Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (5)

Глава IV
Вечеря с Ерик

— Ще възразиш ли, ако ти кажа нещо, старче? — попита Ерик Пю.

Сър Стафорд го погледна. Познаваше Ерик Пю от години. Не бяха много близки. Сър Стафорд смяташе Ерик за доста скучен приятел. Но, от друга страна, беше верен. Освен това беше от онзи тип хора, които, макар и да не бяха забавни, имаха способността да бъдат осведомени. Хората му казваха нещо и той го запомняше. Понякога можеше да получи наистина полезна информация.

— Върнал си се от конференцията в Малая, нали?

— Да — отговори сър Стафорд.

— Нещо особено да се е случило там?

— Всичко беше както обикновено — отговори сър Стафорд.

— Аха. Чудех се дали нещо не е… е, нали разбираш какво искам да кажа. Дали не е станало нещо, което да предизвика сензация.

— Къде, на конференцията ли? Не, просто болезнено предсказуемо. Всички казваха онова, което се очакваше, само че за съжаление с много повече думи, отколкото би могъл да си представиш. Не зная защо ходя на тези неща.

Ерик Пю направи една-две доста скучни бележки за това, което китайците фактически замислят.

— Всъщност не смятам, че кроят нещо — каза сър Стафорд. — Нали разбираш, само обичайните слухове за болестите, от които страда горкият стар Мао, кой прави интриги срещу него и защо.

— А арабско-израелските отношения?

— Това също върви по план. По техния план, така да се каже. Но какво общо има с Малая?

— Изглежда малко като Лигавата Костенурка^[1] — каза сър Стафорд Най. — „Супата за вечеря, супа превъзходна.“ Защо е тази меланхолия?

— Знаеш ли, мислех си дали не си… — ще ми простиш, нали? Искам да кажа, че не си направил нищо, с което да опетниш името си, нали?

— Аз ли? — попита много учудено сър Стафорд.

— Е, знаеш какъв си, Стаф. Понякога обичаш да шокираш хората, не е ли така?

— Напоследък се държа безупречно — отговори сър Стафорд. — Какво си чул за мен?

— Разбрах, че е имало някакви неприятности заради нещо, станало в самолета, когато си се връщал.

— О? Кой ти каза?

— Знаеш ли, срещнах стария Картисън.

— Ужасен дърт досадник. Винаги си въобразява разни работи, които не са се случили.

— Да, зная. Зная, че е такъв. Но той казваше, че някои хора — или поне Уинтъртън — изглежда мислят, че си направил нещо.

— Направил съм нещо? Бих искал да е така — каза сър Стафорд Най.

— Някаква шпионска игра се е раздвижила и той малко се безпокои за определени хора.

— Какво си мислят, че съм — някой нов Филби Или нещо подобно?

— Знаеш ли, понякога си много невнимателен в приказките и шегите си.

— Често е много трудно да устоя — отговори приятелят му. — Всички тези политици, дипломати и други подобни. Толкова противно сериозни са. От време на време ти се иска да ги пораздвижиш.

— Чувството ти за хумор е доста изкривено, момчето ми. Наистина е така. Понякога се тревожа за теб. Искали са да ти зададат няколко въпроса за нещо, което е станало по време на полета ти от Малая, и изглежда мислят, че не си… е, че вероятно не си им казал истината.

— А, значи така мислят? Интересно. Смятам, че трябва да се потрудя малко върху този въпрос.

— Недей да вършиш нищо прибързано.

— Понякога трябва и да се позабавлявам.

— Виж какво, приятелю, нали не искаш да провалиш кариерата си, само за да дадеш воля на чувството си за хумор?

— Вече започвам да стигам до заключението, че няма нищо по-отегчително от това да правиш кариера.

— Зная, зная. Винаги си бил склонен да мислиш така и виждаш, че не си се издигнал толкова, колкото би трябвало. По едно време беше между кандидатите за Виена. Не искам да те гледам как объркваш нещата.

