Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Passenger to Frankfurt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Пътник за Франкфурт

Преводач: Надя Златкова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ — ЕАД — Враца

Редактор: Стоянка Сербезова

Художник: Димитър Стоянов, Любомир Калев

ISBN: 954-8004-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4356

История

  1. — Добавяне

Глава IX
Къщата близо до Годълминг

Тя тръгна нагоре по широкото стълбище и двамата я последваха. Да, помисли си сър Стафорд Най, много удобна къща. Тъмнокафяви тапети, изключително грозно дъбово стълбище с дърворезба, но с удобни ниски, широки стъпала. Добре подбрани картини, без да представляват особен интерес от художествена гледна точка. Къща на богат човек, помисли си той. Човек с не лош, традиционен вкус. Хубав, дебел килим тип персийски с приятен тъмновиолетов цвят.

На първия етаж подобната на гренадир камериерка тръгна към най-близката врата. Отвори я и се отдръпна назад, за да влязат, но не съобщи имената им. Първа влезе графинята, а сър Стафорд Най я последва. Чу вратата да се затваря тихо след него.

В стаята имаше четирима души. Зад голямо бюро, отрупано с папки, документи, една-две разтворени карти и вероятно други документи, които разглеждаха, седеше едър и пълен мъж с много жълто лице. Това бе лице, което сър Стафорд Най беше виждал, въпреки че в момента не можеше да си спомни името му — човек, с когото се беше срещнал съвсем случайно и все пак по важен повод. Той би трябвало да знае, да, определено би трябвало да знае. Но защо, защо не можеше да си спомни името му?

Човекът зад бюрото се изправи с едва забележимо усилие и пое протегнатата ръка на графиня Рената.

— Пристигнахте — каза той. — Прекрасно.

— Да. Нека да ви запозная, въпреки че според мен вече се познавате. Сър Стафорд Най, мистър Робинсън.

Разбира се. Нещо в мозъка на сър Стафорд щракна като камера. Това съвпадаше и с друго име. Пайкъуей. Ако кажеше, че знае всичко за мистър Робинсън, нямаше да бъде вярно. Той знаеше за мистър Робинсън всичко, което самият мистър Робинсън позволяваше да се знае. Доколкото всички знаеха, името му беше Робинсън, макар че можеше да е и всяко друго име с чуждестранен произход. Никой никога не бе изразил подобно предположение. Свърза и външния му вид с името. Високото чело, меланхоличните тъмни очи, голямата уста и внушителните бели зъби — вероятно изкуствени, но във всеки случай зъби, за които можеше да се каже както в Червената шапчица: „За да мога да те изям, детето ми!“.

Знаеше също и кой е мистър Робинсън. Достатъчна беше само една дума, за да го опише. Мистър Робинсън представляваше Парите с главно П. Парите във всичките им аспекти. Международни пари, световни пари, частни финанси в страната, банките, парите не такива, каквито ги вижда средният човек. Никога не бихте го помислили за много богат човек. Несъмнено беше много богат, но не това бе важното. Той бе един от тези, които се разпореждат с парите, принадлежеше към големия банков клан. Личният му вкус можеше дори и да е простичък, но сър Стафорд Най се съмняваше. Мистър Робинсън вероятно живееше в доста голям комфорт и дори в лукс. Но нищо повече. Значи зад цялата тази тайнствена история стоеше силата на парите.

— Чух за вас преди един-два дни — каза мистър Робинсън, докато се ръкуваха. — От нашия приятел Пайкъуей.

Всичко съвпада, помисли си Стафорд Най, защото си спомни, че полковник Пайкъуей също бе присъствал при онзи единствен случай, когато се бе срещнал с мистър Робинсън. Спомни си, че Хоршам говореше за мистър Робинсън. И така съществуваха Мери Ан (или графиня Зерковски?) и полковник Пайкъуей, който седеше в задимения си кабинет с полузатворени очи — или току-що събуждайки се, или заспивайки, и мистър Робинсън с голямото си жълтеникаво лице, и някъде пари бяха изложени на опасност. Погледът му се премести върху другите трима в стаята, защото искаше да види дали знае кои са и дали може да се досети кого представляват.

