Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (4)

IV
Първите преговори на Стамболова

Къде е князът? — Окръжно на Стамболова до крайдунавските власти. — Пратеници до княз Александра в Букурещ. — Фалшивата телеграма на Груева. — Стамболов и Олимпий Панов. — Разговор с Русе. — Блъсков тръгва за Търново. — Отговор на Шуменския гарнизон до Стамболова.

След материалния успех на контрареволюцията, който можеше да се счита вече обезпечен, голямата грижа на Стамболова бе да изнамери местопребиванието на княза. От два дена насам се пръскаха по тоя повод най-разнообразни слухове. На първо време се чу, че съзаклетниците предали княза на сърбите; после, че го държали скрит в Балкана; най-сетне, че го качили на някой параход по Дунава. Последнята версия донесе Д. Мантов, пристигнал в Търново на 11-и сутринта.

Мантов бе тръгнал от Русчук на 10-и подиробед. Той знаеше, че още на 9-и по заповед на Груева Блъсков изпрати яхтата в един от крайдунавските градове. Това бе единственото указание, което имаше Стамболов. Като съобрази за пътищата, които водят от София за Дунава, и за разстоянията, той се досети къде може да се намира князът и даде разпореждане за неговото освобождение. На часа 1 и 10 м. подир пладне той изпрати следнята окръжна депеша:

Видин. Подполковник Любомскому, окр. управителю. Лом. Окр. управителю и войнскому началнику. Свищов. Дружинному командиру капитану Мандаджиеву и окр. управителю. Рахово. Окр. управителю.

Негово височество княза днес ще бъде изведен из Княжеството България на ромънската граница. През лошите места турете кордон и го задръжте в земята ни. Телеграфирайте Начовичу в Букурещ да извести навред за станалото и да телеграфира князу, че всичкият народ в провинцията е с него, а така също и двете дружини от първия полк на Сливница. №30.

Председател: Стамболов

Главнокомандующий на войските: подполковник Муткуров

Изпратена чрез Плевен, дето станцията се подчиняваше още на софийското правителство, тази телеграма биде спряна от военния комендант, който я съобщи Груеву. Тогава Груев, уплашен да не би яхтата да бъде заловена по Дунава, разпрати до окръжните управители и войсковите началници известната фалшива депеша:

Съобщавам ви за сведение, че принц Батенберг днес в часа един подир пладне бе изваден от яхтата и оставен на влашкия бряг до градеца Читате.

Груевата депеша биде протелеграфирана в провинцията на часа 5 и 40 м. подир пладне. Няколко минути преди това — на часа 5 и 30 м. — Стамболов, който бе добил неизвестно откъде по-точни сведения, се отнесе направо до раховския окръжен управител Бончева:

Научавам, че князът щял да минава през вашия град, за да излезе през граница, заповядвам ви да го задържите. Кажете на началника на яхтата капитан Корабаров и на началника на конвоя, който води княза, че ако те го изведат извън граница, ще бъдат разстреляни. №36.

Председател на Народното събрание и привременното правителство: Стамболов

Главнокомандующий: подполковник Муткуров

На околийския началник в Тутракан Н. Обретенов — син на прочутата баба Тонка и шурей на Захари Стоянова — Стамболов телеграфира да прати стражари по течението на Дунава на разстояние от един и половина часа, за да следят дали ще се появи яхтата, и щом тя се вести, да се качи на една лодка и да тръгне към нея с бял флаг, за да съобщи Корабарову заповедта за освобождението на княза. В същия дух се изпратиха разпореждания и до войнския началник в Силистра капитан Тепавски.

Лъжливата депеша на Груева заблуди след това Стамболова: той повярва в баснята за Читате и прати чрез Русчук следната депеша до Начевича:

Княза днес изхвърлен на румънския бряг над Корабия в градеца Читате. Немедлено направете разпореждане да се доведе в Букурещ, отгдето ще дойде да го вземе народна депутация. Кажете му, че народът и войската са с него.

За да не би князът да се усъмни в тия сведения, Стамболов му изпрати двама делегати, които тръгнаха същия ден по разни пътища: Мантов през Русе за Букурещ; Захари Градинаров през Свищов. Те носеха собственоръчни писма от Стамболова, които съдържаха позив към княза да се върне в държавата си.

Позивът бе в действителност преждевременен: Северна България не бе се още произнесла. Сам Стамболов току-що бе телеграфирал на Муткурова, че Търновският полк не може да тръгне за Пловдив, тъй като Видин, Русе и Шумен се колебаели още. Тепърва той се надяваше да ги привлече на своя страна и да въдвори единовластие в цялата страна.

Той се готвеше да приказва с Русе, когато от София се обади Панов.

 

 

Олимпий Панов бе другар на Стамболова още от скитанията им из Румъния. В Букурещ те бяха яли заедно суровия залък на изгнанието и бяха мечтали за свободата на България. Една страстна жажда за действие бе ги хвърлила сетне и двамата в успоредни пътища: Стамболов мина Дунава, за да поведе въстанието, а Панов отиде да се бие в Сърбия. От Освобождението те живееха като братя. Панов, болнав, лятно време гостуваше в колибата на Стамболова на търновските лозя като у дома си. В София те бяха неразделни. Когато сега Панов се обади, Стамболов почувствува голяма радост. В тия критически времена той щеше да има в столицата един приятел, чието влияние във войската бе безспорно. Панов, командир на артилерията, бе считан като храбър и достоен офицер.

Разговорът между тях се почна с неминуемите въпроси за самоличността, които Стамболов бе поставил на мода.

„Коя книга ти пратих отзад граница?“ — попита Панов.

