Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (4)

Глава III
Човекът от химическото чистене

Сър Стафорд се върна в апартамента си. От кухнята изскочи една едра жена и го поздрави с добре дошъл.

— Виждам, че сте се върнали и всичко е наред, сър. Тези ужасни самолети. Човек никога не може да е сигурен, нали?

— Съвсем вярно, мисис Уърит — каза сър Стафорд Най. — Самолетът закъсня два часа.

— Като колите са, нали? — продължи госпожа Уърит. — Искам да кажа, че човек никога не знае какво може да се повреди. Само дето е по-страшно, така да се каже, защото си във въздуха, нали? Не може просто да спреш до бордюра, не е същото, нали? Ето, вие например. Аз самата не бих се качила на самолет за нищо на света. Поръчала съм някои неща. Надявам се, че нямате нищо против. Яйца, масло, кафе, чай — нареждаше тя със словоохотливостта на екскурзовод от Близкия изток, който показва двореца на някой фараон. — Така — госпожа Уърит спря, за да си поеме дъх. — Мисля, че това е всичко, от което ще имате нужда. Поръчах и френската горчица.

— Не „Дижон“, нали? Винаги се опитват да ти пробутат „Дижон“.

— Не зная кой е бил той, но горчицата е „Естер драгон“, от тази, която обичате, нали така?

— Точно така — каза сър Стафорд. — Вие сте истинско чудо.

Мисис Уърит беше доволна. Тя се оттегли отново в кухнята, а сър Стафорд сложи ръка на дръжката на вратата, готвейки се да влезе в спалнята.

— Предполагам, че направих добре, като дадох дрехите ви на господина, който дойде за тях, сър? Вие не бяхте казали нищо, не бяхте оставили бележка или нещо такова.

— Какви дрехи? — попита сър Стафорд, като се спря.

— Два костюма, така каза господинът, който дойде за тях. Беше от „Туис и Бониуърк“, мисля, че е същата фирма, от която идваха и преди. Имахме малък спор с пералнята „Уайт суон“, ако съм запомнила правилно.

— Два костюма? — попита сър Стафорд. — Кои костюми?

— Ами единият беше онзи, с който пътувахте, сър. Помислих, че той ще трябва да е единият. Не бях съвсем сигурна за другия, но имате един син на ситно райе, за който не ми наредихте нищо, преди да заминете. Той имаше нужда от чистене, а трябваше и да се зашие малко десният маншет, но не исках да върша това на своя глава, докато ви нямаше. Не обичам да правя такива неща — каза госпожа Уърит с явно достойнство.

— Значи човекът, който и да е бил той, отнесе тези два костюма?

— Надявам се, че не съм направила грешка, сър — разтревожи се госпожа Уърит.

— За синия костюм на райе няма значение. Дори бих казал, че така е по-добре. Но костюмът, с който пътувах…

— Той е малко тънък за това време на годината, сър, нали разбирате, сър. Подходящ е за онези места, където сте били, там е горещо. А и имаше нужда от чистене. Той каза, че сте се обадили за тях. Така каза господинът, който дойде за костюмите.

— Той ли отиде да ги вземе от стаята ми?

— Да, сър. Помислих си, че така ще е най-добре.

— Много интересно — каза сър Стафорд. — Много интересно.

Той влезе в спалнята си и се огледа. Беше спретнато и подредено. Леглото беше оправено, ясно си личеше ръката на госпожа Уърит. Електрическата му самобръсначка се зареждаше, вещите му на тоалетката бяха в пълен порядък.

Сър Стафорд отиде до гардероба и погледна вътре. Разгледа и чекмеджетата на шкафа, който стоеше близо до прозореца. Всичко беше съвсем спретнато. Всъщност беше много по-спретнато, отколкото трябваше да бъде. Той бе разопаковал някои неща предишната вечер, но бе направил това съвсем повърхностно. Беше нахвърлял бельо и разни други неща в съответните чекмеджета, но не ги беше подредил. Смяташе да го направи или днес, или утре. Не очакваше мисис Уърит да го свърши вместо него. От нея искаше само да оставя нещата така, както ги е намерила. А и след като се бе върнал от чужбина, му трябваше време за пренареждане и смяна на някои неща поради разликата в климата. Значи някой беше оглеждал тук, някой беше отварял чекмеджетата, беше ги прегледал бегло и защото е бързал бе върнал нещата на мястото им по-внимателно и ги бе подредил по-добре, отколкото е трябвало. Беше свършил работата си бързо и внимателно и си бе тръгнал с два костюма и правдоподобно обяснение. Един костюм, който сър Стафорд е носил по време на пътуването си, и още един от тънка материя, който също е можел да бъде взет в чужбина и след това върнат вкъщи. Но защо?

