Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (18)

II

След преждевременното избухване на бунта в Силистра русчушките заговорници показаха в първия момент едно разтревожено лице, което още повече усили съществующите върху тях подозрения. Когато се получи заповедта за изпращането на подкрепление против Кръстева, Узунов, запитан за форма от Вълкова и Андреева, показа много гузни колебания и най-сетне извика: „Заповедта е изпратена до вас. Защо идете при мене?“ Неговата нервозност в тоя момент порази събеседниците му и ги настрои много мнително. На другия ден (17) капитан Зеленогоров поиска без видима нужда от началника на арсенала Владимиров снаряди; и това също изглеждаше много странно. Похожденията на съмнителните офицери, тоя важещ тайнствен напрегнат изглед, който те неволно взеха вече — неопитни съзаклятници, изпреварени от събитията, — съвещанията им, всичко даваше впечатлението, че драмата наближава. Има в навечерието на революциите някакво ускоряване на пулса на живота едно усилване на темпа на движението по улиците, нещо трескаво, настръхнало, което личи дори по физиономиите на къщята — сякаш някоя осезателна форма на предчувствието: опитното полицейско око на Мантова не можеше да не забележи тоя необикновен изглед на града.

На 18 срещу 19 февруари в телеграфната станция в Русчук бяха събрани Мантов, капитан Вълков, дружинен командир от Дунавския полк, капитан Андреев, наскоро назначен командир на пионерния полк, и капитан Илев. Те дълго говориха по апарата с правителството и с регентите, на които съобщиха своите подозрения. Капитан Вълков предложи за усмирението на гарнизона да се уволнят: поручик Корабарова^[1] и подпоручик Кръстева^[2] да се преведат: капитан Попов II и подпоручиците Трамбешски, Панов и Трифунов. Военният министър каза, че е съгласен. Капитан Андреев поиска тогава да се преведе от неговия полк подпоручик Кожухарски. „Да се отчисли“ — отговориха, от София. По тоя начин се отстраняваха второстепенните лица; водителите обаче оставаха. Към полунощ капитан Паприков съобщи от името на военния министър, че Узунов и Филов ще бъдат повикани в София. Мерките, които се искаха от Русчук, правителството ги взе тая нощ и по отношение на другите гарнизони, върху които имаше съмнение. На Савова в Пловдив, на Петрова-Балкански в Стара Загора и на Тошева в Сливен Паприков телеграфира, щото всички „маломалски подозрени офицери“^[3] да се сменят от длъжност и да се държат под надзор. Втора една заповед, дадена лично от Николаева до всичките гарнизони, казваше: „Бдете. Арестувайте подозрителните личности.“

Мантов, Вълков и Андреев стояха на телеграфа до часа един. Преда да се разотидат, те решиха да произведат парада на другия ден, 19 февруари, по много тържествен начин, за да се подигнат духовете. Тъкмо на часа един дотича обаче поручик Енчев и донася една телеграма до военния министър, с която майор Узунов искаше разрешение да не произвежда парад. След това всички напуснаха станцията.

На основание една мярка, взета от военния министър след бунтовете в Сливен и Бургас, полковите командири бяха длъжни да спят в казармата. Капитаните Андреев и Вълков отидоха в малката пионерна казарма, дето спеше и дежурният, капитан Дюлгерски, а Вълков се прибра в, голямата казарма на Дунавския полк.

На часа 3½ подир полунощ в стаята, гдето спяха Андреев, Илев и Дюлгерски, се спуснаха с револвери в ръце подпоручиците Кожухарски, Мирков, Трамбешски и Божински; те бяха придружени от 20 души войници, които насочиха щиковете си. Тримата офицери бидоха арестувани без съпротивление и закарани в карцера за долните чинове. След туй бунтовниците извадиха от казармата две роти: петата и телеграфната. На часа 5½ дойде при арестуваните самият Филов и ги разпита какво мислят да правят. Андреев заяви: „Арестуван съм, нищо не мога да мисля.“ Илев каза: „Да се търси споразумение.“ Дюлгерски: „Излишно е да се пролива кръв.“ Филов отговори, че ще говори с Узунова, който наистина пристигна след половин час. Узунов освободи Дюлгерски и Илева, а Андреева премести по негова молба в стаята на фелдфебела. Той каза, че революцията е обявена за спасението на България и че градът е в ръцете на революционерите. „Само Дунавският полк се държи още, заключи, той, но скоро ще се сдаде.“