„Мемоарите на Кора Пирл.“

Стамболов също му зададе един въпрос: „Как се казваше приятелката, с която се запозна чрез мене, когато беше болен на Марно поле?“

„Тодорка.“

Стамболов му съобщи прокламацията си. Сетне, без да чака отговор, го залови^[1]:

„Кои причини те накараха да станеш изменник на княза и отечеството?“

Той го посрещна така сопнато, защото знаеше, че Панов е благодушен и при първия упрек ще си отвори сърцето. Панов отговори:

„Аз снощи пристигнах и не съм взел никакво решение. Когато узнах снощи, че І артилерийски полк е на сраната на Груева, дойдох да се посъветвам с тебе. Груев ми позволи да се разговоря с тебе конфиденциално. Аз и Никифоров сме противни на преврата, но желаем да се избегне кръвопролитието. Князът днес ще бъде изкаран на румънския бряг на Дунава, близо до австрийската граница. В такъв случай как ще може да се възстанови князът?“

„За нас князът — възрази Стамболов — не е свален. Каквото и да съобщават от София, то за нас и за народа не е обезателно. Ако вий и Никифоров сте противни на станалото, как гледа Каравелов на същото нещо. Отговори!“

Панов отговори:

„Каравелов гледа също тъй, както и аз.“

После добави:

„Снощи Богданов ходил при Цанова да му съобщи телеграмата от руското правителство, че руска окупация няма да има, ако всички българи признаят свършившето се и ако не стане кръвопролитие в страната.“

Думите на Богданова не произведоха на Стамболова голямо впечатление. По-важно бе за Стамболова да узнае какво е истинското положение в София. Панов между туй, очевидно зле осведомен, му даваше неверни новини: двете дружини в Сливница се колебаели, гарнизоните в Плевен и Варна не се били още произнесли. Тогава Стамболов го попита:

„Сам ли си, или има някой до тебе?“

„Аз съм сам с един верен телеграфист; само с тия условия дойдох в станцията да говоря с тебе.“

Стамболов му откри картите си:

„Обявявам ти, че с нази е всичката тракийска войска, Търновски, Плевенски и Варненски полкове. Мерки са взети и другите войски да вземем със себе си. Кажете Груеву, че му предлагам да сложи властта от ръцете си и му обещавам, че ще остане цял и невредим; инак ще си изпълним длъжността. Моля те и ти предлагам да вземеш командата на Софийския гарнизон, да пратиш верен човек по майор Попова в Сливница и да задържите княза. Ако това не стане и се почне междуособието, отговорността е на бунтовниците софийски и ще съумеем да им заплатим за мерзостта. Не първи път ти защищаваш народа, правдата и честта. Бъди и сега решителен, храбър и велик като преди. Ако в София не искаш да вземеш гарнизона, иди в Сливница и повярвай, че ще спасиш честта на българите. Всичко съобщи на нашите верни приятели. Нека знаят всички…“

Тук Стамболов попита дали няма транслация в някоя стая. После продължи:

„… всички наши приятели, че ние скоро ще им дойдем на гости. Приемаш ли предложението? Отговори немедлено!“

Панов отговори:

„Майор Попов е арестуван. Знам положително, че князът ще бъде стоварен на румънския бряг. Могъл бих да убедя офицерите, които са взели участие в преврата, да вземат моя страна, ако им обещая, че князът няма да се върне. Имате ли сношение с Втория артилерийски полк? Отговорете!“

Стамболов предложи веднага амнистия, но за княза изхитрува. Той бе решен безвъзвратно — както се вижда от всичките негови разпореждания — да направи всичко възможно, за да го възстанови на престола, обаче скри своите намерения, за да не пресече на софийските революционери пътя на отстъплението и да ги предизвика на крайности. Той отговори на Панова:

„Обещайте на офицерите, че им давам пълна амнистия от името на княза и на Народното събрание и ги моля да признават за главнокомандующ подполковник Муткурова и да не стават причина за гражданска междуособна война. Като вземем и столицата в ръцете си, ще се съберем и въпроса за княза ще решим. Нека знаят офицерите, че и нам България е по-мила от княза и че няма за един арапин да изгорим Арабистана. Ти знаеш моите убеждения и как аз гледам на този въпрос. Упълномощавам те да им разкажеш нашите най-съкровени мисли. Вторият артилерийски полк взехме мерки да бъде с нас. Така също и за другите войски в Източна България и във Видинско. Ще чакам с нетърпение какъв резултат ще има твоята мисия и те назначавам от името на Народното събрание комендант на Софийския гарнизон. Всеки, който не изпълни приказанията ти, ще бъде застрелян. Целувам те. Бог да ти е на помощ!“

Панов се обеща да види Груева и да съобщи неговия отговор, а Стамболов повика на апарата Русе.

 

 

Мантов бе донесъл за Русе неблагоприятни известия. Населението в града бе възбудено против преврата. На 9-и сутринта стана там митинг в полза на временното правителство, но без никакъв ентусиазъм. На една малобройна публика, дошла повече от любопитство, Тодор Тодоров държа реч против княза, за когото каза: „Трябва да тържествуваме, че се отървахме от онази немска маскара. Колкото косми има на главата ни, толкова князе ще намерим като него.“ Публиката обаче не бе наклонна да тържествува; тя се разотиде мрачна и негодующа. За да не се отрази това настроение и върху офицерите, Блъсков им заповяда да не излизат вън от лагера. При все това те почнаха да шумят. Чувствуваше се, че недоволството расте всяка минута. Сам Блъсков, стреснат от Стамболовите депеши, изпадна в недоумение.

Мина ми през ума, разказва той, да не би да има наистина някаква мистификация. Затекох се на станцията да разпитвам Бендерева за историята на станалото. Отговориха ми: „Отиде да спи.“ Туй още повече ме озадачи. Заявих: Ако Бендерев не се яви веднага, ще спра всички разпореждания. Подир малко той се яви. Дадох му някои въпроси, за да уверя, че е той. От него научих, че Каравелов и Никифоров били уж вътре в преврата. Бендерев ми каза „Никифоров е тука.“ Сетне узнах, че това било лъжа.

