Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (14)

Глава XIII
Съвещание в Париж

Петима мъже седяха в една стая в Париж. Това бе стая, която и по-рано бе виждала исторически съвещания. Доста на брой. Това съвещание беше различно в много отношения и все пак обещаваше да е не по-малко важно от историческа гледна точка.

Председателстваше мосю Грожан. Той беше един разтревожен човек, който правеше всичко възможно да заобикаля нещата с умение и очарователни маниери, които често му бяха помагали в миналото. Струваше му се, че днес не му помагат особено. Сеньор Вители беше пристигнал със самолет от Италия преди час. Жестовете му бяха трескави, държанието му неуравновесено.

— Това надминава всичко — казваше той. — Това надминава всичко, което човек може да си представи.

— Тези студенти — добави мосю Грожан. — Не страдаме ли всички ние?

— Това е нещо повече от студентски вълнения. Това отива отвъд студентските вълнения. С какво може да се сравни? Пчелен кошер. Природно бедствие, каквото човек не би могъл да си представи. Те маршируват. Имат картечници. Някъде са се сдобили и със самолети. Смятат да завладеят цяла Северна Италия. Но това е лудост! Та те са деца — нищо повече! И все пак имат бомби, експлозиви. Само в Милано надминават по брой полицията. Питам ви, какво можем да направим? Военните? Армията също — и те се бунтуват. Казват, че са с lef jeunes^[1]. Казват, че за света няма друга надежда, освен анархията. Говорят за нещо, което наричат Трети свят, но това е просто невъзможно.

Мосю Грожан въздъхна.

— Много е популярно сред младежта — каза той. — Анархията. Вяра в анархията. Познаваме това от Алжир, от всички неприятности, които имаше страната ни и колониалната ни империя. И какво можем да направим ние? Военните? Накрая те подкрепят студентите.

— Студентите, да, студентите — каза мосю Поасоние.

Той беше член на френското правителство, за когото думата „студент“ беше анатема. Ако го питаха, щеше да признае, че предпочита азиатски грип или бубонна чума. За него и двете бяха за предпочитане пред дейността на студентите. Свят без студенти! Това сънуваше понякога мосю Поасоние. Хубави сънища. Не му се случваше доста често.

— А съдиите — попита мосю Грожан — какво става с нашите съдебни власти? Полицията — да, те все още са лоялни, но не и съдиите, те не налагат присъди над младежите, които изправяме пред тях, младежи, които са унищожили собственост, държавна собственост, частна собственост — всякакъв вид собственост. И защо, бихме искали да знаем? Напоследък правя някои разследвания. Префектурата ми подсказа някои неща. Необходимо е повдигане на стандарта на живота сред съдиите, особено в провинциалните области.

— Хайде, хайде — каза мосю Поасоние, — трябва да внимавате за какво намеквате.

— Ma foi^[2], защо да внимавам? Нещата трябва да се кажат открито. Имало е измами и по-рано, огромни измами, а сега има пари, които циркулират наоколо. Пари, за които не знаем откъде идват, но от Префектурата ми казаха — и аз им вярвам — че започват да разбират къде отиват. Представяме ли си, можем ли да си представим корумпирана държава, субсидирана от външен източник?

— В Италия също — каза сеньор Вители. — В Италия, ах, бих могъл да ви разкажа някои неща. Да, мога да ви кажа какво подозираме. Но кой, кой корумпира света ни? Група индустриалци, група магнати? Как може нещо такова да е истина.

— На това трябва да се сложи край — каза мосю Грожан. — Трябва да се вземат мерки. Военни действия. Да се включат военновъздушните сили. Тези анархисти, тези мародери, те идват от всички класи. Това трябва да се спре.

— Контролът със сълзотворен газ е доста успешен — каза Поасоние със съмнение.

— Сълзотворният газ не е достатъчен — възрази Грожан. — Същият успех може да се постигне, като се накарат студентите да белят връзки лук. От очите им ще потекат сълзи. Нужно е нещо повече.

Мосю Поасоние попита шокиран:

— Нима предлагате да се употреби атомно оръжие?

— Атомно оръжие? Quelle blague^[3]! Какво можем да направим с атомно оръжие? Какво ще стане с почвата на Франция, с въздуха на Франция, ако използваме атомно оръжие? Знаем, че можем да унищожим Русия. Знаем също и че Русия може да унищожи нас.

— Нима намеквате, че група маршируващи студенти може да разбие нашите авторитарни сили?

— Точно това искам да кажа. Предупреден съм за такива неща. За складиране на оръжие, на различни видове химическо оръжие и други неща. Получих доклади от някои от нашите най-видни учени. Знаят се тайни. От секретни складове са откраднати средства за водене на война. Какво ще стане по-нататък, питам ви? Какво ще стане?

На въпроса беше отговорено неочаквано и с по-голяма бързина, отколкото мосю Грожан евентуално би могъл да предвиди. Вратата се отвори и главният секретар се приближи до шефа си със загрижено лице. Мосю Грожан го погледна недоволно.

— Не казах ли, че не искам да ме прекъсват?

— Да, наистина, господин президент, но това е малко необичайно — Той се наведе към ухото на шефа си — Маршалът е тук. Настоява да влезе.

— Маршалът? Искате да кажете…

Секретарят енергично поклати глава няколко пъти, за да покаже, че наистина има предвид това. Мосю Поасоние погледна объркано колегата си.

— Настоява да влезе. Не приема отказ.

Другите двама мъже погледнаха първо Грожан, после развълнувания италианец.

