Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Строителите на съвременна България (2)
Включено в книгата
Година
–1911 (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
aradeva (2014)
Допълнителна корекция
stratobob (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Автор: Симеон Радев

Заглавие: Строителите на съвременна България

Издание: Трето издание

Издател: ДИ „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.III.1990 година

Редактор: Рашел Барух

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Славка Иванова; Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1612

История

  1. — Добавяне

Книга трета
България пред вратите на Европа

I
Депутацията при Великите сили

Задачата на депутацията. — Кандидатурата на Мингрели. — Нота на Кямил паша за тази кандидатура; отговор на Силите. — Реч на Робиланта. — Тройното съглашение на Англия, Австрия и Италия по българския въпрос. — Сръбско-българските отношения. — Българската депутация при крал Милана. — Депутацията във Виена. — Заявленията на Калноки. — Първите тайни преговори и свиждания с Фердинанда Сакс-Кобург-Готски. — Аудиенция на Кобургския принц при австрийския император. — Калноки в полза на неговата кандидатура. — Окръжно на Гирса по разрива с България. — Русия отказва да приеме депутацията. — Аудиенция при граф Бисмарка. — Свиждането на Грекова и Калчева с Батенберга в Кьолн. — Българските пратеници на гости у лорд Солзбери и у лорд Идеслей. — Изявленията на тия двама министри в полза на България. — Преговори на депутацията за заем. — Депутацията в Париж. — Възторжен прием на българските пратеници в Рим. — Връщането на К. Калчев в София. — Греков и Стоилов в Цариград.

На 19 ноември Начович посети дипломатическите агенти, за да им съобщи мисията, с която Греков, Стоилов и К. Калчев бяха натоварени пред европейските правителства. Тям бе възложено: 1-во — да очертаят положението на България; 2-ро — да изразят желанията на народа; 3-то — да молят за едно бързо разрешение на кризата чрез избирането на нов княз.[1]

Последната точка бе най-важна, но по нея самата депутация най-малко разчиташе на успех. На италианския дипломатически агент граф де Соназ Стоилов казваше, преди да замине, че вероятността да се намери кандидат, приемлив за всичките Сили, е засега твърде далечна и че спешният дълг на българите е да бранят сега правата си.[2] Въпросът за избиране на княз бе наистина усложнен напоследък от намерението на Русия да наложи кандидатурата на Мингрелийския княз.

За тази кандидатура се говореше от няколко седмици. Още в първите дни на ноември Нелидов загатна за нея на Портата. Великият везир я посрещна обаче твърде зле. На Грекова той каза, че Мингрелийският княз представлявал лоши семейни традиции, тъй като баща му продал своето малко княжество на Русия. Посланиците също бяха удивени от странната идея, която Александър III бе имал да търси чак в Кавказ един непознат никому провинциален благородник, когато около своя дом и при роднинските нему дворове можеше да намери тъй лесно принцове с голямо име и с позната физиономия. В София впечатлението бе извънредно лошо. Българите бяха очаквали, че в краен случай Русия ще им препоръча някого от своите поданици, известни по заслугите си към славянството — някой генерал като Гурко, някой дипломат като граф Игнатиева, но никому не бе дошла мисълта, че тя ще иска да постави на българския престол един азиатец. В действителност Николай Давидович Мингрели бе израсъл в Париж и представляваше от себе си, както се изразил и Катков, един boulevardier[3] но във въображението на българите той се явяваше с дълга долама, калпак на главата и ханджар, препасан на кръста. „Ние не можем да изберем Мингрели, казваше Стамболов на едного от дипломатическите агенти, не можем, защото Берлинският договор забранява преселването на черкезите в България.“[4]

Възмущението ще порасне още повече, когато ще се узнае от руските вестници, че не бащата на Мингрелийския княз предал владетелските си права на Русия, а сам той[5] но и засега то се проявяваше в националистическите кръгове с един жесток и почти уличен език. В Независима България Петков пишеше:

Сметките на руското правителство са твърде ясни: то ще тури Мингрели за княз и подир един месец ще го накара да се откаже от трона за някое скъпо-скъпо възнаграждение и да го предаде на руския цар. По тоя начин България ще осъмне някой ден руска провинция… И наистина, какво ще държи скъпо един подобен вагабонтин вроде Мингрели да се награби о руско злато и да отиде да си живее мирно в Русия?

Яростта на Петкова се смекчаваше в хумор, когато той напомнуваше азиатското произхождение на Мингрели. „Че ние, провикваше се той, по-добре ще се съгласим да турим дядо Георги Гаджал войвода, отколкото да се подчиняваме на всевъзможни черкези и грузинци мингреловци, за които сама Русия настояваше в Берлинския конгрес да се махнат от Българя.“[6]

Петков заявяваше, че в България само двамина били способни да дигнат ръка за Мингрели: Каравелов и Цанков. Той се лъжеше: Каравелов по никой начин не би възприел тая кандидатура; а Цанков щеше да се преклони мълком пред нея, понеже такава бе волята на Русия, но без радост.

Между туй Русия запита официозно европейските правителства дали биха те одобрили кандидатурата на Мингрели. Въпросът биде поставен най-напред във Виена, тъй като оттам можеше да дойде най-важното възражение. Калноки посрещна руското предложение много хладно. Сам той се готвеше да внуши на Силите друг един план. На 10 ноември той го съобщи на италианския посланик[7] касаеше се да се образува една международна комисия, която да прегледа Румелийския устав съобразно конвенцията на Топхането (1886, март) и да подготви „преминаването от сегашното положение към управлението на бъдещия княз на България“. Идеята на Калноки бе двойно нещастна: тя щеше да отвори старата рана на румелийската революция и после да постави избирането на княз в зависимост от преработката на устава, която можеше да се продължи неопределено. Тази несгода посочи и Ди Робилант. Очевидно бе, че и Русия нямаше да се съгласи на тоя начин на действие, тъй като той щеше да тури България под общия европейски надзор.

 

 

Руското запитване върху Мингрели съвпадна с разговора, който Калноки водеше в Рим относително своя план. Може би той да бе помислил за устройването на европейска комисия само за да отстрани руската кандидатура. Във всеки случай на Лобанова той отговори много уклончиво. Върху личността на Мингрели тоя заяви, че не може да се произнесе, понеже не знаел доколко той е подготвен да заеме един такъв висок и труден пост[8] но постави две формални условия: 1-во — всички велики сили и Турция да си дадат съгласието; 2-ро — изборът да стане в скоро време. Другите велики сили се отзоваха одобрително. Само Англия отказа да се произнесе, като заяви, че ще даде своето мнение, когато въпросът бъде поставен официално.[9]

Официално въпросът можеше да бъде поставен според Берлинския договор само от Турция. Портата обаче показваше голямо недоволство спрямо посредничеството, което й предстоеше. Тя бе решена да направи тайно всички усилия, за да провали руската кандидатура, по-открито тя не смееше да излезе срещу нея. За Кямил паша настъпваше много деликатен момент: русофилската партия в Илдъза, която постоянно се усилваше, можеше да се възползува сега от трудността на положението, за да го катурне. Трябваше да се действува с голям такт, за да се осуети руският план, без да се предизвика Русия.

Кямил паша не бе недостоен за една тъй сложна задача. Произходящ от едно еврейско семейство, потурчено не преди много, той бе наследил от семитската раса живостта на ума, плодовитостта на въображението и една извънредна гъвкавост на темперамента. Между турските държавни мъже от миналия век той бе несъмнено ако не най-даровитият, то във всеки случай най-образованият. От време на Кримската война той бе абонат на в. Times и тоя малък факт говори достатъчно за неговия интерес към светската политика. Учен той не бе — не е имало още и досега учен мъж между политическите мъже на Турция, — но добре запознат с европейските идеи, с психологията на своето време, с големите течения на историята от Парижкия мир насам (1856). В Русия той виждаше естествения враг на турската цялост и в отпора към нейния вековен устрем — главната задача на Портата. България, скарана с Русия, афоресана от славянството, му се явяваше като едно сечиво, фабрикувано от провидението, за да брани Турция от руско нашествие към Цариград; тая идея тъй дълбоко бе загнездена в него, че от румелийската революция до избирането на новия княз той ще бъде най-ревностният адвокат на българите пред Европа. Тази ревност не бе винаги действующа, защото Кямил паша, крайно ловък, не притежаваше никаква енергия; но в пасивното противостоене, в отлаганията, в тая сила на инерция, която обезсърчава буйните дипломати и приспива демона на историческите кризи, той показва непрестанно един неподражаем дар.

На руските постъпки за Мингрели везирът отговори с една благовидна обструкция, която бе свойствена на неговия нрав; той каза, че ще постави официално тази кандидатура, ако тя бъде одобрена от всички велики сили — което значеше да се повърне въпросът пак пред Европа — и ако Великото народно събрание бъде свикано немедлено, за да произведе избера. Последното условие събаряше в действителност целия руски план, тъй като нито Регентството бе наклонно да приеме Мингрели, нито Русия щеше да се съгласи, щото изборът да стане от едно Събрание, прогласено от Каулбарса за незаконно.

Наистина, в същия ден (10 ноември) Начович заявяваше на дипломатическите агенти[10], че кандидатурата на Мингрели е недопустима, а Нелидов съобщаваше на Портата, че да се произведе изборът от настоящето Събрание е немислимо. Русия предявяваше освен това и други изисквания. „Руският посланик, пишеше Галваня[11] на своя министър, че получил заповед от своето правителство да заяви на великия везир, че избирането на княз трябва да бъде поверено не на настоящето, но на едно ново Събрание, че Русия щяла да положи още като абсолютни условия, щото, преди да се постъпи към избора на княз, да се промени Регентството, да се измени Търновската конституция и да се уволнят от българската войска някои от най-влиятелните офицери, известни по своите симпатии към Александра Батенберга.[12] С една реч, Русия искаше да постигне чрез посредничеството на Портата това, което не бе успяла да постигне чрез мисията на Каулбарса: предаването на цялата власт в княжеството — политическа и военна — в ръцете на хора, посочени от руския цар. Ролята на великия везир трябваше да бъде значи — подобно на евнусите, които занасяха едно време на провинените робини от харема фаталната връв, да намаже въжето, с което Регентството трябваше да обеси независимостта на България, себе си и своята партия.“

За такава роля Кямил паша не се чувствуваше призван. След изумителния отговор, който се получи от Петербург, той се опита да пресече всякакви по-нататъшни разговори с Нелидова върху Мингрели. Пред Европа той се постави, като че ли шансовете на грузинския принц са пропаднали окончателно. На италианския посланик, който му казваше, че не би било зле да се приеме руската кандидатура и изборът да бъде произведен от съществуващото Събрание, той възрази, че не може да последва неговия съвет, тъй като той е станал безпредметен след резервите на Англия и Австрия и след заявлението на Регентството, че личните качества и семейните традиции на Мингрели не давали достатъчна гаранция на българите, какво той ще умее да пази независимостта им.