Дунавският полк бе разпределен, както следва: една дружина бе в Силистра (дружината на Кръстева); дружината на Вълкова бе в главната казарма; дружината на Шиварова — в малката казарма; две роти квартируваха в еврейската махала.

Тая нощ (18-и срещу 19-и) Вълков бе поискал да спят в главната казарма: капитаните Данев и Шиваров; поручиците Попов II и Тончев и подпоручик Анастасов. Дежурен по полка бе поручик Корабаров. На часа четири около казармата се чуха гърмежи от разни страни. Офицерите, които спяха облечени, скочиха от леглата: едни излязоха вън, други почнаха да будят войниците. Един всадник пролетя през казармата и даде два изстрела с револвер; сетне залповете пак започнаха. Вълков разбра веднага, че бунтът е обявен.

Положението на Вълкова бе много критично. След като изпрати подкрепление срещу Силистра, в дружината му бяха останали почти само новобранци, които едвам се бяха научили да държат пушките. Самото му положение на обсаден, без храна и муниции, правеше борбата съвсем неравна. Пред тая голяма опасност обаче той не се смути и почна да командува тъй хладнокръвно, като че ли се намираше на учение. Преди всичко той заповяда да се затворят задните врата на казармата; сетне постави войници по прозорците и зае предната дървена сграда с цел. Сам той застана при целта. На задните врата капитан Данев бе построил също една полурота в цел.

Един залп от предната цел и от прозорците очисти Александровската площад. Тогава Вълков прати два патрула: един до малката казарма, за да предупреди дружината на Шиварова; друг до казармата в еврейската махала, дето се намираха двете роти. Първият патрул изпълни заповедта и донесе, че градината на малката казарма и кухните са заети от пионери, но че дружината се защищава и стреля. Патрулът до двете роти в еврейската махала, командуван от подпоручик Анастасова, биде пресрещнат от Трамбешски, който водеше едно отделение пионери. Двамата офицери размениха помежду си люти попръжни, както в боевете на Илиадата. „Дръжте тоя разбойник!“ — извика Трамбешски към войниците си. Анастасов отвърна: „Ти си разбойник и предател.“ Последва един залп от пионерите, но никой от патрула не биде ударен. Анастасов бе принуден да се върне в казармата и докладва на Вълкова за неуспеха на своята мисия.

Между туй почна да се съмва. Вълков видя, че е обиколен отвсякъде: всичките улици между главната казарма и града бяха заети от пионери. На часа седем бунтовниците предложиха на Вълкова споразумение, но той отказа да преговаря и продължи стрелбата. На високите прозорци на казармата и на стрехите той постави тогава гарнисти, като им заповяда да играят безспирно тревога: надеждата му бе, че при тоя зов народното опълчение ще се вдигне и ще му дойде на помощ. След това той свика офицерите на съвет и им предложи тоя план: да стоят до вечерта в казармата и щом се стъмни, да излязат вън и да се оттеглят на Левенттабия, да чакат тук подкрепления от Търново и с общи сили да превземат сетне града. У някои от офицерите, които съчувствуваха на Узунова, се появи колебание. Но Вълков стоеше пред тях с дигнат револвер и те не посмееха да се противят.

Боят между туй ставаше се по-мъчен. Новобранците, развълнувани, защото виждаха огъня за пръв път, стреляха безразборно и хабяха и малкото муниции, с които дружината разполагаше. А за положението в града Вълков не знаеше нищо. Едно музикантче, което той прати с писмо до Сапунова, се провря между редовете на пионерите и му донесе първите сведения: капитан Сапунов начело на опълчението нападнал пионерите, но бил принуден да отстъпи.

