Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (20)

Каравелов и контрапревратът според австрийските тайни архиви

1.

На 8 срещу 9 август 1886 г. на часа три и нещо един стражар се втурна в дома на Каравелови и почна да хлопа на вратата на спалнята: „Господарю! Госпожо! Дворецът е заобиколен с войска.“ Каравелов^[1] скочи от леглото и отвори. Първата му дума бе: „Тичай да обадиш на Никифорова.“ Стражарят полетя. Докато Каравелов се обличаше, жена му излезе на прозореца. Не минаха няколко минути, показа се капитан Георги Вазов на кон, водещ един взвод. Той постави двама часови пред Каравеловата къща и заповяда: „Няма да пускате никого да влезе или да излезе. Ако някой се противи, ще стреляте!“ После измърмори нещо под мустаците си, шибна коня и се загуби.

Каравелов и жена му застанаха и двамата на прозореца. Нощта бе тъмна. Наоколо всичко бе глухо. По едно време чуха се стъпки. Една сянка се зададе.

Стражата извика: „Стой!“ Сянката продължавате да наближава. „Стой!“ — чу се повторно. Войниците насочиха щиковете. Но идещият, който бе вече пред тях, им каза: „Аз съм военният министър.“ Те се поколебаха една секунда, сетне го пуснаха. Никифоров влезе. Нощта, със своите дипли на мълчание и тъма, обви отново Каравеловия дом. При слабото осветление на една лампа тримата се заприказваха сега тревожно и почнаха да се губят в догадки. Вън стражата продължаваше да бди.

В него момент съзаклятниците бяха извадили княз Александра и го водеха във военното министерство. Оттук те изпратиха на часа 3 и 35 минути следната телеграма до окръжните управители:

„Принц Батенберг низвержен от престола. Направете митинги в утвърдителен смисъл. №1. Каравелов, Главнокомандующий на българските войски: майор Груев.“

Първото дело на съзаклятниците бе една измяна; второто — една фалшификация…

Когато се съмна, часовите бидоха вдигнати от дома на Каравелова. Сетне рано сутринта при него се яви Радко Димитриев. Неговата мисия бе да иска съдействието му за образуването на временно правителство. Радкото, нисък по ръст, обичаше високите фрази. Но Каравелов не му даде време да развие своето витийство. Още при първите му думи той нервно го пресече: „Който е дробил, да сърба.“ До обяд и подир на четири пъти съзаклятниците повториха тоя опит, но отговорът на Каравелов бе неизменно същият: с военните, които извършиха преврата, той не искаше да влиза в разговор. Най-сетне, с големи молби, склониха го да отиде във военното министерство, дето бяха свикани на съвет политическите мъже. Но появяването му тук нямаше друга цел, освен да даде по-голяма гласност на неговия отказ.

„Аз не съм пъдил княза — заяви той. — Който е пъдил княз, да му мисли!“

Каравелов знаеше, че сутринта, след един митинг, на който беше говорил Цанков, една тълпа бе тръгнала с викове „Да живее Русия“ към руското консулство и тук по една заповед на Кесякова: „На колени!“ — тя бе коленичила. Под впечатлението на разказите за тая сцена цялата кръв у него кипеше. „Не мога — викаше той на тия от събралите се, които го увещаваха да влезе в едно временно правителство, — не мога да приема никакво участие в едно дело, при извършването на което чувам гласове «Да живее Русия!», но не чувам да се вика «Да живее България!» След туй отиде си и се затвори в своя дом — и в своето мълчание.

Такъво бе становището, което Каравелов зае веднага след преврата. Дотук за никакъв неуспех нямаше признаци; за никакво разкаяние не можеше да има причина. Очебиещият, несъмненият, безспорният факт е, че Каравелов без секунда колебание се обяви от самото начало против делото на съзаклятниците. Отде произлезе подозрението, тъй разпространено по-късно, че и той има пръст в него? От някои от съзаклятниците най-напред, които, заловени, дадоха при разпита си показания срещу него. А най-вече от самото му поведение през последните дни, което остана загадъчно за съвременниците, безизвестни за неговите истински подбуждения. За показанията на съзаклятниците няма тук да говорим сега. Повечето от тях измряха, като отнесоха своята тайна. Но Бендерев е жив, между нас е, и от него българската история очаква едно разяснение. Що се отнася до държанието на Каравелов в събитията непосредствено след преврата, то изисква един особено всестранен разбор, който не е лесна работа.

От политическите дейци на миналото повечето са с несложна психология. Действията на Цанкова например са винаги с една причина и тая причина е очебиеща. Неговата политика бе като някоя дебела мелодия, свирена с бурия. У Каравелова беше друго. Зад неговите постъпки — даже когато на вид те са импулсивни — има цяла една оркестрация на мотиви. Разликата между единия и другият е толкова голяма, колкото между Отело и Хамлет.

В «Строителите» ние подробно изложихме поведението на Каравелова след преврата. Неговите почитатели не останаха доволни. Не бяхме напълно доволни и самите ние. Но ние пишехме по данните, които имахме на ръка. Не бе само наша вина, ако действително някои действия на големия държавник останаха без пълно осветление и някои изгледи на неговата личност не напълно разгадани.

Когато след войната австрийските тайни архиви се отвориха, ние почнахме в тях своите издирвания за нашето близко минало. Първата ни грижа бе да прегледаме документите по изпъждането и връщането на княз Александра, за да изясним с тях неуяснената роля на Каравелова.

Резултатът от моя преглед ще споделим днес накъсо е читателите на «Зора».

След отказа на Каравелова на 9 август съзаклятниците образуваха едно временно правителство с митрополит Климент като министър-председател и майор Груев като главнокомандуващ. Трябва да се каже, че от двамата най-достоен да носи расо не бе Климент, а Груев. Тоя благ, безобиден човек, чието истинско призвание бе да пее ектениите в «Св. Неделя», бе поставен по една странна игра на съдбата начело на една революция. В заговора той бе влязъл не като сподвижниците си — от честолюбие, от жажда за мъст или от любов към авантюри, а от страх за България. Страх, че България ще погине, ако не се пожертвува Батенберг, за да се смили руският цар над нея. Но скоро след преврата завладя го друга една тревога, още по-страшна: пред очите му се яви сега призракът на гражданската война, дотогава неизвестна на българите. Още на 10-и гарнизоните бяха почнали да се вълнуват в провинцията. На 11-и стана ясно, че страната се повдига застрашително срещу съзаклятниците. От Търново се разгласи мълниеносната прокламация на Стамболова; в Пловдив Муткуров се готвеше да тръгне срещу София. Срещу София се готвеха да тръгнат и две дружини на първия полк, повикани от Хр. Попов от Сливница. При тия известия смут овладя душата на съзаклятниците. Радко Димитриев се готвеше вече да бяга. От другите сподвижници едни искаха да се бият, други смятаха само как да спасят себе си. Груевата едничка мисъл бе как да се избави страната от братоубийства.

«Груев отиде при Каравелов — пише управляващият австрийската легация — и го моли коленопреклонно да вземе властта в ръцете си, защото иначе междуособната война е неминуема.»

