Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (19)

III

Известието за бунта в Русчук, пратено от Русе за Варна по телеграфа на железницата, пристигна в София към пладне. То не бе ненадейно, но все пак подействува като гръм. За минута регенти, министри, големи военачалници, политически лица от разни величини, целият управляващ щаб се събра в телеграфната станция^[1], настръхнал и залисан и жестикулиращ. Всички се бяха струпали около апарата, на който седеше, отворил големи трескави очи, Иван Стоянович; но след лаконическите сведения на Матеева никой не се вече обади и това мълчание ширеше всеки час за присъствуващите трагичните възможности на неизвестността…

Положението наистина не бе било никога тъй опасно: бунтът, който преди три дена избухна в Силистра, който сега се прогласяваше в Русе, можеше да се разпространи и по другите гарнизони на Северна България: в Свищов, гдето Мандаджиев вече бе изменил, във Видин, гдето агитацията не бе никога спряна, в Шумен, гдето даже Велчев бе станал съмнителен. Вероятно бе, че северните гарнизони, които хитруваха през кратките дни на преврата и лъгаха Каулбарса с мними надежди, сега щяха да направят върховното усилие, за което бяха способни. Но догде можеше да отиде то? Щеше ли да се изчерпи, както по-рано, в нощни свиждания, заливани с големи думи и с чай? Или след толкова колебания, в които малодушието се криеше под разни благовидни предлози, идеше сега ред за едно решително действие?

Сведенията на Регентството бяха твърде неопределени, за да може то да предвиди как ще се развие движението. То знаеше само в кои гарнизони на кои военачалници можеше да разчита напълно: във Варна на Караджова; в Шумен на Лудогорова и Цончева; в Ловеч на Маринова; в Търново на няколко млади офицери, между които най-фанатизиран бе поручик Ив. Фичев; в Разград на капитан Мицева. От всичките тия градове правителството реши да вдигне каквото може: войници, опълченци, членове на патриотическите дружини. На Караджова във Варна Николаев телеграфира (часа 2 и 25 м):

Колкото стари солдати има в полка, съберете ги и формирувайте сводна дружина, веднага искайте трен и ги отправете за гр. Русе. Войниците да вземат по 200 патрона на човек и ги удовлетворете със силен порцион.

На капитан Минев в Разград се изпрати заповед да тръгне немедлено с дружината си за станцията и да се присъедини към Караджова. Капитан Маринов, който бе пристигнал в Свищов, трябваше да замине с лодка за Русчук. Всички работоспособни сили на Регентството щяха да се съсредоточат пред Русчук: в Разград патриотическата дружина „България за себе си“ се стегна за път; в Търново Ив. Халачев получи телеграма от Стамболова да събере четата „Раковски“. Взеха се мерки да се свикат запасните от селата. Цялата националистическа България щеше да се дигне на крак срещу мобилизираните сили на руския заговор.^[2]

Докато тия разпореждания ставаха, от софийската станция пристигна известие, че силистренският бунт е потушен и че Драндаревски е господар на града. Но пожарът, угасен там, нямаше ли да пламне в Шумен, загадъчната крепост, в която от шест месеци скритият бунт живееше в неустойчиво равновесие с видимата законност? Шумен, кошмарът на Регентството в близкото минало, съставяше и сега най-тревожната му грижа.

И на бунтовниците очите бяха обърнати главно към Шумен; тук, мислеха те, ще се изиграе голямата драма на революцията. Още на 16 февруари вечерта капитан Кръстев повика силистренския гражданин Кереков и под страх, че ще го застреля, натовари го да занесе в Шумен едно писмо до капитаните Дичев и Бояров. Пратеникът стигна в Шумен на 17-и; на другия ден той отишъл в книжарницата на Блъскова, предал му писмото за двамата офицери и се върнал в хана, гдето бе слязъл.^[3] Подир няколко часа Блъсков дошъл да го вземе и го отвел в артилерийските казарми. Тук в библиотеката били събрани 11–12 офицери. Те го разпитали за станалото в Силистра, казали му да си излезе, за да се съветват насаме, после пак го повикали и му заръчали да замине веднага за Силистра и да каже на капитан Кръстева да тръгва с дружината си за Шумен. Часът бе вече 11 през нощта, когато Кереков излязъл от казармите; връщайки се в хана, той бил пресрещнат от един военен патрул и арестуван.

От разпита на Керекова, който издаде лесно мисията си, се установиха още по-ясно намеренията на артилерийските офицери; но подозренията бяха силни срещу тях и без това последно откритие. Особено голяма бе тревогата на 18 срещу 19 февруари. Под впечатлението от слуховете за силистренския бунт всички очакваха, че тая нощ ще се вдигне и Шумен. Националистическите водители в града Божил Райнов, Васил Кожухаров и др. се събираха, за да се съвещават как да устроят отбраната на гражданството срещу предстоящото военно покушение; от своя страна преданите на Регентството офицери Лудогоров и Цончев взимаха мерки, за да опълчат пехотния полк срещу артилеристите. Призракът на междуособната война бе в очите на всички. Когато на другия ден, 19-и, се чу около обяд за бунта в Русчук, смущението в града стана още по-голямо.

Бях излязъл, докладваше сетне Лудогоров в една телеграма до началството си, писана на 20 февруари, бях излязъл между 11 — 12 часа верхом да се разходя из улиците, в това време се срещнах с управителя и други граждани и всички заявяваха, че ги е страх от капитана Велчева да не би той да направи нещо; аз се много колебах как да постъпя; но като взех под внимание страха, който се разпръсна из града, като имах предвид Силистра и Русе, като не исках да оставя гражданите сами да се оплакват от капитан Велчева и още други много слухове, реших се да помоля министъра да отстрани от комендантството капитан Велчева, което тутакси и последва с една записка от капитан Паприкова и в един часа през деня аз се обявих за комендант на града Шумен.

Окръжният управител Ст. Заимов оповести в града за назначението на Лудогорова и известно успокоение последва от факта, че властта не е вече в ръцете на Велчева.