— Уверявам те, че се държа изключително уравновесено и добродетелно — каза сър Стафорд Най и добави: — По-бодро, Ерик. Ти си добър приятел, но аз наистина не съм се провинил с никакви шеги и игри.

Ерик недоверчиво поклати глава.

 

 

Беше приятна вечер и сър Стафорд тръгна пеша към къщи през Грийн парк. Когато пресичаше алеята Бърдкейдж, една кола изскочи от улицата и мина само на сантиметри от него. Сър Стафорд беше човек с навици на спортист и отскочи на тротоара, където беше в безопасност. Колата изчезна надолу по улицата. Той се замисли. За момент беше готов да се закълне, че колата преднамерено се опита да го прегази. Интересна мисъл. Първо бяха претърсвали апартамента му, а сега и самият той вероятно е набелязан. Можеше и да е чисто съвпадение. И все пак през живота си, част от който бе прекарал в доста неспокойни райони и места, сър Стафорд се бе срещал с опасността. Той познаваше, така да се каже, вкуса и мириса й. И сега я почувства. Някой някъде го дебнеше. Но защо? Каква бе причината? Доколкото знаеше, не бе направил нищо, с което да си навлече неприятности. Той се замисли.

Отключи апартамента си, влезе и взе пощата, която лежеше на пода. Нищо особено. Няколко сметки и един брой на списание „Лайфбоут“. Захвърли сметките на бюрото си и разкъса обвивката на списанието. Това беше кауза, за която той понякога допринасяше с нещо. Запрелиства страниците, без да се съсредоточава много, защото умът му все още бе погълнат от собствените му мисли. Но изведнъж спря. Между две от страниците беше прикрепено нещо. Беше залепено със скоч. Огледа го по-внимателно. Беше паспортът му, който му връщаха така неочаквано. Откъсна го и го разгледа. Последният печат бе от пристигането на „Хийтроу“ предишния ден. Тя бе използвала паспорта му, бе стигнала дотук благополучно и бе избрала този начин, за да му го върне. Къде беше тя сега? Искаше му се да знае.

Чудеше се дали някога ще я види отново. Коя бе тя? Къде бе отишла и защо? Имаше чувството, че очаква второто действие на пиеса. Всъщност му се струваше, че първото действие едва ли е завършило. Какво бе видял? Може би една старомодна едноактна пиеса, изпълнявана преди главното представление. Момиче, което толкова абсурдно бе поискало да се облече и да се представи за мъж, което бе минало през паспортния контрол на „Хийтроу“, без да предизвика каквито и да било подозрения, и което бе изчезнало през този изход в Лондон. Не, сигурно никога вече нямаше да я види отново. Това го ядоса. Но защо, мислеше той, защо искам да я видя? Тя не беше особено привлекателна, не беше нищо особено. Не, не беше съвсем вярно. Тя все пак беше нещо особено, в нея имаше нещо, иначе не би могла да го накара, и то без много убеждаване, без открити сексуални намеци, без нищо друго, освен най-обикновена молба за помощ, да направи това, което тя искаше. Молба от едно човешко същество към друго, защото, както бе дала да се разбере, не точно с думи, но все пак бе дала да се разбере, тя познаваше хората и в него бе видяла човек, който би поел риск, за да помогне на друго човешко същество. И той бе поел риска, мислеше си сър Стафорд Най. Тя можеше да сложи каквото иска в чашата му с бира. Ако бе пожелала, щяха да го намерят мъртъв, скрит в някой ъгъл на фоайето за заминаващите пътници на едно летище. И ако бе имала достатъчно познания за лекарствата, което несъмнено беше така, смъртта му можеше да бъде приписана на сърдечен удар, дължащ се на височината или на разликата в налягането, или на нещо подобно. Но защо да мисли за това? Вероятността да я види отново беше много малка и той се ядосваше.

