Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (7)

Глава VI
Портрет на една дама

— Изглеждаш много добре и си почернял, скъпи — каза леля Матилда, оглеждайки го с одобрение. — Малая, предполагам. Ако Малая беше мястото, където си ходил. Или Сиам или Тайланд? Сменят имената на всички тези места и ми става все по-трудно. Така или иначе, не беше Виетнам, нали? Знаеш ли, изобщо не ми харесва името Виетнам. Толкова е объркано — Северен Виетнам и Южен Виетнам и Виетконг и Виет не знам какъв си и всички искат да се бият и никой не иска да спре. Не са съгласни да отидат в Париж или където и да било, да седнат на някоя кръгла маса и да поговорят разумно. Наистина, не мислиш ли, скъпи? Знаеш ли обмислях това и смятам, че би било много добро разрешение — не може ли да се построят много футболни стадиони и тогава всички те могат да отидат там и да се бият, само че с не толкова смъртоносни оръжия. Не с онзи отвратителен горящ напалм. Нали разбираш. Просто да се удрят, да се боксират и така нататък. За тях ще е удоволствие, за всички ще е удоволствие, а освен това може да се взема и входна такса от тези, които искат да ги гледат. Наистина, не мисля, че знаем как да дадем на хората онова, което искат.

— Смятам, че идеята ти е прекрасна, лельо Матилда — каза сър Стафорд Най, целувайки приятно парфюмираната й бледорозова, набръчкана буза. — А ти как си, скъпа?

— Е, вече съм стара — отговори лейди Матилда Клекхийтън. — Да, стара съм. Разбира се, ти не знаеш какво значи да си стар. Ако не е едно, ще е друго. Ревматизъм или артрит, или неприятен пристъп на астма или гърло, или изкълчен глезен. Знаеш ли, винаги има нещо. Не много сериозно, но го има. Защо дойде да ме видиш, скъпи?

Сър Стафорд бе малко стреснат от така зададения въпрос.

— Обикновено идвам да те видя, когато се върна от командировка в чужбина.

— Ще трябва да седнеш с един стол по-близо — каза леля Матилда. — С още толкова съм оглушала, откакто се видяхме последния път. Изглеждаш променен… Защо изглеждаш променен?

— Защото съм почернял от слънцето. Ти така каза.

— Глупости, изобщо нямам предвид това. Не ми казвай, че най-после е някое момиче?

— Момиче?

— Е, винаги съм мислила, че един ден все ще се появи. Проблемът е, че имаш прекалено голямо чувство за хумор.

— Защо мислиш така?

— Е, така мислят другите за теб. О, да, така мислят. Чувството за хумор пречи и на кариерата ти. Знаеш ли, човек съвсем се обърква с всички тези хора. Дипломатите и политиците. Така наречените млади държавници, стари държавници и държавници на средна възраст. И всички тези различни партии. Наистина мисля, че е много глупаво да има толкова партии. Преди всичко тези ужасни, ужасни лейбъристи. — Тя вирна във въздуха своя консерваторски нос. — Да, когато бях младо момиче, изобщо не съществуваше такова нещо като Лейбъристка партия. Никой нямаше да знае какво означава това. Щяха да кажат „глупости“. Жалко, че не се оказа глупости. А и либералите, разбира се, но те са ужасно некадърни. А също и торите или консерваторите, както отново се наричат сега.

— А при тях какво не е наред? — попита сър Стафорд Най с лека усмивка.

— Прекалено много сериозни жени. Липсва веселие.

— Е, в днешно време нито една политическа партия няма голяма слабост към веселието.

— Точно така — каза леля Матилда. — И, разбира се, точно тук грешиш. Ти искаш да освежиш атмосферата. Искаш да се повеселиш малко и си правиш малки шеги с хората, а на тях естествено това не им харесва. Те казват „Ce n’est pas un gargon serieux“^[1], както онези рибар.

Сър Стафорд се засмя. Очите му оглеждаха стаята.

— Какво гледаш? — попита лейди Матилда.

— Картините ти.