Каравелов най-напред отказал. После, пред растящата опасност, се съгласил, но поставил следните условия: да има съвършено свободни ръце; в новото правителство да не влиза никой от съзаклятниците; представителите на всичките велики сили, включително руския, да бъдат съгласни, щото той да вземе властта; временното правителство да се оттегли безусловно. На това последно условие настояваше Каравелов, за да подчертае, че не иска да приеме властта от съзаклятници.

«Груев — пише Буриян — прие всичко, само за да се освободи от своето положение, което го е докарало почти до лудост.»

Руският представител Богданов бил съгласен напълно с постъпката на Груев. Той сам ходил при Каравелова със същата молба. Каравелов обаче, преди да вземе окончателно решение, поискал време да прецени по-добре положението. Той изпратил Стоилова да вземе мнението на останалите представители на великите сили. Стоилов най-напред отишъл при Буриян. Там заварил и представителя на Германия Салдери. «Ние искаме — казал тон — да спасим честта на България и на войската. Искаме също да дадем удовлетворение на княза.» Буриян нямал инструкции; но той без колебание одобрил идеята за един кабинет Каравелов. Обаче одобрението на австрийския представител не бе достатъчно; нужно бе да се произнесат и представителите на останалите велики сили. Незабавно те се събрали в дома на представителя на Франция, Флеш, старейшината на дипломатическото тяло. Тук се взело единодушно решение да се покани Каравелов да образува новото правителство. В лицето на Каравелов, бележи Буриян в своя рапорт, дипломатите гледали като на един вид Провидение.“

Когато се разчуло, че Каравелов съставя правителството, в столицата, тъй уплашена дотогава, избухнало общо ликуване. Но той забранил манифестациите. Моментът не бил според него за шум, а за трезво мислене и разумно дело. Буриян отишъл да го посети вечерта на 12-и на часа 6. Намерил го много загрижен. Настояването от Търново и Пловдив, както и от английския представител да се вземат немедлено мерки за връщането на княза, му се виждало свързано с опасност. Той се боял, че Русия, срещу нейното обещание за ненамеса, ще иска, щото Батенберг да излезе от българската сцена. Той сам не бил против неговото завръщане; но това трябвало да стане след пълното въдворение на законния ред, а не веднага. Неговите колеги в кабинета искали да се арестуват съзаклятниците; но той не бил сигурен в духана войските. Положението не било изяснено.

„Въобще той мисли — донася Буриян, — че най-мъчното нещо е да се добие ясен поглед върху една обстановка в един момент, когато трябва немедлено да се действува.“

Тия думи на австрийския дипломат рисуват не само настроението на Каравелова в дадено време. Те откриват една съществена черта от неговата природа.

2.

Преди да стане известно за създаването на Каравеловото правителство, Олимпий Панов, безучастен в преврата, но станал по силата на събитията началник на софийския гарнизон, получи от Пловдив следната телеграма:

„Незабавно разпоредете, щото вътре в 24 часа Негово височество князът да бъде освободен в наша българска територия. В противен случай Вий с генерал Груева ще отговаряте с главите си. №205. Главнокомандующий българските войски: подполковник Муткуров.“

Пред тоя ултиматум се намери Каравелов, когато на 12-и взе властта. От Търново Стамболов надаваше същия глас. В самата София положението ставаше все по-опасно. На 13-и главните ръководители на съзаклятието бяха вече избягали: Радко Димитриев като овчар с торба на рамо през Ихтиман за Румелия; Груев и Бендерев към Дунава за Влашко. Но частите, които бяха извършили преврата, се намираха още в София. При самата мисъл за връщането на княза те настръхваха, готови на всяка крайност. Артилерийският полк бе заел позиции и заявяваше, че ще бомбардира столицата, ако не му се дадат гаранции, че Батенберг по никой начин няма да бъде повърнат княз. Но в туй време двете дружини на първия полк, които Хр. Попов бе докарал от Сливница, викаха по софийските улици ура за княза Александра. Поставен между тия два огъня, голямата мъка на Каравелов ще бъде праз тия страшни дни да не им даде да се съединят те в един общ пожар, който можеше да изгори България.

Кошмарът на братоубийствената война бе постоянно пред очите му. На Бурияна той казваше: „Аз гледам едно: да не гръмне пушка!“ Отвън видено, за такава опасност нямаше признаци. Но това впечатление бе погрешно.

Австрийският дипломат не без учудване бележи, че офицерите от двата враждебни лагера, оставили частите си, се срещали на групи по улиците и безбурно разисквали по събитията. Така няколко месеци по-късно, след русчушкия бунт (февруари 1887), офицерите, които го устроиха, и някои от тях, които кърваво го потушиха, ще играят табла в кафенетата на Букурещ, за безкрайно удивление на европейските кореспонденти. Това е обаче една балканска черта. Тя не може да лъже Каравелова. Той знаеше добре, че за нас, българите, във време на революция, от зара до куршума интервалът не е голям.

Катастрофата можеше да се случи всяка минута.

Каравелов не пожали нищо, за да я предотврати.

Поведението му остави при все това у съвременниците един спомен на противоречие и слабост. Слаб Каравелов не бе. Спрямо съзаклятниците той показа крайна твърдост. Когато в отговор на неговите увещания да се подчинят на неговото правителство неизбягалите участници в преврата поискали от него обещание, че по никой начин князът няма да бъде повърнат, той, по рапорта на Буриян, рязко ги спрял: „Вие сте войници, им казал той. Вие няма какво да се занимавате с политика. Дали князът ще се върне или не, това не е ваша работа. Това е работа на Народното събрание.“ Съзаклятниците бяха победени хора, отломки от една фъртуна. На тях бе по-лесно да се приказва с тоя език. Но за Хр. Попов трябваха други думи. Като завоевател на София той се удряше по сабята си и искаше велегласно връщането на княза. Каравелов не можеше да му отговори с афоризми от конституционното право. Трябваше за него един ясен отговор. Буриян твърди, че Каравелов „след известно колебание“ обещал да върне княза. Ако това обещание е било дадено, искрено ли бе то? От цялата обстановка личи, че Каравелов в него момент не можеше да вземе никакво определено решение. В един разговор със Стамболова по телеграфа той от името на правителството казваше:

„Разумейте, че ний не предрешаваме въпроса за княза. Ний искаме да спазим реда, да не дадем повод за окупация.“

Чуждата окупация Каравелов я смяташе като неизбежно последствие от една гражданска война. Във въображението му тя се рисуваше на три граници на България: руска окупация откъм Варна в случай на обща анархия в страната; турска окупация на И. Румелия, ако там избухнат размирици; сръбска окупация, ако в София станат кръвопролития. От всичките тия опасности сръбската изглеждаше в първите дни най-тревожна.

