Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (13)

VI
Избирането на Валдемара

Бургаският бунт и Европа. — Разговорът на Д. Греков с посланиците в Цариград. — Речта на лорд Солзбъри. — Руски протести срещу тая реч. — Писмо от Гладстона до българските депутати в Търново. — Кандидатите за българския престол. — Писма от Батенберга до Стамболова и до Радославова. — Валдемар Датски. — Запитване от Стамболова до датския крал чрез атинския двор. — Народни манифестации в полза на Батенберга. — Мнението на Силите за Валдемара. — Избирането. — Отказът. — Оставката на Каравелова. — Бурни разисквания в Събранието. — Г. Живков — Трети регент. — Избиране на депутация при великите сили.

Демонстрацията в Сливен мина незабелязана в Европа, но бургаският бунт направи голямо впечатление: Бургас като пристанище даваше възможност за едно ограничено руско действие, толкова по-удобно, че двата военни парахода сѐ стояха във Варна под пара. Наистина, щом Набоков състави своето временно правителство, „Забяг“ потегли за Бургас: ако редът да не бе вече въдворен, несъмнено е, че руските моряци щяха да излязат в града и да го завземат. По тоя начин щеше да се произведе „свършения факт“, против който Европа щеше да се задоволи със сух протест и от който тъй много се боеше Стамболов.

В София дипломатическите агенти на приятелските Сили бяха поради тия перспективи много разтревожени. След като бунтът биде потушен, те се затекоха в Министерството на външните работи и казаха, че наказанието трябва да бъде безпощадно. „Те съветват, телеграфираше на 26 октомври Панайотов до Начовича, щото правителството да накаже с всичката строгост на закона причинителите на тия смущения и да даде спасителен пример, за да запази престижа на властта сред населението и в очите на Силите.“^[1] Даже Гадбан ефенди, който обикновено бе за крайно благоразумие, заявяваше вече, че е необходимо „да се даде на размирните елементи жесток урок.“

В Русия прогласяването на бунта от Бургас биде в първия момент посрещнато като предвестния удар на голямата революция, подвига, който трябваше в няколко дена да се разшири в страната като бърза епидемия, „началото на края“. Но на другия ден възторгът от бунта падна и се явиха безпокойства за съдбата на бунтовниците. Новое время^[2]пишеше:

Несъмнено, трябва да съществуват средства, за да не се допусне, щото българският град, който се реши пръв да свърши с узурпаторите, да падне отново в техни ръце — толкоз повече че тоя град е на брега на морето и че стоящите във Варна руски параходи не са по всяка вероятност единствените, които се намират близо до българската част на черноморския бряг. Бургас не трябва да падне отново в ноктите на Стамболова и с-ие.

Вестникът предлагаше да се извади на брега екипажът на руските военни параходи, „плавающих по соседство“, за да предупредят „жестоката разправа“ над усмирените. Кои са тези руски военни параходи, които са плавали наблизо и са чакали момента, за да хвърлят войски на брега? Никакви данни за такава vaisseauxfantomes на руската черноморска ескадра не съществуват. Може би това да е било плод на голямата фантазия на Суворина^[3]; освен ако русите са успели да скрият тая морска експедиция, която е изфирясала след потушаването на бунта.

Както и да е, всичко свидетелствува, че Русия е очаквала голямо революционно движение. Това призна косвено и Нелидов пред Грекова.

Съобщих на руския посланик за станалото в Бургас, съобщаваше Греков^[4]; той ми каза, че няма никакво известие за това, но че това не го учудва и може подобни действия да се извършат и на други места, и ми каза, че видял телеграмата, обнародвана в Хавас или някой друг вестник, в която се съобщавало, че същото станало в Балчик и Ловеч.

Равнодушието на Нелидова не се споделяше нито от Портата, нито от другите посланици. На другия ден (25 октомври) Греков пишеше на Начовича:

Съобщих телеграмата ти за бургаското приключение на великия везир и на всичките посланици, които намерих у тях си; тя произведе доста силно впечатление на великия везир. Аз се възползувах от това, за да му представя, че никое правителство не може да съществува при такива условия: от една страна, генерал Каулбарс прави толкова гюрултии, за да защити руските поданици, и протестира от някакви произволи на правителството, а, от друга, същите тия поданици правят въстания против правителството, което по причина поведението на Каулбарса не смее да вземе нужните мерки за потушаването на въстанието и за наказванието на виновните.

… Везирът ми каза, че наистина положението е опасно и трябва да се тури край на него и че щял за това тая заран да говори със султана; но на всичко това аз не основавам големи надежди, понеже турците са нерешителни и не смеят да захванат една по-смела политика.

Греков даваше след туй важни сведения за борбата, която се водела зад кулисите на Илдъза и Портата.

Великият везир, обясняваше той, минава за англофил и той сам ми е изказвал няколко пъти son admiration^[5] за Вайта, но везирът не смее нищо да предприеме, понеже в палата друга политика преобладава. Султанът, както казват, се намирал под влиянието на някой си Али Риза паша, председател на моаджир комисиону^[6], а пък този паша бил креатюра на Нелидова и подкопавал везира в палата, така щото великият везир, ако се допусне даже, че е на мнение да действува Портата по-решително, не смее даже да изказва това си мнение твърде високо. Нашият Гадбан е протеже на същия Али Риза.

Гадбан, макар и подкупен от руското посолство в Цариград, показваше напоследък неодобрение към поведението на Каулбарса. Според Грекова това се обяснявало уж с едно ново веение в Петербург.

Великият везир, продължаваше Греков, ми даде един рапорт на Гадбана и една негова телеграма; в рапорта си Гадбан се произнася доста категорически против действията на Каулбарса и поведението, което държи в България; в телеграмата съобщава, че от два-три дни се забелязва едно променение в поведението на Каулбарса, и отдава това на нови инструкции, получени от Петербург чрез един нарочен куриер.

Това ми се види доста вероятно, защото тук общото мнение на посланиците е, че Нелидов съветва умерена политика в Петербург, и се надяват, че тая политика ще преодолее наконец.

На същото мнение били и някои от посланиците.

Француският посланик ми казваше снощи, пишеше Греков, че той добил сведения, че Гирс лично бил за умерена политика, че той не одобрявал това, което става днес в България, но императорът давал сам лично и направо заповеди на Каулбарса; но всички вярват, че императорът ще се убеди най-после, че умереният път може да докара по-добри резултати за самата Русия!

За впечатленията си по тоя въпрос от един разговор с барон Каличе Греков съобщаваше:

Австрийският посланик ми казваше вчера, че не само Нелидов, който е бил всякога умерен, съветва умерена политика, но че и настроението в Петербург е в същата смисъл от няколко време насам, че може би от страна на турците да стане някоя постъпка пред европейските сили в смисъл на полагане край на днескашното положение в България; тогава той ми каза, че наистина може турците да се решат да направят нещо, но тогава не е ли излишно, щото Австрия да посредствува, както го бях молил от името на правителството преди няколко дни; аз му казах, че напротив, аз мисля, че ако турците направят някоя постъпка, това няма да повреди на посредствуванието на Австрия, напротив, че това може да помогне. Тогава барон Каличе ми каза, че австрийското правителство, преди още да поискаме това, било направило постъпки пред С.-петербургския кабинет, за да покани Русия да окаже съдействието си, за да се възстанови в България законният ред, и че тия преговори следват. Почти същото ми беше казал австрийският посланик и напред, но с много резерви и със запрещения, които ти съобщих; сега, напротив, ми говори за това, както ми говори обикновено за всичко, затова помислих да ти го съобщя повторно.

Въпреки това общо впечатление за неговата умереност Нелидов се показваше наглед много суров. Когато Греков го попита — вследствие на един разговор, който бе имал с Кямил паша — дали наистина той се е споразумял с Портата относително една промяна в Регентството, която Русия ще счита достатъчно удовлетворителна, посланикът отговори отрицателно, като забележи, че тази идея е била разисквана мимоходом между него и Кямил паша, но без да й се даде някакво друго значение. След това той говори против Регентството. По тоя повод Греков пишеше на Начовича:

Нелидов като че ли искаше да се оплаче, че работите не се представлявали точно и че там, гдето Цанков поискал да се състави правителство от лица, приятни на Русия, вие сте представлявали, че искал да се състави правителство по указание на Каулбарса, но после призна, че разликата съществува само във формата, а всъщност е едно и също.

Също така ми каза, че правителството правяло много зле, че постоянствувало да вярва, че Русия има неприятелски замисли против България; Стамболов, който в едно частно събрание на представителите дал отчет за преговорите, които са водили с Цанкова, казал, че тия преговори били прекъснати, защото исканието на Цанкова било антипатриотическо; и по този случай ми даваше пак уверения, че Русия е дала много доказателства за симпатиите си към българите и че тя и сега има такива симпатии и затова е твърдо решена да избегне окупиранието на България, защото подобно нещо може да докара сериозни недоразумения и да всели неизкоренима вражда между двата народа.