Докато се водеха тия преговори, Мингрелийският принц, повикан телеграфически от императора, бе пристигнал от Кавказ в Петербург. Той има няколко пъти разговор с императора и с министъра на външните работи. Изглежда, че мечтата да стане княз на България, не го е блазнила много. Италианският посланик от Петербург съобщаваше, че той бил безвреден човек, стоял настрана от панславянското течение, нямал военни наклонности и русин бил само по име.[13] Гирс като че ли не е бил в голям възторг от него; но Александър III го познаваше още от детинство и го ценеше много. Това обясняваше енергията, с която руската дипломация бе принудена да поддържа тази парадоксална кандидатура.

Главното усилие бе сега съсредоточено в Цариград. След своя неуспех пред великия везир Нелидов почна да действува още по-силно пред султана, биейки у него на познатите струни на малодушие и на личен егоизъм. От Илдъза дойде наистина заповед до Портата да постави официално пред европейските кабинети кандидатурата на Мингрели. На 21 ноември министърът на външните работи Кюрд Саид паша изпрати до турските посланици надлежната нота, която свършваше тъй:

Справедливо загрижени от въпроса за ваканцията на княжеския пост, българите са се отнесли вече до сюзеренния двор, тяхната върховна законна власт, за да им посочи какъв кандидат да изберат. Между туй руското императорско правителство ни предложи кандидатурата на Мингрелийския княз. Императорското правителство, като видя, че не би имало никаква причина, за да отклони това предложение, даде своето съгласие предвид на едно бързо разрешение на въпроса, бидейки убедено, че и другите Сили не ще откажат от своя страна одобрението си.

Като подложите горното на високото внимание на Правителството, пред което сте акредитирани, ще му изкажете нашата вяра, че то ще ви окаже благосклонното си съдействие в мерките, които императорското правителство (турското, б.а.) ще счете за нужно да препоръча в София за избирането на Мингрелийския княз.

На другия ден турският посланик в Рим Фотиядес паша се представи пред Робиланта и му прочете инструкциите си. Една погрешка, станала в предаването на нотата по телеграфа,[14] бе изменила съдържанието й в смисъл, че Русия е дала някакво обещание на Портата относително разрешението на кризата. „Какво е това обещание на петербургското правителство?“ — попита италианският министър, който бе помислил, че се касае за условията, с които Нелидов бе съпроводил кандидатурата на Мингрели. После той каза на посланика, че е странно, дето Портата иска от Силите съдействието им за мерките, които ще препоръча в София, без да каже в какво именно ще се състоят те. „Докато тия две топки не ми бъдат обяснени, заключи ди Робилант, невъзможно ми е да се произнеса относително ходатайството, отправено към кралското правителство.“[15]

Не по-благоприятен отговор турската нота намери във Виена, дето Калноки повтори това, което бе казал по-рано на руския посланик: че е нужно съгласието за всичките Сили; че е необходимо изборът да стане немедлено. Граф Херберт Бисмарк от своя страна одобри намерението на Портата да действува в София примирително, но поиска също да знае какви мерки тя мисли да препоръча на Регентството. Отзивът от Лондон, както трябваше да се очаква, бе съвсем неблагоприятен. Лорд Идеслей телеграфира на английския посланик в Цариград да изрази удивлението си, че Портата е приела и препоръчва кандидатурата на Мингрели[16], която била очевидно противна на Берлинския договор.

Кореспондентът на Московские ведомости[17] в Цариград П. Шахтахтински описа в една от своите дописки начина, по който сър Уйлям Уайт изпълнил тия инструкции на своето правителство. Той укорил преди всичко Саид паша, че Турция се повлияла от руските заплашвания и склонила да упражнява насилствено давление върху княжеството.

Ако вашето давление, казал той, се увенчае с успех, България ще бъде руска провинция и нейната армия, която при вашето благоразумие би била естествена съюзница за защита от рисковете на руското нашествие, ще бъде руски авангард за настъпването към Стамбул и за забиването на руското знаме над „Св. София“. Ако вашето давление не се увенчае с успех, вие ще се разсърдите на живот и смърт с българите.

Уайт казал на пашата да не губи предвид, че всички народи ще държат сметка за покушението, което Турция се готви да направи върху българската независимост, и че когато тя, Турция, ще бъде на свой ред предмет на посегателства, нито един глас нямало да се издигне в нейна защита. „Политиката на Русия, добавил той, е да възбужда турците против Европа и когато Европа се разположи зле спрямо тях, да им обяви война.“ Тъй действувал граф Игнатиев до 1877 год.

Доводите на Уайта бяха силни, но той ги отправяше до хора от Портата, които мислеха като него; трябваше да може той да ги каже лично на султана. Абдул Хамид обаче избягваше да го вижда, чувствувайки инстинктивен страх от неговата пряма и могъща природа и от умозаключенията, в които щеше да го улови като в клещи. Скрит в Илдъза, гдето го обсаждаха агентите на Нелидова начело с Риза паша, той даваше заповеди на Портата да върви по руските води.[18]

На запитванията, които някои Сили бяха отправили към турските посланици върху пълните точки на тяхната нота, Портата мислеше да отговори с едно ново окръжно. Тя го приготовляваше тайно, когато Гадбан ефенди съобщи предварително на Начовича съдържанието му. Начович от своя страна предупреди агентите и преди Портата да е съчинила окончателно тоя документ, европейските кабинети се съвещаваха как да действуват в Цариград, за да отклонят Портата от опасните й попълзновения. Гадбан се разяри, когато видя, че е станал причина за една голяма неприятност на Портата. Той се затече да се разправя в Министерството на външните работи, но там му обадиха, че министърът не е дошъл. „Джендеме гитсъи!“ — извика той и пред разсилния почна да ругае Начовича с ужасния речник на сирийски роб, пиян от лоша мастика. След тая сцена Начович престана да приема Гадбана. А Портата се отказа да прати своето окръжно.

Тя даде на посланиците устни обяснения върху съветите, които щяла да прати в София. Тия съвети се заключавали в следното: да се съставят ново Регентство и ново министерство, в което да влизат представители от всичките партии, и да се свика Великото народно събрание за избирането на Мингрелийския княз. Русия щяла да се съгласи, щото новото Регентство да реши дали изборът трябва да стане от съществующето събрание, или от едно друго.

Срещу тоя руски план излезе най-напред Италия.

В последно време Италия се бе окончателно сдружила по българския въпрос с Англия и Австро-Унгария.[19] На 14 ноември в отговор на една интерпелация, представена от депутата Сант Онорфио, ди Робилант бе заявил:

Отношенията ни с Германия и Австро-Унгария се отличават с най-голямо взаимно доверие и със сърдечност. Кралевското правителство се присъединява към миролюбивата програма на двете съседни империи и ще продължава да се присъединява и занапред към нея в същата форма и мярка, като ще се грижи да направи споразуменията си колкото е възможно по-интимни и да отговарят още по-добре на взаимните интереси. С Англия кралевското правителство ще поддържа и ще се старае да развие още повече, ако обстоятелствата го изискват, връзките на онова особено приятелство, което е традиционно за италианската политика и което нито времето, нито неизвестността на бъдещето ще изменят.

Последните думи означаваха безусловната солидарност на Италия и Англия по един въпрос, в който лондонският кабинет бе взел определено становище. Това изявление бе доста ясно; ди Робилант го допълни с една по-широка формула. Говорейки за положението в България, за нуждата да се тури край на кризата, той каза:

Относително ролята, която се пада на Италия в тия работи, никой не може вече да се съмнява, че нейното съдействие, което ще бъде толкова деятелно и енергично, колкото го наложат обстоятелствата, ще е за ония Сили, които, както нас, искат запазването на мира и почитанието на договорите.

След като се колеба известно време между страха от големи европейски усложнения и влеченията, произходящи от нейното революционно минало, Италия заставаше редом с Англия и Австро-Унгария срещу руската политика и заявяваше готовността си да иде в това направление до всяка крайност.

Изявленията на Ди Робиланта се посрещнаха във Виена с най-голяма радост. Калноки телеграфира на австрийския посланик в Рим:[20]

Моля ви да се възползувате от първия случай, за да изразите на граф ди Робилант голямото задоволство, с което видях в неговия отговор на интерпелациите по българския въпрос съвършеното съгласие, което съществува по тоя предмет между нашите взаимни оценения. Кажете на г-н министъра, че неговата реч произведе тук навсякъде най-добро впечатление и че се надявам, какво едно крепко сътрудничество между нас и Италианския кабинет ще има най-полезните последствия за по-нататъшното развитие на този въпрос.

Както Солзбери се бе стремил да изпречи срещу Каулбарсовите опити за диктаторство опозицията на Австро-Унгария, тъй и Калноки сега очакваше, щото Италия, по-безкористна поради своето географическо положение, да стане тръбачът на новия дипломатически пристъп срещу Русия. Ди Робилант бе по големите спомени на своя живот и великодушието на своя темперамент най-призван за една рицарска роля в дипломацията. На плана, който Нелидов бе успял да наложи на Портата и който Саид паша бе изложил в устни обяснения, той се възпротиви с едно окръжно до италианските посланици, в което заявяваше, че великите сили не могат да подкрепят турските постъпки в София, тъй като те съставлявали пряма намеса във вътрешното управление на княжеството. Окръжното доказваше, че начинът на действие, препоръчван от Турция вследствие на нейното споразумение с руското правителство, противоречал на духа на Берлинския договор, който дал самостоятелност на управлението на България.[21]

Окръжното на Ди Робиланта даде повод на Силите да определят по-скоро своето несъгласие с намеренията на Портата. Кямил паша, който бе станал по неволя проводник на руския план, не направи нищо, за да го защити. Пред упреците на някои посланици, че е склонил да упражни в България една намеса, която щеше да съставлява лошо начало за бъдеще, той отговори, че бил заблуден от Гадбан ефенди.

В това твърдение имаше нещо вярно. На 18 ноември великият везир[22] телеграфираше на Гадбана между другото:

В писмото ви от 10 ноември вие ми казахте, че настоящето правителство мислило да свика голям съвет от българските първенци и от всичките бивши министри от всички партии, за да изложи положението и да образува от всички партии министерство и Наместничество[23] в писмото ви от 10-и същия месец вие ми съобщавахте, че от разговора, който сте имал с г. Начовича, сте могли да разберете, че приемането на кандидатурата на Мингрелийския принц не се считало за абсолютно невъзможно.[24]

В тия сведения на Гадбана всичко бе изобретено от неговата сирийска фантазия; никой не бе му говорил за някакъв събор на политическите мъже и разговорът му с Начовича за избора на Мингрели бе въображаем. Той заблуждаваше тъй дръзко своето правителство, за да улесни плановете на Нелидова в Цариград. Тая игра обаче не можа да се продължи много; осведомена от Регентството, Портата реши да отзове Гадбана, против когото бяха въстанали и всичките дипломатически агенти в София. Преди обаче да вземе тая мярка, която руското посолство щеше да счете насочена срещу него, Портата чакаше да види какъв прием ще намери българската депутация пред Силите.