В София правителството бе взело строги мерки, за да не се чуе какво е станало в Силистра и Русчук; но няколко часа подир пладне цялата столица бе успяла да узнае новините и вече ги коментираше по кафенетата. Местните русофили, чувствувайки се далеч от зоната на огъня, ликуваха открито/ предричаха катастрофите на утрешния ден и търсеха незнайни още мъки за управляващите, на които царството се свършваше. Най-екзалтиран между радостните врагове на Регентството бе Д. Ризов — довчерашният негов лъжепророк.

Измяната на Ризова — във времената, когато тя интересуваше още общественото мнение — е била различно тълкувана. Сам той я е обяснявал ту като прелом в своите идеи, като вик на съвестта си или като тактика на момента.^[4] Причината бе в действителност много по-прозаична: Ризов бе поискал служба, която му биде отказана от Радославова, като по-рано д-р Стоилов и Греков бяха отказали да го приемат за секретар на депутацията. Това личи ясно от следното негово писмо до Радославова с дата 9 януари 1887 год.:

Г-н Радославов,

Петков ми предаде днес снощния ви с него разговор касателно потърсената от мене служба. Вие сте казали, че няма да ми дадете тази служба, защото „нямате доверие в мене“.

Без да искам да разглеждам как аз съм изгубил у вас онова доверие, което имах, когато публично ви препоръчвах за министър-президент на България, аз бързам да ви предупредя, че после тия ваши думи аз няма да приема никакво назначение от вас. А понеже след тая жестока и с нищо неоправдана обноска към мен аз не мога да вляза във вашия дом, то за последен път ви моля да ми изпратите още 250-те лева, които ми дължите за редакторството ми в Свобода, за да мога да изплатя с тях 1-то шестмесечие на сестриното ми живение в пансиона. Колкото за мене, аз ще се реша да се подложа на глада, с пълна вяра в онова бъдеще, което конституционният режим толкоз немилостиво изменява…

9/1 87 г.

Д. Ризов.

С гороломните си викове срещу Регентството Ризов искаше да заглуши ехото от своите доскорошни агитации и да добие съчувствието на хората от другия лагер, който бе най-много бичувал.

Между туй държавните мъже от опозицията се спотайваха. Каравелов, който от преврата насам въобще рядко излизаше от къщи, тоя ден не се показа никак. Бурмов, Балабанов, Сарафов не се вестяваха също никъде. Те чакаха у дома си развръзката на трагедията, която се бе наченала край Дунава.

Опозицията в София имаше ли някакво участие в заговора на северните гарнизони? Посветени ли бяха поне те в неговата тайна? Това не се знае. Може да се предполага, че майор Никифоров, който бе в тайна преписка с Узунова и с Панова, е бил предупреден; не е чудно Никифоров от своя страна да е осведомявал Каравелова — това са обаче само догадки. Колкото за хората на Цанкова в София, може да се твърди положително, че те са били чужди на съзаклятието. Нито един от военните, които се възбунтуваха, не бе цанковист: те бяха до един почитатели на Каравелова и лични приятели на Никифорова. От уволнените по преврата офицери, които бяха останали да живеят в София, имаше може би някои, които бяха известени, че се готви революция, но между тях съзаклятие едва ли е имало.

Правителството обаче бе убедено, че водителите на опозицията не само са причастни в революцията, но даже са вдъхновители. Особено силни бяха подозренията му по отношение Каравелова. Бившите сътрудници на Каравелова — всички, освен Стамболова — не можеха да допуснат нито за миг, че той е могъл да стои далече от решителните събития на тоя момент. Те го знаеха амбициозен (защото бяха му служили) и го мислеха предприемчив (защото бе ги командувал). Както почти всичките им съвременници, те не виждаха у Каравелова зад жеста колебанието и зад думите — мисълта. Най-големият враг на съзаклятията мина в техните очи по тоя начин за съзаклятник. Другите водители на опозицията пострадаха покрай Каравелова като опасни хора и всички заедно бяха арестувани.

Арестите станаха към часа четири подир обяд по заповед на Радославова. Арестувани бяха от гражданите: П. Каравелов, М. К. Сарафов, д-р Данев, Франгя, И. Цанов, Г. Орошаков, П. Станчев, Илия Георгов, Д. Ризов, А. Людсканов, д-р Моллов; от уволнените офицери: майор Никифоров, капитаните Македонски, Бахчеванов, Тепавичаров и ротмистрите Георгиев, Каракостов и Иванов. Най-напред те бидоха събрани в IV участък, оттам привечер ги отправиха за Черната джамия.

Арестите, извършени шумно, с голяма демонстрация на военна сила, произведоха в столицата голямо вълнение. У русофилите злорадството, предизвикано на пладне от първите слухове за революцията, се превърна в паника. Повечето от тях се изпокриха вкъщи; други показваха по пазара, на улицата посърнало лице и се движеха привечер като сенки. Между туй усилени патрули сновяха, носейки по града едно видение на терор.

Към часа седем се получи телеграма от Русчук, че бунтът е смазан и че бунтовниците са заробени. При тая новина регентите и министрите, които цял ден бяха стояли в станцията, без да мръднат, хипнотизирани от лентата, която апаратът отвиваше — никога може би върху една тясна ивица от синя хартия не са падали толкова вопиющи от нетърпение погледи, — регенти и министри, освободени от страшния товар, който бе легнал на душата им, излязоха възбудени от радост и се пръснаха по къщята си да вечерят. В това време, докато те почиваха от мъчителните вълнения на деня, случи се това ужасно и срамно нещо, което остави петно върху епопеята на тази велика епоха: побоят на Каравелова.

 

 

Голямото ожесточение на националистите бе насочено, казахме вече, спрямо Каравелова: първо, защото в неговото лице те виждаха създателя на кризата, вдъхновителя на заговорите, „фаталния човек“, както бе на мода да се говори за него в това време; второ, загдето той минаваше за изменник на старата си религия, разколник на национализма — това, което бившите му сподвижници в либералната партия не можеха да му простят: спрямо еретиците враждата е винаги по-силна, нежели спрямо иноверните. Трябва да се каже обаче за честта на това време, че не са идейните му противници, които посегнаха на Каравелова; скандалната сцена в Черната джамия бе лично дело на майор Паница, който взе общественото настроение като предлог, за да осъществи една отдавнашна своя мечта на отмъщение.