След тоя разговор Блъсков телеграфира на Стамболова: „Тая работа не е възможно да бъде фалшива.“ Но спокойствие на духа вече не намери. Той чувствуваше, че не държи гарнизона здраво в ръцете си. Враждебната резерва на Филова го тревожеше извънмерно: да го арестува той не смееше; да се споразумее с него не виждаше, че е възможно. И малко по малко той почваше да се разкайва, че не е послушал Стамболова. Когато се получи прокламацията от Търново, той се обърка съвсем. Филов, който усети, че е дошел моментът да излезе на сцената, свика офицерите на съвет и поиска да чуе тяхното мнение.

Тъкмо тогава Стамболов повика по апарата Русе. Понеже началникът на станцията Бъчваров закъсня да се обади, Стамболов го заплаши, че ще го разстреля. Бъчварова заплашваха едновременно от София, и от Пловдив, и от Търново, което го принуди еднаж да отговори: „Една глава имам и от три места се канят да ми я вземат: кому по-напред?“ По чувство обаче Бъчваров бе с контрапреврата и твърде охотно осветли Стамболова върху работите в Русчук.

„Сега, каза той, ще става събрание от военните в града по инициатива на Филова, за да обсъдят положението и да ви явят вашата страна ли ще държат, или на сегашните. Аз съм в кале на един апарат и не мога да се обърна в апаратната станция.“

Стамболов заповяда:

„Филов непременно да дойде, имам да му съобщя (нещо).“

Отидоха да викат Филова, но той не се яви, бидейки задържан в офицерското събрание. Стамболов тогава предаде разпорежданията си чрез Бъчварова:

„Кажете на военните да не пречат на действията и разпорежданията ми. Цяла Тракия с войските си е с нас, така също Варненският, Търновският и Плевенският полкове. Софийският гарнизон чрез майор Панова и самият Груев предлагат да се подчинят, ако обещая да им дам амнистия. Цяла България е с нас, а вие още философствувате. Съобщавам на всички, които се противят на моите разпореждания, че няма да има милост за тях. Ако военните са истински български патриоти и хора кавалери, нека си спомнят клетвата на княза и на отечеството. Скоро ще имам със себе си и София и тогава ще сметнеме с непокорните.“

Обръщайки се към Бъчварова, Стамболов добави:

„Вам предлагам, ако ви е мила главата, да се покорявате на приказанията ми.“

— Сега отворете линията на Букурещ — каза Стамболов и почна да диктува:

„Съобщете на Начовича, че го вика Стамболов, председател на Народното събрание и временното правителство, да му съобщи да извести европейските сили, че народът и войската са за и с княза. И той, Начович, да телеграфира вред, ако би князът да е в Румъния или зад граница, да доде в Търново, старата столица, да седне на престола си.“

— Всичко ще направя и ще ви уведомя — отговори Бъчваров, тероризиран.

— Тогава отворете ми линията за Шумен.

Шуменският гарнизон — един от най-големите в България^[2] — бе фанатизиран за преврата. Тук всички големи военачалници бяха врагове на княза: някои, като ротмистър Людсканова, по роднински връзки; други, като Тянкова, по политически влияния. Само капитан Диков бе съмнителен, но на 10-и и той докара полка от Мараша, дето бе на лагер, и го закълна във временното правителство. Гражданите в първите дни се въздържаха. Една шепа цанковисти държаха на 9-и митинг, на който Т. Икономов говори против княза. На 10-и вечерта почна да се забелязва вече между населението глухо брожение. Някои млади офицери почнаха също да негодуват, задето началството им ги държало в неизвестност. На 11-и преди обед Тянков се върна от станцията развълнуван и каза на полковите командири:

„Голям пожар се запали по България…“^[3]

Той бе получил прокламацията на Стамболова. Командирите решиха да я държат в тайна. През нощта те бяха узнали от Груевата телеграма до Шиварова за бунта на Приморския полк и се боеха да не би движението да се пренесе и в Шумен. Между туй офицерите от гарнизона се събираха по няколко пъти на ден на съвет и разискваха върху положението с оня вид наивност, която отличава военните, когато загазят във високата политика.

Часът бе 3 и 20 м. подиробед (11 август), когато Стамболов се обади от Търново. В Шумен на апарата бе телеграфистът Цеков, който бе служил по-рано в Народното събрание. Стамболов му предаде една записка за депутатите Маджаров и Друмев. Той им известяваше, че е назначил Муткурова за главнокомандующ. Панова за комендант на Софийския гарнизон. Даваше им сведения за София:

„Майор Груев и офицерите от Софийския гарнизон молят за амнистия… Нито Каравелов, нито майор Никифоров, нито никой друг виден български деец от нашата партия не са имали известие за тоя преврат.“

Накрай Стамболов заповядваше на окръжния управител да напечата прокламацията му в хиляди екземпляри и да се разпространи между населението.

На часа 4 и 30 м. на станцията се явиха Шиваров и командирите Козаров, Людсканов и Диков, които побързаха да заявят:

„Седми Преславски полк, конният и 2-ри артилерийски полкове дадоха клетва, че ще служат вярно и честно на временното правителство. Костите си ще сложим на шуменските крепости, но ще защищаваме почнатото дело от временното правителство. Сливенската бригада е с нас.“

Стамболов отвърна:

„Преди да ви отговоря, желая да се убедя вие ли сте самите, които ми говорите, и затова питам: «Когато Шиваров идва в Търново у мене в квартирата, кой ни завари? Питам Людсканова: в коя махала е тяхната къща?»“

Людсканов: „Обявявам ви за изменници на отечеството.“

Стамболов: „Отговорете на въпроса за самоличността си.“

Людсканов: „Какво повече разсъждения? Очакваме ви на укрепленията.“

Още няколко пъти Стамболов настоя да го пита за самоличността му, но Людсканов повтаряше неизменно: „Очакваме ви на укрепленията!“

Тогава от Русе прекъснаха разговора, за да съобщят на Стамболова, че Муткуров е дал заповед Кутинчеву да арестува Блъскова. Преди това обаче Блъсков, уплашен от прокламацията на Стамболова, бе потеглил за Търново.