Сутринта след първите гърмежи в лабораторията на арсенала се събра една група от офицери националисти, които бяха спали у дома си, стражари, избягали в тъмното из ръцете на метежниците, и граждани, принадлежащи на опълчението и на дружината „България за себе си“. Тук бяха капитаните Владимиров и Сапунов, поручиците Петров, Вълнаров и Стайков, гражданите Юрданов и П. Матеев. Имаше и 15 лаборатористи, на които се даде оръжие. Поручик Вълнаров биде оставен да пази лабораторията, а всичките други тръгнаха към складовете, за които се бе чуло, че са разбити от метежниците. Наистина, до силистренските врата, пред склада, стоеше една кола, на която неколцина пионери товареха патрони. Лаборатористите дадоха един залп: двама пионери паднаха, другите се сдадоха. Лаборатористите ги обезоръжиха и дадоха пушките им на опълченците.

При складовете метежниците бяха оставили шестима войници на караул. Сапунов ги взе със себе си, а защитата на складовете повери на 10 лаборатористи под командата на поручик Стайкова. Сега цялата група се упъти към площада при Крайненското училище. Тук опълченци се качиха да бият камбаните; един барабанчик почна да играе сбор. Сетне групата се раздели на три части: 10 стражари и няколко опълченци тръгнаха към позициите на пионерите; шестте войници от караула, петима опълченци, шест лаборатористи и няколко стражари се сбраха с поручик Петрова на площада, зад джамията; останалите заеха улиците, които водят към складовете и към източния край на града: те построиха барикади от батлаци и камъни и почнаха престрелка с пионерите.

Часът бе вече девет; но денят бе мъгляв и не се виждаше много ясно. Боят се водеше хлабаво, без ожесточение. Противниците не знаеха силите си и още се наблюдаваха. Защитниците на правителството, изненадани от бунта, бяха пръснати и се събираха с голяма мъка. Повечето членове на дружината „България за себе си“ бяха се установили в къщата на Камбурова и чакаха един водител: на часа девет, като узнаха, че Сапунов атакува пионерите, те му съобщиха, че се поставят под негова команда.

Сапунов настъпи няколко пъти, но бе постоянно отблъскван: пионерите бяха по-многобройни и бяха заели по-добри позиции. Положението на националистите изглеждаше много неблагоприятно: трябваше да се чака помощ от другите гарнизони, но правителството бе ли предупредено за избухването на бунта? Телеграфната станция бе заета от метежниците. Не оставаше, освен едно средство за сношение със столицата: частният телеграф на линията Русе-Варна. Петър Матеев и Юрданов оставиха пушките си и се затекоха в железопътната станция, която намериха свободна; те пратиха в София чрез Варна първите известия за станалото.

В това време Сапунов, Владимиров и Петров се бяха оттеглили в лабораторията и държаха съвет. Те решиха да построят барикади и да задържат пионерите до вечерта, надявайки се, че дотогава ще успеят да стигнат първите подкрепления. Едва-що бяха свършили съвещанието, пристигна музикантчето, пратено от Вълкова. То носеше едно писмо, в което Вълков казваше, че ще се държи, но канеше Сапунова да настъпи, за да може I дружина да излезе от казармата и да си пробие път с щикове.

Между туй донесоха на Сапунова, че 60 войници от Дунавския полк, които се намираха в казармата в еврейската махала, били увещавани да се предадат от подпоручик Трамбешски, който ги държал обсадени. Трамбешски уловил с хитрост фелдфебела, но войниците останали под командата на унтер-офицерите, които отказвали да сложат оръжието. Тъкмо в тоя момент край лабораторията минаваха двама турци на коне; Сапунов и Владимиров взеха конете, възседнаха ги и пуснаха в кариер към еврейската махала, без да вземат предвид, че ще срещнат Трамбешски с пионерите му. Когато стигнаха пред казармата, те махаха шапките си и извикаха: „Урра!“ Дунавците, които ги познаха, им отговориха със същия възторжен вик. Офицерите разправиха на войниците, че другарите им от полка са обкръжени и че трябва да се спасят. Войниците още веднаж извикаха „урра“ и наскочиха в двора. Всичко това стана тъй бърже, с такова въодушевление, че Трамбешски, който бе наблизо, се спотаи. Шестдесетте дунавци нямаха патрони; Сапунов ги заведе в лабораторията, дето бяха донесени от складовете пушки и патрони. От нетърпение войниците отваряха яшчиците с щикове; един яшчик се запали, но те успяха да го угасят.

