Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава четвърта

Контролен център на АЦПИК

Командир Франк — Червения Кадо — очакваше Бен Гарвър, когато той се появи, току-що слязъл от „Ортолан“. Беше докарал Джъстин. Представи и Джесика Моран на нейния инструктор — Питър Маккензи.

Кадо беше едновременно спокоен и загрижен.

— „Далас“ е засякла „Северна звезда“ в Средиземно море, адмирале!

— Господи, дали е дошъл краят на толкова притеснения? — каза Гарвър на своя старши помощник.

— Но са я загубили — коригира го Кадо. — Вероятно през Гибралтар е преминала в Атлантическия океан.

Това беше лоша новина. Авилов можеше да се скрие в огромния океан.

— Изпрати останалите подводници. Искам да се наредят гъсто като сито — нареди твърдо Гарвър. — Какво ще кажеш да изпратим и бойната група?

— Вече имаме пет разрушителя в претърсвания район и още две други подводници за бързи атаки, освен „Аугуста“. Там са и всички ескадрили, с които разполагаме. „Северна звезда“ няма да се измъкне.

— Не искам това да останат само думи. Какво казва правителството за нашите действия?

Кадо сви рамене:

— Те биха били дяволски щастливи, ако адмирал Рушков ни позволи да се придвижим напред. Не са отишли много далеч. Трябва да търсим пролуки.

— Което означава, че може и да не успеем, а после ще търсим оправдания.

— Така е. Мислиш ли, че Рушков е на нея?

Гарвър се замисли.

— Би трябвало да пренасят само бойно снаряжение. — Тръсна глава загрижено. — Никой не си представяше, че ще започнат да пренасят цялата дяволска подводница. Какво знаем за този Авилов?

— Ето кратка негова биография. Има доста голям опит.

Гарвър пое папката:

— Кажи ми накратко.

Кадо говореше замислен:

— Наричат го Ястреб. Той е техният най-добър командир. Това, че е бил отговорен за разливане на петролен танкер край африканския бряг преди няколко години, е спекулация. Ловък, смел, отличен командир с пълна чанта номера. Неговият кораб е един от най-новите и най-бързите. Ще бъде много трудно да го спрем. Ако това те успокоява, ЦРУ мисли, че той може да не им е доброволен съучастник.

— Защо?

— Разузнаването на ЦРУ в Москва е открило нови данни в досието му. Катя Авилова е казала на съседите, че тя и синът й Миша ще почиват в Хавана със семейството на старши лейтенанта. Казала е, че ще се срещнат с Авилов и Паченко, когато те пристигнат в Сабана кей.

— Гости или заложници?

— Има и много по-евтини хотели. Най-малкото е застраховане.

— Това само прави нещата по-лоши — каза Гарвър. — Семейството му е заложено на карта.

Проблемът беше, че имаше прекалено много пътища за достигане до Куба. Преследването можеше да не завърши с успех. Все едно да отговорят на въпроса: Кой е пътят за Чикаго?

— Направи така, че всяка подводница, участваща в преследването, да получава актуална информация. Кажи им категорично, че ако изпуснем „Северна звезда“, ще си взема магарета за помощници.

— Да, господине.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Адмирале, на телефона е Артър Уайнсток от ЦРУ — извика секретарката му.

— Свържи ме. — Гарвър грабна слушалката и направи знак на Кадо да остане. — Артър? Драго ми е да те чуя. Червеният е тук с мене.

— Изглежда ние се срещаме само когато положението е напечено — каза Уайнсток. Гласът му беше спокоен. — Тази линия сигурна ли е?

— Да — отговори Гарвър.

— Какво е положението на „Северна звезда“?

— Една от моите подводници се е свързала с нея. Опитваме се да я пипнем.

— Трябва да направим повече от опит, Бен. Получихме допълнителна информация. Не можем да разчитаме на руснаците да ни помагат. Изглежда и Рушков е в сделката.

Гарвър се намръщи:

— Малък независим капиталист?

— Продали са я за седемдесет и пет милиона долара. Не можем да позволим това да стане. Сигурно и други чакат да си купят подводница.

— И оръжие — допълни без хумор адмиралът.

— Получихме потвърждение, че „Северна звезда“ носи SS — NX-21 реактивни снаряди — каза Уайнсток. — Бен, президентът е получил уверение от Секретариата на Щатите, че ще имаме мир в региона поне десет години, ако някой голям глупак не докара ядрена бомба. Той счита, че подводницата в никакъв случай не трябва да достигне до Куба. Президентът би желал ти да поемеш персонална отговорност. На всяка цена трябва да изпълниш заповедта.