Нелидов се оплакваше и от това, че между българите съществувала антируска партия, че тя била създадена от княз Александра и че „Русия, засега поне не се надявала да я привлече към себе добром“. Щом като „добром“ Русия не може да привлече националистите, за които е дума, значи, ставаше нужда да се употреби сила; но в каква форма щеше да се употреби тази сила, ако окупацията бе немислима? Всичко това като бе ли е било много смътно у самия посланик. Под неговия остър тон Греков съзираше ясно колебанията и противоречията. Той пишеше:

При всичко, че Нелидов ми говори доста рязко по тия въпроси, аз се си оставам на убеждението, че той е dans son for interieur за помирителна политика.

Греков се бе вече успокоил горе-доле относително окупацията.

Всички тук, съобщаваше той, и турци, и чужденци, са на мнение, че Русия няма да прибегне лесно към тази крайна мярка, но че все пак правителството трябва да действува с голяма предосторожност, за да не би някой от руските представители в България, които всякога се показват повече, отколкото трябва ревностни за славянската идея, да не докарат някое такова събитие, което да направи окупацията неизбежна.

Това именно караше Грекова да настоява за помирение с Цанкова.

На мнение съм, повтаряше той, с каква да е цена да се докара едно споразумение; ако цанковистите са подивели, трябва да се действува на Цанкова, когото аз вярвам все таки по-патриотин от ония, които го окръжават; покаже ли се той неотстъпчив докрай, трябва да им се даде всичко, каквото искат; и откак дойдат на власт, не само да не им се противодействува, но даже да им се помага, за да усещат колкото е възможно по-малко нужда от вънкашна поддръжка. Това е моето крайно убеждение и няма да престана да ви го повтарям, защото мисля, че откак го разгледа человек всестранно, ще види, че в него само може да се намери изходен път за сегашното ни положение.

Когато Греков даваше на Регентството тия съвети на отстъпление, извършваше се от европейската политика едно голямо политическо събитие: свикването на австро-унгарските делегации. Вниманието на Силите бе устремено сега към Будапеща, дето заседаваше тоя парламент на двуглавата монархия. По необходимост Калноки трябваше да вземе думата и от неговата реч много енигми щяха да се изяснят: успял ли бе лорд Чърчил в своята мисия пред Виенския двор, или бе се върнал в Лондон, без да е убедил Австрия да застане на пътя на русите в Балканския полуостров? Посредническата роля, която Бисмарк бе играл във Виена и Петербург, фалирала ли бе окончателно, или старият вълк след тревогата, произведена от Тиса, бе съумял пак да примири двете съперници, като им раздели плячката, честен комисионер и в тоя случай, както сам той се бе титулирал някога? Едно бе за всички очевидно: че развязката на българската криза в една или друга смисъл зависеше от Австрия и че бе дошло време да се кажат решающите думи.

Както е известно, делегациите на Австрия и на Унгария заседават поотделно. Всяка си избира свой председател. Новоизбраният председател на австрийската делегация Смолка, като зае мястото си, произнесе една политическа реч, която има̀ голям отглас в Европа. Смолка говори преди всичко за новите военни кредити, които щеше да представи общият министър на войната: той ги одобри. „Мирът, каза той^[7], е бил поддържан досега благодарение на мъдростта на нашия монарх; но докога тоя мир ще трае, е един въпрос, който не може да не ни тревожи, и всичко трябва да се направи, за да се обезпечи на монархията ни това влияние в съвета на Силите, за което тя е призвана.“ Речта си той свърши с това недвусмислено заявление: „Делегациите искат да покажат, че австро-унгарската нация е решена да поддържа своето положение с всички средства — даже с един позив към най-крайните от тях.“ Това значеше, че Австро-Унгария е решена да воюва и предупреждението не можеше да се отнася освен до Русия.

Председателят на унгарската делегация граф Лудвиг Тиса^[8] бе още по-рязък. Той каза, че събитията в Балканския полуостров давали две права на делегациите: преди всичко да знаят дали външната политика на Австро-Унгария е била водена съгласно нейните интереси; и, второ, да се загрижат, щото военните сили на държавата да бъдат равни на ония на нейните съседи. „Колкото тежък товар и да ни се наложи, завърши той, народите на Австро-Унгария — а най-вече от всички може би гражданите на Унгария — заявяват с толкова решителност, колкото и с право, че важните интереси на монархията в Изток не трябва да бъдат пожертвувани на никаква цена — даже с риск да се отиде до война.“

Речите на двамата председатели произведоха в Европа и специално в Петербург такова силно впечатление, че стана нужда, щото органът на Министерството на външните работи във Виена Fremdenblatt да намали тяхното значение, като отдаде острия им тон на увлечението, на което лесно се поддават ораторите, когато говорят без отговорност. Критиките се отнасяха обаче по-скоро до формата, нежели до духа на тия речи. Защото, когато два дена по-късно императорът прие делегациите, той им държа един език, който под умерения и предпазлив тон на фразите имаше същата смисъл на отпор спрямо Русия. След като спомена за опасната криза, избухнала в София тъкмо когато редът, нарушен от румелийската революция, бил вече възстановен, Франц-Йосиф заявяваше, че „усилията на неговото правителство имали за цел да създадат с окончателното разрешение на българския въпрос, което трябвало да стане чрез задружното действие на Силите, един законен порядък в автономното княжество, като се държи сметка за справедливите желания на българите, и да бъде в съгласие и със съществующите договори, както и с интересите на Европа.“ Върху смисълта на тоя пасаж не можеше да има двоумение: тоя позив към общоевропейските интереси и към задължителната сила на договорите бе един пряк отвод на руската дипломация в нейното стремление да решава сама българската криза.

Един тънък наблюдател на европейските събития^[9] бележи, че изявленията, направени в Будапеща, били резултат на едно предварително споразумение между Англия и Австро-Унгария, към което се била присъединила и Италия. Наистина, както лорд Чърчил държа своята бойна реч подир оная на граф Тиса през септември, тъй и предупрежденията, отправени към Русия от средата на делегациите и чрез устата на Франц-Йосифа, бидоха последвани след три дена от една голяма манифестация на лорд Солзбъри.

Лорд Солзбъри говори на един банкет, даден от кмета на Лондон (28 октомври). Отначало той каза няколко думи за Ирландия, чиято автономия бе на дневен ред, за Египет и сетне се впусна в балканските събития. Той даде едно пълно историческо изложение на българската криза. Говори за Съединението, за войната и сетне дойде за преврата: тук неговата реч стана необикновено нервозна:

В момента, се провикна той, когато бъдещето на тая възраждаща се нация се очертаваше в най-блестящ вид, внезапно се случи едно нещастно съзаклятие. Един храбър и умен княз биде свален от престола от офицери, в които той хранеше особено доверие, които той бе водил към победа, но които чуждото злато бе подкупило.

Това събитие дълбоко възмути съвестта и чувствата на Европа. Не бе по-малко изумлението й, когато тя се научи за средствата, пуснати в ход от една дипломация, за да спаси тия офицери от наказанието, което тъй добре бяха заслужили. Зрелището, което последва, възбуди чувства от същото естество.

В една буйна полемическа форма, която напомнюваше неговия лют стил, когато, млад журналист^[10], той бичуваше в английските списания либералната политика, Солзбъри изброяваше действията на руския произвол в България след идването на Каулбарса.

Европа, продължаваше той, говорейки с правовото чувство на целия цивилизован свят, Европа трябваше да присъствува със силно съжаление, с дълбоко порицание на тези посегателства върху правата на един независим народ. Тия събития дадоха повод за злокобни мълви, които аз имах повод да считам за неоснователни; тия мълви събудиха в християнските народи на Балканския полуостров мрачното предчувствие за това, което изглежда да ги очаква.

Солзбъри говори с много ласкави думи за куража, постоянството, решителността, показани от българите след низвержението на княз Александра, и от тия качества заключи, че едно блестяще развитие ще почне в България, когато тя ще почне да управлява безпрепятствено правата, които й бе дал Берлинският договор. Колкото за защита на тоя договор, той каза, че това съставлявало едно общо задължение на Европа. Но както по-рано лорд Чърчил, и той забележи, че на първо място са заинтересувани в българския въпрос Турция и Австро-Унгария. Върху последната той се спря най-вече, като каза, че нейното поведение ще има най-голяма тежест за английското правителство. „От политиката, която ще следва тази сила, каза той, ще зависи в значителна степен политиката на Англия.“ Тази люта реч, пълна с мрачни бои, проникната с гняв, заплашителна, предизвикателна, реч на човек, завладян от нервите си, или на дипломат, който е дал умишлено воля на езика си, свършваше с едно оптимистично заключение.

