Стамболов, който през цялата нощ бе водил преговори със София, легна призори да спи върху една маса на телеграфната станция. На часа 7 го събудиха, за да говори с Видин. На апарата се явиха Любомски, Узунов и Белинов. Те му съобщиха декларацията, която вечерта бяха изпратили до Груева и Климента. Стамболов ги поздрави, че се присъединяват към голямото народно движение, но те заявиха веднага, че не искат да се присъединят към никого:

„Ние действуваме като войници и да се бъркаме в династически въпроси считаме себе си не в право.“

Стамболов възрази:

„Защитата на княза не е дело партизанско, защото той е княз на всички българи.“

После им заповяда:

„Предлагам ви от мое име и от името на главнокомандующия да пратите депутация, за да приеме княза и да го отведе във Видинската крепост. Ако това не направите, ще бъдете отговорни.“

Те отказаха, позовавайки се на формулата, която бе изнамерил Белинов, че трябва да се чака съставянето на едно „истинско народно министерство“. Заявлението им бе изрично. Те казаха:

„С дълбоко съжаление ние повтаряме, че да приемем княза във Видин не можем. Това е нашето дълбоко убеждение.“

Стамболов знаеше, че дълбоките убеждения на Любомски не са трайни. За да го стресне, той му съобщи, че софийските детронатори искат милост.

„Срам ме е да чета телеграмата им, дотолкова са жалки“, казваше той.

Усилието му бе сега да склони Видинския гарнизон да се подчини на Муткурова, за да не се делят силите. Ироничен, той претълкува колебанията на Любомски.

„Види се, Видин има тия особени свойства да кара военните да подражават примера на Пазвантоглу.“

Любомски и другарите му продължаваха да мълчат. Стамболов изгуби за минута търпение:

„Молих ви, не искате да ме чуете; заповядах ви, не изпълнихте заповедта. Правете каквото обичате.“

Но после пак почна с увещания, поласка Любомски, че бил юнак. Накрай свърши с едно призвание от миналото:

„Един исторически пример ми иде на ума. Сега, както България е разделена на няколко царства, прилича на същата оная България, която погина под турското владичество.“

Думите на Стамболова разколебаха донейде видинските военачалници. Към пладне те се смутиха още повече, тъй като Узунов получи една депеша от Начовича, който му съобщаваше — неизвестно с каква цел — лъжливата новина, че Муткуров начело с войската тръгнал за Търново, за да се постави на разположението на княза.

Начович бе в Синая, когато получи известието за преврата. Той се завърна веднага в Букурещ и се раздвижи в полза на княза. От румънското правителство не можа да научи нищо положително; разбра само от някои разговори, че кралят и Братияно били много наскърбени от участта на Батенберга и се безпокоели силно от тоя триумф на руската политика. Европейските му колеги в Букурещ бяха много изненадани от преврата; най-вече изненадан бе руският представител граф Урусов. Те всички оплакваха нещастието на младия княз. Под тия впечатления Начович телеграфира до министъра на външните работи в Климентовия кабинет Хр. Стоянова, за да го подкани да вземе мерки поне за личната безопасност на Александра.

Със Стамболова Начович влезе в сношение само когато получи от него новината, че се е поставил начело на контрареволюцията. Той съобщи неговата прокламация на дипломатическото тяло и почна да действува вече като пълномощник на Стамболова в Букурещ. Когато яхтата биде забелязана от румънските власти по Дунава, той предаде новината в Търново, но на предложението на Стамболова да потърси военно съдействие от румънското правителство, за да се освободи князът със сила, той отговори, че това е невъзможно.

На 12 август в Букурещ пристигнаха Мантов, който носеше Стамболовото писмо до княза, и дворцовият свещеник Кох. У тях се породи идеята да наемат един параход, който да подгони яхтата и да я зароби; но префектът на полицията^[1] княз Мурузи им направи бележка, че е опасно да не би офицерите, като се видят нападнати, да застрелят княза.

Между туй пристигнаха известия, че яхтата била забелязана към Тутракан. Начович ти предаде в Търново и Пловдив. Стамболов телеграфира пак до околийския началник в Тутракан да прати стражари да наблюдават Дунава в продължение на час, час и половина и като се зададе яхтата, да вземе една лодка, да се доближи до нея и да обяви на офицерите и войниците, че са амнистирани, ако повърнат княза. Идеята на Стамболова — след отказа на Видинския гарнизон — бе да се върне князът в Свищов, където бе дал вече нужните заповеди.

Стамболов вика Муткурова, за да поиска от него да заповяда на капитан Мандаджиева, началник на една дружина от Плевенския полк в Свищов, да се подчинява в бъдеще на полковия командир в Търново. По същия случай той засегна и въпроса за правителството, което трябваше да се състави до връщането на княза.

„Вие, каза той Муткурову, трябва да се прогласите за главнокомандующ на всичките български войски; аз, Славейков и Никифоров — наместници на княза съгласно чл. 19 от конституцията; Каравелов — председател на Министерския съвет и министър на финансите; Радославов — на вътрешните, Панов — на военните дела, Начович — на външните^[2], Орошаков — на правосъдието. Под тия условия можем да приемем да стане помежду ни спогодбата.“

Муткуров не желаеше да даде сам никакво мнение; той отговори, че ще предложи въпроса на разискване във военния съвет.

Стамболов попита дали в Пловдив одобряват неговите бързи мерки за възвръщането на княза. Муткуров изказа мнение, че колкото по-късно се намери князът в България, толкоз по-лесно ще бъде да се избягнат кръвопролития. Муткуров съобщи между туй, че Никифоров го вика от София. Стамболов, боейки се да не би под влиянието на военния съвет Муткуров да държи спрямо София застрашителен език, който можеше да компрометира хода на преговорите, го посъветва:

„Да водиш преговорите със софийските съзаклетници много хитро, тънко и предпазливо и да не би да ги докараш до отчаяние с някои застрашителни думи, защото тогава самосъхранението ще им придаде храброст и междуособната война ще се почне.“

Щом се установи съобщението от София, Никифоров попита:

„Знаете ли, че не съм в привременното правителство?“

„Не, отговори Муткуров, напротив, прокламацията, обявена от майор Груева, и разговорът, който имахме на 9-и сутринта с вас, даваха повод да мисля, че вие сте един от главните дейци на извършения преврат.“

Никифоров обясни, че е станало злоупотребление с неговото име, че той шест пъти протестирал и пр. Той бе викал Муткурова главно да му съобщи, че „превратаджиите и привременното правителство като се убедили, че не ще могат да излязат наглава и че ще опропастят България, отказали се от властта.“ Богданов не бе чужд на това отречение. Никифоров даде подробности:

„Руското агентство, което е фактор в това дело, като видя, че всичко е изгубено и че редът и тишината не могат да се спазят, че ще станат междуособия, че Русия ще се компрометира окончателно и че спасяването на положението може да стане само от Каравелова, снощи агентът идва у Каравелова да предложи да вземе върху си властта. Каравелов иска необходимите гаранции. Дадоха му се.“

Муткуров попита какви са тия гаранции.

„Гаранция пълна. Поддръжка на Русия и всичко гарантирано от външни вмешателства.“

Груев бе наклонен да се оттегли още на 11-и сутринта. Той ходи няколко пъти с тая цел у Каравелова. Но Каравелов се колебаеше. Това енервира детронаторите; те почнаха да заплашват. „Аз говорих пред някои мои приятели, разказва Бендерев, да съобщят Каравелову, че ако той се оттегля от да вземе управлението в ръката си, след като стана неговото правителство причина да извършиме това, аз ще го застрелям и после себе си.“^[3] Тия угрози не подействуваха. На Каравелова липсуваше инстинктът на инициативността и на действието, но неговата сила на противостоение, тоя пасивен стоицизъм, който бе впрочем черта на мислител, а не качеството на държавен мъж — това бе несломимо у него. Стана нужда да се намеси и Богданов. В къщата на Илия Цанова се събраха освен домакина, Каравелов, Богданов и от страна на офицерите — Груев и Бендерев.^[4] Каравелов след големи настоявания склони да състави министерство, но при следните условия: 1) да му се дадат неограничени пълномощия; 2) съзаклетниците да се откажат от своята власт; 3) всичко това да стане със съгласието на Русия.^[5] Богданов одобри това предложение. Той поиска само да му се обещае, че Батенберг няма да бъде възвърнат. За Бендерева и Груева това бе собствено същественото във всичките тия преговори. Каравелов взе охотно това задължение. За самия него перспективата да види в София княза, когото той бе пожертвувал или поне не съумял да защити — сé едно, — бе много неприятна. Освен това той чувствуваше, че възстановлението на княза на престола би значило пълен разрив с Русия, едно предизвикателство, което сигурно можеше да докара окупация. Богданов бе най-вече категоричен в това отношение; Батенберг отново в България — това бе капката, която можеше да прелее чашата на руското търпение.

Каравелов не намери никакви мъчнотии при образуването на своето министерство. Д-р Стоилов се съгласи на условията, поставени от военните; Т. Иванчов също. На Радославова мнението не бе взето, но предполагаше се, че той няма да откаже. Другите лица на кабинета, Орошаков и Ив. Ив. Гешов, бяха хора без политическо значение: първият прие, защото се касаеше да стане пак министър; вторият, защото това бе желанието на Русия.

Когато листата биде натъкмена, Груев отправи към Каравелова следното лаконическо писмо:

До господина председателя на Привременното правителство, П. Каравелова.

Имам чест да Ви обявя, че си давам оставката от командуването на войските.

София, 12 август 1886

(подп.) майор Груев

Същевременно по улиците в София биде залепена една прокламация на Каравелова:

Братя българе!

Предвид на последните събития, които станаха в нашето отечество и които хвърлят в опасна неизвестност страната, за да се въдвори мирът и тишината и обезпечи безопасността на населението, както и за да се изведе отечеството из безизходния път, в който е вкарано, и като разчитам на поддръжката и доверието на народа, аз приемам управлението на страната и съставлявам правителство под мое председателство с членове: председателят на Народното събрание Ст. Стамболов и майор Никифоров.

При това обявявам на българския народ, че се състави министерство от следующите лица: министър на външните работи и изповеданията К. Стоилов, министър на вътрешните работи В. Радославов, министър на народното просвещение Т. Иванчов, министър на финансите Ив. Ив. Гешов, министър на правосъдието Г. Орошаков и министър на войната майор О. Панов, което министерство ще вземе незабавно всичките мерки за пълното завардвание реда и тишината на страната.

гр. София, 12 август 1886

Председател: П. Каравелов

Климент и другарите му отстъпиха властта си без ропот, даже с известно облекчение. Министерство-призрак, те нямаха никакво значение, дори и в собствените си очи. Реално нещо в тяхното положение бяха само рисковете. Заплашванията, които им идеха ту от Пловдив, ту от Търново, не им оставяха в това отношение никаква илюзия. Бурмов побърза да съобщи Муткурову, че си дава оставката, преди да бе се явил на сцената Каравелов, още на 11-и сутринта.

За преговорите на Груева назначените от него министри не знаеха нищо. Дядо Цанков разказва оригиналния начин, по който им се съобщи, че те са в оставка.

„През нощта на 11-и срещу 12-и, късно, събудиха ме: искал да ме види Богданов. Казах да влезе. Той почна да го усуква, че положението било критическо, че начело на управлението трябвало да има хора, които да се ползуват с доверието на войската, и пр. Аз го разбрах къде клони. Рекох му: «Тя е лесна. Аз не съм правил преврат и не ме радва да бъда министър в тия времена. Ето оставката ми.» Той си отиде. На другия ден бяхме събрани у Климента, в митрополията. Към пладне влезе Никифоров и ни каза, че Груев предложи на Каравелова да състави министерство. Отговорих: «Да му е честито!» — и си помислих: нека той си блъска сега главата, че да правиш революция с военни хора не е шега работа.“

Европейските представители в София посрещнаха съчувствено Каравеловото министерство. На часа 11 сутринта, преди да бъде официално обявено новото правителство, Богданов свика своите колеги от дипломатическото тяло, за да им съобщи при какви условия то е съставено. Той обясни своята роля в извършената промяна с желанието си да предотврати едно належаще кръвопролитие. Това кратко съвещание се свърши с единодушно решение да се изкаже от името на Европа доверие в Каравеловата мисия. Вечерта д-р Стоилов посети всички агенти, на които съобщи състава на кабинета. Той обясни, че това е едно коалиционно министерство, в което влизат всички партии освен Цанковата. С нота, която им предаде лично, той ги молеше да ходатайствуват за припознаването на правителството от великите сили.