— Мислех, че студената война е завършила — каза сухо Гарвър.

Гласът на Уайнсток не трепна:

— Разбира се, че е свършила.

Гарвър вдигна пръсти, сякаш режеше ножица, което означаваше „скъсай заповедта“. Кадо бързо напусна кабинета.

— И… Бен — продължи колебливо Уайнсток, — не искам да навлизам в твоя територия, но не мислиш ли, че бихме могли да използваме Маккензи?

Гарвър вече беше мислил върху това. За такава операция Мак беше най-добрият. Хитър съперник. Трудности. Тежка мисия. Но можеше ли да я избегне? Над мирното бъдеще бе надвиснала опасност. Винаги щеше да има такива мисии. Не е възможно силите да се изградят върху един-единствен човек. Флотата се нуждаеше и от други, които да заемат неговото място. Беше дошло време да извади Мак от операциите. Ако имаше друг избор, Гарвър нямаше да го върне обратно.

— Това само ще удължи агонията, Артър. Той трябва да остане в центъра.

— Както кажеш — съгласи се Уайнсток. — Но в крайна сметка за какво им е това образование?

Лека усмивка се плъзна по устните на Гарвър. Това беше интересна мисъл. Може би?

— Може и да си прав, Артър. Нека да помисля.

— Разбира се. — Връзката се разпадна.

Дълго време след това Гарвър мислеше за Маккензи.

 

 

Офицерски квартири

Колко е тихо и хубаво! Потъни в забрава… Лицата изчезват. Колко е спокойно! Забрави телата във водата… телата във водата… нещата, идващи от тях… махащи… махащи.

Бел се събуди изведнъж. Тялото му беше окъпано в пот. Трепереше след сграбчилия го, повтарящ се нощен кошмар. Люлееше крака извън леглото и държеше лицето си с длани, докато тласъците спрат. Погледна се в огледалото. От там се взираше в него един изплашен мъж. Не искаше повече да бъде сам. Изкъпа се и бързо се облече. Имаше нужда да се разходи. Имаше нужда да диша.

Долу на брега имаше една дървена барака с бар и тераса. Бел си взе една студена бира и тръгна към водата. Тя се къдреше върху чистия бял пясък. Страхът му беше преминал. Кошмарът беше минало. Но би ли могъл да го командва? Това беше въпросът. Би ли могъл да командва отново?

Взираше се във водата и си мислеше как се беше озовал тук. Като дете спортните коментатори го наричаха особняк — северняк, станал защитник на юга. Показа им какво може, докато теглеше отбора си по бейзбол нагоре. Но истински известен стана, когато отхвърли голяма сума пари, за да отиде във флота. Оттогава беше мечтал да стане командир на подводница. И не сбърка. Командването беше всичко, за което беше създаден. Не беше постъпил във флота, за да бъде нещо друго. Никой от тях не беше. Той искаше да бъде този, който взима решенията, който направлява силата на огромния черен кит. Да бъде човек, от когото другите имат нужда. Като баща си.

Хвърли малко пясък във водата — един стар ритуал в негова памет. Прощаване с мъртвия и със смъртта.

— Обикновено съм пръв на бара — каза Флин, докато се приближаваше към него. — Познавам за какво мислиш. Ти си обезпокоен, помощник?

Флин беше се издокарал с ярка риза с хавайска щампа. В големия си юмрук държеше бутилка бира. Зелените очи на по-възрастния мъж бяха любезни. Бяха заедно от достатъчно дълго време, за да има присмех във въпроса му.

— Просто се опитвам да оправя главата си, Джейми. Треньорът ми винаги повтаряше: „Оправи главата си, Бел. Колебанието ще те убие по-бързо от жените или пиянството“.

Флин погледна ужасен:

— Страшно е да съзерцаваш живота сам.

Бел се засмя:

— Не мога да си представя, че можеш да се притесниш за нещо.

— Чувствам се подготвен. Бях дяволски добър помощник-командир. Но кой, по дяволите, знае. Последният ми командир клатеше глава и казваше: „Флин, има голяма разлика между помощник и командир, както и между помощник и цивилен“. Какво ли е искал да каже?

— Искал е да каже да не се залавяш — отговори му Картър, който тъкмо се бе присъединил към тях.

— Пренаселен бряг — отбеляза Бел. — Как си, Рег?