Поне за двама от тях не беше необходимо да се досеща. Мъжът, който седеше на високия стол носилка до камината, възрастен човек, когото облегалката на стола обрамчваше като картина, някога е бил добре известен в цяла Англия. Всъщност той все още беше известен, въпреки че вече рядко го виждаха. Един болен, един инвалид, човек, който се появяваше за съвсем кратко, и както казваха, това му струваше физическа болка и усилия. Лорд Алтъмаунт. Слабо, изпито лице, голям нос, посивяла коса, която започваше малко над челото и падаше като гъста сива грива, малко щръкнали уши, които някога карикатуристите рисуваха, и дълбок, проницателен поглед, който не толкова наблюдаваше, колкото изучаваше. Проникваше дълбоко във всичко, върху което се спираше. В този момент той се бе спрял върху сър Стафорд Най. Когато Стафорд Най тръгна към него, мъжът протегна ръка.

— Аз не ставам — каза лорд Алтъмаунт. Гласът му бе слаб и угасващ, глас на стар човек. — Гърбът ми не ми позволява. Току-що сте се върнали от Малая, нали, Стафорд Най?

— Да.

— Струваше ли си да ходите? Предполагам, мислите, че не. И вероятно сте прав. И все пак тези малки излишни неща, тези орнаменти са ни необходими в живота, за да украсяваме хубавите дипломатически лъжи. Радвам се, че успяхте да дойдете или бяхте доведен тук тази вечер. Предполагам, че това е работа на Мери Ан?

Значи така я нарича той и я възприема като Мери Ан, помисли си сър Стафорд Най. Така я наричаше Хоршам. Без съмнение тя бе една от тях. Що се отнася до Алтъмаунт, той представляваше — какво представляваше той в днешно време? Стафорд Най се замисли. Той представляваше Англия. Щеше да представлява Англия, докато го погребат в Уестминстърското абатство или в някой провинциален мавзолей, в зависимост от желанието му. Той винаги е бил Англия и познава Англия, бих казал, знае цената на всеки политически или правителствен служител достатъчно добре, дори и никога да не е говорил с него.

Лорд Алтъмаунт каза:

— Това е нашият колега, сър Джеймс Клийк.

Стафорд Най не познаваше Клийк. Не мислеше, че някога е чувал за него. Неспокоен човек, от този тип хора, които не могат да си намерят място. Остър подозрителен поглед, който никога не се спира за дълго на едно място. В него се чувстваше сдържаното безпокойство на ловджийско куче, което очаква командата. Готово да се втурне при един поглед на господаря си.

Но кой беше господарят му? Алтъмаунт или Робинсън?

Стафорд Най премести погледа си върху четвъртия мъж. Той бе станал от стола, на който седеше близо до вратата. Гъсти мустаци, вдигнати вежди, внимателен, затворен в себе си, успяващ по някакъв начин да остане познат и все пак почти неразгадаем.

— Значи това сте вие — каза сър Стафорд. — Как сте, Хоршам?

— Много се радвам да ви видя тук, сър Стафорд.

Доста внушителна група, помисли сър Стафорд Най, хвърляйки бърз поглед наоколо.

Бяха приготвили стол за Рената недалече от огъня и от лорд Алтъмаунт. Тя бе протегнала ръка — лявата си ръка, забеляза сър Стафорд — и той я бе взел в своите ръце, бе я задържал за момент, и след това я бе пуснал. Лорд Алтъмаунт каза:

— Рискуваш, детето ми, рискуваш прекалено много.

Гледайки го, тя отговори:

— Вие бяхте този, който ме научи да го правя, и това е единственият възможен начин да се живее.

