Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (16)

Глава XV
Леля Матилда отива на лечение

1

— Мислех за някакво лечение? — предложи лейди Матилда.

— Лечение? — каза доктор Доналдсън. За момент той изглеждаше леко озадачен и загуби вида си на медицинско всезнание, а това, както си помисли лейди Матилда, беше едно от дребните неудобства да те лекува по-млад лекар, а не някой от старите, с които от години си свикнал.

— Така го наричахме — обясни лейди Матилда. — Когато бях млада, отивахме на лечение. Мариенбад, Карлсаб, Баден-Баден и всички останали. Само преди един ден прочетох във вестника за онова ново място. Съвсем ново и модерно. Всички нови идеи и разни такива неща. Не че съм наистина за новите идеи, но всъщност не бих се изплашила от тях. Искам да кажа, че сигурно са си все същите неща. Вода с вкус на развалени яйца и най-новата диета, лечебни разходки, водни процедури, или както го наричат сега, в доста неудобно време сутринта. И предполагам, че правят масаж или нещо подобно. Някога използваха водорасли. Но това място е някъде в планината. Бавария или Австрия или някъде там. Така че, предполагам, няма да има водорасли. Навярно пухкав мъх. А вероятно и хубава минерална вода, освен онази с вкус на сяра, на развалени яйца, искам да кажа. Прекрасни сгради, както разбрах. Единственото нещо, за което може да се тревожи човек, е това, че сега изглежда никъде не слагат парапети в новите модерни сгради. Мраморни стълбища и разни такива, но нищо, за което да се хванеш.

— Мисля, че съм чувал за мястото, за което говорите — каза доктор Доналдсън. — Доста го рекламират в пресата.

— Е, знаете какви са хората на моята възраст — продължи лейди Матилда. — Обичат да опитват новите неща. Всъщност мисля, че го правят, само за да се забавляват. Не смятат, че здравето им наистина ще се подобри. Все пак не мислите, че идеята е лоша, нали, доктор Доналдсън?

Доктор Доналдсън я погледна. Той не беше толкова млад, колкото го смяташе лейди Матилда. Наближаваше четиридесетте и беше тактичен и мил човек, който искаше да угажда на възрастните си пациенти дотолкова, доколкото смяташе за приемливо, без някаква реална опасност те да предприемат нещо наистина неподходящо.

— Сигурен съм, че изобщо няма да ви навреди — отговори той. — Би могло да се окаже доста добра идея. Разбира се, пътуването е уморително, въпреки че човек днес лети със самолети и стига доста бързо и лесно.

— Бързо да. Лесно не — каза лейди Матилда. — Рампи и подвижни стълби, качване и слизане от автобуси от летището до самолета и от самолета до друго летище, и от летището на друг автобус. Всичко това, нали разбирате. Но чух, че може да се пътува с инвалиден стол в самолета.

— Естествено, че може. Ако обещаете да направите това и да не мислите, че можете да ходите навсякъде…

— Зная, зная — прекъсна го пациентката му. — Вие разбирате. Вие наистина сте много отзивчив човек. Всеки си има гордост, нали знаете, и докато може да куцука с бастун или с малко помощ, не иска да изглежда абсолютна развалина или прикован на легло или нещо такова. Щеше да е по-лесно, ако бях мъж — замисли се тя. — Искам да кажа, че човек може да завърже крака с онези огромни бинтове и подплатени неща, сякаш са с подагра. Няма нищо лошо в подаграта за мъжете, искам да кажа. Никой няма да помисли нищо лошо за мен. Някои от старите им другари мислят, че са попрекалявали с портвайна, защото така смятаха някога, макар че аз изобщо не вярвам в това. Портвайнът не е причина за подаграта. Да, инвалиден стол и мога да отида със самолет до Мюнхен или някое друго място. Човек може да уреди да го чака кола.

— Надявам се, че ще вземете мис Ледъран.

— Ейми? Разбира се. Не бих могла без нея. Така или иначе, смятате, че не би ми навредило?