Часът бе вече два. Сапунов реши да направи с всичките си сили едно енергично нападение. Той раздели своята разнородна войска от войници, опълченци и стражари на три части, които трябваше да настъпят едновременно: поручик Петров — по улицата на Дряновския хан; Владимиров — по Александровската улица, самият Сапунов — по улицата на Мировото съдилище.

Когато тия трима офицери се готвеха да настъпят, деморализацията почваше вече в редовете на метежниците. Водителят на революцията, Узунов, бе човек възторжен и храбър, но болезнен и с мимолетни пориви. След въодушевлението на първите минути у него настъпи мъчително съмнение. Той се уплаши от своята отговорност, че е дигнал ръка срещу България. Мотивите, които му се виждаха вчера повелителни, сега слабееха пред очите му. И унинието му растеше, гнетейки сантименталната му душа. Около него нямаше кой да му вдъхне нова бодрост. Филов бе също като него с меко сърце и слаби нерви; Блъсков бе станал тоя ден невидим. От подчинените си млади офицери той можеше да очаква подчинение, но не и морална подкрепа.

До часа десет Узунов се бе надявал, че след малки опити на упорство всички части от гарнизона ще му се предадат. Но сега той видя, че противостоенето ще бъде дълго, че той не ще има време да го сломи със сила, защото войските на Регентството нямаше да закъснеят, а надеждата му, че по другите гарнизони от Северна България ще последват примера му, бе сега угаснала тъй безпричинно, както вечерта бе го завладяла. Трябваше, значи, да се действува пред непокорните войски с увещания, за да се въдвори до вечерта единовластието на революцията. На часа десет Узунов прати до Вълкова един парламентьор, който му занесе следното писмо:

Капитану Вълкову,

Молим ви като българин, не довеждайте делото, до което дойде, не е желателно да се избием и въобще много няма да спечелите. Съобщавам ви, че капитан Драндаревски с част от отряда е пленен от дружината, която отиде от Варна и е предаден на Силистренския гарнизон. В Свищов, Горна Оряховица, Дряново, Трявна, Враца, Орхание и Рахово има сериозно въстание. Помислете и елате да се сговорим, гдето е Илев и Андреев.

Майор Узунов

Узунов даваше тия лъжливи сведения, за да уплаши противника. Вълков обаче пак отказа да преговаря, като заяви, че може да влиза в сношение само с капитан Андреева, за когото подозираше, че е арестуван. На часа единадесет бившият капитан Корабаров, облечен сега в униформата си, отиде при Андреева и го моли да пише на Вълкова „да не лее братска кръв“. Андреев отказа. Тогава Узунов и капитан Зеленогоров направиха още веднаж опит да склонят противниците си на помирение. Те писаха на Вълкова следното второ писмо!

Първий сигнал ви дадохме, с който убедително ви доказахме, че нашето положение, най-повече целта, която имаме, доказват, че ний сме в много по-добри условия, в които се рий поставихте войската наедно, за да прекратим това кръвопролитие, което ако го допуснете, ще бъде голямо зло; умоляваме ви в най-милото, което имате, да се откажете от полка, като ви уверяваме, че както с вас няма да се постъпи, тъй както мислите, нито с подчинените ви.

Подписавшите взимаме отговорността на себе си за всички случайности, ако такива предвидите.

Майор Узунов

 

Чакаме вашия отговор най-скоро, наконец кажете ни какво искате и мислите да правите.