Паница мразеше Каравелова почти толкова, колкото Каравелов презираше Паница; това бе извънредно много. Между двамата стълкновението бе станало нещо преди две години, през пролетта на 1885 г., когато по прословутата афера с купоните и пренесените от Влашко съмнителни кости на Раковски Каравелов поиска да арестува Паница. Тогавашният военен министър княз Кантакузен защити своя подчинен и Паница замина на отпуск в Румелия, гдето се замеси в готвещите се събития. Оттогава станаха много големи събития: Съединението, войната, разните преврати, но враждата на Паница не забрави, тя дебнеше. И ето че сега се представяше дългоочакваният случай; Каравелов бе в затвора, времето бе революционно и тъмата зееше, за да погълне престъплението. Друга голяма сгода: един агент се представи, за да изпълни жестокия подвиг — помощникът на военния комендант, подпоручик Фичев^[5], развален хъш в униформа, един човек, в който пиянството бе успяло да превърне вече в порок едничката му добродетел; патриотизма.

На 19-и Фичев извърши повечето от арестите и видът на толкова хора, които той считаше вкупом и безразборно за предатели, бе дал на елементарната му и люта душа голямо възбуждане. След това той обиколи кръчмите и когато излизаше от последната кръчма, люлеещите се негови крака носеха една мътна глава с кървясали очи, в които чувството на разрушение господствуваше над един хаос от тъмни и яростни вдъхновения. На часа осем той взе един файтон и се отправи към Черната джамия; на пътя го срещна Ив. Стояновпч, чиито спомени по тая случка са много ценни.

Фичев, разказва Стоянович, ме пита къде отивам и понеже и аз имах същия път, ме покани да се кача на файтона. Заедно стигнахме в Джамията. Беше вече тъмно, по големия двор на затвора се мяркаха безшумно хора, прилични на призраци. Между другите познах Каравелова, изправен до една стена. На няколко стъпки по-нататък крачеше Паница, възбуден, и псуваше. Той бе пиян; пиян бе и Фичев. Когато те се събраха да приказват насаме, мина ми през ума, че те готвят за тази нощ нещо страшно. Понеже моята власт ме стигаше, за да предотвратя злото, аз се затекох при регентите. Те живееха на ул. „Московска“, дето се помещава сега Военният съд. В една стая заварих тук 3. Стоянова и Д. Петкова, които чакаха, щото регентите да свършат вечерята. Аз им съобщих своите лоши предчувствия; Петков скочи веднага и каза, че Паница е наистина голям вагабонтин и може да извърши някоя непоправима пакост; Захари възрази, че нямало да бъде голямо чудо и че ако осъмнем с няколко предатели по-малко, от това България не може, освен да спечели: той изказа това със свойствения му циничен хумор на пелтек. Петков и аз обаче решихме да обадим на регентите и да искаме тяхната намеса. Когато Стамболов ме изслуша, видях, че е развълнуван. Той ми каза, че арестите станали мимо него, по настояването на Радославова и Николаева, и че до тях трябва да се отнеса, за да дадат нужните заповеди. Аз тръгнах да диря Радославова, но беше вече късно: скандалът бе станал.

Върху самия побой има писани възпоминания от Ризова^[6], които изглеждат драматизирани по-късно за ефект, и устни разкази от очевидци. Всички са съгласни в едно само: в описанието на голямата жестокост на Фичева. С камшик в ръка тон обикалял арестуваните и ги вадел един по един, за да ги бие. Бити били; Кушлев, Орошаков, старият Кисимов, Ив. Славейков, К. Арсениев.^[7]

Ризов твърди, че той се избавил от побоя чрез храбростта си, а Людсканов — с молби. Най-жестоко бил удряй Каравелов, за изтезаването на който се създадоха страшни легенди: бившият министър-председател на България бил подвергнат на неописуеми безчестия пред очите на главния военен прокурор на княжеството.^[8]

 

 

Същата тази нощ голям терор владееше и в Русчук. Градът, утихнал от гърмежите, трептеше във вечерния бърже паднал мрак от тропота на патрулите, от шума на обиските, от врявата на възбуденото население, пръснато още по улиците, което искаше възмездиш. От престрелките бяха паднали убити и ранени 15 опълченци;^[9] имаше между мъртвите и жени, и деца, около телата, на които се събираха родители, роднини, непознати, които се вайкаха заедно и пращаха проклятия към народоубийците. Опълченците и членовете на патриотическата дружина, които още стояха въоръжени, искаха да тръгнат да отмъщават наслуки — който русофил им се изпречи пред очите, но Мантов не остави да се разюздае народната ярост. Мъстта, доколкото му се виждаше необходима, за да порази с ужас умовете, той попска сам да я наложи. Той разпореди лично да се произведат арести и в скоро време участъците се напълниха с подозрени лица. Малцина от замесените в заговора можаха да се изскубнат от тежката ръка на Мантова; между тях бе Тодор Тодоров, който успя да се скрие в къщата на баба Хаджийка, тъща на един чиновник от руското консулство, който бе оставен да пази архивите.^[10]

Върху мнимите или истински изтезания, на които Мантов подвергнал арестуваните, се говори много в това време; но за тия слухове не може да се съди сега положително, тъй като липсват данни. Като се знае буйният темперамент на Мантова, ожесточението на полицията и всеобщото възбуждение на духовете в тоя момент, може да се предполага, че е имало и побои: след потушаването на един бунт, който щеше да отвори вратите на отечеството за чужда окупация, мъчно бе да не се отговори на насилието с насилие.

Градът се успокои съвсем, когато властта мина в ръцете на военните. През нощта стигна със специален трен от Варна капитан Караджов, който се постави начело на всички войски в Русе. С пристигането си той пръсна в града следното възвание:

До гражданите в гр. Русе.