— Мисля, че може да ви е много полезно.

— Вие наистина сте мил човек.

Очите на лейди Матилда проблеснаха с пламъчета, които той вече познаваше.

— Мислите, че ще ми бъде приятно и ще се ободря, ако отида на някое ново място и се срещна с нови хора, и, разбира се, сте съвсем прав. Но на мен ми харесва да си мисля, че отивам на лечение, въпреки че в действителност едва ли има от какво да се лекувам. Няма, нали? Искам да кажа, освен от старостта. За съжаление старостта не се лекува, а само повече напредва, нали?

— Въпросът е всъщност дали ще ви е приятно. Е, аз мисля, че да. Между другото, ако се уморите, когато вършите нещо, спрете.

— Ще пия вода, дори и да има вкуса на развалени яйца. Не защото ми харесва, или защото мисля, че наистина ще ми помогне. Но има някакъв успокояващ ефект. Също като старите жени в селото ни. Те винаги искаха хубаво силно лекарство, боядисано в черно, лилаво или тъмнорозово, със силен аромат на мента. Те мислеха, че то е много по-добро от хубавите малки хапчета или от шише, което изглежда пълно с обикновена вода, без никакъв екзотичен цвят.

— Знаете прекалено много за човешката природа — каза доктор Доналдсън.

— Много сте мил с мен. Благодаря ви. Ейми!

— Да, лейди Матилда?

— Дай ми един атлас, ако обичаш. Загубила съм представа за Бавария и страните около нея.

— Нека да помисля. Атлас. Предполагам, че трябва да има в библиотеката. Трябва да има стари атласи от около 1920 г., струва ми се.

— Чудя се дали нямаме нещо малко по-съвременно.

— Атлас — каза Ейми, потънала в размисъл.

— Ако не, може да купиш и да ми го донесеш утре сутрин. Ще бъде много трудно, защото всички имена са различни, държавите са различни и няма да зная къде съм. Но ти ще трябва да ми помогнеш. Намери и голяма лупа, моля те. Струва ми се, че четох с една в леглото преди няколко дни. Може да е паднала между леглото и стената.

Нужно беше малко време, за да се задоволят исканията й, но накрая атласът, лупата и един стар атлас, по който да сравняват, бяха намерени. Ейми, толкова мила жена, помисли си лейди Матилда, помогна много.

— Да, ето го. Изглежда, че все още се казва Монбрюге или нещо подобно. Намира се или в Тирол, или в Бавария. Всичко сякаш си е сменило мястото и има нови имена…

2

Лейди Матилда огледа спалнята си в Гастхаус^[1]. Беше много добре подредена, много скъпа. Съчетаваше комфорта с привидна аскетичност, която можеше да накара обитателката й да се захване със строг курс от упражнения, диета и вероятно болезнена серия масажи. Мебелите са интересни, помисли си лейди Матилда. Те бяха за всички вкусове. Имаше един голям готически текст в рамка на стената. Немският на лейди Матилда не беше така добър, както на младини, но според нея той говореше за златната и омагьосваща идея за връщане към младостта. Не само че младостта държеше бъдещето в ръцете си, но и на възрастните се внушаваше идеята, че те самите също могат да изживеят втора пролет.

Тук имаше неща, които помагаха на човек да следва доктрината на всеки един от многото пътища в живота, които привличаха различните хора. (Както винаги, предполагаше се, че имат достатъчно пари да платят за това.) До леглото имаше Библия на Гидеон^[2], същата каквато лейди Матилда често бе намирала край леглото си, когато пътуваше из Америка. Тя я вдигна с одобрение, отвори я наслуки и сложи пръст върху един стих. Прочете го, клатейки доволно глава, и си отбеляза нещо накратко в един бележник, който лежеше на масичката до леглото. Тя беше правила това често през живота си — то беше нейният начин да получи напътствия от Бога на момента.

