Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (21)

Глава XX
Адмиралът посещава стар приятел

— Помислих, че всички тук сте измрели — каза адмиралът, сумтейки.

Забележката му бе насочена не към иконома, който би искал да види да отваря тази врата, а към младата жена, чиято фамилия никога не можеше да запомни, но чието име беше Ейми.

— Звънях ви поне четири пъти миналата седмица. Били сте в чужбина, така ми казаха.

— Бяхме в чужбина. Току-що се връщаме.

— Матилда не би трябвало да се развява из чужбина. Не на нейната възраст. Ще умре от високо кръвно налягане, от сърдечен удар или от нещо друго в някой от тези модерни самолети. Подскачащи наоколо, пълни с експлозиви, поставени там от арабите или израелците, или от някой друг. Вече изобщо не са безопасни.

— Докторът й го препоръча.

— Е, да, знаем какви са докторите.

— И тя наистина се върна в много добро настроение.

— Къде беше?

— О, на лечение. В Германия или… Така и не можах да запомня дали е Германия или Австрия. Онова ново място, нали знаете, Голден Гастхаус.

— А, да, зная го. Страшно скъпо, нали?

— Е, казват, че прави чудеса.

— Вероятно е само по-различен начин да те довършат по-бързо — каза адмирал Блънт. — На теб хареса ли ти?

— Е, не много наистина. Природата беше много красива, обаче…

От горния етаж се чу властен глас.

— Ейми, Ейми! Защо толкова време говориш в салона? Доведи адмирала тук, горе. Чакам го.

— Скитосваш насам-натам — каза адмирал Блънт, след като поздрави старата си приятелка. — Така ще се погубиш някой ден. Помни ми думата…

— Не, няма. Днес изобщо не е трудно да се пътува.

— Да тичаш по всичките тези летища, рампи, стълби, автобуси.

— Съвсем не. Имах инвалиден стол.

— Когато те видях преди една-две години, каза, че не искаш и да чуеш за такова нещо. Каза, че си прекалено горда, за да признаеш, че имаш нужда от инвалиден стол.

— Е, напоследък трябваше да забравя част от гордостта си, Филип. Ела, седни тук и ми кажи защо изведнъж толкова много искаше да ме видиш. През последната година доста ме позабрави.

— Е, и аз самият не бях много добре. Освен това се занимавах с някои неща. Нали знаеш тия случаи, когато те молят за съвет, но въобще не смятат да го следват. Не остават флотата на мира. Продължават да искат да се бъркат в работата й, проклети да са.

— Изглеждаш ми доста добре — каза лейди Матилда.

— Ти самата не изглеждаш зле, скъпа. Очите ти блестят.

— По-глуха съм, отколкото бях, когато се видяхме последния път. Ще трябва да говориш по-високо.

— Добре. Ще говоря по-високо.

— Какво искаш — джин с тоник, уиски или ром?

— Изглежда си готова да раздаваш всякакви силни напитки. Ако за теб няма значение, ще пия джин с тоник.

Ейми стана и излезе от стаята.

— А когато го донесе, моля те, отърви се отново от нея. Искам да говоря с теб. Искам да кажа да говоря точно с теб.

Когато напитките пристигнаха, лейди Матилда отпрати Ейми, махайки с ръка, и тя излезе с вид, който говореше, че така иска тя, а не работодателката й. Беше тактична млада жена.

— Добро момиче — каза адмиралът, — много добро.

— За това ли ме помоли да се отърва от нея и да се погрижа да затвори вратата? За да не чуе, че казваш нещо хубаво за нея?

— Не. Исках да се посъветвам с тебе.

— За какво? За здравето си, къде да намериш нова прислуга или какво да посадиш в градината?

— Искам да се посъветвам с тебе за нещо много сериозно. Помислих си, че може да си спомниш нещо.

— Скъпи Филип, колко трогателно, че си мислиш, че мога да си спомня каквото и да било. С всяка година паметта ми става все по-зле. Стигнах до заключението, че човек помни само тези, които наричаме „приятели от младостта“. Човек помни дори и ужасните момичета, с които е учил, въпреки че не иска. Точно там бях сега, между другото.

— Къде си била? Посещавала си училища?

— Не, не, не, ходих при една приятелка от училище, която не бях виждала от около тридесет-четиридесет-петдесет години.

— Как изглеждаше тя?

— Невероятно дебела и дори още по-неприятна и по-ужасна, отколкото си я спомням.

— Трябва да знаеш, че имаш доста странен вкус, Матилда.

— Е, хайде, кажи ми. Кажи ми какво искаш да си спомня.

— Питах те, дали си спомняш един друг твой приятел. Робърт Шорам.

— Роби Шорам? Разбира се, че го помня.

— Учения. Световноизвестния учен.