Лорд Алтъмаунт обърна глава към сър Стафорд Най.

— Не аз те научих да избираш хората. Имаш вроден талант за това. — Гледайки Стафорд Най, той добави: — Познавам вашата пралеля, или може би прапралеля?

— Пралеля Матилда — каза веднага Стафорд Най.

— Да, точно нея. Един от викторианските tours-de-force[1] от деветдесетте години. Сигурно сега тя самата е почти на деветдесет.

Той продължи:

— Не я виждам много често. Може би един-два пъти в годината. Но винаги ме поразява тази нейна жизненост, която надживява физическата й сила. Те знаят тайната на това, тези упорити викторианци, а също и някои от времето на крал Едуард[2].

Сър Джеймс Клийк каза:

— Ще пиете ли нещо, Най? Какво предпочитате?

— Джин с тоник, ако може.

Графинята отказа с леко поклащане на главата.

Джеймс Клийк донесе чашата на Стафорд Най и я сложи на масата близо до мистър Робинсън. Стафорд Най не възнамеряваше да говори пръв. Тъмните очи зад бюрото за момент загубиха меланхоличния си вид. Внезапно в тях проблесна нещо.

— Някакви въпроси? — попита той.

— Твърде много — каза сър Стафорд Най. — Няма ли да е по-добре да започнем с обясненията, а въпросите да оставим за после?

— Така ли предпочитате?

— Вероятно би опростило нещата.

— Добре, ще започнем с няколко прости факти. Може би са ви помолили да дойдете тук, а може и да не са. Ако не са, това навярно малко ви притеснява.

— Той предпочита винаги да го молят — намеси се графинята. — Самият той ми го каза.

— Естествено — изрече мистър Робинсън.

— Бях отвлечен — каза сър Стафорд Най. — Много е модно, доколкото зная. Един от нашите съвременни методи.

Говореше с тон на човек, който леко се забавлява.

— Което естествено води до въпрос от ваша страна — каза мистър Робинсън.

— Само една малка думичка с четири букви. Защо?

— Точно така. Защо? Възхищавам се на вашия сбит начин на изразяване. Това е таен комитет — комитет за разследване. Разследване от световно значение.

— Звучи заинтригуващо — отговори сър Стафорд Най.

— Повече от заинтригуващо е. То е важно и неотложно. В тази стая сега са представени четири различни начина на живот — каза лорд Алтъмаунт. — Ние представляваме различни клонове. Аз съм се оттеглил от активно участие в делата на страната ни, но все още съм авторитет, с когото се съветват. От мен поискаха съвет и ме помолиха да ръководя разследването за това, какво става в света точно тази година след Христа, защото е ясно, че нещо става. Джеймс има своя специална задача. Той е дясната ми ръка. Той е и нашият говорител. Джейми, би ли разяснил ситуацията на сър Стафорд Най?

На сър Стафорд му се стори, че ловджийското куче сякаш потръпна. Най-после! Най-после мога да говоря и да направя нещо! Той се наведе леко напред.

— Когато в света става нещо, трябва да се потърси причината. Външните признаци винаги се виждат лесно, но те не са важни или така поне мислят Председателят — той се поклони на лорд Алтъмаунт, мистър Робинсън и мистър Хоршам. Винаги е било едно и също. Вземете една естествена сила — голям водопад, който ще ви даде електрическа енергия. Възползвайте се от откритието за получаване на уран от уранита и скоро това ще ви даде атомна енергия, за която до този момент хората не са знаели, нито са мечтали. Когато откриете въглища, те ви дават транспорт, мощност, енергия. Винаги съществуват сили, които ви дават различни неща. Но зад тях стои някой, който ги ръководи. Трябва да разберем кой стои зад силите, които постепенно вземат надмощие практически във всички страни в Европа, и дори още по-далече — в някои части на Азия. Вероятно в по-малка степен в Африка, но същото е и в Америка — и в Северна, и в Южна. Трябва да проникнем зад онова, което става, и да открием силата, която го ръководи. Едно от нещата, които ръководят всичко, са парите.