Бях млад, вече остарях

и не видях изоставен праведник.^[3]

Тя продължи да разглежда стаята. На удобно, но ненатрапващо се място лежеше Almanack de Gotha^[4], скромно поставен на една полица на масичката до леглото. Безценна книга за всички, които искаха да се запознаят с висшите слоеве на обществото няколкостотин години назад, която все още се разглеждаше и по която си правеха справки и бележки хората с аристократичен произход или тези, които проявяваха интерес към него. Ще ми бъде полезно, каза си лейди Матилда, мога да прочета доста неща оттук.

Близо до бюрото, до печката от стилен порцелан имаше издания с меки корици на различни молитви и догми от съвременните пророци. Тези, които сега или съвсем наскоро бяха викали в пустинята, бяха тук, за да бъдат изучавани и оценявани от млади последователи с коси като ореоли, странни одеяния и искрени сърца. Маркузе, Гевара, Леви-Строс, Фанон.

Ако ще разговаря със златната младеж, по-добре да почете малко и от това.

В този момент на вратата тихо се почука. Тя се отвори леко и зад нея се показа лицето на вярната Ейми. Ейми, помисли внезапно лейди Матилда, ще изглежда точно като овца, когато остарее с десет години. Хубава, вярна, мила овца. В този момент, с радост мислеше лейди Матилда, тя все още изглежда като мило пълничко агне с хубава къдрава коса, замислени добри очи, което може приятелски да казва „бее“, а не да врещи.

— Надявам се, че спахте добре.

— Да, скъпа моя, спах чудесно. Носиш ли онова нещо?

Ейми винаги знаеше какво има предвид лейди Матилда. Тя го подаде на работодателката си.

— О, диетата ми. Разбирам. — Лейди Матилда я разгледа и след това каза: — Колко невероятно непривлекателна! Каква е тази вода, която трябва да пия?

— Не е много приятна на вкус.

— Да, предполагам, че не е. Ела след половин час. Имам едно писмо, което искам да пуснеш.

Премествайки настрани подноса със закуската си, тя отиде до бюрото. Помисли няколко минути и написа писмото си.

— Трябва да свърши работа — промърмори тя.

— Какво казахте, лейди Матилда?

— Писах на старата си приятелка, за която ти споменах.

— Тази, за която казахте, че не сте виждали от петдесет-шестдесет години?

Лейди Матилда кимна с глава.

— Надявам се — започна Ейми с тон на извинение, — искам да кажа… аз… това е много време. Днес хората бързо забравят. Надявам се, че тя ще си спомни за вас, за всичко.

— Разбира се, че ще си спомни. Хората, които не забравяме, са хората, които сме познавали, когато сме били между десет и двадесетгодишни. Те се запечатват в паметта ни завинаги. Помним какви шапки са носели, как са се смеели, помним добрите и лошите им страни и всичко за тях. А онези, които съм срещнала преди, да кажем, двадесет години — просто не мога да си спомня кои са. Нито когато ми говорят за тях, нито дори когато ги видя. О, да, тя ще си спомни за мен. И всичко за Лозана. Пусни това писмо. Аз имам нещо за домашна работа.

Тя взе Almanack de Gotha и се върна в леглото, където започна сериозно да изучава нещата, които можеше да й бъдат полезни. Някои семейни и други полезни роднински връзки. Кой за кого се е оженил, кой къде е живял, какви нещастия са се случили на някои. Не че тази, която имаше предвид, можеше да се намери в алманаха. Но тя живееше на такова място, целенасочено бе дошла да живее в замък, принадлежал на благородници, и бе приела проявяваното от местните жители уважение и преклонение пред хората с добър произход. Тя самата, както лейди Матилда добре знаеше, не можеше да има никакви претенции за добър произход, та дори и помрачен от бедност. Тя трябваше да се задоволи с парите. Морета от пари. Невероятно големи количества пари.

Лейди Матилда не се съмняваше, че тя, дъщерята на един осми херцог ще бъде поканена по някакъв тържествен повод. Може би на кафе с превъзходна сметанова торта.

