Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Строителите на съвременна България (2)
Включено в книгата
Година
–1911 (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
aradeva (2014)
Допълнителна корекция
stratobob (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015)

Издание:

Автор: Симеон Радев

Заглавие: Строителите на съвременна България

Издание: Трето издание

Издател: ДИ „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 25.III.1990 година

Редактор: Рашел Барух

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Кънчо Кънев

Коректор: Славка Иванова; Янка Енчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1612

История

  1. — Добавяне

III
Стамболов начело на контрапреврата

Първото окръжно на Стамболова. — Неговото недоумение. — Разговор с Груева. — Телеграми до гарнизоните. — П. Р. Славейков в Търново. — Митингът на Търново против преврата. — Заповед за арестуването на Стамболова — Стамболов арестува Бонева. — Съобщението от Пловдив. — Прокламацията на Стамболова към българския народ.

На 9 август Стамболов се намери в Търново по една голяма случайност. След закриването на сесията той бе заминал за Русчук и мислеше оттам да иде в Букурещ и може би във Виена. За приготовлението на преврата той не знаеше нищо. Без съмнение лошите отношения на княз Александра с Русия бяха оставили като една сянка в неговия ум; особено бе угрижен той от загадъчните думи, които се получиха от Петербург в отговор на постъпката, направена от него и от Каравелова пред Богданова за помирение с Русия.[1] Но той не предвиждаше, че развръзката може да бъде тъй близка. Най-малко бе допускал той, че тя ще бъде предизвикана от самите българи чрез един заговор на офицерството. По-скоро той предполагаше, че бурята ще мине без повреди, както и други пъти, и че руските традиции ще бъдат по-силни от големия гняв на Александра ІІІ. Защото в тия години Стамболов бе оптимист по природа и — русофил.

Той се канеше да прехвърли Дунава, когато получи телеграма, с която го викаха да защищава един либерал, някой си Кънчо Симеонов, кмет на Новоселци, обвинен в разбойничество. Делото бе насрочено за 9 август. На 8-и вечерта Стамболов пристигна в Търново.

Сутринта призори се получи първото известие за преврата: телеграмата с подпис на Каравелова. Началникът на станцията Загоров я спря; после прати разсилния да повика Стамболова, Китанчева, Ив. Халачева, П. Славкова и З. Градинарова. Пръв дотърча Китанчев. Когато прочете телеграмата, той затрепера нервно, побледня и като седна на един стол, заплака, държейки сърцето си. Между туй пристигна и телеграмата на Груева. Ето че се яви и Стамболов, придружен от Халачева и Славкова. „Какво има?“ — попита той навъсен. Загоров, без да продума, му даде двете депеши. Стамболов ги прочете еднаж, дваж, като че ли за да се убеди, че не сънува. Големите му вежди се бяха сключили; устните му се свиваха в една жестока гънка. Той мълчеше. Мълчеха всички. „Фигурирате и вие, господин Стамболов?“ — реши се да каже Загоров. Стамболов го погледна гневно. „Как мога да фигурирам аз в такова едно подло дело?“ — отговори той. После се замисли пак. В разговора се намесиха и другите присъствующи; изказаха се опасения да не би името на Стамболова, поместено в състава на временното правителство, да заблуди умовете в провинцията. Тогава Стамболов седна на масата и написа телеграмата, с която съобщаваше на гражданските и военни власти, че той няма никакво участие в преврата и че се бои да не е станала някаква мистификация.

В Търново окръжният управител Ив. Драсов и полковият командир капитан Бонев не знаеха още нищо. Загоров ги повика в станцията, за да им предаде депешите от София. Те не проявиха никакво чувство. Бонев обаче се усъмни да не би наистина някой шутош от опозицията да ги мистифицира по телеграфа. Той прати няколко телеграми: до военния министър в София, до бригадния командир в Русе майор Филова, до Кисова в Пловдив. В отговор получи строго мъмрене от капитан Бендерева, който го заплаши с разстрелване. Бонев разбра, че работата е сериозна, и се усмири.

Стамболов след първия изблик на негодувание размишляваше. Очевидно, превратът не бе мистификация, шеги от тоя род никой не би посмеял да направи. Но как това главоломно дело бе скроено, изпълнено? Съставът на временното правителство, в което той видя за голямо чудо себе си, не му даваше никакво осветление, напротив, правеше недоумението му по-дълбоко. Може би и с имената на другите да бе станало същото злоупотребление. Това ненадейно сдружение на хора, които до вчера не бяха имали нито една идея обща, бе наистина много странно. То изглеждаше по-скоро на някое чудо, отколкото на политически факт, а Стамболов бе твърде положителен, за да вярва в чудеса. Освен ако да бе се случило нещо необикновено, което да е посочило на всички в осезателна форма гибелта на България… Но той не виждаше как такава една перспектива бе могла да изскочи тъй отведнъж, превръщайки из дъно всичките взаимоотношения, създадени в миналите борби: Цанков в обятията на Каравелова; до Величкова и Маджарова — Радославов. Не, тук имаше нещо невероподобно и тъмно, някаква колосална и дръзка шарлатания, която криеше някаква пакост. И понеже Стамболов знаеше за едновремешните планове на русите, за опитите, направени по-рано да се низвергне князът, едно мъчително подозрение го разяждаше, подсказвайки му, че тук има някакъв заговор срещу самото княжество — мисълта, която веднага се бе родила у него при първия прочит на фаталните депеши.