В тоя момент, казваше Солзбъри, нищо не ни дава повод да се страхуваме за европейския мир. Ние знаем, че английският народ ще ни поддържи, ако ще трябва да изпълним своя дълг, но се надяваме, че такъв случай няма да се появи. Надяваме се, че няма да се накърнят младите свободи, които сега са заплашени, и че правата, които сега се застрашават, ще останат невредими.

Трябва да напомним, че лорд Солзбъри бе пръв министър на Англия, че той бе взел думата в един момент, когато и за най-спокойните умове войната изглеждаше като близка възможност, за да можем да си представим тоя необикновен шум, който причини в Европа тази реч — шум, в който имаше яд от страна на едни, възмущение от страна на други, но над който господствуваха изненадата, удивлението, нещо повече: смайването. Солзбъри бе говорил с език, какъвто от времето на войните с Наполеона никой английски министър не бе държал срещу една голяма европейска държава: това, което бе казал Тиса в маджарската камара, бледнееше сега пред ядните обвинения, отправени срещу Русия от Лондон.

Гладстон бе дал за Солзбъри една характеристика, която обяснява добре тона на тази реч. Нека не забравяме, че тоя портрет е нарисуван от един политически противник и че сенките в него са по-гъсти, отколкото у модела, но съществените черти изглеждат майсторски уловени. „Солзбъри имаше, пишеше Гладстон до един свой приятел^[11], малко знания и сила по външната или източната политика; той е груб в езика си, когато говори пред публика, но е голям джентълмен в обществото, той е много сръчен, с несигурно съждение, един забележителен човек въпреки всичко; няма предразсъдъците на Дизраели^[12]; има съвест и е изобилен с характер и мъжество.“ Наистина, в цялата тази реч личеше един човек с извънреден кураж и един човек с голяма съвест. И един куртизанин също; Солзбъри със своя изобличителен език спрямо руската политика даваше израз на душевната мъка на кралица Виктория, която не можеше да се утеши, че русите са свалили нейния любимец княз Александра.

Речта на Солзбъри — с някои малки резерви относително нейния тон — биде посрещната одобрително от целия английски печат. И двете големи английски партии бяха съгласни върху необходимостта да се брани от всяко посегателство независимостта на България. У либералите този възглед не се придружаваше наистина с ненавист към Русия^[13], но те не по-малко държеха за него. Два дена преди Солзбъри да направи своите изявления, Гладстон бе се изказал в същата смисъл. Той бе получил от една група депутати от Търново молба да вземе под своята нравствена закрила българската свобода, за която той напред бе позвал човечеството на поход срещу кланетата в Батак. На 26 октомври великият старец им отговори от своя замък Howarden: „Според мене от страна на Александра ІІ бе едно благородно дело дето издействува за България една независимост, подчинена на известни морални задължения. Ако тази страна ще трябва да попадне под ново робство откъм Русия, всичкото благородство на това дело изчезва.“ Но публично Гладстон не искаше да изкаже своето мнение, „тъй като, свършваше той, нямам никакво основание да се съмнявам, че единодушното чувство на Англия не е вярно представено в съвещанията на Европа от настоящия министър на външните работи.“

Ако Солзбъри бе искал да обиди със своята реч русите, неговото намерение бе постигнато напълно — и може би пряко мярката. Александър ІІІ бе вън от себе си. Първият му порив бе да прати веднага руски войски да нахлуят в Индия; но Гирс го отклонил от тази мисъл. Лютият гняв на монарха за дълго време не можа да се уталожи. Даже след като се бяха изминали няколко години, приемайки на аудиенция лорд Чърчиля, императорът не се бе стърпял да се не оплаче от злобата, показана от Солзбъри към Русия.

Русия нямаше тогава трибуна, за да излезе на нея руският министър на външните работи и да отхвърли обвиненията на англичанина. Задачата да отговори бе възложена на официозния лист, който се издава в Петербург на френски език, на Journal de Saint Peterbourg. Отговорът бе кратък, но крайно суров. Вестникът пишеше:

Пред очите ни е пълният текст (на речта на Солзбъри) и ние намираме в нея инсинуации от такъв характер, че не ни е възможно да се занимаем с тях. Остава ни да съжаляваме, дето един тъй високопоставен мъж поставя въпросите върху една почва, на която един вестник, който се уважава, не може да го следва, без да се изложи да изпадне в неприличие.

Чисто руският печат отговори с още по-голяма язвителност. Отзоваха се и детронаторите, които Солзбъри бе обвинил, че са подкупени от Русия: в своята наивност те се отнесоха до Гладстона, за да им защити честта. После някои им внушиха идеята да дадат английския пръв министър под съд и да искат от него вреди и загуби.

Зад яда на руското обществено мнение имаше нещо още по-мъчително: чувството на безсилие. Срещу коалицията, която Солзбъри бе успял най-сетне да образува, Русия се намери сама. И едно тежко съзнание на безпомощност подави огромната империя. Тя отстъпи, уязвена. Органът на руското правителство в Европа Le Nord^[14] пишеше:

Русия никога не е мислила да отнеме българския въпрос от Европа; тя не е имала никога намерение да разрушава самостоятелността на България, която е нейно дело, нито да върви срещу справедливите и реалните стремления на българите; тя никога не е искала да въведе в тая страна едно положение на нещата, което да противоречи на договорите…

Докато тая полемика се водеше между Англия и Русия, Великото народно събрание в Търново извърши едно решително дело: избра датския принц Валдемара за княз на България.

ІІ

След отречението на Батенберга в общественото мнение в Европа се явиха две кандидатури: едната на Олденбургския принц, другата на Валдемара. Заговори се и за Сакс-Кобург-Готския принц Фердинанда и даже Независима България му обнародва биографията, в която го изкара внук на бразилския император дон Педро; но това мимоходом.^[15]

И Валдемар, и Олденбургският принц бяха близки роднини на руския двор; затова техните кандидатури се сочеха като средство да се даде удовлетворение на Александра ІІІ… Към Валдемара бяха наклонни самите българи; за Олденбургския херцог настояваше най-много княз Александър.

Както бе обещал при своето заминаване, Батенберг не бе забравил България. Чрез своите връзки в Лондон и Париж той работеше усърдно за едно благоприятно разрешение на кризата. Той поддържаше своите сношения с приятелите си в София, радваше се на успехите им, даваше им съвети. На 3 октомври той пишеше на Стамболова:

Драгий Стамболов,

Ползувам се от заминаването на Увалиева да ви изразя искреното си съчувствие и сърадвание за сполуките в последно време. Толкова повече се радвам, че с извънредния успех в изборите доказвате на целия свят моята пълна сполука в назначаването ви за регент. — Благодарение на вашето патриотическо и мъдро управление на страната можахте да запазите независимостта, порядъка и честта на България, без да докачите Русия. С това симпатиите на целия образован свят към българския народ стават от ден на ден по-големи. Продължавайте в този дух и бъдете уверени, че господ няма да остави България.

Аз ще остана цяла зима в Дармщат и ако се случи, мога да ви бъда полезен с нещо — готов съм тъй на драго сърце, както и когато бях помежду ви, да ви помагам. (Тайно ще продължавам да работя за вашето дело, както и досега работя. Вашите акции стоят високо.)

Бог да бъде и занапред на помощ при изпълнението възложената на вас трудна задача и да води България към добри сетнини.

Увалиев ще ви разкаже по-подробно за положението на работите.

С най-сърдечни поздрави оставам ваш предан и искрен приятел.^[16]

Александър

По-рано Батенберг бе писал на Радославова, за да го съветва как трябва да постъпи правителството, спрямо исканията на Каулбарса и кой княз да избере. Ето това писмо:

Schloss Heiligenberg bei

Jugenheim a d. B.

 

Драгий Радославов,

От пристиганието ми в Югенхайм до днес употребих най-голямо старание да изуча политическото положение в България и специално възможността на моето възвръщане. Резултатът от всичко това е: великите сили няма да препятствуват на Русия в нейната дипломатическа борба с България, но една окупация на България от страна на Русия не ще бъде допусната. Австрия, вследствие давлението на Венгерский парламент, заяви това в Петербург; а Германия, ако и да се държи настрана, но вследствие приятелството й към Австрия ще бъде принудена, ако и в по-мека форма, да поддържа същото. Англия е изпратила една нота към Силите, в която заявява, че няма да допусне нарушението на Берлинския трактат в България. Франция и Италия се държат неутрално, но клонят към поддържането на този трактат.

