Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (17)

I
Бунтовете в Силистра и Русчук

Съзаклятия на емигрантите. — Съвещание в Одеса. — Груев и Бендерев при руския цар. — Агитация между военните. — Херои-комически заговор на Димитро Папазоглу. — Възвания на революционния комитет в Букурещ. — Майор Узуновпри Хитрово. — Силистренски бунт. — Радко Димитриев в Силистра. — Мерки на Регентството. — Смущения в Шуменския гарнизон. — Потушаване на бунта и убийството на капитан Кръстева. — Бунт в Русчук. — Бой по улиците. — Капитан Вълков обсаден в казармата. — Ролята на опълчението. — Бягство на бунтовниците. — Залавяне на майор Панова и Кърджиева. — Тълпата против бунтовниците. — Арести в София. — Побой на Каравелова в Черната джамия. — Разстрелвания в Русчук. — Гняв и безсилие на руския цар. — Мемоарът на Цанкова за окупация.

Съзаклятническата дейност на емигрантите, избягали през 1886 г. в Румъния, Русия и Турско е и до днес тъмна.^[1] Много малко документи са оцелели от нея и те са твърде пристрастни; много малко спомени са достигнали до нашето време и те са съвсем непълни; тия, които играеха ръководещата роля, мълчат, а дейците, които вече заговориха, не знаят всичко. От сведенията, които изглеждат достоверни, може да се очертаят само контурите на една глава, която бъдещият историк ще може да изпълни благодарение на мемоарите, които по-късно ще се появят.

Неуспехът на бунтовете в Сливен и Бургас не отчая членовете на революционния комитет в Букурещ; те се утешаваха с мисълта, че опитът е пропаднал само защото бил зле подготвен. Когато Енчеевич, Паков и Белов се завърнаха от своята злочеста експедиция, Радко Димитриев им каза: „Това, което ни липсува, то е една добра организация. В бъдеще трябва да действуваме по-умно.“^[2] Щом се намираше далеч от всяка опасност, Радко Димитриев бе голям оптимист. Чувствувайки между себе си и Регентството широките води на Дунава, той кроеше смели планове и държеше другарите си задъхани под пороя на своето красноречие. С къси и дребни жестове, но символизмът, на които бе многозначителен, той в няколко мигновения, едно по друго, хвърляше в България обширна мрежа на съзаклятници, дигаше безбройни пълчища, събаряше Регентството, избесваше „узурпаторите“ и казваше на славянската идея: „Сега влез!“. И неговите сподвижници зяпаха, прелъстени и неми пред кинематографа на тона необикновено въображение.

Комитетът държеше заседанията си в хотел „Симон“, едновремешното свърталище на хъшовете. Тук попадаха от любопитство и привърженици на Регентството; дошли в Букурещ на разходка или по работа. Емигрантите не криеха пред тях своите намерения да запалят огъня по четирите краища на България. Тогава между хората на двете течения се захващаха оригинални спорове.

В хотел „Симон“ отиде еднаж командирът на Дунавския полк капитан Вълков, горещ националист.

В хотела, разказва той, заварих Радко Димитриева, Енчеевича, Тома Кърджиева, Златарски, и др. Радко Димитриев почна да ме убеждава да се присъединя към тях. „Русите, каза той и без това ще ни окупират; поне да няма отмъщения.“ Аз му възразих:

— Русия ни е освободила, но за нас, а не за нея. Тя ни е дала оръжията, за да браним отечеството си. Аз помня речта на Скобелева в Сливен: той ни каза да бъдем преди всичко български патриоти.

Тогава се намеси Тома Кърджиев:

— Народът иска русите.

— Ако народът — казах аз — иска да предаде независимостта си, ние ще изколим този народ.

Радкото тогава обърни разговора на приятелски начала:

— Да речем, че има революция и аз ти падна в ръцете, ще ме издадеш ли?

— Ще те спася, отговорих аз, но няма да помогна на делото ви.

На излизане аз им казах:

— Съжалявам, че тук, гдето преда десет години е имало комитет за свободата на България, сега работите за нейното поробване.

Те протестираха, че са прави и че ще успеят.

Груев, Бендерев и въобще офицерите, които бяха арестувани и чакаха дълго в затвора разрешението на своята участ, нямаха обаче нищо от самонадеяността на Радко Димитриева. Когато на края на октомври те напуснаха България, душата им гореше от жажда за отмъщение, но надежди за победа нямах?

Те се качиха от Свищов в един параход от компанията на Гагарина и тръгнаха за Русия. В Гюргево към тях се присъединиха Радио Димитриев и Кавалов. В Галац руският консул Романенко им даде паспорти, с които те стигнаха в Одеса. Тук губернаторът ги настани в „Славянский питомник“, грамаден пансион, обърнат за случая в един вид казарма.

Емигрантите бидоха посрещнати от руското общество отначало със съчувствие: в тяхна полза се устрои благотворителен концерт, събираха се пожертвования, въобще прегърна ги топло голямото милосърдие на руската душа. Но не за такъв прием бяха мечтали офицерите съзаклятници. Те идеха като герои на руската политика, а намираха прибежище като жертви. Принуждението да живеят в пансион, на казан, им тежеше най-много. Към това неудоволствие се прибавиха някои дразнения от страна на руси, с които емигрантите не заживяха добре. При избирането на настоятелство за Славянското общество, в което емигрантите се бяха записали членове, те извършиха с бюлетините по подражание на практиката в България някои манипулации, които много наостриха лековерните руси спрямо изкуството на „братушките“. Въобще симпатиите на града бърже намаляваха и емигрантите се влачеха по „Дерибасовская“, „Ришельовская“ и „Николаевская“ с печални размишления върху славянската солидарност.