3

Лейди Матилда Клекхийтън влезе в една от величествените приемни на замъка. Бе пътувала петнадесет мили. Тя се бе облякла доста грижливо, въпреки че до известна степен предизвика неодобрението на Ейми. Ейми рядко даваше съвети, но сега толкова искаше господарката й да успее в това, което предприема, че този път се осмели да изрази умерен протест.

— Не мислите ли, че червената ви рокля е малко износена, ако разбирате какво искам да кажа. Имам предвид точно под мишниците и, да, има две или три доста излъскани места…

— Зная, скъпа, зная. Малко е протрита, но въпреки това е модел на Пату. Стара е, но е много скъпа. Не се опитвам да изглеждам нито богата, нито екстравагантна. Аз съм обедняла потомка на аристократичен род. Без съмнение всеки човек под петдесет години ще ме презре. Но моята домакиня от няколко години живее в общество, където богатите трябва да чакат, за да им сервират, докато домакинята с готовност чака една окъсана, остаряваща жена с безупречен произход. Семейните традиции са нещо, което не се губи лесно. Човек ги приема, дори и когато се премества на ново място. Между другото, в куфара ми ще намериш една боа от пера.

— Нима ще си сложите и боа?

— Да. От щраусови пера.

— О, Господи, сигурно е от сто години.

— Да, стара е, но съм я пазила много грижливо. Ще видиш, Шарлот ще разбере веднага. Ще помисли, че едно от най-добрите семейства в Англия е стигнало до там да носи старите си дрехи, пазени грижливо с години. Ще облека и палтото от тюленова кожа. Малко е износено, но някога беше такова великолепно палто.

Така нагласена тя тръгна. Ейми отиде с нея като добре облечена, макар и непретенциозно елегантна придружителка.

Матилда Клекхийтън бе подготвена за това, което видя — кит, както й бе казал Стафорд. Огромен кит, отвратителна старица, седнала в стая, заобиколена с картини, струващи цяло състояние. С известно усилие тя стана от подобния си на трон стол, който можеше да се използва в сцена, представляваща двореца на някой велик принц, от който и да е период преди Средновековието.

— Матилда!

— Шарлот!

— Ах! След всичките тези години! Колко невероятно!

Те размениха поздрави и изразиха удоволствието си, говорейки отчасти на немски, отчасти на английски. Немският на лейди Матилда не бе много правилен. Шарлот говореше отличен немски, отличен английски, макар и със силен гърлен акцент и понякога английски с американски акцент. Тя наистина е изключително отвратителна, помисли си лейди Матилда. За момент тя изпита обич, която идваше от миналото, въпреки че в следващия момент си спомни, че Шарлот беше особено неприятно момиче. Никой не я бе харесвал истински и лейди Матилда не правеше изключение. Но каквото и да говорим, спомените за далечните училищни дни ни свързват здраво. Не знаеше дали Шарлот я бе харесвала или не. Но помнеше, че, както казваха в онези времена, Шарлот се беше лепнала за нея. Вероятно се бе виждала да гостува в замъка на английски херцог. Бащата на лейди Матилда, макар и от най-достоен род, беше един от най-бедните английски херцози. Имението му се бе запазило само благодарение на това, че се бе оженил за богата жена, към която се бе отнасял с най-голямо внимание, и която с удоволствие го бе тормозила винаги, когато бе имала възможност. За щастие лейди Матилда бе негова дъщеря от втория му брак. Майка й беше изключително мила, а беше и превъзходна актриса, успяваща да изглежда херцогиня по-добре от истинските херцогини.

Размениха си спомени за отминалите дни, за мъченията, на които бяха подлагали някои от възпитателите си, за щастливите и нещастни бракове на някои от съученичките им. Матилда спомена някои родове и семейства, подбрани от Almanach de Gotha. „Но, разбира се, този брак сигурно е бил ужасен за Елза. Един от Пармските Бурбони, нали? Да, да, е, знаем до какво води това. Много неприятно.“

Сервираха кафе, отлично кафе, подноси с крем пита и великолепна сметанова торта.