Подписът на Каравелова под първата депеша разрушаваше обаче всичките тия настроения. Стамболов имаше голяма почит към Каравелова. Без да си прави илюзии върху неговите недостатъци, той вярваше в неговия патриотизъм, изпитваше престижа на неговата ученост. За едно противонародно дело във всеки случай считаше го за абсолютно неспособен. Тогава какво значеше неговото име в един документ, който бе пръснат като триумфален бюлетин на революцията?

Стамболов повика Каравелова по телеграфа; повика и Никифорова. Но нито първият се яви, нито другият. Тогава съмненията го овладяха съвсем. Той разбра, че софийската станция е окупирана, и помисли, че Каравелов трябва да е арестуван. На няколко пъти Стамболов настоя по апарата да намерят Каравелова. От София един телеграфист с непознато име, някой си Д. Д. Обретенов, даваше разни предлози, които още повече усилиха подозренията му. Най-сетне, към часа четири, обади се Груев.

Неговите утруднени обяснения още повече озадачиха Стамболова. Той сега се убеди съвсем, че Каравелов, тероризиран от военните, не смее да се изкаже. От всичкия този разговор остана му само впечатлението, че превратът не е народно дело, а военен удар; не е плод на един компромис на партиите, а тъмна инициатива, изскочила внезапно.

Нощта бе вече паднала, докато Стамболов говореше със София. Запалиха лампите; апаратната стая се озари, превърната в някакъв стан. Телеграфът почна да работи сега с провинцията. Стамболов бе получил през деня запитвания, на които отговаряше. На Луканов[2] в Ловеч той съобщи:

„Каравелов дойде на станцията тая вечер. Каза ми, че преврата направила войската, именно Струмският полк, кавалерията, артилерията и юнкерите. На преврата ще бъдат противни 4 сили, а благоприятни само Русия и Франция, като прибави, че не искал да излазя на дене, за да не стават разни претълкования. Аз мисля, че Каравелов е арестуван и ни отговаря под устата на револвера.“[3]

В същата смисъл Стамболов телеграфира на Ст. Заимова, окръжен управител в Стара Загора. Без да е решил още какво да прави, той искаше да групира за всеки случай около себе си видните хора на либералната партия в провинцията. В Русчук той изпрати специален човек, поручик Ив. Фичева, с мисия да доведе Д. Мантова. Съобщения прати в Севлиево, Габрово и др. На П. Р. Славейкова, който прекарваше лятото в родното си място Трявна, Стамболов телеграфира[4]:

„Днес приех много телеграми от София, че князът е свален и прогласено привременно правителство, в него аз, Каравелов, Цанков и пр. Елате незабавно в Търново. Отговорете кога тръгвате.“

 

 

Стамболов бе твърде прозорлив, за да не знае, че срещу един преврат, извършен от военни, той можеше да се противопостави само с войска. Затова една от големите му грижи бе да узнае настроението на гарнизоните. Най-напред той се обърна — още през деня — до Филова и Блъскова в Русчук. Филов командуваше бригадата, Блъсков бе командир на полка. И двамата му бяха лични приятели, особено Блъсков. Той им прати следната телеграма:

Вярвам, че сте получили циркулярното относително свалянето на княза. С майор Груева говорих, но не можах да се убедя, че този, който ни телеграфира, е Груев, а не друго подставено лице. Каравелова и Никифорова още тази заран съм викал на станцията, но те не дойдоха. Получавам депеши от непознати лица. Тая работа, доколко е сериозна, още не знам. Ако вие имате по-положителни сведения, съобщете ни. Аз не съм приел да бъда член на временното правителство. Обичам да вярвам, че офицерите ще съумеят да спазят честта си и интересите на отечеството. Не бързайте да правите някои рисковани постъпки, защото отечеството пропада. Преди да се решите на нещо окончателно, съобщете ми. Чакам отговор.[5]

Блъсков отговори, че ще изпълни заповедите на началството си и че не желае да влиза в други съображения. Той принадлежеше на противокняжеската партия във войската, знаеше за заговора и откакто бе получил известия от София, ликуваше. Бидейки обаче нерешителен — загрижен сé да си пази една врата, — той се представи пред Стамболова не като привърженик на една революция, а като човек на законността: законността за него това бе началството в София, каналът, по който идеха заповедите във войската. Филов бе в друго настроение. Без да бъде горещ привърженик на Батенберга, той принадлежеше по миналото си към националистическите кръгове на Румелия. Освен това детронаторите бяха го игнорирали, като пратиха първите си депеши до Блъскова вместо до него. Тъй силно бе съмнението спрямо Филова, че Груев изпрати до Блъскова на 9 август на пладне следната депеша:

Ако полковник Филов не се подчинява на разпорежданията ми, то вземете на себе си управлението на комендантството и на бригадата и го арестувайте немедлено.