Призовавам всички граждани към мир и тишина. Всички българи, на които им е скъпа родината, да си изпълнят дълга към нея. В минутите, които преживява отечеството ни, изисква се, щото всеки да стои мирно и да се не бърка в работи повече, компрометирующи народа ни. Сега е минута, в която трябва да си дадем ръка и да гледаме, щото в най-скоро време народът ни да се отърве веднаж завинаги от хора, безчестящи народа ни.

Обаждам, че всеки един, който се хване с оръжие или някой помагал нравствено или материално на бунтовниците, ще бъде застрелян. 19 февруари 1887 г.

Командирующ българските войски при гр. Русе:

Капитан Караджов

Същата вечер (часа 2 през нощта) пристигна в Русе и майор Рачо Петров.^[11]

Рачо Петров бе заминал от София на 18 февруари. Той трябваше да посети Русе и Шумен, за да повлияе върху гарнизоните, върху които след прогласяването на бунта в Силистра се бяха увеличили подозренията. На 19-и вечерта на часа девет той бе в Бяла и тука от разменените между Варна и София депеши узна за събитията в Русе; тук го завари и следната телеграма на военния министър:

Майору Петрову.

Вие се назначавате главнокомандующ на Възточния отдел с права главнокомандующаго. Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички метежници и разстрелят в 24 часа. Вам ви се дава право да потвърдявате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерни полк да се разстрелят до един, а от войниците на 5 един. Добре ще бъде, ако се изпроводят по трима за разстрелване в гарнизоните: Шумен, Свищов, Видин, София. Допълнителни приказания ще получите в Русе.

Полковник Николаев

Още на другия ден, 20 февруари, Рачо Петров взе мерки за съставянето на военнополевия съд. Той назначи капитан Андреева председател, капитаните Ангелов, Вълков и Драганов членове; поручик Д. Маркова — прокурор; капитаните Попов и Сапунов — защитници. Съденето трябваше да стане още същия ден. Николаев телеграфира на Рачо Петров (20): „Бързайте да не побъркат. Щом осъдите някого, разстрелвайте го незабавно.“ Появиха се обаче някои процесуални спънки, които смутиха неопитния ум на офицерите. Между подсъдимите имаше ранени, не трябваше ли да се чака тяхното оздравяване? Подполковник Филов бе на смъртно легло; на гърдите му зееше една грозна рана. Куршумът бе влязъл под едната цица и бе излязъл от другата страна над мишцата;^[12] немислимо бе да се извади агонизирующ на съд. Узунов и запасният капитан Болман, подпоручик Кръстев бяха по-леко ранени и именно за тях се поставяше въпросът.

Друга една мъчнотия биде повдигната по дипломатически път. Германският дипломатически агент в София, който бе натоварен и със защитата на руските интереси, отправи до Начовича следната нота:

Имам чест да донеса до знанието на Ваше превъзходителство, че според твърдението на г-н Хитрово, руския министър в Букурещ, следните лица, а именно:

1) полковник Филов,

2) майор Узунов,

3) капитан Корабаров,

4) майор Панов,

5) флотският поручик Кисимов,

6) Болман,

са руски поданици и че следователно аз трябва да искам за тях от името на руското императорско правителство всичките права, на които се радват руските поданици в Русия.

Ползувам се от случая и пр.

От формална страна тази постъпка бе основана: васалното княжество, обвързано категорически от Берлинския договор, не можеше да суспендира по отношение Русия режима на капитулациите; основавайки цялата своя дипломатическа самозащита върху договорите, то не можеше да ги пристъпи. Между шестте означени в нотата лица руски поданик бе обаче само Болман, другите бяха български поданици, макар и родени в Бесарабия. По отношение на тях Регентството бе решено да не прави никаква отстъпка; колкото за Болмана, Стамболов телеграфира на Рачо Петров да го съди, но след като се произнесе присъдата, да го предаде на германския консул.

Съдът се събра на 20-и вечерта. Той заседаваше в една от стаите на окръжието управление. В града владееше голямо вълнение. Грамадно многолюдие бе се натрупало пред зданието, на площада и чакаше в тъмното, с крака неподвижни в разтопения сняг. „Маса народ пълнеше помещението, пише един очевидец^[13], и не беше възможно да се проникне вътре в заседателния салон. Чак от стълбите хора напрягаха слух да чуят нещо.“ Всички обвиняеми бидоха доведени, освен Филов, който тази нощ почина. За Узунова лекарите от Военната болница дадоха мнение, че не може да се дигне от леглото, защото можело да последва възпаление в корема, гдето бе ранен. Но по решението на съда той биде качен на носилка и тъй го донесоха в залата. Когато печалното шествие мина по улиците, у мнозина от зрителите се появи състрадание към участта на ранения офицер; имаше и които злорадствуваха. При магазина на С. Трифонов един опълченец извика:

„Хъ… да… твойта мама, тъй да те видя, на тарга да те носят!“^[14]

„Язък за младините му“ — каза една жена.

А Узунов стоеше неподвижен, легнал на гърба с ръце, които висяха от двете страни на носилката.

 

 

Задачата на военнополевия съд бе строго определена от началството, което нищо не бе оставило на случая. Вечерта капитан Паприков, другар на военния ми министър, телеграфира на капитаните Андреева, Вълкова Сапунова и Владимирова:

Съд в два-три часа… Всичките офицери без изключение смъртна казнь. Фелдфебели и унтерофицери без изключение; освен неучаствалите, смъртна казнь. Редовите от пионерния полк на 20 души по жребие едни да се застреля. От новобранците по един на 50 души да се застреля.

Върху процедурата Паприков даваше допълнителни наставления:

Съдът ще решава така: самопризнание за участие в метежа — разстрелвание. Които не признават, достатъчно е двама свидетели и разстрелвание.