В Стоиловата нота не се споменаваше нищо за княза. Това потвърди мълвата, проникнала вече между агентите, че е дадено обещание на Богданова, какво князът няма да се върне. Управляющият английското агентство Стифен Конди поиска да разясни тая загадка. Той повика при себе си Каравелова и му каза, че му е обещал поддръжката на Англия, но като го е считал и счита и сега като конституционен министър на княз Александра. Гадбан ефенди, който пристигна в тоя момент и го завари на тая тема, се изказа в същата смисъл. Каравелов отначало замънка. Очевидно, обещанието, дадено на Богданова, го стесняваше. Англичанинът обаче го принуди да заяви категорично, че ще действува от името на княза, щом като се усмирят малко духовете. Тогава Каравелов обясни, че е поставен между руското агентство и възбунтуваните войски, че това му положение е много критическо и че трябва да действува предпазливо, додето везните наклонят на негова страна.^[6] Положението в София бе наистина не само критическо, но и твърде опасно: всяка минута се очакваше сблъскване между полка на майор Попова и войската на съзаклетниците…

Когато съзаклетниците пресметваха в първите числа на август шансовете за успеха на един преврат, най-много се опасяваха те от Хр. Попова и от неговия полк. Попова знаеха го: фанатически предан на княза, лудо смел, какъвто се показа на Гургулята; полкът му — най-образцовият полк в цяла България — вярваше в него като в бога. Затова няколко дена преди преврата две дружини от първия полк бидоха изпратени на Сливница под предлог да строят укрепления. Първата дружина, която бе оставена в София на лагер, биде обезоръжена на 9-и сутринта; Попов арестуван призори.

Арестуването на Попова стана безбурно. Когато обградиха палатката му, той спеше; събуден, видя щиковете наоколо си и се покори. На въпросите му защо се постъпва тъй с него, поручик Марков от Струмския полк помисли, че още сънува, сетне разбра, поиска подробности; но младият офицер сам не знаеше много нещо. Попов тогава го запита не е ли го срам, че взема участие в такова подло покушение спрямо своя княз. Поручикът отговори отначало, че той изпълнява заповедите на началството си; но когато Попов му възрази, че началството няма право да дава заповеди, които позорят мундира, той се забърка. Без преход той предложи:

— Господин майор, правете каквото искате. Аз ще се оттегля с ротата си на 200 метра. Само недейте ме излага!

В лагера живееше в една барака един стар опълченец, кундурджия, който кърпеше обущата на войниците. Попов прати да го докарат и му каза:

— Ще тръгнеш веднага за Сливница, ще кажеш на офицерите, че князът е свален и че полковият им командир е арестуван. Заповядвам им веднага да потеглят за София.

После проводи войника си да повика офицерите. Когато им разказа за станалото, те му заявиха едногласно:

— Каквото правите вие, ние ще ви следваме.

— Сега идете си по местата — им каза Попов.

Слънцето почваше да изгрява. Първата дружина бе на пиротското шосе. Офицерите тръгнаха при своите части. На подпоручик Келямова Попов каза да замине за Сливница и да каже на дружините да тръгнат за София с най-бърз ход.

Попов нямаше още една определена идея за контрапреврата; по-скоро една жажда за противодействие. Той се завърна в палатката си; пред вратата му застана един часовой, поставен от поручик Маркова. На часа 10 в лагера се яви капитан Яблански^[7] с поручик Маркова и трима войници. Яблански поиска от Попова шарфа и шашката му и каза, че има заповед да го води във Военното министерство. Яблански имаше необикновено важен вид. По широкото му лице, лишено от духовен живот, четеше се голямо напрежение към тържественост. По пътя той укори Попова, че е искал да бунтува полка си, и добави, че за тия му попълзновения може да го застрелят на Александровската площад. Попов го погледна, сякаш имаше пред себе си неодушевен предмет, внезапно загубил дарбата си да говори, и без да възрази нещо, обърна погледите си на друга страна.

Във Военното министерство Попова заведоха в кабинета на Бендерева. Тук го посрещна Радко Димитриев, който се изправи с късия си ръст и, театрален, му извика:

— Знаете ли, майор, че вие заслужавате да бъдете разстрелян тук, на тая площад?

Фразата бе същата, която Яблански бе научил наизуст и повторил. Попов я слушаше за втор път, без тя да го смути. Той отговори:

— Можете да заповядате да ме разстрелят ей сега, ей тук, но не забравяйте, че това, което сте извършили тази нощ, е предателство.

Радко Димитриев кипна и каза на Яблански:

— Заведете майор Попова в къщата му и го поставете под най-строг надзор.

Попов живееше в Боневата къща, на улица „6 септември“. Пътьом Яблански пак взема наставнически вид. Очевидно, той се силеше да се извиси до някаква философия на историята. Но всичкото, което успя да намери, бе: „Най-сетне станалото — станало.“ Попов не го удостои с отговор.

В дома на Попова биде поставена усилена стража от Струмския полк. На часа 5 подиробед тя биде сменена от войници от първата дружина на І-ви полк, която бе дала клетва. Техният надзор над полковия им командир не можеше да бъде сериозен; те оставиха вратите свободни. При Попова почнаха да идват приятели. Дойдоха между други капитан Г. Попов, поручик Марков от кавалерийския полк^[8] и капитан Петрунов, командир на кавалерийския полк — изпратен срещу 9 август към Самоков, уж да произвежда маневри. Кавалерийският полк бе повърнат от Пасарел. На посетителите си Попов разправяше: „Това, което се извърши, е грях, престъпление. Тия хора забодоха меча в сърцето на България. Те са оръдия на чужда държава.“ Те го слушаха одобрително, но без да се произнесат. Попов ги попита:

— Къде е князът?

Те не знаеха. Отговориха каквото бяха чули:

— Вероятно зад границата.

Привечер Попов излезе скришом от къщата си и пеша, минавайки по края на София, се отправи към лагера. На първата дружина бяха върнали пушките, след като бе положила клетва. Част от нея бе в караул в града; остатъкът се бе прибрал в палатките. Като се осведоми за положението, Попов се върна вкъщи.

На другия ден (10-и) дойдоха сведения, че дружините в Сливница не са положили още клетва и че ротните командири (с изключение на П. Петрунов, С. Георгиев и Топалов, които са признали временното правителство) били арестувани. Попов повика З. Митова и му каза да замине немедлено за Сливница и да доведе дружините. З. Митов мина от лагера през Горна баня, Филиповци и пристигна безпрепятствено в Сливница. По пътя той застигна брата си Г. Митов и подпоручик Малинков, които отиваха също при дружините.

З. Митов употреби в Сливница една военна хитрост. Той каза на дружините, че имало изрична заповед от полковия командир да положат клетва. Арестуваните офицери бидоха пуснати същия час на свобода. На другия ден Митов им съобщи истинската си мисия и с тяхната помощ арестува командирите на двете дружини: капитан Бахчеванов и капитан Тодоров.

През нощта на 11-и срещу 12-и двете дружини тръгнаха за София. На часа четири сутринта те пристигнаха във Филиповци.

Между туй Попов бе станал малко по малко господар на София. След прокламацията на Стамболова и ултиматума на Муткурова детронаторите бяха слисани и постепенно изпуснаха из ръцете си всяка власт. На 11-и Попов ходеше вече свободно по улиците. Той обиколи лагера със стража и пусна разузнавателни патрули около града. Докладваха му, че артилерийският полк е на Курубаглар и държи оръдията си насочени към столицата. Струмският полк бе взел позиция на пиротския път. Детронаторите се готвеха да защищават София или да я плашат, според нуждата.

Когато осемте роти, идещи от Сливница, стигнаха до пиротското шосе, насреща им се изпречи първа дружина от Струмския полк под командата на капитан Марчина.^[9]

Противниците застанаха на 10–15 метра един от други. Струмската дружина бе с развърнат фронт, в колона. И осемте роти от Сливница се построиха във фронт. Марчин държа реч на войниците си: „Ето дойдоха мерзавците, които ще развалят святото дело. Ще се бием до смърт.“ Той разполагаше с 4 оръдия. Войниците от Сливница носеха само по 15 патрона. Противниците бяха обаче тъй близо едни до други, че боят не можеше да се води освен с щикове. Той щеше да бъде ужасен. И от двете страни ожесточението бе голямо. Внезапно настъпи пауза. Марчин не посмея да нападне; З. Митов не посмея да върви напред. П. Петрунов се затече тогава към Марчина и го предупреди: „Недейте шава, че момчетата са екзалтирани и ще стане голяма кръвнина.“ Марчин склони на един вид примирие: войниците съставиха пушките в козли и налягаха по тревата. Подпоручик Келямов шибна коня си и полетя към София, за да предупреди Попова.

Още на 7 или 8 часа сутринта Попов знаеше, че дружините му са на път и скоро ще пристигнат в София. Предстоящото стълкновение не го безпокоеше. „Моите дружини ще пометат всичко“, каза той на Панова, който се появи като посредник. Но за едно споразумение и той бе готов. Към часа 11 от София тръгнаха за пиротското шосе Хр. Попов, Панов, майор Стоянов, командир на Струмския полк. Попов биде посрещнат от войниците и офицерите си с възторжени викове. Той им заповяда да се построят и да тръгнат за лагера. Марчин с дружината си остана.

Попов бе в пълно неведение за политическото положение. Той не знаеше нищо за събитията в провинцията, за Стамболова. Че в тоя момент Груев се бе отказал от властта си и че Каравелов съставляваше министерство, и за това нямаше понятие. Той вършеше контрапреврата на своя глава.

На лагера той събра офицерите в една дъсчена барака, която служеше за военен клуб. Първата му дума бе: „Господа, да извикаме: Да живее негово височество княз Александър!“

Едногласно офицерите повториха: „Да живее!“ Някои от тях бяха безпокойни; никой не възрази нещо. Попов с няколко фрази провъзгласи контрапреврата. После назначи капитан Пачева началник на стражата, като му заповяда никого да не пуска вън от лагера. Офицерите седнаха да обядват. Владееше голямо възбуждение. Шумни разговори се водеха, прекъсвани от възклицания, от врява. По едно време Попов стана да държи наздравица за княза. От ентусиазъм офицерите счупиха чашите си. В тоя момент подпоручик Михаил Вазов стана от трапезата и тръгна към вратата. Настъпи за миг смущение. Всички почувствуваха, че Вазов е искал да протестира; може би той щеше да иде при брата си, да му обади… Попов заповяда на Пачева:

— Арестувайте подпоручик Вазова.

Михаил Вазов бе буйна натура. В юношеските си години бе служил в Алжирия, в легията на чужденците. Братята му с голяма мъка го докараха сетне в България. През време на Сръбско-българската война той се би много храбро и бе произведен офицер. Брат на един от детронаторите, той не можа да изтърпи, когато в клуба се вдигаха викове: „Долу изменниците!“

Вазов бе излязъл вече на поляната, когато Пачев му извика да се спре. Вместо отговор той извади револвера си и стреля; револверът не хвана. Той се спусна да бяга. Пачев подаде тревога. Бягайки, Вазов стреляше на всекиго, който се изпречеше отпреде му; рани един часовой, рани началника на караула, фелдфебела Михайлова. В това време ставаше смяна, караулът бе построен: с един залп той повали Вазова.^[10] Следствие двудневното взаимно ожесточение тая кървава схватка разсвирепи войниците. Те се спуснаха върху него разярени. Няколко удари с шашка разсякоха лицето му. После със страшен рев войниците хванаха трупа за ръце и го влачиха по прашната трева до една шатра, дето го хвърлиха обезобразен, със зеющи рани, от които кръвта още течеше.^[11]

Малко подир пладне Попов се упъти за София начело на една кавалкада от офицери: З. Митов, Калканджиев, Хитров, Илиев и щабгарниста Чакъров, сега пазач на мавзолея на княз Александра. В двореца те намериха две роти от І-ва дружина, които още от вечерта Попов бе поставил тук под командата на Д. Петрунов. Митов взе една от тия роти и отиде да завземе Военното министерство, комендантското управление и телеграфната станция. Попов се отправи към военното училище.^[12] Юнкерите се строяха. Попов им заповяда да се пръснат. Взводният командир поручик Кикименов се възпротиви. Попов се обърна към офицерите си:

— Стреляйте!

От уплаха Кикименов падна. Попов изкомандува на юнкерите:

— Кругом!

Те се подчиниха. Попов постави караули и излезе. Връщайки се, той срещна Кесякова, който излизаше от руското консулство.

— Попов — каза Кесяков, — какво правите? Елате да се споразумеем.

— Аз с предатели споразумение не ща — отговори Попов, — а ти да си идеш вкъщи и да си смъкнеш униформата, че не отговарям за себе си.