Филов почувствува тоя надзор върху себе си и остана крайно обиден. В такъво разположение го завари Стамболовата депеша. Той отговори при все това уклончиво: заяви, че частите не са още приведени под клетва, но за бъдещето не се произнесе. Стамболов в тоя момент не искаше нищо повече; сам той не знаеше какво ще донесе утрешният ден.

 

 

Най-голямата надежда на Стамболова, изглежда, да е била у Муткурова. С него той бе съгражданин, другар от Одеса, сподвижник преди Освобождението. От друга страна, Пловдив, градът на Съединението, Мека на национализма от една година насам, се явяваше предопределен за една контрареволюция от името на Батенберга. Без съмнение, Стамболов знаеше, че Муткуров няма темперамента на един шеф, но средата можеше да го увлече. Той му телеграфира:

Ще получите от мене днес циркулярно относително свалянето на княза. Съобщете ми всичко, което знаете по тоя въпрос. Тука известието го срещнаха с отвращение. Бригадний командир Филов и полковете от района му са в ожидателно положение. Войската не е подведена. Князът не се знае где е. Вземете и вий същите мерки. С шифровка виках Каравелова на станцията, не дойде. Получавам депеши от непозната мен личност Д. Обретенов. Постарайте се да останете верни на отечеството и запазете интересите му.

Тази телеграма не стигна никога до предназначението си. Началникът на пловдивската станция, който я съобщи в София, търсейки инструкции, получи заповед да я задържи под страх на лична отговорност.[6] Не се знае как Стамболов си обясни неволното мълчание на Муткурова; във всеки случай той не поднови пред него своите постъпки.

 

 

Нощта срещу 10-и Стамболов прекара в жестока борба със себе си. Първият негов порив — викът на буйната му кръв — бе да се опълчи срещу преврата. Неговият глас — той знаеше това — не можеше да не сътресе умовете. При един негов позив страната щеше непременно да се развълнува, да се подигне може би. Но тогава една нова катастрофа можеше да сполети България: сблъскването на народа с войската, една страшна междуособица, която рискуваше да отвори вратите на отечеството за чужда окупация. Стамболов не бе още в това време посветен в задкулисните мотиви на европейската политика; но той знаеше добре нейните основни направления. С тая непогрешима и тайнствена интуиция, която съставляваше трите четвърти от неговия гений, той чувствуваше, че княжеството е погубено, ако след държавното престъпление на военните последваше анархията на партиите. Една инициатива срещу преврата можеше да спаси страната само с условие да се запази реда; иначе тя усложняваше кризата и ускоряваше нейната фатална развязка. Стамболов разбра, че трябва да обуздае устрема на своята натура, да таи своята мисъл, дордето дойде моментът за едно внезапно и гръмоносно действие.

Той трябваше преди всичко да обезпечи свободата на своите действия в Търново, като привлече на своя страна гарнизона.[7] Задачата му се виждаше лесна. Военните го обичаха, чувствувайки в него — водача на две революции — един вид другар по оръжие. В Търново, както в София, както в Русчук — навсякъде, дето той се явяваше, те се събираха винаги около него, магьосвани от това малко бохемско очарование, което произлизаше от веселата му и разпусната младост. Демократ, те знаеха, че той има култа на войската, тая гордост за материалното могъщество на България, която пееше в неговите оптимистически мечти за бъдещето. И те инстинктивно виждаха в него човека, който един ден ще ги тласне към големи подвизи.

В Търново Стамболов разчиташе на всичките офицери. Бонев — военен с материалистически дух, който по-късно намери истинското си призвание като предприемач — малко му се виждаше съмнителен; но той се надяваше, че ще го увлече със своето красноречие.

Сутринта на 10-и Бонев се яви в телеграфната станция, дето Стамболов чакаше събитията, окръжен от своя щаб: Китанчев, Халачев, Градинаров, Славков. Стамболов захвана да убеждава Бонева да се обяви против София: „Дай ръка да те назнача главнокомандующ! Ела с мене!“ Бонев, почервенял, се отдръпваше със своята грамадна фигура и повтаряше: „Това не е моя работа.“ Стамболов стана, пристъпи към него с очи пламнали от гняв. „И ти ли се отказваш от своя княз, ти, който носиш сабя и мундир и си се клел да го защищаваш до смърт?“ Бонев дигаше рамене, мълчейки. Стамболов се провикна: „Съжалявам, че съм се родил българин. Съжалявам, че доживях да видя позора на тия дни. По-добре циганин да бях се родил!“…

Началникът на станцията Загоров, екзалтирана натура, скочи от сола си, посочи с ръка на портрета на княз Александра, който бе закачен на стената.

— Аз само него признавам… За него ще умра.

Този болезнен вик създаде в стаята едно почти религиозно настроение. По изсъхналото аскетическо лице на Китанчева се пророниха две сълзи, които той немá сила да обърше. Без да продума, Бонев си излезе, сподирен от Драсова.