Същий

Капитан Зеленогоров.

Същото писмо бе отправено и до Данева, който изглежда да не го е получил. До капитан Владимирова Зеленогоров отправи тоже един приятелски позив: „Бай Владимиров, пишеше той, моля те в името на братството, българското име, всичко, което ти е най-мило, присъедини се към нас и ела при нас.“ Владимиров и Сапунов не отговориха, а Вълков повтори първия си отговор: че с бунтовниците не можеше да води преговор и че само с Андреев може да влезе в съприкосновение.

На часа дванадесет при Андреева отидоха капитан Корабаров, Узунов и Филов; те настояха пак пред него, тоя път много по-енергично, да пише на Вълкова. Но Андреев възрази, че като командир на една възбунтувана част той не може нито да предприеме нещо, нито да дава съвети. Тримата офицери изслушаха тоя отговор с голяма нервозност. Узунов, побледнял, му каза: „От тебе зависи да спасиш положението. Зеленогоров дойде с оръдията си, ще бомбардира казармата.“ Корабаров, по-буен, извади револвера: „Ще напишеш, извика той, или м… Ти си в нашите ръце.“ Андреев каза: „Мога да напиша на Вълкова, че съм арестуван, но нищо повече.“ Тогава те си отидоха яростни, като му се заканиха, че ще се разправят с него.

Заплашването на Зеленогорова не бе престорено. Подир пладне чуха се наистина два оръдейни изстрела, но понеже снарядът бе малък за калибъра на топа, не можа да отлети до целта. Впечатлението от топа бе поразително: някои от обсадените офицери заявиха на Вълкова, че дружината трябва да се предаде. Вълков заяви: „Който иска, нека излезе. Аз ще остана сам.“ Никой не мръдна от мястото си. Узунов между това пак поднови предложенията си за споразумение, на които Вълков се отзоваваше със същия отговор. Тъй преговорите се продължиха близо до часа три. Тъкмо тогава настъпваха по три пътища Сапунов, Владимиров и Петров. Пионерите показаха слабо съпротивление; след няколко изстрела те почнаха да бягат, преследвани от настъпателите. Като чу престрелката, Вълков реши да направи излаз. Зад казармата пионерите бяха турили пушките си на козли и чакаха разсеяно. Вълков даде на фелдфебела от втора рота един поляк на име Лепин, десет войника и му заповяда да разпръсне пионерите, като им вземе пушките. Лепин мина със своето малко отделение през къщата на д-р Петкова; като отвориха вратата на къщата, войниците легнаха и дадоха един залп. Изненадана, пионерите се пръснаха. Пътят стана свободен и цялата обсадена дружина излезе на площадката и почна да вика „Урра! Долу предателите!“

Офицерите метежници бяха се вече разбягали. На часа 3½ капитан Кожухарски отиде при Андреева и му каза: „Господин капитан, тия подлеци избягаха. Вземете полка и усмирявайте града. С жени работа се не върши.“

Андреев преди всичко даде заповед на окопаните пред казармата пионери да сложат пушките си; сетне каза да бият отбой. Той изпрати след това Кожухарски да съобщи на всички пионери по линията да се приберат в казармата си, а сам се упъти към главната казарма, гдето се срещна: с Вълкова, който бе построил дружината си и бе накарал музиката да свири. Подир малко се яви и Мантов, който бе блокиран в къщата на Юрд. Симеонов. Мантов и Андреев освободиха стражарите, арестувани в пионерната казарма, и ги пуснаха да обадят на населението, че градът е усмирен. Оттам двамата тръгнаха — Мантов на кон, Андреев начело на една полурота — към брега, за да преследват избягалите метежници, които бе подгонил и капитан Драганов с „Голубчик“.