II

Първоначалната мисъл на Регентството бе да прати членовете на депутацията поотделно на разните постове: Грекова в Цариград, Стоилова в Русия и после в Германия и най-после в Австро-Унгария, Кочо Калчева в Англия, Франция и Италия.[25] Тоя план бе неудобен, тъй като намаляваше значението й, тъй да кажем, тържествеността на позива, който България щеше да отправи към Силите; реши се поради това и тримата да тръгнат вкупом.

На път за Виена депутацията се спря в Белград, за да се представи на крал Мидава. Отношенията със Сърбия бяха се възобновили официално и ставаха всеки ден по-сърдечни. На 13 октомври д-р Странски и Франасович подписаха спогодба върху всичките спорни въпроси между двете съседни държави.[26] Протоколът се състоеше от четири точки: 1. Спорната ливада в Брегово се обявяваше за неутрална и в замяна на нея Сърбия се обявяваше готова да отстъпи на княжеството една съответствующа част от сръбската територия. 2. Една сръбско-българска комисия трябваше да се образува и в срок от два месеца да изучи стопанските сношения между двете страни и да сключи в срок от шест месеца търговски договор. 3. България се задължаваше да държи сръбските емигранти на 60 километра разстояние от сръбската граница срещу едно тъждествено задължение на Сърбия по отношение на българските емигранти. 4. Княжеското правителство обещаваше да положи всичките свои старания, за да свърши постройката на линията Вакарел-София-Цариброд колкото е възможно едновременно с онова на линията Пирот-Ниш.

Два дена по-късно (15-и) д-р Странски биде приет на аудиенция от Милана и му връчи писмото си като дипломатически агент. На 23 ноември новоназначеният сръбски агент Данич има аудиенция при регентите. Приемането му стана според церемониала, употребяван във времето на княза. Данич връчи на регентите собственоръчно писмо от Милана и сетне им държа реч според обичая. След това му отговори от името на Регентството Стамболов. Двете речи бяха надъхани с топло приятелско чувство.

В деня, когато Данич се представи в София, депутацията приетата в Белград. За нейното пребивание в Сърбия Стоилов телеграфираше на Начовича (24 ноември):

В събота пристигнахме от границата дотук благосклонен и официален прием от властите. Вчера свиждане с Гарашанина. Сръбското правителство е готово да подкрепи борбата за независимост, защото с нашата несполука те виждат опасност и за Сърбия. Каузата, защищавана от България, е кауза на всичките балкански народи. Сърбите няма да правят тайна от тая солидарност, като мислят, че това ще ни бъде в помощ пред Силите. Днес аудиенция у краля; трая 2 часа; прием сърдечен. Негово величество остана особено задоволен от спирането ни тук и посещението и ни натовари особено да благодарим на правителството и Регентството и ни е поръчал да му се представим. Той изказа възхищението си за начина, по който са водени работите досега. Потвърди напълно уверенията на Гарашанина и каза, че ще ни спомогне за сполучливото развързване на кризата. Негово величество ни попита с какво може да ни бъде полезен засега. Отговорихме: засега трябва да засвидетелствува пред дворовете солидарността на сръбските и българските интереси, а по-после, след като се върнем и се осветлим от забиколката, ще можем да укажем по-конкретно на начина. Негово величество препоръчва на нашето правителство да следва досегашната си политика. Общо впечатление произведено е, че докато следваме тая политика, сърбите могли би да се решат да влязат в съюз о нас. Но не би направили предложение за това. Нашите разговори могат да служат за основа на по-нататъшни преговори. Утре тръгваме за Виена.

Стоилов

Намерението на депутацията бе да се спре един ден в Будапеща, за да влезе в съприкосновение с маджарския политически свят, който пръв бе надал вик срещу руската политика, и да осветли граф Тиса върху положението на Регентството. Но мисълта, че тяхното пребивание в унгарската столица ще даде повод за антируски манифестации, които щяха да унищожат и малкото им шансове да бъдат приети в Петербург, накара тримата пратеници да продължат пътя си направо за Виена. Краткото им спиране на будапещенската гара не мина обаче съвсем без манифестации. Публиката не биде допусната до трена, но пълнеше всичкото празно пространство пред станцията. На гарата чакаха журналисти и студенти. Щом депутатите слязоха, една възторжена овация ги посрещна. Един студент им държа от името на университетската младеж реч, в която възпя доблестта на българския народ. От името на депутацията отговори Греков. Той изрази решението на България да продължава борбата, додето нейната независимост е застрашена. „Не ние, каза той, сме създали настоящето критическо положение и не върху нас трябва да паднат отговорностите за последствията.“[27] За бъдещето той заяви, че българите ще приемат всяко решение, което ще запази тяхната независимост и националната им физиономия. В заключението си Греков благодари на маджарския народ за благородното покровителство, което той прострял над младата свобода на България. Когато тренът изсвири, от перона, от площада пред гарата, от близките улици се издигна едно бурно и продължително приветствие към България.

Във Виена се готвеше за депутацията много добър прием. Калноки бе заявил предварително, че не може да й даде официална аудиенция, но считаше, че ще бъде за всички правителства полезно да не откажат на пратениците на България официозно свиждане, за да узнаят лично от тях какво е разположението на духовете в княжеството. Той намираше състава на депутацията много сполучлив. Стоилова той лично познаваше и го ценеше като честен и образован човек.[28] От Грекова той очакваше добро осветление върху преговорите, водени в Цариград, и ролята на Гадбана. Кочо Калчев бе още непознат, но и за него от София бяха дадени отлични сведения.

Калноки бе се изразил пред английския посланик, че ще изслуша депутацията много симпатично, но без да влиза в преговори с нея. Същият тон даваше на печата и вестникът на Външното министерство Fpemdenblatt. Поздравлявайки депутацията, той казваше, че тя ще бъде най-съчувствено посрещната във Виена, но добавяше, че никакво окончателно разрешение тя не трябва да очаква върху висящите въпроси. Нейната мисия трябвало да бъде чисто осведомителна. Другите австрийски вестници писаха по-насърчителни статии; някои от тях изказваха симпатиите си към България с голям лиризъм.

На виенската гара българските пратеници бидоха също причакани с овации. Един полски студент им поднесе в една пламенна реч привета на своето разпокъсано отечество. Австрийското правителство не даде обаче да станат големи демонстрации. Депутацията се установи в Grand Hotel (26 ноември).

Най-напред депутацията се срещна с главния секретар в Министерството на външните работи граф Сечений. Върху това свиждане Стоилов телеграфира в София:

Днес видяхме Сечений, товариш, на Калноки, комуто изложихме целта на мисията си и желанието на българския народ да се тури край на кризата с избирането на княза. Казахме му, че избирането на Мингрели е невъзможно и че ако Силите не се споразумеят да ни изберат един княз, който по произхождението си и възпитанието си да ни дава достатъчни гаранции, че няма да продаде България, то ние сами ще търсим един княз, който да ни обещае, че като го изберем, ще се реши да дойде в България да вземе управлението на страната. Сечений ни изслуша и ни каза, че сме сторили добре да дойдем тук и че правителството ще ни приеме и ще ни изслуша с удоволствие. Но на всичко, що му съобщихме, ще ни отговори Калноки, от когото ни се назначи аудиенция утре, часа в три.

Стоилов

На 28 ноември депутацията се представи на министъра, след което Стоилов докладва до правителството:

Днес имахме аудиенция у Калноки час и половина. Присъствува тоже Сечений, от когото останахме задоволни. От въпросите и отговорите извадихме следното:

Калноки сърадва на правителството, че съумяло да спази порядъка в България; поддържа политиката, изложена в Делегациите, за България. Съзнава, че Русия се е положила в безизходно положение спрямо нас, но мисли, че после тръгването на Каулбарса има една detente[29], която ще позволи да отвори път на споразумение, че след падането кандидатурата на Мингрели ще се отворят преговори за други княз. Попитахме, ако сами намерим княз и ако той се съгласи да дойде, ще ли бъде подкрепен; отговори, че австрийското правителство ще приеме всеки княз, който се избере от българския народ, като прибави, че трябва да се придържаме и в тоя въпрос в границите на Берлинския договор.

На въпроса, че в случай, че някое правителство предложи разтурването на настоящето правителство, какво поведение ще държи Австрия, той отговори, че австрийското правителство всякога се е придържало по принципа да не се меси във вътрешните дела на България. И понеже сегашното българско правителство е запазило порядъка, Австрия ще отблъсне всяко предложение за разтурването му, отгдето и да стане. На въпроса, какво мисли за кандидатурата на Мингрели, отговори, че ако българският народ не го иска, никой не маже да му го наложи; въобще нито дума не каза в полза на Мингрели.

Най-после Калноки съветва правителството да пази порядъка в България, като се обеща да ни спомогне за по-скорошното изливане от настоящата криза и за изнамирание на княз. Като си излязохме, Сечений отделно ни сърадва за благоприятния изход на аудиенцията и ни каза, че Калноки е казал повече, отколкото обикновено говори.

Стоилов

Рапортът на английския посланик съдържа върху това свиждане някои допълнителни данни, които той научил от самата депутация.[30] Пред Калноки говорил главно Греков. Той изразил голямото желание на българите да видят мира, въдворен в земята си чрез избора на княз; казал, че Мингрели има вече лошо име поради миналото на своя дом, че Великото народно събрание ще приеме само един кандидат, който да дава със своето лично положение вяра, че ще брани независимостта на новото си отечество. За Русия Греков забелязал в течението на разговора, че тя иска от българите сляпо доверие, без да постави изрично своите искания, вследствие на което помирителният дух на българите не можел да се прояви.

След като биде приета от Калноки, депутацията посети всичките посолства, като остави картички там, гдето не завари самите посланици. Най-важният разговор тя има с руския посланик княз Лобанова.