Кесяков наведе глава, отмина. Нахалният авантюрист, който на 9 август бе плюл върху княза, сега бе се свил и искаше да мине незабелязан. Впрочем, нямаше кой да се занимава с него. Публиката, която пълнеше улиците от двореца до градския съвет, бе буквално луда от възторг. Тя акламираше Попова, първия полк и с всичката си опиянена душа викаше: „Да живее княз Александър“. Попов, който бе предмет на нескончаеми овации, едва можа да си пробие път. Той отиваше при Каравелова.

В голямата стая с миндерлъци Попов завари: Каравелова, Никифорова, Стоилова, Менгеса^[13], Илия Цанова и др. Щом видя Попова, Каравелов скочи.

— Господин Каравелов — извика Попов, — подло е предателството, което извършихте. От името на 4000 войници и 100 офицери заявявам, че княз Александър трябва да се върне на престола си.

Попов изрече тия думи отведнъж, запъхтял. Една жестока екзалтация свиваше чертите на лицето му. Менгес, разплакан, се хвърли на шията му:

— Спасайте положение Болгарии.^[14]

Стоилов каза:

— Благоразумие, Попов.

Каравелов, вцепенен, не можа нищо да продума. Той стоеше прав, със сключени челюсти и гледаше втренчено.

Попов доближи до него, погледна го очи в очи и попита:

— Де е княза Александър?

Някой отговори:

— Той е вече зад граница.

— Където и да е — възрази Попов, — той е законният княз на България. Първият полк него признава и никого другиго. Сбогом.

Излезе. Когато бе в антрето, една врата се отвори и на прага се показа г-жа Каравелова. В стаята й бяха Груев, Бендерев, Златарски. Тя попита уплашена:

— Какво има? Що мислите да правите?

— Ще правим каквото искат 4000 войници и 4000 пушки.

— Само не се бийте, за бога! — помоли тя.

— Да се бием, няма да се бием; но каквото е направено с княз Александра, е мръсно и подло.

Тя дръпна вратата. Попов се метна на коня и тръгна да се разправи с Климента. В митрополията се бяха събрали падналите министри: Бурмов, Цанков, Хр. Стоянов и други. Те се смаяха, като видяха Попова.

— Нима си свободен? — попита Климент в голямата си почуда.

— Да, както виждаш — отговори Попов, — и ви заявявам на всички, че първият полк е на своя лагер, че предателството, което се извърши, е мерзко и че ние ще вземем мерки…

Климент го прекъсна:

— Едно ви моля в името Христово: да не става кръвопролитие.

— Мен не ме е страх — отговори Попов. — Не ме е страх ни от Струмския полк, ни от артилерийския. Аз ви казвам, че княз Александър трябва да се върне, защото е законният господар.

В тоя момент съвсем без време влезе Яблански. Без да прецени положението, той попита се един остатък от завчерашното си наставничество:

— Какво правите, Попов?

Попов се обърна разсвирепял.

— Ти какво дириш тук? Да се махаш скоро от очите ми или ще те смажа като червей… Кругом!

Грамадната маса на Яблански се сниши в едно внезапно паническо рабство. За миг той изчезна.

Стана един млад господин. Бурмов каза Попову:

— Това е руският консул.

— Моите почитания — отговори Попов, — но извършеното е черно предателство.

Сега един по един всички почнаха да стават. Някой каза: „Да, всичко е свършено.“ В стаята останаха само Климент и Попов.

— Кой направи това? — попита Попов.

— Направи го Каравелов с военните. Нас само впрегнаха да теглиме и да им чистим фъшкиите.

Попов попита друго:

— Вий как мислите, вий лично? Не е ли предателство туй?

Политиканът в расо видя, че е опасно да се противоречи на един следовател, който всеки две минути се улавяше за шашката си. Той склони:

— Че е предателство, предателство е. Само бъдете благоразумни.

Усмирен малко от тая отстъпчивост, Попов се върна в лагера. На княжевското шосе, до границата на самия лагер, той срещна капитан Вазова, разтреперан от вълнение. Вазов бе дошел с намерение да отмъщава. „Аз исках да убия, който е убил брат ми“, разказва той. Като научи как е станала трагичната случка, той се отказа от намерението си. Но жестокостта, показана спрямо брата му — той го завари в шатрата тъй, както го бе хвърлила яростта на войниците, — му гореше жилите. Той не можа да се стърпи да не попита:

— Попов, вий ли сте дали заповед да убият брата ми?

Попов обясни, че е станала страшна случайност; изказа съжаление, че е изгубил един толкова храбър офицер.

Когато файтонът на Вазов тръгна за София, Попов извика:

— Вазов!

Вазов бръкна да вади револвера си; той си помисли, че ще го арестуват; но Попов му предложи да остане в лагера, за да не му се случи нещо в града, дето сновяха вече патрулите на І-ви полк. Вазов не рачи да го послуша и продължи пътя си с разбунтувана от мъстителност душа.

Когато се чу, че дружините от Сливница пристигат, Марчин с една дружина и 4 топа замина да ги пресреща, а останалата част от Струмския полк и от артилерията останаха вън от София, там, дето е сега Захарната фабрика. Някои от офицерите предлагаха да се нападне първия полк и ако стане нужда, да се бомбардира София. Малко преди обед пристигна Панов на кон. Той поздрави войниците, никой не му отговори. Един офицер му каза: „Ние вас не признаваме.“ Панов си отиде и се върна с Груева във файтон. Груев заяви, че в интереса на делото е войските да се предадат Панову. Попитаха го не е ли арестуван: той каза, че не е. Тогава изкомандува „Мирно!“ Панов поздрави войниците и двата полка се върнаха в казармите си с музика.

Тук дойде да ги дири Вазов.

„Пред артилерийските казарми, разказва Вазов, намерих всичките наши офицери^[15] освен Груева, Бендерева, Пакова и Радкото. Радкото и Паков бяха избягали още сутринта, преоблечени като овчари; Груев и Бендерев се готвеха да бягат. Казах на майор Стоянова: «Всичко още не е изгубено, но трябва да се бърза, защото ще бъдем между два огъня. Аз предлагам: артилерийският полк да излезе на Курубаглар и да атакува лагера, а ний със Струмският полк да настъпим по княжевското шосе.» Стоянов отговори: «Не се съгласявам да се пролива братска кръв.» Понеже аз се разгорещих, той ми отвърна: «Ти искаш да отмъщаваш за брата си.» Златарски се изказа в същата смисъл. Другите офицери мълчеха. Всички бяха слисани и чакаха най-малкия повод, за да се избегне стълкновението.“

Бягството на Радко Димитриев бе ознаменувало пълния разгром.^[16] Той бе изфирясал, без да се обади никому, мислейки, че в тайнствеността ще намери един шанс повече за своето спасение. Офицерите си спомняха за неговата роля в съзаклятието, за пъклените средства, с които ги бе замотал, за громките му обещания: Царя, Славянството, Русия… И една люта ненавист им палеше кръвта против човека, който бе ги подвел първо, а сетне изневерил. Тоя славянофил, който бягаше по английски, à l’anglaise, тоя военен, който захвърляше мундира, когато той рискуваше да стане вече прицел на куршумите, тоя революционер, който при първата опасност скриваше знамето си — това бе целият заговор, който окончателно се опозоряваше в очите на своите автори, защото им отнимаше последнята утеха на победените: солидарността.

Дружината на Марчина стоеше между туй на позициите си край пиротското шосе, с четири топа, обърнати към София. Панов, който през тоя ден ходеше хипнотизиран от мисълта да предотврати грозящите кръвопролития, бързаше да установи между І-вия полк и войските на преврата modus vivendi. Той отиде в лагера да говори с Попова. По тоя случай Попов научи, че се е съставило ново правителство и че Панов е министър на войната. Той се съгласи на предложението на Панова и тръгна с него при Марчиновата дружина. Какво е истинското настроение на Панова, той още не знаеше. По пътя го запита за преврата:

— Не е ли позорен тоя акт?

— Да, бай Попов — отговори Панов, — признавам, че е позорен, но той се налагаше.

— Как тъй? — попита Попов, като трепна на коня си.

Панов, който бе вече съвсем повлиян от Бендерева и от дома на Каравелова, взе да му разказва, че Сърбия щяла да ни нападне, че Русия обещала своето покровителство и пр. Когато детронаторите изтрезняваха в своето отчаяние, той се бе оставил да го заблудят. Той заключи:

— Целта, която се преследваше, бе високо благородна.

Времето не беше за препирни: Попов не възрази. Те стигнаха до дружината на Марчина. Топовете бяха обърнати към лагера. Войниците, които държаха запалките, бяха с опнати въжета, готови да стрелят. Панов и Попов минаха между оръдията и се спряха при пехотата. Тук бяха събрани офицерите. Панов им каза:

— Ето нá, Попов дава честна дума, че няма да ви нападне.

Попов повтори обещанието. Панов дръпна настрана Марчина и няколко минути му приказва: сетне даде заповед на дружината да тръгне към пепиниерата (сега Борисовата градина), дето се намираше в тоя момент Струмският полк. На връщане Попов усили патрулите и пусна музиката по града.

В София бе сега голям празник. Публиката, която в продължение на три дена от страх бе гълтала своята скръб и своето негодувание, сега се радваше шумно, с радостта на пленници, на които е възвърната свободата.

Дългият кошмар бе се разсеял. По улиците хората се приветствуваха. Весели групи вървяха подир музиката в такт. Пред Военното министерство, пред двореца множеството манифестираше в името на княза. Чуваха се гласове: „Къде ли е сега той, горкият?“ Това чувство на състрадание, с което в 1879 г. България го посрещна, като го видя тъй млад, сега никнеше в сърцето на ония, които мислеха за неговата зла участ. Къде бе той — никой не знаеше. Обаче всички очакваха неговото близко възвръщане. За тълпата станалата промяна не можеше да бъде освен една реставрация.

Затуй тя бе незлобива в своето тържество. За отмъщение никой не помисли. Единствената репресия бяха дюдюканията, с които бяха съпровождани детронаторите, когато се показваха на улицата. От държавните учреждения бидоха смъкнати руските знамена, окачени в голямо количество на 9-и, но това стана без никаква демонстрация, само за да се премахне час по-скоро символът на новата васалност.

Единственият инцидент в София биде предизвикан тоя ден от Яблански, когото капитан Г. Попов гони по улиците в револвер в ръка. Обаче причините, по които Яблански дразнеше света, едва ли можеха да се нарекат политически.

В София опасностите от кръвопролития бяха горе-доле отстранени, но провинцията оставаше заплашителна. Каравеловото министерство бе съставено без знанието на Търново и на Пловдив. Щяха ли те да признаят една власт, родена в грях, тъй като тя водеше произхождението си от Груева? Въпросът за княза, останал неразрешен през снощните преговори със Стамболова, нямаше ли да бъде сега още по-голямо препятствие поради задължението на Каравелова пред детронаторите и пред Богданова? Не преди малко Панов бе получил от Пловдив тоя недвусмислен ултиматум:

Незабавно разпоредете, щото вътре в 24 часа негово височество князът да бъде освободен в наша българска територия. В противен случай вий с майор Груева ще отговаряте с главите си. №205.

Главнокомандующий българските войски. Подполковник Муткуров

За настроението в Пловдив тоя документ не се нуждаеше от коментарии. Стамболов не бе тъй брутален в своите изявления; но и неговото мнение изглеждаше в това отношение окончателно установено. Панов се надяваше най-много на своето лично приятелство със Стамболова; Каравелов — на стария си престиж. Те не си правеха обаче големи илюзии.

Преди пладне — часът не е известен точно — Панов вика Стамболова на телеграфа и му разказва накратко как се е образувало Каравеловото министерство и регентството. Той добавяше:

„Руското агентство и всичките други представители се отнесоха съчувствено към новото правителство, обещаха поддръжка и припознаване от всичките сили.“

Стамболов бе изненадан от това съобщение. Без съмнение и неговата амбиция се накърни от това, че една нова власт се бе съставила без негово съгласие. Той отговори остро:

„Отде взехте толкоз сила и смелост да правите работа, когато сами виждате, че сте останали с един град и няколко деморализирани войници. Това ли беше яйцето, което толкова мътихте и което излезе запъртък? Преди да правите правителство и да съчинявате прокламации, трябваше да имате съгласието на хората, които разполагат с войската и населението… Подир това, което стана, как може да се повери управлението на хора, които не съумяха нито да запазят властта, нито да се ползуват от нея. Регентството не одобрявам; в него не мога да вляза. Правителството, съставено от вас, не познавам.“

При всичкото си недоволство Стамболов не искаше да скъса със София. Той каза, че ще се съветва предварително с Муткурова. Между туй дойде на станцията Каравелов и отправи до Стамболова приятелски позив:

„В името на дружбата и на интересите на отечеството аз те моля да не правите нищо. Ний имаме поддръжката на Русия и на всичките сили. Муткуров може да бъде главнокомандующи, защото у нас няма такъв. Аз те заклинам: ако не желаеш руска окупация и нападение от Сърбия, да дойдеш незабавно в София, като съобщиш на Муткурова. Помисли, преди да се решиш на нещо.“

На Каравелова Стамболов отговори също, че иска преди всичко да размени възгледи с Пловдив.