В заключение ще кажа, че ако в България се задържи порядъкът и ако не се допусне открито стълкновение с Русия — положението не ще бъде опасно. Скритото желание на Европа е, щото да сполучи правителството да си остане девизата: „България за българите“, без да раздражава Русия.

Що се отнася до въпроса за нов княз — мое лично мнение е, че Русия въобще ще желае да няма княз в България.

А Европа не само че няма никого за кандидат, но мъчно е да се намери някой, който тя би санкционирала. Русия е заявила категорично на в. сили, че никога няма да допусне моето или на някого от братята ми възвръщание в България. Аз в това отношение ще съветвам следующето:

Ако има Регентството сила и авторитет да управлява страната — то аз би съветвал да се отложат изборите до пролет, за когато е вероятна една общоевропейска война (здравието на германския император е твърде лошо). Ако ли Регентството няма силата — в такъв случай съветвам да се избере Олденбургският принц и аз ще се заема да склоня Англия да одобри избора.

Защото нищо не може да бъде по-опасно за България от вътрешните междуособия и аз съм убеден, че Олденбургският принц в късо време ще стане толкоз българин, колкото бях и аз.

Що се отнася до Каулбарсовите требования, общественото мнение е следующето: на първите два пункта да се отстъпи, ако Регентството намерва за възможно, но що се отнася до затворниците, то по-добре всичко да загине, отколкото да бъдат освободени. Честта на българското име категорически иска осъждането на престъпниците; единствената концесия, която би могло да направи правителството, е след осъждането да измени смъртната казнь с вечно заточение вън границата. Но това не трябва да стане вследствие някакво си задължение към Русия, но от инициативата на самото Регентство. Всичкият цивилизован свят е възмутен от тези руски требования и симпатиите му са с вас.

В заключение още едно лично обстоятелство. Ако и да има засега малка вероятност за възможността да се върна в България; но, от друга страна, аз съм с всичките си чувства тъй свързан със съдбата на България, щото по никакъв начин не мога да се примиря с мисълта, че завинаги съм изгубил всяко отношение към нея. От това ще заключите какво значение придавам на обстоятелството, тъй като не мога да бъда вече български княз, то да мога макар едно българско име да нося. Освен това аз считам в политическо отношение твърде важно, ако оставам барим нравствено българин. По тази причина пожелах да придам към моето име името княз Търновски, а именно Търновски, защото там бях избран за княз. За да се избегне турганието на кого и да било във фалшиво положение, аз реших сам да си дам името, а именно като последне решение на царствующи княз и да ви съобщя това като на тогавашний министър-председател. Следствие на гореказаното припращам ви с настоящето официално писмо с молба да го не публикувате, но просто да се приложи към актовете на Министерството на вътрешните дела.

За да се избегне всякакво възможно впечатление — аз ще се наричам, както и по-преди, княз Батенбергски, но считам за политически полезно, ако аз в един даден момент ще имам възможността да напомня на Европа, че съм българин.

Моля да ми телеграфирате след получаването на това думата „съгласен“, аз ще считам делото за извършено.

С най-топли молитви за бъдещето на България.

Оставам ваш

искрен

Александър

Югенхайм, септември, 17 ден, 1886 г.

Александър Петрович Олденбургски бе наистина доблестният човек, който Батенберг виждаше в него: тъкмо затова той не можеше да приеме един избор, който щеше да го постави във фалшиво положение спрямо Русия. Когато се пусна слухът за неговата кандидатура, той заявил^[17] на Александра ІІІ: „Едно от двете: аз трябва да бъда или български княз, или верноподаник на Ваше величество, но да съединя едното с другото е немислимо. Поради това аз предпочитам да остана ваш верноподаник.“ Императорът, който в тоя момент мислеше, че не ще стане нужда да препоръчва княз на българите, не можеше, освен да посрещна одобрително предварителния отказ на тоя по неволя кандидат.

Впрочем в България за Олденбургския принц стана дума само в тесни кръгове, между тия, на които Радославов съобщи писмото на Батенберга. Широката публика посочи още отначало Валдемара.

Името на тоя датски принц бе известно още от Освобождението. Когато заседаваше в Търново Учредителното събрание, някои руски генерали, приближени до царския двор, бяха загатнали за него, види се, за да угодят на сестра му Мария Феодоровна, съпруга на престолонаследника Александра Александровича. Подир няколко години за Валдемара почнаха пак да говорят двамата руски генерали Каулбарс и Соболев, които устрояваха заговорите, за да свалят княз Александра. Това име ще бъде произнасяно отсега нататък при всяка нова мълва за една предстояща ваканция на българския престол. Един месец преди преврата на 9 август някои големи европейски вестници, които предвиждаха, че Батенберг не ще може дълго да устои срещу Русия, считаха Валдемара за вероятния му наследник. В Европа бе пусната даже в ход една версия, според която Александър ІІІ преследвал Батенберга по внушение на царицата, която искала да настани своя брат на един трон. Във всеки случай от толкова дълго време се бе приказвало за Валдемара като за кандидат на руския двор, тъй интимно бе свързано представлението за него с руските агитации против Александра, щото първото впечатление на политическия свят в България подир развязката на преврата бе, че императорът ще посочи него за бъдещи княз.

Откакто Русия заяви, че не признава законността на изборите за Велико народно събрание, и се постави в открита вражда спрямо Регентството, идеите на публиката се бяха малко разбъркали, но управляващите кръгове продължаваха още да считат Валдемара като за най-подходящ кандидат. Те поставяха следната алтернатива: ако руският цар одобри избора, това ще бъде пълно разрешение на кризата; ако ли го отхвърли, за българското правителство ще остане нравствената печалба, че е направило всичко, за да угоди на Русия.

Но освен одобрението на Русия поставяше се и друг въпрос: щеше ли сам Валдемар да приеме предложената му корона? Че сестра му бе амбициозна, за него това бе известно; но лично той щеше ли да се наеме с такава тежка и неблагодарна мисия? Изкушението не можеше да бъде голямо за никой принц, откакто светът видя участта на Батенберга.

Преди да предприеме каквото и да е за избора на Валдемара, трябваше да се узнае значи неговото лично мнение. За тая цел Стамболов се отнесе чрез гръцкото агентство в София до крал Георги, брат на Валдемара (10 октомври)^[18]. От Атина дойде отрицателен отговор: Валдемар не можеше да приеме избора без разрешението на руския император. При все това Регентството не се отказа от своето намерение. То поръча на Грекова да узнае върху тая кандидатура мнението на посланиците в Цариград.

От Нелидова Греков не можа да узнае много нещо: посланикът говори на тая тема много бегло. За предложенията на Шатохина той каза, че то не е работа на млад вицеконсул. Понеже някой спомена името на Кумберландския принц, Нелидов забележи, че той бил богат и мързелив — двояка причина, за да не приеме. Но върху кандидатурата на Валдемара, за която Греков специално го питаше, той избягна да се произнесе.

Австрийският посланик бе по-малко въздържан, но сам той не бе добре осведомен и се ограничи с общи съждения.

Той ми каза, пишеше Греков^[19], че изборът на Валдемара, в особености ако той приеме, може да се отрази благоприятно на нашите работи; това избирание може да стане причина да се тури край на днешното положение в България; той обаче няма никакви сведения върху намеренията на княза Валдемара, но ако даже той не приеме, то пак самото му избирание amènerait une détente de la situation; Петербургският кабинет ще добие убеждението, че българите се отказват от Александра, а това ще произведе благоприятно впечатление. Освен това с избиранието на княз Валдемара русите може да се произнесат после кой би бил приятният тям кандидат à défaut de celui-la.

Английският посланик бе също за кандидатурата на Валдемара. Валдемар, шурей на английския престолонаследник, не можеше да бъде много неприятен на лондонския кабинет, макар кралица Виктория да гледаше въобще с антипатия на всекиго, който би заел мястото на Александра.

Вайт е на мнение, съобщаваше Греков, че избиранието на Валдемара ще е най-сполучливото, защото то ще постави императора в много затруднено положение; датската кралица била много амбициозна и държала много да настани добре чадата си, че тя би могла да действува, за да се признае избиранието на княз Валдемара, че като се избере и ако той приеме, тогава може да му се прати една депутация до него да го моли той сам да посредствува пред Петербургския кабинет, за да се признае избиранието му.

В полза на Валдемаровата кандидатура се произнесе и френският посланик маркиз де Ноай. Син на Християна ІХ, на когото немците отнеха с насилие двете херцогства Шлезвиг и Холщайн, Валдемар не можеше да не споделя ненавистта, която целият датски двор храни към Германия: това можеше да бъде за французите една гаранция, че бъдещият български княз няма да получава наставления от Берлин. Освен това, женен за една орлеанска принцеса^[20], той минаваше за голям приятел на Франция.