Отношенията на България с Русия, след като бидоха формално скъсани, се влошиха още повече. След заминаването на Каулбарса Русия изпрати до посланиците си едно окръжно, в което означаваше развитието на мисията на генерала. Изложението бе тенденциозно и съдържаше големи фактически неверности. Тъй например Гирс твърдеше, че мисълта за едно помирение на партиите била внушена от Каулбарса, но „диктаторите“ на България я осуетили, защото получавали насърчения отвън и разчитали на пълна безнаказаност поради отсъствието на всяка военна намеса.[31] Окръжното свършваше със следните заявления:

Русия, която създаде България, не иска да посяга на нейната независимост. Тя иска да й я възвърне. Неин дълг е и нейно право да не позволи, щото българският народ, за когото тя се е била, да бъде угнетяван от едно малцинство от агитатори радикали, да бъде отклонен от естествения си път и превърнат в огнище на анархия, на революция и на враждебност спрямо нацията, която го е призовала на живот и няма друго желание, освен да му запази тоя живот.

Негово величество императорът не се отказва от надеждата да постигне тая цел. Негово величество ще посвети всичките си старания. Той иска да я преследва с мирни средства и без да се отдалечава от договорите, докато те бъдат еднакво съблюдавани от всичките други Сили.

При тия условия Августейшият ни Господар ще чака развитието на положението.

И тази руска нота има печална участ. Силите взеха бележка само от миролюбивия й дух, като отхвърлиха обвиненията, които тя съдържаше срещу Регентството. „Аз оставям, каза Калноки на княз Лобанова, настрана всяко прение върху историята на Каулбарсовата мисия и нейните резултати, но се присъединявам към заключението на нотата, какво трябва да се действува съвсем мирно и съобразно с договорите.“[32] В своя разговор о Нелидова Кямил паша не се задоволи с тази малко ироническа почит към благите намерения на Русия, но се впусна и в оценение на поведението на Каулбарса. „Не съм съгласен, заяви той[33], с твърдението, че княжеството се намира в анархия; генерал Каулбарс представлява невярно положението на страната, като я описва стенеща под сопата на своите угнетители. Българският народ е доволен от настоящето си управление и не желае ни най-малко да променява правителството си, за да се хвърли в обятията на една партия, която съставлява в страната незначително меншество.“

От всичката тази полемика, в която тя нямаше хубавата роля, у Русия бе останало едно тежко впечатление, пълно с горчивина. Пратениците на България, които идеха сега да съживят този спомен, не можеха да бъдат за Лобанова много приятни гости.

Той ги прие обаче учтиво. Личен приятел на Батенберга, той бе гледал с голяма тъга на руските заговори срещу него; и сега неговото мнение бе, че славянофилите със своето лекомислие увлякоха Русия в едно положение, от което тя не можеше да излезе с чест. Лобанов познаваше добре Стоилова от 1883 г., когато българският държавен мъж заседаваше във Виена в конференцията à quatre.[34] Личните връзки послужиха и тоя път за звено.

Изходът на свиждането не бе обаче много благоприятен. На 29 ноември Стоилов съобщаваше в София:

Вчера приети от руския посланик, който ни заяви, че не може да ни приеме официално, но частно, като стари познайници. Като предвиждал, че ще искаме да отидем оттук в Петербург, поискал инструкции. От Петербург му съобщили, че не можем да бъдем приети в Русия. Помолихме го да поиска разрешение да ни приемат частно, за да изложим на Гирса истинското положение на работите в България и да потърсим средство за полагане край на кризата. Посланикът ни попита какви предложения ще направим в Петербург за свършване на кризата. Отговорихме, че ние не можем да направим никакви определени предложения и желанието ни е да чуем какви са исканията на руското правителство. Като дадохме уверения, че българското правителство е въодушевено от искрено желание да бъде в споразумение с императорското правителство, Лобанов обеща да телеграфира и да ни съобщи решението на руското правителство.

След три дена депутацията пак се срещна с Лобанова, който й заяви, че е получил от Петербург отрицателен отговор.

Вчера руският посланик ни съобщи, телеграфираше Стоилов, че императорът е противен на приемането ни в Русия. Попитахме го, в случай че пожелаем да отидем в Русия — няма ли да ни спрат на границата. Руският посланик отговори, че не знае дали ще ни спрат, или не. Във всеки случай отиването ни ще бъде безполезно, тъй като никой няма да ни приеме. Попитахме по кой начин може да се тури край на това положение. Лобанов вдигна раменете си и нищо не отговори.

От другите посланици депутацията не научи нищо: навсякъде я изслушваха с внимание и я изпровождаха стоя род симпатия, която не създава никакво задължение за бъдещето. Мисията, за която бяха ги изпратили, бе по тоя начин вече свършена, но делегатите още се бавеха във Виена, защото им се откри едно ново поприще да търсят княз.

На 1 декември вечерта тримата пратеници на вдовствующа България седяха в една ложа в операта, когато им съобщиха, че един офицер в оставка, майор Лаба, искал да види Калчева. Калчев излезе веднага и Лаба му направи внезапно, без предговор, едно неочаквано предложение. „Във Виена се намира, каза той, един млад принц, от голямо семейство, роднина на всичките европейски дворове: той е Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. По-добър кандидат от него не можете да мечтаете.“ Депутацията посрещна с голяма радост това предложение. След кратко съвещание с другарите си Калчев напусна театъра и отиде с Лаба заедно в Кобургския дом. На другия ден биде приета от младия принц цялата депутация. Стоилов съобщаваше за тия постъпки със следната телеграма до Начовича (2 декември):

Снощи един отставной ни предложи да видим княза Фердинанд Сакс-Кобургот, който бил разположен да приеме кандидатурата на българския престол. Снощи Калчев се представи на княза, който потвърди, че приема да се избере за български княз, като изказал желание да ни види всинца.

Днес ходихме тримата у него. Изложихме му положението на работите в България и му казахме, че българите са готови да изберат всеки княз, който се наеме да води народна политика и да има за цел запазването на народната независимост. Князът изказа, че е спечелен за българското дело и е готов да приеме отгоре си тая задача. Добави, че като австрийски офицер, преди да ни отговори окончателно, трябва да вземе позволението на австрийския император, с когото ще се срещне още днес. Утре се надеем да ни отговори, тогава ще разискваме с него начина, по който трябва да се действува по-нататък. От косвени сведения предполагаме, че австрийското правителство фаворизира тая кандидатура и ще да вземе инициативата да я представи. Тази кандидатура, ако австрийският император даде съгласието си, сматряме за сериозна, но мислим, че ще срещнем съпротивление от страна на руското правителство. Князът е много богат и сроден с австрийския, германския, белгийския и английския дворове. Уверява, че е persona grata при руския двор: като ни прие, носеше руски орден. Ако отговорът му бъде удовлетворителен, ние мислим да говорим, за тая кандидатура и тук, и пред другите правителства. Тая кандидатура може да бъда един изход от кризата. Пазете засега най-голяма тайна.

Лесно бе да се каже: пазете тайна! — но един сонм от репортери бръмчеше като рояк около депутацията, следеше я стъпка по стъпка, дебнеше й всичките движения. Почти едновременно с пристигането на Стоиловата телеграма в София агенция Havas разгласяваше по света срещите на българските пратеници.

Между туй депутацията и самият кандидат правеха първите стъпки пред Силите. Една депеша до Начовича от 3 декември казваше:

Стоилов съобщи на Сечений кандидатурата на Кобурга. Сечений изказа одобрение и препоръча да се пази тайна, в особености да ме се дава на тая кандидатура австрийски характер. Съобщи още, че князът видял Калноки и днес, часа на 11, бил приет от императора. Подиробед майорът дойде да ни съобщи, че императорът позволил на княза да приеме кандидатурата. Подир това князът е ходил при руския посланик и го молил да телеграфира в Петербург. Руският посланик направил това… Отговорът ще ни бъде съобщен и тогава ще видим княза. Съобщете мнението на правителството относително тая кандидатура и този въпрос.

В управляващите кръгове в София кандидатурата на принц Фердиианда се посрещна много благоприятно.[35] За него се знаеше само, че произхожда от една много стара княжеска фамилия и че е млад: това бяха в очите на Регентството двете главни условия. След одобрителния отговор на Начовича депутацията продължи преговорите. Това, което я малко спъваше, бе, че не вижда у кандидата голяма решителност.

При свижданието ни, телеграфираше добавъчно Стоилов, положихме му въпроса — дали ще дойде в България без единогласното одобрение на великите сили — князът избегна да отговори направо на въпроса.

На 4 декември Стоилов има нова беседа с принца. Тя бе по-дълга и се докосна вече до по-практически съображения. В една депеша до Начовича депутацията съобщаваше:

Днес Стоилов, часа по 2, биде приет от княза. Князът няколко време напред обяви отново, че е съгласен да приеме нашето предложение, че още няма отговор от Русия и че тъй като Русия счита днешното Събрание за незаконно, той сматря нашето предложение за частно. Стоилов му възрази, че ако Русия поддържа нелегалността на Събранието, не е обаче в интереса на бъдещия княз на България да се поставя на тая почва. Князът призна основателността на това възражение. Князът конфиденциално ни съобщи, че Събранието не трябва да го избира, додето не се споразумеят Силите помежду си, че въпросът на неговата кандидатура трябва да се остави да узрей, че в никой случай не желае да действува против волята на Русия; има надежда обаче, че Русия ще престане да прави затруднения, както въобще се забелязва тук от вчера насам едно изменение на руската политика. Останахме съгласни с княза, щото депутацията да посети всички дворове и да представи неговата кандидатура като българска кандидатура и да обяви, че ако Силите са съгласни, князът приема да дойде в България. Князът от своя страна ще действува по дипломатически начин особено пред Русия. След като свършим пътешествието си, князът, който ще бъде в кореспонденция с нас, ще ни даде rendez-vous[36] на едно неутрално място, за да определим по-нататъшния начин на действие.

Във всеки случай князът обяви, че е предан на нашето дело. Ще води неутрална политика, сиреч нито руска, нито австрийска, но пак против волята на Русия няма да направи нищо. Князът прибави, че той своевременно ще тури и някои условия за неговото приемане, без обаче да укаже тези условия засега.

На Стамболова не се понрави много, дето Фердинанд Кобургски искаше да поставя условия, след като се уреди пред Европа въпросът за неговата кандидатура. Той подозря, че младият принц, преди още да бъде избран, мислеше да наложи волята си с хитрост, като постави България в невъзможност да противостои, бидейки еднаж обвързана пред Силите със своите ходатайства за него. Телеграмата, която Стамболов написа до Стоилова и която носеше подписа на Начовича, препоръчваше категорично на депутацията да не предприема никакви постъпки пред европейските правителства, догдето кандидатът не разсее загадката за бъдещите си намерения.

Стоилов обаче няма случай да иска тия обяснения; при това и самата кандидатура на принца за известно време заглъхна.