 

 

Полковите командири в Шумен не знаеха още за успехите на контрапреврата. Те си въобразяваха, че са въстанали само гарнизоните в Пловдив и Търново. Те бяха още пълни с надежда. След разговора, в който Людсканов бе наругал Стамболов, Тянков вика Гуджева от Сливен и му съобщи:

„Обявяваме Стамболова за изменник на народа; самозвания Муткуров — за враг на отечеството. Топовете са готови да прострелят подобни мерзавци. Впрочем дадохме клетва да се бием против горните самозванци.“

Тянков се тури в сношение и с Филова, когото мислеше за съчувственик; но Филов бе решен вече да признае Стамболова и се колебаеше само върху формата на своето подчинение. Той съобщи на Тянкова своя план:

„Да се предаде властта в ръцете на един главнокомандующ, макар на подполковник Муткурова, като монарх, който да потрябва за свои помощници водителите на всяка партия, а именно: Грекова, Стамболова, Цанкова, Радославова, Гешова на банката (директор), и да вика главнокомандующия Великото народно събрание, за да реши участта на отечеството.“

В някакъв успех на преврата Филов вече не вярваше. „Софийското правителство слабее“, каза той на Тянкова, който недоволен прекъсна разговора.

От Варна Тянков получи също обезсърчителен отговор. Той повика по апарата Драндаревски и му поиска от името на бригадния командир присяжния лист; Драндаревски му заяви, че полкът не признава временното правителство. Поканен да дойде в Шумен за обяснение, Драндаревски отказа. Тогава Шиваров реши да замине за Варна. Той прие тази мисия съвсем неохотно, защото се боеше да не би да го постигне участта на Сарафова; но полковите командири му обещаха, че ако на другия ден, на 12-и, не се получи телеграма от него, те ще тръгнат с войската за Варна, за да го освободят.

Муткуров в това време взимаше бързи мерки за един поход срещу София. Капитан Савов, който действуваше като началник-щаба, даваше по гарнизоните разпоредби за съсредоточението, като им определяше и маршрут. За до вечерта се очакваше да пристигне Никифоров с Родопския полк. Капитан Маринов бе известил с една възторжена телеграма, че потеглюва. На капитан Петрова в Стара Загора Велчев бе казал да изругае на тръгване бригадния си командир Гуджева „за измяната към любимия княз“. Готвейки се за път, Петров написа на своя шеф една псувателна депеша с херои-комическо съдържание. Всичко вървеше добре: Пловдивският гарнизон, горд от своя успех, пълнеше България с бомбастични депеши.

 

 

В София владееше голямо униние. Другите още се държаха поне външно, но Груев бе грохнал окончателно. Когато прочете прокламацията на Стамболова, той се залюля от уплаха и каза на Панова: „Моли Стамболова само въстание да не вдига… За останалото ще се споразумеем.“ Но ето че Стамболов действуваше вече за връщането на княза, единственото условие, което Груев не можеше да приеме, защото го беше срам. И едно голямо отчаяние го облада, затъмни очите му. Наоколо той не виждаше никаква подкрепа, всеки мислеше вече тайно за своето спасение. Радко Димитриев, който най-напред бе решил да бяга, още театралничеше. Но Груев бе уморен вече от неговите големи планове и големи думи. От руското агентство той не виждаше никаква подкрепа. Оставен без инструкции, бюрократ, случайно изпаднал посред една революция, която търсеше в него водител, Богданов повтаряше безнадеждно в разни форми платоническата депеша за доброжелателство, получена от Петербург на 9-и. С Климента и Цанкова Груев не се срещна почти никак. Като окаяна душа той обикаляше около Каравелова, гледайки го въпросително с уморените очи на восъчното си лице. Но Каравелов отговаряше, че не може да дава съвети, когато други имат властта.

Положението между туй ставаше всеки час по критично. От Сливница идеха тревожни известия. Офицерите, които бяха отказали да положат клетва, бяха наистина под арест; но те можеха, когато поискат, да вземат дружините. Най-жестокото разочарование Груев изпита от военното училище, което на 11-и отказа да признае временното правителство. Юнкерите, които бяха конвоирали княза за Буховския манастир и сетне се върнаха в София, бяха разбрали, че са станали оръдие на едно изменничество. На всички увещания на началниците си те отговаряха, че са готови да се закълнат в конституцията, но не и на една партизанска власт. Барикадирани в училището, те не пропускаха никого. Паков, като си позволи да ги заплашва, насмалко щеше да бъде промушен. Самият Груев биде посрещнат от тях с едно враждебно мълчание, по-красноречиво от всякакви протести. Той разбра, че учениците му вече го ненавиждат, и си излезе посрамен в душата си.

Всичко се съчетаваше, за да деморализира Груева. Управляющият английското агентство Конди Стифен, който му държа тоя ден застрашителен език, като го пита от името на своето правителство какво е станало с княза Александра, пишеше на лорд Идеслей^[4]: „Майор Груев изглежда уплашен и смутен; маниерите му са съвсем обратното на ония на един решителен революционен шеф, гордеющ се с успеха си. Той отхвърли от себе си всяка отговорност и ме увери, че неговото ръководяще положение се дължи просто на старшинството му и на силата на обстоятелствата.“

От подиробед (11-и) до вечерта Груев се съвещава на няколко пъти с Панова, за когото се бе хванал като за избавител. На часа 11 те повикаха Стамболова по апарата. На станцията бяха само те двамата. Стамболов поиска най-напред да говори с Панова, комуто и тоя път зададе въпроси за самоличността. Преди всичко Панов му предаде пълния текст на телеграмата на руското правителство, от което бе публикувана и афиширана само една част, сетне изброи условията, при които Груев се съгласяваше да предаде властта си на Панова, именно: 1) князът да не се връща; 2) пълна амнистия на участниците в преврата; 3) Панов да стане главнокомандующ на войските в цяла България. Пановото съобщение свършваше тъй: „Бендерев ми каза, будьто-бы Гадбан ефенди заявил, че ако станат бъркотии в Румелия, турските войски щели да навлязат, за да възстановят порядъка. Отговори на тия въпроси и после ще говоря сам.“