Тая първа несполука не обезсърчи Стамболова. Щом като полковият командир отказваше да го слуша, не оставаше, освен да му се вземе полкът. Командирът на първата дружина Салабашев бе надежден; Стамболов се затече при него. Салабашев бе получил предписание да замине за академията в Петербург, но още не бе сдал. С няколко пламенни думи Стамболов му откри намеренията си, поиска неговата помощ. Салабашев отговори, че държи дружината си на негово разположение. „Тогава да се закълнем“, каза Стамболов, у когото революционерът бе се събудил с всичкия романтизъм на съзаклятията. Стамболов продиктува клетвата: „Заклевам се в честта и в името на бога, че аз в това дело ще ви поддържам с дружината си до крайност.“[8] Салабашев повтори.

— Разчитайте на мене напълно — каза той, проникнат неволно от тази тържественост.

— Какво мислиш за другите дружинни командири? — попита Стамболов.

— Цачев е сигурен — отговори Салабашев, — но за Иванова не гарантирам.

— Тогава повикай Цачева.

Цачев не закъсня да се яви; без колебание той обеща съдействието си. Войнският началник Жейнов направи същото. Салабашев писа на капитан Иванова да дойде в монастира „Св. Никола“, за да се разговорят, но Иванов не се обади.[9]

Между туй П. Р. Славейков пристигна от Трявна.

Добрият старец, който бе мечтал да свърши вече старините си без революции, бе силно възбуден. За детронаторите той не намираше достатъчно изобличителни думи. „Те посрамиха честното българско име“, казваше той неутешим.

Стамболов го заведе у П. Славкова. Подиробед тук дойдоха Китанчев, Халачев, Градинаров, д-р Антонов, Калчо Пасков и др. Стамболов зададе въпроса: „Трябва ли да се обяви контрареволюция?“ Той имаше нужда от едно решение на гражданите, за да завладее по-добре войската. Още при първите думи за контрареволюция д-р Антонов, благ човек, невидял големи борби, заяви, че тук не му е мястото, и си излезе. Настанаха след това разисквания. Славков, който подигна бисмарковските си вежди, заяви: „Тя тъз тъй не може!“ После с гороломни словеса, които се блъскаха в една нескончаема фраза, той посъветва да не се предприема нищо, защото може да се докара междуособица. Славейков, нетърпелив, прекъсна тая претенциозна фарандола на провинциализми и учени думи. После се обърна към Стамболова и каза:

„Стефане, познавам българския народ като свое дете: от четиридесет години живея с него. Тоя народ се гнуси от извършеното дело в София. Ти трябва да го поведеш. Ти си председател на Събранието, бил си комита. Казвам ти, че ще успееш. Па ако не успееш…“

Тук старият поет завърши с една турска пословица, която значи: „Който мисли за сетнините, не е герой.“ Подир Славейкова никой не зема думата. Всички присъствующи освен Славкова споделяха неговата патриотическа мисъл. „Сега няма време за губене — каза Стамболов. — Подиробед трябва да се свика митинг. Обадете на народа.“

В същото това време офицерите заседаваха. Салабашев бе свикал ротните си командири на съвет. Те бяха получили от Бонева покана за полагането на клетвата и се питаха как да постъпят. Един член от дисциплинарния устав им даваше право да не изпълняват заповедите на началника, когато те са противни на клетвата им към княза. Те решиха да се позоват на тоя член и да се възпротивят на Бонева. В тая смисъл ротните командири отидоха да напишат рапорт до полковия.

 

 

Бонев, без да подозира нещо, отиде на лагера да извърши церемонията на клетвата. Прати да дирят свещеник, но не можа да се намери нито един; свещениците, заплашени, бяха се скрили. Бонев заповяда да играят „сбор“; офицерите изскочиха от шатрите, пратиха един унтерофицер в града да вика Салабашева. Настъпваше критически момент. Офицерите ненавиждаха Бонева и бяха готови да постъпят зле с него. Преди да се реши на някоя крайност, Салабашев отиде да се съветва със Стамболова.

Стамболов му каза: „Не е дошло още времето. Не бива още отсега да привлечем върху си вниманието на София. Не можете ли само оттук нагоре?…“ — И той направи с ръка един жест, който отиваше от устните към главата.

Когато Салабашев се върна в лагера (часът 2–2½), дружината бе построена. Щабтръбачът, изпратен от Бонева, бе успял да намери на Марно поле един свещеник и бе го докарал насила. Церемонията щеше да почне. Офицерите бяха крайно наежени. Най-разпаленият от тях, поручик Семерджиев, заяви: „Ще арестувам полковия!“ Салабашев го въздържа. Войниците се заклеха машинално, без да разберат нещо от клетвата: те нямаха никаква идея за преврата, тъй като Салабашев още от първия ден бе изолирал лагера от всяко съобщение с Търново.