Надеждата им бе сега в мисията, с която Груев и Бендерев бидоха изпратени в Петербург. Двамата делегати се върнаха в първите числа на декември. Те разправиха, че се представили на руския цар. Той им казал: „Тише едешь, дальше будешь.“ Да приготвят по-рано войската и народа и сетне да мислят за преврат. Но големи обещания двамата пратеници не донесоха.^[3]

Между туй стана демонстрацията в Свищов. На 7 декември една тълпа, водена от Н. Константинова, Анева и Бръчкова обиколи телеграфа и до вечерта биде разпръсната. Сама по себе си случката бе незначителна: обезпокоителното в нея бе, че дружинният командир капитан Мандаджиев бе показал голяма снизходителност към манифестантите и че командирът на Търновския полк Белинов^[4], комуто бе заповядано да изпрати две роти в Свищов, отказа под разни предлози да се подчини и накрая даде оставката си.

В Русия, гдето новините отиваха много преувеличени, свищовската случка произведе силно впечатление. Вестниците писаха, че това е началото на революцията. Под натиска на общественото мнение, което чакаше вече немедлени действия, емигрантите трябваше вече да потеглят към българската граница. На 18 декември им се издадоха руски паспорти с фалшиви имена (между номерата 7500 и 7600), снабдиха ги с пари и ги тласнаха към княжеството.

В Одеса се определи общият план за въстанието и офицерите си разделиха помежду си ролите. Вазов, Тянков, майор Стоянов, Дуков, Ножаров избраха за свой театър на действие Южна България; тяхната генерална квартира трябваше да бъде Одрин. Груев, Бендерев, Радко Димитриев, Паков, Енчеевич, Златарски, Дерманчев взимаха ръководството на революционния комитет в Букурещ.

Преди да тръгна за Цариград, разказва Ножаров, направих една обиколка по Дунава, за да съобщя на приятелите ни по пристанищата, че моментът на революцията е близък. Княз Гагарин ни даде за своите параходи безплатни билети и храна. С мене пътуваха Т. Кърджиев, капитан Ат. Иванов и Христо Иванов. Революционният комитет бе успял да влезе в сношение с много видни лица в Северна България: в Силистра с дружинния командир Кръстева; в Свищов с Мандаджиева; в Търново с Белинова; в Лом с Христаки хаджи Николова; в Рахово с Филип Симидова. С гарнизоните във Видин, Русчук и Шумен съществуваха вече стари връзки. Формена организация обаче нямаше; не забелязах и голяма готовност за борба.

Войнственото настроение емигрантите мислеха да го създадат сега с пропаганда и там, гдето бе нужно със заплашвания.

Още в началото на януари революционният комитет в Букурещ почна да наводнява България с хвърчащи листове, хектографирани на тънка хартия, в които народа се канеше да въстане под страх на жестоко отмъщение в деня на победата. Едно възвание бе отправено до членовете на В. н. събрание да свалят регентите или поне да се откажат от своя мандат. „Не направите ли това казваше възванието, бъдете уверени, че ще дойде ден, когато и те, и вие с главите си ще отговаряте за мръсните си дела.“ Успоредно с тези публични позиви (писани на страшно безграмотен език) водителите на комитета отправяха тайни писма до своите другари, останали във войската, за да ги привлекат към съзаклятието. Тия писма съдържаха понякога съображения от народно естество; но най-често те бяха изпълнени с една низка философия на егоизма.

В едно писмо, което Дуков отправяше от Цариград на капитан Тошева в Сливен, разправяше му какво казали „от най-високото място“ на депутацията, която отишла в Петербург от името на емигрантите. Русите препоръчвали на България сама да възприеме техните искания, ако искала да запази старата си свобода. „Ако дойде работата до окупация, казвали те, ние ще съумеем да укрепим фактично влиянието си (а ла Босна). Ако пък стане чрез война, ние ще завоюваме България като Полша.“ Това бе патриотическият куплет в серията на доказателствата. Ето сега един вик, насочен да събуди инстинкта на самосъхранението.

На вас, офицерите, пишеше Дуков, които сте сега на служба, остава да се съгласите и свалите това Регентство, с което ще спасите България от окончателното й пропадвание, също и своето бъдеще; иначе България ще пропадне, а вие ще скитате навеки в чужбина и занимавате с бахчеванджилък и пр., за да изкарвате дневната си прехрана. Не е още късно, помислете и побързайте; защото и без вашата помощ ще се свърши, после да се не вайкате.

Тъкмо в това време, началото на новата годила, се пада и херои-комическият епизод за подкупването на Николаева. На 8 януари военният министър получи от казанлъшкия търговец, на гюлово масло Д. Палазоглу, който бе избягал в Цариград, следното оригинално писмо:

Имам чест днес да Ви пиша и навестя, че българският наш въпрос е на свършвани. Предложенията на руский цар ще се приемат, ако не насилствено ще ги направят… Аз Ви моля, преварете Вие да вземете инициативата, ако обичате, да управлявате според желанието на руския Цар, което желание споделя и Българския народ. Във Вашите ръце е всичко, покажете на света, че войнството не е било виновато от друга страна, ще бъдете любезни на Царя на българите и на цялото Славянство, това го гарантирам с живота си и имота си.

Любездаий ми, Вий ме освободихте от арест, което тъй знаете; но аз знам, че ми освободихте и живота, за което ще Ви съм признателен до живот. Аз Ви моля да вземете под бележка, че не Ви пише днес Илия Стоков от Казанлък, но Ви пише Д. Папазоглу, който няма нужда от нищо, само от любов към народа си и приятеля си.