Стамболов отговори:

„Телеграмата прочетох. От нея извличам, че руското правителство се вижда слабо да ни защити от натиска на европейските сили и че с чужди ръце иска да вади кестени от огъня. Не искам междуособия. Готов съм да си туря главата на прага, само това да не стане. Кажете Груеву, че ако той повери вам^[5] властта на преданите нему софийски войски, с това ще спре кръвопролитието и ще поправи злото, на което може да е станал причина.“

За княза Стамболов повтори същото, каквото бе казал заранта:

„Като се въдвори тишина и едновластие в България, ще се сберем представителите наедно с по-първите български граждани и военни лица да размислим и решим що трябва да се прави. Тия лица ще решат трябва ли князът в България да се върне, или не.“

За амнистията:

„Обзалагам си главата, че на офицерите ще се даде пълна амнистия и няма да оставя косъм да падне от главата им.“

Сетне с един патетичен позив Стамболов се обърна към Груева:

„Ти, Груев, и офицерите добре знаете как обичаме ние отечеството и какви жертви сме готови да правим за него. Вий може би да не знаете, че власите вече заемат Силистра. Дотам ли я докарахме? От турските войски се не боя; не могат те да влязат в Румелия. Страх ме е от руските и това е причината, дето сме готови аз и приятелите ми и всичките защитници на отечеството да правим такива грамадни отстъпки. Майор Блъсков е сменен в Русчук от Муткурова и на мястото му е назначен капитан Кутинчев. Войските тракийски искат разрешение да тръгнат за София. Прибързайте да предварите злото. Да не доживее България до кървава гражданска междуособна война. Каравелов затворен ли е още? Отговорете.“

Отговори Панов:

„Каравелов не е затворен. Положителни сведения имаме, че князът е натоварен и изпратен заграница. Заповядано е офицерите, които го съпровождат, ако в случай стане покушение за неговото освобождение от някого, да се постъпи с княза съгласно с дадените на офицерите инструкции. Какво имате да им казвате още?“

Стамболов повтори настояванията си пред Панова да вземе от Груева командата на софийските войски и му обеща, че в такъв случай ще дойде веднага в София. Но Панов не даваше положителен отговор. Той помоли Стамболова да вземе мерки, за да не стане в Южна България стълкновение между Гуджева и Муткурова. После попита:

„Понеже войските, предани Груеву, са се клели за вярност на временното правителство, то как да мотивират упразднението^[6] на временното правителство?“

Стамболов възрази:

„Груев ще предаде тебе властта и преданите нему войски и ще се свърши.“

Той не даваше на клетвата никакво реално значение.

„И тук, съобщи той Панову, вчера се кълна полкът, но днес го разкълнахме и когато това ставаше, небето се цепеше от ура.“

Панов попита друго: „Как да постъпя с Груева?“

Стамболов не мислеше за никакви репресалии. Той отговори:

„Ще го оставите свободен и ако намерите за нужно, за началник на училището^[7].“

Разговорът, започнат на часа 11, се продължи късно подир полунощ. Груев не можа да вземе участие в него; той приказваше в това време с Видин.

 

 

Бригадният командир във Видин подполковник Любомски показа отначало голяма ревност в полза на преврата. Той бе един неуравновесен човек. По ум не надминаваше един турски паша от епохата на еничарите. Когато се получи указът за военното положение, той поиска да направи от Видин един вид сатрапия. Първата му работа бе да издаде заповед, за да направи паважът в града, и понеже кметът не му оказа съдействие, той го глоби и го арестува. Почна след туй с окръжния управител Манолова една полемика с афиши, която би била безценен документ за някой водевилист. Манолов бе принуден да иде в Калафат, за да изпрати своите депеши до София.

Войската във Видин се закълна още на 9-и. Големите началници на гарнизона посрещнаха съчувствено детронацията: капитан Белинов, защото бе посветен косвено в заговора; капитан Узунов, защото бе прочел в състава на временното правителство името на военния министър Никифорова, в когото той имаше безгранична вяра. От Ловеч обаче, дето квартируваше един полк от бригадата, първия ден не се получиха никакви известия. На 9-и август, часа 8 и 30 м. вечерта, капитан Мечконев предаде на капитан Маринова заповедта на бригадния командир да приведе под клетва полка. Маринов отговори на 10-и към пладне:

„Не желая да бъда клетвопрестъпник, а още повече да подвеждам и други в това престъпление.“

Тоя неочакван отговор озадачи Любомски, куражът на когото бе повече шумен, отколкото дълбок. Той извести в София за непокорството на своя подчинен и внуши да се действува чрез Каравелова, към когото Маринов хранеше още от румелийско време голямо почитание.^[8] Вместо Каравелова нае се с тази мисия Бендерев; неговите увещания останаха обаче безплодни. На дългите заплашителни депеши на Любомски Маринов продължаваше да отговаря с лаконическо презрение. Любомски съобщи на дружинните командири, че Маринов е отстранен от длъжност, и им заповяда да го арестуват; но те се солидаризираха със своя шеф и отказаха да изпълнят заповедта. Заведующият домакинството капитан Иванов, комуто Любомски телеграфира също да арестува полковия си командир, отговори: „Моля, повикайте ме чрез непосредствения ми началник.“ Началникът на станцията в Ловеч се отказа от своя страна да приема депешите против Маринова, като заяви, че той му е подчинен на основание на военното положение. В такива бурни обяснения между Ловеч и Видин се минаха първите три дена. На 11-и вечерта, към полунощ, Маринов телеграфира на Любомски:

„Вий отрешихте предварително себе си с позорно и подло клетвопрестъпничество спрямо героя и защитника на земята ни, а какво ще правя и накъде ще тръгна аз сега, то не зависи от вас и не е работа на клетвопрестъпници и подлеци като вас, а е веление на светия воински дълг към княза и отечеството.“

Но когато получи тази жестока депеша, Любомски се бе вече отметнал.