Да, ядосваше се, а той не обичаше да се ядосва. Замисли се за известно време и после написа една обява, която трябваше да бъде поместена три пъти. „Пътник за Франкфурт. 3 ноември. Моля, свържете се със спътника си, отиващ за Лондон.“ Нищо повече. Тя или щеше да го потърси, или не. Ако обявата изобщо й попаднеше, тя щеше да разбере кой я е дал. Беше използвала паспорта му, знаеше името му. Можеше да го намери. Може би щеше да му се обади. А може би не. Най-вероятно не. Ако не му се обадеше случаят щеше да остане само една пиеса преди основното представление, малка глупава пиеска, която посреща закъснелите в театъра и ги забавлява, докато започне съществената част на вечерта. Пиеса от тези, които бяха много популярни преди войната. По всяка вероятност обаче той никога вече нямаше да я види и една от причините можеше да е фактът, че вече е свършила това, за което бе дошла в Лондон и е напуснала страната, отлитайки за Женева или за Близкия Изток, за Русия, Китай, Южна Америка или Съединените Щати. А защо включвам Южна Америка, мислеше си сър Стафорд. Сигурно има някаква причина. Тя не бе споменала Южна Америка. Никой не бе споменал Южна Америка. Наистина никой, освен Хоршам. А и той я бе споменал между много други неща.

 

 

На следващата сутрин, докато вървеше бавно към къщи по алеята през парка Сейнт Джеймс, след като бе предал обявата си, погледът му се плъзгаше по есенните цветя, почти без да ги забелязва. Хризантемите изглеждаха вече натежали и източени, а цветовете им бяха в злато и бронз. Ароматът им стигаше до него едва-едва. В него имаше нещо от миризмата на кози, както винаги си бе мислил сър Стафорд, и му напомняше за хълмовете на Гърция. Не трябваше да забравя да следи колоната с личните обяви. Но все още бе рано. Щяха да минат поне два-три дни, преди неговата обява да бъде публикувана и преди някой да успее да отговори също с обява. Ако имаше отговор, той не трябваше да го пропуска, защото в крайна сметка се дразнеше, че не знае, че няма никаква представа за какво е всичко това.

Опита се да си спомни не момичето от летището, а лицето на сестра си Памела. Беше умряла отдавна. Той я помнеше. Разбира се, че я помнеше, но някак не можеше да си представи лицето й. Подразни се, че не може да си го представи. Беше спрял, точно когато щеше да пресече една от улиците. Нямаше движение, освен една кола, която се носеше бавно и тържествено като отегчена вдовстваща аристократка. Старичка кола, помисли си той. Един старомоден даймлер. Сви рамене. Защо стоеше тук така идиотски, потънал в мисли?

Направи рязко една крачка към паважа, за да пресече, и царствената лимузина, както я бе нарекъл мислено, внезапно увеличи скоростта си с неподозирана бързина. Тръгна рязко напред с удивителна скорост и се насочи към него с такава бързина, че той едва успя да скочи на отсрещния тротоар. Колата профуча покрай него и изчезна, завивайки по-надолу по улицата.

— Странно — каза си сър Стафорд. — Наистина странно. Дали все пак съществува някой, на когото не се харесвам? Някой, който ме следи, наблюдава ме, когато се прибирам вкъщи, и чака удобен случай?

 

 

Полковник Пайкъуей както винаги бе заобиколен от гъст цигарен дим в малката стая на Блумсбъри, където седеше, разположил огромното си тяло на стола, от десет до пет часа с малка почивка за обяд. Очите му бяха затворени и само примигването от време на време показваше, че е буден. Той рядко вдигаше глава. Някой бе казал, че прилича на кръстоска между древен Буда и голяма синя жаба и, може би, както бе добавил някакъв дързък младеж, само с едва загатнато кръвосмешение с хипопотам някъде в родословието му.

Тихото позвъняване на интеркома на бюрото му го стресна. Примигна три пъти и отвори очи. Протегна доста изтощената си на вид ръка и вдигна слушалката.