Любезний ми, тури юнашката си ръка на сърцето, размисли за какво Ви пиша! Накарайте тоже неприятелите си да кажат какво стана тази работа!… А не, те Вази да карат…

Аз ще бъда щастлив, ако приемете предложението ми, което е добро от сека точка зрение.

Ако благоволиш да го приемеш, тогава моля телеграфирайте тъй купете ми хайвер. Ако не благоволите, за което ще ми е много жално, тогава моля, писмото ми изгорете.

Като Ви поздравя, уставям към Вас с почитания и уважения Вам признателен.

Пера, 5 януари 1887

Д. Папазоглу

Николаев употреби известно време, догдето да проумее писмото, сетне го съобщи на министрите и на регентите, които много се смяха с правописа, с езика и с ума на Папазоглу. По техния съвет той телеграфира на Папазоглу, че приема „хайвера“, като го питаше с кои хора ще трябва да действува. Наивният промишленик на гюлово масло и на терше отговори, че „хайверът може да се раздели с майор Попова“. Той ги съветваше да го изядат по-скоро (т.е. да бързат с преврата), защо го щяло да им „се прати и от друго място днес или утре“.

Няколко дена подир това (на 12 януари) Папазоглу писа второ писмо до Николаева. То е дълго, писано с очевидно стремление към книжовност и висока политика: за психологията на големите чорбаджии от тая епоха няма по-ценен документ от това наивно послание. Най-напред Папазоглу обясняваше своята телеграма; после даваше на военния министър наставления как да извърши преврата.

Любезний ми, пишеше той, имам честта да Ви го кажа, ако бях на ваше място и ако бях аз Николаев министър на войската ето какво щях да направя днес.

Щях да направи събрание офицерско, да бъдат там г-дата Попов, Паница и другите добромислеящи.

Ще им кажа, братя офицери, секи един от вази знай, че, настоящите министри и регента даваха ни надежди добри за делегатите, че ще могат да направят нещо по-добро при В. Сили, но то било вся суетна. Види се, че тези г-да са лъгали нашите министри само да ни скарат с нашата Освободителка. Братя офицери, нали са тези В. Сили, които ни развалиха в Берлин онази обширна Св. Стефанска България.

Братя офицери. Преди 35 години нали някои от тези В. Сили се биха с Россия за против нашата свобода.

Братя, Тези В. Сили, ето днешната им помощ карат ни, советоват ни да утидим при русите да се примирим, с тях:

Братя, това, което ни учат и съветват, ние го знаем от тях по-добре, че без руска защита не можем да имаме славен и спокоен живот, нашият идеал нема да се постигне никогаш без нейна помощ, тя ни освободи, тя ще ни съедини официално с Южна България, тя ще ни защищава.

Братя офицери, когато победихме сърбите в Пирот и се упътихме за Белград, нали излезе на среща ни един немец и ни каза спрете до тука, ако замените ще срещните немска войска и ние уплашени се спряхме. Г-да, ако, имахме и ние един русец като него отзадя си и ни кажеше напред братушки, не бойте ся, руски войски идат подиря ви, тогива нали не щяхме да се уплашим, нали щехме да влезем в Белград, нали щехме даже да отидем и във Виена.

Ето братя офицери, аз предлагам ни офицерите да вземем първенството да уредим работите както ги желай Царят, както ги желай и милия ни народ, понеже министрите и регентите никога не ще могат да ги уредят, понеже не могат да се съгласят, едни от тях англичани, други немци, други консерватори, други радикали и повечето от тях гледат за свои честен интерес, а пък народа ни страдай, свободата му е потъпкана.

Братя офицери. Съгласни сте на това мое предложение да уредим работите в милото ни отечество.

Уверен съм, че, всички с един глас ще извикат, съгласни сме г-не министре, и ви молим колкото е възможно по-скоро почнете това ваше свято дело, аз ще им кажа и благодаря с тези думи:

Братя, аз днес с вашето съгласие, с вашата помощ оттървам Северна и Южна България от безизходния път и ви благодаря от сърце и душа за честа, която ми правите.

В същата минута ще направя да дойдат регентите и министрите и ще ги поканя да си дадат оставките. За което обичам да верувам, че ще ги дадат. Но, ако би някои от тях ме попита за мотивите, аз ще му отговоря за доброто на милото ни отечество, за това моля побързайте да ги напишете, понеже имам много работа… От тамо ще взема моите приятели офицери, ще отидем на митрополията, гдето са събрани нашите старци владици, ще им целунем десницата и те ще ни прегърнят. Тогива аз ще поискам прошка за миналото и благословия за будащето. Ще има кажа всичко, което мислим ни офицерите да направим. Как, те ще се зарадват и със сълзи на очи ще ни благословят.

След като описваше безкръвната драма на преврата, в която щяха да се леят само струите на красноречието, Папазоглу склоняваше да даде на Николаева и една скица за бъдещето управление. Той продължаваше:

Тогива аз ще помоля отца Климента да състави ново министерство, от което да бъде угодно народу, което да знай да чете български и руски, не само английски и немски.

Ще помоля Дяда Климента да бъде той министър на Вътрешните дела с условие, да назначи окръжни и околийски началници честни, да даде свободата на градове и села да си изберат кметовете (понеже днешните са избрани насилствено, в които има сопаджии); да се даде на народа истинска свобода да си избере депутати. (Не като настоящите, повечето са избрани насилствено), ще моля Дяда Климента да се не води по Конституцията, понеже тя е мъртва днес, тя ще бъде поправена, но да се води от евангелието.

А на министъра на просвещението ще кажа да заповяда на учители и на ученици, да се не месят в народните работи, ако не послушат, тогива да им се определи наказание от Кнутос. Именно аз Николаев какво ще направя. Ще вдигна военното положение, ще дам амнистия на всички затворени и бегачи.