 

 

В България кандидатурата на Кобургския принц не задържа много общественото внимание: за толкова много кандидати се бе говорило от 9 август досега! Свобода обнародва едно антрефиле от няколко реда за биографията му, без да се впуска по тоя повод в никакви съждения. Само Петков, който ревниво пазеше бъдещето за Батенберга, бе се разтревожил. „Последните телеграми, пишеше той[37], ни донасят такива известия за сериозността на тая кандидатура, щото ний бая се позамислихме.“ Той препоръчваше на членовете на Великото народно събрание да не позволят да им се налагат „всевъзможни неизвестни и нечувани за нас мингреловци и кобурговци“. Завладян всецяло от страха да не би Русия да постави на българския престол някой свой агент, скрит под европейска фирма, той се провикваше: „Нека не забравят (депутатите, б.а.), че такива хора, наложени, лесно могат да продадат един ден короната на България.“

В тоя момент крайните националисти допускаха само тази алтернатива: или Батенберг, или република.[38] Захари Стоянов, в ума, на когото димяха откъслечни идеи от Чернишевски, Лаврова, Бакунина и който смесваше във въображението си Парижката комуна, утопичния социализъм и народоволческите мечтания, Захари, който носеше винаги в главата си покрай своя национален фанатизъм и един битпазар на революционната мисъл в Запад и в Русия, бе наклонен към една демократическо-социална република, която да донесе едновременно благоденствието на народа и окончателния разрив с Русия. Петков пък не виждаше друг изход, освен повикването на Батенберга… Без съмнение, и той бе вкусил нещо от нихилистическа мисъл: и под неговото перо се срещат сегиз-тогиз имената на големите руски агитатори. Не бихме твърдили под клетва, че той не е цитирал никога дори и Луиза Мишел. Но той взимаше предвид и дипломатическите съображения.

Ако, пишеше той[39], географическото положение, което занимава България, би било на друго място, а не на Балканския полуостров, гдето още националността на населяемите го народи не е определена; ако ние да нямахме като народ никакви исторически задачи за бъдещето наше съществувание — то ние би били първите и най-горещите защитници на тоя порядък — републиканския. Ние би повдигнали искрено знамето на републиканския режим, защото той е най-близко до нашите понятия… Но при днешното положение, което занимава България, при интригите на русите, при неопределеността на самата България, ние няма да се решим никога да поддържаме за образуванието на една неутрална република, защото ние не сме се отказали още да мислим и вярваме, че българският народ не ще се откаже от своите идеали, от своите исторически задачи. Ние би приели и би поддържали това, но ако се съгласят да включат в тая република и трите Българии: Мизия, Тракия и Македония.

В заключението Петков пак се повръщаше към leit-motiv’a на своята агитация: да се повърне Батенберг. Накрая той загатваше енигматично, че народът и войската няма да приемат лесно един друг княз.

Докато тия заплашвания се отправяха към охотниците за наследството на Александра, Кобургският принц правеше в Петербург постъпки, за да одобри царят неговата кандидатура. Той бе наистина, както сам каза на Стоилова, persona grata в руския двор. В 1883 г. той представляваше Кобургския дом на коронацията на Александра III и биде посрещнат в Москва с големи почести. С Лобанова сношенията му бяха много тесни; в посолството той отиваше, както у приятелска къща. С руския дипломат той бе приказвал често за българските работи, преди още да се открие кризата за престола. Мнението, което той изказваше често и с особена настойчивост — като че ли по някое предчувствие или по някой тъмен още план, — беше, че Батенберг не се показал признателен към Русия. Когато княз Александър уволни някои руски офицери от свитата си (1883) и влезе в стълкновение с Петербург, младият принц казал на Каулбарса, тогава военен аташе в посолството: „Да бях аз на мястото на Батенберга, щях да уредя тия въпроси в четвърт час.“

Въпреки доброто мнение, което имаха за него в руския двор и в руската дипломация, кандидатурата на Фердинанда се появяваше при обстоятелства, които я предопределяха фатално на неуспех. На Лобанова се дадоха инструкции да заяви, че Русия не признава правото на депутацията да полага каквато и да била кандидатура, тъй като Великото народно събрание, от което тя изхожда, било в нейните очи незаконно.[40] На самия принц Фердинанда биде изпратен отговор в същата смисъл.

Императорът даде наистина на своя отказ много мека форма, а руската дипломация искаше да се разбере, че чувствата на руския двор спрямо младия принц в нищо не са се изменили. В Journal de Saint Petersbourg се появи по тоя случай едно съобщение, което казваше:

Ако руското правителство отклони кандидатурата на Сакс-Кобургския принц, внушена в известните на всички обстоятелства от г. Стоилов и другарите му, тоя отказ нямаше и не можеше да има нищо общо за личността на принц Фердинанда, която се радва на общо уважение.

Независимият руски печат обаче даде на царския отказ друго тълкувание. Новое время пишеше:[41]

От само себе си се разбира, че за избора на тоя принц Русия никога няма да даде своето съгласие. Католик по религия, роднина на английската кралица и на австрийската императорска фамилия, принц Фердинанд не представлява решително никакви данни, за да може нашето правителство да го допусне на българския престол. Формален, безусловен отказ, ето всичко, което може да очаква от Петербург кандидатурата на тоя поручик на австрийска служба.

Три седмици по-късно вестникът на Суворина трябваше да покаже още по-голяма откровеност. В една уводна статия, озаглавена „Нужен ли Болгарии князь?“ — той казваше категорически, че на България княз не трябва. Интелигенцията била в по-голямата й част враждебна на Русия; новият княз щял неизбежно да попадне под нейното влияние. „Работата не е, значи, заключаваше авторът на статията, кой ще бъде княз, а в това, щото България да бъде без княз.“[42]

Другите велики сили избегнаха да се произнесат върху кандидатурата на Кобургския принц[43]. Общественото мнение в Европа му беше обаче съчувствено. Timps считаше, че за неговия избор не ще да има непреодолими препятствия. Френският меродавен вестник Le Temps, който имаше тогава някои от старите си връзки с Орлеанския дом,[44] даде за младия принц похвален отзив. Неговият дописник съобщаваше от Виена, че Кобург щял да устрои княжеството по подобие на Белгия. За успеха на тази кандидатура бе важно обаче да се узнае мнението на Бисмарка, а Бисмарк не желаеше даже да приеме българската депутация.

Това неблагоприятно известие занесе на Стамболова германският дипломатически агент в София барон фон Тилман. Стамболов прави много догадки за това поведение на Германия; сетне се спря върху две причини, които бяха наистина вероподобни. Бисмарк поддържаше кандидатурата на Мингрели и бе я препоръчал доверително в София; правителството обаче не послуша неговия съвет и това неповиновение огорчи могъщия човек. Освен това — разсъждаваше Стамболов с едно удивително чутье за характера на германския канцлер — Бисмарк, докато мълчи, държи Русия и Австрия в равновесие и дава на Европа впечатлението, че крие някой план, но ако приеме депутацията, ще трябва да заговори и тогава ще се изпари тайнствеността, ще се наруши и равновесието. Пред германския агент в София Стамболов силно настоя за приемането на депутацията в Берлин.[45] Той каза на Тилмана, че за България ще бъде едно голямо обезсърчение, ако нейните пратеници намерят затворени вратата на Берлин и се принудят да заминат, без да са чули гласа на най-могъщата империя в Европа.

От своя страна депутацията действуваше пред австрийското правителство, за да посредничи то в Берлин. На 2 декември тя докладваше в София:

Днес Стоилов говори със Сечений за приемането ни в Берлин. Обеща да говори с Калноки и ще направят постъпки. Съветва да се направи постъпка и при германския посланик. Намира това поведение на германското правителство за странно, защото имали съобщение от Берлин, че официално ще бъде приета депутацията. Стоилов ще отиде днес, часа в 3, у германския посланик. Ще направим всичките си усилия за приемането ни в Берлин и се надяваме, ще бъдем подкрепени в усилията си от австрийското правителство.

Застъпничеството на Калноки отвори най-сетне за депутацията пътя за Берлин. Германското правителство се съгласи да приеме пратениците, но един по един, а не заедно,[46] защото в противен случай щяло да стане нужда предвид на васалността на княжеството да ги представи турският посланик, чието присъствие можеше да бъде неудобно. Депутацията не успя да види самия канцлер; тя биде приета (7 декември) от неговия син, граф Херберт Бисмарк, министър на външните работи. Граф Херберт посрещна странствующите български дипломати отначало много сурово; той бе приел по наследство от баща си тоя навик да плаши хората при първото си свиждане с тях, но синът нямаше, за да бъде истински страшен, нито гъстите вежди на бащата, нито неговия гений. След няколко минути на стеснение пратениците се окопитиха; те му изложиха мисията, с която бе ги натоварило Събранието, и поискаха, щото канцлерът да бъде посредник за едно помирение между българското правителство и Русия.[47] Той им каза, че най-сигурното средство, за да излязат българите из положението, в което ги хвърли свадата с Русия, би било да изберат Мингрелийския княз, за който Александър III настоява като за своя приятел от младини.[48] Те възразиха, че грузинският принц бил тъй непопулярен, че ако правителството положело неговата кандидатура, твърде вероятно било, че Събранието ще я провали и ще избере немедлено и от яд, „par dépit“, Батенберга. Граф Херберт обаче не даваше даже да се спомене за преизбирането на бившия княз. „Това име, каза той, е вън от въпроса.“ Трите аудиенции се свършиха без никакво заключение. Забеляза се само, че в настроението на Германия спрямо Регентството нямаше вече оная груба неприязън, която звучеше в заявленията на канцлера през месец август и началото на септември.

Заключението ни е, телеграфираше Стоилов в София, че предвид на важни германски интереси не желаят да изглеждат, като че ни насърчават, но ни съветват да поддържаме мира и тишината. Ако показват, че поддържат кандидатурата на Мингрели, то е вероятно да се отърсят засега от българския въпрос. Ние им ясно и определено начертахме положението в България, опасностите, които то представлява за европейския мир и интереси, и пътя, по който може да се излезе из тая криза — чрез избирането на един княз, когото българите могат да приемат.

След свиждането си с граф Херберта депутацията посети всичките посланици, тя се представи и у руския, но граф Шувалов отказа да я приеме.

Най-любезно посрещна депутацията турският посланик. Той й говори с пълна откровеност и даде й всичките насърчения.