Разглеждането на делото почна посред една трагична тържественост. Публиката натъпкана, сякаш бе спряла дъха си. Един взвод войници със забодени щикове стояха на вратите и до подсъдимите. Узунов лежеше на носилката; другите подсъдими стояха прави. Панов, със своята грамадна снага, със своя бодър вид, издигаше глава над другарите си и съсредоточаваше в себе си погледа на всички. На една маса неколцина чужди кореспонденти, дошли от Букурещ, държаха трескаво бележки.

При разпита обвиняемите търсеха смекчаващи вината обстоятелства, но без да се унижават. Най-гордо, предизвикателно дори, се държа майор Панов. Той отказваше, че е идвал в Русе, за да вземе участие в революцията, а мислил само, че Регентството е паднало. „Обичам България, заяви той. Бил съм се за нея. Щом узнах, че има промяна в правителството, дойдох в България, за да умра в нея.“ Той обвиняваше правителството, че постъпило с него безобразно, и добавяше, че ако остане жив, пак ще се бори с него.

Д. Марков поддържа обвинението с голяма страст. Когато със своя гръмовит глас, опулил яростно големите си очи, той извика: „Глави, глави искам аз от вас!“ — фраза, която остана дълго време прочута — и стисна юмрука си към съда, всички в публиката настръхнаха и видяха сякаш по червената маса, на която той бе стоварил ръката си, пролята кръвта на обвиняемите.

Късно през нощта се произнесе присъдата. Осъждаха се на смърт: Панов, Узунов, капитан Зеленогоров, поручик Кръстеняков, подпоручиците Кожухарски, Трамбешски, Данев и гражданите Тома Кърджиев и Александър Цветков; на 15-годишен тъмничен затвор подпоручиците Мирков, Кръстев, Божински. Съденето на мичман Кисимова и унтерофицерите биде насрочено няколко дена по-късно, на 26 февруари.

В извънредните пълномощия, които бидоха дадени на Рачо Петрова, влизаше и правото да потвърждава присъдите на учредения от него военнополеви съд. Сам той обаче не искаше да вземе тази грамадна отговорност върху себе си; от своя страна и Стамболов, боейки се от една чрезмерна строгост на военното правосъдие, поиска, щото въпросът за наказанията, след като се произнесе съдът, да бъде разискван в София. Още на 20-и вечерта тримата регенти телеграфираха на Рачо Петрова:

Ако има някои осъдени на смъртно наказание за през тази нощ, няма да ги екзекутирате, докато не получите от нас изрична заповед. Съобщавайте присъдите направо.

Регенти: Стамболов, Подполковник Муткуров, Живков

Не се мина ни час, Рачо Петров получи друга телеграма, която гласеше:

Никакви присъди за смъртно наказание няма да потвърждавате и изпълнявате, преди да ни ги съобщите и получите разрешение направо.

Регенти: Стамболов, Подполковник Муткуров, Живков

Цялата нощ, види се, Стамболов не бе могъл да заспи, терзан от мисълта, че в тая минута смъртта витае над няколко злочести и заблудени синове на България, някои от които му бяха сподвижници в миналото и другари. Към часа два той пак телеграфира на Рачо Петрова:

Присъдата ще ни пратите. На осъдените заявете, че имат право да молят за милост или смекчение на наказанието им.

При произнасянето на присъдата обвиняемите отсъстваха от залата; тя им бе съобщена по-късно от председателя на съда. Те показаха при изслушването й забележителна твърдост. Но когато останаха сами, облада ги голяма скръб, че ще умрат от недостойна смърт, мърцина. Усамотени с мисълта за смъртта, те се разчувствуваха. Майор Узуновписа на Рачо Петрова:

Апелирам към вашата съвест и положение.

Не привеждайте тоя несправедлив приговор, произнесен така жестоко отгоре ми. Съставът на съда — всички заинтересовани лица; тоя състав от моите подчинени няма право да чете подобни приговори. Наконец дайте им възможност да срещаме жените си, понеже от тях сме изолирани; сега поне, когато присъдата е прочетена и ний сме безвредни, сега барем допускайте жените ни.

Майор Узунов

Рачо Петров разреши на осъдените да се видят с жените си, но в присъствието на караула. Свиждането бе неизказано трогателно; жената на капитан Зеленогорова се залавяше за мъжа, ридаейки с глас, и не искаше да се отдели. Когато я изкараха със сила, тя се затече като луда при Рачо Петров и падна пред него на колени, за да търси милост.

В защита на осъдените се намеси и германският консул в Русчук. Той отиде при Мантова и му заяви, че ако има разстрелвания, ще последва неминуемо окупация. Мантов му възрази, че никой не може да спира в България приложението на една законна присъда. После добави: „Не се боим от никаква окупация. Нека заповядат русите, ако им отърва.“^[15] Консулът поиска да говори по телеграфа с германския дипломатически агент в София, но началникът на станцията Бъчваров отказа да предаде записката му. Между Русчук и столицата се пропускаха само правителствени депеши.

 

 

На 21-ви подир обяд в телеграфната станция в София министри и регенти се съвещаваха. Заседанието бе почнато преди обяд, сега бе привечер и още не се свършваше. Те не искаха да се разделят, без да вземат едно решение върху присъдата, а до съгласие не можеха да дойдат. Стамболов искаше да спаси поне Панова, най-милия му приятел от младини, и не успяваше. Напразно той описваше, че духът на закона е бил насилен по отношение на Панова, тъй като не може да бъде осъден на смърт за бунт този, който не е заловен с оръжие в ръка; напразно той описваше заслугите на Панова към България, неговото участие в комитетите, в Освободителната война, неговата блестяща роля на Сливница. На това му възразяваха, че за Панова няма от съда ходатайство за помилване и че храбростта не заслужава пощада, когато е насочена срещу отечеството. Докато тоя спор се водеше с горещо и развълнувано слово от страна на Стамболова, с известно раздразнение от страна на партизаните на строгостта: Радославов, Николаев и др., Муткуров режеше късове от хартия и нравеше от тях гълъбчета. На няколко само пъти той със своя муден глас на флегматик пресече Стамболова и му каза лаконически: „Няма разстрелване, има оставка.“