Впрочем градът бе посрещнал преврата със силно негодувание. Само неколцина чорбаджии, които мислеха сега, че България не може без Русия, както в турско време бяха мислили, че въстанията са чапкънска работа — с една реч, хората, за които върховната политическа философия се заключаваше в поговорката „против ръжен се не рита“, — теглеха бройниците си със самодоволство. На връщане от лагера Салабашев срещна по пътя Джорджо Момчева, чорбаджия и ярък русофил, който му каза: „Хубаво помни, Петре, ей тъй, на тази асмá ще висиш!“ Той си въображаваше вече, че като додат русите, ще избесят всички, които са поддържали княза. Малцина обаче изпитваха това жестоко злорадство. „Хората, които срещах, разказва Салабашев, бяха много угрижени. По всичките лица четях тъга и срам.“

На позива за митинг се стече целият град. Салонът на полицейското управление (дето бе заседавало Учредителното събрание) се натъпка с народ. Беше необикновено горещ ден; беше задушно. Стамболов се качи на една маса и почна да говори. Веднага гласът му се извиси, загърмя: „България се намира в своя кивот… Героят на земята ни е подло низвергнат. Една грозна пропаст зее пред нас.“ Той описа заслугите на княза, неговия патриотизъм, оплака народа, който можа да му отплати с такава черна неблагодарност. Публиката слушаше със задавено гърло; сетне се разплака с глас. „Всички мукаха като стадо, което се връща вечер“, разказва на своя образен език един съвременник.

Посред речта се яви Бонев. С един бавен напън на грамадната си снага той си проби път до Стамболова и седна до неговата маса. Подир няколко минути вестиха се десетина войници, които застанаха на вратите и кръстосаха пушките си. В залата проехтя един бърз шепот: „Ще арестуват Стамболова!“ Трима стари поборници извадиха мигновено камите си и впериха очи в Бонева, решени да го промушат, ако мръдне. Китанчев прочете в очите им тази смъртоносна воля, придума ги да стоят мирно.

Стамболов нищо не забеляза. Пороят на неговото вдъхновение бе тъй силен, че бе залял съзнанието му. Той говореше сякаш на невидими тълпи, безбройни. Тъй трябва да са говорили в дни на напаст библейските пророци. В публиката се носеше сега един вид свещен трепет; тъй страшно бе вълнението, че плачовете престанаха; публиката гледаше със сухи очи, разширени от някакъв мистически ужас. Китанчев падна в несвяст; изнесоха го навън да го поливат с вода. Стамболов продължаваше със стиснат юмрук, който се допираше до гърдите му, към сърцето, и отскачаше. Понякога той подигаше главата си и с трескави ръце разширяваше яката си, която очевидно го душеше. По широкото му чело капеха едри капки пот. Очите му горяха от сурова и пламтяща страст, подобно на небето, в което се отражава пожарът на някоя голяма гора.

Когато Стамболов свърши, от публиката се издигна един нечовешки вик — вик на тържество, на скръб и на злоба. Тогава от двора музиката засвири „Шуми Марица“ и присъствующите почнаха да се цедят през вратите, блъскайки се като пияни.[10]

На улицата Бонев се доближи до Салабашева:

— Кой е дал военната музика?

— Аз — отговори Салабашев.

— Как смееш ти?…

— Това е моя работа.

Бонев промълви нещо през зъби и отмина. Конфликтът между военните се начеваше вече открито.

На излизане от митинга Стамболов се упъти към къщата на Славкова. Тук дойде и Китанчев. Те седнаха да пишат телеграми до съмишлениците на либералната партия в провинцията: до Петкова в София; до Тончева в Пловдив; до Заимова в Стара Загора; до Никифорова и Луканова в Ловеч; до Конкилева и Топузанова в Габрово; до Влаева в Севлиево и пр. Стамболов им съобщаваше за станалото в Търново и ги канеше да последват неговия пример.

Със София Стамболов има тоя ден малко сношения. Сутринта след разговора си с Бонева под впечатлението на неговия отказ той написа телеграмата си до Никифорова, в която има толкова ирония, отвращение и открита меланхолия. На часа десет той се научи за образуването на Климентовото министерство и изпрати амбициозния калугер, с когото едно време бе воювал рамо до рамо, своето саркастично приветствие. За забелязване е, че във всичките тия документи за настроението на Стамболова през този ден вее — покрай патриотическата скръб и обидата от софийската измяна — нещо хумористическо, инстинктивната жизнерадост на младия човек, който има още сила да се гаври с трагичното.

На часа десет вечерта Стамболов поиска да говори с Бендерева. Той го попита за положението в София, за намеренията на Силите и пр. Бендерев не отговори. Защо Стамболов, след като се обяви тъй тържествено против преврата, се опита да влезе в сношение с детронаторите? За да ги заблуди. Имаше у Стамболова тази хитрост, която е в расата ни и която революционното му поприще бе развило у него в комитските времена. Тя бе нужна в тоя час. Като шеф на контрареволюцията Стамболов разполагаше само с ентусиазма на Търново и с две дружини на Търновския полк. Наоколо: Шумен, със своите три полка стоеше загадъчен; Русчук със своя гарнизон се колебаеше; Варна мълчеше. Само капитан Маринов в Ловеч бе му дал — от един разговор през деня — впечатлението, че ще го последва; но Маринов имаше също само две дружини. От Южна България никакво известие: две бригади можеха да се вдигнат оттам за преврата или против него.