Малката дунавска флотилия броеше всичко на всичко четирима офицери: капитан Ангелов, който изпълняваше временно длъжността на комендант, мичман Кисимов, капитан Драганов, командир на портовата рота, и подпоручик Матеев. Кисимов и Матеев бяха в заговора. На 19-и сутринта те взеха със себе си командата на „Голубчик“ — единствения параход от флотилията, който плаваше, тъй като другите зимуваха — и се присъединиха към възбунтуваните пионери. Капитан Ангелов, чиято къща беше близо до улиците, по които ставаше престрелката, бе принуден да се крие, догдето се води боят, и се показа на улицата, когато метежниците вече бягаха. Той бе намислил плана да вдигне опълчението, да извади от църквите кръстове и икони и заедно с духовенството и една команда от матроси да се покаже с тая процесия, за да порази духа на долните чинове^[4], но победата на Сапунова и Вълкова не му остави време да приложи тая стратегия. Активна роля игра от флотските офицери само капитан Драганов.

Капитан Драганов се научи за бунта от гърмежите на заранта. Той изскочи веднага на улицата да иде при ротата си; по пътя срещна своя фелдфебел Абаджиева, който му съобщи, че площада пред окръжното управление е заета от пионерите, че телеграфните стълбове са съборени, че всички стражари са арестувани и че улиците са заети. Драганов, до който бе дошла в последните дни мълвата за заговора, разбра, че бунтът е дело на иноверния полк. Той не знаеше обаче нищо за поведението на дунавците и на флотата. Стигнал при ротата си, той изпрати един моряк към главната казарма и двама други, Т. Калчев и Величко Симеонов, в дома на капитан Ангелова, по разни пътища. Симеонов биде обаче заловен от един патрул и закаран в пионерната казарма. Тук той видя помежду много други офицери мичмана Кисимова с коменданта на „Голубчик“. Запитан къде е отивал, той изказа поръчението си. Тогава Узунов му каза да се върне назад и да занесе на своя ротен командир следната записка:

Капитану Драганову. Не ставайте причина да се пролива братска кръв, елате при нас в саперните казарми.

Майор Узунов, подполковник Филов

Но Драганов не отговори нищо на тая покана. От донесенията на моряка той разбра, че „Голубчик“ е свободен: в тоя момент това бе за него най-съществено. Той заповяда на фелдфебела да събере и въоръжи всички строеви и нестроеви стари моряци и няколко от добрите новобранци; с тая пъстра дружина, която броеше 40 души, той отиде да завземе парахода. По пътя си той взе със себе си патрулите и матросите, които срещна. На часа седем той влезе в „Голубчик“ и го намери под пара; вътре бяха останали само една команда от десет моряци. Вахтеният съобщи на Драганова, че една лодка заминала преди малко за Гюргево и щяла да донесе някакви хора, които щели да влязат в парахода по знак, даден от него, а оттам в пионерната казарма. Драганов постави часови да наблюдават кога ще се зададе лодката; сетне прати фелдфебела с десет души при Ангелова и един патрул да разузнае какво става в града. Подир малко фелдфебелът донесе от Ангелова една записка, която съдържаше съвети към Драганова да се държи добре и да залови лодката. Върна се след това и патрулът; той носеше също записка от Узунова, която гласеше:

Драганову. В името на всичко минало моля ви не ставайте причина да се пролива братска кръв, присъединете се към нас. Чакам за отговор ½ час, в противен случай има ура.

Драганов отговори на Узунова:

Аз съм нямал никогаш намерение да проливам братска кръв; тъй също нямам намерение да изпълнявам и никакви противозаконни требования.

Между туй един фелдфебел от пионерите се показа на брега на Дунава и поразгледа местността при румънското консулство, която бе във вид на батарея за оръдия. Драганов схвана, че от тая позиция бунтовниците могат да му унищожат парахода в няколко минути, и реши да се отдалечи временно. След като заповяда да се освободи „Голубчик“ от дърветата, с които бе заобиколен за предпазване от леда, той отиде към железопътната станция и се установи на якор.