Между туй в стаята влязоха Захари Стоянов и Петков. Те идеха да правят постъпки, за да избавят своя приятел Тома Кърджиева; за другите те искаха безпощадна строгост. Намесвайки се в спора, който завариха, те почнаха да дават настойчиво своето мнение, възвишиха нотата на гласа си, почнаха да заплашват с гнева на общественото мнение. Стамболов ги слушаше отначало с търпение, сетне пламна:

— Какво търсите тук, гдето заседават регентите и министрите на България? Кой ви е викал? Хайде, марш навън…

Захари и Петков си излязоха и разискванията се продължиха при героическите и безплодни усилия на Стамболова да изтръгне от това фанатизирано събрание малко милост. Не се мина много, вратата се отвори с шум и в залата се втурнаха Паница, Танталов и Хр. Попов. Те заявиха, че ако измяната не бъде жестоко наказана, ако в самото правителство предателите намират защитници, офицерството ще се отчае и войската ще бъде окончателно деморализирана. Стамболов помоли и тях да си отидат; но те останаха в антрето, гдето ги заобиколиха Петков, Захари и всичките военачалници от Софийския гарнизон. Регентите и министрите бяха фактически блокирани от военните и трябваше под нравствения терор на техния ултиматум да решават един въпрос на съвестта. Тогава Стамболов видя., че е безпомощен да спаси Панова, и едно голямо отчаяние, трогателно у тоя човек на твърдата воля, който бе минал неустрашимо толкова опасности, се показа в очите му. За последен път той моли милост и пред студената непоколебимост на Муткурова въздъхна болезнено и каза: „Нека бъде, както искате.“ „Когато Стамболов произнесе тия думи, разказва един очевидец^[16], в очите му се появиха сълзи, които паднаха по лицето му.“

Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мрачен.^[17] Въпреки обичая си той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапезата, майка му го попита:

— Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?^[18]

Тя обичаше Панова като свое дете.

— Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила ми не стигна — отговори той, задавяйки сълзите, — ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.^[19]

Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртните присъди.

 

 

На часа 3½ през нощта срещу 22-ри в дежурната стая на Дунавския полк се събраха един по един офицерите, които щяха да командуват разстрелването. Те бяха всички угрижени и приказваха тихо, като че ли до тях имаше вече мъртъвци. Рачо Петров се мярна, без да проговори нищо; яви се за малко и Мантов, който узна тук с болка, че Тома Кърджиев не бе помилван. Пристигнаха също старшият лекар на полка Д. Петкович, който трябваше да освидетелствува смъртта, и поп Иванчо, който щеше да чете опело при погребването на разстреляните. Един от присъстващите попита как ще се извадят осъдените, без да станат тягостни сцени. Реши се, че ще им се каже, какво смъртното наказание е отменено и че ще ги водят в Разград. Бе на съмване, когато десетина файтона, карани от турци, се упътиха по разградското шосе. Осъдените бяха по двама във файтон, с вързани ръце. Те бяха повярвали на лъжата, но когато се доближиха на малко разстояние от Левенттабия и видяха, че файтоните се отбиват по полето, грозната истина им пресече сърцето. Скоро Узунов, който бе в първата кола, извика:

— А, братя, ще ни разстрелват. Ето де са изкопани гробовете ни…

Вече се бе зазорило и пресните гробове зееха в снега…

Когато осъдените бидоха свалени на земята, поручик Сребров почна да чете присъдата, но тъй слабо, че едвам се чуваше. Узунов, на когото навущата от краката се бяха развили, почна да трепери и се оплаква, че измръзва. Поп Иванчо съблече веднага кожухчето си и го постла под краката на ранения. Другите осъдени бяха необикновено бледи, но мълчаха. След като се свърши формалността на прочита, повечето от тях произнесоха няколко думи. Панов каза, че страда и ще умре като Спасителя. Кръстеняков и Кожухарски ругаеха военния прокурор Д. Маркова. Тома Кърджиев каза една малка реч, която разплака всички: той заявяваше, че умира утешен, тъй като в ходатайството на съда за помилването му бяха признати заслугите му по възраждането на България.

Почна се след това разжалването. Узунов не дочака да дойде ред до него и се разжалва сам: изтръгна един по един пагоните си от мундира и ги захвърли в краката на екзекуторите, като произнесе нещо, смисъла на което бе такова: „На, ето ги, това искахте.“^[20] Един фелдшер излезе с платна в ръка, за да затвори очите на осъдените, но те не се съгласиха. Узунов се обади:

— Мога ли да помоля Бочева да съобщи нещо на жена ми?

— Може — отговори капитан Шиваров, който командуваше конвоя.

Бочев излезе напред.

— Поручик Бочев — каза Узунов, — аз имам единствен син, който недавна се е родил и не е кръстен. Кажете на жена ми, че желая да го кръсти на моето име и когато порасне, да идва на гроба ми.

Когато той довършваше последните думи, една полурота от Дунавския полк, командувана от капитан Атанас Попова, излезе и се установи на 50 крачки. Осъдените се изправиха до гробовете, уловиха се за ръцете и запяха. Войниците напълниха пушките, Попов изкомандува; когато пушекът от гърмежите се разля, разстреляните лежаха паднали в снега, обагрен от кръв. Между присъстващите офицери настъпи неизказано смущение. Д-р Петкович, уплашен, избяга, попът тръгна подир него, обладан от паника. Капитан Добринов, Попов, фелдфебелът Лепин се доближиха най-сетне до падналите; някои бяха вече издъхнали, други още се мъчеха. Попов каза на фелдфебела:

— Извади револвера и стреляй!

Лепин стреля еднаж, дваж, три пъти; и труповете останаха неподвижни. Д-р Петкович, най-сетне доведен почти насила, констатира смъртта. Поп Иванчо, повърнат също, тури патрахила и от мъртвец на мъртвец почна да чете упокоителните молитви. А капитан Шиваров излезе пред ротата и я поздрави за отличната служба.