— Не трябва да докосвам тези неща — извика лейди Матилда. — Наистина! Лекарят ми е много строг. Каза да се придържам стриктно към лечението, докато съм тук. Но в крайна сметка днес е празник, нали? Връщане към младостта. Това е, което толкова много ме интересува. Племенникът ми, който те е посетил скоро — забравих кой го беше довел, графиня… ох, започваше със „З“, не мога да си спомня името й.

— Графиня Рената Зерковски…

— Да, точно така, да. Предполагам много очарователна жена. И тя го довела да те посети. Било е много любезно от нейна страна. Той беше толкова впечатлен. Впечатлен и от красивите вещи, които притежаваш, от начина ти на живот и всъщност от всички прекрасни неща, които чул за тебе. Как имате цяло движение… ах, не зная кое е точното име. Галактика на младежта. Златна, прекрасна младеж. Те те боготворят. Сигурно живееш вълнуващо. Не че аз бих могла да си позволя такъв живот. Трябва да живея много скромно. Ревматоиден артрит. А също и финансовите трудности. Трудно поддържам семейната къща. Е, да, знаеш как е при нас в Англия — неприятностите ни с данъците.

— Спомням си този твой племенник, да. Беше приятен, много приятен мъж. На дипломатическа служба, доколкото разбрах?

— О, да. Но това е… е, знаеш ли, не мога да не мисля, че способностите му не получават признание. Той не говори много. Не се оплаква, но чувства, че е… е, чувства, че не е оценен както трябва. Властта в момента, тези, които са в кабинета, какво са те?

— Canaille!^[5] — каза Голямата Шарлот.

— Интелектуалци без savoir faire^[6] в живота. Преди петдесет години щеше да е различно, но сега не го повишават, както би трябвало. Дори ще ти кажа, разбира се, съвсем поверително, че не му се доверяват. Подозират, че симпатизира на… как да се изразя… размирнически, революционни тенденции. И все пак, човек разбира какво може да донесе бъдещето на тези, които приемат по-прогресивните идеи.

— Искаш да кажеш, че той, как наричаха това в Англия, не е съгласен с правителството, както се изразяват.

— Тихо, тихо. Не трябва да говорим такива неща. Или поне аз не трябва да го правя — каза лейди Матилда.

— Ти ме заинтригува — отвърна Шарлот.

Матилда Клекхийтън въздъхна.

— Припиши го, ако искаш, на привързаността на една стара роднина. Стафи винаги ми е бил любимец. Той е чаровен и остроумен. Мисля също и че има идеи. Той вижда бъдещето, едно бъдеще, което трябва доста да се различава от това, което имаме сега. За съжаление в политическо отношение страната ни е в много лошо състояние. Стафорд изглежда наистина впечатлен от всичко, което си му казала и си му показала. Разбрах, че правиш толкова много за музиката. Чувствам, че това, което ни е нужно, е идеалът за свръхрасата.

— Трябва да има и може да има суперраса. Адолф Хитлер е бил прав. Самият той е незначителен човек, но с нещо артистично в характера си. И несъмнено е имал талант за лидерство.

— О, да. Лидерство, ето какво ни е нужно.

— През миналата война избрахте лошо съюзниците си, скъпа. Ако Англия и Германия се бяха съюзили, ако бяха имали едни и същи идеали за младост и сила, две арийски нации с правилните идеали… Помисли си къде щяха да са стигнали и твоята и моята страна сега. А може би и това е твърде ограничена гледна точка, в някои отношения комунистите и другите ни дадоха урок. Пролетарии от всички страни, съединявайте се? Но това значи да се целим твърде ниско. Пролетариите са само материалът ни. Трябва да бъде: „Лидери от цял свят, съединявайте се!“ Младежи с талант за лидерство, с добър произход. И трябва да започнем не с хората на средна възраст, които имат своите навици и се повтарят като развалена грамофонна плоча. Трябва да търсим сред студентите, младите момчета със смели сърца, с велики идеи, готови да тръгнат напред, да бъдат убити, но също и да убиват. Да убиват без никакво угризение — защото е сигурно, че без агресивност, без насилие, без атака, не може да има победа. Трябва да ти покажа нещо…

С доста усилия тя успя да се изправи на крака. Лейди Матилда я последва, преструвайки се, че й е по-трудно, отколкото всъщност й беше.