Той ни каза, съобщаваше Стоилов (7 декември), че бил натоварен от Портата да ни съобщи, какво Портата води преговори относително кандидатурата на българския престол. Посланикът изказа надежди, че скоро ще се тури край на кризата. За кандидатурата на Мингрели се изказа твърде неблагоприятно. Понеже бил в Петербург, познава го лично и знаял, че бил без никакво значение и о лошо поведение и репутация. Като му казахме част от разговора ни с Бисмарка, помолихме го да употреби влиянието си в наша полза. Той ни обеща това, като прибави, че колегите му са добре разположени, че тук германското правителство много налягало за едно споразумение с Русия. Посланикът заяви, че избирането на княза е наше право, че заявлението на Русия за нелегалността на Събранието заради нередовностите на изборите и присъствието на източно-румелийските депутати не изменява резултата на избора поради числеността на тия депутати, взета сравнително с цялото число на депутатите в Събранието. Думите на Русия против законността на Събранието имат за цел да дадат на Русия възможност да назначи княз. Съветва умереност, за да не се предизвика Русия, и голяма бдителност за запазване на реда и тишината в България.

В тоя разговор с турския посланик най-ценно бе явлението, че Портата гледа на участието на румелийските депутати във В. н. събрание без неодобрение; с това се отслабваше едно оръжие, което Русия държеше в запас и което можеше да постави Регентството, та даже и Силите в много трудно положение.

От Берлин българските пратеници мислеха да отидат в Париж, но те измениха маршрута си подир свиждането си с княз Александра.

На 25 ноември Батенберг бе отишъл да посети Лондон, за да се осведоми върху положението и да подготви почвата за депутацията. Той бе повече от всякога популярен в Англия и обичан от кралския дом. Посрещането му стана с големи почести. Освен една грамадна публика, която го посрещна, като да бе някой народен герой на Англия, на гарата бе дошъл Текският херцог (Due of Teck) и генерал Duplat, представител на кралицата. На връщане от Лондон княз Александър се срещна в Кьолн с Грекова и Калчева, които го придружиха до Франкфурт. По пътя той им обясни, че ще бъде невъзможно поне за известно време да се избере княз против волята на Русия. Като преходно разрешение на кризата най-удобно било според него да се постави начело на властта в княжеството един временен управител, който да задържи положението, додето настъпят благоприятни обстоятелства за България, което нямало да закъснее, тъй като император Вилхелм бил престарял, а неговият наследник щял немедлено да махне Бисмарка, главния виновник за противобългарската политика на Германия. Това бе старата идея на Батенберга: да се запази България независима и престолът й да стои вакантен, догдето Бисмарк се оттегли от политическата сцена; той се надяваше, че след уволнението на канцлера ще може да се ожени за принцеса Виктория и да се върне пак в своята държава, но без страх вече от русите, с вдигната глава. Най-подходящи лица за ролята на временен управител на България — една роля, която изискваше голяма енергия и голямо безкористие едновременно — Батенберг намираше в Алеко паша Богориди и един германски генерал на турска служба фон дер Голц. Греков и Калчев възприеха този план и се обещаха да го разискват с лорд Идеслея.

 

 

На 12 декември депутацията замина за Лондон. Тук тя намери най-възторжен прием. През цялото си пребивание в английската столица тя бе предмет на почти непрекъснати овации.

На 17 декември тя се представи на министъра на външните работи. Лорд Идеслей написа след аудиенцията своя разговор с българските пратеници и изпрати отчета[49] до английските посланици: по него можем да възпроизведем цялото свиждане. То трая дълго. Депутацията разказа своите впечатления от свиждането си с Калноки и граф Херберта. Запитана върху вътрешното положение на княжеството, тя каза: „България е спокойна. Данъците постъпват редовно. Новобранците тичат под знамената. От нищо друго не се боим, освен от руска окупация. Населението иска княз Александра; всяко Велико събрание би го избрало немедлено, но спират ни мъчнотиите, които би подигнала Русия.“

Пратениците загатнаха и за плана, който им биде внушен от Батенберга. „Изглеждаха ми, пишеше лорд Идеслей в своя отчет, че те гледат доста благоприятно на идеята за едно преходно спогаждане чрез поверяването временното управление на Алеко паша или на някой европейски генерал.“ Главната им мисъл беше обаче да се намери княз; те се показаха готови да пристъпят към избора даже без съгласието на Русия, стига само да добият насърчение от някои от Силите. След като се изчерпаха общите съображения, лорд Идеслей ги попита върху кои точки собствено искат мнението на английското правителство. „Върху две“, отговориха те. Първо, те искаха да получат уверение от Англия, че тя няма да се съгласи на руското искане за променение на Регентството; второ, питаха дали английският кабинет одобрява идеята да се избере от Великото народно събрание един временен шеф на фактическото правителство на България. Те казваха, че имат основание да вярват, какво Алеко паша би приел такава една мисия.

В тоя разговор лорд Идеслей се ограничи в общи уверения на симпатия. Той се извини, че не може да им даде гостоприемство в Лондон, тъй като семейството му отсъствувало от града, но ги покани в своя замък в Девеншайр.

На 20 декември той продължи с тях своя политически разговор. Той им каза, че отношенията на княжеството с Русия се усложняват от наличността на международни съревнования. За едно помирение между Регентството и Русия нито Англия, нито Австро-Унгария можели да вземат инициатива, защото на всичко изходяще от тях русите гледали мнително. Ролята на посредница би се падала най-вече на Германия, но Бисмарк не искал да я поеме върху си. Остава Турция, която като сюзеренна държава била длъжна да търси едно разрешение на кризата. Лорд Идеслей посъветва пратениците да се обърнат до нея.

За промяната на Регентството той каза, че Англия няма да подкрепи руското искане, тъй като този въпрос е вътрешен и никоя Сила няма право да се меси в него; но той предупреди също депутацията да не предполага ни най-малко, че Англия е готова да отиде до война, за да защити българските интереси. Идеята за избирането на временен шеф на България лорд Идеслей намери за приемлива, но той нямаше голяма надежда в нейния успех.

Английският министър остана твърде доволен от разговора си с българските пратеници: в своя отчет той поздравляваше България, че имала такива достойни мъже. Депутацията обаче нямаше причини да се радва много на своя успех: освен благи думи тя не чу нещо друго.

И в Лондон депутацията има дълго свиждане с турския посланик. Той я прие също с голяма сърдечност, но й даде съвет да действува в София, за да се направят на Русия необходимите отстъпки. За кандидатурата на Мингрели той каза, че е приемлива и безвредна.

Ние му заявихме, докладваше Стоилов, че сме готови да направим всички отстъпки, съвместими със запазване на нашата независимост, но вярваме, че избирането на Мингрели е невъзможно, защото неговото встъпване на българския престол може да тури в опасност независимостта на България. Добавихме, че за всяка евентуалност не ще бъде зле да станат някои споразумения за защитата на балканските държави в случай на война. Посланикът прие благоприятно тази мисъл и ни каза, че върху този въпрос не е разменил взглядове с правителството си, но ни съветва да направим увертюри за това на Портата, кога пристигнем в Цариград. Молим да ни съобщите има ли почнати преговори по този въпрос със Сърбия, в какво положение се намират и какви са взглядовете на Румъния върху това.

И Румъния, и Сърбия бяха отначало съгласни за едно задружно действие на балканските държави в защита на тяхната независимост; но от теоретическите положения те не желаеха още да минат към едно формално споразумение, защото ръцете им не бяха съвсем развързани: Сърбия чакаше заповеди от Виена, а Румъния се боеше да не предизвика гнева на Русия.[50] Засега в Букурещ и в Белград се задоволяваха да дават на Регентството големи насърчения и морална поддръжка пред Европа. В една аудиенция, която напоследък румънският крал бе дал на управляющия българското агентство в Букурещ, той изказа горещи симпатии към България и похвали много мъдростта на Регентството, но заключението му бе пак, че е необходимо да се дойде до споразумение с Русия. Очевидно бе, че той бдеше зорко, щото солидарността му с България да не се превърне в открита опозиция срещу Русия.

От балканските държави само Турция можеше със своите права на сюзеренна държава и най-сетне със своето значение на империя да застане срещу руската политика в княжеството. Но и тя туряше своето поведение в зависимост от разположението на Европа. Тя нямаше да върви напред, освен ако бе сигурна да чувствува зад себе си докрай една голяма част от Силите.

Докъде бяха решени да вървят Силите? Лорд Идеслей каза лоялно на българските пратеници да не мислят, че Англия ще воюва за тяхното дело. Въпреки някоя разлика в думите също им заяви и Солзбери.

Солзбери, съобщаваше Стоилов на Начовича (26 декември), в по-откровен и по-определен начин потвърди уверенията на Идеслея. Той вярва, че Русия няма да се изложи на последствията, които може да има окупацията за нея. Затова няма защо да се страхувате от pareille случайност. Попитахме дали Русия е заявила, че при известни случайности ще окупира България, Солзбери ни отговори, че никакви преговори относително окупации не са ставали и че Англия няма никога да приеме да влезе даже в разисквания по подобен въпрос. Съветва по-добре да продължим днешното положение и да печелим време, отколкото да приемем неблагоприятно разрешение на кризата. Английското правителство няма да изостави никой случаи, който би могъл да се представи, за да се достигне до едно марно и благоприятно за нас разрешение на кризата, и можем всякога да разпитваме на дипломатическата поддръжка на английското правителство.

Ако англичаните бяха скъпи за своите положителни обещания, в проявленията на своята симпатия те бяха най-възторжени. Докато стоя в Лондон депутацията, тя бе предмет на най-шумни почести.

Всичко, което носеше познато име в английската политика, поиска да види хората, които България бе пратила да просят от Европа милост и правосъдие. На 22 декември кметът на Лондон им даде банкет, на който присъствуваха 70 души. Един от английските министри и лорд-мерът държаха хвалебни речи за България. Отговори им на английски Кочо Калчев. Той каза между другото:

Не сме ние, които създадохме сегашното критическо положение в България и следователно не сме ние отговорните. Борбата, която водим, е оправдателна, както всяка борба за независимост. Протестираме високо против упреците, че сме били непризнателни. Ние чувствувахме признателност към всичките народи, които съдействуваха за нашата самостоятелност. Ние ще постоянствуваме в тоя път, додето получим гаранции за нашите права.

Поканите за обеди и вечери валяха ежедневно в хотела, гдето бяха слезли пратениците. Лондонският архиепископ пожела да ги има на трапезата си. Една особена депутация от борсата ги посети, за да им изкаже желанието си да ги види в своето учреждение: тук 2000 търговци и банкери ги приветствуваха.

От тия симпатии на финансовия свят депутацията пожела да се възползва, за да сключи един заем.

Заемът бе станал необходим още преди преврата и сега бе по-належащ отвсякога. Наистина, постъпленията бяха добри, но държавата имаше да посреща извънредни разходи. Един опит за сключване заем във Виена, направен от Тенева, директор на Народната банка, не успя. Несигурното положение на княжеството не вдъхваше вяра на никоя голяма банка. България можеше да намери само лихоимци, но не и сериозни заемодавци.