— Защото някой е търсил нещо — каза си сър Стафорд замислено. — Но какво? И кой? А може би и защо? Да, наистина е интересно.

Седна на стола и се замисли. След малко погледът му попадна на масата край леглото му, където доста наперено седеше малка пухкава панда. Сър Стафорд отиде до телефона и набра един номер.

— Ти ли си, лельо Матилда? — попита той. — Стафорд се обажда.

— А, значи си се върнал, скъпо момче. Толкова се радвам. Вчера четох във вестника, че в Малая има холера, или поне си мисля, че беше Малая. Непрекъснато обърквам всички тези места. Надявам се, че скоро ще дойдеш да ме видиш. Не се преструвай на зает. Изключено е да си зает непрекъснато. Всъщност човек може да приеме такова извинение само от магнати, от хора в бизнеса, нали разбираш, които живеят сред непрекъснати сливания и поглъщания на фирми. Нямам представа какво означава цялата тази заетост. Някога означаваше да си вършиш работата както трябва, но сега означава неща, свързани с атомната бомба и с бетонни заводи — каза леля Матилда разгорещено. — И тези ужасни компютри, които винаги изчисляват погрешно, да не говорим за това, че не са направени в подходяща форма. Наистина животът стана доста труден за нас. Не можеш да си представиш какво са направили с банковата ми сметка. А също и с пощенския ми адрес. Е, мисля, че съм живяла прекалено дълго.

— Изобщо не си мисли такова нещо! Удобно ли е да мина следващата седмица?

— Ела още утре, ако искаш. Поканила съм викария на вечеря, но лесно мога да я отложа.

— О, слушай, няма нужда да го правиш.

— Напротив, точно така трябва. Той е изключително досаден, а освен това иска нов орган. А този, старият, си е добър. Искам да кажа, че проблемът е не в органа, а в органиста. Наистина ужасен музикант. Викарият го съжалява, защото е загубил майка си, към която е бил много привързан. Но фактът, че обичаш майка си, не те прави по-добър музикант, нали? Искам да кажа, че човек трябва да вижда нещата такива, каквито са.

— Точно така. Ще трябва да дойда през следващата седмица — трябва да се погрижа за някои неща. Как е Сибил?

— Прекрасно дете! Много е непослушна, но е толкова сладка.

— Донесох й една пухкава панда — каза сър Стафорд Най.

— Много мило от твоя страна, скъпи.

— Надявам се, че ще й хареса — каза сър Стафорд улавяйки погледа на пандата с известно чувство на безпокойство.

— Е, във всеки случай, тя е много добре възпитана — каза леля Матилда и това беше малко неопределен отговор, чието значение не се хареса особено на сър Стафорд.

Леля Матилда предложи възможни влакове за следващата седмица, предупреждавайки го, че те често или не се движат, или променят разписанието си, като освен това поиска да й занесе сирене „Камамбер“ и половинка „Стилтън“^[1].

— Вече е невъзможно да се купи нещо тук. Нашият магазин — продавачът беше толкова мил човек, толкова внимателен и с такъв добър вкус към онова, което ние всички харесвахме — изведнъж бе превърнат в супермаркет, шест пъти по-голям, всичко бе преустроено, кошници и метални колички, които човек разкарва наоколо и се опитва да напълни с ненужни неща, майките, които непрекъснато губят децата си, плачат и изпадат в истерия. Много уморително. Е, ще те чакам, скъпо момче — и тя затвори телефона.

Той веднага иззвъня отново.

— Ало? Стафорд? Обажда се Ерик Пю. Разбрах, че си се върнал от Малая — какво ще кажеш да вечеряме заедно днес?

— С удоволствие.

— Чудесно. Лимпитс клъб, осем и петнадесет?

Когато сър Стафорд затваряше телефона, мисис Уърит влезе задъхана в стаята.

— Един джентълмен е долу и иска да ви види, сър. Искам да кажа, поне аз мисля, че е такъв. Във всеки случай, твърди, че няма да имате нищо против.

— Как се казва?

— Хоршам, сър, както онова място по пътя за Брайтън.

— Хоршам? — сър Стафорд бе малко изненадан.

Той излезе от спалнята си и тръгна надолу по стълбите, които водеха към голяма всекидневна на долния етаж. Госпожа Уърит не бе сбъркала. Наистина беше Хоршам и изглеждаше точно така, както бе изглеждал преди половин час — силен, внушаващ доверие, с вдлъбнатина на брадичката, румени бузи, рунтави посивели мустаци и невъзмутим вид.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза той приятелски, като стана на крака.

