на английските съвети бе да изостри още повече френско-италианския антагонизъм, който отстраняваше възможността на едно латинско съвладичество над Средиземно море.

Франция проявяваше по това време слаб интерес към голямата европейска политика: тя бе всецяло погълната от своите колониални завоевания. Съставянето на Тройния съюз даде такива широки основи на германското надмощие върху Европа, че за реванш не можеше вече сериозно да се мисли. Това, към което се стремеше сега Франция, то бе да обезпечи своята собствена сигурност, за да не бъде принудена да разчита на благоразположението на Бисмарка. Срещу Тройния съюз френската дипломация се стараеше да издигне една нова групировка на сили. Задачата бе обаче много трудна: за едно сближение с Англия пречеше египетския въпрос; за един съюз с Русия бъркаха руската антипатия към републиката. Но руско-френския съюз тъй очевидно произтичаше от еднаквите интереси на двете държави, тъй логически се налагаше от естеството на нещата, щото неговият път почна вече да се разчиства. През априлий 1886 г. руският посланик в Париж барон Моренхайм замина за Петербург, за да представи на императора един доклад, в който доказваше, че най-прямата цел на руската дипломация трябва да бъде едно тясно сближение с Франция.^[25] Успоредно с тая инициатива на руския дипломат във френските меродавни вестници се начена едно систематическо усилие, за да се създаде приятелска атмосфера между двата народа.

Най-уединена от всички сили — и най-безпомощна в своето уединение — бе, разбира се, Турция. Тя се стараеше да задоволи всички и от всякъде получаваше порицания. Поставена по средата на англо-руското съперничество, тя се озърташе и към двете страни, стараейки се да поддържа едно подвижно и неустойчиво равновесие. Тя послуша Англия^[26] и отказа подир Съединението да прати войска в Източна Румелия; сетне, за да задоволи и Русия, тя махна от съглашението си с България военната клауза^[27] и името на княз Александра. В резултат и Англия, и Русия бяха ядосани на нея и отплатиха й се със зло: Русия превърна Батум във военно пристанище, което не можеше, освен да служи за операционна база срещу Цариград; а Гладстон успя през краткото си управление от шест месеца да прати до султана една остра нота, за да изиска въвеждането на реформите, предвидени в Берлинския договор^[28]. Турция не се противопостави на Русия по въпроса за Батум, нито отговори на нотата на Гладстона; при всеки облак тя си скриваше главата от страх да не се превърне той на буря.

При такава европейска обстановка се случи превратът на 9 август.

Сензацията в Европа бе голяма и разнородна. В едно бяха съгласни всички: че руската дипломация издържа грамадна победа и че руското господство над България се установява окончателно. Първото впечатление бе, че Русия не е могла да прибегне до такова едно насилствено разрешение на своята свада с княз Александра, без да се е споразумяла предварително с Австрия и Германия. В действителност никакво споразумение не бе станало, но пред свършения факт се примириха и Австрия, и Германия. Официозният Германски вестник Norddeutsche Allgemeine Zeitung, повтаряйки старата формула на Бисмарка, писа, че събитията в България не засягат интересите на империята. Другите германски вестници похвалиха Батенберга като немец, който с куража си правел чест на своята раса, но счетоха неговото низвержение като неминуема жертва, направена в полза на мира. Без явен ропот се посрещна руският триумф и в австрийския печат; тук известно недоволство се четеше обаче зад усуканите фрази върху висшите съображения на Европа. Владееше тъй също и една меланхолия за участта за храбрия княз, който попадаше под ударите на една жестока и нелоялна политика. Във Франция, дето и Батенберга виждаха преди всичко немец, неговото нещастие се посрещна равнодушно, даже с някакво иронично злорадство. Италия, страна на лесния ентусиазъм, пожали искрено за героя на Сливница, особено след като се писа, че той бил кърмен с италианско мляко от една дойка във Верона.

За едно противодействие на руската политика не се издигна глас никъде. Даже и Англия, замаяна от удара, се бе примирила. На вестниците в Лондон бе дадено от правителството внушение да се преструват, че Англия не е пряко заинтересувана в последствията от софийския преврат и че голямата щета от него ще бъде понесена от Австрия и от Турция.^[29] Times обръщаше сериозното внимание на Портата върху променението, станало почти до вратите на Цариград. „Отсега още, пишеше той, е вече достатъчно ясно, че свалянето на княз Александра и възстановлението на руското надмощие в България, което е едно последствие от това, превърнаха с един удар княжеството от турски аванпост срещу Русия в руски аванпост срещу Турция.“ В последующите дни Times почна да признава, че поражението е тежко за английския престиж, но пак наблягаше, че най-вече е засегнато бъдещето на Австро-Унгария. На 13 август тоя заявяваше: „Далеч сме да отказваме, че интересите и политиката на Англия не са или не биха могли да бъдат съществено увредени от обрата, който изглежда да вземат събитията; но засега ний можем да се задоволим с едно наблюдателно и очаквателно поведение. Колкото се отнася до Австрия, въпросът е по-парящ.“

В същия дух, но в по-остра форма, пишеше и Standard. Това бе и гледището на английската дипломация, която в 1878 г. предложи в Берлинския конгрес да се дадат Босна и Херцеговина на Австро-Унгария, разчитайки на нея, че ще се изпречи вече с по-голяма енергия срещу руското влияние в Балканския полуостров. Австрийските държавни мъже се показаха обаче невъзприемчиви към тия подстрекателства от Лондон. След като взеха две области без война, те чакаха момента да спечелят пак чрез преговори един нов дял, равен на руската печалба.

Между туй руският печат ликуваше с големия оптимизъм на славянската душа и кроеше широки планове. Новое время^[30] възклицаваше:

„Finita la comedia! Принц Александър Батенберг дочака дължимото възнаграждение за своите подвизи. Полско-немският авантюрист, що бе мечтал да надене короната на независим господар с цената на възмутителна неблагодарност към правителството (руското), комуто решително дължеше всичко, е низложен чрез едногласната присъда на представителите на всичките партии и на народа, тъй нагло излъган от него.“

Новое время казваше по-нататък, че временното правителство трябвало да се старае да не дава „никакъв повод за фактическо вмешателство на Турция и за появяването на руски войски в пределите на българските области.“ След това петербургският вестник правеше следните умозаключения: „Престолът, бидейки вакантен, трябва да се назначи временен администратор на двете области. Това лице, от само себе се разбира, трябва да се ползува с доверието на българския народ и на Русия. Трудно е да се съединят тия две условия в някое лице, което да не е от руска народност. За това има нужда от немедленото изпращане в България на един руски военен сановник с мисия да запази реда в страната и да направи ненужна една окупация от турски войски.“

Московские ведомости виждаше в преврата преди всичко едно поражение на английската политика. Той питаше: „Къде е всемогъществото на Англия, която повидимому единствена вършеше всичките дела на Балканския полуостров?“^[31] За смутовете, които се очакваха в България, органът на Каткова намираше само един цяр: руска окупация. Когато се появи първата мълва за контрапреврата, той пишеше:

„Може би за пълното умиротворение на страната, за прекъсването на възможните безредици в нея най-вярното средство би било едно временно завзимание от руските войски. При гаранцията на Силите Русия едва ли би имала повод да се съмнява в свойството на тази намеса. Само руските войски могат да подействуват в България миротворно. За мирната и спасителна цел на руската окупация няма нужда от много войска, достатъчно е само появяванието на руския мундир.“^[32]

Руската публика — като изключим либералните кръгове, които мразеха всичките победи, чисти или коварни, все едно, на деспотизма на Александра ІІІ — се възрадва с всичката радост на своето фанатично неведение от заслужената участ на този принц, за когото от няколко години вестниците й повтаряха, че е немец, че е изневерил на славянството и че е оскърбил своята благодетелка — Русия. Московские ведомости се провикваше:

„Как зорко, чутко и отзивчиво стана в Русия народното съзнание! Как горещо бидоха приети навсякъде първите известия за свършившата се в София катастрофа! Простите хора при първата дума за това се кръстеха и се поздравляваха един другиго.“

В царския двор радостта бе еднакво голяма, както и на улиците в Москва: за пръв път може би от възкачването на Александър ІІІ мужиците се намираха в душевно причастие със своя страшен господар. На 9 август императорът бе в Царское село на маневри. Темата бе: обсадата на Плевен. Когато се получи телеграмата за станалия преврат, едно люто задоволство просия по жестокото руско лица на Александра ІІІ и за няколко минути целият стан трепна от царската радост. Подиробед се получи една телеграма от Климента, която просеше милостта на Русия; след два дена — друга депеша от временното правителство, която заявяваше, че не иска вече чужденец за княз и че желанието на България било да си остане автономна област под прямото покровителство на руския цар.^[33]