Стамболов и Муткуров се споразумяха лесно. Те бяха еднакво раздразнени от претенцията на Каравелова да наложи своята власт. Стамболов заяви:

„Против лицата нямам нищо; противен съм на безпардонността и смелостта на софийските фалирали патриоти, които си въобразяват, че всичко става, за да бъдат те добре настанени, и че е достатъчно да се прогласят пак за министри и патриоти и цял свят да им ръкоплещи.“

Муткуров бе получил също известие за новото правителство и бе свикал по тоя повод военния съвет. Той предлагаше да се действува круто спрямо натрапениците.

„Сега отивам на заседание, каза той. Уверен съм, че съветът ще сподели изказания ми възглед и възможно е, за да се прекрати анархията, да реши незабавно отправление по ешелонно към София. Тази вечер имам на разположение доста голяма военна сила. Ежедневно ще пристигат според дадените маршрути най-малко по два полка.“

Часът бе два и половина, когато Муткуров даваше тия сведения. Подир малко Стамболов поднови съобщението от София. Отзоваха се Панов и Каравелов. Стамболов им заяви, че те не са имали право да съставляват регентство, без да питат него и Муткурова. Панов се извини:

„Положението беше такова и аз имах толкова много работа, щото нямах време да се посъветвам с тебе… Телеграфът беше в техни ръце… нямаше възможност.“

Той напомнюваше на Стамболова, че го е увещавал да вземе командата на софийските войски и му е обещал да дойде в София; оплака му се от заплашванията на Муткурова:

„За изпъждането на княза… никаква отговорност не мога да нося… Когато стана свалянето, мен нямаше в София.“

Стамболов отговори:

„Аз те упълномощих да вземеш гарнизона, а не да правиш правителство. Регентството е немислимо. Според 19-и член на конституцията е възможно само наместничество.“

„Приказвам ви да не изпращате никъде никакви прокламации, защото скоро ще има наместничество и ние оттука и от Пловдив скоро може би да потвърдим вашето правителство.“

Всичко се свеждаше, значи, към това: дали ще има регентство (което значи, че България е без княз) или наместничество (институт, предвиден от конституцията за случаите, в които владеющият княз се намира вън от пределите на държавата си). Въпросът не бе само юридически: той изчерпваше всичкото политическо значение на момента.

Панов попита:

„Желаете да ви съобщя една телеграма от руския император за сведение?“

— Желая.

Телеграмата гласеше:

Государь император, принимая живейшее участие в судьбах Болгарского Народа, ополномочил Г. Богданова передать временному правительству что все влияние России направлено к тому чтобы охранить Болгарию от внешней опасности, которую создал необдуманный образ действий княза Александра…

Что касается объединения, то понимая вожделение Болгарского Народа, Его Величество полагает что означенная цель может быть достигнута лишь мирными усилиями, что в этом отношении Болгарам лучше всего положиться на известное им доброжелательство России, которая находит прежде всего необходимым поберечь Болгарию от новых испитаний. Государь Император надеется что временное правительство соумеет поддержать дух народа и обезпечить порядок внутри страны, избегая при том насилие и не увлекаясь партийными интересами.

Панов след това пак разправи как се съставило Каравеловото правителство: то се наложило след оставката на Груева. Трябвало на всяка цена да се тури край на безначалието в страната, защото имало опасност от сблъсквания в самата София. Той казваше, че „смутовете ще предизвикат несъмнено окупацията на Южна България от турците и на Северна от русите.“

Той правеше пак позив към Стамболова:

„В тия мътни и опасни времена всички сме разчитали на твоето съдействие и вярвам, че няма да ни го откажеш.“

За невръщането на княза Каравелов бе успял вече да намери една формула. Панов я повтаряше Стамболову:

„Възстановлението на княза от друго пронунциаменто ще състави лош прецедент.“

Излизаше на сцената пак старата комбинация, която Стамболов бе предложил, тоя път обаче обърната срещу него: да се чака свикването на Велико народно събрание и то да каже последната дума. Засега нужно бе да се въдвори преди всичко редът в страната: затова канеха се Муткуров и Стамболов да дойдат в София. За себе си Панов не предявяваше никакви претенции:

„Каквото и решение да вземете, аз съм готов да се подчиня.“

Той молеше само Стамболова да каже на Муткурова да престане със своите заплашвания. Панов бе много уморен.

„Нощес съм спал, каза той, само 3 часа. От тая сутрин не съм турил залък в устата си. Ще отида малко да похапна.“

Преди да си отиде, той каза, че се е получила телеграма от Любомски, Белинова и Узунова, които заявили, че признават Каравеловото правителство.

Каравелов бе телеграфирал на Любомски:

„Реших се да съставя привременно правителство за въдворение реда и тишината, защото в противен случай ни угрозява окупация на Северна България от русите, а може би на Южна от турците.“

Отговорът на Видинския гарнизон бе едно пълно присъединение към правителството му.

Между туй прокламацията на Каравелова се получи по телеграфа в Търново и Пловдив. На часа 9 и половина вечерта Стамболов и Муткуров подновиха разговора си и си съобщиха взаимно решението да не допуснат обнародването на тази прокламация. За разрешението на кризата те бяха на разни мнения: Стамболов предлагаше да се състави от него, П. Р. Славейкова и Никифорова едно наместничество, което да утвърди Каравеловото министерство; Муткуров искаше, щото Стамболов да остане като единствен княжески наместник, а министерствата да се управляват от главните им секретари, а той да остане главнокомандующ на войската. Остана да се произнесе военният съвет.

Докато Стамболов водеше тоя разговор, предадоха му една депеша, изпратена от Корабарова от Рени. Тя бе адресирана до Груева и гласеше:

Днес в 5½ часа пристигнах. Няма никакво разпореждане. Отговорете какво да правя.

Същата минута Стамболов му телеграфира:

Рени, капитан Корабарову

Върнете незабавно яхтата заедно с принца Батенберга и хората и се установете в Свищов. Резултата телеграфически явете. №84.

Главнокомандующи войските: майор Груев

В провинцията тоя ден (12-и) не стана нищо особено. Гуджев и Дуков бяха арестувани в Сливен; Шумен бе изолиран от всяко телеграфическо съобщение; Русчук още се колебаеше. Блъсков на път за Търново се уплаши да не би Стамболов да се отнесе зле с него и реши да се върне обратно.

Гарнизоните не безпокоеха вече Стамболова; той имаше на разположението си достатъчно войска, за да ги смаже. Освен това той знаеше добре, че у военните политическа смелост няма. Тъмната точка бе в София, дето трябваше да се бори с държавни мъже, хора от собствената му партия. На часа 12 и 47 м. той отправи към Панова една дълга записка. Съобщаваше му преди всичко, че е спрял Каравеловата прокламация:

„Регентството не признавам, понеже князът нито е малолетен, нито е умрял, а само е отделен и е вън от пределите на държавата; в такъв случай може да се назначи само наместничество съгласно чл. 19 от конституцията.“

„За лицата на това наместничество кога и кой трябва да ги назначи: дали софийските въстаници, или ние, защитниците на реда и закона, пак трябваше да се помисли.“

Той разправи за разговора си с Муткурова и за плана, който бе му предложил. Без да получи отговор от него, той не искаше да се произнесе окончателно.

„Аз не искам да работя в разногласие с него, защото тогава ще станат шест разни български царствица.“

Стамболов не губеше надеждата да дойде до едно споразумение със София. Неговата записка въпреки тук-таме някои остри изрази бе в помирителен дух. Само когато заговори за княза, тонът му стана нервозен. Известието, че князът е в Рени, бе го раздразнило ужасно. Той съобщаваше Панову:

„Ако това последното е истина, съветвам авторите му да си намерят място вън от България.“

Особено го озлобяваше участието в преврата на Кесякова, руски поданик.

„Истина ли е, че Константин Искрич Кесяков тоже се подвизавал и може би станал причина и много наши младежи да влязат в това позорно дело? Ако е истина, кажете от мене едно много здраве и му предложете да напусне завинаги България, защото инак заслужава да се обеси. Чужди поданици да предвождат тълпи от вагабонти могат да бъдат само хора, подобни на Кесякова. За нашите поданици има амнистия, но не и за чуждите мерзавци подкупници.“

За връщането на княза Стамболов настояваше повече от всякога:

„Щом князът стъпи в България, всички ще бъдат за него. Каравелов и ти ли ще бъдете противни? Телеграфираш ми, че Видинският гарнизон поздравил вашето правителство; и аз се удостоих да получа (от него) поздравление, на което краят беше следующето: «Изпратих депутация да търси княза. С нетърпение го очакваме да се върне в земята ни.» Как ви се харесва това? Вие отбягвате да говорите открито за идването на княза в България, но аз мога да ви уверя, че скоро всинца ще бъдем принудени да го търсим.“

„Ако е отишъл в Русия, не зная как можем оттам да го вземем. Боя се, че със своята азиатска политика тя ще стане причина за европейска война, и то за нашия княз. Защото, ако някои си мислят, че той не е български княз, във всеки случай той е германски поданик от висока фамилия.“

Накрай Стамболов питаше:

„В името на кого ще управляваме и съдиме народа и какво средство ще употребим да убедим защитниците на княза да се откажат от него?“

13 август

Още когато се обяви против преврата, Стамболов издигна срещу революционното насилие една законна власт. Тая власт трябваше сега да се организира. Необходимостта бе още по-належаща след оставката на Груева. Това щеше да бъде средство да прекрати колебанията на Каравелова чрез един свършен факт.

На 13-и сутринта, часа 9, Стамболов повика Муткурова, за да му съобщи следния свой проект за прокламация към българския народ:

„Понеже софийският преврат стана причина за неволното отдалечаване из пределите на отечеството за известно време на нашия любим княз Александър І, обявяваме, че в неговото отсъствие съгласно чл. 19 от конституцията, управлението на страната се възлага върху наместничество, състояще се от председателя на Народното събрание г. Ст. Стамболова за председател на наместничеството, от г. Петко Славейкова и господин Г. Д. Начовича, дипломатически агент в Букурещ, за членове на наместничеството. За главнокомандующ на всичките български войски остава и занапред г. подполковник Сава Муткуров. Министерството ще се състои от следующите лица: г. Петко Каравелов — президент-министър и министър на финансите, г. В. Радославов — министър на вътрешните дела, г. К. Стоилов — министър на външните дела и вероизповеданията, г. майор Панов — на военните работи, г. Т. Иванчов — министър на народното просвещение, ……… на правосъдието.^[17] Като поверяваме защитата на интересите на отечеството и управлението на горните лица, обявяваме, че ще употребиме всичките зависещи от нас старания за запазването на мира и тишината в страната и за въдворение на законния ред и порядък, за осигуряване живота, имота и честта на всичките живущи в държавата. До възвръщането на княза Александра І на българския престол страната ще се управлява от негово име и по действующите сега закони и наредби. Призовавам всичките български граждани да се подчиняват на законно установените власти и да изпълняват безпрекословно всичките техни законни разпореждания и заповеди.“

„Като сме дълбоко убедени, че всичките български граждани ще ни подадат своята помощ, за да спасим отечеството от гибелната пропаст, в която го тикнаха авторите на софийския преврат, призоваваме божията помощ на всичките наши дела и начинания.“

Стамболов настояваше пред Муткурова да се съгласи веднага за обнародването на тая прокламация, която трябваше да бъде изпратена в София като един вид ултиматум.