— Надявате се, че нямам нищо против какво? — попита сър Стафорд Най.

— Да ме видите отново толкова скоро. Срещнахме се в коридора пред стаята на Гордън Четуинд, ако си спомняте.

— Нямам никакви възражения — каза сър Стафорд и плъзна кутията с цигари по масата. — Седнете. Нещо забравено, нещо останало неизречено?

— Мистър Четуинд е много приятен човек — каза Хоршам. — Поговорихме си. С него и с полковник Мънроу. Те са малко разтревожени от всичко това, нали разбирате. Искам да кажа за вас.

— Така ли?

Сър Стафорд Най също седна. Усмихваше се, пушеше и гледаше замислено Хенри Хоршам.

— И оттук къде отиваме?

— Тъкмо се чудех дали мога, без да проявявам прекалено любопитство, да попитам къде отивате вие оттук?

— С удоволствие ще ви кажа. Ще гостувам на една моя леля, лейди Матилда Клекхийтън. Ако искате, ще ви дам адреса.

— Зная го — каза Хенри Хоршам. — Е, предполагам, че идеята е добра. Тя ще се радва да разбере, че сте се върнали у дома жив и здрав. Можеше и да е по-различно, нали?

— Така ли мислят полковник Мънроу и мистър Четуинд?

— Е, знаете как е, сър — каза Хоршам. — Прекрасно знаете. Хората от този отдел винаги се безпокоят. Не са сигурни дали да ви вярват или не.

— Дали да ми вярват? — попита сър Стафорд обидено. — Какво искате да кажете с това, мистър Хоршам?

Мистър Хоршам не се стресна. Той само се усмихна.

— Вижте, създали сте си репутация, че не приемате нещата сериозно.

— О! Помислих дали не искате да кажете, че съм симпатизант на комунистите или че съм преминал на другата страна. Нещо такова.

— О, не, сър. Те просто мислят, че не сте сериозен. Смятат, че от време на време обичате да си позволявате по някоя шега.

— Човек не може да изживее живота си, непрекъснато приемайки себе си и останалите сериозно — отбеляза сър Стафорд Най с неодобрение.

— Не. Но, както вече казах, поели сте доста голям риск.

— Чудя се дали въобще ми е ясно за какво говорите.

— Ще ви обясня. Понякога нещата се объркват и то невинаги по нечия вина. Случва се, така че, както казват, се намесва Всевишният или другият — имам предвид онзи с опашката.

Сър Стафорд започваше леко да се забавлява.

— Става дума за мъглата в Женева ли? — попита той.

— Точно така, сър. В Женева имаше мъгла и това обърка плановете на някои хора. Един човек попадна натясно.

— Разкажете ми всичко — каза сър Стафорд Най — Наистина бих искал да зная.

— Ами, когато вашият самолет излетял от Франкфурт вчера, една пътничка липсвала. Вие вече сте били изпили бирата си и сте седели удобно сам в един ъгъл, похърквайки тихо. Една пътничка не се явила и я повикали по уредбата два пъти. В крайна сметка най-вероятно самолетът е излетял без нея.

— А-ха. И какво е станало с нея?

— Би ми било интересно да узная. Във всеки случай, паспортът ви е пристигнал на „Хийтроу“, въпреки че вие не сте.

— И къде е сега? Трябва ли да съм си го получил?

— Не. Не мисля. Това би била много набързо свършена работа. Онова приспивателно се оказало добро и надеждно. Точно каквото е било нужно, ако мога да се изразя така. Приспало ви е и ви е изключило от играта, без да предизвика някакви особено неприятни странични ефекти.

— Е, после имах ужасно главоболие — отбеляза сър Стафорд.

— Ами не е възможно да се избегне това. Не и при създалите се обстоятелства.

— Тъй като, изглежда, знаете всичко, обяснете ми, какво щеше да се случи, ако бях отказал да приема предложението, което вероятно — казвам само вероятно — ми е било направено?

— Може би е щяло да бъде краят за Мери Ан.

— Мери Ан? Коя е Мери Ан?

— Мис Дафни Теодофанус.

— Струва ми се, че чух да споменават подобно име — съобщиха, че не се е явила за полета си.

— Да, тя пътуваше под това име, а ние я наричаме Мери Ан.

— Коя е тя? Питам само от любопитство.

— В своята област тя е, така да се каже, върхът.

— А коя е нейната област? Тя от нашите ли е или е от техните, ако, разбира се, знаете кои са „техните“? Трябва да призная, че аз самият малко се затруднявам, когато трябва да решавам.