— Няма ли да е по-добре — попита мосю Коен, министърът на вътрешните работи, — ако…

Той спря след „ако“, защото вратата отново рязко се отвори и влезе един мъж. Добре известен мъж. Мъж, чиято дума в миналото дълги години беше не само закон във Франция, но и много повече.

Появата му в този момент бе неприятна изненада за събраните в стаята.

— О, приветствам ви, скъпи колеги — каза маршалът. — Идвам да ви помогна. Страната ни е в опасност. Трябва да се действа, да се действа незабавно! Дойдох да се поставя на вашите услуги. Поемам цялата отговорност за действията в тази криза. Може би е опасно. Зная, че е, но честта стои над опасността. Спасението на Франция е над опасността. Те идват насам сега. Огромна тълпа от студенти, криминални престъпници, освободени от затворите, някои от тях и убийци. Подпалвачи. Крещят обиди. Пеят песни. Скандират имената на своите учители, на своите философи, на тези, които са ги повели по пътя на бунта. Тези, които ще доведат до гибелта на Франция, ако не се направи нещо. Вие седите тук, говорите, възмущавате се. Но трябва да се направи повече. Изпратих да повикат два полка. Уведомил съм въздушните сили, специално кодирани телеграми са изпратени до нашите съседи, моите приятели в Германия, защото тя е нашият съюзник сега в тази криза. Бунтовете трябва да се потушават. Въстание! Метеж! Опасност за мъже, жени, деца и имущество. Отивам да потуша метежа, да им говоря като техен баща, като техен водач. Тези студенти, дори и тези престъпници, те са мои деца. Те са младежта на Франция. Отивам да им говоря за това. Те ще ме послушат, правителствата могат да се сменят, могат да започнат учението си отново под свое собствено ръководство. Стипендиите им не са достатъчни, животът им е лишен от красота, от лидерство. Аз идвам да им обещая всички тези неща. Говоря от свое собствено име. Ще говоря също и от ваше име, от името на правителството, вие направихте всичко, което можахте, действахте така, както смятахте, че е най-добре. Но има нужда от по-висше лидерство. Всичко това има нужда от моето лидерство. Сега тръгвам. Имам списък от още кодирани телеграми за изпращане. Някои ядрени „спирачки“, каквито може да се използват в рядко посещавани места, може да се приложат в модифицирана форма. Те ще всеят ужас в тълпата, но ние самите ще знаем, че няма истинска опасност. Обмислил съм всичко. Планът ми ще успее. Елате, мои верни приятели, придружете ме.

— Маршале, не можем да позволим — не можете да се излагате на опасност. Ние трябва…

— Няма да ви слушам. Прегръщам своята орис, своята съдба.

Маршалът тръгна към вратата.

— Хората ми са навън. Избраната ми охрана. Сега отивам да говоря на тези млади бунтовници, на това младо цвете на красотата и ужаса, да им кажа какъв е техния дълг.

Той изчезна през вратата с величието на водещ актьор, който изпълнява любимата си роля.

— Bon dieu^[4], той наистина ще го направи — каза мосю Поасоние.

— Ще рискува живота си — добави сеньор Вители. — Кой знае? Това е смело, той е смел човек. Рицарска постъпка, да, но какво ще стане с него? В настроението, в което са сега, les jeunes може и да го убият.

От устните на мосю Поасоние се откъсна въздишка на задоволство. Може наистина да стане така, помисли си той. Да, може да стане така.

— Възможно е — каза той. — Да, може и да го убият.

— Естествено човек не би могъл да иска това — подхвърли мосю Грожан внимателно.

Мосю Грожан го искаше. Надяваше се да стане, въпреки че вроденият му песимизъм го караше да мисли, че нещата рядко ставаха така, както човек ги искаше. Всъщност представяше си много по-ужасна перспектива. Беше съвсем възможно, беше в традицията на миналото маршалът по един или по друг начин да успее да убеди голяма група въодушевени и жадни за кръв студенти да се вслушат в думите му, да повярват на обещанията му и да настояват да му бъде върната властта, която някога е имал. Това беше нещо, което се бе случвало един-два пъти в кариерата на маршала. Личният му магнетизъм бе такъв, че по-рано политиците бяха побеждавани, когато най-малко го очакваха.

— Трябва да го спрем — извика той.

— Да, да — потвърди сеньор Вители. — Светът не може да го загуби.

— Страшно е — каза мосю Поасоние. — Той има прекалено много приятели в Германия, прекалено много контакти, а знаете, че във военно отношение Германия действа много бързо. Може да се възползват от случая.

— Bon dieu, Bon dieu — повтаряше мосю Грожан, бършейки чело. — Какво да правим? Какво можем да направим? Какъв е този шум? Нима чувам пушки?

— Не, не — успокои го мосю Поасоние. — Чувате таблите за кафе от стола.

— Има един цитат, който бих могъл да използвам — каза мосю Грожан, който беше голям почитател на театралното изкуство, — само ако можех да си го спомня. Цитат от Шекспир. „Никой ли няма да ме отърве от този…“

— … „размирен свещеник“ — допълни мосю Поасоние. — От пиесата, Бекет.

— Луд като маршала е по-лош и от свещеник. Свещеникът поне би трябвало да е безопасен, въпреки че всъщност дори и Негово светейшество Папата прие студентска делегация вчера. Благословил ги. Нарекъл ги свои деца.

— Християнско е все пак — каза мосю Коен колебливо.

— Човек може да отиде твърде далече дори и с християнските жестове — отвърна мосю Грожан.