„Ако се още маеме, каза той, ще дадем сила на Каравеловото регентство и ще се породи разкол, по-опасен от бунта, защото сега повидимому стоят начело правителството софийско хора, които не са омацани в преврата, и с тях открита борба ще бъде по-тежка.“

Муткуров признаваше основателността на тия доводи, но той не смееше сам да вземе никакво решение. Над главата му стоеше един военен съвет, твърде ревнив за своите права и твърде мнителен. Всичко за тоя съвет бе подозрително: поведението на Каравелова и преврата, ролята на Панова в последните дни, умереността, която показваше Стамболов в своите преговори. Специално за Панова съществуваше около Муткурова едно предубеждение, което осуетяваше всичката добра воля на Стамболова. Мислеше си — което бе вярно, — че Панов, като е получил командата на софийските войски, взел е задължение, че няма да допусне възвръщането на княза. Новината бе дошла в Пловдив чрез английското консулство. Муткуров разказа Стамболову:

„Вчера дойде при мене английският консул и ми заяви, че според сведенията, които имал от София, от английското консулство, сегашното тамошно правителство начело с г. Каравелова държало се твърде съмнително по отношение верността му към негово височество и че както се види, да е в споразумение с руското агентство. Заради това предупреди ме да бъда предпазлив било за произнасянето ми за припознаванието му, било за изпълнение на разпорежданията, направени от него. Въобще да бъдем крайно предпазливи.“

Стамболов се бе досетил за задкулисните работи, станали в София, но не искаше да тревожи още повече Муткурова; затова му каза:

„От Каравелова се не боя, докато наместничеството е в моите ръце и войската в твоите, никой нищо не може да извърши.“

Той даваше своите мотиви:

„Ако видим, че министерството не отива добре и е против княза, аз със Славейкова като княжески наместници всяка минута можем да го смениме и да поставиме ново министерство.“

Муткуров съобщи Стамболову, че Груев, Бендерев и Радко Димитриев се били скрили; предполагало се, че са минали границата през Цариброд. В действителност Р. Димитриев, преоблечен като овчар, с торба на рамо, бе взел пътя за Пловдив през Ихтиман; а Бендерев и Груев тръгнаха за Дунава, отдето мислеха да бягат в Русия през Влашко. В тоя момент обаче за тях не се знаеше нищо положително освен това, че са излезнали от София.

Положението в София бе наистина много тревожно. Попов продължаваше да удря по сабята си и да иска велегласно княза; артилерийският полк заявяваше, че ще бомбардира столицата, ако не му се дадат гаранции, че князът няма да бъде възвърнат по никой начин. Панов, който досега успешно бе играл ролята си на посредник, почваше да губи своето влияние. Каравелов след изчезването на Бендерева и на Груева нямаше вече съприкосновение с войската. Впрочем сам той бе твърде много слисан, за да може да господствува над другите.

Упорството на Стамболова и Муткурова смути Каравелова, който — нервозен човек — лесно се поддаваше на отчаяние. Поел властта без особена радост, той бе готов да я сложи без никаква тъга. Да се управлява България в тия моменти не бе голямо изкушение за никого, а най-вече за един човек, който от властта бе вкусил главно диктаторството. Диктаторство имаше наистина и сега, но други го упражняваха — тия, които спряха прокламацията му, прекъснаха му съобщенията с провинцията и го оставиха безпомощен в София срещу две враждующи войски, от които нито една не му се подчиняваше напълно.

На часа 10 и половина сутринта Каравелов отиде в телеграфната станция, придружен от Панова, Никифорова, Стоилова; повика Стамболова, за да му каже:

„Положението от ден на ден става по-опасно. Струмският и артилерийският полкове стоят на позиции против Софийския и кавалерийския полкове. Пазарджик е въстанал против Муткуров. Един изстрел, и окупацията е готова, с окупация на Южна България от Турция. Ето причината защо ние взехме средно положение. Ако вие и Муткуров не се съедините немедлено с нас и не ни дадете възможност да упражним властта с всичката потребна енергия, ние ще се оттеглим немедлено. Резултатът ще бъде, че ще се сбият полковете, положителен резултат от което ще бъде окупацията на България от Русия и на Румелия от Турция. Вашият отказ от вчера насам разклати нашия авторитет твърде много.“

„Ний никак не сме далече от едно споразумение, отговори Стамболов, който бе загрижен преди всичко да не докарва положението до крайност. От вчера насам сé за това се разговарям с Муткурова. И ний не сме в по-добро положение от вашето, защото имаме задължения към хората, които тръгнаха подир нашето повиквание.“

Задължението бе да се повърне князът, от името на когото Стамболов бе взел властта. А на тая тема Каравелов неохотно приказваше. Това щеше да се узнае скоро и да усили още повече породените подозрения спрямо София. „Провинцията гледа с голямо недоверие на столицата“ — съобщаваше Стамболов. Той настояваше пак да се състави час по-скоро наместничество със силно правителство, което да бъде в състояние да смаже всяко съпротивление. От чужда намеса той се не боеше:

„Аз имам сношение в Букурещ с Начовича и от него положително знам мнението на великите сили, че никой няма да допусне окупация на България.“

Каравелов и другарите му отговориха:

„Разумейте, че ний не предрешаваме въпроса за княза, ний искаме да спазим реда, да не дадем повод за окупация.“

За княза те повтаряха вчерашното предложение на Панова:

„Въпросът ще се реши от Великото народно събрание. Възвръщането на княза на българския престол зависи главним образом от волята на княза, който по всяка вероятност ще постави за условие на възвръщанието си съгласието на всички велики сили и формалното обещание от страна на Русия, че няма да му бъде враждебна занапред.“

Стамболов мислеше преди всичко за България, после за княза. Той отсече:

„Ако князът не пожелае да се върне или тури условия невъзможни, тогава ще търсим друг княз.“

После по искането на Каравелова даде сведения за положението в провинцията:

„За Варна, Русе и Сливен ви заявявам, че са напълно с нас. От депешата, която ще изпратя, ще видите, че Русенският гарнизон проси, като за най-голяма милост, той да посрещне княза. Сливенският полк довечера ще бъде в Сарамбей. Градът Сливен направи митинг от 3000 души. Гуджев и Дуков арестувани. Радославов и Живков довечера стигат в Търново. Представителите от Ловеч, Севлиево, Габрово, Търново, Разград са тук при мене на станцията. От Стара Загора съобщава ми Заимов, че имало недоволствие, но не и открито съпротивление.^[18] Шуменски гарнизон днес ми се извинява, че и досега не му били известни работите и че той е за защитниците на правото и закона, но привременно щял да стои още един-два дена неутрален. От всяка страна пристигат поздравителни телеграми.“

Каравелов удари сега на другата страна. Понеже от Пловдив и Сливен спираха шифрованите депеши на агентите от София, той помоли Стамболова:

„За бога, пуснете телеграмите на дипломатическите агенти. От сръбската граница приемаме крайно обезпокоителни сведения. Единственото средство да избегнем едно сръбско нашествие е посредничеството на Силите, особено на Русия. Всички тук агенти са обещали да гарантират целостта на българската територия. Но трябва да им дадем средство, за да могат да си изпълнят обещанието.“

Стамболов обеща да им даде линията през Русе, но не и Пловдив, която зависеше от Муткурова. Каравелов, който не изпускаше никога из предвид финансите, му забеляза ни в клин, ни в ръкав:

„Не вдигайте много глава, защото казничействата са празни. Може да се окаже нужда от мобилизация.“

Безгрижен, Стамболов му отвърна:

„Ако няма пари, от туй не ще стане по-топло нито за вази, нито за нази.“

За да охлади тоя невъзмутим оптимизъм, Каравелов му съобщи една телеграма от трънския окръжен управител Атанасов, която казваше:

„Някой пътник, идущ от Сърбия, съобщил управителю на дъсченокладенската митница, че властите в Сърбия пристъпили към бързото събиране на войската, и то без разлика от 18 до 50-годишна възраст. Това същото потвърдил и началникът на Власинският митен пункт с едно частно писмо до горния управител. Всичко това ставало толкова бързо, щото употреблявали и голи ножове в ръка.“

Докато преговаряше с Каравелова, Стамболов водеше едновременно разговор с няколко градове. Три апарата бяха непрестанно в действие. По жилетка, ръцете мушнати в джебовете, главата вдигната над разкопчаната риза, Стамболов се разхождаше из стаята и диктуваше. Той сега повика Пловдив, съобщи на Муткурова за критическото положение в София и пак настоя:

„Моля да приемете прокламацията ми, че и ако тогаз артилерийският и Струмският полкове не се подчинят, ще трябва да тръгнете незабавно за София, за което още сега направете разпореждание, като изберете за център на съсредоточението ви висините Ихтиман или Вакарел.“

Военният съвет не одобри прокламацията, но взе мерки за съсредоточението. На 13-и тръгна от Пловдив под началството на капитан Велчева авангардът в състав: 9-и пловдивски полк, 3-и артилерийски полк и 3-и конни полк. Той следваше пътя: Пловдив — Т. Пазарджик — Ветрен — Ихтиман.

Контрареволюцията вървеше бързо към своята развязка. Намери се най-сетне и князът. Подиробед (13-и) получи се следнята телеграма, изпратена от Корабарова до Груева от Рени на часа 11 и 40 м. преди обед:

„Сдадох го в часа 10 на руските власти. Чакам заповед за тръгвание.“

Станало бе това, от което най-много се боеше Стамболов. Напук на всяко право русите можеха да задържат своя пленник, докато анархията избухне в България.^[19]

Пред никакво положение Стамболов не се чувствуваше обаче обезоръжен — толкова дълбок бе оптимизмът у тоя необикновен човек. Той се улови сега за последнята надежда, твърде проблематична: Корабаров, който бе предал княза, не можеше ли да го поиска назад? За всеки случай до властите на крайдунавските градове биде изпратена следнята депеша:

Търново, часът 4 и 10 м. подир пладне.

Поставете караули при заминуванието на яхтата да връчат следующата телеграма капитану Корабарову в яхтата.

А така също и до Корабарова:

Рени, капитан Корабарову

Привременното правителство падна. Майор Груев, капитаните Бендерев и Димитриев побегнаха. От името на Народното събрание и на негово височество заповядвам ви, дето и да ви намери тази депеша, да потребувате назад н. височество, на когото сте го сдали, и да го доведете в Русе, инак ще отговаряте с главата си. Председател на Народното събрание и наместник на княза:

С. Стамболов

Начович бе имал същата идея в Букурещ. Той телеграфира на българския търговец в Галац Гаврил Аврамов да проводи специален човек в Рени, който да предаде на капитан Корабарова заповедта за възвръщането на княза. Но бе вече късно. Пратеникът на Аврамова стигна в Рени на часа 12, когато яхтата бе тръгнала вече да се връща.^[20]

Стамболов направи и друг един опит: той се отнесе направо до руския цар. Опит без големи илюзии, но характеристичен все пак за идеите на Стамболова в това време. Телеграмата бе съставена тъй:

Его Императорскому Величеству Государю Императору Александру ІІІ.

Болгарский народ и войско болгарское коленопреклонно просят покровителя своего Великого Монарха соблаговолить высочайше повелеть надлежним российским властям освободить болгарского княза Александра І и дать эму возможность возвратиться в Болгарию, так как его отсуствие может дать повод к внутренным безпорядкам и братоубийственной войне, что крайне нежелательно в нынешних тяжелых для Болгарии обстоятельствах.

От имени болгарского народа осмеливаюсь всепокорнейше просить Ваше Императорское Величество взять под свое великодушное покровительство столь облагодетельствуванную Россией Болгарию, чтобы законный порядок был сохранен в этой молодой и многострадальной стране.

Вашего Императорского Величества всепокорнейший слуга

Председатель Болгарского Народного Собрания

Стефан Стамболов

Върху оригинала на тази депеша, написан с ръката на Т. Китанчева, четем тази бележка: „Спряна по заповед в Русе.“ Заповедта очевидно не можеше да иде освен от Стамболова. Но по кои мотиви? Неизвестно. За тази телеграма Стамболов съобщи и в София. Той добавяше: „Отвсякъде получавам депеши и все за княза ме питат. Не може да се издаде никаква прокламация без името на княза, защото, ако го не споменем, ще загубим и ний доверието на народа и войската и тогава няма да остане в България човек, който да може да въдвори мира и тишината.“

Каравелов не искаше да влиза сега в спор по тоя въпрос. Стоилов се намеси:

„Заповядайте да се пропущат дипломатическите депеши, защото за нас са от голяма важност. Особено е важно да се пропущат депешите на Гадбан ефенди. Имаме сведения, че на македонската граница има движение и пикети от турска войска.“

Стамболов обеща. Върху тая помирителна нота се спряха тоя ден преговорите му със София.