Отговорът на императора бе — видяхме — благосклонен, но с общи фрази. Очевидно, Русия не искаше да се постави официално като покровителка на революция, която бе свалила един монарх — монарх в миниатюра, разбира се, но сé пак носител на едно начало, което в Александра ІІІ имаше своето най-абсолютно и най-могъщо олицетворение. Управляющият руското посолство в Берлин още в първите дни на преврата заяви на държавния секретар в Министерството на външните работи граф Геркем, че „Русия ще остави България сама да излезе из своите мъчнотии.“^[34] Единствената инициатива, взета от руската дипломация, бе да предотврати една възможна намеса на Турция. Руският посланик в Цариград Нелидов изтръгна от Портата изрично обещание, че няма да прати войска в Източна Румелия.^[35]

Султанът впрочем нямаше никакво намерение да упражнява своите мними права над Румелия. След уталожването на последната балканска криза редифите бяха разпуснати и в Одрин имаше една малочислена войска, едва годна да запази крепостта. Вместо да безпокои българите, Турция се безпокоеше сама от едно тяхно нахлуване в Македония. На 11 август маршал Реджеб паша, комендант на двата корпуса в европейските вилаети, замина със специален трен от Солун за Скопие, за да вземе мерки против една изненада на границата.^[36]

По дипломатически път Портата направи само ония формални постъпки, които й се налагаха от хорски срам като сюзеренна държава. На своя комисар в София Гадбан ефенди, до когото временното правителство бе се отнесло, за да бъде припознато от султана, Портата изпрати следнята замотана телеграма:

„Императорското правителство, като не знае доколко законен е бил актът, който лиши внезапно княз Александра от неговия сан, съжалява за това събитие; в случай че редът бъде нарушен било в България, било в Източна Румелия до момента, докато то — правителството — бъде в положение да даде едно разрешение на положението, след като се е съветвало със Силите, ще бъдат отговорни авторите на смутовете.“

Сетне, на 11 август, Портата прати до посланиците си в странство едно окръжно, в което тя заявяваше, че няма да се отклонява от линията на поведение, която бе следвала по румелийския въпрос, и искаше и тоя път съдействието на Силите, за да се въдвори в България нормалният ред. На тая постъпка на Турция Силите отговориха, че не могат да се произнесат, понеже още не са добре осведомени върху събитията в България. Най-много бе нетърпелив султанът да узнае намеренията на Англия: турският посланик в Лондон Рустем паша отиваше всеки ден в Министерството на външните работи, но без да чуе друго нещо освен упреци за миналото. На 12 август английският министър на външните работи лорд Идеслей^[37] съобщаваше на посланика в Цариград сър Ед. Торнтон, че е отказал да разисква с Рустем паша върху поведението, което трябва да държи Турция.

„Казах, пишеше той, че би било трудно за нас да му даваме съвет било с другите Сили заедно, било сами; но остава един друг въпрос, а именно: ако Англия би могла да даде съвет, би ли го следвала Турция? Напомних миналогодишната конференция в Цариград (за Съединението), в която според инструкциите на лорд Солзбери сър В. Уайт настояваше, щото като първа стъпка към разрешението на подигнатите въпроси да се направи една анкета за исканията на румелийското население. Портата отказа да следва тоя съвет и вероятно е, че ако тя да бе го следвала, много от настоящите смутове щяха да бъдат избягнати.

Негово превъзходителство забеляза, че Портата била следвала съвета на правителството на нейно величество, като се съгласила да изостави основата на Берлинския договор, върху която Турция можела да се силае. Той не спори за подигнатата от мене точка за турския отказ да се изследват желанията на населението, но повтаря, че всяко мнение, което би дала Англия, би имало голяма тежест за Портата.

Аз пък възразих, че самó правителството на нейно величество няма нито да действува, нито да дава съвет при настоящото положение на работите.“

И другите европейски кабинети стояха в това наблюдателно положение, чакайки развитието на събитията. На всички очите бяха обърнати към Берлин: какво ще каже Бисмарк?

Още когато никой не подозираше близостта на българската криза, пет дена преди преврата, на 14 август, един млад публицист, който се прочу по-сетне като необикновен дипломат, Делкасе, пишеше в La République française: „Европейският мир зависи и от княз Александра; но княз Александър зависи от г-н фон Бисмарк.“ Германският канцлер бе наистина арбитър на Европа: без негово съгласие Русия не смееше да прибегне до окупация на България; мимо него Англия не можеше да закрепи княз Александра. Когато се чу, че Бисмарк заминал за Франценсбад, за да се срещне с Гирса — който беше тук на бани със семейството си и щеше да жени дъщеря си за един румънски дипломат, — светът разбра веднага, че в малкият маджарски курорт ще се решава съдбата на България и на нейния владетел.^[38]

Бисмарк не обичаше балканските народи; той не вярваше нито в тяхното призвание за национална култура, нито в способността им да се устроят в държави. В своите дипломатически комбинации той ги третираше като неодушевени неща, разменна монета в ръцете на великите сили. В Берлинския конгрес при един спор за границите и правата на бъдещето българско княжество той се бе провикнал еднаж със своя суров глас: „Господа, ний не сме събрани тук, за да се занимаваме с щастието на българите.“ Бисмарк не гледаше добре и на княз Александра.^[39] Той заявяваше, че го счита за голям лъжец, и отдаваше това на полското му произхождение. В Съединението, по което Европа още не бе добре осведомена, той търсеше доказателство за двуличието на младия принц, който, от една страна, обещал на Гирса, че няма да бута румелийския въпрос, а, от друга страна, насърчавал пловдивските революционери. Всичко това бяха в действителност само предлози: Бисмарк не бе човек да намрази някого само заради лъжите му или да се води по своята омраза. Антипатията, която той афишираше при всеки случай към княз Александра, бе едно кокетство към руския цар, когото той обичаше да ласкае. Той знаеше добре безпощадната омраза на Александър ІІІ към българския княз и казваше: цар Александър мрази Батенберга от дъното на душата си; може би Батенберг да е най-омразната личност, която той познава.^[40] Императорът мъчно можеше да търпи Александра като законен княз на България; връщането му, след като еднаж той бе низвергнат от името на Русия, нямаше ли да бъде още по-тежко за царското честолюбие? Една насилствена намеса на Русия в българската криза ставаше поради това вероятна и тя — както заявяваха велегласно руските вестници — не можеше да се извърши успешно освен във вид на окупация. Това разрешение не противоречеше в нищо на възгледите на Бисмарка, който сé още не даваше за Изток костите на прословутия померански гренадир^[41]. Но той се боеше, че Австрия ще погледне на такава една стъпка на Русия в Балканския полуостров като на прямо предизвикателство и ще се възпротиви на нея с всички сили. Постоянната грижа на Бисмарка в Източния въпрос е била всякога, щото Австрия и Русия да не дойдат в стълкновение. И сега неговото единствено старание бе да докара двете исторически съперници до една спогодба.^[42] Задачата не бе много лесна даже за Бисмарковия гений. Една спогодба между Австрия и Русия в тоя момент би значила разделяне на Балканския полуостров между тях, голямата политическа съблазън на двете империи от края на осемнайсетия век досега.^[43] Но за такава делба не бе наклонна нито Австрия, която не бе още смляла Босна и Херцеговина, нито Русия, която се надяваше да затвърди своето господство над България, без да дава нови жертви от славянските земи на полуострова.^[44]

Бисмарк пристигна във Франценсбад на 13 август вечерта. В това време княз Александър се намираше още в Рени, а в България се водеха преговори между София, Търново и Пловдив. Положението бе съвсем неопределено: не се знаеше още нито дали Батенберг ще иска да се върне в България, нито дали България ще бъде единодушна да иска връщането му. При тия условия стана свиждането между Бисмарка и Гирса. До какво заключение дойдоха те по българската криза? Това и до днес не се знае положително. Това, което публиката можа да види, това, което вестниците можаха да съобщят, то бе, че и двамата изглеждали твърде доволни от своя разговор. „Княз Бисмарк бе в най-розово настроение“, пише един от неговите историографи.^[45] На другия ден (14 август) двамата държавници се показаха на балкона на хотел „Hübner“ и публиката ги акламира. „Това е за ваша светлост“, забележи Гирс. „Не, възрази Бисмарк, за нашия съюз.“^[46]

Съюз — това бе голяма дума; съюз нямаше. Но безсъмнено едно споразумение, което се състоеше според всичките вероятности в следното: Русия няма да окупира княжеството без предварителна спогодба с Австрия; Бисмарк ще употреби всичкото си влияние, за да осуети връщането на княз Александра в България. Вследствие на това споразумение Гирс даде инструкции на Богданова в София да действува пред Каравелова против Стамболовия план за реставрация; а Бисмарк изпрати до Хесенския херцог^[47] една дълга депеша, в която го предупреждаваше за лошите последствия, които ще сполетят сина му, ако се завърне в България, напук на руския цар.