Германският посланик не се произнесе ни за, ни против: той вероятно знаеше, че тоя избор ще остане една платоническа манифестация. Италианският, както в повечето случаи, се присъедини към болшинството от своите колеги.

След привършването на тази официозна анкета правителството се отнесе и официално до Силите, за да му посочат кандидат за българския престол. Нотата биде изпратена до агентите (25 октомври) от Панайотова, който до вечерта предаде на Начовича в Търново техните отговори: те нямаха никакви инструкции. На другия ден Каулбарс се обади, за да повтори, че всяко решение на Великото народно събрание ще бъде незаконно в очите на Русия, вследствие на което той считал за излишно да препрати нотата на българското правителство в Петербург. Най-късно се изказа Портата: тя заявяваше, че сега се занимавала със спора, повдигнат от Русия относително законността на изборите, и че само след уреждането на тоя въпрос тя щяла да посочи своя кандидат.

Турският отговор се получи в Търново на 28 октомври. Вечерта болшинството бе свикано на частно събрание, на което присъствуваха двамата регенти и министрите. То трябваше да вземе окончателно решение върху избора на княз.

Сърцето на депутатите бе за Батенберга. У всички националисти в страната бе останала съкровената надежда, че той пак ще си дойде. Те очакваха сякаш някое чудо, което да повърне историята назад. И ето че сега това тайнствено чакане се пресече, на престола щеше да се качи друг княз. Едно голямо огорчение облада духовете. Провинцията все крещеше. Една депеша от Стара Загора до Радославова с копие до Стамболова, Захари Стоянова и др. изразяваше добре това настроение. Либералната дружина на тоя град телеграфираше:

Преди да постъпите на поста, който занимавате, вие обещахте, че ще бъдете за постижение на народния идеал. От известията, които се получават, излиза, че се съглежда у вас отстъпчивост вследствие някои вънкашни заплашвания. Не бойте се, дерзайте. Досега, колкото преврати са ставали, не се е искало европейско мнение и — слава богу — нищо. Мислете, че ако се избере Батенберг, опасяванието на държавата е от една руска окупация, но тя ще бъде горда и народът запазва честта и славата си. А ако изберете друг, държавата е застрашено от две страни: вътрешно междуособие и вънкашна окупация. Предпочетете първото, защото следствията на второто са опасни.

Надяваме се и оставаме уверени на обещанията и патриотизма ви.

Мнозина от депутатите бяха на същото мнение, както и националистическата маса в страната, но те се помириха с необходимостта, защото я виждаха отблизо. Правителството им бе съобщило, че по тоя въпрос е взело изрично задължение спрямо Русия. Като взе думата сега, Стамболов им заяви с първите си думи, че нито правителството, нито Регентството ще стоят една минута на своя пост, ако Батенберг се избере отново: „Да преизберем княз Александра, каза той, ще рече сами да повикаме русите да ни окупират.“ За Валдемара той обясни, че бил принц от много висок род, шурей на царя, брат на английската кралица и на гръцкия крал, и че с личните си качества той давал всички гаранции за бъдещето на България. Стамболов не скри, че Русия може да не одобри тоя избор. „Но все пак тоя избор трябва да стане, заключи той, за да покажем на Русия своите чувства и на Европа — своята умереност.“ След Стамболова говориха неколцина оратори. Сетне се дигна Захари Стоянов. Предполагаше се, че от него, фанатичния привърженик на Батенберга, ще се яви най-голямото противостоение, но той бе склонил вече на жертвата, която искаха събитията. Той почна с историческото изречение „Le roi est mort, vive le roi“^[21] и свърши тъжно. В единадесет часа вечерта събранието се разотиде, като се установи единодушно върху избора на Валдемара.

Официалното заседание стана на другия ден (29 октомври), на десет часа. То бе кратко. Щом се прочете списъкът на депутатите, Радославов направи следното заявление:

Господа народни представители! Както ви е известно, българский престол от два месеца и няколко дена насам е вакантен и понеже за избиранието на нов български княз се изисква и санкцията на великите сили, то правителството, което е водило делата в отсъствието на княза, се е постарало да узнае косвено като за кой кандидат великите сили ще дадат съгласието си да бъде български княз. От косвените указания правителството може да посочи на едно лице, което, ако бъде избрано енергично, с акламация от Великото народно събрание, може да се утвърди за български княз. Това лице е от царска династия на царствующий дом в Дания, от баща Християн ІХ, датски цар, и майка Луиза, царица. Това лице е брат на гръцкий цар Георгия І; това лице е брат на руската царица Мария и още е брат на английската принцеса. Това лице се казва Валдемар, който е роден на 15/27 октомври 1858 г. и който се е оженил миналата година за Орлеанската принцеса Мария. Аз мисля, че това лице може да бъде прието с акламация от Великото народно събрание още на сегашното заседание.

Когато председателят постави на гласуване това предложение, всички депутати станаха на крака и извикаха „Урра! Да живее негово височество.“ И посред ръкопляскания Валдемар биде прогласен за княз на България. След това избра се депутация, която да поднесе на новия владетел акта на възложеното му достойнство. Тя се състоеше от Георги Живкова, председател на Великото народно събрание, от Д. Грекова, д-р Михайлова, Захари Байкушева и от един турчин от Шумен, Кесим Заде. Всичко това се извърши в по-малко от час.

В часа един после пладне Панайотов съобщи новината на дипломатическите агенти. Те не вярваха, че Валдемар ще приеме избора, но одобриха постъпката на Великото народно събрание като ново проявление на благоразумието на Регентството. С голям оптимизъм се произнесе Гадбан ефенди. „Докато правителството води делата с такава умереност и тъй твърдо, каза той на Панайотова, нека то не се бои от нищо.“^[22]

Валдемар бе на френската Ривиера, в Кан, когато получи от Търново официалното съобщение за своя избор. Той отговори същия ден вечерта (2-ри) със следната телеграма до председателя на Събранието Живкова:

Благоволете да приемете уверението в искрената ми благодарност за честта, която ми се отдаде чрез вота на Събранието. Аз препратих Вашата депеша на Н. В. датския цар, който само може да отговори официално на Вашето предложение; но изповядвам, че ми се струва да бъда лично задържан от други обязаности.

Валдемар, датски принц

Тоя отговор бе отрицателен в действителност, но неговата форма оставяше една врата отворена: Събранието се отнесе до Християна ІХ. Живков му изпрати на 30 октомври тая депеша:

Ваше Величество, представителите на българския народ с радост приеха от Н. В. княза Валдемара отговора, когото той благоволи да изпрати, и аз съм натоварен да Ви изразя техните надежди, че В. В. ще благоволите да отговорите благоприятно на желанията на българския народ, като позволите на Негово височество да посвети скъпия си живот за величието и напредъка на българския народ и за славата на новата династия.

Отговорът на краля се получи чак на другия ден вечерта, на часа десет. Очевидно, той се бе допитал до императора и бе получил от него съвет да откаже. Телеграмата, отправена едновременно до Стамболова и до Живкова, гласеше:

При всичко, че оценявам знака на доверието, което Събранието изказа към моя царствующ дом, аз не се намирам в положение да упълномощя сина си да приеме един избор, направен от Събранието при настоящите обстоятелства; следователно ще му бъде невъзможно да приеме депутацията.

Християн

Събранието бе отложило заседанията си, дордето се получи отговор от Копенхаген. На 31 октомври Живков прочете на народните представители разменените телеграми. Те не произведоха голямо впечатление, тъй като изборът бе станал без големи надежди. В пренията за отказа на Валдемара се спомена само пътьом. Иван Славейков забеляза, че Събранието не може да разреши въпроса за княз, тъй като изборите не били отложени съобразно желанието на Каулбарса. На това Захари Стоянов възрази:

Колкото за г-на Славейкова, който каза, че какво трябва да се прави сега, като отказва новият княз, на мнение съм тоя наш княз, когото имахме воля да изберем и се отказа от избора, че той не е достоен и не може да бъде наш княз, защото е отивал по различни капии да пита, да се съветва. (Гласове: Вярно!) Аз ми е жалко, че за такъв човек си дадох гласа. (Смях.)

Тъй нетрагично се завърши посред шеги еднодневното царуване на Валдемара над България. На другия ден споменът за него заглъхна посред големия шум, повдигнат от оставката на Каравелова.

ІІІ

На 29 октомври, след като се прогласи изборът на Валдемара и се определи съставът на депутацията, която трябваше да замине за Копенхаген, секретарят на Събранието Каракашев прочете следната депеша от София, току-що получена от бюрото.