— Да? — каза той.

Чу се гласът на секретаря му.

— Министърът е тук и иска да се види с вас.

— Така ли? — попита полковник Пайкъуей. — Кой министър? Баптистът^[2] от църквата на ъгъла?

— О, не, полковник Пайкъуей. Сър Джордж Пакъм.

— Жалко — отговори полковник Пайкъуей, поемайки си въздух като астматик. — Наистина жалко. Преподобният Макгил е много по-забавен. Около него се усеща нещо вълнуващо от огъня на ада.

— Да го поканя ли да влезе, полковник Пайкъуей?

— Предполагам, че очаква да бъде поканен да влезе веднага. Министрите са много по-обидчиви от държавните секретари — каза полковник Пайкъуей мрачно. — Очакват, когато дойдат, всички да се въртят около тях.

Сър Джордж Пакъм бе въведен в кабинета. Той се закашля и с мъка си пое дъх. С повечето хора беше така. Прозорците на малката стая бяха плътно затворени. Полковник Пайкъуей седеше облегнат на стола си, целият посипан с пепел от пурите си. Въздухът в стаята беше почти непоносим и сред официалните кръгове тя беше известна като „лисичата дупка“.

— Ах, скъпи приятелю! — възкликна сър Джордж живо и весело по начин, който не подхождаше на тъжния му и аскетичен вид. — Струва ми се, че доста отдавна не сме се срещали.

— Седнете, седнете, заповядайте — каза Пайкъуей. — Искате ли пура?

Сър Джордж потрепери леко и отговори:

— Не, благодаря. Не, много ви благодаря.

Той погледна настойчиво към прозореца. Полковник Пайкъуей не схвана намека. Сър Джордж прочисти гърлото си и се закашля още веднъж, преди да изрече:

— Е, предполагам, че Хоршам е идвал при вас.

— Да, Хоршам беше тук и каза каквото имаше да казва — отговори полковник Пайкъуей бавно и отново затвори очи.

— Реших, че така е най-добре. Имам предвид да се отбие тук. Много е важно нещата да не се изнасят навън.

— Е, но те ще се разпространят, нали?

— Моля?

— Така ще стане — каза полковник Пайкъуей.

— Нямам представа доколко вие, ъъъ… е, какво ще кажете за този последен случай?

— Тук знаем всичко — отговори полковник Пайкъуей. — Нали сме за това.

— О, да, разбира се. За сър С. Н… — Знаете за кого става въпрос, нали?

— Наскоро бе пътник за Франкфурт — каза полковник Пайкъуей.

— Изключително странна история. Много странна. Човек започва да се чуди, просто не знае, не може дори да си представи…

Полковник Пайкъуей слушаше учтиво.

— Какво да мисли човек? — продължи сър Джордж. — Вие познавате ли го лично?

— Срещали сме се един или два пъти — каза полковник Пайкъуей.

— Човек наистина не може да не се чуди…

Полковник Пайкъуей доста трудно потисна прозявката си. Беше поизморен от чуденето, мисленето и представянето на сър Джордж. Така или иначе, мнението му за мисловния процес на сър Джордж беше отрицателно. Предпазлив човек, човек, на когото можеше да се разчита, че ще ръководи отдела си предпазливо. Но не и човек с блестящ интелект. Може би така е по-добре, помисли си Пайкъуей. При всички случаи тези, които мислят и се чудят, и не са съвсем сигурни, са съвсем подходящи за мястото, където Бог и избирателите са ги поставили.

— Човек не може напълно да забрави разочарованията, които сме имали в миналото — продължаваше сър Джордж.

Полковник Пайкъуей се усмихна любезно.

— Карлстън, Конуей и Кортфолд — каза той. — Напълно доверени, проучени и одобрени. Всички започват с „к“, всичките измамни като греха.