Стамболов изчисляваше всичките тия вероятности, без да се смущава. Умът му имаше това необикновено хладнокръвие, което раждаше у него непосредствената опасност. Щом жребието беше хвърлено, той не обръщаше вече очи назад. Нещо от неумолимостта на естествените закони сякаш проникваше в душата му: той действуваше като съдба.[11]

Към тая смелост на духа, която правеше от него — в моментите, когато се твори историята — революционер, Стамболов прибавяше и едно силно практическо чувство. Той нямаше нищо от химерическата вяра на утопистите, които в своите възторзи взимат провидението за съдружник; мистицизмът на големите думи не го упояваше. Подир светкавицата на вдъхновението у него настъпваше положителната работа, на която той не пренебрегваше ни най-малката подробност: такива бяха великите майстори на ренесанса, които — художници и чернорабочи едновременно — сами лееха в бронза грамадните си мускулести статуи.

Когато изпрати до приятелите си в провинцията своя позив за митинги, Стамболов знаеше добре, че телеграмите му рискуват да бъдат спрени. Както в комитските времена, той реши да изпрати куриери: Зелкова — през Дряново, Габрово, Казанлък в Пловдив, Орхание в София; поручик Диамандиев — в Шумен. Куриерите имаха мисия да занесат устните инструкции на Стамболова до лицата, които той им бе посочил.

След умората на тоя бурен ден Стамболов отиде да вечеря у Славкова, дето трябваше да прекара нощта.

Трапезата не бе още вдигната, когато влязоха капитан Балимезов и поручик Семерджиев, дежурни по караулите и по лагера: те идеха да съобщят от името на офицерите, че ще защищават Стамболова, ако Бонев поиска да го арестува.

Предчувствието на офицерите бе право. Бонев наистина бе получил от Бендерева заповед за арестуването на Стамболова, обаче той не смееше да я изпълни, а само се задоволи да издаде заповед на телеграфистите да спират всичките Стамболови депеши. Когато през нощта Загоров се върна в станцията, чиновниците му обадиха за това разпореждане; те бяха уплашени, тъй като Бонев бе им казал, че ще ги разстреля на основание на военното положение. Загоров ги укори за малодушието им. Посрамени, чиновниците се наведоха на масите и вече не се чу в стаята освен тъпия и дребен звук на апаратите.

Подир полунощ Бонев пак се вести в станцията и тогава случайно влезе в сношение с Пловдив. Дежурният Доросиев, който подир това поднови разговора със Стояновича, обеща се да намери Стамболова, но сам той не знаеше къде да го дири. Призори на 11 август се яви Загоров; казаха му, че от Пловдив търсят Стамболова; той прати веднага да го викат.

Стамболов се затече неумит, без яка. Почна се веднага разговорът по апарата. В пловдивската станция Муткуров и Стоянович не бяха вече сами. Преди да му разкажат събитията на миналата нощ, Стамболов поиска да се увери с кого говори. По негово искане обади се Тончев. Недоверчив, Стамболов му зададе някои въпроси от интимен характер, за да провери самоличността му. Историята на една ханъма, еднакво ценна за спомените и на двамата, послужи между друго като средство за удостоверение. След този оригинален изпит — който, както у Шекспировите драми, смесваше лудешкото с трагизма на историята — проточи се един отчет за събитията в Южна България: контрапреврата в Пловдив, предстоящия поход на гарнизоните от Хасково и Стара Загора, бунта на Приморския полк. Щом се спре лентата, Стамболов почна да диктува своя отговор. Южна България му донасяше една войска; той щеше да й даде сега един шеф. Първата му депеша гласеше:

Съобщете Муткурову, че всичко, от него направено, одобрявам, от името на народното представителство провъзгласявам го за главнокомандующи на войските на двете Българии. Да обяви военно положение в цяла България и да заяви на софийското узурпаторско правителство в 24 часа да сложи управлението под страх на смъртна казън. Заловете всичките станции в Тракия и вземете мерки да се оздрави правото дело. Тук ще направя нужното за войската. Плевенският полк тоже ще бъде с нас.

Като свърши отговора си до Пловдив, Стамболов се обърна към Загорова:

— Сега пиши.

Загоров написа първите думи: „Прокламация към българския народ“, когато Доросиев му каза на ухото, че Бонев иска да арестува Стамболова. Стамболов дочу тия думи и инстинктивно побара револвера си; сети се веднага, че го е забравил при Славкова под възглавницата си, и прати да му го донесат. В тоя момент влизаха Халачев, Китанчев, Градинаров. „Седни тук“, каза Стамболов на Китанчева, като му посочи масата си, а на Загорова заповяда: „Искам от тебе офицерите!“ Загоров полетя вън, а Китанчев под диктовката на Стамболова почна да пише историческата прокламация, която след няколко часа като молния трябваше да се разнесе из България. Ето нейния текст, образец на енергия, на повелителност и лаконизъм:

ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

В името на българский княз Александър І и на Народното събрание обявявам за изменническо и вън от законите на страната привременното софийско правителство во главе с Климента и всеки, който слуша приказанията на това правителство, ще бъде съден и наказан по военните закони. Назначавам за главнокомандующи на всичките български войски бригадния командир Муткурова и заповядвам на всичките граждански и военни власти да изпълняват безпрекословно неговите заповеди. Призовавам достойний Българский народ да защити Короната и Отечеството от предателите, които искат да свалят от престола нашия юначен и любим Княз. Нека всевишний укрепи десницата на народа и войската, за да запази честта, правата и славата на Отечеството и на избраний от народа монарх. Да живее България, да живее Българский Княз Александър І.