На 13-и Стамболов приказва и с Шуменския гарнизон. Той увещаваше още веднъж тримата полкови командири, напомнуваше им верността към княза, законите. За София, с която те нямаха никакви сношения, той им съобщаваше, че бунтовниците са се предали, че властта им е минала в ръцете на Панова. После, оратор винаги, когато един силен порив го повдигаше, той запита:

„Не виждате ли в какво трудно положение е отечеството ни? Не чувате ли, че сърбите се мобилизират? Какво чакате, та се двоумите? Междуособна война ли? Окупация ли, или чуждо нахълтване? Не зная какво още да ви говоря! Разберете, хора божии, че България пропада, и дайте ръка да я спасим, инак нека отговорността и проклятието на народа падне върху ви.“

Стамболовите думи стреснаха командирите, тъй надменни преди три дена. Положението тук се бе много влошило. Шиваров се върна от Варна много уплашен. Шуменските граждани явно негодуваха; те принудиха офицерите да свикат общи събрания, за да се разисква върху поведението, което ще държат градът и гарнизонът. Войската не бе много сигурна, тъй като някой бе пръснал Стамболовата прокламация между долните чинове. Между самите командири не съществуваше вече пълно съгласие. След едно бурно заседание, което се продължи до тъмно, капитан Диков се оттегли, като каза на офицерите си: „Преславци за мною.“ Те тръгнаха подир него. Артилеристите се уплашиха да не бъдат нападнати през нощта от пехотата. Те заповядаха^[21] на войниците да очистят пушките от батареите, стари пушки, от които едно време Ернрот бе пратил по 18–20 на батарея. Нападение немá, но деморализацията почваше вече. Капитан Тянков, главният инструмент на детронаторите в Шумен, поиска отпуск: той се готвеше вече да бяга. Другите бяха отчаяни. Другите се отнесоха към Муткурова, който потвърди сведенията на Стамболова и ги покани в доста заплашителна форма да се присъединят към общонародното движение. Те обещаха да се произнесат скоро и същия ден изпратиха до Стамболова тая записка:

Господину Стамболову

Търново

Като оставим настрана дадената клетва на фалшивото временно правителство, която сама по себе си пада, щом това правителство не съществува, като оставим настрана членовете и ст. от разни устави, които, смешно да кажем, по-добре са известни нам, и наконец, като оставим настрана разрешението на войниците от дадената клетва за другите гарнизони, да извършат това, понеже не намираме в закона такъвзи обрет, желаем сериозно да пристъпим към делото, като ви молим да съобщите: каква ви е целта за съсредоточавание на войската (Приморийски полк тръгнал за Пловдив). Какъв е планът за вашите действия, какви са вашите отношения с Каравелова, който е днес на властта, и защо единомислениците до вчера съставляват две противоположни правителства. Разяснете ни писмено и пратете с куриер. Ще пазим вашата тайна. Трябва да знаете, относително сръбската мобилизация и въобще към външните врагове ний действуваме задружно и сме готови да подадем ръка за общо действие.

Подполковник: Шиваров

Капитан: Козаров

Капитан: Диков

Ротмистър: Людсканов

14 август

Потеглюванието на авангарда от Пловдив за Ихтиман предизвика в София голямо вълнение. Стълкновението, вчера вероятно, днес изглеждаше неминуемо. Всяка минута опасността растеше поради възбуждението на неизбягалите още детронатори, подстрекавани от руското военно аташе. „Полковник Сахаров, разказва генерал Вазов, ни казваше, че трябва да се пролее кръв, за да се осуети връщането на княз Александра и да остане поне един положителен резултат от преврата.“ Тия внушения почваха да завладяват умовете в артилерийския полк, дето чувството на самосъхранение бе по-силно.

На часа 9 сутринта министрите отидоха на станцията. От тяхно име Т. Иванчов повика Муткурова. Почна се следният разговор:

Т. Иванчов. Артилерийският и Струмският полкове стоят на позиция срещу Софийския и кавалерийския полкове; едва се въздържат да не дойдат в стълкновение. Необходимо е да знаем идат ли вашите войски и кога ще пристигнат, за да знаем какво да правим. Никифоров мисли, че е по-добре да не идат вашите войски тук, защото в тоя случай може да стане в действителност стълкновението.

Муткуров. На разположението ми са и се събират и се съсредоточават по пътя между София и Пазарджик три пеши бригади, един артилерийски и един кавалерийски полкове. Освен това явяват се маса доброволчески чети. Щом съсредоточението се извърши, в едно непродължително време ще бъдат пред София. Аз не мисля, щото незначителните бунтовнически части да се съпротивляват на тая сила, и ще трябва да се предадат, още повече че според имеющите се у мене достоверни сведения народът навсякъде в Северна и Южна България е дълбоко възмутен от мизерния постъпък на тия бунтовници и заявява (че е готов) да жертвува мило и драго, за да се накажат тия изменници.

Т. Иванчов. Досега ний упазихме мира и тишината, предотвратихме окупацията. Ако дойдете вий с войските си, ще има смутове и сражения и окупацията е неминуема. Това ни е заявил категорически Богданов. Искаме категорически отговор. Каравелов и другите министри са тоже тука.

Муткуров. Ний гледаме иначе на работата. Малко странно ни се види категорическото заявление на Богданова. Кой се е стремил да ни окупира и кой е готвил смутове, ако не руското правителство? Не е ли сега най-удобният случай за него да иска да стане смут, за да намери почва и причини; а пък сега то искало спокойствие и щяло да ни окупира. Какво ще стане със състоянието на позициите на двете войски, това не е ли вече смут и ще ли се укрие от света? Аз мисля, че съветите на Богданова да се не взимат енергични мерки спрямо мятежниците и с дългото стояние на това положение са, за да се деморализира народът и армията и да се продължава анархията, за да имат причини да искат окупацията за въдворение на реда или же да накарат народа да привикне с идеята за изпъждането на княза, като агитират, че неговото възвръщане е невъзможно. Аз съм на мнение да им предложа (на детронаторите) да сложат оръжието си и да чакат помилвание от княза; в противен случай бързо и енергически да се принудят със сила към същото. С това ще се въдвори законният ред и тишина, и няма да има повод за окупация от когото и да било.

Муткуров не даваше голяма вяра на думите на Богданова, че може да последва окупация. За да го убедят, че опасността е сериозна, министрите му казаха:

„Знайте, че това мнение не е само на Богданова, но и на всичките агенти. Припомняме ви, че ний тука сме в положение да знаем най-добре работите. Молим ви не правете никакви разпореждания, преди да се споразумеете с нас, иначе отхвърляме отговорността за всичко. В името на отечеството ви говорим. Въпросът за мятежниците ще дойде своевременно. Сега е най-важното да се спази редът и тишината. Ако вие спрете войската, която иде за София, ний тук ще задържим тишината. Каравелов, Стоилов, Панов, Гешов, Иванчов, Никифоров.“

Муткуров слушаше английския консул Джонса, който всеки ден идваше на станцията, че Европа няма да допусне окупация.^[22] Той възрази на министрите:

„Мненията на иностранните консули и посланици и ний знаем много добре и те са съвсем противни на тези, които вий изказахте, а, напротив, съгласни с нашето поведение. Что се касае за отговорността от последствията, разумева се, че остава отгоре ми.“

Тоя енергичен език бе съвсем нов у Муткурова. Съзнанието на силата бе преобразило съвсем мекия и колеблив човек: той говореше сега като заповедник. Неговото упрямство бе поразило и Стамболова, но той го отдаваше на влиянието на военния съвет, който инстинктивно вървеше към диктатура. И това бе един от мотивите, които караха Стамболова да бърза със съставянето на едно гражданско правителство. На часа 10 и 35 м. сутринта той телеграфира на Каравелова:

„Става два дни водя преговори с пловдивските големци за образуване на министерство и наместничество; не можем да дойдем до едно съгласие за военния министър. Аз предложих, че за такъв трябва да бъде непременно или Панов, или Никифоров. Не щат нито едного от тях. Така щото това е причината, задето досега не ви отговорих. Мъчно било да правиш казаслък с камили. Добре ли е да стане министерство без военен министър, само с управляющи, или да я караме, както досега, без всяко редовно правителство? Аз мисля, че министерство и наместничество бездруго трябва да има, защото без тях претенциите на пловдивските приятели ще пораснат до безобразие; и за управляющи на Военното министерство да се назначи привременно майор Попов, командир на Софийския полк. Ти какво мислиш? Радославов тая сутрин с Г. Живкова тук стигна.“

Разговора водеха от София всичките министри воглаве с Каравелова. Те отговориха на Стамболова:

„Ако Попов се назначи — който сега служи много добре като комендант на града — за военен министър, то двата полка, Струмски и артилерийски, ще се ударят със Софийския полк и кавалерийския. Разумейте веднъж завсегда, че всичките наши усилия са устремени да отстраним чуждото вмешателство. И знайте, че има хора, които желаят тази окупация, искат да я предизвикат. Най-малкото смущение ще докара тоя резултат. Ако някой е недоволен от членовете на тукашното правителство, то знайте, че всеки от нас е готов да се оттегли от министерството, но ако цялото се оттегли колективно, то пак чакайте окупация вследствие сблъскването, което ще стане тука между полковете.“

Всички, без Панова, добавяха:

„Тук само Панов може да удържи Струмския и артилерийския полкове от сблъскване със Софийския. Засега е невъзможно оттеглянето на Панова. Когато работите се усмирят и духовете уталожат, тогаз може да се отстрани Панов и да се назначи друг.“

Те го помолиха да предаде тия записки на Муткурова.

Стамболов. Ще предам записките, но ако от два дена насам не сме се споразумели, то причината е, че пловдивските офицери не щат Панова и Никифорова. Не ще ли е добре Стоилов да бъде временно управляющ на Военното министерство, а Панов да остане началник на Софийския гарнизон?

Каравелов, Стоилов и пр. От Попова не можем да вземем гарнизона.

Стамболов. Тогава моля Олимпия да сдържа войските, нему послушни, и да не допуща до стълкновение.

Положението изглеждаше безизходно. То бе толкова по-опасно, че не можеше да се продължава тъй. Детронаторите бяха твърде много възбудени, за да чакат, щото времето да донесе едно разрешение; времето — това щеше да бъде: Муткуров на път за София, княз Александър възвърнат и като връх на всичко, наказанието на клетвопрестъпниците. Инстинктът на самосъхранението можеше да заговори у тия хора и да ги тласне към решения, които не бяха породили у тях нито моралното чувство, нито амбицията. Има един предел, зад който крайният страх се смесва почти с крайната дързост. До тоя предел Муткуров можеше да докара работите, ако следваше внушенията на своя военен съвет.

Това не бе единствената грижа на Стамболова. От Видин му идеха също големи главоболия. Любомски, след като се подчини, бе още по-досаден, нежели когато се колебаеше. Сега той даваше всеки ден съвети като свой човек, съчиняваше проекти за защитата на Крайдунавска България, която от никого не бе заплашвана, и правеше изумителни екскурзии във външната политика. Една чудна идея бе го обхванала всецяло: да има на разположението си нещо като флотилия. Няколко пъти той телеграфира на Стамболова, за да иска да се прати във Видин „Голубчик“^[23] под командата на Луцки. Стамболов най-сетне се съгласи. Оказа се обаче, че „Голубчик“ не е в състояние да плава и че Луцки е арестуван.

Това бе друга неприятна история. На 9 август Луцки, руски офицер на служба в българската флотилия — един от малкото руси, които останаха на поста си по време на войната, — избяга от Русчук заедно със Захари Стоянова. На 12-и, когато Захари замина за Видин, той се върна в Русчук. Това бе привечер. Луцки се качи на „Голубчик“, събра матросите, закълна ги отново в името на княза и даде пара на парахода, за да гони с него яхтата. В това време пристига един патрул, изпратен от Филова, и поставя Луцки под арест. Мантов, свидетел на тая сцена, съобщаваше на Стамболова, че патрулът набил Луцки и че Филов го ругал публично. Мантов добавяше, че офицерите от гарнизона негодували против поведението на Филова.

На Стамболова бяха известни всичките колебания, които Филов бе показал от 9 август насам; но той го щадеше. Неговата тактика бе в тоя момент — да си послужим с една формула, казана по друг случай от Валдек-Русо: да търси у хората това, което ги обединява, а не това, което ги дели. Той искаше да представи пред Европа поне от външна страна една единомисляща България, групирана за защитата на своята независимост. Въпреки всички внушения той не взе мерки против Филова, но за да държи в ръката си Русчук, той назначи Мантова управител на Русенския окръг. Мантов, човек с голяма енергия, държеше офицерите, в случай на нужда той можеше да арестува Филова.