Той кимна към мистър Робинсън.

— Мистър Робинсън тук, предполагам, знае за парите толкова, колкото никой друг в света.

— Съвсем просто е — отговори мистър Робинсън. — Предстоят големи раздвижвания. Зад тях сигурно има пари. Трябва да разберем откъде идват. Кой работи с тях? Откъде ги вземат? Къде ги изпращат? Защо? Това, което Джеймс каза, е съвсем вярно — аз зная много за парите. Толкова, колкото човек би могъл да знае. А съществуват и така наречените течения — дума, която днес използваме доста често. Течения или тенденции — има безброй много думи, които хората използват. Те не означават съвсем едно и също, но са тясно свързани. Появява се, така да се каже, тенденция към недоволство. Погледнете назад в историята. Ще видите как тя се появява отново и отново, повтаряйки се като периодична таблица, като модел. Желанието за неподчинение, начините за изразяване на неподчинение, формата, която неподчинението приема. То не е нещо специфично за всяка страна. Ако възникне в една страна, ще възникне и в други в по-голяма или в по-малка степен. Това е, което искате да кажете, нали, сър? — той се обърна леко към лорд Алтъмаунт. — Горе-долу така ми го представихте.

— Да, вие изразявате нещата много добре, Джеймс.

— Това е модел, модел, който се появява и изглежда неизбежен. Щом го видите, веднага можете да го разпознаете. Имало е периоди, когато жаждата за кръстоносни походи е завладявала държавите. Из цяла Европа хората се качвали на кораби и са тръгвали да спасяват Светите места. Всичко е съвсем ясно, един прекрасен модел на определено поведение. Но защо са тръгвали? Това е интересното, разбирате ли? Да се види защо са се появили тези желания и модели на поведение. Отговорът невинаги е в материалното. Всякакви неща могат да станат причина за недоволство — жажда за свобода, за свобода на словото, за свобода на вероизповеданието — отново серия от пряко свързани модели. Това е довело хората до идеята за имиграция в други страни, до създаването на нови религии, много често толкова тиранични, колкото и формите на религия, които са оставили зад себе си. Но ако се вгледате внимателно, ако направите достатъчно проучвания, ще видите какво е сложило началото на тези и на много други — ще използвам същата дума — модели. В някои случаи това е като заразна болест. Вирусът може да се пренася из целия свят, през морета, през планини. Може да отиде навсякъде и да заразява. Очевидно той се пренася, без някой да го тласка. Но дори и сега не можем да сме напълно сигурни, че това винаги е вярно. Може би е имало причини. Причини, поради които тези неща са се случвали. Човек може да отиде и малко по-далече. Има и хора. Един човек — десет, няколкостотин души, които могат да бъдат причината, които могат да тласнат нещата. Ето защо трябва да се разглежда не крайният резултат, а хората, които задвижват нещата. Имаме кръстоносците, имаме религиозните ентусиасти, имаме жаждата за свобода, имаме всички останали модели, но трябва да отидем още по-назад. Назад към вътрешността на нещата. Видения, сънища. Пророкът Иоил[3] е бил прав, когато е казал: „Старците ви ще сънуват сънища, на младежите ви ще се явят видения“[4]. А кое от двете е по-силно? Сънищата не рушат. Но виденията могат да ви открият нови светове, както и да рушат световете, които вече съществуват…

Внезапно Джеймс Клийк се обърна към лорд Алтъмаунт:

— Не зная дали има връзка, сър, но веднъж ми разказахте една история за някой от посолството в Берлин. За някаква жена.