Бисмарковото предупреждение, което бе една косвена угроза, изглежда да е много смутило Хесенския херцог. Неговият съвет към сина му като че ли е бил да се прости със своя престол и да се завърне в бащиния замък.^[48] Впрочем първото съобщение във вестниците бе, че от Лемберг княз Александър ще продължи пътя си през Бреслау за Дармщат. В съвета, който тримата братя, Александър, Лудвиг и Франц-Йосиф, държаха в Лемберг, се реши подир това, щото князът да тръгне за София: това повече съответствуваше на неговата чест и на поривите на душата му. Обаче още там въпросът за едно доброволно отричане бе разискван. На един пратеник на Journal des Débats, Артур Рафаилович^[49], старият Хесенски херцог казва:

„Ако син ми е принуден да признае невъзможността на едно помирение с Русия и ако другите две империи не променят своето поведение по източните работи, възможно е, щото, след като се въдвори редът в страната, той да се откаже окончателно от българския престол. Той ще се опита да добие условия, при които да може да остане.“

С такива слаби надежди княз Александър тръгна за княжеството си.

ІІІ

Преди да тръгне, той извести за своето решение на английската кралица, на австрийския император и на румънския крал. Върху привързаността на последния той много разчиташе и с пълно основание. Независимо от естествената им солидарност срещу руския гнет те бяха свързани и от голямо лично приятелство. Докато да се узнае какво е станало с княз Александра, Карол І бил много развълнуван и всеки ден ежечасно искал да му съобщават получените новини. На тая симпатия на владетеля се дължеха почестите, с които князът биде сега посрещнат в Букурещ. На гарата излязоха да го посрещнат: целият Министерски съвет^[50], румънският агент в София Белдимано и маршалът на двореца. Английският пълномощен министър сър Уйлям Уайт личеше също на перона със своята грамадна фигура, за да засвидетелствува на английското покровителство над Батенберга. От страна на България князът биде посрещнат от Начовича и от една депутация от първенци. От румънската граница в специалния трен се бе качил директорът на железниците Кантакузино.

Князът слезе от купето си посред въодушевени акламации. Той се оттегли в кралския салон и беседва дълго с румънския пръв министър Йоан Братияно. През това време сър Уйлям Уайт разговаряше твърде оживено с Лудвика Батенберга и му даваше да чете едно писмо, като му сочеше с пръст важни пасажи. Между туй донесоха на княза една депеша. На часа 11 преди обед тренът поде пътя си към Гюргево.

В Русчук се правеха големи приготовления за посрещането на княза. Окръжният управител покани официално и консулите. Те се събрали на съвещание и решили да излязат целокупно на посрещането в униформа. Управляющият руското консулство Б. Шатохин отказвал да се присъедини към колегите си, защото в поканата не бил определен часът. Предизвестен за това възражение от румънския консул, Ал. Стоянович, управителят, изпрати допълнителна окръжна нота, в която съобщаваше на консулското тяло, че князът ще пристигне на часа 7 сутринта. „Цялата нощ, разказва Мантов, бяхме на крак: готвехме букети, издигахме триумфални арки, кичехме града. Искахме, щото, като стъпи отново на българска земя, князът да види във всичко радостта ни.“

През нощта на 3 часа пристигнаха Стамболов и Радославов. Потеглили от Търново на часа 6 подиробед, те бяха зели пътя за девет часа с лудешко препускане. Сутринта призори те заминаха за Гюргево заедно с Мантова, бригадния командир Филова и няколко депутации от Северна България. В това време целият Русчук се стичаше на брега на Дунава.

Князът закъсня много. Едва към часа два подиробед той се зададе откъм Гюргево. В същия миг топовете почнаха да гърмят и полковите музики засвириха. Докато параходите плуваха по Дунава, носейки на България избрания княз, многолюдието без отдих цепеше въздуха със своите радостни викове. В това време Александър беседваше с хората, които му бяха спасили трона. Той беше още слисан от всичкото това, което му се случваше в толкова малко време: пленството му и сетне тая феерия на неговото връщане. От З. Градинарова, който го посрещна в Букурещ и се присъедини към свитата му, князът научи съществените неща върху контрапреврата. Стамболов му даваше сега някои подробности. Князът слушаше всичко това с големи учудени очи, но мисълта му, изморена, не можеше да се съсредоточи. Той едва можеше да намери няколко смутени думи, за да изкаже признателността си. Всички бяха дълбоко развълнувани от извършеното чудо, което им изглеждаше като една дръзка победа над провидението, страшна обаче за утрешния ден.

Когато яхтата допре до пристанището, Стамболов скочи пръв на дебаркадера, обърна се към княза, който се готвеше да слиза от парахода, и каза:

— Поех властта във ваше отсъствие, за да запазя честта на България. Днес ви предавам управлението, за да спасите отечеството. Народът е с вас; той ви обича, той е готов да се жертвува за вас.

Колкото да бе звучен и могъщ гласът на Стамболова, публиката не можеше да го чуе отвред. Тя видя само жеста на оратора и бледото лице на княза. И едно безкрайно умиление й дойде от това зрелище. Разплакаха се всички: българският народ, скъперник на нежността си, даваше повторно сърцето си на злочестия свой господар.

Князът слезе бавно и с глух глас отговори на Стамболова:

— Като приемам пак управлението, ще се потрудя да избавя България от положението, в което я поставиха някои личности.^[51]

Последваха други речи. Майор Блъсков му рапортира. Князът, който вървеше като в сън, го прегърна просълзен; Блъсков сниши коляното си и му целуна ръка. През всичкото това време многолюдието викаше ура до бога. Когато князът се доближи, то го грабна, наложи му венци на шията, на рамената и го поведе на ръце към палата му.

В палата князът говори най-напред с Григорий Русчушки насаме. Сетне повика Стамболова, министрите, Начовича, д-р Вачева, Мантова, Захари Стоянова, Т. Х. Станчева. Беседата се въртеше около вероятното поведение на Русия.^[52] Князът каза:

— Знам положително, че иде княз Долгоруки като царски пратеник. Надявам се, че мисията му няма да бъде спряна. Той обича България и е приятел на моето семейство. Той няма нищо лошо да направи на България. Мисля да го посрещна лично в Лом.

След тоя разговор Радославов отиде с видните партизани да разпрати телеграми по провинцията за пристигането на княза. Той написа заедно със З. Стоянова и следующата прокламация, с която князът утвърдяваше министерството, образувано през неговото отсъствие в Търново:

Ний Александър І, по божията милост и народната воля княз на България

Обявяваме на възлюбления си народ, че днес стъпихме на българска земя и поехме управлението на страната. Като одобряваме всичко, което Наместничеството ни, състояще се от г. председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и г. г. П. Р. Славейков и д-р Странски, е извършило, утвърдяваме съставеното от него министерство, както и г-н подполковник Муткурова в длъжността главнокомандующ на българските войски. Като изявяваме своята дълбока благодарност към народа и войската, които в критическите времена за отечеството ни стъпиха на крак и съумяха да запазят честта, независимостта и доброто име на България и да останат верни на престола ни. Призоваваме божието благословение над милото ни отечество България, за успеха, величието и благото на което ще работим, както и до днес. Да живее България!

Издадена в г. Русе на 17 август 1886 г.

АЛЕКСАНДЪР

В палата останаха Стамболов и Начович. Стамболов попита княза в какво качество ще дойде Долгоруки.^[53]

— Ако е комисар, ний не можем да го приемем, тъй като България си има своя законен княз; ако е обикновен дипломатически агент, нека се представи най-напред на министъра на външните работи. Аз съм на мнение Ваше височество по никакъв начин да не го посреща.

Князът се смути от тоя съвет. Личеше, че той има някакъв план и че Стамболов му го забъркваше. Той се опита да обясни, че в такива критически времена не трябва да се дава голямо значение на думите и че България трябва по какъвто и да е начин да се помири, защото иначе ще погине. Тогава Стамболов, гледайки княза право в очите, му заяви:

— Ваше височество, ако ще трябва България да погине, то нека погине с чест.^[54]

Князът не възрази нищо. Стамболов и Начович си отидоха. Вечерта в палата влезе Шатохин.

Както всичките други консули, Шатохин дойде на посрещането в униформа. Това обстоятелство порази княз Александра. Той го претълкува като предвестие за една промяна в разположението на Русия. Той ли повика Шатохина, бидейки насърчен от тази илюзия, или Шатохин сам поиска да се представи на него с цел да го увлече в една унизителна постъпка пред императора?^[55] Тоя пункт е най-тъмен в историята на тази епоха.^[56] Шатохин бе млад човек с голямо самомнение, но твърде посредствен. Едва ли неговият ум можеше да роди такава макиавелистическа мисъл. Най-вероятното е, че князът, хипнотизиран от идеята, че без помирение с Русия не може да се държи на своя престол, поиска да се възползува от първия признак за добра воля у русите, за да изпроси от царя своето помилване. Разговора му с Шатохин никой не знае. Излазяйки от палата, консулът се затече направо в станцията и предаде следната телеграма от княза до императора:

Ваше величество,

Като поемам управлението на моята страна, осмелявам се да поднеса на Ваше Императорско величество моите най-почтителни благодарности за официалното присъствие на вашия представител в Русчук на посрещането ми, което показа на българския народ, че бунтовническият акт, насочен против моята личност, няма да бъде по никой начин одобрен от императорското правителство.