Тревогата откъм Сърбия не бе нова. Тя бе се появила преди месец и бе играла едва ли не решающа роля в зачатието на заговора, в неговото изпълнение във всеки случай. Сръбско-българската война се бе свършила с един договор за мир, сключен в Букурещ на 19 февруари, оттогава двойно исторически ден за българите. Но тоя мир изглеждаше много на примирие. Дипломатическите сношения между двете държави не бяха възобновени. Това се дължеше на обидената гордост на Милана, който още не бе смлял своето поражение. В България съществуваше обаче известно впечатление, че той чака само сгода, за да се нахвърли върху България за отплата. В началото на юни се бяха появили вече слухове за една война със Сърбия. Тая мълва се засили още повече след сведенията, които донесе един пруски офицер от генералния щаб, фон Алтен. На път за Цариград той бил забелязал, че при Пирот и на границата сърбите издигали укрепления. Князът, който отначало не вярваше във възможността от едно сръбско нападение, биде и той овладян от смут. На 30 юли той, заедно с фон Алтен и свитата си, посети Сливница. На другия ден дружини от първия полк бидоха изпратени пак да правят окопи. След туй две дружини от струмския полк тръгнаха от Кюстендил за Перник. Тия размествания на части причиниха силно безпокойство в София, отзвукът, от което се чу и в чужбина. От Лондон, от Виена дадоха веднага успокоителни известия. По заповед на Калноки, австро-унгарски министър на външните работи, Буриян даде на княза и Каравелова положително уверение, че намерението на Милана да нападне България бе една басня. Милан минаваше тогава за доброволен васал на Австрия: на едно изявление за него от Виена можеше прочее да се даде вяра. Според Бурияна то успокоило Каравелова, но не подействувало върху княза. Той продължавал да вярва във въображаемата опасност, без да подозира, че нейното раздухване ще стане в ръцете на неговите врагове едно смъртно оръжие срещу него. Идеята за неговото сваляне биде наистина пусната във войската като едно върховно средство, за да се отстрани сръбското нападение.

Странно в най-висока степен се види, че след толкова блестящи победи, на които ехото още не бе заглъхнало, вероятността за една нова война със Сърбия възбуждаше таково вълнение в София. Тия победи сън ли бяха? Сливница, Драгоман, Пирот не бяха ли друго, освен празни имена? Какво се бе случило? Българската доблест ли бе изчезнала? Или същите сърби, които през ноември бяха бягали с виковете „Натраг, брачо!“^[2], сега в юли внезапно бяха станали страшни? Нищо подобно нямаше. В част от българското войнство в София се бе явило наистина едно чувство на безпомощност, но то се дължеше на други, че искал да напада България. За алармите преди преврата досежно войнствените намерения на Сърбия тон казвал, че те били пуснати преднамерено от съзаклятниците, за да отстранят верните князу войски от София. Сега той бил по-далеч от всякога от мисълта за война с България. Това, което той искал да види, то било, напротив, връщането на Александра в София. Той бил готов да му даде за това всичкото си съдействие. „Ако княз Александър има нужда от територията на Сърбия като база на действие, казвал Милан, той може да разполага с нея. Аз му я давам.“ Княз Александър можел да разчита напълно на неговото приятелство. „Щом чуя, че се е завърнал, заявявал той, аз ще му телеграфирам да го поздравя.“

Такова бе настроението на Милана, когато Богданов заявяваше на Каравелова: „Сърбия е мобилизирана. Ако ние не я спрем, тя ще ви нападне.“ Каравелов остана (то се разбира) смутен от тия думи. Той побърза да ги съобщи на Бурияна. Тогава телеграфът заигра между София и Виена, между Виена и Белград. Всичко туй изискваше няколко дена — дни на тревога в София, по най-сетне положението се изясни. На 16-и министърът на външните работи на Австро-Унгария Калноки телеграфира на Бурияна да уведоми Каравелов, че Милан няма никакви враждебни намерения и че сръбската мобилизация е една измислица, за да се всее страх в българските кръгове. За отбулването на руската игра бе способствувала и Англия. Княз Александър бе роднина на английския двор (един от братята му се бе оженил за дъщерята на кралица Виктория) и независимо от политическите съображения, това бе една голяма причина, щото Англия живо да се заинтересува от неговата участ. В Пловдив английският консул Джонс бе насърчил Муткурова за контрапреврата. В София управляющият английската легация, Стифен Конди, настоявал пред Каравелова за връщането на княза. Каравелов го попитал: „Русия ни гарантира, че ако князът не се върне, тя ще брани целостта на България. Ако ние го повърнем, ще ни дадете ли вие същата гаранция?“ Като съобщава за тоя разговор, Буриян бележи: „На това запитване английският дипломат не отговори нищо.“ Англия обаче не остана бездеятелна. На 17 август английският представител в Белград поиска от сръбското правителство да даде направо на Каравелова най-категорични уверения. Тия уверения бидоха дадени. Откъм Сърбия настъпи успокоение. Но откъм Русия хоризонтът продължаваше да бъде все тъй мрачен. Богданов бе казал Каравелову: „Ако върнете княза, ние ще ви окупираме.“ И бе добавил — „Две дивизии стоят готови в Одеса.“

3.

Мислеха ли русите да окупират България?

Тъй значи: опасността откъм Сърбия, с която Богданов заплашваше Каравелова, бе въображаема. Но имаше ли опасност откъм Русия? Когато Богданов заявяваше на Каравелова: „Ако княз Александър бъде повърнат, ний ще окупираме България“, бе ли това само едно средство за натиск или израз на една политика? Богданов, комуто събитията бяха дали неочаквано такава една важна роля, бе един млад дипломат, много лекомислен и без мярка в приказките си. Той недълго след това свърши със самоубийство и тоя му край показа у него известно душевно неравновесие или поне крайна впечатлителност. Той знаеше за заговора и го насърчаваше. На д-р Моллова, който ходи при него като пратеник на съзаклятниците, той заяви: „Съобщете на офицерите, че те могат да се осланят на Русия като на гранитна скала.“ Самият преврат хвърли го обаче в друго настроение. На Бурияна той казал: „Русия желаеше отстраняването на княз Александра, но не по този срамен начин. Българската армия заслужава да бъде разпусната, а всички тия офицери гамени да бъдат разжалвани.“ Тоя обрат, ако бе искрен, показваше променчивост; ако ли бе привиден — двуличие. И в двата случая Богданов става подозрителен. Думите му трябва да се взимат предпазливо. Вън от съмнение, че заплашвайки Каравелова, той е подчертавал, че говори от името на своето правителство. Така също, когато преди преврата, за да убеди министъра на външните работи, Илия Цанова, че Русия желае изпъждането на Батенберга, той му показваше на писмената си маса една мнима преписка на Гирса. Истината е, че тоя човек бе един лъжец.

Ще трябва да търсим прочее не у неговите думи, а другаде истинските намерения на Русия. Какво мислеше императорът? Какво бе мнението на Гирс, на военните?

За Александра III съвременниците му имаха едно легендарно представление: един исполин с непоколебима мисъл и воля. Така го изобразяваше след смъртта му един негов паметник в Петроград. Но легендата бе лъжлива и никой не е показал нейната несъстоятелност така поразително, както граф Ламсдорф в своя обнародван от болшевиките дневник. Образът, който той ни дава, е образ на човек тъп, неустановен и извън обикновените размери само по припадъците му на буйство. Неговият гняв бе страшен. Гирс, който неведнаж бе го видял разярен, с пяна на устата, казвал на Ламсдорфа: „Има у него нещо от лудостта на Павла I.“ От тия разкази самият Ламсдорф бил получил такъв уплах, че когато началникът му^[3] тръгвал за Гачино на доклад, той сам тичал в Исакневскня събор да запали една свещ, за да се свърши всичко благополучно.