— А, това ли? Да, тогава ми се стори интересно. Да, има връзка с нещата, за които говорим в момента. Една от съпругите на дипломатите, умна, интелигентна, образована жена. Тя имаше голямо желание да отиде и лично да чуе фюрера, когато произнася реч. Разбира се, говоря за времето, непосредствено преди войната през 1939 г. Беше й интересно да види какво може да направи ораторското изкуство. Защо всички бяха толкова впечатлени? И така, тя отиде. Когато се върна, каза: „Това е нещо изключително. Никога нямаше да повярвам. Разбира се, аз не зная немски достатъчно добре, но и аз бях завладяна. И сега разбирам защо и с всички останали е така. Искам да кажа, че идеите му са прекрасни… Те те възпламеняват. Нещата, които каза. Просто чувстваш, че не може да се мисли по друг начин, че само ако го последват, хората ще построят цял един нов свят. О, не мога да го обясня както трябва. Ще напиша онова, което съм успяла да запомня, и ще ви го донеса да го прочетете. Тогава ще разберете по-добре, отколкото ако просто се опитам да ви обясня какво е било въздействието на думите му.“

Отговорих й, че идеята й е много добра. На следващия ден тя дойде при мен и ми каза: „Не зная дали ще ми повярвате. Започнах да записвам това, което бях чула, това, което Хитлер каза. Това, което думите му означаваха, но… беше страшно… просто нямаше какво да запиша, не си спомнях нито една вдъхновяваща или вълнуваща фраза. Помнех някои от думите, но след като ги записах, те сякаш нямат същото значение. Те са просто… о, те са просто безсмислени. Не разбирам.“

Това показва една от най-големите опасности, които човек невинаги помни, но тя съществува. Има хора, способни да заразят околните с буен ентусиазъм, нещо като видение за живота и за нещата, които стават. Те могат да го направят, макар и не с онова, което казват, не с думите, които чуваме, не дори и с идеята, която описват. Има нещо друго. Това е магнетичната сила, която много малко хора притежават, силата да започнат нещо, да създадат видение. Вероятно чрез личния си магнетизъм, чрез гласа си, може би чрез някакво излъчване, което идва направо от плътта им. Не зная, какво е, но то съществува.

Такива хора имат власт. Великите религиозни учители са имали тази власт, има я и в злия дух. Може да се изгради вяра в определено движение, в неща, които трябва да се направят, в неща, които ще доведат до един нов рай и една нова земя. И хората ще вярват в това, ще работят, ще се борят и дори ще умират за него.

Той понижи глас и каза:

— Джан Смътс[5] изразява това само в една фраза. Той казва, че геният да ръководиш може да бъде не само съзидателна сила, а и нещо демонично.

Сър Стафорд Най се размърда на стола си.

— Разбирам какво искате да кажете. Думите ви са интересни. Струва ми се, че може и да са верни.

— Но, разбира се, мислите, че преувеличавам.

— Не зная дали мисля така — каза сър Стафорд Най. — Нещата, които звучат преувеличени, много често въобще не са. Те просто са неща, които човек не е чувал по-рано и не е мислил за тях. Ето защо му се струват толкова непознати, че не може да направи нищо друго, освен да ги приеме. Между другото, мога ли да задам един съвсем прост въпрос? Какво правят хората в такива случаи?

— Ако на човек му се стори, че става нещо такова, той трябва да разбере какво е това — каза лорд Алтъмаунт. — Трябва да направи като мангустата на Киплинг — да отиде и да разбере. Да разбере откъде идват парите, откъде идват идеите и, ако мога да се изразя така, откъде идва организацията. Кой я направлява? Има главен ръководител, както и командир. Ето това се опитваме да разберем. Бихме искали да дойдете с нас и да ни помогнете.