Около пладне се зададе лодката от Гюргево. По знак от парахода тя се доближи, но не щеше да спре. Драганов бе през това време в каютата. Фелдфебелът влезе при него и му каза: „В лодката е майор Панов и иска да види мичман Кисимова.“ Тогава Драганов се показа; в лодката бяха, освен Панова, Тома Кърждиев^[5] и двама непознати — всички в цивилни дрехи и с револвери в ръце. Драганов им каза, че той командува парахода, и ги покани да се качат. Щом стигнаха на палубата, часовите ги окръжиха и Драганов им заяви: „Г-да, на основание правилника за морската служба трябва да си предадете оръжието.“ Те се поколебаха за миг, дръпнаха се инстинктивно назад, но дадоха револверите си. Панов се доближи тогава до Драганова и му се препоръча; сетне попита: „Где е Кисимов? Ние искаме да идем при Узунова.“ Панов бе много развълнуван; Тома Кърджиев мълчеше. Драганов им каза, че ще ги прати при Узунова, но след малко, като получи записка от него. Те бяха нетърпеливи да чуят какво става в града. Драганов им съобщи, че пионерите се намират между Дунавския полк и милицията и че боят се води още. „Тогава — пише Драганов в своя рапорт — те се уплашиха и почнаха да искат да пусна лодка да отидат отсреща, за да пратят телеграма до Хитрово.“

Когато ставаше тоя разговор, Панов и тримата му другари бяха в каютата. Те бяха оградени отвсякъде с часови и без пушки, които само ги следяха. Панов почна да подозира, че е изпаднал в примка. Той попита Драганова: „Ако бунтът пропадне, ще ли ни пуснат да си идем?“ Драганов отговори утвърдително. Но в същата минута по негова заповед часовите се показаха на вратата и на прозорците на каютата с голи щикове. За Панова стана ясно сега, че се намира в плен. Той се смути съвсем. По-рано разправяше на Драганова, че Бендерев и Радко Димитриев били в Силистра и че въстанието щяло да избухне в Шумен и Свищов; сега устата му се склещиха и той гледаше наоколо си плахо.

„Голубчик“ се движеше в това време между австрийската агенция и арсенала. Между часа четири и пет стрелбата доближи край Дунава и Драганов видя до българския бряг две лодки: едната отиваше на острова, другата вървеше по течението на реката. Драганов напъти парахода към последната. Между туй на брега се показаха войници, опълченци и офицери от Дунавския полк. Капитан Добринов извика, че бунтовниците бягат. „Аз ще ги уловя, отговори Драганов, но кажете на вашите да не стрелят.“ Той издигна бял флаг и заповяда на гарниста да свири отбой.

Дунава бе се размръзнал и водите му влачеха едри късове от отчупен лед, между които лодката се блъскаше. За две-три минути „Голубчик“ я настигна. В нея лежеше Филов, сам, прострян на гърба. Той бе ранен лошо и кръвта му течеше обилно. Моряците го дигнаха предпазливо и го сложиха на пода на каютата, в която бе затворен Панов. Драганов го попита: „Где е Узунов?“ Филов можеше още да говори, но с ужасни страдания.

Той едва можеше да прошепне: „В гората.“ Драганов знаеше, че Узунов не бе имал време да стигне до върбалака, и каза да упътят „Голубчик“ към острова. Когато доближеха до него, моряците спуснаха една лодка е петима гребни, за да видят къде са се скрили метежниците; а командата се построи на борда с пушки в ръка. Когато лодката се допря де острова, от леда наскочиха няколко души и дигнаха бял флаг. Това бяха водителите „а бунта: Узунов, капитан Болман, поручик Кръстеняков, подпоручиците Енчев, Трамбешски, Мярков и четирима старши унтерофицери. Командата им прибра пушките. Те не показаха никакво съпротивление. Узунов и Болман бяха ранени: всички бяха в плачевно положение: убити духом, наплашени, очите пълни с ням и тъп ужас. Униформата им бе раздрана, оцапана с кал. — Някои бяха по риза и по панталони; всички бяха хвърлили чизмите си, защото се готвеха да преплават реката.