Председателю на Великото народно събрание.

Копие до регентите Стамболова и Муткурова.

От възникнатите многобройни въпроси, на които не можах и не мога да се съглася с членовете на Регентството и министерството, моля да подложите на Събранието моята оставка от Регентството.

П. Каравелов

Оставката на Каравелов не бе предвидена. Регент само по име, той, откакто се бе скарал с Радославова, не упражняваше никаква власт и отхвърляше явно всяка солидарност с управлението. В последно време той прекъсна дори формалните си сношения с правителството: като му се изпратиха указите за обявяване на военното положение в Пловдивски окръг (21 октомври) и в Бургаския (25), той ги повърна неподписани. Това негово поведение бе отворило в средата на управляващите една парадоксална криза, която очевидно не можеше да се продължава: нито Каравелов искаше да носи повече отговорностите на една политика, която чрез Търновска конституция той критикуваше най-остро, нито правителството бе в състояние да търпи опозицията на регента — стачник. Оставката на Каравелова бе единственият изход от положението, създадено от него чрез конфликтите му с другите висши власти; това, което можеше да причини удивление, то е, че тя бе тъй закъсняла.

Каравелов отлагаше своята оставка, защото неговият пръв план бе да не скъсва нито с Русия, нито с националистите.

Той гони, пишеше Стамболов в своя дневник, два заека изведнаж и си харизва черниците половината на черквата, половина на джамията, както направила прочутата търновка… като умирала; защото не е знаяла на оня свят Мохамед ли държи рая, или Исус Христос.

Колкото повече се изоструваха обаче отношенията между правителството и Каулбарса, толкова повече Каравелов клонеше към русите.

От два-три дена насам, бележеше Стамболов на 3 октомври, той като луд ходи из столицата и особено из градината и всекиму разказва, че след три дена щяла да дойде руска окупация. Това той уж знаял от най-вярно и положително място. Неговите утвърждения по тоя деликатен въпрос крайно тревожат духовете в София.

Каравеловото поведение много озадачаваше Стамболова. Той си поставяше в дневника си ред въпроси:

Има ли Каравелов някои преговори с русите? Какви са те? Среща ли се с тях често? Взел ли е от тях някои гаранции? Като гони другарите си, добивал ли се е до някоя цел, или просто лудува? От патриотизъм ли се ръководи, или от егоизъм, амбиции и отмъщения?

На тия въпроси той не можеше още да отговори, а пишеше: „Едно нещо само ще забележа, че Каравелов не знае що говори и не държи сметка на думите си.“

Отношенията му с Каулбарса ставаха между туй все по-интимни. На съветите на генерала се дължеше отказът на Каравелова да подпише указите за военното положение. Вследствие на тия съвети той се отметна и от обещанието си да отиде в Търново. Дали с руското влияние трябва да се обясни и неговата оставка? Казахме, че тя бе неминуема; но твърде вероятно е, че руското въздействие я ускори. Най-голяма роля в решението на Каравелова да излезе от Регентството игра Иван Славейков.

Иван Славейков имаше едно голямо име, което дължеше на баща си, едно голямо благоговение пред Каравелова, което бе добил от своето време, и една голяма наивност, която му бе божа дарба. Името му послужи да го направи известен; благоговението му пред Каравелова му попречи да направи политическо поприще и наивността му опропасти неговата партия за десет години. Обаян от Каравелова, нему се чинеше, че вижда чувствата си отразени в очите на всички. От Търново той даваше възторжени сведения, че депутатите били уморени от тиранията на Стамболова, че от Радославова били отвратени поради глупостта му, че Каравелова чакали всички като човека на провидението. Той заключаваше, че Събранието е готово да свали министерството и да образува ново Регентство с Каравелова начело.

Тия оптимистически донесения съвпадаха с уверенията на Каулбарса, че Русия ще прибегне неминуемо до принудителни мерки, ако нейните искания останат неудовлетворени. Каравелов се надяваше, че като поеме всичката власт в ръцете си, ще отстрани окупацията, като направи на русите необходимите отстъпки, които в неговите очи бяха по-скоро от формално естество.

 

 

Плановете на Каравелова не се сбъднаха обаче, защото почиваха върху химерически данни. Когато неговата оставка се оповести в Търново, не само не се образува болшинство около името му, но в цялото Събранието не се намери освен Иван Славейкова нито един човек да каже добра дума за него. Стамболов от много по-рано знаеше за тоя голям упадък на Каравеловата популярност. В началото на октомври той пишеше в дневника си:

Мнозина може да се питат защо най-добрите приятели на Каравелова се отделиха от него след преврата. Ето защо: Някои подозираха Каравелова, че участвувал в преврата, а по-голямата част го презираше за това, че не е искал да предупреди преврата и да убие злото, ако и да му е било казано, даже от самите автори на преврата, че ще го направят. Каравелова го осъждат старите му приятели, че той се е показал недостоен за мястото, което заемаше, и че той с поведението си е опозорил както партията ни, така и целия ни народ и е докарал страната в сегашното критическо положение. Мнозина от най-върлите либерали, които бяха готови за Каравелова да положат главите си през юлската сесия, в последната сесия не само че не отидоха в къщата му на посещение, но като го срещаха по пътя или в камарата, не го поздравляваха. Ето докъде стигна едно време популярният и всесилният Петко!

За ролята на Каравелова в събитието на 9 август Стамболов бележеше:

Вземал ли е Каравелов прямо участие в преврата? Не, отговарям аз. Знаял ли е за преврата? Да.

Той разглеждаше показанията на Бендерева и Груева, някаква изповед, която Каравелов правил пред Т. Иванчова и пред Н. Манова.

Пред мене лично, пишеше Стамболов, Каравелов се призна, че нещо му бил говорил един ден Бендерев. Но той не обърнал даже внимание на думите му — понеже бил с нещо занят.

Каравелов не бе участвувал в преврата, това е самата историческа истина. Неговите съвременници обаче бяха под силното впечатление на неговата виновност. Статиите, обнародвани в Търновска конституция срещу Александра, още повече усилиха тая вяра. Вдъхновителите на преврата, изпълнителите му, бяха минали на заден план; не говореше никой и за Цанкова, Бурмова и др., които поеха от детронаторите революционната власт и дадоха на престъплението фирмата на своята партия. Всичката агитация се водеше против Каравелова, срещу когото бе обърнала стрелите си и Светлина, орган на Цанкова. Тия обвинения ожесточаваха още повече Каравеловия домашен кръжок срещу Батенберга и неговите привърженици. В няколкото малки вестничета, от които издаде по няколко броя, П. Р. Славейков, който бе плакал, изпращайки княза, го наричаше сега със злоба „щъркокракия немец“. Резултатът от това взаимно възбуждение бе, че при свикването на Великото народно събрание цялата почти либерална партия виждаше в Каравелова князоизгонеца и човека, виновен за всичките бедствия на България.

Към това негодувание се прилепваха и всички лични недоволства, които Каравелов бе предизвикал у партизаните си със своето дълго властвуване и със своя нрав. Каравелов — известно е — бе невъздържан. За тая негова черта Стамболов пишеше в дневника си:

Езикът на Каравелова е негов най-голям враг. Не е останал човек, когото той да познава, за когото той да не е казал някои лоши и кръвни обиди. Еди-кой си е овца, онзи е крадец. Други е глупав като вол. Трети нямал мозък колкото една гарга. Аз тоз мошеник ще го обеся — и пр., и пр. Какво е говорил той за мене, аз не мога да зная; но като знам какво е говорил пред мене за най-добрите си приятели, въобразявам си какво може да каже и за мене… През същото небе и чистилище са минали: Сукнаров, Неделев, Д. Петков, Д. Ризов, Т. Иванчов, В. Радославов, Калинков^[23], Камбуров, Пешев и пр. имже нест числа… Каравелов обича само тези, които стоят със зяпнали уста и се чудят на гения му. И то само дотогаз, докогато се продължава това обаяние. Мине се то, минава и Каравеловата обич. Каравелов е извънредно голям егоист с безкрайна амбиция.

Мнозина бяха оскърбени от Каравелова, но додето бе силен, повечето понасяха неговите обиди — които не идеха впрочем от сърцето, а от нервите му — безропотно. Сега, когато той падаше, събудиха се всичките уязвени честолюбия, всичката злонамереност на дребните хора, всичката мнима независимост на тия, които бяха блеяли подир него и събирали подире му трохите на неговата мисъл.

Пренията върху Каравеловата оставка се почнаха на първи ноември и бяха много буйни. Пръв говори Стоян Михайловски, оратор на русофилската опозиция. Той доказваше, че Събранието не е компетентно да приеме оставката на един регент.