Председател на Народното събрание: Стамболов

Главнокомандующий българските войски: подполковник С. Муткуров[12]

Тази прокламация на Стамболова бе не само по форма, но и по същество един държавен акт. След низвержението на княза и неволното самоубийство на Каравеловия кабинет Стамболов олицетворяваше като председател на Народното събрание единствената правилно установена власт. Срещу военната диктатура на Груева, произхождаща от насилие, Стамболов издигаше диктатурата на закона. Без съмнение конституцията не бе предвидяла анормалния случай, който представляваше сега княжеството; но качеството на Стамболова бе сé пак достатъчно, за да даде на контрареволюцията характера на една защита на правото.

Докато Стамболов диктуваше прокламацията, Загоров въоръжи пощальоните с берданки и револвери, постави ги на пост и се затича да дири офицерите. Те заседаваха като полеви съд на втория етаж на същото здание, в което се помещаваше и телеграфната станция. Съдът се състоеше от капитаните: Салабашев, Мазаков, Балимезов, и от поручиците Ив. Паскалев и П. Семерджиев.

Когато влязох в съдебната зала, разказва Загоров, тъкмо вкарваха в нея обвиняемия Кънчо Симеонов, кмета на Новоселци[13]. Доближих се до Салабашева и му казах: „Ела веднага, че те вика Стамболов.“ Той ми отговори, че ще дойде, но трябва съдът да се оттегли преди това, да отложи делото. Отидох да обадя на Стамболова; той скочи от стола и извика: „Казах ти да ги доведеш тук…“ Върнах се назад, вън от себе си, и насилих вратата на съвещателната зала. Офицерите станаха, трепнали. Дордето да се разправя с тях, ето че се яви и Стамболов. „Господа, каза той, моментът е съдбоносен, тръгвайте след мене!“

 

 

Вървейки подир Стамболова, офицерите влязоха в телеграфната станция. „Господа — заяви им той, когато те се наредиха, — облегнат на войската и народа, обявих се против преврата. С мене са гарнизоните на Южна България, Приморският полк и дружините в Ловеч. Подполковник Муткуров назначих за главнокомандующ на войските. Аз ще действувам от името на княз Александра за неговото възвръщане. Който е съгласен с мене, да си дигне ръката.“ Всички дигнаха ръка.[14] „Кълнете се“, заповяда Стамболов. Той изрече клетвата; присъствующите я повториха. После се обърна към Салабашева:

— Назначавам те за командир на Търновския полк. Ще доведеш тук дружината си и ще я закълнеш в името на негово височество княз Александра.

— Слушам.

Салабашев отдаде чест и излезе. Стамболов се отправи към капитан Мазакова:

— Назначавам те комендант на града. Щом Бонев ти се възпротиви, ще го арестуваш.

— Слушам — отговори Мазаков, като взе под козирог.

— Кой е началник на караулите? — попита Стамболов.

Отговориха му, че е поручик Михайловски.

— Повикайте го.

Михайловски се яви, „бледен като пъпеш“.[15] С няколко думи Стамболов му съобщи станалата промяна и му заповяда:

— От тоя момент Бонев не е твой началник и ти преставаш да му се подчиняваш.

— Слушам — промълви поручикът, недоумяващ.

Повикан набърже, долита и войнският началник Жейнов. Стамболов разпореди:

— Капитан, ти ще приготвиш списъка на запасните в Търновското окръжие. Ако нямаш, ще вземеш от всички учреждения.

— Слушам.

Всичко това ставаше с необикновена бързина. В залата всички мълчеха: чуваха се само късите команди на Стамболова и шумът, който правеха офицерите с шпорите си, когато отдаваха чест.

Минаха се няколко минути. Един пощальон се затече и обади, че Бонев иде със Салабашева. На стъпалата на антрето ги посрещна Стамболов и взе Бонева под ръка. Щом влязоха в канцеларията, Бонев се наведе да седне на един стол; тогава Стамболов извади револвера си, насочи го към гърдите му и извика: „Ще бъдеш с мен или си убит.“ В същия миг Загоров и Китанчев извадиха револверите си. Бонев хвърли околовръст един ужасен поглед на ранен лъв. Изправени до стената, офицерите стоеха вцепенени. Той разбра, че всяко противостоение би било суетно. Бърз в ума, той обърна тактиката си. „Чакайте бе джанъм, чакайте да се разберем.“

В тоя момент в залата се втурна Иван Стамболов[16], който бе чул, че арестуват брата му. „Чек бе[17], изрева той, какво гледате?“ Като извади един огромен черногорски револвер, обърна се към Бонева. „Стой, Иване! Какво ще направиш?“ — извика Стамболов. Бонев спусна ръката си към своя джоб; Загоров и Китанчев дигнаха чарковете на своите револвери. Коридорът в това време бе пълен от въоръжени опълченци, които надаваха викове ура. Хладнокръвието на Стамболова предотврати едно сблъскване. Той дръпна брата си и го усмири. Бонев също се окопити. Мазаков се обади тогава:

— Абе, Бонев, дай дума, че поне няма да противодействуваш.

— Колкото за туй, съгласен съм — каза Бонев.