Лодката пренесе бегълците в парахода. Когато видя Драганова, с когото бе служил през време на войната във Видин, Узунов му каза: «Ето в какво положение се виждаме.» Той се мъчеше много от раната си и от срама на поражението. Другарите му нямаха сила да говорят. Драганов ги заведе в княжеския салон и ги затвори наедно. Те налягаха без мисъл, без чувства, като ранени зверове, които чакат смъртта.

Между туй брегът се покри с народ. Опълчението, разярено, продължаваше да стреля. Когато «Голубчик» наближи, между залповете, стотина се разреваха: «Дайте ги предателите!» Узунов дочу виковете и повика Драганова: «Драганов — промълви той, — само на тълпата не ни предавай. Моля ти се.» «Ще ви предам на прокурора» — отговори Драганов. Това той повтори и на тълпата; но тя не искаше да чака, жестока съдница, която искаше да изпълни немедлено приговора на своята съвест. «Какъв прокурор? — отговаряше тя. — Смърт! Смърт на предателите!» Целият, град бе тук сега, затреперил от жажда за отмъщение. В продължение на половина час Драганов води преговори с публиката, за да я залъгва, защото тя бе почнала и него да подозира. Най-сетне една лодка докара в «Голубчик» управляюшия флотилията Ангелова и военния прокурор Д. Маркова. Като знаеха настроението на града, те намериха по-уместно да не свалят веднага пленниците. Параходът се оттегли към арсенала и чака цели два часа, догдето народната буря поутихне.

Но тя не утихнали. Силните вълнения на тоя ден, гърмежите, страшната развязка на, драмата, възторгът от победата, звуковете на «Шуми Марица», която военните музики свиреха по площадите, поддържаха в населението една екзалтация, която отиваше до несвяст. До вечерта целият град, с жените и децата заедно, чакаше под мрачното февруарско небе, в калта, в разтопения сняг — чакаше да види хората, които бяха дигнали оръжие срещу България, решен да ги разкъса. Като видя, че населението не се разпръсва, Ангелов разбра, че във всеки случай по-безопасно ще бъде да се извадят пленниците на брега, преди да е паднала нощта.

С първата лодка бидоха извадени ранените: Филов, Узунов и Болман. Понеже те не можеха да вървят, моряците ги сложиха на брега, в калта. Един караул от войници, опълченци и членове на «България за себе си» ги пазеше. Но тълпата се блъскаше яростни към тях, кълнейки: «Така ви прилича, маскари»! Пукнете, да се отърват светът и България от вас!“ По-ожесточени млади хора викаха: „Дайте ги бе на нас да ги разкъсаме живи.“ Караулът обаче с извадени щикове не допускаше никого. С втората лодка излязоха: Енчев, Кръстеняков, Трамбешски и Божински. Олимпий Панов, Тома Кърджиев и двамата непознати, които бяха дошли с тях, слязоха на брега най-сетне. Ранените бидоха качени, на кола, а другите вървяха пеша, обградени от голям конвой. Когато, тълпата ги видя кални, гологлави, с издраскани лица и ръце, вместо, съжаление ярост обхвана душата и с едно стихийно чувство на разрушение я залюля. Пленниците газеха в калта по чорапи, вода течеше от дрехите им и канеше по земята, а многолюдието викаше подире им: „Смърт: на предателите!“ От време на време една вълна се раздвижваше към конвоя и се издигаха страшни гласове: „Дайте да заколим тия изроди!“ Зеленогоров бе турил гугла и я сваляше над очите си, за да не го видят. Но зевзеци почнаха да викат: „Да му се открие лицето, за да го видим що маскара е.“ Някой се впусна и му хвърли гуглата; Тогава тълпата почна да ръкоплещи.

Тримата ранени бидоха закарани в болницата, другите — в казармата. Въпреки ожесточението на народа конвоят не допусна никакво посегателство. До късно обаче тълпата продължаваше да беснее в града, зает от войската. А Мантов, възседнал на кон, даваше на стражата, която тичаше подире му, къси и енергични заповеди, които страшно звучаха в нощта.