— Част от мен е спокойна. Друга не може да дочака да влезе в действие. Предполагам, че има и част някъде вътре, която се тревожи.

— Той не те попита какво си чувствал след детството си, Рег — каза Флин сухо. — Едно просто „не съм зле“ щеше да свърши работа. — Внезапно настроението на Флин се промени. — Добре, добре. Сега, ако вие, господа, ме извините…

Една жена с черни спортни гащета и червени маратонки тичаше долу по плажа. Русата й коса беше вързана на конска опашка. Гърдите й подскачаха в такт. Гледката беше интригуваща.

Флин се придвижи по една пътека, която пресичаше пътя й. Жената имаше светлосини очи и кожа като мляко. Беше мокра от тичането. На около пет-шест метра от нея той уж се препъна и падна върху пясъка, като стискаше глезена си. Тя спря, за да му помогне, когато той се опитваше да стане. Флин мрачно се съгласи да постави ръката му върху раменете си. Позволи й да го изведе извън пясъка. Докато разговаряха, докосваха телата си.

— Майсторски направено — призна Бел.

— От всяка битка трябва да излизаш с чест — съгласи се Картър.

Бел забеляза нещо върху пясъка и го вдигна.

— Рег?

Картър хвърли един поглед и се захили.

— Нали не мислиш…

— Срамувам се да го призная, но го мисля.

Картър се засмя и поздрави.

— Бойна обстановка.

За човек, който би могъл да хвърли топката на петнадесет метра към люлееща се цел и да улучи десет пъти от толкова възможни, беше детска игра да запрати безобидния гущер на около четири метра. Той се приземи точно във врата на Флин и падна в ризата му. В същия миг Картър извика:

— Скорпион!

В първия момент Флин се извъртя панически. Провря ръка нагоре под ризата си. Опитваше се да предпазва от тежестта „навехнатия“ си глезен. Това беше изключително трудно, защото левият му крак опря на земята, когато се опита да сграбчи „скорпиона“ от гърба си. Крайният резултат беше подскачане, люлеене, препъване и накрая тупване върху пясъка, за да се отърве от безобидния гущер.

Като забеляза, че Бел и Картър се усмихват широко, Флин разбра каква беше работата. Беше побеснял от яд. Търсеше най-обидните думи, за да изрази гнева си. Очите му бълваха убийствен огън. Накрая успя да изрече:

— Вие, нещастни синове на…

Бел посочи към крака му.

Флин беше забравил за накуцването си. По лицето на жената се появи възмущение. Той се опита да успокои нещата с печална усмивка:

— Просто исках да се запознаем. Предполагам, че имаше и по-добри начини. Съжалявам.

— Направихте го много добре — каза тя презрително. — Кажете ми името си, за да ви избягвам за в бъдеще.

— Аз съм Джейми Флин. Това е Реджи Картър, а хвърляча на гущери е Марк Бел.

Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си:

— Вие сте останалите бъдещи командири?

— Как разбрахте?

— Аз съм командир Джесика Моран. От „Евалон“. Днес се присъединих към класа.

— Вие сте четвъртият човек? — прошепна Картър.

Всички стояха смаяни.

Флин каза:

— Никой не ни беше казал, че вие сте…

Позата й стана отбранителна.

— Каква? — попита тя.

— Пилот на дълбоководна подводница — отговори Бел дипломатично. Той й предложи ръката си. — Добре дошла на борда, госпожо!

— Джесика.

Всички я поздравиха.

— Разкажи ни за себе си — предложи Флин.

— Какво да ви кажа? Тази година получих третата звезда — започна тя без превземки. — Родена съм в Чикаго, Илинойс. Завърших Академията през 1986 г.

— Завършила си Анаполис? — уточни Картър.

— Двадесет и втори випуск. Издържах се сама. От съседите ми нямаше никой да е по-твърд и по-чист от мен. А вие, Рег?

— Випуск 1979 г. На тридесет и шест години съм. Действащ помощник-командир на „Бейтън Роудж“. Имам съпруга, две деца и една ипотека — убиец. Познаваше ли човек на име Полсън в Анаполис?

— Голямото конте? Който отказа да отрежат къдриците му?

— Забравил съм за това — каза Картър. — Мой роден братовчед.

— А ти, Джейми?

— Не мога да се похваля с много, момиче — започна да скромничи Флин.

Бел не можеше да повярва на ушите си. Флин се беше смутил. Досега не беше го виждал толкова сериозен. Разговаряше с Джесика, без да използва обичайните си жестове. Досещаше се, че момичето трябва да е разбрало тактиката му.