В Лондон депутацията влезе в сношение с финансисти, които предлагаха да направят заем от 25 милиона при следните условия: лихва 7%, емисия al pari и комисиона 8%. Депутацията поиска, щото лихвата да бъде 6%, а емисията 93, банките се съгласиха. Договорът обаче не можа да се сключи поради опозицията на Стамболова, който намираше условията много тежки. Депутацията прекъсна след това на известно време преговорите и замина за Париж.

 

 

След моралния триумф, който бе за нея пребиванието й в Лондон, депутацията отиваше да види в Париж най-студения прием.[51] Тъкмо в тоя момент френската политика се намираше в началото на своя дълъг припадък на русофилство. Министърът на външните работи Флуране, който пред заплашителното поведение на Бисмарка чувствуваше твърде остра нужда от един съюзник, търсеше случая да покаже на руския император своите добри чувства към Русия и, цената, която френската помощ можеше да има за руското действие в Европа.[52] Първото намерение на френското правителство бе да не приема никак, българската депутация. В такава смисъл се изказа и меродавният печат. Прочутият публицист John Lemoine пишеше във в. La Matine: „За българите ние искаме да знаем, колкото рибата иска да знае за една ябълка. Когато се касае просто за въпроса да замени руския, протекторат с английски и да се променят само окръжните управители, ние можем да правим икономия от симпатиите си.“ Само в. Le Temps, в който благородният широк, ум, на Франси де Пресансе се издигаше над мимолетните и плитки съображения на минутата, намери за българските избраници няколко по-топли думи. Депутацията от своя страна посети видните политически мъже на републиката, защити умело делото на България и успя най-сетне да бъде приета от Флуранса.

На другия, ден (29 декември) в Journal des Débats се появи, върху тяхната аудиенция следното официозно съобщение:

Министърът на външните работи прие българските пратеници вчера на часа десет сутринта.

Свиждането, на което присъствува г. Франси Шарм, полицейският Директор, се продължи до часа единадесет.

Г-н Греков изложи на г-н Флуранса, почвайки от обстоятелствата, в които настоящето правителство на България се образува, разните фази, през които то мина, и особено трудностите, в които се намира днес поставено. Българското Регентство си дава точна сметка за своето положение, също и за положението на Европа; то е разположено да направи всичките отстъпки, съвместими с по-нататъшната независимост на България; но то не вярва, че кандидатурата на Мингрелийския княз може да бъде приета, защото тя не може да обезпечи на страната трайния ред, от който тя има нужда, нито свободата, на която има право.

Г-н Флуранс каза на българските пратеници, че ги приел като частни лица, защото не можел да им признае в никаква степен всякакъв редовен мандат. България има наистина вътрешна самостоятелност, но в международните си отношения тя зависи от Портата, която има право да говори от нейно име. Франция уважава твърде много договорите и твърде много желае да се запази неприкосновеността на Турската империя, за да наруши това правило. При все това министърът на външните работи се съгласи да приеме г. г. Стоилов, Греков и Калчев и да ги изслуша. Той съчувствува искрено на тягостното положение на тяхното отечество; но той вярва, че най-доброто средство да излязат от мъчнотиите, които му очертаха, би било да държат голяма сметка за чувствата на Русия, на която България дължи своето съществувание, и да направят нужните за това отстъпки той не желае да се произнесе върху никоя кандидатура, тъй като това би било преждевременно, но може би е печално, задето Регентството отблъсва по тъй абсолютен начин кандидатурата на Мингрелийския княз.

Впрочем, каквито симпатии и да заслужава България, Франция трябва да гледа преди всичко общия европейски интерес, който се заключава в запазването на мира, и от това становище тя не може, освен да препоръча най-бързите и най-сигурните средства са едно разрешение на кризата.

Пратениците отговориха, че българското правителство искало също да не се наруши европейският мир и затова то се отказало от кандидатурата на княз Александра, успехът, на която щял да докара война, но между княз Александра и Мингрелийския княз не може ли да се намерят други комбинации в Силите, който са безкористни в тоя въпрос, не могат ли да помогнат за тяхното изнамиране?

Г-н Флуранс възрази, че никоя Сила няма качество за това, освен Портата. На Франция не предложи да играе никаква роля в този въпрос. Тя не може, освен да насърчава разрешенията, които са най-приемливи за заинтересованите две страни. Нейната единствена цел е мирът.

Българските пратеници тогава се оттеглиха, като взеха сбогом от г-н Флуранса по най-учтив начин.

Езикът, държан от Флуранса, биде одобрен единодушно от всичкия голям печат в Париж. La Republique Frangaise пишеше:

Г-н министърът на външните работи беседва вчера с българските делегати. Той им даде най-доброто доказателство за благоволението на Франция към тях: изпрати ги дълбоко отчаяни.

Какво представлява наистина тази борба на България срещу Русия? Това е борбата на глиненото гърне срещу желязното.

Българските пратеници не изглежда да са били тъй отчаяни, както си ги представляваше френският печат. Техният доклад до Регентството се различаваше доста — ако не по същество, то поне по общия тон — от съобщението на френския министър.

На 28 декември Стоилов телеграфираше на Начовича:

Днес имахме аудиенция у г-на министъра на външните работи, гдето присъствуваше известният Франсиз Шарм, началник на отделението. След като изложихме подробно положението на България и какво искаме, министърът отговори, че симпатизира както той, така и правителството му на нашата кауза, но че Франция не може да посредствува за едно споразумение с Русия, нито пък да вземе каква да е инициатива по нашия въпрос; още повече че вземането на подобна инициатива може да ни принесе вреда и може да създаде лош прецедент, като се позволи на вмешателството за Силите в работите на България. Франция ще поддържа, каза той, целостта на Турската империя, което е едно съществено условие за французката политика. Българските граници са гарантирани от Берлинския трактат, каза министърът, и Франция не ще позволи нарушението на тоя трактат. Попитахме: ако стане някое предложение за изменение на сегашното правителство, ще ли се подкрепи от Франция. Отговори, че ние сме господари на съдбините си и че всяко дело по устройството на България, което не нарушава Берлинския трактат, те нямат право да се месят. Попитахме: ако изберем княз, ще ли бъде одобрен от Франция. Отговори, че Франция ще авизира[53] тогава.

От двата тия документа излиза различно впечатление.

Кое изложение бе по-вярно, това на френския министър, или онова на българските пратеници? Възможно е, щото депутацията да е претълкувала в много оптимистична смисъл общите изявления, с които Флуранс бе пристъпил към положителната част на беседата; но може да се предполага с по-голяма вероятност, че френският министър бе съчинил своето съобщение до вестниците предвид на впечатлението, което трябваше да се произведе в Петербург.[54]

И в Париж, както в Лондон, депутацията се занима, покрай своята политическа задача, и с финансовия въпрос; тя влезе в сношение с Banque de Paris et des Pays Bas, която за пръв път се явява по тоя случай в историята на българските финанси. Но и тоя опит не сполучи. Директорът на тая парижка банка писа на Грекова (6 януари), че моментът не е удобен за един заем.

Нашето впечатление, казваше той, е, че не би имало никакво преимущество за вашето правителство да сключва дългосрочен заем, преди да се постигне едно разрешение за бъдещето устройство на България. При настоящите условия тоя заем не би могъл да се сключи при условия, съответствуващи на кредита, който заслужава в действителност страната.

Банката препоръчваше на българското правителство да вземе аванс, като заложи титрите на заема, за който Събранието бе му дало пълномощно. И тия преговори обаче трябваше да бъдат прекъснати, тъй като предложенията завариха Грекова в Рим, отдето той не можеше вече да се върне.

 

 

В Рим българската депутация отиваше с голяма радост. Във всичките столици, дето мина, тя биде предизвестена от италианските посланици, че ди Робилант ще бъде твърде щастлив да я изслуша. Целият италиански народ се готвеше от своя страна да акламира по пътя пратениците на България, в борбите, на която той виждаше някакъв отзвук от своята минала съдба.

Депутацията обаче искаше да избягва шума и манифестациите. В Турин тя пристигна инкогнито и публиката, която я чакаше на гарата, бе принудена да поздравява със своите възгласи един празен трен. В Рим посрещането бе много внушително: 4000 души бяха излезли да причакат гостите, които младата България изпращаше в столицата на древния мир. Когато делегатите се показаха, всички присъстващи махаха шапките си и викаха: „Да живее България, свободна и обединена!“ От страна на студентите им биде поднесен един адрес, който гласеше:

Като се възхищават от българския народ, който воюва храбро за свободата и води борбата с мъдрост и постоянство, студентите от Римския университет поздравяват неговите славни пратеници, ходатаи за защитата на отечеството, и им поднасят своите благопожелания.[55]

На другия ден вестникът на италианското правителство Opinione приветствуваше с най-горещи думи пратениците на България, „които идат — казваше той — да кажат на Рим неизказаните скърби и славния отпор на една силна нация, наречена заслужено — Пиемонт[56] на Балканския полуостров.“ След тия похвали Opinione съветваше българите да бъдат благоразумни и да направят на Русия тъкмо толкова отстъпки, „колкото е необходимо, за да й се отнеме всеки предлог за посегателството върху самостоятелността на княжеството“.

Най-напред депутацията се представи на Робиланта, който я задържа час и половина и на изпращане я придружи чак до вратата. После тя посети едно по друго председателя на Министерския съвет Депретис, камарата и турския посланик. От всичките тия свиждания впечатлението бе отлично. На 8 януари Стоилов телеграфираше в София:

Вчера ни прие Робилант много ласкаво. Увери ни за най-горещите симпатии на италианското правителство и народа. Всички политически партии в камарата имат гореща симпатия за България. Каза, че всички му са признателни за думите, които произнесе в полза на България в камарата, и че днес не оттеглюва нито една дума от казаното тогава. Прибави, че искреното му приятелство за българите му налага да бъде откровен и да ни каже и това, което може да ни бъде неприятно. Силата на българите се състои в почитанието на трактатите, а присъствието на източнорумелийските представители във В.н. събрание е против Берлинския трактат и цариградските протоколи. Макар Русия да не е заявила още официално за тази незаконност на В. н. събрание, тя може да се основе на това, тогава приятелските Сили ще се намерят в мъчнотия да ни защитят. Българският въпрос трябва да се свърши по-скоро, защото продължаването на сегашното положение е опасно за нас и застрашително за Европа. После нашето връщане в София правителството трябва да вземе едно решение, защото чрезмерното продължение на кризата ще хване да уморява европейските сили, а от това може да последва реакция и намаление на симпатиите. За да се тури край на българския въпрос, трябва да се направят отстъпки на Русия, защото никой сега не може да вземе на себе си да наложи на Русия изменението на нейната политика. Русия постоянствува да иска променението на Регентството и правителството с разтурянето на В. н. събрание; следователно върху тази почва трябва да се търси и да се направят отстъпки на Русия, като се осигури отнапред, че после тия отстъпки ще може да се дойде до едно благоприятно за нас развързване на кризата. За да се водят тия преговори, трябва посредничеството на Портата, която сега е в добро разположение спрямо нас и с Русия се намира в отношения, които й позволяват да посредствува, Робилант дава тоя съвет частно като искрен приятел на българската независимост. От хората, които водят българските работи, ще зависи да решат дали е предпочтително да се следва досегашното поведение и да се чака; но мисли, че независимостта на народите не се осигурява с крайна политика и че трябва преди всичко да се осигури засега поне съществуването на България и възможността да може да се работи и занапред. Днес ни прие Депретис, който каза, че споделя напълно казаното от Робиланта. Той повтори, че с постоянство и благоразумие ще сполучим. Турският посланик ни съобщи от името на правителството си, че Портата храни най-добри чувства към България, желае да се разреши българската криза в наша полза и не ще загуби никой случай, без да положи старанията си за постигане на горната цел. Казахме му, че сте ни заявили, че в Цариград ни чакат, и го помолихме и той от негова страна да попита ако ще ни приемат в Цариград и ако Портата ще третира с нази условията за приемането на един начин на общо действие. Посланикът обеща да ни съобщи отговора на Портата.