— Не искаш да ги продам, нали? Днес, изглежда, всички продават картините си. Старият лорд Грампиън, знаеш го. Продаде някои от картините си от Търнър, а също и някои от прадедите си. Също и Джефри Голдман. Всичките му прелестни коне. На Стъбс бяха, нали? Нещо такова. А какви пари получава човек! Но аз не искам да продавам картините си. Харесват ми. Повечето от тези в стаята представляват интерес, защото са семейни портрети. Зная, че в днешно време никой не иска семейните си портрети, но аз съм старомодна. Харесвам ги. Искам да кажа портретите на моите деди. Какво гледаш? Памела?

— Да. Мислех си за нея преди няколко дни.

— Странно е, колко много си приличате с нея. Искам да кажа, независимо от това, че не сте близнаци, макар да твърдят, че близнаците от различен пол не могат да си приличат съвсем, ако разбираш какво имам предвид.

— Значи Шекспир е направил доста голяма грешка с Вайола и Себастиан.

— Е, обикновените братя и сестри могат да си приличат, нали? Вие с Памела винаги много сте си приличали — на външен вид искам да кажа.

— Не и по друго? Не мислиш ли, че си приличахме и по характер?

— Не, бяхте съвсем различни. Точно това е забавното. Но, разбира се, ти и Памела имате семейните черти. Не на семейство Най. Искам да кажа, че имате чертите на семейство Болдуен-Уайт.

Когато ставаше въпрос за генеалогия, сър Стафорд никога не успяваше да надмине леля си.

— Винаги съм мислила, че ти и Памела приличате на Алекса — продължи тя.

— Коя е била Алекса?

— Вашата прапра… мисля че има и още едно „пра“ баба. Унгарка. Унгарска графиня или баронеса, или нещо подобно. Вашият прапрадядо се влюбил в нея, когато бил в посолството във Виена. Да. Унгарка. Ето каква е била. И много спортен тип. Унгарците са такива, нали разбираш. Ходела на лов, яздела прекрасно.

— Има ли неин портрет в галерията?

— Тя е на първата площадка. Точно над стълбището, малко вдясно.

— Трябва да отида и да я видя, когато си лягам.

— Защо не отидеш да я видиш сега, а после да се върнеш и да си поговорим за нея?

— Ще отида, щом искаш — усмихна й се той.

Сър Стафорд излезе бързо от стаята и изтича нагоре по стълбите. Да, старата Матилда имаше остро око. Точно това бе лицето. Това бе лицето, което бе видял и запомнил. Запомнил го бе не заради приликата със самия себе си, нито дори заради приликата с Памела, а защото изглеждаше като лицето на този портрет тук. Хубаво момиче, доведено от посланика, неговия прапрапрадядо, ако толкова „пра“ бяха достатъчни. Леля Матилда никога не се задоволяваше само с няколко. Била е на около двадесет години. Дошла е тук и е била много весела, яздела е прекрасно и е танцувала божествено и всички мъже се влюбвали в нея. Но казват, че тя винаги е била вярна на прапрапрадядо му, един изключително стабилен и сериозен член на дипломатическите среди. Живяла е с него в посолствата в чужбина и се е върнала тук, имала е деца — три или четири, както му се струваше. И чрез едно от тези деца чертите на нейното лице, носът й и извивката на шията й са се предали на него и на сестра му Памела. Чудеше се дали младата жена, която бе сложила сънотворно в бирата му и го бе накарала да й даде наметалото си, уверявайки го, че е в смъртна опасност, ако той не й помогне, не му е пета или шеста братовчедка, потомка на жената, чийто портрет гледаше. Да, може би е така. Вероятно са от една и съща националност. Както и да е, лицата им много си приличаха. Колко изправена бе седяла тя в операта, какъв чист профил, а и тънкият, леко извит орлов нос. И цялата атмосфера около нея.

— Намери ли я? — попита лейди Матилда, когато племенникът й се върна в бялата гостна, както обикновено наричаше всекидневната си. — Интересно лице, нали?

— Да, и доста хубава.

— Много по-добре е човек да е интересен, отколкото хубав. Но ти не си бил нито в Унгария, нито в Австрия, нали? Не би могъл да срещнеш такава жена в Малая? Тя не би седяла на някоя маса, водейки си бележки или поправяйки речи и тем подобни. Тя е била волно същество, както казват хората. Прекрасни маниери и всичко останало. Но волна. Волна като горска птичка. Не е знаела какво е страх.

— Откъде си толкова осведомена за нея?