— Ти трябва да имаш голяма колекция от различни подходи, нали? — каза тя, като се смееше. — Джейми, известна ми е предишната ти репутация. Спомняш ли си малката червенокоска Джойс, когато беше изпратен в Сан Диего? Тя и аз живеехме в една стая в Академията. Такива горещи писма ми пишеше, след като замина с някаква друга. Марк?

— Роден съм в Бедфорд Фолс, Мейн. Випуск 1980 г. Действащ помощник-командир на „Саймън Боливар“.

— Какво правеше един янки в Мисисипи?

— Играеше футбол.

В очите й проблесна светлина.

— Ти си онзи Марк Бел. Спомням си какъв шум вдигнаха около тебе. Сякаш футболът беше божествена игра, а ти подаваше на Господ.

Той се засмя:

— Те го изкарваха такъв.

— Правилно ли беше това?

— Никога не съм бил сигурен в това. Искаш ли да знаеш какво казва Твен?

— Марк Твен? Писателят? Разбира се.

— Винаги върши правилното. Това ще удовлетвори някои хора, а останалите ще учуди.

Тя се усмихна:

— Давай още.

— Кръгъл човек не може да се надява да си пасне с квадратна дупка. Трябва да намери време да промени формата си.

Джесика се забавляваше и си почиваше.

— Вие, момчета, ме впечатлихте. Вижте, трябва да привърша с тичането си. Ще се видим довечера. Джейми, може би ще направиш този трик отново? — Спусна се надолу по плажа.

Флин гладеше след нея. Самоосъдителна усмивка изкриви краищата на устните му.

— Господи, каква интересна жена. И вече е бъдещ командир! Между другото, трябва да проверя дали провалянето на ваш съотборник е нормална практика.

Бел го потупа по гърба.

— Аз мисля…

Флин го блъсна върху пясъка.

Масите за пикник бяха наредени на сечището край брега. Имаше и пейки. Миришеше на пържена риба. Падналите борови иглички оформяха мек килим върху пясъка. Там можеха да се разполагат семействата, дошли да си починат. Разноцветни крушки, пръснати по дърветата, придаваха празничността на атмосферата. Типично тропична, неофициална и отпускаща.

Бел, Флин и Картър пристъпиха към бара. Няколко сковани дъски между две дървета изпълняваха тази роля.

— Уиски — поръча Бел, като гледаше към Картър.

— Уиски със сода. Благодаря.

Флин каза:

— Ирландско уиски.

Бел добави:

— Разбира се. Дай на един ирландец слаба бира и за един месец той ще е мъртъв. Ирландецът е облицован с мед, а бирата я корозира. Но уискито полира медта и му удължава живота.

— Мъдро — съгласи се Флин великодушно.

Бел тъкмо поставяше парите на бара, когато един флотски летец с дълга пура между зъбите пристъпи до него и хвърли двадесетачка.

— Аз плащам, лейтенант — каза той. — Командирът Бил Колби. От „Форестал“ HS-15. — Беше облечен с риза, по-пъстра от тази на Флин. Беше си сложил каубойска шапка с перо. Примигваше от дима, събран под периферията й. — Това са моите пилоти. Нещо като традиция е ние да плащаме напитките тази вечер, защото утре, по време на боя, ще ви поставим на мястото ви. — Хората на Колби гледаха бъдещите командири подобно омари в чиния преди вечеря.

— Познаваш ли този човек, Марк? — попита Флин.

Бел поклати глава.

Хеликоптерите от анти подводничарската ескадрила бяха постигнали забележителни успехи в откриването на подводници. Един от пилотите, мъж с черна набола брада и още по-черна цигара, очевидно един от главните в ескадрилата, издуха дим по посока на Бел.

— Ние ядем празни глави и плюем костилките. Имаш ли да кажеш нещо?

— Как се казваш? — попита Бел.

— Рико. Лейтенант Франки Рико. Отличен играч.

— Добре, Франк. Сигурен съм, че си изплашил всички — каза Бел. Обърна се и постави парите си. — Плащам отделно от тези.

Колби прибута своите напред:

— Казах, че аз плащам.

Флин го изгледа ледено:

— Вземи си надницата, тексасецо!

— Аз съм от Ню Мексико, хубавецо. Ние смятаме, че тексасците са недорасли.

— Това е малко сложно за мен — каза Флин шеговито. — Звучи ми като разлика между момиче на повикване и уличница.