— Да, не е толкова лесно, нали? Разбира се, като се имат предвид китайците и руснаците и странната организация, която стои зад студентските вълнения, и новата мафия и доста интересната група в Южна Америка. И хубавата малка компания от финансисти, които сякаш замислят нещо. Да, не е лесно да се определи.

— Мери Ан — каза сър Стафорд Най замислено. — Струва ми се, че сте избрали странно име за нея, след като истинското й име е Дафни Теодофанус.

— Ами майка й е гъркиня, баща й — англичанин, а дядо й е бил австрийски поданик.

— Какво щеше да се случи ако не бях й, ъъъ, дал назаем една дреха.

— Можело е да бъде убита.

— Хайде, хайде, наистина ли?

— Безпокои ни летище „Хийтроу“. Напоследък там се случиха някои неща, които трябва малко да се поизяснят. Ако самолетът беше летял през Женева, както беше предвидено, всичко щеше да е наред. Щеше да й е осигурена надеждна защита. Но при създалите се обстоятелства нямаше да има време да се уреди нищо, а в наше време никога не се знае кой кой е. Всички играят двойна или тройна, та дори и четворна игра.

— Карате ме да се тревожа — отговори сър Стафорд Най. — Но тя е добре, нали? Това ли искате да ми кажете?

— Надявам се, че е добре. Не сме чули обратното.

— Ако този факт може да ви помогне, днес някой е идвал тук сутринта, докато говорех с приятелчетата си в Уайтхол. Казал е, че съм се обадил на фирма за химическо чистене и е взел костюма, който носех вчера, а също и още един. Разбира се, може другият костюм просто да му е харесал, или пък да му е станало навик да колекционира костюми на мъже, които скоро са се върнали от чужбина. Или… е, може би вие имате да добавите някое „или“?

— Навярно е търсел нещо.

— Да, мисля, че е така. Някой е търсел нещо. После отново е подредил всичко много спретнато. Не така, както бях оставил нещата си. Добре, търсел е нещо. Но какво?

— Аз самият не съм сигурен — бавно каза Хоршам. — А бих искал да зная. Някъде става нещо. Разни неща се подават, разбирате ли, като от лошо завързан пакет. Можеш да надзърнеш тук-там. В един момент мислиш, че нещо става на фестивала в Байройт, а в следващия ти се струва, че се подава от някое имение в Южна Америка, но след това откриваш следа в САЩ. Доста интриги се разиграват на различни места, които ще доведат до нещо. Може би е политика, а може и да е нещо съвсем различно. Вероятно става дума за пари. — Той добави: — Познавате мистър Робинсън, нали? Или по-скоро, мисля, мистър Робинсън спомена, че ви познава.

— Робинсън? — замисли се сър Стафорд Най. — Робинсън. Хубаво английско име. — Той погледна към Хоршам. — Голямо, жълтеникаво лице? Дебел? Замесен преди всичко във финансови сделки. Той също ли е на страната на ангелите^[2] — това ли искате да ми кажете?

— Не зная нищо за ангелите — отговори Хенри Хоршам. — Но той неведнъж ни е изваждал от затруднение тук, в страната. Хора като мистър Четуинд не го харесват много. Предполагам смятат, че им излиза много скъпо. Доста голям скъперник е този мистър Четуинд. С голям успех си създава врагове там, където не трябва.

— Някога казваха „беден, но честен“ — отбеляза сър Стафорд замислено. — Разбирам, че вие бихте се изразили по-различно. Вие бихте описали нашия мистър Робинсън като скъп, но честен. Или да речем честен, но скъп. — Той въздъхна и добави тъжно: — Бих искал да зная за какво става въпрос. Така излиза, че съм замесен в нещо, за което нямам никаква представа.

Той погледна към Хенри Хоршам с надежда, Но Хоршам поклати глава.

— Нито един от нас не знае. Никой не знае какво точно става.

— Какво може да е скрито тук, за да дойде някой да рови и да търси?

— Честно казано, сър Стафорд, нямам никаква представа.

— Е, много жалко, защото и аз също.

— Доколкото ви е известно, не притежавате нищо. Никой не ви е давал нещо, което да съхраните, да предадете някъде, нещо, за което да се погрижите?

— Абсолютно нищо. Ако имате предвид Мери Ан, тя каза, ме иска да спаси живота си и това беше всичко.

— И ако във вечерните вестници не се появи нищо, значи наистина сте спасили живота й.

— Сякаш това е краят, нали? Жалко. Любопитството ми започва да расте. Много бих искал да разбера какво ще стане по-нататък. Вие всички изглеждате много песимистично настроени.

— Честно казано, така е. Нещата вървят зле в страната ни. Нима се учудвате?

— Разбирам какво искате да кажете. Понякога и аз самият си мисля…