15 август

На 15 август положението оставаше тъй неопределено, както на 14-и. Сутринта разговорът между София и Търново пак се поднови, но и тоя път без резултат. Каравелов не искаше да обнародва в София прокламацията на Стамболова и му телеграфира:

„Обнародванието на тая прокламация в София ще предизвика сблъсквание на враждующите полкове. Освен това, тъй като по съдържанието си тя е направена против руските взглядове, ще предизвика бездруго руска окупация, която ще отиде до Балканите на юг, а на юг ще окупират турците. Това ни е заявено категорически както от представителя на Русия, така и от представителя на Портата. Закълнаваме ви в името на отечеството да не бързате с издаванието на подобна прокламация. Нека спазим статуквото, тъй като редът и тишината никъде не са нарушени. Вие управлявайте там и ние тук, както досега.“

Каравелов, повлиян от заплашванията на Муткурова, правеше вече една отстъпка; той предлагаше да се изпрати немедлено депутация при княза, която да се споразумее с него върху условията на връщането му. Отстъпката бе впрочем в неговите очи чисто формална. „Не сме сигурни, казваше той, че князът ще се съгласи без никакви условия да се завърне в България.“ Каравелов допускаше скоро да се образува и наместничество, ако по-късно се яви нужда, но полагаше условие, щото то да бъде назначено от самия княз според буквата на конституцията. В заключение той предлагаше на Стамболова да се срещне с него в Пловдив. После, прекъсвайки тоя ред на мисли, се повръщаше към заплашванията на Богданова, които ще станат вече един leit motiv в неговите аргументи:

„Вие желаете да чуете това, което ви съобщаваме по-горе, от Богданова, може да го повикаме на станцията…“

Малка пауза. След това Каравелов подема:

„Богданов сега дойде в телеграфната станция и съобщи, че Сърбия се мобилизира; заяви, че при все това Русия ни гарантира от нападение, но само при известни условия, които ще ви съобщя, като се срещнем в Пловдив.“

Кои бяха тия условия? Отнасяха ли се единствено до княза, или до връзките на България с Русия? За никакво положително предположение няма данни. Вероятно те не бяха от естество да повлияят на Стамболова, защото иначе Каравелов щеше да му ги съобщи въпреки техния поверителен характер. Сега той отново обрисува положението в черни краски:

„Сърбите мобилизират, турците тоже. Русия дава ултиматум, а друга сила няма да ни помогне и нищо не ни гарантира; пари няма абсолютно никак, не може да се направи заем отникъде. Тукашните полкове непременно ще се сблъскат, и то отчаяно. Днес искахме да сдобрим полковите командири, но не сполучихме, а артилерийският командир заяви, че ще обърне на прах и пепел София с топовете. Те ще вярват, че за тях няма друго спасение, когато излезе твоята прокламация.“

Заключението на Каравелова бе:

„Въпросът за княза трябва да се остави за сетне. Полковете, които ще дойдат тук, трябва да се сражават пред София. Като имаме предвид всичко това и интересите най-високи и жизнени на отечеството, ние категорически отказваме да се съгласим с проекта на прокламацията ви. Ако вие я издадете, ние си даваме оставките и отхвърляме всяка отговорност пред потомството. Повтаряме, че непременно трябва да се срещнем в Пловдив или другаде.“

Тази декларация носи в оригинала подписите на Каравелова, Стоилова, Гешова, Панова, Иванчова, Орошакова и Никифорова.

Стамболов отговори със следнята записка:

София

Каравелову и колегите му

Не може вече да се чака нито една минута. Князът ще се съгласи или не, това е негова работа. А докато с него влезем в сношение, трябва да се управлява страната в негово име. Инак, щом събраната войска в Пловдив узнае, че нещо се замишлява срещу княза, ще нападне София и аз не ще мога да предупредя кървавата разправа.

С Богданова няма защо да приказвам, защото той е забравил положението си и станал главатар на един бунт колкото незаконен, толкова и подъл. Той, представителят на царя — главатар на размирниците в България! Какъв срам и позор! И с тоя човек вие искате да спасявате отечеството!

Не мога да се съглася да остане статукво, защото тогава ще има източници на междуособия.

За нас Струмският и артилерийския полкове не са тия органи, които могат да свалят княза. Князът е за нас княз, докато не си даде доброволно оставката. Ако хване да туря условия неприемливи, ще му заявим да остане, дето е, и ще си търсим нов княз.

У Стамболова имаше една смес от енергия и ловкост. След първия порив, който бе у него лют или лиричен, или патетически, той снишаваше тона, за да даде на противника възможността да отстъпи почтено, а не пред неговата угроза. И сега той завърши меко:

„Прокламацията ще издадем и ви моля да не си давате оставката, но Каравелов и Стоилов да тръгнат тая минута още през Лом за Свищов, дето ще се срещнем.“

Каравелов попита:

„Какви сведения имате от Начовича и на какво разчитате?“

Стамболов разправи:

„Още във вторник упълномощих Начовича да издаде циркулярно до всичките сили, че народът не признава станалия преврат, което той ми съобщи, че е направил. В Букурещ всички агенти и посланици освен руския му казали, че правителството им погледнало с лошо око на станалото в София и че независимостта на България ще пропадне, ако князът не се завърне. Френският посланик бил страшно възмутен против старото правителство от известието, че уж то свалило княза. Всички казали, че тая постъпка в София е загубила доброто мнение на Силите и света за българския народ. От Начовича имам известие днес, че в Румъния се приготовляват бляскаво да посрещнат княза. Същото потвърдява и агенцията Havas. Следователно разчитаме на поддръжката на европейските сили. Имам друга дълга записка от Начовича, в която казва, че германският и австрийският посланици му казали, че техните правителства ще оставят Русия с интриги и подкупи да преследва целите си в България, но окупация няма да допуснат. Ако има подлеци българи да я слушат и ако изпъдят княза, да е изпъден; ако си го възстановят, да е възстановен; то е тяхна чисто вътрешна работа. На същото мнение са и другите сили.“

Каравелов попита повторно:

„Какви сведения имате от Силите спрямо едно нашествие от страна на Сърбия и Турция?“

Стамболов. „От Турция не се боя, а днес поръчах на Начовича да проводи особен човек, за да види мобилизира ли се Сърбия, или не.“

Каравелов и другарите му настояха на своето.

„Ние имаме положителни сведения, че Сърбия мобилизира; вярвате ли, че ще се наеме някой да я спре освен Русия?“

Стамболов не отговори на тоя въпрос. Той съобщи, че представителите от Шумен, Варна, Разград, Ески Джумая, Габрово, Севлиево и пр. са при него, на станцията, и настояват да се образува наместничество и да се свика Събранието. „Прокламацията ще издам днес“ — отсече той.

Още веднъж Каравелов и другарите му заявиха:

„Щом искате да издадете вашата прокламация, не считайте нас за членове на вашето правителство. Ние категорически се отказваме да ни обнародвате нашите имена. Трябва да се погрижите за лицата, които трябва тутакси да поемат от нас властта и да се натоварят с отговорността. Докато не сдадем властта, ние няма да публикуваме вашата прокламация. Тя ще произведе тука смутове и сбивания между полковете. Каравелов и Стоилов все пак ще заминат за Свищов да се срещнат с вас. Не можете ли да намерите средство, за да се отмени издаванието на прокламацията ви?“

Стамболов се улови за това помирително предложение.

„Приемете, каза им той, да останете в министерството и прокламацията в София не публикувайте. Тръгнете незабавно, като поверите пазенето реда и тишината майору Панову.“

Тая комбинация бе двойно уместна: тя оставаше майор Панова за господар на гарнизона, което щеше да успокои детронаторите; същевременно тя изваждаше правителството изпод моралния терор на бунтовническите войски в столицата. Но внезапно Каравелов избухна:

„Аз не желая да ме правят министър солдати. Открито ще протестирам, ако вместите името ми във вашата прокламация. Казвам ви го, че имам сериозни основания да постъпя тъй. Това решение съм взел подир дълго и спокойно размишление.“

„И князът, отговори Стамболов, не вярвам да е искал да го изпъдят солдати, нито пък аз желая да остане всичката власт в ръцете им и затова още днес искам да се устрои наместничество и правителство. Но какво да правя, като не искате да ме разберете? Не са солдатите, които искат да правят министерства, напротив, от Пловдив ушите ми проглушиха да остане само военна диктатура без всякакво министерство, но аз, като имах предвид умиротворението на страната и отстранението на войската от политическите работи, три дена по телеграфа ги кандърдисвах от Пловдив и едва вземах съгласието им. Ти знаеш, че не обичам да се мая; ако да нямаше препятствия, още на 13-и щеше да излезе прокламацията. Ако ти се противиш, тогава ще излезе следующето: войските враждебни ще се срещнат под София и не ще има кой да ги отклони от стълкновението. Съставът на сегашното правителство ще даде да разбере (на) целия народ, че бунтующата се столица се е помирила със защищающата законните власти провинция, и всеки ще млъкне.

Като дойдеш в Свищов и лично се разговорим, вярвам да се убедиш, че съм имал право така да постъпя. Солдатите и аз не те правим министър, а те възстановяваме на властта, като ти даваме за помощници хора, популярни във войската и народа, за да въдворим реда и законността. Прочее от името на правителството ни, моля те, послушай ме тоя път и ако сбъркаме, нека всичката отговорност падне отгоре ми. Тръгни със Стоилова и Иванчова незабавно за Свищов, дето вашето пристигане ще бъде може би едновременно с онова на княза. За свикването на Събранието нищо не ми отговорихте.“

За последния въпрос Каравелов каза, че засега не може да се произнесе, но за отлагането на прокламацията той настояваше безусловно.

„Разберете, се провикват той и другарите му към Стамболова, разберете, че всичко трябва да се отложи, ако не искате да видим няколко места на отечеството в огън. Столицата никога не се е бунтувала. Полковете, които направиха преврата, склониха да заминат оттука, но щом разберат за вашата прокламация, веднага ще се завърнат пак. Не разбираме настояването ви да издадете прокламацията, когато ни съобщавате, че заедно с дохождането ни в Свищов може би да пристигне и князът: пристигането на княза прави съвършено излишно издаванието на всяка прокламация. Мислим да дойдем в Свищов четворица: Каравелов, Стоилов, Иванчов и Греков.“

Стамболов. „Вие малко известия имате от провинцията и не може да си въобразите с какво нетърпение се очаква формирането на едно министерство. Нека Струмски полк си иде в Кюстендил; в Софийската бивша губерния нека се не разпространява прокламацията до нашето свиждание, а по другите места с нетърпение очакват формиранието и прогласяванието на едно редовно правителство. Инак анархията и безпорядъкът ще се въдворят.“

Каравелов. „Сръбската мобилизация е важен фактор при днешното положение; вие не предвиждате, че настъпванието на сръбските войски ще предизвика реакция в противоположната смисъл и целият народ ще поиска руска окупация, за да ни избавят от сърбите. Засега никой друг не ни гарантира от външни нападения освен Русия; затова и не могат да се оставят руските заявления без никакво внимание. Главната задача на хората, които вземат на себе си да водят работите при тия мъчни времена, е да извадят от тая криза България цяла и невредима.“

В станцията бяха останали само Каравелов, Стоилов и Т. Иванчов. Те се готвеха да си идат, но преди това подновиха своята декларация:

„Повторно ви казваме, че открито, енергически ще протестираме, ако вместите имената ни в прокламацията. Вместването на имената ни в прокламацията ще направи невъзможно идванието ни в Свищов. Всичките наши известия от провинцията са успокоителни. Опасенията за реда и тишината в провинцията ни се виждат неосновни. Като се опази тишината седем дена, ще може да се опази още два-три дена. Ще отговаряте ли?“

Стамболов. „Ще отговарям, но отсега още знайте, че никакво опитвание срещу възвръщанието на княза от никого няма да допуснат народът и войската. По този пункт трябва да бъдем ясни. Ако ще идете да ме убеждавате да се произнеса против княза, хич не се трудете да дохаждате. Ако не приемате да бъдете министри според прокламацията, нито искате да дохаждате в Свищов, отговорете категорически да търсиме други хора, а пък сетне светът ще съди кой между нас е бил прав. Аз с Муткурова скоро ще бъда в София, а пък който обича да се бие с нас, нека заповяда. От предателския Струмски полк никак не се боим, а за артилерийския стигат две сотни конници, па да става каквото ще да стане! Аз не искам да ме зачислят в лика на предателите и опропастителите на отечеството. Като че не се знаем едни други и като че пръв път се виждаме, че са потребни толкоз церемонии.“

Истинският Стамболов се явяваше: решителен, оптимист, с една голяма доза от фатализъм. Неговите думи жегнаха Каравелова и другарите му. Те взеха да се оправдават:

„Заявяваме ви категорически, че не се обявяваме против княза. И ние не приемаме да ни причислят към предателите и опропастителите на отечеството; затова искаме да се срещнем с вас. Всичката разлика помежду ни е върху формата и времето на издаванието на прокламацията. Ние никога не сме разчитвали на силата, затова и се стараем да изпратим войската оттука. Като вземем в съображение и финансовите средства на ковчежничеството, ние се чудим на това придвижение на войските.“

Каравелов, Стоилов и Иванчов предлагаха да отидат в Свищов като частни лица, а имената им да не фигурират в прокламацията.

Станал бе часът 12, когато Каравелов и двамата му другари казаха, че ще отиват на обяд.