Ще повикам всичките бегачи офицери и ще им дам службите, които са имали, именно старите си приятели, Филова ще назнача за Шумен, а Шиварова ще назнача Русчук и ще си подновя старото си приятелство.

Ще направа каквото да се не говори за миналото нищо, на сопаджиите ще упростя вехтото, но ако направят такова нещо отново ще бъдат строго наказани тъй и онези, които поискат да отмъстяват.

Ще направя, жандармите да бъдат от честни хора, тъй също и комисарите.

Ще направя, вестниците всички да са свободни, но да не нападат личности, именно особата на Руския Царь, ако не послушат, ще ги спра. Ще повикам Захария Стоянов и Петкова ще им кажа да тръгнат в правия път, ако не ме послушат, ще ги интернирам в Ирландия, да могат да се научат нещо от Парнела. Ще искам прошка от Царя, в същото време ще го помоля да изпрати консулите си, аз, за Княз нема да мисля, нека му мисли Цар покровител, той има правото да мисли от мене повече и повече.

Колкото за нас офицерите или бил той Мингрелский или би Оденбурский все равно, ако ни обича, ще го обичаме и ни.

Но, аз обичам да верувам, че той ще ни обича, понеже той ще знай, че ни офицерите направихме добро положение на страната, ако не бяхме ни Бог знай какво можеше да стане. Боже мой: каква радост усещам в сърцето си като давам свободата на Отечеството си. Свободата, която е желаем, а от вас Боже мой, и от Руския Цар и от Българския народ.

Тази весела кореспонденция има меланхолическа развязка. На 23 януари пристигна в София госпожа Папазоглу, изпратена от мъжа си да продължи устно преговорите с Николаева и Попова. Почтената дама стоя три дни в столицата и направи няколко посещения; по-тънка от своя велеречив съпруг, тя усети, че е попаднала в примка, и прекрати внезапно мисията си, като замина обратно една сутрин призори, без да се обади никому. Полицията обаче я залови в Ихтиман и я върна в София. Тук почна едно строго разследване, ръководено от градоначалника Васмаджиев. В дознанието, подписано от г-жа Папазоглу, тя призна, че била изпратена да подкупва военния министър, за когото били определени 4000 лири турски. Отначало тя казваше, че парите щели да се вземат от руското посолство; после заяви, че това не й било известно. Правителството даде на тоя заговор единствената санкция, която той заслужаваше: обнародва писмата на Папазоглу. При прочитането им един широк и незлоблив смях залюля цялата страна.

Между туй букурещкият комитет продължаваше под върховното ръководство на руския пълномощен министър Хитрово и със средствата на Азиатския департамент своите революционни приготовления. Всяка седмица той издаваше нови възвания, пълни с патос и декламация. Едно от тях даваше характеристиката на действителните и мними ръководители на България: Начович бил „виенски фалит“; Д. Ризов — турски шпионин и сръбски агент; 3. 3. Стояновпредал Бенковски; Стамболов искал да се обогати от покупката на Русе — Варненската линия; регенти и министри разделили помежду си парите, гласувани уж за имотите на княз Александра. Както всичките други възвания, и то канеше народа и войската „да изловят членовете на сопаджийското правителство и да ги предадат на най-жестока смърт“. Последният възглас бе „Смърт на регентите!“

Най-голямо бе ожесточението против Стамболова, който олицетворяваше в тоя момент върховния отпор на България. Към него комитетът отправи едно специално писмо, в което го плашеше с най-страшни мъчения, ако доброволно не се оттегли от властта. Стамболов четеше тия документи с искрено състрадание към безумието, което бе ги вдъхновило. В дневника си той пишеше:

Те са писани от хора халосани и замаяни, които не са в състояние да си дадат отчет нито где ги боли, нито какво им се иска. Катковщината е имала върху им голямо влияние, защото езикът им е подражание на тоя на „М. ведомости“. Бедни и злочести български деца, само чувство от безпределна жалост усещам към вас. Защото вие сте вече загубени за вашата майка и сте станали оръдие на нейния убийца.

Терористичната агитация на комитета даде първия свой плод в Букурещ. На 19 февруари един емигрант от Кюстендил, Антон Стоянов, приятел на Т. Кърджиева и на Теню Начева, нападна на улицата канцлера на агентството Владигерова. Покушението не бе обаче сериозно. Начович телеграфира на Владигерова: „Поздравлявам ви с избавлението и ви подарявам един револвер.“ Владигеров няма вече случай да последва юнашкия съвет на Начовича, тъй като румънската полиция тури под строг надзор съмнителните лица между емигрантите, които впрочем се отказаха временно от нови подвизи в Букурещ.

Комитетът мечтаеше сега за големия удар в самата България. Той не държеше своите намерения в тайна. По всичките градове на княжеството, гдето имаше познати и приятели, Бендерев тръбеше с писма за революцията на грядущите дни. На капитан Мечконева във Видин той съобщаваше (22 януари): „Скоро в България ще настанат кървави времена… Чакаме резултатите от Цариградската конференция и ако тя не прогони узурпаторите, то ще може да играе нашата дипломация: куршумът.“ На 23 януари той предупреждаваше Петко Мончева: „Скоро ще настъпят велики събития и може би ще се пролеят потоци невинна българска кръв.“ Подир няколко дена той пишеше на капитан Кънчева във Видин: „Скоро по цяла България ще се разиграе страшна кървава драма.“ Обладан сякаш от някаква треска, Бендерев търсеше със свещ хора, на които да разкрие плановете, които се блъскаха в главата му и го зашеметяваха. Най-сетне той намери за нужно да даде и на самото правителство една идея за своите предстоящи начинания. На 1 февруари Чернев телеграфира на Начовича:

Бендерев при една среща на улицата с Тодоров ни каза, че разполагали вече с половината войска и че в петнайсет дена щели да станат важни произшествия.