Същевременно прося позволение да поднеса на Ваше Императорско величество най-дълбоката ми признателност за назначението на княз Долгоруки като извънреден пратеник на Ваше Императорско величество; първият ми акт, като взимам законната власт, е да подложа на Ваше Императорско величество твърдото си намерение да съдействувам с всякакви жертви на великодушните намерения на Ваше Императорско величество да избави България от опасната криза, през която минава сега тази страна.

Прося, щото на княз Долгоруки да бъде разрешено от Ваше Императорско величество да влезе в най-кратък срок в сношение с мене и аз бих бил щастлив да дам окончателно доказателство на Ваше величество за моята беззаветна преданост към Вашата августейша особа.

Аз бях принуден от монархическия принцип да въдворя законността и реда в България и Източна Румелия.

От Русия съм приел короната, готов съм да я сложа в ръцете на нейния владетел.^[57]

Тази депеша, ако е съчинена лично от княза — което е най-вероподобно, — показва със своя унизителен език и с афектацията да се споменава на всеки два реда царската титла, доколко духът на княза бе сломен от последните изпитания. Неговата женствена душа, от която благородното извираше всякога като от непресекаем източник, бе неспособна за стоицизъм. Героичен бе той, но героизмът му се състоеше изключително от самопожертвувание, а не от устойчивост. В тия сурови времена, когато се ковеше нейното ново битие посред бури и тъма, България се нуждаеше от един водач, скроен по подобие на лютите и гъвкави фигури на ренесанса: съдбата й даде един флорентински паж.

Нито Стамболов, нито някой друг от политическите мъже узнаха нещо за съдбоносната постъпка на княза. Вечерта те не го видяха вече, тъй като трябваше да присъствуват на един банкет, устроен от града Русчук. Тук стана един много забавен инцидент. Когато кметът Винаров се залови да държи тост, като не намираше вече думи, с които да похвали патриотизма на Стамболова, извика: „Вий, г-н Стамболов, върнахте позора на България!“ Между гостите настана една минута на стеснение, сетне последва весел смях: кметът, човек несръчен в подвизите на речта си, изпи шампанското спокойно, без да разбира върху каква колосална грешка бе му се метнал езикът…

Сутринта (18 август), на часа 4, князът потегли с яхтата за Свищов. С него пътуваха Стамболов^[58], министрите и една голяма свита, съставена от случая. Когато се съмна добре, князът излезе на кувертата. Той бе във весело настроение. За телеграмата си до императора пак нищо не каза. Внезапно заговори за отношенията си с Русия и изброи всичките жертви, които той бе направил от своето честолюбие, за да задоволи русите. „Последнята жертва, каза той, която мога да направя за благото на България, е да се откажа от престола: и на нея съм готов.“ С върховно решение, което бе взел вече в дъното на душата си, князът си възвърна спокойствието. И към слънцето, което блестеше на утренните води на Дунава и даваше на бреговете люлякови багри, той издигаше ободрени очи.

На часа 8 сутринта князът стигна в Свищов. И тук: овации, носене на ръце, плач. Подир един час князът продължи пътя за Търново. Д-р Радославов и подполковник Николаев тръгнаха направо за София.

Посрещането в Търново бе грандиозно. На Самоводени бяха излезли: П. Р. Славейков, Г. Живков, Т. Китанчев и др. Членовете на патриотическите дружини „Ботев“, „Раковски“ и „Левски“ бяха на коне, с червени ризи (по подражание на гарибалдинците) и с бели калпаци. Князът слезе от файтона; дядо Славейков, разплакан, го целуна. В очите на всички имаше сълзи. Князът си припомни друго едно посрещане от търновци, когато той отиваше по агитация за преврата (1881 г.). Тогава той ги обвини в нелоялност и отмина града им с презрение. Сега тоя спомен му бе мъчителен. Той каза: „Господа, забравете миналото; ако някого съм оскърбил, да ме прости. Аз съм направил грешки, но винаги съм милеел за България.“

Влизането в Търново бе триумфално. По пътя бяха издигнати чудесни арки с най-гороломни надписи. Толкова много народ се бе събрал по улиците, че файтоните не можеха да вървят. Цялата вечер градът ехтеше от викове и музики. Князът на няколко пъти излиза на балкона да благодари.^[59]

В Търново безпокойствията на княза се подновиха. Изминали бяха два дена и от Петербург — никакъв отговор; това бавене не предвещаваше нищо добро. От другаде князът също нямаше известие; откакто бе слязъл в Русчук, той сякаш се бе откъснал от света. Цяла Европа разискваше неговата участ, а той, неведущ и изтръпнал, чакаше своята присъда посред веселбите на своя народ.

С княза пътуваше и един кореспондент на агенцията Havas, някой си Леоте, който бе същевременно и сътрудник на официозния румънски вестник L’Indépendance Romaine. От Търново Леоте телеграфира на Братияно да се разпореди, щото депешите на агенцията от странство да се препращат веднага в България. „Князът е от два дена без новини“, добавяше той. Кореспондентът поиска от централното бюро на агенцията в Париж да праща телеграфически на княза — на негови разноски — резюмета от статиите на всичките големи европейски вестници, особено на руските.

Колкото за вътрешното положение на България, то бе напълно спокойно. Превратът бе вече преживял безшумно и по тъмен начин своите последни конвулсии. Нека да ги отбележим тук мимоходом.

Яхтата потегли от Рени същия ден, в който предаде княза на руските власти. Тя вървеше назад по Дунава, без да знае къде ще се спре. В Галац трябваше да вземе каменни въглища и тук офицерите узнаха от румънските вестници, че е извършен контрапреврат.^[60] Тогава те почнаха да се питат за къде са се упътили. Зафиров предлагаше да вървят в Одеса. Други мислеха, че ще бъде по-добре да слязат на румънския бряг. Без да вземат някакво решение, те продължиха пътя си, спорейки. Сутринта се озоваха пред Силистра и забелязаха във физиономията на града нещо необичайно. На брега една цяла дружина бе разпределена по ротно. Когато яхтата се доближи съвсем, се чу ясно командата: „Пальба!“ Юнкерите бяха в каютите си. Фелдфебелът Такев ги извика и скоро те се наредиха покрай борда. В това време едно параходче вървеше към яхтата.

Кисимов каза: „Това е «Голубчик»! После даде знак: «Голубчик», стоп машина!“ Но „Голубчик“ не само не спря, но ускори хода.

Когато „Голубчик“ се приближи, разказва Такев, видяхме на него две оръдия. Сега „Голубчик“ даваше на нас знак да спрем. Подир заповедта той обърна към нас топовете. Между Кисимова и офицерите ни се почна пререкание. Кисимов казваше: „Да дадем пълен ход на яхтата и да прережем «Голубчик» или пък да бягаме.“ Кисимов добавяше, че неговият план за атака е опасен, но можел да успее. Юнкерите в тоя момент бяха много възбудени: насмалко остана да извикам „Пли!“, когато от брега се дигна бял флаг. „Голубчик“ спря. Спряхме и ний. „Голубчик“ спусна една лодка, която се зададе към нас. В нея бе Кутинчев. Като се доближи до яхтата, той извади едно писмо и почна да чете. Офицерите заповядаха на юнкерите да си отидат по каютите, но те останаха да слушат. Писмото съдържаше прокламацията на Стамболова и обещание за амнистия. Ний мълчахме.

Двама от офицерите, Кърджиев и Зафиров, слезнаха тогава от яхтата и тръгнаха с лодката за Силистра, за да си дадат сметка за положението. Те отидоха най-напред на станцията и повикаха Стамболова, който се обади веднага на апарата. Кърджиев го попита:

— Батенберга сдадохме. Какви заповеди има от главнокомандующия майор Груев?

— Главнокомандующият Груев е избягал — отговори Стамболов, — а на вас заповядвам да останете в Силистра.

Кърджиев отвърна:

— Ний вас не признаваме. Ще отидем в Русчук.

— Няма никъде да отидете, ще останете, където аз ви заповядах, иначе ще бъдете предадени на военен съд.

Кърджиев отговори с една нецензурна дума, която телеграфистът не посмея да предаде. Сетне заедно със Зафирова върна се в яхтата.