Стамболовата прокламация произведе във Видин грамадно впечатление. Тя се яви преди всичко като едно доказателство, че либералната партия не одобрява извършеното в София. За офицерите, които бяха почти изключително либерали, това бе много важно. Освен това лично Стамболов имаше голямо обаяние в гарнизона: Белинов и Узунов му бяха лични приятели. Импулсивният ум на Любомски, който го влачеше по линията на най-последното (по дата) впечатление, се разфуча против временното правителство със същото лекомислие, с което бе пламнал за него. На тоя обрат не бе чужд и Захари, който на 11-и се озова във Видин, идещ от Румъния.

 

 

Превратът намери Захари Стоянова в Русчук: той го посрещна с голяма болка и на часа се обяви против него. На 9-и сутринта, когато Тодор Тодоров, Губиделников, Т. Кърджиев се готвеха да свикат митинг, той им заяви: „Свикайте го, но аз ще говоря против предателите в София!“ Блъсков, който чу това заканване, се обърна към Захария и си потупа сабята. Захари потупа пък демонстративно джоба, в който държеше револвера си.^[9] Захари бе революционер по вдъхновение, но не бе човек на действието. След немия и къс диалог, в който той отговори на Блъсковото заплашване, като го заплаши сам, той изгуби кураж (както на 6-и септември сутринта) и като си обръсна мустаците, за да не го познаят, избяга в Гюргево заедно с двама руски офицери от флотилията — Кузнински и Луцки.

Какво прави Захари в Румъния, е неизвестно. Той претендираше, че бил в Букурещ и приказвал с Братиано. Както и да е, на 11-и той се вести във Видин, за да убеди Любомски да се обяви против преврата. Д. Ризов бе имал в София същата идея: и той се готвеше да замине за Видин. Любомски, техен сподвижник по Съединението, човек на големите фрази като тях — с низша култура, разбира се, но с апломб — им се виждаше предопределен да спаси честта на армията. Захари успя в мисията си само наполовина. Любомски бе готов да се съгласи, независим от София, но без да се присъедини към Стамболова. Той считаше за по-безопасно да стои неутрален. В тоя Дон Кихот имаше един Санчо Панса, който взимаше връх. Белинов, възпитаник на юридическата академия в Петербург, изнамери формулата на положението: вярност към конституцията. Той подозираше може би, че конституцията, въз основа на която Батенберг бе княз на България, изискваше неговото възвръщане, но формулата му харесваше, защото тя не ангажираше бъдещето и оставяше вратата отворена за едно споразумение с детронаторите в София.

На часа 2 и 10 м. през нощта, 11-и срещу 12-и, Видинският гарнизон обяви своята неутралност със следнята депеша:

12 авг. — ч. 2 и 10 м. сутринта

 

До революционния комитет в София:

Майор Груев, Никифоров и митрополит Климент.

Видинският полк, пионерната дружина, втората дружина от Плевенския полк и крепостната артилерия положиха клетва за вярност на привременното правителство. Ако ний изказахме съчувствие на онези, които се наеха да работят уж от името на българския народ, то с това смятахме да изпълним едно свое задължение спрямо отечеството. Но за зла чест ний видяхме, че новото правителство не е народно, а революционерно, и тъй като Търново се показа против него, то и ний се убедихме, че сме измамени. Благодарение само на тази измама ний подкрепихме това противонародно дело, но сега, когато тази измама излезе наяве, ний не искаме вече да се покоряваме на това правителство, а само на едно народно и по никой начин не можем да допуснем, щото един противонароден комитет да се разполага с армията на България. Ний известяваме за това тържествено, че вчерашната клетва не свързва вече никого. Смятаме се свободни от всички задължения спрямо привременното правителство и от днес ще работим самостоятелно и ще се държим с тези, в които сме уверени, че те стоят начело на едно истинско народно дело. Обнародвайте това наше съобщение, за да се избърше дамгата на войската, загдето се присъедини към революционерите.

Комендант на крепостта Видин и командир на втората бригада: Подполковник Любомски

Вторий комендант и командир на пионерната дружина: Майор Узунов

Командир на Видинския полк: Капитан Белинов

Тая телеграма зашемети детронаторите: в един ден цяла България им се изплъзваше из ръцете. Какво ставаше в Шумен, бе неизвестно, тъй като съобщенията бяха прекъснати; от Сливен нямаше вече никакво известие. Оставаше Видин като сигурен и ето че и той бе завлечен от стихията, разюздана от Стамболова. Груев вика Любомски, за да го увещава.

„Прибързали сте, полковник, каза му той, да приписвате значение на застрашителните дрипели на Стамболова.“

Разправи му после с каква благородна цел бил извършен превратът:

„Колкото за свалянето на принц Батенберга, то в патриотичността на това дело може да се съмняват само слепите, защото то спасява България от една нова сръбско-българска война, която щеше да ни завари неприготвени, и от една руска окупация.“

Груев, предполагайки, че Стамболов е повлиял във Видин, постара се да очерни него и Муткурова.

„Те ратуват за един човек против цяла една страна, те искат да повторят у България една нова Вандея и за един княз непопулярен, който стана причина за толкова нещастия.“

На разговора присъствуваше и капитан Вазов.^[10] Той пожела да говори с Белинова и го упрекна, че е изменил на чувствата си:

„Аз мисля, според казването на Митетелова, че ти си съчувствувал и си намирал за патриотическо това дело, в което ний рискувахме живота си, само за мисълта, че ний спасяваме България.“

Вазов добави, че Русия одобрява преврата:

„Знаете ли, че руското правителство е изпратило тука телеграма, в която изражава своята благодарност за извършеното и гарантира България от всяка опасност и външно нападение?“

Нищо не помагаше: Видинският гарнизон настоя на своята телеграма, отказвайки да спори по-нататък.