И без тия предупреждения Регентството знаеше, че се приготовлява срещу него един последен опит за обща революция. То не се боеше много, че тя ще може да успее окончателно, защото повечето гарнизони в страната, особено ония в Южна България, бяха в здрави ръце; но опасността бе да не би междуособната война, ако се продължи известно време, да докара намесата на Русия: в такъв случай княжеството можеше да погине. При всичкия този трепет, който минаваше над главите им и се докосваше до България, регенти и министри стояха обаче бодро на своя пост. Стамболов пишеше на Мантова:

Нашето днес положение е такова, че ние сме турили всичко подръка, само да спасим съществуванието на България. Да служим днес значи да изпълним най-големия си дълг към отечеството. Ние, че така също и ти, сме отишли доста надалеч, за да можем да се обръщаме и да гледаме отзаде си. За нас остава само един изход: да победим и извадим България от днешната криза. Направиме ли това, всеки ще ни хвали, даже благославя. Допустнем ли на метежниците да възтържествуват, всички ще ни хулят и кълнат, а ние ще се кандилкаме по сухите върби. Прочее кураж и напред, без да гледаме, че страдат нашите частни интереси. Когато напустниме ние властта, а това ще стане, като дойде нов княз в България, тогава ще се избавиш и ти от управлението, а дотогаз всякой на поста си, за да пази отечеството от неприятелите.

В това писмо до Мантова имаше и един post scriptum, който характеризира добре начинаещото озлобление, предизвикано у Стамболова от непрестанните усилия на емигрантите да терзаят България.

Защо е така полудял Станчев? — питаше той. — Каква е тая негова дива политика? Повикай го и му кажи, че го съветвам приятелски да не рита против ръжена; защото ще си утрепи крака. Той барем добре знае как ние постъпваме с противниците си.

Т. Х. Станчев, автор на многобройни трагедии от рода на „Крал Милан без уши“ и редактор на в. Славянин, бе почнал напоследък да преминава от крайния национализъм към едно едва прикрито русофилство. Тоя обрат се дължеше на честите му сношения с драгоманина на руското консулство Якобсона, както и на особената атмосфера, която се бе създала в Русчук, откакто 3. Стоянов се пресели в София да списва Свобода.

 

 

През месец декември в Русчук се образува таен комитет, който бе във връзка със Свищов, Шумен, Букурещ и пр. Начело на комитета бяха братя Симеон и Павел Златеви, Александър Цветков, Пенчо Черковски и Георги Геров. Това бяха търговци, влиятелни на пиацата, но неспособни да вдигнат бунтове. Тяхната надежда бе, че ще могат да привлекат на своя страна офицерите от гарнизона.

Надеждата им не бе безосновна. В духа на някои военни бе останал, още от времето, когато Каулбарс чакаше да бъде прогласен за диктатор, един квас от бунтовничество, който при първия благоприятен случай можеше пак да закипи. Филов и Блъсков, макар уволнени, поддържаха връзките си с офицерите и се стараеха да раздухват у тях страха от руското отмъщение. И двамата те бяха лишени от инициатива, но бяха готови да се присъединят към движението, ако някой се намери да го поведе. Тази решаваща роля се падна на командира на пионерната дружина майор А. Узунов,^[5] преведен недавна от Видин.

Узунов не симпатизираше на емигрантите и считаше преврата на 9 август за предателско дело; но откакто Каравелов бе излязъл от Регентството, той бе недоволен и от правителствените. Той бе от ония хора, които имат естествена нужда да се намират винаги под чуждо влияние. Една частна преписка с майор Никифорова го държеше възбуден под впечатлението на перипетиите, през които минаваше кръжокът на Каравелова в София. А барометърът на Каравеловото настроение показваше в последно време едно болезнено нетърпение да види Регентството сгромолясано.

Към края на януари през Русчук мина Олимпий Панов^[6], когото правителството екстернира в Румъния. Той идеше от Ловеч, гдето бе го интернирал Радославов, и говореше с голямо негодуване за оскърбленията, на които бил подвъргнат. През малкото време, което прекара в Русчук, той се оплаква много на майор Узунова, разпали неговия кастов сантиментализъм на офицер и го надъха с голяма омраза към Регентството.

Узунов обаче още се колебаеше дали да влезе в съзаклятието. Мисълта, че ще трябва да се сдружава с хора като Радко Димитриева, му бе крайно неприятна и го спъваше. Арестуването на Блъскова бе, което — според някои източници — победило последните му колебания. Блъсков биде арестуван при много загадъчни обстоятелства. Той ходил заедно с Н. Шивачева — един бъбрица, който минаваше за съзаклятник — на гости у Т. Тодорова. Това било през нощта. Полицията подозряла, че това съвещание трябва да е станало във връзка с някакъв заговор, и обиколила къщата. На излизане Шивачев и Блъсков били уловени и закарани в участъка. Блъсков разказва, че бил затворен в едно подземие, гдето чувал страшни викове и степания. Той бе освободен още заранта, но главата му остана пълна с ужасяющи видения. Когато срещнал Узунова, той му описал мъченията, на които бил свидетел. Тогава Узунов казал! „Трябва да рискуваме главите си, но да освободим България от тези узурпатори.“

