Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (8)

Глава VII
Съвет от пралеля Матилда

Леля Матилда го погледна. Тя имаше остър и проницателен поглед, който Стафорд Най бе забелязал и по-рано. Забеляза го особено ясно и сега.

— Значи вече си чувал тези думи — каза тя. — Разбирам.

— Какво означават?

— Нима не знаеш? — вдигна високо вежди тя.

— Да умра на място, ако лъжа — каза сър Стафорд, както се кълнеше, когато бе дете.

— Да, винаги казвахме така, нали? — изрече лейди Матилда. — А това ли е истината?

— Тези думи не ми говорят нищо.

— Но си ги чувал вече.

— Да. Някой ми ги каза.

— Някой, който е от значение?

— Би могло да се каже така. Предполагам, че би могло да се каже така. Какво имаш предвид с това „който е от значение“?

— Е, напоследък ти взе участие в няколко правителствени мисии, нали? Представляваше бедната ни нещастна страна толкова добре, колкото можеш, което предполагам, че не е било много по-добре, отколкото биха го направили и други, седейки около някаква маса и разговаряйки. Не зная дали е имало някакви резултати.

— Най-вероятно не — каза Стафорд Най. — В крайна сметка човек не е оптимистично настроен, когато е вътре в тези неща.

— Човек прави всичко, което може — поправи го леля Матилда.

— Истински християнски принцип. Но в днешно време често се случва човек да е много по-добре, ако прави колкото може по-малко. Какво означава всичко това, лельо Матилда?

— Не мисля, че аз съм човекът, който знае — отговори леля му.

— Е, ти много често знаеш разни неща.

— Не съвсем. Аз просто чувам някои неща оттук-оттам.

— Да?

— Знаеш, че все още имам някои стари приятели. Хора, които са вътре в нещата. Разбира се, повечето от тях са или практически напълно глухи или почти слепи, или не съвсем наред с акъла, или не могат да вървят изправени. Но по нещо в тях все още функционира. Да кажем, нещо тук, горе — и тя вдигна ръка към добре сресаната си белокоса глава. — Хората са доста разтревожени и отчаяни. Повече от обикновено. Това е едно от нещата, които успях да доловя.

— Не е ли било винаги така?

— Да, да. Но сега е малко повече от обикновено. По-скоро явно, отколкото скрито, както би могло да се каже. От дълго време чувстваме, че нещата са доста объркани, както успях да забележа отстрани, а несъмнено и ти си го забелязал отвътре. Много объркано. А сега сме стигнали до момента, в който смятаме, че нещо би могло да се направи за тази бъркотия. В нея има елемент на опасност. Нещо става — нещо се мъти. И не само в една страна. В доста много страни. Те са събрали хора, които да им служат, и опасното е, че това са млади хора. От този тип хора, които биха отишли навсякъде, биха направили всичко и за съжаление биха повярвали на всичко, които мислят, че каузата сигурно е справедлива и светът ще бъде променен, щом им обещават сваляне на правителства, разруха и осуетяване на нечии планове. Те не мислят за съзидание, а само за разруха — ето в какво е проблемът. Младите, които искат да създават нещо, пишат стихове и проза, композират музика, рисуват картини, така както винаги са правили. При тях всичко ще бъде наред… Но щом хората започнат да обичат разрухата заради самата разруха, злото излиза напред.

— Казваш „те“ или „тях“. Кого имаш предвид?

— Бих искала да зная — отговори лейди Матилда. — Да, бих искала да зная. Много бих искала. Ако разбера нещо, което е от полза, ще ти кажа и тогава ще можеш да действаш.

— За съжаление аз няма на кого да кажа, имам предвид на кого да го предам.