В яхтата продължаваше почнатият важен спор: да се бяга ли, или да се преклони глава. Най-сетне взе се решение да се приеме амнистията. Всички: офицери, юнкери, войници, слезнаха на брега и се предадоха на воинския началник Тепавски, а яхтата със своя технически персонал продължи пътя си за Русчук.^[61]

На другия ден Бендерев и Груев бидоха арестувани в Рахово. Те избягаха от София в цивилни дрехи с файтона на Гендовича. Бендерев бе взел за двама паспорти от руското консулство. До Рахово пътуването им мина без никакви трудности. Но когато да минат Дунава с една рибарска лодка, полицията ги усети и рибарите ги повърнаха на брега. Бендерев извадил револвер да ги накара силом да го водят към Румъния, но една секира се издигнала над главата му и той пуснал оръжието си. В Рахово се разчу веднага за залавянето на двамата бежанци и целият град се стече на брега с яростни викове. Когато полицията ги извади на сухо, един нечовешки рев се издигна от многолюдието и стотини ръце се простряха към тях с жестове на смърт. Бендерев напъваше всичките си сили, за да запази едно предизвикателно достойнство; но Груев се бе срутил съвсем: той вървеше като на някакво разпятие. С голяма мъка полицията ги лиши от линчуване. На другия ден тя ги изпрати във Видин, дето войската можеше по-сигурно да ги запази.^[62]

Два дена по-късно южнобългарските войски влизаха в София.

На 16 август Муткуров бе се съсредоточил в Ихтиман. Той имаше: 4 пехотни полка^[63], три полка артилерия и три полка кавалерия. Подир войската вървеше една гражданска ордия: Ив. Стоянович (възседнал на историческия „Буцефал“, прочуен още от Съединението), Вл. Неделев, П. Шилев и др. Н. Генадиев следваше похода в един файтон с кореспондента на Standard Креспен. От Пазарджик капитан Велчев бе задигнал неколцина русофили и ги водеше като роби.

В София майор Панов бе убедил най-сетне Струмския и артилерийския полкове да си отидат, за да не стане стълкновение (15 август). Те си заминаха, след като си взеха снаряди за оръдията. Маршрутът бе Радомир — Кюстендил; но когато узнаха, че Муткуров настъпва към София, появи се у тях желание да се върнат. Сред Владайското дефиле стана съвещание. „Аз предлагах, разказва Вазов, да минем зад тила на Муткурова през Момина клисура, да стигнем в Пазарджик и да подигнем революция в Южна България, дето населението щеше да бъде с нас.“ Същото мнение поддържаше и капитан Ножаров. Другите офицери отхвърлиха това предложение, като казаха, че не желаят да се пролива братска кръв: в действителност те бяха изгубили всяка вяра в правотата на своето дело.

Муткуров се бе досетил, че у отстъпающите войски може да се появи идеята да му заобиколят тила. Затова той пусна Плевенския полк по пътя Ихтиман — Самоков — Кюстендил. С другите войски той продължи похода срещу столицата.

На 17 август вечерта главните сили стигнаха до Искъра и се разположиха на бивак до Горубленските ханчета. През нощта се получи прокламацията на княз Александра от Русчук. Муткуров и неговият военен съвет мислеха да влязат в София на другия ден и додето се върне князът, да екзекутират всичките виновници по преврата, прями или косвени. В числото на тия виновници влизаха на първо място Климент, Цанков, Каравелов, Никифоров и Цанов. Към полунощ обаче се получи телеграма от княза да не се предприемат никакви репресии. Заповедта бе дадена в такава настойчива форма, че Муткуров се уплаши от собствените си намерения и ги преустанови.^[64]

В дълга и пъстра ивица с песни и кавалкади — като сватба — главните сили се проточиха към София.^[65] На четвърти километър безбройна публика бе излязла да ги причака. Тя им поднесе цветя, венци. Войниците накитиха калпаците си и своите пушки. Към сегашния Орлов мост се бе стекло цялото население. Оттука Муткуров пусна полковете в церемониален марш до двореца, дето се поставиха почетни караули с почетни часови. След като дефилираха по главните улици на София, войските се упътиха към лагера, дето ги посрещна с братски акламации първият полк.

В София нямаше вече правителство. Щом се издаде от Търново прокламацията за наместничеството, Панов се оттегли, като телеграфира Стамболову: „Аз си умивам ръцете. Бог да ти е на помощ!“ Майор Попов, който остана комендант на града, заповяда тогава Каравелову да сложи своята мимолетна власт, което Каравелов извърши минутно — и с голямо облекчение.

Муткуров влезе в София без бой, но не забрави, че идва като победител. Той се разпореди веднага за арестуването на по-главните участници в революционните правителства, които се бяха изредили подир преврата. Арестите станаха без инцидент освен оня на Климента, който биде придружен с една недостолепна сцена. Арестуванията извършваше поручик Айранов. Когато той влезе в митрополията, придружен от едно отделение войници, Климент почна да му говори за своите години, за своя сан.

— Папаз, кач атма!^[66] — отговори Айранов. — Късо я режи…

— Срамота е за мундира ти — забеляза архиереят.

— А за расото не е ли срамота, че си станал предател?

И Айранов, като го хвана за раменете, заклати го с чисто солдашка бруталност.

Князът се научи за тия арести на 19 август в Елена, на път за Нова Загора. Те произведоха върху него лошо впечатление. Арестуването на Каравелова му бе особено неприятно, защото той не искаше да помисли Европа, че първият му министър е бил в заговора против него. Сам той се съмняваше още в пълната виновност на Каравелова. От Елена по желанието на княза Стамболов телеграфира на Муткурова и Попова да освободят Каравелова и Илия Цанова, като вземат от тях дума, че няма да излизат вън от къщи и не ще приемат при себе си подозрителни хора. Стамболов ги съветваше:

„Старайте се с действията си да не направите лошо впечатление на народа и външните държави, защото доброто мнение на Силите е за нас много важно.“ После ги питаше: Какво мислят агентите за връщането на княза? Ще ли дойде руски комисар? Има ли опасност от окупация? Попов отговори, че за окупация не ставало никак дума. За арестуваните той казваше само, че е почнал съдебно следствие.

Както през всичките перипетии на контрапреврата, голямото усилие на Стамболова бе, щото едновластието да се въдвори без кръв, тъй и сега той бе загрижен, щото победата да не се изроди чрез насилия. Мисълта, че след превземането на София Муткуров ще прати войска да преследва детронаторите, му даваше големи безпокойства: каква непоправима беда, ако след триумфалното връщане на княза гръмнеше по света новината за едно сражение между негови партизани и негови врагове! Това щеше да значи, че присъствието на княза е станало причина за гражданска война, и нравствената печалба от контрапреврата се губеше окончателно. Стамболов телеграфира Попову:

„Не нападайте мятежниците, докато за това не получите от Негово височество особена заповед. Пратете им посланик, който да им обяви, че който от тях се подчини доброволно, с него н. височество ще постъпи благосклонно.“

До кюстендилския окръжен управител и до владиката Мелетий, който живееше в Кюстендил, Стамболов прати също телеграма (19 август) да съобщят на всичките чинове от Струмския и артилерийския полкове, че князът ще им прости вината, ако те сложат оръжието си.

Муткуров и другарите му не послушаха съветите на Стамболова. Военни, те разсъждаваха по военному и считаха, че победата не е пълна, докато неприятелят не е смазан окончателно.

С встъпването на южните войски в ст. София, пише Велчев, назначи се особен отряд под началството на капитан Ботев (Кирил) и началник на щаба капитан Паприков (Стефан) в състав 11-и пех. Сливенски полк, І-ва дружина от 1-ви пех. Софийски на н.в. полк, едно отделение от 3-и арт. полк и няколко ескадрона от 3-и конен полк. На този отряд се възложи да настъпи от София през Перник с цел да разбие отстъпающия в тази посока отряд на детронаторите.

Това непокорство зле се отрази върху княза. Той си въобрази войската безвъзвратно деморализирана и падна съвсем духом. Вече почваше постепенно да става безучастен към своята съдба. По пътя се държеше като в някой сън. На 19-и той преспа в Елена, на 20-и вечерта в Нова Загора. Тук го настигна фаталната депеша от Петербург.

Защо царският отговор закъсня с три дена? Какви тъмни интриги са ставали в двора или какви борби в буйната и безхитростна душа на Александра ІІІ? Руските архиви ще открият един ден може би разрешението на тая загадка.^[67] Засега само мемоарите на принц Хохенлое подигат малко завесата над тая трагедия. На 9 септември 1886 г. бележи в дневника си: „По пътя (за Мец) престолонаследникът (германски) ми говори за българския княз. Руското правителство, т.е. Министерство (на външните работи), искало да остане князът (в България). На телеграмата на княза Александра Влангали (помощникът на Гирса, който го заместваше през неговото отсъствие) приготвил един приличен отговор (anstandige Antwort) и го представил на императора. Последният го отблъснал и написал сам грубата депеша.“^[68]

Депешата носеше наистина отпечатък на необикновено сурова повелителност. Всичко в нея — дори и телеграфическото съкращение на предлозите — усилваше впечатлението на умишлена бруталност и презрение. Тя гласеше:

„Получих телеграмата на Ваше височество. Предвиждайки страшни последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България.