„Добре, обади се Стамболов, и аз сядам да обядвам в станцията.“

После добави на турски: „Херкез евине, бекяр саманлаа.“^[24]

Разговорът се поднови чак на часа 6 вечерта. От Търново приказваха Стамболов и Радославов. От София на-напред само Тодор Иванчов. Иванчов беше от Радославовата група, която се отдели от Каравелова през юни 1886 г. по повод откупването на Русе-варненската линия. На увещанията на Радославова той отговори сега, че не може да се дели от Каравелова. Както колегите си, и Иванчов настояваше да не се издава прокламацията, докато не стане свиждането със Стамболова.

Стамболов и Радославов. „Която жена не мисли да меси, по три дни сее. Кажи ми, приемаш ли да бъдеш член на нашето министерство, или не? Защо не сте тръгнали още досега? Там ли са колегите?“

Каравелов и Иванчов. „За тръгванието съгласни сме и сме готови да тръгнем, ако сме нужни. Тази нощ заминаваме за Лом.“

Стамболов. „Дайте ми последен отговор: да публикувам ли прокламацията с имената ви? Мислете, че ако останете вън от правителството, не ще можете да… (не се чете) войниците, които накараха да се покорят. Аз искам реставрация, която да умие позора, нанесен на народа, княза и правителството, а вие бог знае за какво ми разправяте. Поне вие двама не отказвайте, ако другите отказват. Като частни лица идванието ви в Свищов не ще бъде твърде полезно.“

Панов. „В името на отечеството ви моля да спрете войските в Южна България да не идат тук. Уверявам ви, че няма нужда от тях, а, напротив, може да има вреда, тъй като храна и пари няма никак, та могат да произлязат неприятности и раздразнения. Ако не вярвате нас, викайте майор Попова и питайте него. Спрете и всякакви други движения на войската от Северна към Южна България. Съвършено са излишни тия движения.“

Стамболов. „Панов, не мога това да направя, докато не стане едно устроено правителство, което съвместно с наместничеството да издаде подобна заповед. Какво е станало с нашите приятели в София, не мога да разбера. Дава им се действителна власт в ръцете да послужат на отечеството, а те ми разправят измислиците на Богданова.“

Върху положението Стамболов даваше важни новини:

„Груев и Бендерев арестувани в Рахово с четирима други съзаклетници, които имената си не казали, и с един сандък пари. Князът часа по четири стигна в Лемберг. Муткуров заминава утре за Ихтиман и ме вика и аз да отида там и да вляза с него в София. Получил съм и получавам безбройни депеши от митингите от градовете и селата, с които искат възвръщането на княза и смърт на съзаклетниците.“

Следваше един върховен, почти пророчески позив към Каравелова:

„Да не прави Каравелов като Цанкова в Търново: на другиму ще даде правителствения нож и ще му избодат очите.“

Стамболов направи още една отстъпка:

„Щом се образува правителството, ще преустановим движението на войските.“

Каравелов и другарите му пак отказаха:

„Ние категорически заявяваме, че не сме съгласни да правим част от съставеното от вас министерство. Това е нашата последна дума. Ние си умиваме ръцете и сваляме всяка отговорност от нас.“

Те бяха хипнотизирани от мисълта за своята отговорност. В тая голяма историческа криза тази малка подробност взимаше в техните очи най-висок релеф. Стамболов видя, че друг отговор не може да изтръгне от тях, и реши да състави министерство от нови лица. Но за назначението на военен министър изпъкна между него и Пловдив пак старата мъчнотия. Стамболов предлагаше майор Попова, който командуваше войските, останали в София, военният съвет в Пловдив настояваше за Муткурова. Поради това прокламацията пак не можеше да бъде обнародвана и България оставаше между едно правителство, което нямаше вече власт, и една диктатура, която не бе се още превърнала в правителство.

Между туй князът бе стигнал в Лемберг и светът се питаше за къде ще продължи той своя път: за Дармщат, при родителите си, или през Букурещ за София? От неговото решение щеше да зависи сега вътрешният ред на България: ако заминеше за Дармщат, това щеше да значи, че се е помирил със съдбата си, и русофилските елементи щяха да дигнат пак глава. Трябваше бездруго той да се възвърне немедлено и да премахне със своето присъствие споровете, които деляха двамата водители на либералната партия. Стамболов изпрати (15 август) две телеграми: една до самия княз, друга до баща му.

На княза казваше:

Моля Ваше височество още днес веднага да потегли за Букурещ, дето многобройни депутации от разни страни на отечеството очакват Ваше височество. Да живее Ваше височество! Моля за отговор.

На бащата:

В името на нашето отечество молим Ваше височество да телеграфирате незабавно на нашия княз, Вашия възлюблен син, като го поканите да тръгне днес още от Лемберг за Букурещ, дето г. Начович, българският дипломатически агент, ще му даде всичките желателни обяснения върху последните събития. Българският народ и армията чакат с нетърпение възвръщането на своя княз.

16 август

В София още не бяха изгубили надежда да разубедят Стамболова. На 16-и сутринта, още призори, целият Министерски съвет му предаде една депеша от Петербург, която Богданов съобщил на Каравелова. Телеграмата гласеше:

„Государь Император, призная полезным при настоящих обстоятельствах послать в Болгарию Российского представителя, пользующего ся полным доверием его Величества, посылает в Софию свиты своей генерал-майора княза Долгорукова. Ему поручено изучить положение дел и вместе с тем способствовать временному правительству советами в видах как утверждение порядка в стране, так и установления между Россиею и Болгарией правильных отношений, которыя служили бы обезпечением против крайне гибельных для Болгарий недоразумений. Держась вне интересов партий, княз Долгоруков будет оказать искренное содействие благонамеренным усилиям, направленным к указанной выше цели.“

Каравелов и колегите му придружаваха това съобщение със следните коментарии:

„По нашето крайно мнение това става със съгласието на Германия и Австрия и се явява като предисловие на друго по-лошо, което може да се случи, ако не бъдем предпазливи. Както виждате, ние се намираме на един кръстопът. От нас зависи дали руският комисар ще бъде последван от руска окупация, или ще спазим самостоятелно българско управление. Предвид на сериозността на положението ние ви молим, за да можем да си определим линия на поведение преди пристигането на комисаря, да тръгнете незабавно за София и да телеграфирате Муткурову да дойде тоже, но като остави войските си там, дето сега се намират. Сам Богданов е поискал да се съобщи за идването на комисаря вам и Муткурову.“

Начович от Букурещ настоя също за едно споразумение между Търново и София, но в духа на Стамболова. Той телеграфира Стамболову:

„Известието, че не сте напълно съгласни с приятелите в София, ме порази. Моля да употребите всичките усилия, за да въдворите това съгласие върху лицето на княза Александра, защото иначе България е изгубена. Само княз Александър е в състояние да усили основите на българската независимост и да извади България от днешната опасност.“

Начович отбелязваше лошото впечатление, произведено в чужбина, от слуховете за появилите се разногласия.

„Ако работите не опровергаят тия слухове, добавяше той, боя се, че може би и Господарят да се поколебае в желанието си да се върне в България.“

Щом като едно споразумение със София бе невъзможно, само едно средство оставаше, за да се даде на княза впечатлението, че страната е единодушна в позива си към него, да се върне на престола си: трябваше час по-скоро да се образува ново министерство, пред което Каравелов бе готов да се оттегли. С Пловдив най-сетне въпросът за военен министър се изравни: реши се да бъде назначен подполковник Николаев като най-старши между българските офицери. Николаев, който бе във Виена в деня на преврата, се бе върнал по Дунава и от Лом бе заминал за Търново. Той се съгласи охотно да влезе в министерството и на 16-и подиробед Стамболов лансира своята прокламация.

Новото правителство имаше следния състав:

Наместничеството се състави от Стамболова, председател, от П. Р. Славейков и от д-р Странски. Главнокомандующ оставаше Муткуров. В министерството влизаха:

В. Радославов за министър-президент и министър на вътрешните работи, Г. Начович — министър на външните дела и изповеданията и временно управляющ финансите, полковник Николаев — министър на войната, Д. Тончев — министър на правосъдието, и Г. Живков — министър на народното просвещение.

В същия час Стамболов изпрати до Муткурова следнята заповед:

„Ихтиман или където и да е.

Подполковник Муткурову,

До утре вечер непременно трябва да завземеш София и да влезеш наедно с г. наместника на княза д-ра Странски. Аз и Радославов заминаваме за Русе сега да срещаме княза. В София съм телеграфирал Каравелову, че той вече няма право да действува от името на правителството, защото според прокламацията то вече не съществува. С майор Попова ще вземете нужните мерки за запазванието на реда и тишината. Дай заповед на войските, които са в Ихтиман, още днес да заминат за София и се установят два или три часа близо до нея, за да можеш утре да влезеш в столицата.“

Бележки

[1] По разказа на Д. Мантов. — Слушали сме Начовича да разказва същия епизод. ↑

[2] Стамболов бе писал най-напред „Стоилов на външните“; името на Стоилов е заличено после. ↑

[3] Показанията на Бендерева пред съдебния следовател в Търново; вж. брошурата на З. Стоянова „Кои са виновниците на 9-ий август?“, стр. 69. ↑

[4] Английската синя книга, Turkey, 1887, т. І, №289 — рапорт на Стифен Конди до лорд Идеслей. ↑

[5] В Синята книга, №74, телеграмата на Стифен Конди до лорд Идеслей. ↑

[6] Цитираният рапорт на Стифен Конди в Синята книга ↑

[7] Тогава той се казваше Марков; после аристократизира един вид името си и се нарече Яблански, понеже бил от Ябланица. ↑

[8] Сега генерал Марков ↑

[9] Втората дружина бе се върнала в София ↑

[10] По разказа на З. Митова: и генерал Вазов дава същата версия. ↑

[11] В литературата се среща и друго описание на смъртта на Михаил Вазов, брат на Иван Вазов. Според него Вазов се опитва да застреля ротния командир и да поеме командуването на ротата. След неуспешния си опит той побягва с коня си към София, но по пътя е застигнат от привърженици на капитан Попов и убит. Тялото му е подложено на издевателства. Вж. Михаил Ралев, Предвестници на бъдещи бури. Бунтовете на офицерите русофили от българската войска през 1886–1887 г., София, 1973, с. 33. — Б.р. ↑

[12] Военното училище се поместваше в зданието, дето е сега Картографическият институт. ↑

[13] Менгес бе частният секретар на княз Александра. ↑

[14] Менгес знаеше руски. ↑

[15] Т.е. детронаторите. ↑

[16] Авторът тенденциозно представя тук и по-нататък поведението на Радко Димитриев (1859–1918) като политик и особено военен. Известно е, че с участието си в националноосвободителното движение, в Руско-турската война, в Балканската и Първата световна война Р. Димитриев показа пример на воинска доблест и талант на пълководец, прославил бойните добродетели на българина. От друга страна, можем да предположим, че проявените храброст и талант на офицерите русофили, завърнали се в българската армия, са резултат от чувството за вина поради близките си връзки с царизма в драматични за България изпитания. — Б.р. ↑

[17] Стамболов готвеше за тоя пост Д. Тончева. ↑

[18] На оригинала Стамболов бе написал „Недоволствие против Муткурова и мене“, но после бе зачеркнал имената. ↑

[19] Един опит, за да се спре яхтата с княза, направи и Каравелов. Той се разпореди в Русе: „Телеграфирайте Начовичу да преустанови яхтата, защото русите не ще го приемат. Да не би ония вагабонти, които го конвоират, да направят нещо. Каравелов.“ ↑

[20] Кореспонденцията, разменена между Начовича и Аврамова, се намира в архивата на Министерството на външните работи. ↑

[21] По разказа на Ив. Кожухаров. ↑

[22] Тази декларация на Джонс няма реално потвърждение в програмата на Форин офис спрямо България. Ръководителите на английската външна политика не предвиждали никакво конкретно противодействие в случай на руска въоръжена акция срещу регентството. Очевидно това поощрение има скритата провокационна цел да стимулира и насочи в краен курс антируските настроения и действия на господарите на положението в страната, без да се поема никакъв защитен ангажимент. — Б.р. ↑

[23] Корабът „Голубчик“, построен в Англия за нуждите на руската дунавска флотилия, по-късно бил предаден на българските власти. По време на Сръбско-българската война корабът играл важна комуникационна роля при защитата на Видинската крепост. Макет от него се намира в музейната експозиция в крепостта „Баба Вида“. — Б.р. ↑

[24] Турска пословица, която значи: „Всеки в къщата си, ергенинът в плевнята.“ ↑

Към следващата част или към съдържанието

Симеон Радев Строителите на съвременна България — Регентството (5)

Метаданни

Данни

Строителите на съвременна България

Информация

История

Сваляне / Връзки

VБорбата на Стамболова с многовластието в България

13 август

14 август

15 август

16 август

Симеон Радев
Строителите на съвременна България — Регентството (5)

V
Борбата на Стамболова с многовластието в България