Ламсдорф започна своя дневник тъкмо когато избухнаха софийските събития. Тяхното въздействие върху Александра III той, благодарение на своята служба, виждаше отблизо. Новините от България често хвърляли мрачния самодържец в ярост. В такива минути той сочел своя стиснат юмрук по нейна посока. „Пошлю бригаду“, викал той: ще им пратя една бригада. Но по-далеч от един нервен жест, по-далече от едно словесно буйство това не отиваше. В действителност никъде не личи той да е имал определена мисъл за насилствено действие срещу България. „Императорът не желае никакви авантюри“ — съобщаваше австрийският посланик в Петроград, граф Волкенщайн. За една окупация на България не бяха съгласни, от друга страна, нито руските военни, нито Гирс.

Изглежда, че при получаването на известията за преврата генерал Обручев, началник на генералния щаб, изказал мнение, че трябва немедлено да се окупира България. Така поне се бе научил по-късно Волкенщайн. Но това настроение било много мимолетно. При по-спокойно обсъждане на въпроса Обручев дошъл до съвсем обратното заключение. Той разбрал, че едно военно предприятие в България би поставило Русия в опасно положение при предстоящата европейска война. На същия възглед бил и военният министър, генерал Вановски.

За Обручева, за Вановски, за русите от тяхното умонастроение европейската война се явяваше като неизбежно последствие на френско-германските отношения, както те се бяха сложили след 1870 г. Наистина Франция бе тъкмо по онуй време погълната в разширението на своята колониална империя, за съзиждането, на която Бисмарк бе й дал не само подтик, но и подкрепа. Но туй се смяташе само един антракт в драмата на френско-германските борби. Решителното стълкновение не можеше да се отлага за дълго. Фаталността трябваше да се изпълни. В очите на русите, за които е дума, не можеше да има съмнение къде трябваше да бъде мястото на Русия в такъв случай. То й бе посочено от историята. Мистиката, която по-късно докара френско-руският съюз (без една мистика няма големи събития между народите), завладяваше вече руските умове. Франция и Русия са естествени съюзници. Французи и руен в един недалечен ден ще трябва да тръгнат рамо до рамо срещу немците: едните да отмъстят за Седан и да си върнат Елзас-Лотарингня; другите, за да отмъстят за Берлинския конгрес и да решат източния въпрос. За тоя ден на саморазправа Русия трябваше да пази своите сили събрани на едно и непокътнати.

Сега окупацията на България щеше да разстрои всичките тия очаквания. Една война можеше да последва, но преждевременна и в която срещу куп врагове Русия да се намери сама, защото Франция не мислеше още да воюва. Рисковете бяха големи и ето как, според Волкенщайн, военните авторитети в Петроград си рисували положението, което щеше да се създаде веднага след стоварването на руски войски на българския бряг: Румъния несигурна; Австрия заплашителна; английската флота в Черното море; сто до сто и петдесет хиляди турци готови за намеса. Колкото за самата България, тук загадката бе пълна. Руските вестници тръбяха, че българският народ ще посрещне войските на освободителката с цветя и хоругви. Но Обручев и Вановски не бяха никак уверени в това. Повдигането на гарнизоните в полза на Батенберга показваше, напротив, че българите ще бранят земята си против русите така, както против всеки друг. Австрийският военен аташе в Петроград, подполковник Келпш, пишеше в едно частно писмо до своето началство, че руските военни кръгове не си правели никакви илюзии върху чувствата на мнозинството на българите. Това той научил от най-сигурен източник.

„Тук знаят, казваше той, че руските войски ще бъдат посрещнати в България с куршуми. България ще трябва да бъде завзета с военна сила.“ А на едно кръвопролитие Русия не можела да се реши, защото щяла да изложи своето име пред славянския свят.

Така разсъждаваха военните в Русия. Но иначе мислеше Гирс. От Обручев и Вановски той се разделяше в едно: докато те мечтаеха за една европейска война, но такава, че Русия да излезе от нея победителка, той бе въобще против всяка война. Неговата най-голяма грижа бе и ще си остане докрай, щото по българския въпрос Русия да избегне всяко въоръжено стълкновение. На граф Волкенщайн той казал:

„Ний не желаем, нито можем да скъсаме своите връзки с България. Тия връзки са исторически. Но с насилие и военна намеса ний не искаме да си служим.“ Предавайки тия уверения, посланикът бележеше: „Аз лично съм наклонен да вярвам в искреността им.“

Не само той. Съпротивата на Гирс против всяка мисъл за насилствени мерки спрямо България е вън от съмнение, по всички свидетелства на времето. За нея имаме и едно важно българско свидетелство, което искаме тук да приведем.

Между разните съвременници, които разпитвах, когато готвех „Строителите“, бе и покойният Петър Станчев, неизменен и ярък привърженик на Цанкова. Един ден, след като ми даде разни сведения от миналото, той ми каза: „Сега, Радеве (той туряше според обичая на своето време името ми в звателен падеж), сега, Радеве, ще ти кажа едно нещо, ама ще ми обещаеш, че ще го пишеш, когато ме няма вече, не по-рано.“ Обещах му. Той поде: „След преврата заедно с други избягах и аз от България. Отидох в Русия. Тук от името на емиграцията явихме се пред Гирс. Бяхме трима: Ив. Ст. Гешов, Данаил Юруков и аз. Аз — грях бе, изповядвам го — казах: българският въпрос ще се реши само с окупация. Тогава Гирс се обърна строго: «Думата окупация да не съм чувал от вас. Тя може да донесе само нещастия на Русия, а вам, на българите, пълна погибел. Окупация значи европейска война. В тая война едно ще се случи от двете: или ще бъдем бити, и това значи поробването на България от Австрия; или ще бъдем победители, и тогава не ще да излезем вече от България. Моят съвет към вас е да се върнете в отечеството си и да гледате да се споразумеете със Стамболова за едно помирение с Русия.» Юруков и Гешов се върнаха. Аз останах в Русия заради, Цанкова. Но думите на Гирса не забравих. Бог да го прости!“

Русия не мислеше да окупира България. Но в мътните дни след преврата Каравелов можеше ли да знае нейните истински намерения? Тогава знаеше ли ги някой въобще?

4.

В първия ден на преврата се получи от Петроград и на другия ден биде залепена по улиците на София една официална телеграма до Богданов, в която се казваше между другото: „Можете да заявите на българите, че… за окупация императорското правителство и не мисли.“ Тази телеграма не можеше да дойде, освен като отговор на едно съобщение на Богданова, че след свалянето на княз Александра у някои кръгове в София, вероятно около Каравелова, се бе появило опасение да не би при настъпилата криза Русия да окупира страната. В началото значи българите се бояха, Русия ги успокояваше. Богданов ще почне сам да заплашва с окупация, когато Стамболов в Търново и Муткуров в Пловдив ще се обявят против преврата.

