Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (23)

Глава XXII
Хуанита

Лорд Алтъмаунт диктуваше.

Гласът му, който някога беше висок и властен, сега бе станал кротък и все още изненадващо привлекателен. Той сякаш идваше тихо от сенките на миналото и беше така емоционално затрогващ, както един по-властен глас не би могъл да бъде.

Джеймс Клийк записваше думите една след друга, като от време на време спираше, когато настъпеше момент на колебание — взимаше го предвид и самият той чакаше кротко.

— Идеализмът — каза лорд Алтъмаунт — може да възникне и обикновено възниква, движен от естествен антагонизъм към несправедливостта. Това е естествено отвращение от грубия материализъм. Вроденият идеализъм на младежта се подхранва все повече и повече от желанието да бъдат унищожени тези две фази на съвременния живот — несправедливостта и грубия материализъм. Желанието да се разруши злото понякога води до любов към рушенето заради самото рушене. То може да доведе до удоволствие от насилието и от причиняването на болка. Всичко това може да бъде подхранвано и подсилвано отвън от хора, които имат естествената дарба да ръководят. Този идеализъм се ражда в младежките години. Той би трябвало и би могъл да доведе до желание за един нов свят. Той би трябвало и също така да води към любов към всички човешки същества, към доброжелателност към тях. Но тези, които веднъж са се научили да обичат насилието заради самото насилие, никога няма да станат възрастни. Те ще спрат в своето забавено развитие и ще останат така през целия си живот.

Интеркомът иззвъня. Лорд Алтъмаунт направи един жест и Джеймс Клийк го вдигна и се заслуша.

— Мистър Робинсън е тук.

— А, добре. Доведи го. Можем да продължим по-късно.

Джеймс Клийк стана и остави настрани бележника и молива си.

Мистър Робинсън влезе. Джеймс Клийк му подаде стол, достатъчно голям, за да го побере, без да му е неудобен. Мистър Робинсън се усмихна в знак на благодарност и седна до лорд Алтъмаунт.

— Е? — каза лорд Алтъмаунт. — Има ли нещо ново за нас? Диаграми? Кръгове? Балони?

Изглеждаше леко развеселен.

— Не точно — отговори мистър Робинсън невъзмутимо. — По-скоро нещо като отбелязване течението на река…

— Река? — попита лорд Алтъмаунт. — Каква река?

— Река от пари — каза мистър Робинсън с леко извинение в гласа, както говореше винаги когато станеше въпрос за неговата специалност. — Те са наистина точно като река, такива са парите… идват отнякъде и определено отиват някъде. Наистина много интересно — ако се интересувате от такива неща, естествено. Разбирате ли, те разказват собствената си история…

Джеймс Клийк изглеждаше така, сякаш не разбира, но лорд Алтъмаунт каза:

— Да, ясно ми е. Продължавайте.

— Идват от Скандинавския полуостров, от Бавария, от САЩ, от Югоизточна Азия, като по пътя се подхранват от по-малки притоци…

— И къде отиват?

— Предимно в Южна Америка — посрещат нуждите на вече здраво установената Главна квартира на Войнстващата младеж…

— И представляват четири-пет взаимно свързани кръга, които ни показахте — оръжие, наркотици, изследвания и химическо оръжие, както и финансите?

— Да, смятаме, че доста точно знаем кой контролира тези различни групи…

— А кръгът „Х“ — Хуанита? — попита Джеймс Клийк.

— Все още не можем да сме сигурни.

— Джеймс има някои предположения по този въпрос — каза лорд Алтъмаунт. — Надявам се, че греши, да — надявам се, че греши. Инициалът „Х“ е интересен. Какво означава — Справедливост? Съд^[1]?

— Фанатизиран убиец — каза Джеймс Клийк. — Жените от този тип са много по-опасни от мъжете.

— Има исторически прецеденти — призна лорд Алтъмаунт. — Иаил, която поднесла масло на Сисара в разкошен съд, а после пронизала главата му с пирон. Юдит, която убила Олоферн^[2], а съгражданите й я поздравили за това. Да, може да излезе нещо такова.

— Значи смятате, че знаете коя е Хуанита, така ли? — попита мистър Робинсън. — Интересно.

— Е, може и да греша, сър, но се случиха някои неща, които ме карат да мисля…

— Да — каза мистър Робинсън. — Ние всички трябваше да се замислим, нали? По-добре кажете коя е според вас, Джеймс.

— Графиня Рената Зерковски.

— Какво ви кара да се спрете на нея?

— Местата, на които е била, хората, с които е била във връзка. Прекалено много са съвпаденията в начина, по който тя се озовава на различни места и всички тези неща. Била е в Бавария. Посетила е Голямата Шарлот. Още повече, взела е със себе си Стафорд Най. Мисля, че е показателно…

— Смятате, че и двамата са замесени? — попита лорд Алтъмаунт.

— Не бих искал да кажа това. Не го познавам достатъчно, но… — той се спря.

— Да — каза лорд Алтъмаунт. — Има някои съмнения, що се отнася до него. Още отначало беше заподозрян.

— От Хенри Хоршам?

— Колкото до Хенри Хоршам, може би. Предполагам, че полковник Пайкъуей не е сигурен. Следят го. Той сигурно го знае. Не е глупак.

— Още един — каза Джеймс Клийк сурово. — Невероятно е как може да ги отглеждаме, да им се доверяваме, да им разкриваме тайните си. Съобщаваме им какво смятаме да правим, като непрекъснато повтаряме: „Ако има един човек, на когото вярвам, това е… о, Маклейн или Бърджес, или Филби или който и да е от тях.“ А сега — Стафорд Най.

— Стафорд Най, въвлечен от Рената, наречена Хуанита — каза мистър Робинсън.

— Онази странна история във Франкфурт — каза Джеймс Клийк, — и посещението при Шарлот. Предполагам, че Стафорд Най след това е бил с нея в Южна Америка. А колкото до нея самата — знаем ли къде е сега?

— Осмелявам се да твърдя, че мистър Робинсън знае — изрече лорд Алтъмаунт. — Така ли е, мистър Робинсън?

— Тя е в Съединените щати. Чух това, когато бях у приятели във Вашингтон или по-скоро близо до него. Тя била в Чикаго, след това в Калифорния, а след това отишла от Остин при един световноизвестен учен. Това е последното, което чух.

— Какво прави там?

— Би могло да се предположи — каза мистър Робинсън със спокойния си глас, — че се опитва да получи информация.

— Каква информация? Мистър Робинсън въздъхна.

— Това бихме искали да знаем. Предполага се, че е същата информация, която ние толкова много искаме да получим, и че го прави като наш представител. Но човек никога не знае — може да е за другата страна.

Той се обърна да погледне лорд Алтъмаунт.

— Разбрах, че тази вечер пътувате за Шотландия. Вярно ли е?

— Съвсем вярно.

— Мисля, че не трябва да го правите, сър — каза Джеймс Клийк и обърна разтревоженото си лице към работодателя си. — Напоследък не сте добре, сър. Ще бъде много уморително пътуване, по какъвто и начин да отидете — със самолет или с влак. Не можете ли да го оставите на Мънроу или Хоршам?

— На моите години да се пази човек е загуба на време — каза лорд Алтъмаунт. — Ако мога да бъда полезен, бих искал да умра на браздата, както казва поговорката.

Той се усмихна на мистър Робинсън.

— По-добре ще е и вие да дойдете с нас, Робинсън.