— Да, не го предавай на когото и да било. Не можеш да се доверяваш на всички. Не го предавай на нито един от онези идиоти, които са в правителството или са свързани с него, или се надяват да участват в него, след като тези си отидат. Политиците нямат време да погледнат света, в който живеят. Те поглеждат страната, в която живеят, и я виждат като една огромна избирателна платформа. Имат достатъчно въпроси да решават за момента. Те вършат неща, за които наистина вярват, че ще подобрят положението, и после се учудват, когато не са подобрили нищо, защото това не са нещата, които хората искат. Нещо повече, човек не може да не стигне до този извод. Политиците смятат, че Бог им е дал правото да изричат лъжи в името на справедливи каузи. Не беше толкова отдавна всъщност, когато господин Болдуин каза известната си фраза: „Ако бях говорил истината, щях да загубя изборите“. Министър-председателите все още мислят така. Можем да благодарим на Бога, че от време на време се появява по някой велик човек, но това се случва рядко.

— И какво предлагаш да се направи?

— Нима искаш съвет от мен? От мен? Знаеш ли на колко години съм?

— Наближаваш деветдесетте — предположи племенникът й.

— Е, не съм чак толкова стара — каза лейди Матилда леко обидена. — На толкова ли изглеждам, скъпо момче?

— Не, мила лельо. Изглеждаш на не повече от шестдесет и шест.

— Така е по-добре — отбеляза лейди Матилда. — Изобщо не е вярно, но звучи по-добре. Може би ще разбера нещо от някой от моите мили стари адмирали или от някой стар генерал, или дори маршал от военновъздушните сили — те научават разни работи — все още имат приятели и все още се събират да си поговорят. И така нещата се предават. Е, винаги е имало канал за предаване на информация и все още го има, независимо колко са остарели хората. Младия Зигфрид. Трябва ни ключ, за да разберем какво означава това — не зная дали е човек или парола, име на някакъв клуб, нов Месия или попизпълнител. Но определено означава нещо. А и музикалният мотив. Вече съм забравила времето, когато слушах Вагнер. — И тя запя със старческия си глас някаква трудно различима мелодия. — Зовът на Зигфрид, нали? Защо не си купиш инструмент? Истински инструмент. Нямам предвид грамофон, на който се слагат плочи. Искам да кажа флажолет, онези неща, на които свирят децата в училище. Имат специални часове. Ходих на една беседа преди няколко дни. Нашият викарий я организира. Беше много интересно. Разбираш ли, да се проследи историята на флажолетите и различните видове, които съществуват от времето на кралица Елизабет до наши дни. Едни малки, други големи и всичките с различни тонове и звучене. Много интересно. Беше интересно от гледна точка на две неща. Самите флажолети. Някои от тях издават прекрасни звуци. А също и историята им. Да. За какво говорехме?

— Доколкото разбрах, искаше да ми кажеш да си купя един от онези инструменти.

— Да. Купи си и се научи да свириш на него зова на рога на Зигфрид. Ти си музикален, винаги си бил музикален. Надявам се, че ще можеш да се справиш.

— Знаеш ли, струва ми се, че той ще изиграе много малка роля за спасението на света, но се осмелявам да твърдя, че ще успея да се справя.

— И бъди готов. Защото, разбираш ли — тя почука по масата с калъфа на очилата си, — в определен момент може да поискаш да направиш впечатление с това на някой от лошите хора. Може да ти е от полза. Те ще го посрещнат с отворени обятия и тогава може да разбереш нещичко.

— Идеите ти наистина са чудесни — каза сър Стафорд с възхищение.

— Какво друго му остава на човек на моята възраст? — отговори леля му. — Не можеш да се движиш много. Не можеш често да се събираш с хора, не можеш да работиш в градината. Всичко, което можеш да правиш, е да седиш на стола си и да размишляваш. Спомни си това след четиридесет години.

— Едно нещо, което каза, ме заинтересува.

— Само едно? — попита лейди Матилда. — Не е особено много, като се има предвид колко дълго говорих. И какво е то?

— Ти каза, че може да успея да впечатля някои от лошите хора със свиренето си — така ли да те разбирам?

— Ами това е един от начините, нали? Добрите хора са без значение. Но лошите… е, ти трябва да научиш някои неща, нали? Трябва да проникнеш в някои неща. Като онези бръмбари „мъртвите часовничета“^[1] — каза тя замислено.