Каравелов повярва на тия заплашвания. Трябваше ли да се усъмни той в тях? Да, ако се гледа само на личността на Богданова. Каравелов можеше да знае лекоумието на тоя млад човек. Но мъчно е да се даде един отговор, като се има предвид как се представляваше положението в него момент. Превратът се извърши за угода на Русия, от нейно име. Пропадането му значеше удар върху нейния престиж като велика сила; връщането на княз Александра щеше да се яви като прямо предизвикателство към Александра III, негов непримирим враг. Не бе естествено Русия да се покаже равнодушна към такъв един обрат на нещата; не бе значи за чудене, ако тя прибегнеше за отбрана на извършеното дело до някоя решителна стъпка. Може Каравелов и да се е питал дали заплашванията на Богданова са сериозни или не. Но как можеше той да ги провери и чрез кого?

Представителите на великите сили в София не бяха му от голяма помощ. Те идеха при него повече да искат сведения за вътрешното положение, отколкото да го осведомят върху външната обстановка. Самите те не знаеха нищо. Правителствата им бяха изненадани от преврата и в първите дни сами се питаха: какво ще каже сега Русия?

От великите сили най-живо участие в събитията в България взимаха двете съперници на руската политика: Англия и Австрия. От обнародваните английски дипломатически документи, тъй наречената Синя книга, не личи да са имали в Лондон навреме известия за руското становище. Английският посланик в Петроград, Морие, има с Гирс един доста драматичен разговор, но това бе едва на 28 август, когато острата криза бе вече минала. Да видим какви известия имаше Виена. Първата телеграма, която намерихме по тоя предмет в австрийските архиви, бе от Одеса. На 14 август генералният консул Принциг съобщаваше шифровано:

„Тук се говори съвсем открито за една предстояща експедиция в България. Като неин началник се сочи вече генерал Петрушевски, началник-щаба на Скобелева.“

Може да се предполага с доста вероятност, че на тая мълва е правел намек Богданов, говорейки Каравелову за двете дивизии, готови в Одеса.

На другия ден барон Гьодел, управляващ посолството в Цариград, пращаше друго едно известие, което също не може да се нарече успокоително. Според туй съобщение руският посланик Нелидов отишъл в Илдъзкьошк да обади на султана, че ако течението в полза на Батенберга вземе връх, Русия ще се намеси.

Между туй европейските кабинети продължаваха да изпитват политическия небосклон. Голямата грижа бе: какво ще прави Русия? Но над нея стоеше друг още по-голям въпрос: какво ще каже Бисмарк?

Отвред се чакаше, щото оракулът да проговори. Чакаше за неговата дума и Русия. Положението на Европа бе в неговите ръце. Възгледите на Бисмарк по източния въпрос не бяха се изменили. Както в критическото време между Санстефанския договор и Берлинския конгрес, когато в очакване на един явен конфликт между Австрия и Русия Европа бе обърнала погледите си към него, и сега той можеше да каже, че България в неговите очи не струва костите на един пруски гренадир. Русите можеха да окупират България, те можеха да отидат в Цариград: той би одобрил всичко, стига Русия да върви в съгласие с Австрия. Но да се обяви за едната срещу другата, той не даваше да става дума.

На 15 август Бисмарк има във Франценсбад една среща с Гирс, тогава на бани в Германия. От тая среща и двамата останаха доволни: Бисмарк, защото разбра, че Русия няма да предприема в България нищо, което да я постави в крайно стълкновение в Австрия; Гирс, защото получи обещание, че ще има поддръжката на Германия за възстановяването на руското надмощие в България с мирни средства. Но смисъла на разменените уверения не стана веднага достояние на всички заинтересовани. Няколко седмици по-късно руският посланик във Виена княз Лобанов казваше на Калноки: „Русия е готова да заяви изрично, че няма да прибягва до насилствени мерки срещу България, но тя не желае, щото това да стане известно на българите, защото безнаказаността би ги направила още по-дръзки.“ Същото съображение имаше и сега Гирс, за да държи своите миролюбиви намерения в тайна. Бисмарк не можеше да бъде на друго мнение по тоя предмет. От Франценсбад излезе прочее едно успокоение, но условно.

Веднага след свиждането във Франценсбад Буриян се яви пред Каравелова с една телеграма от Калноки. „Руското правителство заяви, гласеше тази телеграма, че не мисли за окупация.“ Но същевременно тя добавяше: „За една окупация не може да се появи законен повод, докато спокойствието и редът се запазят.“ Същия ден австрийският посланик в Берлин предаваше на своето правителство каквото узнал за разговора между Бисмарка и Гирс.

„Гирс заявил, телеграфираше той, че Русия няма да се намеси в България, тъй като тя не заслужавала подобна жертва.“ На другия ден неговите сведения далеч не бяха тъй успокоителни. „В министерството на външните работи смятат, телеграфираше той, че в случай на сблъскване (между съзаклятниците и верните князу войски) руската военна намеса е неизбежна.“

Известията, които Виена имаше направо от Петроград, също не способствуваха за едно изяснение на положението. В отсъствието на Гирс министерството се управляваше от Влангали, по произхождение грък.

На 18-и австрийският посланик в Петроград съобщаваше:

„Влангали каза на моя германски колега, че император Александър и самият той били против една намеса, но той не отказва, че тя може да стане възможна при дадени обстоятелства.“

На 19-и последва и едно публично изказване на Гирс. Пред един кореспондент на „Берлинер Тагеблат“ той заяви: „Русия не мисли за никаква окупация, дордето в България царуват ред и спокойствие.“

Не можем да знаем кои от тия известия стигнаха до Каравелова. Това, което може да се каже, то е, че нито едно от тях не бе от естество да му даде пълно успокоение. Каква бе разликата между това, което Калноки чуваше от Петроград и Берлин, и това, което Каравелов чуваше от Богданов? Богданов казваше, че ще има окупация, ако се върне князът. Калноки съобщаваше, че окупацията ще се избегне, ако се запази редът в България. Но за Каравелова едното и другото бяха в действителност равнозначещи. При съществующата в София обстановка запазването на реда бе в пълна зависимост от въпроса за връщането на княза. Въпрос от страшна сложност и който държеше Каравелова в една почти трагична тревога! Хр. Попов, фактически господар на София, му казваше, че ще му отхвърли властта (това значеше, че може и да го арестува), ако не обещае, че ще върне княза, но от позициите на Курубаглар Златарски заявяваше, че ако Батенберг бъде повикан обратно, той ще бомбардира столицата. На чия страна бе интимното чувство на Каравелова? Мнението на Буриян в туй отношение е категорично. Каравелов, пише той на Калноки, гледа как да отдалечи вън от София съзаклятническите части. Той казал на Хр. Попов да заеме Владайското дефиле с първия полк, щом струмският полк, който извърши преврата, си замине за Кюстендил. Буриян твърди също, че Каравелов очаквал с нетърпение Муткуров с войските от Пловдив.