Мисията на княз Долгоруки става неблаговременна. Ще се въздържам от всяка намеса в положението, в което бе България, и ще бъде, докато вий оставате в нея.

На Ваше височество остава да решите какво трябва да правите. Аз резервирам мнението си върху линията на поведение, която ми налагат скъпата памет на баща ми, интересите на Русия и мирът в Изток.“

Княз Александър прочете депешата със странно спокойствие. Дългото чакане бе изморило душата му; всичките му пориви едно по друго бяха угаснали и сега нищо вече не можеше да го извади из тази апатия.

Голяма бе яростта на Стамболова. Той узнаваше сега едновременно лекоумната постъпка на княза и жестокия отговор на Александра ІІІ. Но неговият гняв бе насочен главно към Батенберга. „За тоя човек, казваше той на другарите си, треперейки от нервно вълнение, за тоя човек ний дигнахме на крак цяла България, турихме главите си на въже, брат срещу брата извади нож, и той взима такова съдбоносно решение, без да ни обади; хвърля короната си пред краката на един чужд владетел и крие от нас!“ В тоя момент Стамболов не пощади нищо у княза. Всичката му буйност на революционер бе избухнала у него и люти, резки, убийствени думи излизаха из стиснатите му челюсти като отровни стрели от някой опнат лък. Нещо се скъса между него и Батенберга — тайнствената връв, която свързваше гения на единия със сърцето на другия. Той видя героя на Сливница такъв, какъвто една двойна немско-полска наследственост го бе създала: храбър, но без енергия; даровит и лекомислен; откровен на припадъци, прикрит по природа; готов на рискове, но неспособен за отпор; великодушен, но с мека душа. Негодуванието мина у Стамболова, но разочарованието остана. „С Батенберга, каза той, едва ли ще можем да изведем България на добър край.“

Князът не забеляза какъв обрат ставаше около него, но той бе решил вече участта си: щеше да напусне България. Пътуването до Пловдив бе тъжовно; всеки мълчеше под тежестта на своите мисли. Едно покушение по линията — което само по чудо не успя — още повече угнети духовете. Между Нова Загора и Търново-Сеймен някоя злодейска ръка бе заковала над релсите големи кютюци, които сигурно щяха да катурнат трена, ако машинистът, който успя да ги забележи в тъмнината, не бе сварил да спре локомотива.

В Пловдив посрещането надмина всичко: каквото другите градове бяха направили с въодушевление, тук бе повторено с една несвястна екзалтация. Контрастът между тази френетическа радост на масата и печалното лице на княза бе нещо трагично; но малцина го забелязаха в тая блъсканица.

Князът слезе в къщата на д-р Чомакова.

Той бе изнурен и няколкото думи, които каза, бяха, за да се оплаче от грубостите, на които бе подвергнат от съзаклетниците. С особено отвращение говореше той за полковник Кесякова, който сутринта на 9 август се спуснал да го захрачи. Той загатна доволно ясно и за своето намерение да се отрече от престола, но без да се спира много на тая тема. Впрочем отговорът на императора бе известен вече в Пловдив, тъй като Игелстром бе получил копие от него и усърдно го разгласяваше; от посрещането той се въздържа — единствен между консулите — и тази демонстрация не бе минала незабелязана от политическия свят.

Публиката, не подозирайки нищо, шумеше по улиците и пълнеше нощното небе с песни, викове и гърмежи от всевъзможни огнестрелни оръжия. Тя не можеше и да помисли, че след като войската е върнала княза, той ще си отива пак. С Александра бяха свързани сега всичките фибри на народната душа. Един вид фанатизъм, способен на всички самопожертвования и за всички жестокости, се бе породил по цялата страна за него. Девизът на Захари Стоянова: „Има Батенберг, има България“, изразяваше вече не умозаключението на един политик, а тъмния инстинкт на масата, озарен от последните събития.

Същевременно по цялата страна растеше до бяс озлоблението срещу детронаторите: тъй навсякъде, дето минаваха, тълпата се спускаше след Бендерева и Груева, за да ги разкъса.

Те пристигнаха в Търново на 20 август; Любомски бе ги пратил под конвой през Свищов. За да се избегнат манифестациите, разпоредено бе те да влязат в града привечер. Мълвата за тяхното дохождане обаче се разпръсна и още на заход-слънце грамадно множество запъпли към Дервента и се разположи на бивак. Триумфалната арка, издигната за княза, още стърчеше над пътя със своите увехнали цветя и със зеленините. На мръкване зададе се файтон с двамата арестанти. Тълпата наскочи по пътя и когато колата наближи, издигнаха се яростни викове, както подир някой звяр. Жените застанаха пред арката, извикаха: „Отдето е минал князът, няма да минат предателите!“ Файтонът се дръпна назад и в тъмнината Бендерев и Груев слезнаха; един кордон стражари ги поведоха по околен път, покрай сипеите. Но когато влезнаха в града от друга улица, тълпата пак ги заобиколи. Стражарите едва успяваха да ги запазят. Касапите вадеха от поясите си грамадни наострени ножове и налитаха да колят. Луд рев се издигаше от всички страни: „Смърт на предателите! Смърт!“ Някои докараха канджи и ги хвърляха върху двамата офицери, за да ги уловят. Китанчев се опита да уговаря тълпата, но никой не можеше да го чуе. Едно по друго дойдоха втор кордон стражари, една рота войска. Войниците трябваше да извадят щиковете. Само тъй можа да се предотврати едно клане. Бендерев и Груев бидоха закарани в участъка; но и тук тълпата не ги остави на мира. Тя стоеше под прозорците, искайки главите ми. Зданието бе дървено; чуха се викове: „Да строшим вратите!“ Някои тръгнаха да дирят секири. Подполковник Филов^[69], известен за опасността, затече се, взе двамата офицери под ръка и ги заведе в затвора, стара каменна сграда с железни врата. Едва към полунощ, пресипнала вече, тълпата се разпиля по града.

Главният военен прокурор, майор Паница, който бе се върнал от Виена, телеграфира на окръжния управител Драсов да изпрати Бендерева и Груева в София, дето щеше да се води следствието по преврата. Стамболов спря заповедта, защото се боеше да не би военните в София да извършат някоя непоправима пакост. На Радославов той телеграфира от Пловдив с копие до Муткурова и Попова:

„Негово височество е страшно недоволен, дето още не сте изпълнили приказанието му, дадено чрез мене от Елена, за освобождението от ареста на г-да Каравелова и Цанова. Ако още това приказание не сте изпълнили, моля ви, щом получите тая депеша, да ги освободите незабавно.^[70]

Освен това разпоредете се да не се докарват из провинцията затворените мятежници, защото с извънредната ревност, която се показва в тоя случай, може да докараме Русия да окупира страната. Недейте арестова много хора, защото с това давате голямо значение на мятежа и вредите на интересите на отечеството. Всеки арест, освен най-необходимите, преустановете до идването на Негово височество. С арестованите отнасяйте се вежливо, защото начинът на ареста на Климента е произвел в европейския свят много лошо впечатление.“^[71]

Радославов стигна в София на 21-ви. Той мина през Плевен, Луковит и Орхание.

„Навсякъде бе спокойно, разказва той. Градовете празнуваха връщането на княза; между селяните мълвата за станалите събития бе проникнала много бавно, но и те вземаха участие в общата радост, особено запасните, които познаваха княза от бойното поле. Щом пристигнах в София, яви се пред мен германският дипломатически агент Салдерн, който каза, че над офицерите, провинени в преврата, не трябва да се извърши никаква екзекуция под страх на лична отговорност. Това той ми заяви от името на Бисмарка. Аз му отговорих, че България има военни закони, които ще се приложат. Помолих го да обади на канцлера, че ний сме отговорни само пред Българската конституция. Салдерн настоя тогава да не се предприема нищо поне докато князът се върне в София. На туй условие се съгласих.“

Радославов се разпореди за освобождението на своите бивши колеги Каравелова и Цанова. За всичко това той докладва на княза със следнята депеша (21 август):

До Негово височество,

Тук заварих мирно всичко. Арестувани има 25 души, между които и г-да Каравелов, Цанов и Климент. Първите двоица са под домашен арест. Днес писах г-ну военному министру и главнокомандующему да се освободят Каравелов и Цанов. Митинги и молебствия почти навсякъде за възвръщането на Ваше височество. Салдерн ми заяви от страна на Бисмарка, че догдето не дойдете в София, да не става никаква екзекуция над когото и да било, инак отговорността падала върху ни. Казах му: подобно нещо не може да има.