По моето дълбоко убеждение, заяви той, Каравелов е получил мисията си от княза, не може да я предаде другиму освен на бъдещия господар.

След Михайловски качи се на трибуната Н. Манов, но едва той бе казал две думи, и председателят заяви, че е пристигнала в тази минута оставката и на другите регенти. Посред голямо внимание един от секретарското тяло прочете:

До господина председателя на Великото народно събрание.

Един от нашите другари, г. П. Каравелов, си е подал оставката от Регентството, като я мотивира, че не бил съгласен в многобройни въпроси с нас, неговите другари, и с министерството. Като не желаем да влизаме в разбирателство, доколко са основателни и прави мотивите, които са подбудили П. Каравелова да си даде оставката, ние тоже подаваме своята и молиме Великото народно събрание да я приеме, защото след отказванието на княза Валдемара Датский да приеме българската корона държавните работи влизат в нова фаза и може би щеше да бъде много по-добре за интересите на отечеството ни, ако почетната длъжност на български регенти се повереше на други лица.

Приемете, г-не председателю, уверение в нашето дълбоко към вас уважение.

В. Търново, 1 ноември 1886 г.

 

Регенти: С. Стамболов

Подпол. Муткуров

Оставката на Стамболова и Муткурова не бе сериозна; но несъмнено бе, че те не държеха никак на властта и че по-скоро тя ги държеше. В такива критически минути те мислеха, че нямат право да напуснат своя опасен пост. А опасността все растеше наглед. Греков в своите депеши от Цариград рисуваше положението в неблагоприятен вид. Последната му депеша (от 27 октомври) донасяше едно много тревожно изявление на английския посланик.

Вайт ми каза, че не трябва да разчитаме на никаква поддръжка нито от страна на Портата, нито от страна на великите сили; трябва да разчитаме само на собствените си сили и средства, за да излезем из кризата; той не може да ни даде никакъв съвет и нашето благоразумие ще ни покаже как да постъпим. Вярва обаче, че крайната политика не може да ни изкара на добър край, че трябва да се направят отстъпки на Русия, съставянето на смесено правителство е най-целеизходно, защото ще може по-лесно да запази тишината и спокойствието в страната.

Посланиците на Германия и Австро-Унгария изказваха неутешителни мнения в същия дух:

Радович и Каличе ми казаха, че знаят от Нелидова, какво Русия няма да отстъпи от заявлението си за незаконността на Събранието и че трябва да се търси средство, за да станат нови избори; германският посланик вярва, че Русия ще приеме коалиционно правителство; ще бъде голяма лудост и отсъствие на политическа зрелост от страна на българите, ако при това безизходно положение не умеят да се споразумеят, за да избавят отечеството от неминуема опасност. Австрийският и германският посланици са на мнение, че никоя сила няма да се застъпи за нас, и виждат в съставянето на коалиционно правителство единствено средство да се избягнат смутове и окупация.

Французкият посланик даваше още по-тревожни новини: той научил, че за Бургас заминал един руски военен параход с екипаж от 1200 моряци…

Не мога да разумея, пишеше Греков, подир всичко, което знаят другарите ви, да искат да водят крайна политика? Ясно като ден е, че с явното противодействие на Русия днескашното правителство не може да се удържи на власт и че наконец някои смущения ще бъдат произведени на някои места, а това ще е доста за военна намеса от страна на Русия. Съставянето на Цанково министерство пък е нежелателно, защото поне по-голямата част от войската ще се обяви против.

Ако предположим даже, че сегашното правителство може да се удържи и да запази всъду порядъка, положението става пак безизходно, защото избиранието на княз е невъзможно, догде се не подобрим с русите; щом русите приемат съставянето на коалиционно правителство, не трябва да се двоумим, но час по-скоро да го направим дело свършено.

Дипломатическите вопли на Грекова и неговите мъдри съвети идеха в крайно неблагоприятно време: не само Каулбарс не искаше да приеме никакво помирение на българските партии, защото то щеше да изключи неговата роля като ненужна, но той бе успял да разстрои в известна мярка и това съсредоточение на големите политически имена, което Стамболов образува подир заминаването на Батенберга като отплата на националната солидарност срещу чуждото вмешателство: когато тия депеши от Цариград се дешифрираха, Събранието бе получило оставката на Каравелова.

Каравелов изпрати оставката си открито по телеграфа, като я мотивира с една къса фраза, която казваше, че по някои въпроси той не бил съгласен с регентите и правителството. Това бе от негова страна голяма тактическа грешка: като пропускаше да посочи ясно разногласията, той избягваше да се пороби на някое определено становище и държеше в своите развързани ръце всичките възможности на бъдещето; но настоящият момент му се изплъзваше съвсем. Това, което той считаше за хитрост, се яви на представителите като пренебрежение и ги разбунтува още повече. Спомняйки си въпросите, по които се бе появил конфликтът между Каравелова и колегите му, Н. Манов питаше:

Кои са тия въпроси? Защо той (Каравелов) не беше по-искренен към българския народ, който му е поверил службата? Той всички ни презира тук. Когато другите министри и регенти дойдоха тук да се съветват и работят за доброто на отечеството, той не дойде. Следователно това е една от причините, за които трябва да се осъди. Ето защо мисля, че няма да се двоумим, че трябва да приемем оставката му… Още една хитрина да кажа. Г-н Каравелов, като се научава — понеже той има сношение с големи хора — още преди един-два дена, че князът, когото избрахме, ще откаже, прибърза да си даде оставката. Защо не я даде по-напред? Защо не се отказа да влезе в Регентството тогава, когато всички негодуваха против неговото влизание? В София, в едно частно събрание, ако бяха събрани 50 души, нито 5 души не поддържаха него; но той влезе в Регентството. Ще знаете, мисля, че има работи, на които той не бил съгласен, но в общи думи казва това в оставката си; не казва той подробно. Той не е съгласен да се обяви Бургас във военно положение, когато има въстание в Бургас, когато се запалва огънят да изгори България, да пропаднат свободата и независимостта на отечеството ни… Да се оставят свободни тия, които са направили въстанието, че да пламне огънят по цялата срана. Вам е това достатъчно, за да разберете защо г-н Каравелов не е искал да подпише указа. Той иска въстанието да вземе по-голям размер — той не желае доброто на България…

Манов изказваше със своя прибран език и със спокойния си тон възгледа на умерените хора, на тия, които не мразеха в Каравелова човека, който бе ги господствувал, а държавника, чието поведение им се виждаше нелогично и тъмно. Сега ще се издигне гласът на улицата — ще се качи на трибуната Хр. Басмаджиев, помощник-адвокат, и чрез него ще заговори със своите люти думи и със своя дъх на ярост и със своите вещания политическата плеба. Нейното възмездие ще бъде сурово; покрай своя политически грях той ще трябва да изкупи пред нея и пред всичките си превъзходства: на мисълта, на науката, на личността.

Г-н Каравелов, казваше Басмаджиев, досега у нас с нищо не се е отличил освен с туй, че тъй много знае конституцията и че когато приказва на някого за конституциите, изведнъж ще му каже, че Жул Пудр или че Бентам тъй мислил и тъй сторил и че и ние тъй трябва да направим; а когато дойде на власт, освен преврати и злини в България друго нищо не е направил.

Аз съм на мнение, че вам не остава друго нищо, освен високо да осъдим тогоз, Каравелова, днес да приемем оставката му и да го прокълнем. Да не види хаир никога! (Смях, шум. Председателят: Моля да не прекъсвате оратора!)

Посред виковете „Долу Каравелов! Долу предателя!“ Басмаджиев продължи:

Сега не трябва да разправям какво е направил Каравелов и какво е измислил, защото синца знаете и ще заплачите, ако повтарям.

В резюме ще кажа, че той трябва да се изгони. Не да му се приеме оставката, а да се изгони.

Със З. Градинарова, който взе след това думата (в интервала д-р Вачев бе произнесъл една юридическа реч), се подигна още повече негодующето настроение на Събранието. По-рано и самите врагове на Каравелов признаваха поне неговата честност, Градинаров и нея отричаше. Той се провикна, акламиран от болшинството:

За честността и патриотизма на Каравелов аз няма да говоря, защото онзи, който е имал случай да познава по-отблизо тоя господин, той се е уверил в маската, зад която се прикрива той. Аз ще кажа само това, че Каравелов е изменник, Каравелов е предател, Каравелов е авторът на 9 август, Каравелов е главният лост, който хвърли милото ни отечество в това критическо и безизходно положение, в което се намира днес; Каравелов е главният виновник, гдето заседаваме ние тук!