Това беше един от редките случаи в живота на сър Стафорд Най, когато беше изненадан. Каквото и да бе чувствал в други случаи, той винаги бе успявал да го скрие. Но този път беше различно. Той погледна един по един мъжете в стаята — мистър Робинсън с невъзмутимото жълто лице, показващ всичките си зъби, сър Джеймс Клийк, който бе говорил малко прибързано според сър Стафорд, но който въпреки всичко очевидно беше полезен, кучето на Господаря, както го наричаше в себе си. Погледна към лорд Алтъмаунт, който седеше на стола си, чийто гюрук се виждаше зад гърба му като рамка на картина. Осветлението в стаята не беше силно. То му придаваше вида на светец в нишата на някоя катедрала. Аскетичен. От четиринадесети век. Велик човек. Да, Алтъмаунт беше един от великите мъже на миналото. Стафорд Най не се съмняваше в това, но сега той вече бе много стар. Ето защо сър Джеймс Клийк му бе необходим и лорд Алтъмаунт разчитаме на него. Той погледна зад тях към загадъчното хладно същество, което го бе довело тук — графиня Рената Зерковски, наречена Мери Ан, наречена Дафни Теодофанус. Лицето й не му казваше нищо. Тя дори не го гледаше. Накрая погледът му се спря на господин Хенри Хоршам от „сигурността“.

С лека изненада забеляза, че Хенри Хоршам му се усмихваше.

— Но, вижте — каза сър Стафорд Най, изоставяйки официалния тон на разговор, изразявайки се по-скоро като някогашния осемнадесетгодишен ученик, — каква, за Бога, е моята роля? Какво зная аз? Честно казано, не съм се изявил особено в професията си. Във Форин офис нямат много високо мнение за мен.

— Знаем това — отговори лорд Алтъмаунт.

Беше ред на сър Джеймс да се усмихне и той го направи.

— Може би така е по-добре — отбеляза той и добави с тона на извинение, когато лорд Алтъмаунт се намръщи: — Съжалявам, сър.

— Това е комитет за разследване — каза мистър Робинсън. — Не става въпрос какво сте направили в миналото и какво може да е мнението на други хора за вас. Това, което ние се опитваме да направим, е да съберем комитет за разследване. В момента членовете на този комитет не са много. Каним ви да се присъединете към нас, защото смятаме, че притежавате някои качества, които може да помогнат при разследването.

Стафорд Най обърна глава към човека от „сигурността“.

— Какво ще кажете, Хоршам? Не мога да повярвам, че сте съгласен.

— Защо не? — попита Хенри Хоршам.

— Наистина ли? Какви са моите „качества“, както ги наричате? Честно казано, аз самият не вярвам в тях.

— Вие не боготворите героите — каза Хоршам. — Ето защо. Вие сте човек, който може да види през фалша. Не приемате хората според това, как те оценяват себе си или как светът ги оценява. Вие имате своя собствена преценка за тях.

Ce n’est pas un gargon sirieux. Думите изплуваха в съзнанието на сър Стафорд Най. Странна причина, поради която да бъдеш избран за трудна и напрегната работа.

— Трябва да ви предупредя — каза той, — че моят основен недостатък, за който често са ми правили забележки и който ми е струвал няколко добри длъжности, според мен е доста добре известен. Бих казал, че не съм достатъчно сериозен за такава важна задача.

— Вярвате или не, но точно това е причината, поради която ви искат — отговори Хоршам. — Прав съм, милорд, нали?

Той погледна към лорд Алтъмаунт.

— Държавната служба! — възкликна лорд Алтъмаунт. — Искам да ви кажа, че много често най-големите неприятности в обществения живот идват от това, че хората на държавна служба приемат себе си прекалено сериозно. Смятаме, че при вас няма да е така. Във всеки случай, Мери Ан мисли така.

Сър Стафорд се обърна. Ето я тук, вече не е графиня. Отново бе станала Мери Ан.

— Надявам се, че нямате нищо против да попитам, коя сте вие всъщност? Искам да кажа, истинска графиня ли сте?