— О, съгласна съм, че не сме живели по едно и също време. Родила съм се няколко години след смъртта й. И въпреки това винаги съм се интересувала от нея. Тя обичала приключенията, разбираш ли. Много обичала приключенията. Разказват се доста странни истории за нея, за неща, в които се забърквала.

— И как е реагирал на това прапрапрадядо ми?

— Предполагам, че се е тревожел до смърт — отговори лейди Матилда. — Но казват, че бил много привързан към нея. Между другото, Стафи, чел ли си „Затворникът от Зенда“?

— „Затворникът от Зенда“? Звучи ми много познато.

— Разбира се, че ти звучи познато. Това е роман.

— Да, да, разбирам, че е роман.

— Предполагам, че не го знаеш. Не е от твоето време. Но когато бях младо момиче, това беше първата романтична история, до която се докосвахме. Никакви поппевци и Бийтълси. Просто една романтична книга! Когато бях младо момиче, не ни позволяваха да четем романи. Поне не сутринта. Можехме да ги четем следобед.

— Какви странни правила — каза сър Стафорд. — Защо се е смятало за нещо лошо да се четат романи сутрин, а следобед — не?

— Ами, разбираш ли, сутрин момичетата трябваше да вършат нещо полезно. Да се занимават с цветята или да почистват сребърните рамки на снимките. Всички тези неща, които ние, момичетата, вършехме. Малко уроци с гувернантката и всичко друго. Следобед ни позволяваха да седнем и да четем някоя книга, и обикновено първата, която ни попадаше, беше „Затворникът от Зенда“.

— Сигурно е била много приятна и порядъчна книга? Струва ми се, че си спомням нещо от нея. Може би все пак съм я чел. Предполагам, че всичко е много възвишено. Не много секс?

— Разбира се. Ние не четяхме книги със секс. Имахме романтичното. „Затворникът от Зенда“ беше много романтична история. Обикновено се влюбваха в Рудолф Расъндил, главния герой.

— Струва ми се, че помня това име. Малко надуто, нали?

— Е, аз все още си мисля, че е доста романтично име. Сигурно съм била на дванадесет години. Това че отиде да видиш портрета, ме накара да си го спомня. Принцеса Флавия — добави тя.

Стафорд Най й се усмихваше.

— Изглеждаш млада и порозовяла и много сантиментална — каза той.

— Точно така се чувствам. В днешно време момичетата не могат да се чувстват така. Те губят разсъдъка си от любов или припадат, когато някой свири на китара или пее на висок глас, но не са сантиментални. Обаче аз не бях влюбена в Рудолф Расъндил, а в другия, в неговия двойник.

— Той двойник ли имаше?

— О, да, един крал. Кралят на Руритания.

— А, сега си спомням, разбира се. Ето от къде идва думата Руритания, която толкова често се употребява. Да, знаеш ли, мисля, че наистина съм я чел. Кралят на Руритания и Рудолф Расъндил, който се представя за него и се влюбва в принцеса Флавия, годеницата на краля.

Лейди Матилда въздъхна дълбоко още няколко пъти.

— Да, Рудолф Расъндил е наследил червената си коса от далечна прабаба и на едно място в книгата той се покланя пред портрета й и казва нещо за… не мога вече да си спомня името, графиня Амелия или нещо подобно, от която е наследил чертите си и така нататък. Аз те погледнах и си помислих, че си като Рудолф Расъндил, а ти стана и отиде да погледнеш портрета на една жена, която може би ти е била далечна прабаба, и да видиш дали ти напомня за някого. Замесил си се в някаква романтична история, нали?

— Какво, за Бога, те кара да говориш така?

— Е, знаеш ли, в живота няма много различни видове поведение. Човек ги разпознава, когато ги види. Като в книга по плетиво. Около шестдесет и пет различни плетки. И когато видиш някоя от тях, я разпознаваш. Твоята плетка в момента, бих казала, е романтичното приключение — въздъхна тя. — Но, предполагам, че няма да ми разкажеш за него.

— Няма нищо за разказване — каза сър Стафорд.

— Винаги си бил доста добър лъжец. Е, както и да е. Доведи я да ме види някога. Това е всичко, което искам, преди докторите да са успели да ме уморят с още някой нов антибиотик, който току-що са открили. Колко разноцветни хапчета е трябвало да изпия през живота си! Никога не би повярвал.