— Значи трябва да издавам многозначителни звуци в нощта?

— Е, нещо подобно, да. Веднъж имахме такъв бръмбар в източното крило на къщата. Оказа се много скъпо да оправим всичко. Предполагам, че ще струва точно толкова скъпо да се оправи и светът.

— Всъщност много по-скъпо — каза Стафорд Най.

— Няма значение — отговори лейди Матилда. — Хората никога нямат нищо против да похарчат много пари. Това ги впечатлява. Само когато искаш да направиш нещо икономично, отказват да участват. Знаеш ли, хората не са се променили. Искам да кажа в нашата страна. Ние сме същите, каквито винаги сме били.

— Какво имаш предвид?

— Ние можем да вършим големи дела. Бяхме добри в управлението на една империя. Не бяхме достатъчно добри, за да успеем да запазим тази империя, но всъщност вече нямахме нужда от нея. И го разбрахме. Прекалено трудно е да се запазят нещата. Роби ми помогна да разбера това — добави тя.

— Роби? — Името му звучеше някак познато.

— Роби Шорам. Робърт Шорам. Той ми е стар приятел. Лявата му страна е парализирана. Но все още може да говори и има доста добър слухов апарат.

— И е най-известният физик в света — каза сър Стафорд Най. — Значи и той е един от старите ти приятелчета, така ли?

— Познавам го още от времето, когато беше момче! — каза лейди Матилда. — Предполагам, че си изненадан от това, че сме приятели, че имаме много общи неща и ни е приятно да разговаряме.

— Е, не бих си помислил, че…

— Че имаме много общи теми на разговор? Вярно е, че нямам представа от математика. За щастие, когато бях още момиче, дори и не се опитвахме да я учим. Предполагам, че Роби се е справял лесно с математиката, още когато е бил четиригодишен. В днешно време казват, че това е естествено. Той може да говори за много неща. Винаги ме е харесвал, защото бях несериозна и можех да го разсмивам. Освен това съм добра слушателка. А той понякога наистина говори много интересни неща.

— Предполагам, че е така — каза сър Стафорд Най сухо.

— О, не бъди толкова надменен. Молиер се е оженил за прислужницата си, нали? И са били щастливи — ако Молиер е този, който имам предвид. Ако един мъж е ужасно умен на него изобщо не му е нужна точно толкова умна жена, с която да разговаря. Би било изтощително. Той би предпочел една хубава глупачка, която да може да го разсмива. Аз не изглеждах зле, когато бях млада — каза самодоволно лейди Матилда. — Зная, че нямам академично образование и съвсем не съм интелектуалка. Но Робърт винаги е казвал, че имам достатъчно здрав разум, че съм интелигентна.

— Ти си чудесен човек — каза сър Стафорд Най. — За мен винаги е удоволствие да идвам да те виждам и ще си отида, запомняйки всичко, което ми каза. Предполагам, че има още много неща, които можеш да ми кажеш, но очевидно няма да го направиш.

— Не и докато не е дошъл подходящият момент — каза лейди Матилда, — но ще се погрижа за твоите интереси. От време на време ме осведомявай какво правиш. Следващата седмица ще вечеряш в американското посолство, нали?

— Откъде знаеш? Поканен съм.

— И, доколкото разбрах, си приел.

— Е, всичко това влиза в задълженията ми. — Той я погледна с любопитство. — Как успяваш да си толкова добре осведомена?

— О, Мили ми каза.

— Мили?

— Мили Джийн Кортман. Съпругата на американския посланик. Изключително привлекателно същество. Дребна и със съвършена външност.

— А, искаш да кажеш Милдред Кортман.

— Кръстена е Милдред, но предпочита Мили Джийн. Говорих с нея по телефона за някакво благотворително матине — тя е това, което някога наричахме „джобна Венера“.

— Много хубав израз — каза сър Стафорд Най.