Каравелов мислеше значи да държи властта с помощта на верните князу войски. Но как гледаше той на самото връщане на княза? Нека оставим да говорят дипломатическите документи. Щом Каравелов образува своето правителство, английският представител Конди Стифен го налегна да заяви, че се смята за министър на княз Александра; той изтръгна това заявление, макар не без мъка. Но Богданов бе изпратил от своя страна в Петроград съвсем обратно уверение. На 15-и Влангали заявяваше на английския посланик, че Каравелов никога няма да върне Батенберга. Очевидно и в единия, и в другия случай Каравелов бе дал мнение под един вид натиск. Истинската му мисъл трябва да търсим, по нашето впечатление, в разговорите му с Бурияна. На 14-и той му казал, че Александър ще получи едно блестящо удовлетворение от българския народ, т.е. покана да се завърне. „Но, пише австрийският дипломат, Каравелов ми заяви съвсем доверително, че той ще трябва да съветва съвсем искрено княза да не излага вече себе си и страната си на подобни катастрофи. Страхът от руска окупация бил огромен. България била много слаба, за да може да понесе решителния гняв на Русия.“

5. Разривът между Стамболов и Каравелов

Сега идваме до онуй скръбно събитие в историята на контрапреврата: разрива между Стамболова и Каравелова.

Тоя разрив не бе причинен от честолюбие. Наистина, двамата бяха хора с голямо самочувство: Стамболов имаше вече, макар неуяснена още и за самия него, тая вяра, че той бе за грядущето време човекът на съдбата; Каравелов бе искрено и всецяло проникнат от убеждението, че нямаше никой друг, освен него, подготвен да управлява България. Но между двамата не съществуваше ни съперничество, ни завист. Стамболов чакаше своя час; Каравелов бе сигурен за своето господство.

Едно идеално ръководство е това, в което водителите се взаимно допълват. Стамболов и Каравелов се допълваха. Единият владееше над либералната партия чрез мощта на словото; другият — чрез престижа на мисълта.

Те не си приличаха в никое отношение. По нрав, по дарба, понятия за живота (и по минало, защото, когато Стамболов другаруваше с Ботева в Букурещ, Каравелов четеше в Москва Беджехота и Джон Стюарт Мил) те се различаваха толкова, колкото денят от нощта. Но в политиката техните гледища досега се срещаха. Толковато сътресения, през които мина България, те ги прекараха в единомислие. До преврата никакъв облак не бе се появил помежду тях.

Когато Стамболов получи известието за свалянето на княза, първата му постъпка бе да вика Каравелова на телеграфа, за да чуе неговото мнение. Груев му отговори:

„Каравелову е съобщено Вашето желание. Уведомявам Ви под честно слово, че Каравелов Ви моли да не бъркате на започнатото дело, докато сам той не дойде на станцията.“

Това послание учуди Стамболова. Вечерта той повтори своя опит да влезе в пряко сношение с Каравелова, но пак безуспешно: Каравелов не се яви на станцията. Обаче от негово име се дадоха на Стамболова някои обяснения за станалото, в които той се усъмни. На Луканов в Ловеч той телеграфира: „Аз мисля, че Каравелов е арестуван и ни отговаря под устата на револвера.“ На другия ден съмненията му се засилиха, сега вече в друга посока. Той видя в листата на Климентовото министерство, съставено от съзаклятниците, името на Никифоров като военен министър. Никифоров бе по онуй време най-близкото лице на Каравелова, неговата сянка. Дето бе телом единият, бе духом и другият. Стамболов ги заподозря и двамата. На Никифорова той изпрати една телеграма, пълна с проклятия и викове на гняв:

„Ако всичко, което ни съобщавате от София, е истина, това е най-голям позор и срам за народа… Страх ме е, че с тоя акт вие подписахте смъртната присъда на България и я хвърлихте в пастта на зиналата хиена да я погълне. Жалко ми е, че моите най-добри приятели така зле измамиха доверието на своите другари и единомишленици.

Ако страхът ни, не дай боже, се сбъдне, нека вовеки бъдат проклети героите на 9 август… Кажете на временното правителство, че считам за докачение да бъда негов член, а на Каравелова — че няма никога да приема наедно с другите членове да посрещам чуждите войски.“

В неведение за подробностите по станалото в София, той вече почна да подозира всички.

Когато му се обади от София Олимпий Панов, истинският герой от Сливница, близък на него като брат от революционното време в Румъния, той го попита сопнато: „Кои причини те накараха да станеш изменник на княза и отечеството?“ Панов му обясни, че той се бе върнал от чужбина в София един ден след свалянето на княза и че както той, тъй и Никифоров били противници на преврата. Това подействува успокоително върху Стамболова. Но нещо от подозрението му спрямо Каравелова оставаше. „Ако Вие и Никифоров сте противни на станалото, как гледа Каравелов на същото нещо? Отговори!“ Панов отговори: „Каравелов гледа също тъй, както и аз.“

Едно уверение на Панова не можеше да остане в него момент без влияние върху Стамболова. Може следователно да се предполага, че каквито съмнения да е имал спрямо Каравелова, те сега заглъхнаха.

Разривът между двамата държавници не закъсня, но той произлезе от други причини. Сутринта на 11 август Стамболов издаде в Търново историческата прокламация, с която обяви правителството на Климента, произлязло от преврата, за изменническо и вън от заканите и назначи Муткурова в Пловдив главнокомандуващ на българските войски. Тази прокламация бе издадена от Стамболова в качеството му на председател на Народното събрание и от името на княза. След извършването на тоя акт неговата грижа е двойна: да въдвори единовластие в страната, като избегне кръвопролития, и да повърне княза. Тая задача е, при създадената обстановка, крайно заплетена. Той пристъпва към нея с всички средства на ръка. Той има на свое разположение, направо или чрез Муткурова, почти всички войски вън от София. Но в София до 11-и съзаклятниците, макар вече разколебани, още държат положението. Стамболов кани Панов да вземе от тях частите: „Бъди и сега решителен, храбър и велик като преди!“ Съзаклятниците се боят от съд, от отмъщение? Стамболов им обещава амнистия. Но туй не стига. Панов отговаря: „Могъл бих да убедя офицерите, които са взели участие в преврата, да вземат моята страна, ако им обещая, че князът няма да се върне.“ Тежко условие! Връщането на княза е решен въпрос за Стамболова — въпрос на чест за България, за войската. Той вече е издал заповед князът да бъде спрян където и да се намери, на българска земя или по Дунава. Но на искането на съзаклятниците не отговаря с отказ.

„Като вземем и столицата в ръцете си, ще се съберем и въпроса за княза ще решим. Нека знаят офицерите, че и нам България е по-мила от княза и че няма за един арабин да изгорим Арабистана.“

Той мисли, че както на война, тъй и във време на революция всяка хитрост е позволена. Върховната му грижа е да се избегне една междуособица. „Готов съм да си туря главата на прага, само това да не стане“ — казва той Панову.