Кога Узунов е влязъл формално в заговора, е неизвестно. Знае се, че той на няколко пъти ходи в Букурещ и се среща с Хитрово. Поет, авантюрист и разсипник, Хитрово се намираше в съзаклятническата атмосфера, както в благословена стихия: с един и същ ключ историята сега се отваряше за неговото въображение и хазната — за неговите ръце. Той бе щедър спрямо емигрантите — окупационният фонд бе на негово разположение и той го харчеше безотчетно, — но ги ругаеше безцеремонно, когато забележеше у тях колебливост, защото сам той имаше много силен темперамент на авантюрист. На някои офицери, които се питаха с недоумение дали не вършат едно противонародно дело, като решават да дигат революция в отечеството си, той каза еднаж: „Вие мислите може би да отидете в Русия, за да почивате. А знаете ли, че с една телеграма аз ще ви затворя границата, че седна нота ще ви хвърля оттук преку Дунава?“ С Узунова, който се бе прочул със защитата на Видин като храбър офицер, Хитрово се споразумя лесно: за пръв път руският дипломат виждаше един офицер, който му донасяше нещо друго, освен фрази — и не му искаше пари. Подробностите на своя план Узунов определи с Олимпий Панова, единствения от емигрантите, когото той считаше за патриот.

Похожденията на Узунова не останаха безизвестни на Регентството; букурещкият градоначалник княз Мурузи съобщаваше на Мантова всичките сведения, които полицията му донасяше върху движенията на българските емигранти. Но една прибързана строгост можеше да бъде опасни. Уволнението на Узунова щеше обаче да произведе във войската неприятна сензация, която мажеше да даде за размерите на заговора преувеличено понятие; затова правителството се задоволи да му отнеме пионерите, като го назначи началник на бригадата, длъжност, съпроводена с по-слаба фактическа власт. Узунов бе получил назначението си, но не бе още предал, когато капитан Кръстев побърза да обяви бунта в Силистра и принуди русчушките съзаклятници да почнат движението без време.

Още в началото на януари силистренският воински началник капитан Тепавски бе съобщил в София, че Кръстев отивал на срещния бряг на Дунава, в Калараш, за да се вижда с пратениците на революционния комитет; военният министър обаче не вярваше на сериозността на тия донесения и не взе никакви мерки. Между туй в самата Силистра мълвата за предстоящия бунт растеше всекидневно, макар и още смътно. Най-сетне се развълнува и самото правителство. На 2 февруари Радославов телеграфира на Мантова?

Има частни сведения от Силистра, че някои злонамерени личности се канели да нападнат управлението и че тамошната администрация не вземала срещу заканвали ята никакви мерки.

Предвид на това командировайте незабавно някое вярно лице от Русе или же от Тутракан за Силистра, което освен дето да може да изпита верността на слуховете, но в случай на нужда да може да вземе и управлението на окръга, догдето се изпратя други от София.

Мантов препоръча тутраканския околийски началник Н. Обретенова, който замина веднага и пое управлението на Силистренския окръг. Обретенов влезе скоро в дирите на заговора. На 15 февруари заранта той залови един рибар, на име хаджи Мехмед, който служеше за куриер между Каларат и Силистра, и намери у него писма от Бендерева до Кръстева и до някой си Гено Чолаков. От тия писма се виждаше, че Кръстев се бил колебаел до самото начало на февруари и че едва преди няколко дена той бе обещал своето съдействие; от тях личеше също, че въстанието бе определено да стане на 10 март.

На часа единадесет сутринта се получи в София телеграмата, с която Обретенов даваше тия сведения. Тя произведе голямо безпокойство. В резолюцията, сложена от Радославова върху нея, се чете: „Работата в Силистра е най-сериозна.“ Същия ден на Мантова се даде заповед да изпрати в Силистра русенския околийски началник заедно е 25 стражари. С тоя малък отряд замина и управляющият делата, на русенската бригада капитан Драндаревски.

Залавянето на писмата не остана тайна в Силистра. Не се минаха два часа, и самият Кръстев отиде при управителя и му ги поиска; Обретенов отказа да му ги предаде, като заяви, че те били отправени до един търговец. Съмнението остана обаче у Кръстева. То се усили още повече, когато той узна, че петима от неговите съучастници били тоя ден интернирани в Куртбунар. До вечерта той получи една телеграма от военния министър да замине немедлено за София. Това значеше, че заговорът е вече открит. Той се видя изгубен и реши да обяви бунта.

Вечерта (15 срещу 16 февруари) той свика у дома си офицерите и подофицерите от дружината си, за да им обяви намерението си. Някои от тях се изказаха одобрително, други мълчаха, но никой не протестира. На другия ден (на часа 10½) Кръстев прати няколко отделения войници да завземат телеграфната станция и да арестуват Обретенова и Тепавски. Тепавски бе болен и не можеше да се дигне от леглото; Обретенов се скри. Кръстев остана тъй абсолютен господар в Силистра. Той телеграфира на комитета в Букурещ за щастливото събитие; сетне съчини една депеша от името на населението до руския цар, но гражданите отказаха да я подпишат. Тогава той я изпрати от свое име. До вечерта пристигнаха от Калараш Радко Димитриев, Кавалов, Диков и Кишелски, с които той образува нещо като временно правителство. Техният план бе, като съберат запасните от Силистренския окръг, да тръгнат за Шумен, който град бе определен за център на революцията.

Българското правителство се научи за бунта в Силистра чрез Букурещ. Нито за един миг то не изгуби хладнокръвието си. Мерките, които взеха от София, бяха удивителни по своята точност и с бързината си. Щом получиха новината, регентите и министрите се събраха в телеграфната станция и оттам вече не мръднаха. Най-напред те викаха Русчук. На станцията се явиха Мантов и капитан Вълков. На въпроса, дали няма да има опасност за Русчук, ако там се вдигне войска, за да се изпрати в Силистра, те се обадиха: „Дигнете цялата войска. Ние отговаряме за положението.“ Тогава Николаев заповяда да се образува от пионерите и войниците от Дунавския полк една сводна дружина, която да се изпрати начело с капитан Попова I и капитан Узунова.^[7] Тая дружина трябваше да настигне Драндаревски, който бе вече предупреден, и да се постави под неговата команда. Инструкциите на правителството бяха извънредно строги. На капитан Вълкова Николаев телеграфира:

Съобщете на капитаните Попова и Драндаревски, че ако в Силистра има съпротивление, да действуват най-решително и да наказват безпощадно размирниците. Патрони да се дадат на войник по 200.