— Понякога са чудя дали има някой, на когото може да се вярва — разстроено отбеляза сър Джордж.

— Отговорът е лесен — каза полковник Пайкъуей. — Няма такъв.

— Ето например сър Стафорд — продължи сър Джордж. — Добро семейство, чудесно семейство. Познавах баща му, дядо му.

— Често стават грешки в третото поколение — прекъсна го полковник Пайкъуей.

Тези думи не помогнаха на сър Джордж.

— Не мога да не се съмнявам — искам да кажа, че понякога той наистина не изглежда сериозен.

— Когато бях млад, заведох двете си племеннички да видят замъците на Лоара — подхвана неочаквано полковник Пайкъуей. — На брега един мъж ловеше риба. Аз също носех въдицата си. Той ми каза: „Vous n’etes pas tin pecheur serieux. Vous avez des femmes avec vous“^[3].

— Искате да кажете, че сър Стафорд…

— Не, не. Някога не се е забърквал в истории с жени. Неговият проблем е иронията. Обича да скандализира хората. Не може да не си прави шеги и да не остроумничи.

— Това не е много добре.

— Защо не? — попита полковник Пайкъуей. — Да обичаш шегите е по-добре, отколкото да си имаш работа с изменник.

— Ако само човек можеше да е сигурен, че на него може да се разчита. Вие какво ще кажете — какво е вашето лично мнение?

— Сигурен е като камбана — каза полковник Пайкъуей. — Ако камбаната може да е сигурна. Тя издава звук, но това е друго, нали? Не бих се тревожил, ако бях на ваше място.

 

 

Сър Стафорд Най бутна настрана чашата си с кафе. Взе вестника и хвърли поглед на заглавията, след това внимателно го сгъна на страницата с личните обяви. Четеше тази колона вече седем дни. Беше разочарован, но не и изненадан. Защо, за Бога, очакваше отговор? Погледът му се движеше бавно надолу по различните съобщения, чиито подробности винаги го бяха карали да смята тази страница за особено интересна. Не бяха само лични обяви. Половината или повече от половината бяха завоалирани реклами, предложения за продажби или съобщения за неща, които хората търсеха да купят. Вероятно трябваше да ги поместват под друго заглавие, но бяха публикувани тук, защото авторите им смятаха, че така има по-голяма вероятност да привлекат вниманието. Между тях се срещаха и една-две от тези, които му харесваха.

„Млад мъж, който не обича тежък труд и би желал лесен живот, с удоволствие ще започне подходяща за него работа.“

„Момиче иска да пътува до Камбоджа. Отказва да гледа деца.“

„Оръжие, използвано във Ватерло. Моля, оферти.“

„Разкошно кожено палто. Продава се спешно. Собственикът заминава в чужбина.“

„Познавате ли Джени Капстън? Сладкишите й са превъзходни. Елате на улица «Лизърд» 14.“

За момент пръстът на сър Стафорд Най престана да се движи. Джени Капстън. Харесваше му това име. Дали имаше улица „Лизърд“? Вероятно имаше. Никога не бе чувал за нея. Въздъхна, продължи да плъзга пръста си надолу по колонката и почти веднага спря отново.

„Пътник за Франкфурт, четвъртък, 11 ноември, Хънгърфорд бридж 7.20.“

Четвъртък, 11 ноември. Това е… да, това е днес. Сър Стафорд се облегна назад и пийна още малко кафе. Беше развълнуван и възбуден. Хънгърфорд. Хънгърфорд бридж. Стана и отиде в кухнята. Мисис Уърит режеше картофи на лентички и ги хвърляше в голяма купа, пълна с вода. Тя вдигна поглед с лека изненада.

— Искате ли нещо, сър?

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Ако някой ви каже Хънгърфорд бридж, къде бихте отишли?

— Къде бих отишла? — замисли се мисис Уърит. — Имате предвид, ако искам да отида, нали?

— Да приемем, че искате да отидете.