 

 

В Силистра процесът се свърши по-малко трагично. Тук главният виновник бе умрял; съратниците му бяха избягали: оставаха да отговарят за тяхното дело долните чинове и простите войници, които бяха действували без зла умисъл, подчинявайки се на началството си почти механически. Съдът се показа крайно снизходителен спрямо тях, главно по настояването на Тепавски. В Русчук присъдата, издадена срещу унтерофицерите, участвували в бунта, бе също мека. За тях ходатайствуваше сам Рачо Петров, пред когото действуваха в тая смисъл Стамболов и Начович. На 13 февруари Начович телеграфира няколко пъти до Петрова. Последната телеграма гласеше:

Сърдечно благодаря за отговора. Съветвах се днес с някои агенти българолюбци и те споделят мнението, което ви изложих тая заран. Те казват, че щом се повторят разстрелванията, нашите неприятели ще могат да ни обвинят, че те няма да престанат, че ще се потретят, почетвъртят и прочие и че ще е необходимо да се тури край на тия жестокости чрез външна намеса. Затова и те са на мнение да се смекчат присъдите за смъртно наказание, които би се издали впоследствие. Един от тях даже ми каза, че е добре да се учреди един изправен батальон, в който виновниците да се осъдят да служат най-дългото възможно време.

Начович

Дипломатическите агенти в София бяха много развълнувани от последните събития. В първия момент повечето от тях посъветваха правителството да бъде безпощадно, за да смаже революцията в яйцето й, преди тя да има време да се разшири;^[21] но когато те видяха, че войските на Регентството са победоносни, че движението е потушено и че провинцията, стресната от тая бърза и гръмоносна сила на властта, мирува, те казаха, че една политика, която е възтържествувала, трябва да се покаже великодушна и да прощава на второстепенните дейци, след като е наказала водителите; мисъл, която Макиавели най-добре е изразил в своето съчинение за Владетеля.

От членовете на дипломатическото тяло явна враждебност в тия критически моменти показа към Регентството само френският агент Флеш. Без съмнение, Флеш е имал от своя министър наставления да нагласява своите действия според русофилския тон, който от една година насам Франция държеше в събитията на Изток. Но към тая обща линия на поведение той прибавяше и един личен елемент: своя сприхав нрав, един акцент на нервозност, който отиваше до прямо предизвикателство. При известията за бунта на 19 февруари той не криеше своето голямо задоволство, а когато не получи тържествуващата телеграма за победата над закона в Русе, когато по София, цял ден намръщена, почна да ечи радостният вик на националистите, той се почувствува уязвен, като че ли собственото му отечество е претърпяло някаква беда. Неговите демонстрации бяха тъй публични, че в Независима България Петков излезе да го изобличи, като не пощади ни дипломатическия му характер, ни личното му спокойствие.

Въпреки неприязнените си чувства спрямо Регентството, въпреки желанието си да му създава неприятности той нямаше досега повод да се намесва във вътрешните работи на България. Такъв повод му дадоха посем-сега работите в Черната джамия.

На 20 или 21 февруари г-жа Каравелова получи известие от майор Никифорова, че мъж й бил зле бит. Такава мълва се носеше в града и за другите политически затворници: разправяше се дори, че някои от тях били на смърт. Един голям поплак се вдигна тогава от жените и роднините на арестуваните, които тръгнаха да тропат по разни врати за покровителство. По предложение на г-жа Каравелова те подписаха едно прошение, което биде поднесено на всички членове на дипломатическото тяло. Агентите на приятелските сили посрещнаха много неохотно тази постъпка. Но по поканата на Леша те се съгласиха да се съберат, за да решат дали има основания да се предприемат някакви представления пред правителството. Заседанието стана в дома на турския комисар Риза бей; то не даде никакъв резултат. Леш, твърде разпален, поддържаше с всичката си енергия, че представителите на Европа не могат да останат хладнокръвни спрямо безчеловечията, които се вършели пред техните очи; другите агенти обаче възразяваха, че случките в Черната джамия, които може би били въображаеми, преувеличени на всеки случай, не засягали общото положение на княжеството, нито договорите, тъй щото основание за чужда намеса нямало. Риза бей постъпи по турски: каза, че поначало е съгласен с Флеша, но намира намесата неудобна; той заключи, че не трябва да се бърза. И още веднаж те вече не се събраха.

В интереса на самото правителство бе обаче да се разкрие самата истина; най-много настояваше за едно пълно осветление на тия случки Стамболов, който нямаше за тях никаква отговорност. По негово настояване Военното министерство назначи една комисия, състояща се от майор Попова, от военния прокурор Радойнова и от лекарите Золотович, Петровия и Михайлов, за да освидетелствуват битите. Нейният рапорт, съобщен на агентите: австрийски, германски, италиански и английски, бе отрицателен. Попитан дали е бит, майор Никифоров каза, че никой не се е докоснал до него; същото заявление с още по-твърд тон направил и Каравелов. Каравелов криеше обаче истината; той бе бит и по челото му имаше белег от удари; лъжата му, велика в такъв един момент, произлизаше от неговото достойнство.

Подир комисията бидоха допуснати в Черната джамия и някои чужди кореспонденти. Те попитаха Каравелова: вярно ли е, че бил изтезаван? Тогава Каравелов даде един отговор, който вечно ще краси спомена за негова живот. Той заяви просто и гордо: „В моето отечество такива работи не стават.“

С отказа на Каравелова да обвинява правителството на своята страна се пресече пътят на всяка намеса от страна на дипломатическото тяло. Впрочем след потушаването на бунтовете симпатиите на европейския свят тъй много пораснаха към България, щото за едно посегателство върху младата страна, която бе показала такава чудна енергия, не можеше да става дума.