Моля, Ваше височество, да съобщите това и на главнокомандующий.

Министър Радославов

Князът бе известен по-рано за желанието на Бисмарка.^[72] Сигурно в свиждането във Франценсбад^[73] е ставало дума за участта на офицерите, замесени в преврата: Русия не можеше да дигне ръка от хората, които бяха рискували главите си, за да въдворят нейното влияние в България. Тъй щото повелителната постъпка на канцлера се явяваше като резултат от едно споразумение между двете империи. Дългата депеша, която Бисмарк изпрати до бащата на княз Александра, трябва да е съдържала първото предупреждение в тая смисъл.

По-късно в европейския печат се писа много, че запрещението на Бисмарка най-вече обезсърчило княза, понеже го оставяло обезоръжен спрямо революцията. Князът бе обезсърчен по много причини: главната бе, че не вярваше вече нито в себе си, нито в прошката на Русия, нито в твърдостта на българите. На английския консул в Пловдив Джонс, който го пита дали ще го натовари с някое съобщение за лорда Идеслей, князът отговори:

„Да, моля да му съобщите, че намирам съществующето положение тъй трудно и тъй разбъркано, че съм съвършено неспособен да кажа каквото и да било за линията на поведение, която ще усвоя. Намирам, че в заговора срещу мене са били замесени три четвърти от моите офицери и почти всичките ми министри.“^[74]

Под тежестта на тази безнадеждност князът взе пътя за своята столица.

Бележки

[1] Значи: Боже мой! Боже мой! Вж. брошурата „Превратът на 9 август“. Русчук, 1886 г. ↑

[2] Парлапанов. ↑

[3] По разказа на Ст. Манафов. ↑

[4] По разказа на Такев. ↑

[5] По разказа на полковник Зафиров. ↑

[6] По разказа на М. Такев. ↑

[7] На един кореспондент на Новороссийски телеграф в Рени капитан Кавалов дал друго обяснение. „Като узнахме, казал той, че Плевенският полк не е положил клетва, ний се опасявахме да не би той да ни нападне; и затова се спряхме в леса; в съвещанието офицерите решиха в случай на нападение преди всичко да убият княза.“

Новороссийски телеграф, 25 август 1886. ↑

[8] На 9 август часа 11 и 15 минути Груев изпрати до майор Блъскова в Русчук следната депеша:

„Щом получите настоящата, незабавно пригответе яхтата само с 15 матроси, прислуга и конвой полурота от надеждната част на полка си с най-надеждни двама офицери. Яхтата да я командува мичман Кисимов Капитан Корабаров ще бъде на всички войски в парахода началник. Параходът да спре в Рахово, гдето ще чака приеманието на отклонившийся от престола княза Александра. Безостановочно параходът ще следва на всех парах от Рахово до Т. Северин, гдето ще остави княза, и сам немедлено да се върне в Русе. Капитан Корабаров отговаря с главата си за точното изпълнение на настоящето. Освен вас, капитан Корабаров, мичман Кисимов и заведующий флотилията Ангелов никой не трябва да знае настоящите разпореждания.“ ↑

[9] Раховскят агент на австрийската компания Мунзияно е разправял, че влязъл в кръчмата, дето бе оставен князът, и му предложил на немски език да го прехвърли в парахода „Ориент“, който бе се допрял до яхтата, но князът отказал. ↑

[10] По разказа на полковник Зафиров. ↑

[11] Полковник Зафиров помни само за депешата с подписа на Груева. За другите депеши говори цитираната вече брошура „Превратът на 9 август“. ↑

[12] По разказа на М. Такев. Вж. също брошурата „Превратът на 9 август“. ↑

[13] Това твърдял Янков по-сетне. Князът обаче протестираше, че не са му давани никакви пари.

Непосредствено след излизането на т. ІІ от „Строителите на съвременна България“ известният възрожденски деец М. Греков публикува статията „Конвоирането на княз Александър от Буховския манастир до Рени“ (сп. „Българска сбирка“, год. XVІІІ, кн. ІX, 1.X.1911 г., стр. 618–622). В нея Греков опровергава твърдението на С. Радев, че полк. Г. Н. Янков, който придружава Батенберг до Рени, не му е предал отпуснатата за него сума. За доказателство М. Греков привежда и спомена на очевидеца Г. Гожински, руски щабсротмистър, който е поместен в сп. „Исторический вестник“ (март 1896 г.) — Б.р. ↑

[14] Тия подробности са заети из една кореспонденция от Рени до „Одеский листок“, препечатана в „Русские ведомости“, 22 август 1886. ↑

[15] Това обстоятелство напълно опровергава твърдението на Янков, че е предал на княза някакви пари. ↑

[16] Според една депеша от Лемберг до агенцията „Хавас“. ↑

[17] Сам княз Александър пишеше на своя приятел в Берлин: „Вътрешното положение е извънмерно трудно, защото народът се безпокои едновременно от въоръженията на Сърбия и от присъствието на една турска комисия в София.“ Journal de Genève, 15/27 август 1886 ↑

[18] Имат се предвид срещата между Бисмарк и Андраши, август 1879 г., на която е съгласувана австро-унгарската линия в случай на руско нападение срещу една от двете сили, и тази на Бисмарк с Калноки преди детронацията на Батенберг. Първата среща подготвя австро-унгарския съюзен договор от 7 X 1879 г., който от своя страна поставя началото на военно-политическото разделение на Европа и постепенна подготовка за Първата световна война. Втората — в Кисинген — координира австро-германската линия в България. — Б.р. ↑

[19] Вж. Синята книга. The Correspondence respecting the port of Batoum. ↑

[20] Paul Matter. Bismark et son temps, том ІІІ, стр. 507. ↑

[21] Намек за изолацията, в която изпаднала Русия на Берлинския конгрес вследствие неприятелската позиция, заета от съмнителните й съюзници в системата на съюза на тримата императори — Германия и Австро-Унгария. — Б.р. ↑

[22] Année Politique, от Andre Daniel, за 1886 г. ↑

[23] Тая интересна кореспонденция е обнародвана от италианския историк Luigi Chiala в известното му съчинение Pagine di Storia contemporanea — La triplice e duplice alleanza, Torino, 1898. ↑

[24] A. Billot (бивши посланик в Рим), в съчинението му France et Italie, т. І, стр. 55. ↑

[25] Jules Hansen, Ambassade à Paris du baron de Mohrenheim (1884–1898), Paris. ↑

[26] Не само Англия. Руската дипломация, макар и да не одобрява обединителната секция в Пловдив, извършена под скиптъра на княз Александър, решително се противопоставя срещу турска окупация на Източна Румелия. Обективно двете страни са обединени по този въпрос. — Б.р. ↑

[27] По време на преговорите между Турция и България за утвърждаване на Съединението английската дипломация лансира идеята за клауза в договора по т.нар. „взаимна военна помощ“, което фактически винаги би създало възможност за султана да намери причини за изпращането на турски войски в България. Българското правителство отхвърля категорично английското внушение и не допуска такава клауза в договора, което свидетелствува, че то не е под чужда опека. — Б.р. ↑

[28] L’année politique, 1885, стр. 234. ↑

[29] Това твърдение противоречи на традиционните отношения между правителствен кабинет и преса в Англия, а и авторът не привежда никакви доказателства за това. Правителството не е в състояние да диктува определена линия в коментариите и предположенията на британската преса, особено по официален път. — Б.р. ↑

[30] Новое время, 12 август 1886. ↑

[31] Московские ведомости, 12 август 1886. ↑

[32] Московские ведомости, 14 август 1886. ↑

[33] Синята книга, Turkey, т. І (1887), №163 (рапорт на английския посланик в Петербург). Следа от тия депеши до царя ние не намерихме в софийските архиви. ↑

[34] Синята книга, Turkey, т. І, №166. ↑

[35] Ibid, №210. ↑

[36] Ibid, №143. ↑

[37] Синята книга, Ibid, №167. ↑

[38] La République française, 4 август 1886. ↑

[39] Само едно качество признаваше той на Батенберга — храбростта. По-късно той казваше за него: „Батенберг бе войник, това имаше от майка си — полякинята, — но и пороците си дължеше на нея.“ Heinrich von Poschinger, Neue Tischgesprache und Intervienz, второ издание, стр. 364. ↑

[40] Moriz Busch, Tagebuchblatter, стр. 232. ↑

[41] На 1878 г. Бисмарк бе казал в Райхстага: „Източният въпрос не заслужава костите на един померански гренадир.“ ↑

