Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (17)

Глава XVI
Пайкъуей говори

— Новините от Франция са много лоши — каза полковник Пайкъуей, изчетквайки от сакото си облак пепел. — Чух Уинстън Чърчил да казва това през последната война. Той беше човек, който можеше да говори с прости думи и не повече от необходимото. Думите му ни казваха всичко, което трябваше да знаем. Да, много време мина от тогава, но днес отново го казвам. Новините от Франция са много лоши.

Той се закашля, изхриптя и изчетка още малко пепел от себе си.

— Новините от Италия са много лоши — продължи той. — Предполагам, че и новините от Русия щяха да са лоши, ако позволяваха нещо да излезе от там. Там също имат неприятности. Маршируващи тълпи студенти по улиците, разбити витрини, нападнати посолства. Новините от Египет са много лоши. Новините от Ерусалим са много лоши. Новините от Сирия са много лоши. Това е повече или по-малко нормално, така че няма защо да се тревожим особено. Новините от Аржентина бих нарекъл странни. Всъщност много странни. Аржентина, Бразилия, Куба — всичките са едно. Наричат се Федеративни щати на Златната младеж или нещо подобно. Имат и армия. Обучена както трябва, въоръжена както трябва и командвана както трябва. Имат самолети, имат бомби, имат Бог знае какво. И повечето от тях изглежда знаят какво да правят с тях, което влошава нещата. Явно има и пееща тълпа. Поппесни, стари фолклорни песни и забравени бойни химии. Обикалят, както правеше Армията на спасението — не искам да богохулствам, не нападам Армията на спасението. Винаги са вършили добра работа. И момичетата — хубави като Полишинел с шапчиците си.

Той продължи:

— Чух, че става нещо в цивилизованите страни, като се започне с нас. Някои от нас все още може да бъдат наречени цивилизовани, предполагам? Помня, един от политиците ни преди няколко дни каза, че сме прекрасна нация, преди всичко защото разрешаваме всичко, имаме демонстрации, чупим витрини, пребиваме хора ако нямаме нещо по-добро, с което да се занимаваме, отърваваме се от веселото си настроение, проявявайки насилие, а от моралната си чистота, събличайки по-голямата част от дрехите си. Не зная за какво мислеше, че говори — това е рядкост при политиците, но те могат да направят всичко да звучи правилно. Точно затова са политици.

Той спря и погледна мъжете в стаята.

— Отчайващо, тъжно и отчайващо — каза сър Джордж Пакъм. — Човек трудно може да повярва, човек се тревожи… ако можеше само… Това ли са всички новини, които имате? — попита той печално.

— Не е ли достатъчно? Трудно е да ви задоволи човек. Световната анархия в настъпление — ето какво става. Все още малко нестабилна, не съвсем стъпила на краката си, но съвсем близо до това, всъщност много близо.

— Но, разбира се, срещу нея могат да се вземат мерки?

— Не е толкова лесно, колкото мислите. Сълзотворният газ слага край на размириците за малко и дава отдих на полицията. Естествено имаме и изобилие от бактериологично оръжие, атомни бомби и всякакви други средства. Какво, мислите, ще стане, ако започнем да ги използваме? Масови убийства на маршируващите момичета и момчета, на пазаруващите домакини, на старите пенсионери по домовете им, на голяма част от надутите ни политици, така както ни говорят, че никога не сме били толкова добре, а в добавка и вие и аз сме вътре, ха, ха! Но ако това, което търсите, са само новини — добави полковник Пайкъуей — разбрах, ме днес ще пристигне една ваша сензация. Строго секретно от Германия, самият хер Хайнрих Шпайс.

— Откъде, за Бога, сте чули това? То трябваше да бъде строго…

— Ние знаем всичко — затова сме тук — каза полковник Пайкъуей, използвайки любимата си фраза. — Ще доведе и някакъв скучен доктор, доколкото разбрах… — добави той.

— Да, д-р Райхард, предполагам голям специалист…

— Не. Доктор по медицина — за побърканите…

— О, Боже — психолог?

— Вероятно. Тези, които ръководят лудниците, са повечето такива. Ако имаме късмет, ще пристигне, за да прегледа главите на някои от младите лудетини. Натъпкани са с германска философия, философия на Черната сила, философия на мъртви френски писатели и така нататък, и така нататък. Може би ще му позволят да прегледа и главите на някои от нашите правни светила, които председателстват в съдилищата и ни казват, че трябва да сме много внимателни да не направим нещо, с което да увредим егото на младия човек, защото той вероятно ще трябва да си изкарва прехраната. Много по-добре ще сме, ако ги изпратят всичките да получат държавна помощ, от която да живеят, и тогава ще се върнат по стаите си, няма да работят и ще се забавляват, като четат съвременна философия. Обаче аз съм старомоден. Зная това. Няма нужда да ми го казвате.

— Човек трябва да вземе под внимание новия начин на мислене — каза сър Джордж Пекам. — Човек чувства — имам предвид, човек се надява, е, трудно е да се каже…

— Сигурно много се тревожите — забеляза полковник Пайкъуей. — След като намирате нещата толкова трудни за изразяване.

Телефонът му иззвъня. Той послуша известно време, след това го подаде на сър Джордж.

— Да? Да? О, да. Да. Съгласен съм… Не… не… не Вътрешните работи. Не. Искате да кажете частно. Е предполагам, че е по-добре да използваме… ъъъ — сър Джордж се огледа предпазливо.

— Стаята се подслушва — каза полковник Пайкъуей приветливо.

— Парола „Синият Дунав“ — изрече сър Джордж Пекъм с висок хрипкав шепот. — Да, да. Ще доведа Пайкъуей със себе си. О, да, разбира се. Да, да. Свържете се с него. Да, кажете му, че особено държите той да присъства, но да не забравя, че срещата ни е строго поверителна.

— В такъв случай не можем да вземем моята кола — каза Пайкъуей. — Прекалено добре е известна.

— Хенри Хоршам ще дойде да ни вземе с фолксвагена.

— Чудесно — каза полковник Пайкъуей. — Интересно, нали, всичко това.

— Не мислите… — сър Джордж се поколеба.

— Не мисля какво?

— Искам да кажа всъщност… е, искам да кажа… ако нямате нищо против предложението ми… четка за дрехи?

— О, това ли било — полковник Пайкъуей се тупна леко по рамото и във въздуха се вдигна облак пепел, който накара сър Джордж да се задави от кашлица.

— Нани — извика полковник Пайкъуей и удари звънеца на бюрото си.

Влезе жена на средна възраст с четка за дрехи в ръка, появявайки се внезапно като дух, извикан с лампата на Аладин.

— Моля ви, не дишайте, сър Джордж — каза тя. — Може да ви залюти малко.

Жената отвори вратата пред него и той излезе навън, докато тя четкаше полковник Пайкъуей, който кашляше и се оплакваше:

— Колко са досадни тези хора. Винаги искат да си докаран като бръснарски манекен.

— Не бих описала вида ви точно така, полковник Пайкъуей. Вече трябваше да сте свикнал да ви чистя. А и знаете, че министърът на вътрешните работи страда от астма.

— Е, вината си е негова. Не се е погрижил както трябва да попречи на замърсяването на лондонските улици. Хайде, сър Джордж, нека чуем какво е дошъл да ни каже нашият германски приятел. Изглежда, че е доста спешно.