За усмирението на силистренския бунт правителството бе решило да вдигне войска от няколко места, така щото никой гарнизон да не бъде много отслабен.

Във Варна се дадоха разпоредби една дружина да тръгне веднага под командата на капитан Паничерски с трен и да слезе в Шейтанджик. Тук тя трябваше да се съедини с един взвод кавалерия и един взвод артилерия, които трябваше да пристигнат едновременно от Шумен.

Шуменският гарнизон продължаваше да бъде съмнителен. Управляющият делата на бригадата капитан Вълко Велчев, който се считаше недостатъчно възнаграден за заслугите му по контрапреврата в Пловдив, роптаеше против Регентството и бе дал повод да го подозират даже, че е в сношение с емигрантите. Когато Николаев му съобщи заповедта за изпращане двата взвода в Силистра, той действително почна да се държи двусмислено. Без да откаже явно да се подчини, той изказа мнение, че от Шумен не трябвало да се дига нито един войник, защото офицерите били несигурни и ако им съобщи произшествието в Силистра, щели да помислят, че е избухнала голямата революция, приготовлявана от комитетите в Цариград и Букурещ. „Волка бояться в лес не ходит“, отговори Николаев и повтори заповедта си: „Метежът трябва бърже да се потуши, за да не даваме повод на русите да пишат ноти.“ После пак попита:^[8]

— Офицерите от гарнизона Ви верни и предани ли са?

— На България са верни. Всичко ще направим, както Вие заповядахте.

Николаев поиска по-определено мнение:

— За България знам, но към днешното правителство как са?

Тогава Велчев заяви:

— Ще ви кажа откровено, че за всичките не мога да кажа да.

— Има ли болшинство за правителството?

— Болшинството гледа, гдето натегне.

В тоя разговор Велчев бе изненадан от Николаев и не бе имал време да приготви отговорите си. След няколко часа той пак се яви в станцията и заяви на правителството, че не може да даде никаква помощ от своя гарнизон.

Тукашните артилеристи, телеграфираше той, не само се показват неохотни да проводят подкрепления против Силистра, но изказват желание да отидат на помощ на въстаниците, като вярват, че въстанието не ще стане само в Силистра, а и другаде. Много от тукашните ротни и кавалеристи ще ги поддържат. При това положение на работите мисля, че ще бъде добре да ми съобщите, че уж въстанието е потушено и че няма нужда от подкрепление.

Николаев се съгласи на предлаганата военна хитрост; той прати телеграма, че бунтът е потушен и че трябва да се изпрати кавалерия, за да преследва бягащите размирници. Ротмистър Радулов биде определен да замине с един полуескадрон. Той потегли същия ден.

Между туй капитан Кръстев организираше ревностно своята революционна власт: той облей военно положение и назначи Тенева окръжен управител, Лучева околийски началник и някого си Христо Тодоров от Севлиево градоначалник. На 17-и, Кръстев, Радко Димитриев и Кавалов отидоха при Тепавски и му поискаха призивните списъци и ключовете на склада; те бързаха да свикат запаса и да го въоръжат, догдето пристигне войската, пратена от Регентството. Писарят на Тепавски бе обаче скрил списъците и ключа и след това бе изчезнал. Тогава Кръстев вика цигани, които счупиха вратата на склада, а за свикването на засмените прати по селата конни стражари, които ги събираха по посочванията на кметовете.

На 17-и вечерта при Тепавски дойдоха тайно писарят му Христо Милков, кметът Коджабашев и бившият фелдфебел Иенибакалов. Те го попитаха какво да се каже на долните чинове, у които се забелязваше голямо недоволство. „Обяснете им, посъветва Тепавски, че делото е предателско и че офицерите им искат да докарат чужда окупация.“ През нощта Иенибакалов тръгна да агитира в дружината и забеляза, че тя върви подир началството си по един остатък от послушност, но че при първия позив на законната власт тя ще сложи оръжието. Унтерофицерите чакаха само да се яви някой човек, който да ги поведе. На утрото (18 февруари) те застанаха на петте врати на Силистра и причакваха запасните, за да ги предупредят, че офицерите станали изменници. Мнозина от селяните се връщаха след тия думи обратно; други влизаха в града, но обещавайки, че няма да вървят срещу народа. На 18-и в Силистра се бяха събрали всичко 500–600 запасни, повечето от Куртбунар и Ак-Кадънлар.

На 18-и подиробед цялата дружина заедно с мобилизираните запасни излязоха вън от Силистра и заеха позициите при Татарица и Калипетрово, за да посрещнат отрядите, за които се бе чуло, че идат от Русчук и Варна. Драндаревски и Паничерски не закъсняха да пристигнат. Едно кавалерийско отделение, изпратено от Паничерски, се вести чак пред Калипетрово, но като видя селото, заето от метежниците, отдръпна се назад.

Денят се измина без никаква тревога; градът изглеждаше мъртъв със своите пусти улици и със затворената си чаршия; вън двете войски се наблюдаваха. Тепавски успя между туй да предупреди Паничерски, че Силистра е изпразнена и че дружината на Кръстев е подготвена да не стреля.^[9] През нощта наистина запасните почнаха да се измъкват мълком от позициите и да се губят. Ротните командири, като забелязаха това бягство, смутиха се и тръгнаха вкупом да дирят капитан Кръстева, които бе отишъл да спи. Тогава фелдфебелът Георги Константиновски събира унтерофицерите и ги повежда към града.