Ако Каравелов да бе тук в тоя момент, да бе се изправил срещу бурята, какъвто бе някога — със своите къси и нервозни фрази на мислител-диктатор, със своя стиснат юмрук, — може би мнозина от тия, които бяха се превивали някога пред неговата команда, щяха и сега да изпитат нещо от силата на едновремешния му престиж. Но вместо да поведе като шеф хората, които можеха да му останат верни^[24], той бе се затворил сега у дома си в София и чакаше по телеграфа победата на някой генерал, който бе пратил един разезд да даде генералното сражение. Когато цялото Събрание разпъваше накръст Каравелова, един-единствен човек стана да го защити: Ив. Славейков.

Ив. Славейков се търпеше като писател: бе наистина скучен, тежък, но пишеше на чист и правилен език. Като оратор той беше обаче съвсем лишен от дарба.

Фалшивото положение, в което бе поставил своята партия с неверните си сведения, бе го смутило при това много: той бе предсказвал на Каравелова един лесен триумф, а сега виждаше пяна на устата у тия, на които бе разчитал най-много. И вместо да поеме рисковете на борбата, която сам бе разюздил, той се стараеше да я избегне. На трибуната той разви мисълта, че Великото народно събрание, свикано със специалната задача да избере княз, няма законно право да се занимава с оставката на регентите.

Защото, казваше той, съгласете се, г-да представители, че макар г-н Мантов и да поиска да претълкува 143 чл. от конституцията, като каза, че Събранието е свикано, без да е определено в указа, дали по първий, или по вторий пункт, аз ще кажа, че щом Събранието се е завзело да избира княз, то се разбира, че е свикано по първий пункт; следователно мисията му не е по въпроса за регентство, а за княз, заради това сме били свикани, това извършихме и щом го извършихме, трябваше да ни кажат: идете си по работата!

Славейков се разправяше посред голямо възбуждение в залата. На всяка фраза болшинството го прекъсваше с викове и тропания. „Позволете ми да говоря, господа, молеше той. Не е нищо, ако си казва человек мнението; не трябва да го нападате безсъвестно!“ „Лъжеш!“ — викаха от всички страни и му заглушаваха гласа. Тъй преди няколко месеца, в юни, Величков бе прекъсван от Каравеловото болшинство по пренията върху Съединението.

По въпроса за преврата Славейков прибегна към едно адвокатско средство, за да оправдае Каравелова. Той каза:

Аз съм напълно убеден, че ако действително, както казват някои, г-н Каравелов е предначинателят на тая работа или ако той умишлено и нарочно е замесен, аз съм напълно уверен, че нито г-н Стамболов, нито г-н Муткуров щяха да приемат да действуват с него заедно в Регентството, те не щяха да станат негови другари; г-н Каравелов нямаше сили да се наложи сам. (Гласове: „Не е вярно!“ З. Градинаров: „Други наложиха Каравелова!“)

За мотивите на Каравелова при подаването на оставката му Славейков не пожела да се произнесе. „Г-на Каравелова, каза той, не съм го виждал от повече от три недели.“ Обаче поясни, че несъгласията между регентите се отнасяли до трите искания на Каулбарса. Каравелов бил за приемането им. Изборите трябвало да бъдат отложени, понеже въпросът за бъдещия княз бил международен. „Кой ще бъде най-после крив или прав, времето ще покаже“, заяви той и после завърши:

Аз, господа, ще свърша, не обичам да говоря много. Ще свърша, като кажа, че аз считам мисията на това събрание свършена и не вземам участие в никакви вече разисквания.

От болшинството му извикаха: „На добър час!“

 

 

В такова едно важно прение не можеше да не се чуе гласът на Ризова. В неговата реч има риторика, право, политическа философия и една експертиза за Каравеловото умствено състояние въз основа на експерименталната психология. За компетентността на Събранието той каза:

Никой не е избрал днешните регенти, т.е. никое Велико народно събрание. Щом не сме избирали, не можем да приемаме и тяхната оставка.

— Ами страната? — попита някой.

Ризов, който има отговори за всичко, възрази:

— Ще кажа и за страната.

После продължи:

Днешното Регентство е избрано от бившия княз, който си е подал оставката, та затуй, макар мнозина и да предлагат, че то не може да се държи насила на власт, но аз мисля, че то не може да подава останка освен на същата власт, от която я е приело, т.е. на княза, а понеже князът е подал оставка, то на онзи, който би заел неговото място. Дотогава трябва да стои Регентството; то знаеше при какви условия е приело властта, то знае, че е фактическо Регентство — продукт на известна революция, и то знае, че може да подаде оставката си само на онзи, от когото е взело властта, или на гилотината.

Стълкновението, в което Каравелов бе влязъл с другите регенти, Ризов го отдаваше на неговото умствено разстройство.

Това, което каза г-н Манов, заяви той, че г-н Каравелов в София допуснал военно положение, а в Бургас и Пловдив не допуснал, аз мисля, може да се отдаде на невменяемост. Хора с известна нервозна натура след такива преврати, каквито ние прекарахме, не е мъчно да изпатят такова нещо.

Той предлагаше да се не приема оставката нито на Каравелова, нито на другите двама регенти.

С това, обясняваше той, ще дадем още един вот за доверие на г-да Стамболова и Каравелова и ще докажем, че сме погледнали на действията на г-н Каравелова като на действия, произтекающи от едно изключително душевно разколебавание.

Речта си Ризов свърши с една фраза, която пак напомнюваше гилотината. С това призоваване на Френската революция той си даваше илюзията, че заседава в някакво подобие на Конвента.^[25]

Ризовите думи се посрещнаха одобрително от Събранието. Той говореше с жар, с апломб и в една литературна форма, която тогава бе рядкост. След него Радославов стана и от името на правителството постави въпроса за доверието, като заяви:

При всичко, господа представители, да чувам одобрения после речта на предговорившия г-н Ризов, считам за длъжност да заявя от страна на г-да регентите, че след даванието оставката на г-н Каравелова по несъгласие с действията на другите регенти, както и на правителството, другите двама регенти не могат да останат, ако приемете оставката на г-н Каравелова. Второ, заявявам от страна на министерството, че предвид депешата на г-н Каравелова, че не може да бъде съгласен с нашите действия, щом Вел. нар. събрание не приеме оставката му, то естествен резултат е, че нашата оставка се приема.

Появяването на З. Стоянова на трибуната внесе след това голяма веселост в събранието. Захари говореше спънато, със заеквания и правеше отчаяни движения с ръце, като че ли искаше да улови думите, които му бягаха. Но когато го слушаше, публиката мислеше за фейлетоните му и се смееше. Той бе фамилиарен в своя тон, разпуснат и обичаше да се глези, но без да изпадне в блудкавост.

Каравеловото поведение той си го отдаваше на някакъв таен съюз с русите. „Г. Каравелов си дава оставката от Регентството — казваше той. — Защо? — ще питате. Всеки знае, мисля, че той е съветникът на Каулбарса. Той не желае да се избере княз на България.“ Захари предлагаше да се приеме оставката на Каравелова и да се избере на негово място Г. Живков. Той направи и предложението за депутацията.

Аз мисля, казваше той, че още днес, щом уредим Регентството, ще затворим камарата, но да задължим правителството да прати депутация до Силите, да пита какво искат от нас. Ние си искаме княз и управление, което е било и допреди 2000 год.; ние не искаме комунистическо или социалистическо управление, нито даже демократическа република — княз си искаме бе, джанъм… (Ръкопляскания. Гласове: Браво!) Ще се помолим на дворовете. Аз съм уверен, че Европа я няма, тя е избягала от нас. Погледнете тук у ложата (обръща се към дипломатическата ложа) — няма нито един консул, проводили ни тук писари-мисари… (Смях.) Затова, г-да, ние да пратим депутация да представи на Силите поне, че ако желаят да няма България, нека додат да ни избият. Но ние трябва да следваме до последнята степен. Всеки народ, докогато сам не се самоубие, няма да умре. Той се самоубива, когато… както знаете вече (смях), когато последва съветите на Каравелова, който е помощник на Каулбарса. (Ръкопляскания.)

Подир устния фейлетон на Захари Стоянова последваха дълги речи на М. Векилски и В. Неделев; но събранието ги слушаше разсеяно. То бе нетърпеливо да гласува и да се разотиде.

Предложенията на З. Стоянова бидоха приети изцяло. Г. Живков биде избран на мястото на Каравелова. За членове на депутацията, която трябваше да обиколи дворовете, Събранието посочи д-р Стоилова, Грекова и К. Х. Калчева. Всичко това се извърши набърже, без разисквания, почти машинално (1 ноември).

И когато председателят заяви, че Събранието се отлага за неопределено време, народните представители изръкопляскаха от радост, защото мислеха, че са извършили своя дълг и защото бяха гладни: часът бе тъкмо един и десет минути подиробед.