Настана сега приятен отдих. Присъствующите приветствуваха Бонева. Китанчев предложи да го дигнат на ръце. Издигнаха се викове ура, които бидоха подети от коридора и по подражание навън на улицата.

Бонев, който държеше главно да бъде с победителите, които и да са те, се постави веднага в услуга на контрареволюцията. Но за да се огради от всяка отговорност, той съобщи на непосредствения си началник Филова в Русчук, че е арестуван от Стамболова: това бе последната му хитрост. В действителност той се присъедини всецяло към Стамболова. Той прояви даже ревност. На капитан Иванова той заповяда да вдигне дружината си от Елена и да я доведе в Търново, за да усили гарнизона. За да разсее лошото впечатление, което бе произвел в Пловдив със своите заканвания, той телеграфира на Муткурова: „Аз нощес ви говорих, че не съм против, но чаках да се разясни въпросът.“ Подир няколко часа, след като закълна полка отново в името на княз Александра, Бонев изпрати до Муткурова една втора телеграма, в която — с един несвойствен нему лиризъм — призоваваше историческото минало на Търново и честитеше на Пловдивския гарнизон патриотическата инициатива.

Между туй Стамболов организираше възстановената от него власт. С указ №1 той назначи Муткурова главнокомандующ на българските войски; с указ №2 Ив. Стояновича[18] — директор на пощите и телеграфите; с указ №3 Хр. Басмаджиева — комендант на гр. Бяла. Бяла представляваше особено значение, защото владееше телеграфните съобщения в Северна България. Басмаджиев надяна една случайно намерена униформа на подпоручик, взе един телеграфист и един стражар и до вечерта завзе беленската станция.

През това време София не се обади никак, нито Стамболов я потърси. Той само изпрати на Климента една сурова лаконическа депеша, която гласеше:

„От името на княза и на Народното събрание заповядвам ви в 24 часа да сложите властта и да се подчините на главнокомандующия на българските войски подполковник Муткурова, инак ще бъдете застреляни наедно със съучастниците си.“

Бележки

[1] През месец юли, докато още заседаваше Събранието, Каравелов и Стамболов отидоха в руското агентство при Богданова да ходатайствуват от името на болшинството и на правителството за подобрение на отношенията между княжеството и Русия. След два дена Богданов им съобщи отговора на Гирса, който казваше доста ясно, че не може да има никакво помирение, докато на българския престол стои княз Александър. — Вж. Строителите на съвременна България, том І.

[2] Телеграмата от ч. 9 и 55 м. вечерта.

[3] Както се вижда и в самата депеша, Каравелов не се яви на станцията, а отговори чрез Груева. Очевидно Стамболов е сбъркал. Оригиналът на тази депеша, с почерка на Стамболова, се намира у В. Загоров.

[4] Телеграмата до П. Р. Славейков бе изпратена на часа 10 и 30 м. вечерта, 9 август.

[5] Телеграма, съобщена от генерал Блъсков и получена от него на 9 август по обед.

[6] Петър Арнаудов, тогава телеграфист в Пловдив, твърди, че той скришом предал тази депеша на някого от „хората на Съединението“, но кому именно, не помни.

[7] Търновският полк (полкови командир Бонев) бе разпределен, както следва: 1-ва дружина (капитан Салабашев) в Търново; 2-ра дружина (капитан Цачев) в Арбанаси; 3-та дружина (капитан Добри Иванов) в Елена.

[8] По разказа на В. Загоров.

[9] По разказа на полковник Салабашев.

[10] Според разказа на разни съвременници.

[11] Цялата деятелност на Стамболова носеше отпечатъка на тази неуклонност.

През времето на Съединението, когато Кояндер от София пращаше по телеграфа своите заповеди от името на руския цар, Стамболов тласна почти насила княз Александра към Пловдив. Кочо х. Калчев е запазил спомена на тая съдбоносна сцена.

„В Търново, разказва той, пристигнах на 8-ми като делегат на временното правителство в Южна България да поздравя княз Александра и да го поканя да дойде в Пловдив, обявен вече за втора негова столица. В телеграфната станция князът, Каравелов и Стамболов се съвещаваха. От угрозите на Кояндера Каравелов се бе стреснал. Той съветваше да се чака мнението на Силите. Младият княз се колебаеше. Тогава Стамболов му заяви:

«Княже, за тебе има два пътя: единият води към Дармщат, другият — към Пловдив.»

Под впечатлението на тия думи князът удари звънеца. Влезе адютантът Марков.

— Пригответе файтоните — заповяда той.

И стана да се готви за път.“

[12] Прокламацията се протелеграфира до всички гарнизони и окръжни управители на часа 10 сутринта, 11 август.

[13] Същият, за процеса на когото се бе върнал Стамболов в Търново.

[14] Само Ив. Драсов и Паскалев не вдигнаха ръка отначало. Загоров обърна върху тях вниманието на Стамболова; след това те последваха примера на другите.

[15] Според думите на един от очевидците.

[16] Брат на Ст. Стамболова.

[17] Турска дума; значи „тегли!“

[18] Първоначално Стамболов бе назначил директор В. Загорова; но Муткуров отговори, че е назначил вече на тая длъжност Ив. Стояновича, чието име се помести в указа.