Последва мигновено сблъскване, което заплашваше да се превърне в бой. Джесика Моран пристъпи към бара и каза:

— Ей, съотборници, както виждам се сприятелявате и с други колеги.

— Сега може би не е времето, командире — каза Флин тихо.

— Не знам. Ние бъдещи командири ли сме? — попита тя.

— Да, разбира се — отговори Флин.

— А те са анти подводничари?

Флин се ухили:

— Разбирам какво искаш да кажеш. — „В това момиче има нещо“, помисли си той.

Бел каза:

— Господа, посрещнете командир Моран — тайното оръжие на нашия отбор.

Колби ги гледаше:

— Виждам, но не вярвам. Какво, по дяволите, става във флота? Ако вие мислите…

Картър вдигна ръка:

— Моля, моля. Сексуални забележки не са позволени, не чу ли? Не че очаквам от такъв голям въздухар като тебе да направи друго нещо.

Те отново си налетяха, но Джесика, — жена с неподозирани възможности, ги раздели подобно океан. Пристъпи към бара, поръча си едно уиски и го гаврътна на един дъх.

— Аз съм влюбен — каза Флин замечтано.

— Защо, все пак, искате да ни платите напитките, командире? — попита Картър.

— Както казах — традиция. Първата нощ купуват летците. След това — който вземе наградата, той черпи.

— HS-15 не е плащал от дълго време — каза Рико замечтано. Останалите кимнаха.

— Не бих допуснал тези господа… — започна Флин, но Бел го спря.

— Маккензи знае ли за това? — попита той.

— Никой не трябва да знае. Освен ако момичето не му каже — отговори Колби.

Бел набързо преброи гласовете. Картър сви рамене. Той би играл по друг начин. Флин беше готов да се бие. Изпращаше сигнали, че ще бъде щастлив, ако стовари първия юмрук. Стойката на Джесика показваше, че тя е с отбора. Бел изучаваше за минута кехлибарената течност в чашата си, след това подаде ръката си на Колби.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Марк? — изненада се Картър.

Колби се ухили и протегна ръка.

— Славен момък.

Бел задържа ръката му.

— При едно условие.

Колби присви очи.

— Какво?

— Малка промяна на залога. — Бел му обясни какво има предвид. — Наречи го допълнителен бас.

Флин зяпна. Картър се усмихна. Хората на Колби гледаха със съмнение, но самият той извади пурата от устата си и отбеляза благо:

— Ще бъде историческо събитие. Това е сделка, лейтенант. Да вървим, момчета.

Маккензи наблюдаваше как летците създават неприятности на неговия екип. Бяха причинили и на него една преди много време, когато самият той беше бъдещ командир.

Беше прекарал един час с Джесика Моран. Опитваше се да я опознае. Впечатли се от голямата й амбиция и умствени способности. Тя беше добре дошло попълнение и ако това, че е жена създаваше проблеми, той не ги виждаше вече. Сега го интересуваше само заздравяването на взаимоотношенията. Когато Колби притисна бъдещите командири, те всички гледаха към Бел. Вече беше разбрал, че най-младият мъж беше естественият лидер.

Маккензи приближи към бара.

— Едно уиски, Джон.

— Веднага, капитане.

— Добър вечер, сър — поздрави го Картър.

— Сър — повториха останалите едновременно.

— Виждам, че сте се запознали. Още веднъж искам да ви поздравя с добре дошли в базата, командири.

— Благодарим ви, сър.

— Какво е мнението ви за летците? — попита невинно Маккензи.

— Не бих се поколебал да удавя един или двама — каза мрачно Флин.

Маккензи се усмихна.

— Господин капитан! — Беше се приближил един моряк. — Може ли да ми кажете къде да намеря командир Картър?

— Точно тук. — Маккензи го посочи.

Морякът му връчи бележка.

— Какво има, господин Картър?

— Командващият базата иска да ме види в кабинета си.

— По това време?

— Нещо за осигурителните застраховки. Не знам. — Картър сви рамене.

— В двадесет и един часа имаме инструктаж. Не закъснявайте.

— Да, сър. Ще се видим там.

Светлините в административната сграда бяха изгасени. Картър провери в съобщението дали точно е разбрал часа. В това време го повикаха.

— Хайде, командире. Тука.

Мъглява униформена фигура го поведе от фоайето към един от кабинетите. На табелката на вратата се четеше името на капитан Симънс, но Картър знаеше, че този кабинет не принадлежи на човека, който стоеше пред него. Имаше лошо предчувствие. Нещо не беше наред. Вдигна ръка за бърз поздрав.