— Разбира се. Той не беше от хората, които човек някога би забравил. Чудя се какво те е накарало да мислиш за него.

— Нуждите на обществото.

— Странно е, че го казваш. Аз самата си мислех същото преди няколко дни.

— Ти си мислила това?

— Че той е нужен. Или някой като него — ако има някой като него.

— Няма. Слушай сега, Матилда. Хората говорят с тебе. Казват ти някои неща. Аз самият съм ти казвал някои неща.

— Винаги съм се чудила защо — едва ли мислиш, че ще ги разбера или че ще мога да ги разкажа. Това е още по-вярно за Роби.

— Аз не ти разкривам тайни от флотата.

— Е, той не ми е разкривал научни тайни. Искам да кажа само най-общо.

— Но е говорил с теб за тях, нали?

— Е, понякога обичаше да говори неща, които биха ме удивили.

— Добре тогава, ето какво. Искам да зная дали в дните, когато можеше да говори както трябва, горкият, ти е казвал за нещо, наречено „Проект Б“.

— „Проект Б“ — замисли се Матилда Клекхийтън. — Звучи ми някак познато. Понякога той говореше за този или онзи проект за тази или онази операция. Но трябва да разбереш, че нищо от това нямаше никакъв смисъл за мен и той знаеше, че е така. Но обичаше, как да се изразя, да ме удивлява. Обясняваше го така, както фокусникът обяснява как вади три заека от шапката си, без да се разбере как го е направил. „Проект Б“? Да, беше доста отдавна… За известно време той беше много развълнуван. Понякога го питах: „Как върви «Проект Б»“?

— Зная, зная винаги си била тактична жена. Винаги помниш с какво се занимават хората или от какво се интересуват. Дори и нищо да не разбираш, проявяваш интерес. Веднъж ти описвах някакво ново морско оръдие и сигурно си била отегчена до смърт. Но слушаше така сияеща, сякаш бе нещо, което си чакала да чуеш цял живот.

— Както казваш, винаги съм била тактична жена и добра слушателка, въпреки че никога не съм била особено интелигентна.

— Е, искам да чуя малко повече от онова, което Роби е казал за „Проект Б“.

— Каза… е, много е трудно да си спомня сега. Спомена го, след като бе говорил за някаква операция, която правели на мозъка. Нали знаеш, на хора, които са страшно меланхолични и мислят за самоубийство и които толкова се безпокоят и са толкова неврастенични, че имат ужасни страхови комплекси. Нещо такова, неща, за които хората говореха във връзка с Фройд. Спомена още, че са възможни странични ефекти. Искам да кажа, че хората ставали много доволни, кротки и покорни и повече не се тревожели, не искали да се самоубиват, но… е, искам да кажа, че не се безпокоели достатъчно и затова ги прегазвали и разни такива неща, защото не мислели за опасността и не я забелязвали. Разказвам го доста лошо, но ти разбираш какво имам предвид. Но както и да е, казваше той, в това щял да е проблемът с „Проект Б“.

— Описа ли го по-подробно?

— Каза, че аз съм го навела на тази мисъл — продължи Матилда Клекхийтън неочаквано.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че учен като Роби, един от най-известните учени, всъщност е твърдял, че ти си му дала някаква идея? Та ти нямаш никаква представа от наука.

— Разбира се, че нямам. Но се опитвах да науча хората на малко здрав разум. Колкото са по-умни, толкова по-малко здрав разум имат. Искам да кажа, че от истинско значение са хората, които мислят за обикновени неща, например за перфорацията на пощенските марки, или като този Адам или как му беше името, не, Макадам в Америка, който поставил онова черно нещо по пътищата, така че фермерите да могат да карат стоките си от фермите до крайбрежието и така да печелят повече. Искам да кажа, че те са много по-полезни от великите учени. Учените могат само да измислят неща, с които да унищожат човека. Е, нещо такова казах на Роби. Съвсем мило, разбира се, като шега. Той точно ми говореше, че в света на науката били извършени великолепни неща в областта на бактериологичното оръжие и за биологичните експерименти и за това какво може да направи човек с неродените деца, ако се заеме с тях достатъчно рано. Също и за някакви особено опасни и много неприятни газове и колко глупаво било хората да протестират против атомните бомби, защото те били истинска милост в сравнение с някои от другите неща, изобретени след това. И тогава аз казах, че би било много по-добре, ако Роби или някой умен човек като него може да измисли нещо наистина разумно. А той ме погледна с онова малко пламъче, което понякога проблясва в очите, и каза: „А какво според теб е разумно?“ И аз отговорих: „Ами вместо да изобретявате тези бактериологични оръжия и отвратителни газове и така нататък, защо просто не изобретите нещо, което да прави хората щастливи?“ Споменах, че сигурно не би трябвало да е по-трудно да се направи. Казах му: „Говориш за тази операция, при която ти махат малко от мозъка отпред или може би отзад. Но това толкова променя характера на хората. Те стават съвсем различни. Не се тревожат вече и не искат да се самоубиват. Но щом можете да променяте така човека, само като вземете малко от кръвта, или от мускула му, или от някой нерв, или направите нещо с жлезите му — махнете или прибавите малко, щом можете така да променяте характера на хората, защо не измислите нещо, което да ги направи приятни или може би просто сънливи? Представи си, че има нещо, не таблетка за сън, а просто нещо, с което хората да могат просто да седят на стола и да сънуват приятни сънища двадесет и четири часа и да се събуждат, само за да ги нахранят от време на време.“ Казах, че би било много по-добра идея.