— Ами тогава, предполагам, че ще отида на Хънгърфорд бридж, нали?

— Искате да кажете, че ще отидете в Хънгърфорд в Бъркшир?

— Къде е това? — попита мисис Уърит.

— Осем мили след Нюбъри.

— Чувала съм за Нюбъри. Моят старец заложи на един кон там миналата година. И добре направи.

— Значи, ще отидете в Хънгърфорд, край Нюбъри?

— Разбира се, че не — отговори мисис Уърит. — Да ходя толкова далече… — и защо? Бих отишла на Хънгърфорд бридж естествено.

— Искате да кажете…

— Ами близо до Чаринг Крос. Знаете къде е. На Темза.

— Да — отговори сър Стафорд Най. — Да, много добре зная къде е. Благодаря ви, мисис Уърит.

Знаеше, че постъпва както при хвърляне на ези-тура. Обява в сутрешен Лондонски вестник в Лондон се отнасяше за железопътния мост Хънгърфорд в Лондон. Ето защо най-вероятно беше обявата да има предвид точно това, въпреки че в случая сър Стафорд изобщо не можеше да бъде сигурен в човека, дал тази обява. Доколкото я познаваше, идеите й бяха оригинални. Не бяха нормалните реакции, които човек очаква. Но все пак какво друго можеше да направи? Освен това в Англия сигурно имаше и други места, наречени Хънгърфорд, и вероятно там също имаше мостове. Но днес, е, днес щеше да види.

 

 

Беше студена, ветровита вечер и от време на време пръскаше ситен дъжд. Сър Стафорд Най бе вдигнал яката на шлифера си и с мъка вървеше напред. Не пресичаше Хънгърфорд бридж за първи път, но никога не бе го възприемал като място, където човек би се разхождал за удоволствие. Под него беше реката, а по моста пресичаха огромно множество забързани като самия него фигури. Плътно загърнати в шлиферите си, с ниско нахлупени шапки, във всеки един, във всички тях се усещаше огромно желание колкото може по-скоро да се приберат у дома, за да избягат от вятъра и дъжда. В тази забързана тълпа щеше да е много трудно да разпознае някого, мислеше си сър Стафорд Най. 7.20. Не особено подходящ момент за каквато и да било среща. Може би ставаше въпрос за Хънгърфорд бридж в Бъркшир. Така или иначе, изглеждаше много странно.

Той продължаваше с усилие напред. Вървеше с равномерна крачка, без да задминава хората, пред себе си, и си проправяше път сред идващите насреща. Вървеше достатъчно бързо, за да не го задминават движещите се след него, въпреки че, ако поискаха, можеха и да го направят. Вероятно е шега, помисли си сър Стафорд Най. Не от неговия тип шеги, но вероятно някой друг я харесваше.

И все пак не би казал, че е в нейния стил. Около него минаваха забързани фигури, блъскайки го встрани. Насреща крачеше тежко жена, облечена в шлифер. Тя се блъсна в него, подхлъзна се и падна на колене. Сър Стафорд й помогна да стане.

— Добре ли сте?

— Да, благодаря.

Тя продължи забързано, но когато се разминаваше с него, мократа й ръка, за която я бе държал, докато й помагаше да се изправи, пъхна нещо в дланта му и сви пръстите му. След това изчезна, загуби се зад него, потъвайки сред тълпата. Сър Стафорд Най продължи напред. Не можеше да я настигне, а и тя не искаше да бъде настигната. Той бързаше, а ръката му здраво стискаше нещо. И след цяла вечност, както му се стори, най-после стигна до края на моста откъм Съри. След няколко минути вече бе влязъл в малко кафене и седеше на една маса, поръчвайки си кафе. След това погледна какво държи в ръката си. Беше много тънък непромокаем плик. В него бе сложен друг съвсем обикновен бял плик. Отвори и него. Съдържанието му го изненада. Вътре имаше билет.

Билет за Фестивалната зала за следващата вечер.