— Не зная какво искаш да кажеш с това „тя“ и „нея“…

— Така ли? Е, мога да усетя, когато е замесена жена. Има някаква жена някъде в живота ти. Но не мога да разбера как си я намерил. На масата за конференции в Малая? Дъщеря на някой посланик или министър? Хубава секретарка от посолството? Не, нито едно от тези предположения не ми изглежда правдоподобно. На кораба за Англия? Не, днес не се пътува с кораби. Може би в самолета.

— Започваш малко да се доближаваш до истината — не можа да се въздържи сър Стафорд Най.

— А — залови се тя за това. — Стюардеса?

Той поклати глава.

— Е, добре. Запази тайната си. Но внимавай, аз ще разбера всичко. Винаги съм имала нюх за нещата, които стават с тебе. Както и за нещата изобщо. Естествено вече съм извън всичко, но от време на време се срещам със старите си приятели и сам разбираш, че е доста лесно да се научи по нещичко от тях. Хората се тревожат. Хората навсякъде се тревожат.

— Искаш да кажеш, че има някакво всеобщо недоволство, вълнения?

— Не, изобщо не исках да кажа това. Искам да кажа, че хората по върховете са обезпокоени. Ужасните ни правителства са обезпокоени. Скъпия стар, сънлив Форин офис е обезпокоен. Стават неща, които не би трябвало да стават. Вълнения.

— Студентски вълнения?

— О, студентските вълнения са само един от цветовете на дървото. То е разцъфтяло навсякъде и във всяка страна или поне така изглежда. При мен идва едно мило момиче и ми чете сутрешните вестници! Сама не мога да ги чета както трябва. Тя има приятен глас. Взема писмата ми и ми чете разни работи от вестниците, много е мила и добра. Чете ми това, което аз искам да зная, а не това, което тя смята, че е подходящо за мен. Да, всички са обезпокоени, доколкото аз мога да разбера. А го разбрах от един мой много стар приятел.

— Някой от твоите военни приятелчета?

— Той е генерал-майор, ако те разбирам правилно. Отдавна се е оттеглил, но все още е добре осведомен. Младежта може да се нарече движещата сила на всичко, което става. Но не това е тревожното. Те — които и да са — действат чрез младежта. Младежта във всяка страна. Младежта, която подтикват. Младежта, скандираща лозунги, които звучат вълнуващо, макар че тя невинаги знае какво точно означават те. Толкова е лесно да се започне революция. Присъщо е на младежта. Тя винаги се е бунтувала. Бунтуваш се, рушиш, искаш светът да е различен от това, което е. Но си сляп. Очите на младежта са завързани. Те не могат да видят накъде ги водят нещата. Какво идва след това? Какво ги очаква? И кой стои зад тях, насърчавайки ги да продължават? Ето кое е страшното. Разбираш ли, някой държи морков пред магарето, за да го накара да върви напред, а в същото време зад магарето има друг с пръчка, който го подтиква.

— Имаш някакви странни фантазии.

— Не са само фантазии, скъпо мое момче. Същото са казвали хората и за Хитлер. Хитлер и хитлеровата младеж. Но това е било дълга и грижлива подготовка. Било е война, разработена в най-големи подробности — петата колона, внедрена в различни страни в очакване на супермените. Супермените щели да бъдат цветът на германската нация. Ето така са мислели и страстно са вярвали. Може би сега някой друг вярва в нещо подобно. Това е кредо, което те с готовност ще приемат — ако им се предложи достатъчно умно.

— За кого говориш? Китайците ли имаш предвид или руснаците? Какво искаш да кажеш?

— Не зная. Нямам никаква представа. Но някъде има нещо и то се развива по същия начин. Отново определен модел, нали разбираш. Модел! Руснаците са затънали до гуша в комунизма. Бих казала, че ги смятат за старомодни. Китайците? Мисля, че не знаят накъде вървят. Прекалено много се водят по вожда Мао, предполагам. Не зная кои са хората, които кроят плановете. Както казах и по-рано, всичко е въпрос на „защо, къде, кога и кой“.

— Много интересно.

— Толкова е страшна тази идея, която непрекъснато се повтаря. Историята, която се повтаря. Младия герой, златокосия супермен, когото всички трябва да следват. — Тя помълча малко и каза: — Същата идея, разбираш ли. Младия Зигфрид.