Между туй Панов след кратко съвещание с Груева почваше отново разговор със Стамболова, вече третия. Знаковете за взаимна проверка на самоличността почнаха вече да им се свършват. Стамболов попита:

„Помниш ли козата в Пирот? Какво взехме от квартирата на капитан Петрова и кому подарихме звънеца на крал Милана?“

„Една възглавница и звънеца подарихме на г-жа Каравелова.“

След това почна разговорът. Панов бе безпокоен. През деня бе пристигнал в София брат му, капитанът, когото Муткуров бе изпратил да изучи положението.^[11] Като докладва на началството си в Пловдив за работите в София, той спомена и за преговорите, които се водеха със Стамболова. Муткуров бил отговорил, че не признава никакви стамболовци и че с полковете си „ще дойде на гости“ на детронаторите. „В такъв случай, заявяваше Панов, тук се приготовляват да го посрещнат с оръжие.“ В столицата се знаеше вече — кой знае как, — че английският консул в Пловдив Джонс казал Муткурову: „Ако можете да разчитате на бригадата, тръгнете за София.“^[12]

Стамболов се учуди много от заявленията, приписвани на Муткурова, които впрочем се оказаха на другия ден неверни. Но той се възползува от смущението, в което виждаше Панова, за да го убеди, че трябва да побърза да вземе командуването на Софийския гарнизон. „Делото за преговорите, казваше той, трябва час по-скоро да се свърши, докато нейде не е пламнал огънят на междуособието.“ И той пак повтори обещанието си за амнистия. Панов, повлиян вече от средата, се колебаеше:

„Едва ли ще бъде възможно да приема командуването на Софийския гарнизон, тъй като офицерите искат сериозни гаранции, че князът няма да бъде отново повикан от Народното събрание.“

От отговора на Стамболова се вижда, че всичките медления го дразнеха ужасно, но той обуздаваше своя гняв и се правеше мек.

„Какво да ви кажа — се провикваше той, — когато инициаторите искат да натрапят предварително извършеното на народа, когато не са питали и искат да свалят от гърба си тежестта на управлението в тия трудни за България времена?“

Бележката бе съвсем уместна: детронаторите наистина искаха да отстъпят властта, но с условие, щото наследниците им да се съгласят на детронацията. Да бе възприел Стамболов тоя възглед, щеше да значи, че той не се е борил за една политическа идея, а за личната си амбиция. Той не бе човекът, способен да изпадне в такова противоречие. При все това той продължаваше да се показва уклончив по въпроса за княза. Той изказваше съмнение дали след униженията, на които бе подвъргнат, князът ще може да се върне. Гаранции той не искаше да даде никакви, но казваше: „Едно само мога да ви уверя, че неговото възвръщане ще стане по-мъчно, ако бъдем всинца съгласни. Поемете командата на Софийския гарнизон, защото, ако това стане, ние ще бъдем принудени да го повикаме още сега и да го турим начело на движението. В такъв случай, че ще има кръвопролитие и братоубийство, не ще никакво съмнение.“ Аргументацията се свършваше с един позив, в който ораторът пак се явяваше:

„Хвърли жребието и тръгвай напред! Помирителят на партиите е тук и ще се постарае да извърши своето дело. Щом сте всинца наедно, и викането на княза, и довеждането му не ще бъде за никого опасно.“

Преди да отговори, Панов поиска да предаде на Стамболова някои сведения, които бяха му предали съзаклетниците:

„Офицерите ми съобщават, че правителството (на Каравелова) не е вело себе си в делото на изпъждането на княза съвсем безучастно. Напротив, Цанов е ходил да преговаря с руския агент за гаранциите, които руското правителство дава в случай извършването на това дело. Агентството е отговорило, че гаранциите, които дава, са следующите: Няма да допуснат ничия окупация, гарантират ни от нападенията на Турция и Сърбия, няма да допуснат война със Сърбия; но ако такава стане неизбежна, обещават пари за мобилизацията.“

Панов още не бе говорил с Каравелова^[13]; той повтаряше само каквото бе чул от детронаторите. Заключението му бе и сега, както първите два пътя, че не може да приеме мисията, която му предлагаше Стамболов.

Груев, който бе дошел пак да присъствува на разговора, поиска да говори сам. Той заяви най-напред, че не може да става дума за възвръщането на княза и че тоя въпрос трябва да се ликвидира окончателно.

„Какво ще бъде положението на толкози души офицери, които са участвували в неговото сваляне, ако би В.н. събрание да реши князът да се повика пак? Най-категорически заявявам, че щом последва разпореждание за клетва пак на вярност князю, тука ще последват безпорядъци, кръвопролития — безусловно, неизбежно.“

Груев се изказваше, готов да сложи властта от себе си, да разтури кабинета на Климента, щом добие уверение, че князът няма да се върне. На Стамболова той предлагаше да назначи временен кабинет, който да води текущите дела, докато се свика Народното събрание. Груев свършваше:

„Искам да чуя последен отговор. Нищо повече.“

Стамболов възразяваше, че не може да даде никакви гаранции, защото те не зависят от него.

„Аз бих могъл да ви изкажа — добавяше той, — като ви обещая всичко, което от мене искате, но сам, като размислите, ще видите, че никое обещание не може да бъде надеждно и вярно. Ако мимо всякакви влияния Събранието реши да повика княза, трета ли революция ще правим?“ — питаше Стамболов.

Знаейки меката душа на Груева, той почна да го плаши със страшни отговорности.

„Нека пролятата кръв от братоубийствената война се излее над главите ви!“ Заявяваше му, че ако се мае, князът ще бъде позван немедлено и начело на войската ще тръгне за София.