— И това ли е „Проект Б“?

— Е, той, разбира се, никога не ми каза какво точно представлява. Но беше развълнуван от някаква идея и твърдеше, че аз съм го навела на тази мисъл, така че трябва да е било нещо доста приятно, което съм му подсказала, нали? Искам да кажа, че не му бях предложила никакви идеи за по-неприятни начини за убиване на хора и не исках хората, разбираш ли, дори да плачат, както при сълзотворния газ или нещо такова. Може би да се смеят, да, помня, че споменах разсмиващ газ. Казах му, че ако на някого му вадят зъби му дадат да помирише три пъти и той започне да се смее, е разбира се, разбира се, че може да се изобрети нещо, което е не по-малко полезно, но с по-продължителен ефект. Защото, предполагам, разсмиващият газ действа около петдесет секунди, нали? Помня, че веднъж на брат ми му вадиха зъб. Зъболекарският стол беше много близо до прозореца и брат ми се смееше толкова много, искам да кажа, когато не беше на себе си, че си изпъна крака направо през прозореца на зъболекаря и цялото стъкло падна на улицата, а зъболекарят много се разсърди.

— Твоите истории винаги имат толкова странни отклонения — каза адмиралът. — Така или иначе това е нещото, с което Роби Шорам е решил да се занимава по твоя съвет.

— Не зная какво точно е било. Искам да кажа, не мисля, че е било за приспиване или за разсмиване. Но при всички случаи е било нещо. Не беше всъщност „Проект Б“. Имаше друго име.

— Какво име?

— Ами, мисля че той го спомена един или два пъти. Името, което му бе дал. По-скоро нещо като Бенгърова храна^[1] — каза леля Матилда, дълбоко замислена.

— Някакво успокоително средство за храносмилане?

— Не мисля, че имаше нещо общо с храносмилането. По-скоро мисля, че беше нещо, което се помирисва или нещо такова, може би беше свързано с жлезите. Знаеш ли, говорехме за толкова много неща, че никога не беше ясно за какво точно говори той в момента. Бенгърова храна. — Бен… Бен… наистина започваше с „Бен“. И с него бе свързана някаква приятна дума.

— Това ли е всичко, което можеш да си спомниш?

— Така мисля. Искам да кажа, че това беше само един разговор и после, след много време, той ми спомена, че съм му дала някаква идея за „Проект Бен“, или как му беше името. А след това, ако си спомнех, понякога го питах дали все още работи по „Проекта Бен“ и понякога той много се ядосваше и казваше не, срещнал някаква трудност и щял да го остави, защото е в… в… е, следващите осем думи бяха на съвсем професионален език и аз не бих могла да си ги спомня, а и ти не би ги разбрал, ако ти ги кажа. Но мисля, че накрая, о, Боже, о, Боже, всичко това беше преди осем-девет години — накрая той дойде един ден и каза: „Помниш ли «Проекта Бен»?“ Аз отговорих: „Разбира се, че го помня. Още ли работиш по него?“ А той отговори, че не, че е решил да се откаже. Казах, че съжалявам. Съжалявам, ако се е отказал, а той отговори: „Не става въпрос за това, че не мога да постигна целта си. Сега зная, че може да стане. Зная къде съм сгрешил. Зная точно каква е била пречката и зная как да я оправя. Лиза работи по това с мен. Да, би могло да се получи. Ще трябва някои неща да се експериментират, но би могло да се получи.“ „Добре — казах му — Какво те тревожи тогава?“ А той отговори: „Не зная как точно ще се отрази на хората.“ Казах нещо за това, че се страхува, че би могло да убие хората или да ги осакати за цял живот или нещо подобно. „Не — каза той, — не е това.“ Той каза, че е… ах, да, разбира се, сега си спомням. Той го наричаше „Проект Бенво“^[2]. Да. Защото имаше нещо общо с благосклонност.

— Благосклонност! — възкликна адмиралът, силно изненадан. — Благосклонност? Благотворителност ли искаш да кажеш?