Колкото горещ и да бе приемът, който ди Робилант направи на българските пратеници, италианските патриоти останаха недоволни, когато прочетоха в печата меродавното съобщение за изявленията, в които той бе им определил становището на Италия. Във в. „Riforma“ Криспи осъждаше министъра, че бил много въздържан и не изразил всичката горещина, с която Италия съчувствува на българската свобода и на идеалите на България. Недоволни бяха и студентите, на които полицията не позволи да устроят по улиците една голяма демонстрация в чест на българите. По тоя повод пред хотел „Quirinal“, дето беше слязла депутацията, се чуха между акламациите за България и викове „Долу Депретис!“ Не само в Рим, но и в цяла Италия студентчеството бе ентусиазирано за българското дело. В Грекова, Стоилова и Калчова то виждаше герои, подобни на великите революционери, които странствуваха по европейските столици, за да подготвят събитията, от които се роди италианското единство. От всички университети от провинцията идеха в хотел „Quirinal“ дълги телеграфически послания, в които България се приветствуваше във фрази, пълни с риторически дъх и възторженост.

Най-трогателно бе от всички поздрави, които получи депутацията, посланието на римския кмет княз Тарлония. То бе датирано от Капитолия и примесваше с тоя момент от българската история великите спомени на вечния град. Тарлония приветствуваше българските пратеници „в тая столица, радостна, че им дава гостоприемство, желающа щото България да постигне своите съдбини“.

Пребиванието на депутацията в Рим се завърши с една внушителна почит, която им показа най-високата италианска интелигенция. В нейна чест дружеството на публицистите даде една интимна вечеря, на която присъствуваха най-прочутите писатели и политически лица. Българските пратеници бяха през цялата вечер обсипвани с внимания. Всички искаха да им кажат няколко сърдечни думи, да им стиснат ръката. Някои, по-сантиментални, ги прегръщаха. От всички присъствуващи най-голям интерес показваше към положението в България Криспи. Той дълго приказва с Грекова и му каза: „Вашата кауза е наша. Ние обичаме народите, които се борят за своята независимост.“

На другия ден депутацията напусна Рим. Калчев тръгна за Венеция, отдето трябваше да продължи пътя си до София; а двамата му другари заминаха през Бриндизи за Цариград, отдето бе пристигнал благоприятен отговор.

Бележки

[1] Италианската зелена книга, №47.

[2] Италианската зелена книга, №22.

[3] Карцов, op. cit., 350.

[4] Тази фраза е била приписвана и на Каравелова. Това показва, че негодуването против кандидатурата на Мингрели е било общо.

[5] Московские ведомости пишеше: „На 4 януари 1867 г. Княз Николай Давидович Мингрели поднесе на о бозе почившия император Александър II своята корона и своите владетелни права, та Мингрелия, като моли императора да го приеме в числото на своите верноподаници.“

[6] Независима България, 11 ноември

[7] Италианската зелена книга, №16

[8] Италианската зелена книга, №18

[9] Ibid., №19.

[10] Италианската зелена книга, №25

[11] Италиански посланик в Цариград.

[12] Италианската зелена книга, №20.

[13] Тия сведения бидоха предадени поверително от граф де Соназ на Начовича.

[14] В нотата бе казано, „en vue de la prompte solution de la question“; телеграфистът бе предал „en vue de la promesse d’une soluion“.

[15] Италианската зелена книга, №34.

[16] Ibid, №39.

[17] Дописката е от 29 ноември. Шахтахтински твърди, че чул разговора на Уайта от едно лице, което присъствувало на свиждането.

[18] Любопитна е борбата, която водиха Нелидов и Уайт по въпроса дали султанът ще приеме Грекова на аудиенция. Уайт бе издействувал едно обещание; Греков даже си бе приготвил речта за тоя случай, но в последния момент султанът се престори на болен и прати на Грекова златни копчета в деня, когато той напущаше Цариград.

[19] През 1887 г., когато се разискват средиземноморските проблеми, Италия е силно зависима от Англия поради необходимата й английска подкрепа специално в Северна Африка. В замяна на английското благоразположение спрямо Италия Форин Офис използува римския кабинет като „незаинтересован“ в българските работи, за да насърчава българите и ги тласка към крайни антируски прояви. Това единодействие дава повод в дипломатическите салони да се заговори за англо-италианска антанта по българския въпрос. От друга страна, Италия е силно зависима от Австро-Унгария в системата на Тройния съюз, което също се отразява върху нейната балканска политика.

[20] Италианската зелена книга, №30.

[21] Италианската зелена книга, №36.

[22] Италианската зелена книга, №60 (annesso).

[23] Тъй Портата наричаше Регентството. Въобще избягваше думите „трон“, „регентство“, защото те даваха идея за самостоятелна държава.

[24] Ibid., №60 (annesso).

[25] Италианската зелена книга, №22.

[26] Английската синя книга, №516 (Inolosure).

[27] Английската синя книга, №6. — В идущите страници ще цитираме Английската синя книга, издадена в 1888 г.

[28] Английската синя книга, №5.

[29] Уталожване.

[30] Английската синя книга, №11

[31] Италианската зелена книга, №31

[32] Италианската зелена книга, №44.

[33] Ibid, №53

[34] Тъй се нарича конференцията, в която представители на Австрия, Сърбия, България и Турция сключиха договор за свързването линиите Вакарел — Цариброд и Скопие — Ниш с европейската мрежа.

[35] Изборът на Фердинанд Кобургготски за български княз всъщност е едно решение, с което регентството търси някакъв изход от кризата, за да се предотврати по-нататъшната намеса на силите. То било принудено да стори това, за да сложи край на нестабилното външнополитическо положение на страната. След провала на многобройните кандидатури за български княз на 27 май Гр. Начович телеграфира в Цариград: „Щом е невъзможно да се избере Батенберг, не остава друг освен Кобургът“ (ЦДИА, ф. 176, а. е. 289, л. 40). Така че този избор не е приет с особено въодушевление дори и от тогавашните български управляващи.

[36] Среща

[37] Независима България, 9 декември.

[38] Авторът пресилва убежденията и намеренията на т. нар. „крайни националисти“. Никой от българските държавни и политически дейци по онова време не гледа сериозно на идеята за обявяване на република. Самата републиканска идея в Европа по това време е силно компрометирана. В България няма буржоазни републиканска партия. Относително изключение прави радикалната група в старата либерална партия, която обаче няма последователна програма.

[39] Независима България, 2 декември.

[40] Италианската зелена книга.

[41] Новое время, 5 декември.

[42] Новое время, 30 декември.

[43] Авторовата констатация следва да се тълкува само в официален смисъл. Иначе кандидатурата на Кобурга е широко коментирана всред дипломатическите среди в Цариград, Виена, Берлин, Петербург, Лондон и Рим. Тя е предмет и на кореспонденцията между германския кайзер, руския император и английската кралица месеци преди Фердинанд да заеме овакантения български престол. На българското правителство прави голямо впечатление тайното съобщение, че изборът на Фердинанд е предварително одобрен от австро-унгарския император Франц-Йосиф (НБКМ, БИА, ф. 14, а. е. 4139, л. 2). Споменатият по-горе Холщайн от своя страна изпраща писмо на германския посланик в Цариград Радолин с нареждане да съдействува за приемане кандидатурата на Фердинанд Кобургготски.

[44] Кобургският принц, внук на Луи-Филипа, бе по майка орлеанец.

[45] Според дневника на Стамболова.

[46] Английската синя книга, №14.

[47] Италианската зелена книга, №82.

[48] Английската синя книга, №18.

[49] Английската синя книга, №44 (inclosure).

[50] Не само поради изтъкнатите причини, които са второстепенни. След Берлинския конгрес между балканските държави се засилват вътрешните противоречия, които въпреки сключването на Балканския съюз довеждат до война между тях.

[51] Хладният прием, оказан на българската депутация в Париж, рязко различаващ се от посрещането и във всички други столици, предизвиква голямо задоволство в Петербург. В лична телеграма до Флуранс сам императорът благодари за отношението на Франция към представителите на регентството. Историците, занимаващи се с произхода на френско-руския съюз от 1891 г., приемат, че въпросното поведение на френското правителство полага първите основи на дългогодишното френско-руско сближение и началото на Антантата. Едновременно с това обаче в Париж не желаят искрено преодоляването на българските трудности от страна на царизма, понеже това би намалило интереса на Русия от съюзници на европейския континент и би насочило нейната политика в Азия, Африка и Далечния изток, където съществуват стари и нови френско-руски противоречия.

[52] J. Hansen, Ambassade d Paris de M. Mohrenheim (1884 — 1898), стр. 25.

[53] Ще си помисли.

[54] За думите на Флуранса пред българската депутация Хансен пише: „Това откровено и ясно заявление предизвика сензация в европейските канцеларии. В Петербург тя произведе най-добро впечатление. Барон Моренхайм (руският посланик) посочи на своето правителство чувствата на истинско приятелство на френското правителство за Русия и Александър III изказа високо своето задоволство на г-на Лабуле, който току-що бе назначен френски посланик в Петербург.“ J. Hansen, op. cit., стр. 26.

[55] Corriese della Sera, 4 януари.

[56] Пожелание, което се свързва с ролята на Пиемонт като един от центровете на обединението на Италия. В конкретния случай става дума за отдавнашните претенции на Сърбия да възглави националноосвободителните движения на балканските славяни и ги обедини в една държава под егидата на Обреновичите.