[42] В тая смисъл се изказва Бисмарк твърде ясно в своите мемоари. В 1890 г. в едно интервю с Антон Мелингер той казваше: „В изток и югоизток ний, германците, имаме само един интерес: запазването и бъдещето на Австро-Унгария“ — Heinrich von Poschinger, op. cit., стр. 363–364. Успоредно с това основно стремление Бисмарк следваше и традиционната политика на приятелство с руския двор. ↑

[43] Върху руско-австрийските преговори по тоя въпрос Julian Klazko е обнародвал ценни данни в едно дълго изследване под наслов „Les Les evolutions du problème Oriental“. ↑

[44] Идеята за австрийско-руско споразумение и разделение на Балканите на сфери на влияние, при което се има предвид западната част да се предаде на Австро-Унгария, а източната — на Русия, е винаги жива в дипломатическата практика въпреки остротата на австро-руските преговори и споразумения — сепаративни или с Германия — през 1873, 1881, 1883, 1897, 1908 г. ↑

[45] Heinrich von Poschinger, op, cit., стр. 132. ↑

[46] Ibid ↑

[47] Хесенският херцог бе бащата на княз Александра. За тази депеша съобщи специалният кореспондент на La République française във Франценсбад. ↑

[48] Първоначално Хесенският херцог съветва Александър да се върне в София колкото се може по-бързо, за да се изпревари пристигането на княз Долгоруки. Надежди му дава германският престолонаследник Вилхелм, който се противопоставя на Бисмарк. Подобни съвети дава и братът на българския княз Хенри. Решението на Батенберг да се върне в България не е повлияно толкова от неясните надежди, дадени му от Хесенския херцог, колкото от явното давление на английското правителство, чието мнение на срещата в Лемберг изразява Лудвиг. Наблюдаваме рядко за английската практика изразяване на открита и твърда позиция, въпреки че тя не е обсъждана като продължение, в смисъл на действие, в случай на възникнала необходимост. — Б.р. ↑

[49] Г-н Рафаилович, финансов съветник в руското посолство в Париж, ни съобщи лично това обстоятелство. ↑

[50] Румънските министри бяха турили всички големия кордон на българския орден „Св. Александър“. ↑

[51] Кореспонденция по Софийския преврат, Русе, 1886 г., стр. 19. ↑

[52] По разказа на Мантов. ↑

[53] По разказа на Г. Д. Начович. ↑

[54] Разговорът, както разказва Начович, се водел на френски. Стамболов казал: „Monseigneur, si la Bulgarie doit perir, il faut qu’elle perisse avec honneur.“ ↑

[55] Шатохин присъства на посрещането, защото все още не е получил инструкции от своето правителство, забавени поради нарушените пощенски и телеграфни връзки. Закъснялата инструкция към него по случая нарежда той да не показва никакво съучастие с връщането и посрещането на Батенберга. — Б.р. ↑

[56] Ето — според тайните руски документи, издадени от Якобсона, какво докладвал Шатохин в Петербург по свиждането му с княза:

„След като ми връчи телеграмата, княз Батенберг устно ме упълномощи да донеса до сведение на императорското министерство, че последният акт, извършен в София, го убеждава, какво съществуванието на България зависи единствено от покровителството на негово величество. Преди всичко негово височество мисли да употреби всичките си старания, за да върне предишното към него благоволение на Августейшия монарх, което той поставя по-горе от всичко скъпо за него и за което той е готов на всякакви жертви. Княз Батенберг се е отнасял с доверие към радикалната партия на това основание, че г. Кояндер се явяваше неин защитник. Неведнаж той е мислил да уволни Каравелова и да разпусне Народното събрание, но винаги е намирал съпротивление в лицето на г. Кояндера и княз Кантакузина. Обезпечил поддръжката на Англия, той е извършил акта на обединението на княжеството, като се е надявал, че ще намери съчувствие в Русия, която се стреми към създаването на една велика България и към осъществяването на Санстефанския договор. Най-сетне княз Батенберг ме помоли да убедя Императорското министерство и в това, че ако на негово величество бъде благоугодно да му заповяда височайше да предаде властта на княз Долгоруков [sic] и да се отрече от българския престол, то той тържествено ще изпълни волята на негово величество в интересите на Русия. Заедно с това, считам за длъжност да обърна благосклонното внимание на Ваше превъзходителство на обстоятелството, че гореприведената телеграма на височайше име е съставена тайно от всички привърженици на княза Батенберга. Въобще доколкото аз можах да се убедя, княз Батенберг се отнасяше равнодушно към направените му овации в Русчук и Гюргево.“ ↑

[57] Князът изразява намерение да изпрати такава телеграма до императора още на срещата с брат си в Лемберг. Английската дипломация посреща с пълно неодобрение тази идея и предупреждава, че едно такова начинание на княза ще го доведе до крайна катастрофа. — Б.р. ↑

[58] Стамболов още в Търново бе назначил капитан Салабашева и поручик Фичева за ординарци на княза. ↑

[59] В Търново князът облече военна униформа. Той се бе върнал в цивилни дрехи: жакет и мека сива шапка. ↑

[60] Епизодите от връщането на яхтата разказваме според сведенията на М. Такев, полковник Зафиров и Тепавски. ↑

[61] Филов телеграфира на Тепавски да задържи офицерите и юнкерите в Силистра, защото, ако дойдат в Русчук, народът е тъй развълнуван, че като ги види, ще ги разкъса. ↑

[62] Любомски, като узна, че Груев и Бендерев са избягали, издаде по цяла крайдунавска България телеграфическо окръжно, в което казваше между другото, че двамата детронатори задигнали хазната от София — което бе негова фантазия. ↑

[63] Полковете: 9-и, 10-и, 11-и и 12-и. ↑

[64] Не можахме да установим текста на тази телеграма, нито да намерим писмени следи от нея. За нейното съдържание знаем от разказа на Ив. Стоянович и на телеграфиста П. Арнаудов, който придружаваше войските с един подвижен апарат. ↑

[65] Вечерта един офицер, пратен от майор Христо Попов, капитан Петрунов, съобщи на Муткурова, че пътят за София е свободен; поради това войските, които по-рано се предпазваха, сега вървяха безгрижно. Като изминаха Горубляне, видяха на срещните ридове, че се движи една сива маса. Началникът на авангарда Велчев помисли, че е кавалерията на детронаторите, и прати разезди. Оказа се, че това били кираджии. С. Кисов предава с тенденциозен хумор тази фалшива тревога. (Вж. неговите спомени от времето на преврата и контрапреврата, 1910.) ↑

[66] Значи: „Попе, не ритай.“ ↑

[67] „Загадката“ за забавянето на руския отговор на телеграмата от Батенберг до императора не бива да се търси, както се опитва да ни внуши авторът, в някакво колебание или нерешителност от страна на царя. Далеч преди описваните събития в Петербург е установено трайното мнение, че отстраняването на Батенберг от българския престол е едно от предварителните условия за възстановяването на руското влияние в България. Още преди Съединението Батенберг често е охарактеризиран в руската дипломатическа кореспонденция като „чужд и враждебен на интересите на Русия на Балканския полуостров“. (Вж. Архив внешней политики России, Ф. Посольство в Константинополе, с. 136.) — Б.р. ↑

[68] Denwürdigkeiten des Fürsten Chlodwig zu Hohenlohe, Schillingsiürst, т. ІІ, стр. 393. ↑

[69] Той бе дошел с княза до Търново и не бе още заминал за Русчук. ↑

[70] Тази телеграма се намира в архивата на Министерството на вътрешните работи. На оригинала Т. Василев е написал, че заповедта за освобождението на Каравелова и Цанова не била получена. ↑

[71] Стамболов се разпореди и в Търново да се отнасят добре спрямо Груева и Бендерева. Драсов, който бе почнал съдебното дирене, телеграфира между друго:

„Груев моли да му се даде честно слово, че няма да се публикува неговото показание, ако той укаже мястото, отдето е взел 50000 лв., предназначени за пътуването на н. височество, и други 5000 лв. за конвоирующите го.“ После Груев отказа, повлиян от Бендерева. ↑

[72] В. Радославов разказва: „След като съобщих на княза за свиждането със Салдерна, получих от него отговор, че волята на Бисмарка му била позната.“ ↑

[73] Среща между Бисмарк и Гирс, състояла се около контрапреврата. На нея Германия и Русия се договарят да поискат заедно от султана да не се допуска завръщането на Батенберг, под каквато и да било форма. — Б.р. ↑

[74] Английската сина книга, Turkey, т. І, 1887, №345, рапорт от Джонса до лорд Идеслей. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Симеон Радев Строителите на съвременна България — Регентството (6)

Метаданни

Данни

Строителите на съвременна България

Информация

История

Сваляне / Връзки

VIПътуването на княза до Рени и завръщането му в София

I

ВОЕННО МИНИСТЕРСТВО

ІІ

ІІІ

Ний Александър І, по божията милост и народната воля княз на България

Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (6)

VI
Пътуването на княза до Рени и завръщането му в София