Константиновски бе полумолдованин, полугагаузин, тип на стар войник, храбър и хитър. Той бе служил дълго в руската войска, участвувал бе във войната и след отзоваването на руските офицери бе останал в България, Той бе от ония груби, но честни натури, у които чувството на дълга се слива с инстинкта на живота. Чужденец и неук, той бе видял в бунта само покушението срещу реда и заставаше сега по вътрешна нужда на страната на закона.

На часа дава през нощта, разказва Тепавски, чух глъчка и войнишки стъпки пред прозорците ми; помислих, че метежниците идат да ме застрелят, след като са открили моите съобщения до настъпващите отряди. Между туй някой опъна силно вратата и в стаята ми се втурна заедно с вятъра отвън фелдфебелът Константиновски, придружен от Иенибакалова и Коджабашева. Константиновски, един едър черен човек с рошава брада и със сипаничево лице, почна да ми обяснява, че е подготвил войската за един контрапреврат, но аз нищо не можах да разбера от думите му. Той приказваше на един своеобразен език, смес от влашки, руски, български и турски. Виждах само, че е пиян, защото краката му се клатушкаха и от устата му излизаше остър дъх на ракия. Най-сетне можах да разбера, че той, след като се върнал от позива яза заедно с повечето долни чинове, събрал запасните, които бяха избягали, завзел казармите и входовете на града. Той ми предлагаше сега да поема командата върху тях. Аз бях болен и казах, че не мога да се вдигна от леглото си; но той настояваше непременно да се покажа на войниците, като ми заявяваше, че ще ме дигнат на носилка. Аз станах и подкрепян от Коджабашева и Иенибакалова, облякох униформата си. Преди да тръгнем, Константиновски поиска една чаша вино. Сетне се упътихме към телеграфната станция. Тук достигна скоро и окръжният управител Обретенов, който бе арестуван на 17-и, когото аз пратих да освободят.

Щом пристигна в станцията, Тепавски арестува всичките телеграфисти и остави на апарата само едно доверено лице. Той поиска да говори със София, никой не се обади; повика Русчук, и оттам никой не отговаряше; от Калараш същата безвестност: телеграфът бе скъсан отвсякъде. Между туй вече се бе зазорило. Кръстев и офицерите му, събрани в лозята, държаха военен съвет. След като по-голямата част от войската се бе разбягала, те изгубиха всяка надежда: движението, на което разчитаха, тоя огън, който трябваше да пламне като по една диря, посеяна с барут, не блесна никъде; Шумен, върховният мираж, не даваше знак за живот; а войската на Регентството стягаше града като обръч. За метежниците не оставаше друго, освен да избягат. В такава смисъл се произнесъл най-напред Радко Димитриев.^[10] Съвещанието траеше още, когато обадиха на Кръстева, че Груев и Бендерев идели от Калараш: осем души турци теглеха наистина между леда на Дунава една варка, от която Бендерев и Груев, без да подозират катастрофата, махаха радостно с кърпи и гърмяха с револвери.

За пристигането на варката биде съобщено и на Тепавски. Той прати Обретенова с едно отделение стражари да ги арестува; но щом Обретенов слезе на пристанището, ето че се зададе на кон капитан Кръстев, който водеше със себе си 6-та рота.^[11] Кръстев не знаеше още нищо за промяната, извършена в града. Като видя отдалеко Обретенова свободен, той даде заповед да стрелят върху му; но Обретенов избяга и се скри в близките табакхани. Когато Кръстев дойде на пристанището, митническият началник Ив. Тодоров му разказа, че в града властта на Регентството е възстановена и че Тепавски е взел командата на войската. Тогава Кръстев прати едно отделение да разстрелят Тепавски и подир малко сам той тръгна към Силистра с остатъка от рота-, та. Щом обаче доближи до калето, той видя, че то е заето от запасните. Тогава той закипя от безпомощност и от злоба и почна да ги ругае. „Подлеци, викаше им той, вие ни изменихте.“ Отгоре на калето бе фелдфебелът Константиновски, когото Тепавски бе пратил да пази входа с една сборна рота. Безкнижният молдованин не можеше да разбере нищо от изобличителните думи на Кръстева, но по движенията му заключи, че той заплашва. Чу се страшна команда от пиянски глас: „Рота! Пальба!“ Един залп изгърмя и след миг Кръстев залетя на коня си и се повали; конят му хукна по полето, сам той се вдигна да бяга, направи няколко стъпки и падна на снега. Ротата, останала без началник, се разпиля като уплашено стадо. Това бе началото на една обща паника. Лодката, която носеше двамата водители на революцията, се обърна назад; а офицерите от дружината полетяха към румънската граница, подгонени от запасните, които слязоха от калето, за да ги уловят. Не се мина половина час, войниците се предадоха и пратиха унтерофицерите си да искат милост. Кръстев, изоставен от всички, се влачи до брега и издъхна. Лекарите, които Тепавски прати да констатират смъртта му, го намериха прострян по корема, с ръце, забити в снега.

Тъкмо когато развязката бе вече свършена, се показаха отрядите, пратени от Регентството. Те бяха вече предизвестени от Тепавски, че градът е в негови ръце. Най-напред достига ротмистър Радулов със своя полуескадрон; после довтаса и пехотата. Драндаревски искаше да арестува и цялата дружина на Кръстева, която бе от неговия полк; но Тепавски му обясни, че тя не е виновна, и го склони да не върши никакви репресии.

В същия час, когато отрядите на Паничерски и Драндаревски влизаха в Силистра, в Русчук боят беше в своя най-голям разгар.