— Беше през май 1940 г., когато движението на Хитлеровата младеж премина към втория си стадий — каза Шарлот. — Когато Химлер получи от Хитлер един устав. Устава на известните СС. Тя беше създадена за унищожението на източните народи, предопределените роби на света. Това щяло да създаде допълнително място за германската висша раса. Така се създали изпълнителните отряди на СС. — Гласът й се понижи. За момент в него се чувстваше религиозно преклонение. Лейди Матилда едва не се прекръсти по погрешка.

— Орденът на Мъртвешката глава — каза Голямата Шарлот.

Тя премина бавно и с болка през стаята и посочи към стената, където висеше Орденът на Мъртвешката глава, ограден в златна рамка и увенчан с череп.

— Виж, това е най-голямата ценност, която притежавам. Виси тук на стената ми. Когато идват тук, моите златни младежи му отдават почит. А в архивите на замъка имаме ръкописи с историята му. Някои от тях са четиво само за хора със здрави стомаси, но трябва да се научим да приемаме тези неща. Смъртта в газовите камери, изтезанията в килиите, процесът в Нюрнберг говорят доста зловещо за всички тези неща. Но то е било велика традиция. Те били обучавани от млади момчета, така че да не трепнат, да не се отвърнат или да се размекнат. Дори и Ленин, проповядвайки марксистката си доктрина, е казал: „Никаква отстъпчивост!“. Това е било едно от най-важните му правила за създаването на съвършена държава. Но ние бяхме твърде ограничени. Искахме да осъществим великата си мечта само за германската висша раса. Но има и други раси. Те също могат да достигнат съвършенство чрез страдания и насилие и чрез обмислено прилагане на анархията. Трябва да разрушаваме, да разрушим всички мекушави институции. Да унищожим унизителните форми на религия. Съществува религия на силата, древната религия на викингите. Имаме и лидер, все още млад, който става все по-силен с всеки изминал ден. Какво са казвали някои велики умове? Дай ми оръдията и аз ще свърша работата. Нещо такова. Нашият лидер вече има оръдията. Ще има и повече. Ще има самолети, бомби, химическо оръжие. Ще има хора, които да се бият. Ще има транспорт. Ще има кораби и петрол. Ще има това, което може да се нарече духа на Аладин. Потриваш лампата и духът се появява. Всичко е в твои ръце. Средствата за производство, средствата за богатство и нашият млад лидер, лидер и по рождение, и по дух. Той има всичко това.

Тя се задъха и започна да кашля.

— Дай да ти помогна.

Лейди Матилда я заведе до стола й. Шарлот дишаше тежко, докато сядаше.

— Тъжно е да си стар, но аз ще живея достатъчно дълго. Достатъчно дълго, за да видя тържеството на новия свят, едно ново създание. Ето какво е нужно на племенника ти. Ще се погрижа за това. Власт в собствената си страна, това иска той, нали? Готова ли си да поведеш челния отряд там?

— Някога имах влияние. Но сега… — лейди Матилда поклати глава. — Всичко вече е минало.

— То ще се върне отново, скъпа. Добре направи, че дойде при мен. Аз имам известно влияние.

— Това е велика кауза — каза лейди Матилда. Тя въздъхна и промърмори: — Младия Зигфрид.

 

 

— Надявам се, че прекарахте приятно на срещата с приятелката си — каза Ейми, докато пътуваха обратно към Гастхаус.

— Ако само беше чула всичките глупости, които наговорих, нямаше да повярваш — отговори лейди Матилда Клекхийтън.