Същата грижа има в не по-малка степен и Каравелов. Това именно го заставя да образува на 12-и по молба от всички страни в столицата едно правителство. Но задачата пред него е несравнено по-мъчна. Не Панов, а Хр. Попов е господар на София. От друга страна, до София със струмския полк, над София с артилерията, съзаклятниците стоят заплашителни. Ив. Ев. Гешов в дома на Каравелова с плач умолява Златарски: „Недейте разрушава хубавата столица! Смилете се над България!“ Каравелов преговаря с едните, с другите — търси мирен изход. Но той няма сила. Той е само едно голямо име. Силата е у Стамболова, защото той държи войската.

Каравелов при приемането на властта мисли да я упражнява заедно с него. Образувайки едно регентство, той туря в него себе си, туря и Стамболова. Намерението му е да вървят задружно. Ходът на събитията скоро ще да ги раздели.

Преди всичко Стамболов се почувствува накърнен в своите права, загдето при образуването на правителството в София не се допитаха до него. На Панова, когото Каравелов бе назначил военен министър, той телеграфира: „Отгде взехте толкова сила и смелост да правите работа, когато виждате, че сте останали с един град и няколко деморализирани войници?“ Без да назове по име Каравелова, той отправяше към него един жесток укор.

„Подир това, което стана, питаше той, как може да се повери управлението на хора, които не съумяха нито да запазят властта, нито да се ползуват от нея.“

И в заключение казваше: „Правителството, съставено от вас, не познавам.“

Честолюбието на Стамболова бе очевидно раздразнено. Но не то ще го накара да се сблъска с Каравелова. Имаше една друга причина и тя бе съществена. Каравелов бе назначил регентство. А Стамболов възразяваше:

„Регентство не признавам, понеже князът нито е малолетен, нито е умрял, а само отделен и е вън от пределите на държавата, в такъв случай може да се назначи само наместничество съгласно 19 чл. от Конституцията.“

Спорът изглеждаше формален. В действителност той се докосваше до същината на положението.

Царуваше ли още княз Александър, или трябваше да се смята, че престолът е опразнен? С други думи: ще се повика ли обратно князът или не? Стамболов, сега всеки час по-сигурен в своето надмощие и сила, вече ребром поставяше тоя въпрос. Той телеграфираше на Панова: „Щом князът стъпи в България, всички ще бъдат за него. Каравелов и ти ли ще бъдете противни?“ Нито единият, нито другият се обявиха явно против, но те мислеха, щом съзаклятниците чуят, че князът ще се връща, междуособицата ще избухне неминуемо. На 13-и сутринта Каравелов повика Стамболова на телеграфа и му заяви:

„Ако Вие и Муткуров не се съедините немедлено с нас и не пи дадете възможност да упражним властта с всичката потребна енергия, ние ще се оттеглим немедлено.“

Каравелов рисуваше след туй последствията от неговото оттегляне: сбиване на полковете в София и окупация.

И сам Стамболов се боеше в началото от окупация. Но тоя страх бе му минал.

„Аз, отговаряше той, имам сношение в Букурещ с Начевича и чрез него положително знам мнението на великите сили, че никой няма да допусне окупацията на България.“

Стамболов вярваше на думите на Начевича, Каравелов не. Каравелов се питаше: ако има такива уверения от силите, защо те не му ги представят чрез своите представители в София? Това, което той смяташе за положително, това бяха заплашванията на Сазонов. В разговорите, които Каравелов ще води сега през няколко дни ту със Стамболов, ту с Муткуров, тия заплашвания той ще повтаря като leit motiv на своята политика. Каква бе в действителност неговата интимна мисъл спрямо княза?

Илия Георгов, тогава много близък до него, ни разказва: „Каравелов не бе против туй, щото князът да се завърне, но мислеше да го съветва да отложи връщането си, догдето той да го помири с Русия.“ Това свидетелство не противоречи на австрийските документи. На 15-и Буриян съобщаваше, че Каравелов му казал:

„Ние изпращаме една депутация до княза, която ще го осведоми върху положението, и се надяваме, че той ще се произнесе съгласно съветите, които дава кабинетът.“

Какви бяха тия съвети? На другия ден Буриян ги обясняваше. „Каравелов мисли, пише той, че князът трябва да отложи връщането си, за да има време да чуе мнението на великите сили и да види окончателното решение на Русия досежно личността му. Само така можела да се отстрани опасността, която рискувала да докара неговото връщане в България.“

Ами ако действително Каравелов е имал намерението да помирява тепърва княза с Русия, съществуваше ли някаква вероятност той да успее? Омразата на Александра III към Батенберга не бе политическа, а интимна, следователно, без пощада. Но каквито и да са били мотивите на неговата политика, Каравелов няма време да я прилага. Князът, повикан от Стамболов, потегли за България. На 17-и бе вече в Русчук.

6. Залязването на Каравелов

Някаква фаталност преследваше либералната партия. През юли 1884 г. след бурни заседания в Търново Цанков се отдели от Каравелова. Сега, само две години по-късно, предстоеше разделянето на Каравелова и Стамболова. Като се отцепи от либералната партия, последствието за Цанков бе, че той не само предаде всецяло върховенството Каравелову, но се и самоизключи за неопределено време от политическия живот на България. Същата участ се готвеше сега и за Каравелова. През тия неколкодневни драматически разговори, които преди завръщането на княз Александра се водиха между Търново и София, Стамболов, стараейки се с всички сили да убеди Каравелова да върви задружно с него, предупреди го с пророчески думи за опасността, на която той се излагаше със своя отказ. На 15-и той каза Панову:

„Да не прави Каравелов като Цанкова в Търново: на другиму ще предаде правителствения нож и ще му избодат очите.“

Но Каравелов оставаше непреклонен. Между туй дойде едно ново известие, което още повече затвърди Каравелов в неговото поведение. През нощта срещу 15 август Богданов получи от Петроград една телеграма, която почваше с тия думи:

„Господар-императорът, признавайки за полезно в настоящите обстоятелства да изпрати в България един руски представител, ползуващ се е пълното доверие на Н. величество, изпраща в София генерал-майора от своята свита, княза Дългорукова.“

Щом се раздели, още призори Каравелов накара да разбудят Стамболова в Търново и му съобщи по телеграфа съдържанието на гордата телеграма. Сетне от името на целия Министерски съвет добави:

„По нашето крайно мнение това става със съгласието на Германия и Австрия и се явява като предисловие на друго по-лошо, което може да се случи, ако не бъдем предпазливи. Както виждате, ние се намираме на един кръстопът. От нас зависи дали руският комисар ще бъде последван от руска окупация, или ще опазим самостоятелно българското управление. Предвид на сериозността на положението Ви молим, за да можем да си определим линия на поведение преди пристигането на комисаря, да тръгнете незабавно за София и да телеграфирате Муткурову да дойде бърже; но като остави войските си там, дето сега се намират.“

Мисълта за една среща между Каравелова и Стамболова не бе нова. Говорене бе по-рано, щото тя да стане в Свищов или в Пловдив. Но до едно съгласие не бе могло да се дойде. Сега за срещи бе късно. Князът бе на път за България и един ден по-рано бе стигнал в Лемберг. В Русчук се правеха вече приготовления за неговото посрещане. Преди той да пристигне, трябваше на всяка цена и незабавно да се учреди в страната едно общопризнато правителство. От Букурещ Начевич телеграфираше Стамболову:

„Известието, че не сте напълно съгласни с приятелите в София, ме порази. Моля да употребите всички усилия, за да въдворите това съгласие върху лицето на княз Александър, защото иначе България е изгубена. Само княз Александър е в състояние да усили основите на българската независимост и да извади България от днешната опасност.“

Слуховете за разногласието между Стамболова и Каравелова бяха проникнали и в чужбина. Те бяха произведи лошо впечатление между приятелите на България. Те можеха да подействуват и върху самия княз. Начевич бележеше:

„Ако работите не опровергаят тия слухове, боя се, че може би и Господарят да се поколебае в желанието си да се върне в България.“

Стамболов бе изчерпал всички усилия за едно споразумение с Каравелова върху основите за немедлено връщане на княз Александра. Единомислието, бидейки невъзможно, той се опита да въдвори поне едно единовластие. От по-рано неговото намерение бе да образува начело със себе ся едно наместничество от името на княза, а Каравелова да назначи за министър-председател. След непоклатимото упорство на Каравелова той трябваше сега да промени своя план. На 16-и подир обяд той разпрати в страната една прокламация, в която известяваше, че е образувал наместничество в състав: той, П. Р. Славейков и д-р Странски, и че е поставил д-р Радославов за глава на правителството.

В същия час той изпрати до назначения по-рано от него главнокомандуващ на войските следната заповед:

„Ихтиман или където и да е подполковник Муткурову.

До утре вечер навременно да завземеш София и да влезеш заедно с наместника на княза д-р Странски. Аз и Радославов заминаваме за Русе сега да срещнем княза. В София съм телеграфирал Каравелову, че той няма вече право да действува от името на правителството, защото според прокламацията то вече не съществува.“

След получаването на тази заповед Муткуров потегли за София. На 17-и вечерта, деня, когато княз Александър бе стигнал в Русе, неговите главни сили се разположиха на бивак до Горубленските ханчета. Пътят за София бе свободен. Съзаклятническите войски след дълги увещания бяха заминали с маршрут Радомир-Кюстендил. След издаването на Стамболовата прокламация Каравелов сложи властта си. Панов също се оттегли, като телеграфира Стамболову: „Аз си умивам ръцете. Бог да ти е на помощ!“ Хр. Попов, командир на първия полк, бе останал единствената власт в столицата.

Муткуров и сподвижниците му бяха потеглили за София, овладени от едно безпощадно чувство. Извършителите на преврата бяха избягали; но вдъхновителите останаха. С тях те мислеха да се разправят на късо. Обаче една телеграма на княза, съставена в най-настойчив дух, ги предупреди да не се отдават на крайности. Когато влязоха в София, те се задоволиха само с някои арести.

Между арестуваните бе и Каравелов. Какво основание имаха те тогава да причисляват Каравелова към виновниците на преврата? Стамболов, който в първите моменти се бе усъмнил дали Каравелов не бе по някой начин съучастник в свалянето на княза, сетне като че ли отстрани от себе си това подозрение. През преговорите, водени в Пловдив, той телеграфира Муткурову:

„Ако се още маеме, ще дадем сила на Каравеловото регентство и ще се породи разкол, по-опасен от бунта, защото сега повидимому стоят начело на правителството софийски хора, които не са омацани с преврата, и о тях открита борба ще бъде по-тежка.“

Ако такова бе впечатлението на Стамболова, какво основание Муткуров и другарите му можеха да имат, за да бъдат на друго мнение? Обяснението намираме в една телеграма на Муткуров до Стамболова.

„Вчера дойде при мене, казваше той, английският консул и ми заяви, че според сведенията, които той имал от София, от английското консулство, сегашното тамошно правителство начело с г. Каравелова държало се твърде съмнително по отношение на верността му към Негово височество и че както се види, да е в споразумение с руското агентство.“

За хората около Муткурова княз Александър бе култ, а Русия анатема. Едно подозрение, че Каравелов върви в съгласие с Русия и се държи съмнително спрямо Батенберга, бе достатъчно, за да бъде той вписан в черния списък. Но туй не бе всичко. Пловдив, по-близко до София, знаеше всичките мълви, които ходеха в нея. А в София още в първия ден на преврата се говореше, че Каравелов бил замесен в него. Самите съзаклятници велегласно заявяваха, че той бил техен съучастник. Когато по позива на Стамболова страната се повдигна в полза на княза, Груев в припадъците на своето отчаяние се биеше в гърдите и викаше: „Аз съм жертва!“ — сочейки като виновник Каравеловото правителство, а Бендерев заявяваше, че ако Каравелов, който станал причина за преврата, не вземе сега властта, за да спаси положението, той ще го застреля, като застреля след туй и себе си. Всичко туй по слух достигаше до Пловдив и разпалваше страстите срещу Каравелова. Но скоро подозренията срещу него добиха още по-осезателна форма. След като се бяха опитали да избягат, Груев и Бендерев бидоха заловени и разпитани. Техните показания бяха съкрушителни за Каравелова. Двамата съзаклятници формално го обвиняваха, че той знаел за съзаклятието. В очите на Муткурова и на другарите му не оставаше след туй място за съмнение.

Арестуването на Каравелов произведе много лошо впечатление между чуждите дипломати в София. Те не вярваха в неговото участие в преврата. Буриян, който повече от всички отхвърляше всяка мисъл за неговата виновност, отиде да говори на Менгес, политическия секретар на княза, останал в София, че арестуването на Каравелова е една голяма грешка. Менгес, който бил на същото мнение, веднага телеграфира на княза. Князът се научи за арестуването на Каравелова в Елена, на път за Нова Загора. Той незабавно се разпореди за неговото освобождение. Неговото съображение бе, от политическа страна, много ясно: той не искаше да се мисли в Европа, че неговият пръв министър има участие в свалянето му, което той представяше като дело на военни изменници и авантюристи. Но какви бяха в него момент интимните му чувства към Каравелова? В Рени пред един руски кореспондент Александър бе казал:

„Каравелов всякога играеше спрямо мене двойна игра, но аз уважавах в него дълбокия патриотизъм и безпримерната честност в паричните дела.“

Обаче за неговата роля в преврата той не се произнесе.

Съмненията на княза спрямо Каравелова се зародиха, щом, излизайки от Русия, той получи съобщенията, обнародвани в европейския печат. Когато стъпи на българска земя, тия съмнения пораснаха. В Пловдив той вече силно подозираше Каравелова. В София той вярваше в неговата виновност. Когато на 22-и той прие английския представител Ласелс, каза му: „Каравелов знаеше за преврата и не ми обади.“

При все туй, когато след доброволното заминаване на княза се образува регентство, Каравелов биде поставен в него, макар и на второ място, след Стамболова. Но това стана не по желанието на Батенберга, а по волята на Стамболов. Стамболов мислеше да използува името на Каравелов пред Европа и да предотврати един нов разкол в либералната партия. Князът се съгласи на това съображение, но не склони да приеме Каравелова Когато от Видин напусна завинаги България, той отказа да му подаде ръка.