— Не, не, не. Мисля, че просто е искал да каже, че то може да направи хората благосклонни. Да се чувстват благосклонни.

— Мир и доброжелателност към хората?

— Е, той не се изрази точно така.

— Не, това е привилегия на религиозни лидери. Те проповядват тези неща и ако човек живее така, както проповядват те, светът ще стане по-щастлив. Но доколкото разбирам, Роби не е проповядвал. Той е смятал да направи в своята лаборатория нещо, което да доведе до същия резултат с чисто физически средства.

— Нещо такова. Освен това каза, че никога не може да се предвиди дали нещо е полезно за хората или не. То или е полезно или не. Каза и нещо за… ох, пеницилина и сулфонамидите и трансплантацията на сърца и разни хапчета за жените, въпреки че тогава нямаше противозачатъчни средства. Но нали разбираш, неща, които изглеждат добри и са чудотворни хапчета и чудотворни газове или разни други чудотворни неща, а впоследствие се оказва, че има нещо в тях, което ги прави колкото полезни, толкова и вредни, и тогава предпочиташ никога да не ги е имало и никога да не са били изобретявани. Изглежда, че това се опитваше да ме накара да проумея. Беше много трудно да се разбере. Попитах го: „Нима искаш да кажеш, че се страхуваш да поемеш риска?“, а той отговори: „Права си. Не искам да поемам риска. И в това е проблемът, защото, разбираш ли, в крайна сметка въобще не зная какъв ще бъде рискът. Ето така става с нас, бедните учени. Ние поемаме рискове и те не са в това, което сме открили, а в това, какво ще направят с откритието ни хората, на който ще трябва да съобщим за него.“ Казах: „Ето че отново говориш за ядрени оръжия и атомни бомби“, а той отговори: „По дяволите ядрените оръжия и атомните бомби. Ние сме отишли много по-далече.“

„Но щом хората ще станат добросърдечни и благосклонни, за какво се тревожиш тогава?“ — попитах го аз. А той отговори: „Ти не разбираш, Матилда. Никога няма да разбереш. Моите колеги, учените, вероятно също няма да разберат. И нито един политик няма да разбере. И така, както виждаш, рискът е прекалено голям. Всеки случай, човек трябва дълго да помисли.“ „Но нали може хората отново да се изведат от това състояние, точно както при разсмиващия газ? Искам да кажа, че може да направиш хората благосклонни само за кратко време, а после пак да станат каквито трябва — или каквито не трябва — зависи от коя страна гледаш на нещата, предполагам.“ А той отговори: „Не, разбираш ли, това ще е за постоянно. Съвсем за постоянно, защото оказва влияние на…“ и отново заговори на професионален език. Нали ти е ясно, дълги думи и цифри. Формули или молекулярни промени — нещо такова. Предполагам, че сигурно е нещо като онова, което правят с кретените. Нали знаеш, за да не са вече кретени — или им засилват или им намаляват отделянето на хормона на щитовидната жлеза. Забравих кое точно. Нещо подобно. Е, предполагам, че някъде има някоя малка хубава жлеза и ако се премахне или се изолира или се направи нещо драстично с нея — тогава хората стават постоянно…

— Постоянно благосклонни! Сигурна ли си, че това е точната дума? Благосклонност?

— Да, защото по тази причина му даде името „Бенво“.

— Питам се какво са мислели колегите му за решението да се откаже?

— Не мисля, че много от тях са знаели. Лиза, как й беше името, австрийката, тя работеше с него. Имаше и един младеж на име Ледентал или нещо такова, но той умря от туберкулоза. А за другите, които са работели с него, той говореше по-скоро като за помощници, които не са знаели какво точно прави и какво се опитва да постигне. Разбирам за какво мислиш — каза внезапно Матилда, — но не смятам, че е споделил с някого. Искам да кажа, че според мен той е унищожил формулите или бележките си или каквото и да е било там, и се е отказал от цялата идея. После получи удар и се разболя, и сега не може да говори много добре, милият. Едната му страна е парализирана. Чува доста добре. Слуша музика. Сега това е целият му живот.

— И мислиш, че е приключил с работата?

— Дори не се вижда с приятелите си. Мисля, че е болезнено за него. Винаги намира някакво извинение.

— Но е жив — каза адмирал Блънт. — Все още е жив. Имаш ли адреса му?

— Да, някъде в тефтера ми с адресите. Все още е на същото място. Някъде в Северна Шотландия. Но… о, разбери… някога той беше такъв прекрасен човек. Сега не е. Почти е мъртъв. Във всяко отношение.

— Винаги има надежда — каза адмирал Блънт. — И вяра — добави той. — Вяра.

— Предполагам и благосклонност — каза лейди Матилда.