— Абсолютно. Geboren[6] както казват германците. Баща ми беше човек от известен род, добър ловец, прекрасен стрелец и имаше много романтичен, но малко западнал замък в Бавария. Все още е там, замъкът. Що се отнася до произхода, аз съм свързана с онази голяма част от европейския свят, която все още гледа изключително снобски на това. Бедна и опърпана графиня сяда първа на масата, а богат американец с баснословно богатство от долари в банката трябва да чака.

— А Дафни Теодофанус? Тя откъде се появи?

— Удобно име за паспорт. Майка ми беше гъркиня.

— А Мери Ан?

Сър Стафорд Най видя усмивка на лицето й за първи път. Очите й се преместиха от лорд Алтъмаунт към мистър Робинсън.

— Може би защото съм нещо като момиче за всичко. Посещавам разни места, търся неща, пренасям неща от една страна в друга, потулвам истории, върша каквото и да е, ходя навсякъде, оправям каши. Права ли съм, чичо Нед? — погледна тя отново към лорд Алтъмаунт.

— Съвсем права си, скъпа. За нас ти си Мери Ан и винаги ще си останеш Мери Ан.

— Носехте ли нещо на онзи самолет? Искам да кажа, пренасяхте ли нещо важно от една страна в друга?

— Да. Знаеше се, че го нося. Ако не бяхте ми се притекли на помощ, ако не бяхте изпили може би отровната бира и не бяхте ми дали яркото си бандитско наметало, за да се преоблека… е, понякога стават злополуки. Нямаше да стигна до тук.

— Какво носехте — или не трябва да питам? Има ли неща, които никога няма да узная?

— Има много неща, които никога няма да узнаете. Има много неща, за които няма да ви е позволено да питате. Мисля, че ще отговоря на този ваш въпрос. С голи факти. Ако ми е позволено да го направя.

Тя отново погледна лорд Алтъмаунт.

— Доверявам се на твоята преценка — отговори той. — Можеш да говориш.

— Казвай — изрече непочтителният Джеймс Клийк.

Мистър Хоршам потвърди:

— Предполагам, че трябва да знаете. Аз самият не бих ви казал, но аз съм от „сигурността“. Говори, Мери Ан.

— Едно изречение. Носех акт за раждане. Това е всичко. Няма да ви кажа повече и няма смисъл да ми задавате въпроси.

Стафорд Най огледа всички.

— Добре. Ще се присъединя към вас. Поласкан съм, че ме поканихте. А сега къде отиваме?

— Вие и аз заминаваме утре — отговори Рената. — Отиваме на континента. Може би сте чели или знаете, че в Бавария има музикален фестивал. Той е нещо ново, което се организира едва от две години. Има доста трудно немско име, което означава „Общество на младите певци“, и се подпомага от правителствата на няколко страни. Той се противопоставя на традиционните фестивали и музикални продукции на Байройт. Голяма част от музиката е съвременна — млади композитори имат възможност да представят творбите си. Докато някои имат високо мнение за него, други го отричат напълно и гледат на него с презрение.

— Да, чел съм за това — каза сър Стафорд. — Ще присъстваме ли на него?

— Имаме запазени места за две от представленията.

— Има ли фестивалът някакво особено значение в разследването ни?

— Не — отговори Рената. — Той е по-скоро това, което може да се нарече възможност за излизане и влизане. Отиваме там с фиктивна и истинска цел и своевременно си тръгваме към следващата си цел.

Той се огледа.

— Инструкции? Ще получа ли заповеди? Ще ме информирате ли?

— Не в смисъла, който вие влагате в тези думи. Отивате с изследователска цел. По пътя ще научите някои неща. Ще заминете като самия себе си, знаейки само това, което знаете в този момент. Отивате като човек, който обича музиката, като малко разочарован дипломат, който може би се е надявал на някой пост в собствената си страна и не го е получил. И няма да знаете нищо повече. Така е по-безопасно.

— Това ли е мястото, където нещо става в този момент? Германия, Бавария, Австрия, Тирол — тази част на света ли?

— Едно от местата, които ни интересуват.