„Против княза и против нас едва ли ще се намери войник, който да противостои; напротив, всички ще хвърлят пушките или ще дойдат при нас.“

Заплашването упражни своя ефект. Груев почна да се оправдава, че той е отишел за права бога в тази работа: разказа разговорите си с Каравелова върху низвержението, срещата им у Никифорова през нощта на 7-и срещу 8-и, всичко, което две седмици по-късно той повтори в показанията си в Търново.

„Аз съм жертва на една измама. Повече нищо“ — заключи той.

Сетне: „Само една дума да добавя: жертва на измама от страна на правителството.“

Стамболов се трогна от разказа на Груева, който бе болезнената история на една слаба натура, завлечена от колелото на историята. Той отговори:

„Вашето изложение не мога да не приема за вярно. Когато четохме първата ви телеграма, ние горе-долу помислихме, че сте турен от страна на правителството. Разговорът, който имах вечерта с Каравелова, ме в същото убеди. Думите му, че той не иска да излиза дене на улицата, ме доведоха до мисълта, че или е арестуван, или го е срам да излезе пред очите на хората. С тебе са си послужили да опитат брода, защото отчаяните министри не били толкоз храбри сами да потърсят цяр на болките си.“

Върху миналото Стамболов не искаше да се спира; той казваше, че времето изисква бързи решения, и наблягаше пред Груева да предаде властта си Панову. За клетвата той не искаше да подига мъчнотии. Нямаше нужда войниците да се кълнат отново. Важното бе да се въдвори едновластието в страната.

Но Груев мислеше постоянно за своята отговорност. Оставяйки настрана мнимата си твърдост отпреди половина час, той сниши своя тон, замоли се:

„Стамболов, защо искате да правите от мене нова жертва? Струмският полк аз го поведох, като казах на офицерите, че отчаяното положение, в което се намира страната, произхожда всецяло от княза.“

Последва пак един разказ за преврата: какво той говорил на юнкерите, борбата със съвестта му. Той излъгал учениците си, че делото е известно на правителството.

„Утре, питаше той, с какви очи ще изляза пред тези честни хора и не ще ли те на мене да гледат като на последния мерзавец и лъжец?“

С Бурмова, Цанкова, Климента, Стоянова той не се познавал; видял ги сега за първи път. Вяра имал само в Каравелова и него питал кому да повери властта. Прекъсвайки тия обяснения, той се провикна:

„Грях ще ви е на душата, ако мислите, че аз с извършеното съм искал власт или популярност. Съжалете се, честни хора! Нямам повече да ви говоря!“

Трагичният акцент на това отчаяние — тоя хленч по телеграфа — умили Стамболова. Той видя, че Груев тъй ужасно е терзан от собствената си съвест, че няма вече нужда да го тероризира. Пред тоя беден човек, когото революцията бе хвърлила пред апарата, както морето хвърля удавените на брега, Стамболов се почувствува обезоръжен. От заплашвач той се обърна на утешител. Каза:

„Бай Груев, съзнавам, че положението ти е много тежко. И аз съм правил заговори и немалко жертви от тях са ставали. Че ти си станал жертва, това за всекиго е ясно, но ще поискаш освен това да станеш и братоубиец. Погледни на делото ясно и всестранно и ще видиш, че друг изход освен предлагания от мене няма. Желаеш ли да видиш учениците си и войниците от Струмския полк с пушки в ръка да излязат срещу своите братя и да пролеят невинната си кръв? Не чувате ли в София, че власите вече са заели Силистра? Не чувате ли, че сърбите се готвят да ни нападнат? Не сами ли съобщихте, че в казначействата няма ни счупена пара? Какво искате по-голямо зло да ни застрашава, тия не стигат ли, а трябва да им приложим и междуособна война? Ако сега ти се съзнаваш за виноват пред хората, които си убеждавал да те последват, то как ще изглеждаш, ако станеш причина за междуособна война и в туй време, докато се биеш, нашите добри комшии разделят земята ни?“

Той покани Груев при себе си:

„Сдай властта Панову и ако не искаш да останеш в София, ела при мене в Търново, дето ще намериш приятелски прием, участие в трудното ти положение и нужната помощ и защита.“

Към края Груев се посъвзе.

„Виноват в извършеното не се считам, заяви той, и съм дълбоко убеден, че с даването на клетва на изпъдения княз влизаме в нови заплитания, на които краят не се вижда.“

„За клетва никой не говори, възрази Стамболов. Въпросът е как да се излезе из това трудно положение. Ако имате по-добро положение, кажете го.“

Груев не можеше още да се реши на нищо. Той отговори, че сега е късно и че ще се произнесе окончателно утре. Стамболов настоя:

„Моля ви, знаете, че аз не съм твърде от здравите, и аз като вас три дена не съм спал. Късно е наистина, но днешната работа за утре да не я оставяме, защото тогава може да стане съвсем късно. Делото не ще много философия. Решете се и отговорете.“

Но Груев и Панов бяха си вече отишли. В станцията бе останал само един телеграфист. Стамболов му каза да иде да си почине.

Часът бе вече 4. Стамболов бе говорил със София цели 5 часа! Той бе капнал от умора. Но преди да си легне, той повика Муткурова, за да му съобщи билянца на тоя ден:

„Срещу нас са Видинският гарнизон, Шуменски, Сливенски и Софийски. Русчук се още се колебае. Аз се мъча с мирни преговори да предумам да се сдадат софийските войски. Моля те да ги не дразниш с депешите си. Ако искаме да направим добро за отечеството си, трябва да се мъчим кризата да се разреши миролюбиво; че ако видим, че това не е възможно, тогава ще употребиме сила. С всеки ден печелиме на страната си и войска, и хора.“

Той откри Муткурову истинската си мисъл за княза:

„Аз утре ще изпратя двама души да намерят княза и да го убедят да се върне в България. Ти какво мислиш за това, отговори. А сега лека нощ или по-добре добро утро, че вече взе да се съмва.“