За забелязване е, че най-горещо поздравиха победата на Регентството малките държави, които виждаха в съдбата на България образец на това, което можеше да ги сполети един ден. В женевския голям вестник Journal de Genève известният тогава публицист Marc Debril казваше, че юначното Българско княжество дало на света пример как да се постъпва с предателите. Жорж Лоран, тогава млад писател в разгара на своя демократически огън, пееше в La Réforme, големия орган на либералите в Белгия, възторжени химни на Регентството.^[22]

В балканските държави владееше също голяма радост за смазването на бунтовете. Крал Милан, който и насън се боеше от руските заговори, считаше за едно щастливо знамение, че Русия е била поразена в Русчук и Силистра. Румъния, посочена от самата география като първа жертва на руското нашествие към Цариград, Румъния, която отдавна виждаше как се простира над Яш сянката на грамадния руски ботуш, ликуваше. Понеже се бе пръснало слух, че предвид събитията в Русчук Русия ще иска да окупира княжеството, румънското правителство взе мерки за мобилизация и заяви открито в Петербург, че по никакъв начин няма да допусне на руските войски да минат през територията му. Това биде съобщено от румънския министър в Цариград Белачияно на д-р Вълковича. „Белачияно ми каза, телеграфираше Вълкович, че ми дава тия сведения официално, и ми позволи да ги съобщя комуто искам.“^[23]

Опасността от страна на Русия бе наистина в първите дни голяма. Турският посланик в Петербург Шакир паша телеграфираше на Портата, че при известието за разстрелванията Александър III бил тъй възбуден, че искал да даде заповед за немедлена окупация, но Гирс с голяма мъка успял да го отклони от това намерение.^[24] Като мина тревогата от първите впечатления, Русия се задоволи да протестира пред Турция като сюзеренна държава.

Абдул Хамид, поставен между чука и наковалнята, и тоя път се силеше да излезе из трудното си положение с хитрост. На 21 февруари той прати едно свое доверено лице до посланиците на Англия, Франция, Германия и Италия, за да действуват в София да не стават разстрелвания. Когато разстрелванията станаха, той телеграфира на Шакир паша да изкаже на Гирса… съболезнованията му. В самата Порта обаче владееше неприкрито удоволствие от погрома на руските интриги. „Политическите кръгове, телеграфираше Вълкович (28 февруари), одобряват мъжеската постъпка на Регентството.“

От това благоприятно разположение на Портата Начович искаше да се възползува, за да добие от нея някакви гаранции за неприкосновеността на княжеството. Той телеграфира на Вълковича да попита Кямил паша: в случай че русите се опитат да окупират България, Портата ще ли я защити, или ще стои със скръстени ръце, както през време на Сръбско-българската война? „Искайте положителен отговор, свършваше Начович, понеже от него зависи нашето поведение.“ Но да се иска от Турция категорично задължение за помощ бе твърде много: това излизаше вън от нейните традиции.

Удивително е, че Цанков, който живееше в Цариград и можеше да наблюдава отблизо настроението на турските кръгове и знаеше колко малко наклонни бяха те в тоя момент за едно енергично действие срещу Регентството, поиска тяхната намеса. В началото на март, подбуден вероятно от руското посолство, той се представи пред великия везир и му връчи следния мемоар:

„Ваше височество!

Обстоятелствата, при които се повиках за започнувание преговорите относително до споразумението между управляющите днес България и опозицията, понеже ви са добре известни, то мисля, че е излишно да се повръщам на тях. Макар и да бях въодушевен от най-горещото желание да видя българската криза да дойде до едно миролюбиво решение, не можах все таки да скрия съмнението си за несполуката на тия преговори, както имах честта да го открия на Ваше височество още в началото на споразумението. И наистина, аз си позволих да забележа това на Ваше височество, че благонамеренията на императорското правителство да види минута по-скоро редът и тишината възстановени в България, ще се препънат преди всичко в лошата воля и във вероломството на ония, които, дошли на власт беззаконно и по узурпаторски начин, не би пожелали да се разпростят с нея не само срещу последните жертви, но даже и след като хвърлят страната в ужасите на гражданската война и на пропастта. Впрочем и самото течение на преговорите не доказа ли колко съм аз имал право? И когато в последно време преговорите се пренесоха в София, аз вземах сам грижата, макар и да не очаквах нищо от примирителния дух на нашите управляющи, да съветвам моите политически приятели да способствуват за тяхното успевание, с единствена мисъл да подпомогна императорското правителство в неговите усилия да дойде до удовлетворително решение на кризата. Но нещастните приключения, които се произведоха в Силистра и Русчук, доказват още веднъж на целия свят, че да се водят преговори с днешните управляющи България, с цел да се дойде до помирение и до миротворност не е друго, за съжаление, освен залъгване. Правителството не се поколеба нито минута да потуши посредством крайна строгост въстанието на гарнизоните в Силистра и Русчук, повечето и главните офицери, от които са същите ония, които способствуваха за съставанието му и неговото поддържание до последните времена. В продължение на два дни двата тия градове представляваха най-печалното зрелище на гражданската война и на най-грозното опустошение. В краткото това време загинаха повечето офицери, отколкото през не по-малко нещастната война със Сърбия. Проливането на кръвта, екзекуциите на офицери и граждани, гърменията и убийствата из улиците, жестокостта, с която се обръщат към населението, арестуванията на сума офицери и граждани по всичките градове в България, варварските и гнусните изпитания, на които бяха изложени арестуваните в затвора — всичко това изрисува с най-ясни краски положението на страната, а тъй също и стремлението на ония, които я управляват. Предвид това плачевно положение считам свой дълг да обявя на Ваше височество от името на опозицията, че продължаванието на преговорите става не само излишно, но даже опасно, защото то ще насърчи правителството да следва анархическия път, в който е влязло, като му позволи да разполага безнаказано и по угодата си с честта и живота, и имота на гражданите. Като следствие на декларацията, която си позволих да направя на Ваше височество, считам за свой дълг да прибавя, че е време да се мисли по-спешно за способа и енергическите мерки, които ще бъдат нужни да се вземат за предвардвание на други по-печални приключения, които би могли да окървавят България.“

Кямил паша, след като прочете внимателно мемоара, попита Цанкова:

— Какво разбирате вие под енергични мерки?

Цанков отговори:

— Окупацията на Източна Румелия от турски войски.^[25]