— И не е единственото?

— Всъщност дори не е и основното. Има други места на земното кълбо, различни по важност, от които се интересуваме в различна степен. Трябва да открием колко е важно всяко едно от тях.

— Но аз не зная, или може би няма да ми бъде казано нищо за другите места, които представляват интерес.

— Съвсем накратко. Едното от тях, което смятаме за най-важното, е с център в Южна Америка. Има два центъра в Съединените Щати — единият е в Калифорния, а другият е в Балтимор. Има един в Швеция и един в Италия. През последните шест месеца центърът в Италия развява много активна дейност. Португалия и Испания също имат малки центрове. Разбира се, и Париж. Има и нови интересни места, които сега „се създават“, както може да се изразя човек. Все още не напълно развити.

— Имате предвид Малая или Виетнам?

— Не. Не, всичко това е по-скоро в миналото. То беше сигнал за насилие, за студентски вълнения и за много други неща. Трябва да разберете, че сега се прокламира разрастващата се организация на младежите в целия свят срещу съответната форма на управление, срещу традициите на дедите им, много често срещу религията, в която са възпитани. И този скрит култ към слободията, този нарастващ култ към насилието. Насилие не като средство за забогатяване, а насилие заради самото насилие. Това се подчертава специално. Причините за него са едно от най-важните и значими неща за хората, за която говорим.

— Слободия — това важно ли е?

— То е начин на живот, нищо повече. То води до някоя злоупотреби, но не прекомерни.

— А наркотиците?

— Култът към наркотиците е изграден и подклаждан целенасочено. От тях са спечелени много пари, но парите не са основният мотив, или поне ние мислим така.

Всички погледнаха към мистър Робинсън, който бавно поклати глава.

— Да — каза той — изглежда, че е така. Арестуват хора и ги съдят. Преследват пласьорите на наркотици. Но зад това стои нещо повече от самата търговия с наркотици. Тя е средство, при това пагубно средство за натрупване на пари. Но в нея има нещо повече.

— Но кой… — Стафорд Най замълча.

— Кой, какво, защо и къде? Четирите въпроса. Това е вашата мисия, сър Стафорд — каза мистър Робинсън. — Ето какво трябва да разберете. Вие и Мери Ан. Няма да бъде лесно, а и помнете, че най-трудното нещо на света е човек да запази тайните си.

Стафорд Най погледна с интерес жълтеникавото лице на мистър Робинсън. Може би тайната за властта на мистър Робинсън във финансовия свят беше именно в това. Неговата тайна беше, че пазеше тайната си. Устните на мистър Робинсън отново се разтвориха в усмивка. Големите му зъби заблестяха.

— Когато човек знае нещо, винаги силно се изкушава да покаже, че го знае, с други думи, да говори за него. Не че иска да предаде информация, не че са му предложени пари, за да предаде информация. Въпросът е, че иска да покаже колко важен е той. Да, всичко е съвсем просто. Всъщност — продължи мистър Робинсън с полупритворени очи — всичко на този свят е толкова просто, толкова просто. Ето това е, което хората не разбират.

Графинята се изправи и Стафорд Най я последва.

— Надявам се, че ще се чувствате удобно и ще спите добре — каза мистър Робинсън. — Според мен къщата е доста удобна.

Стафорд Най промърмори, че е съвсем сигурен в това и скоро получи доказателство, че е прав. Той заспа, веднага щом сложи глава на възглавницата си.

Бележки

[1] Подвиг; усилие (фр.). — Б.пр.

[2] Става дума за епохата на крал Едуард VII (1901–1910 г.). — Б.пр.

[3] Един от дванадесетте малки светци. — Б.р.

[4] Стария завет, Книга на пророк Иоил 2:28. — Б.пр.

[5] Джан Кристиан Смътс (1870–1950), южноафрикански политик и военен. — Б.пр.

[6] Родена (нем.). — Б.пр.