— Господине?

— Спокойно, командир Картър. Благодаря, че дойдохте. Картър познаваше адмирал Уолтън Рансъм. Това беше най-големият диктатор във флота. В неговия свят политическата сила означаваше богатство. Капиталът означаваше контрол. Той беше обработил членовете на Сената и Белия дом, както и всеки, който би могъл да увеличи приходите в бюджета. Организираше гуляи и партита. Изпращаше във вестниците фотографии на политици. В замяна те увеличаваха личната му сметка. Някои офицери идеализираха Рансъм. Други виждаха в него най-лошия тип култова фигура. Той беше от хората, които биха се издигнали във всяка област. Беше както мечтател, така и безскрупулен интригант. Понякога равновесието се разцепваше и някоя от частите доминираше. С едно нещо бяха съгласни всички: Рансъм никога не забравяше приятелите си и винаги преследваше враговете си. Картър мигновено попадна под неговата власт.

— Вие знаете кой съм аз?

— Да, господине.

Рансъм облегна аскетично слабото си тяло на стола зад бюрото, кръстоса крака и постави ръцете си в скута. Гледаше Картър внимателно.

— Учудвате ли се защо сте тука?

Какво, по дяволите, ставаше?

— Господине, сигурен съм, че има важна причина.

Рансъм се усмихна:

— Една от най-важните, бих казал. Ще разберете това, ако сте живели толкова дълго, колкото и аз. Искам да накажете един човек вместо мен, командир Картър. Не питайте кой. Искам да го притиснете така, че да няма шанс за оцеляване. Това е превъзходна причина, нали?

— Не разбирам, господине!

Рансъм махна с ръка.

— Знаете ли, че имах син, господин Картър?

— Не.

— Е, добре. Имах. Той умря. В подводница. На „Дорнтън“, за да бъда точен. Престъпно нехайство причини смъртта му, както и смъртта на сто двадесет и девет други мъже. О, те не казват истината! Командирът наредил да се кара с такава скорост, че тя се разкъсала, разпиляла вътрешностите си по онези рифове и потънала.

Картър замръзна.

— Грешка на навигацията.

— Какво?

— Господине, ние учихме случая „Дорнтън“ в Академията. При изследване на останките са открили, че вътрешната система за управление… — Картър спря.

Рансъм беше като окаменял. Ръцете и краката му сякаш бяха замръзнали. Картър се чудеше дали все още имаше кръвообращение в тези мършави крайници.

— Господине, добре ли сте?

На Рансъм му беше нужно време, за да отговори. Като че го беше отвял вятърът. Очите му бяха колкото сухи, толкова и мъртви.

— В моята организация има хора с два типа на мислене. Имате ли представа вие в кой попадате?

— Мога да се досетя, господине.

Очите на Рансъм бяха студени.

— Искате сам да сте си господар. Изказвате мислите си направо. Господ ми е свидетел, че най-добрия пост, който някога ще имате, е да командвате гребна лодка. Аз съм добър, колкото думите си, синко. Ако ме познавате, знаете това.

Студена пот се стичаше по страните на Картър. Той извика на помощ целия си кураж.

— Вие ме каните да се присъединя към нещо незаконно. Трябва да докладвам на съответните власти.

— Много добре, синко. Правилен отговор. Но помислете по-добре. Вие имате съпруга и деца. За тях ще бъде добре, ако татко изпълнява специални задачи в Париж или Вашингтон. Във флота е пълно с умни и добре изглеждащи мъже като вас. С моя помощ само след няколко години ще станете съвършен капитан. След още две — адмирал. По-късно — заместник на президента. Правилно допускам, нали? Кариерата в голямата работа ви блазни.

Картър се опита да проумее думите му. Истината беше, че Рансъм току-що беше налучкал мечтата на живота му. Това, че би могъл да я постигне толкова лесно, го накара да се присмее на големите усилия, които беше принуден да полага. Истина също беше и всеки знаеше, че нямаше офицер от отбраната, който не би направил всичко за този мършав, сбръчкан, седемдесет и пет годишен адмирал. Каквото и да поискаше.

— Чуй ме, Реджиналд. Мога да ти кажа нещо — привилегията на стария човек. Ти знаеш моята сила. Мога да ти сторя добро или зло. Питал ли си се дали секса с друг мъж може да разбие амбициите ти?

— Какво? Господи, адмирале, вие не бихте могли…

— О, бих могъл. Много е лесно — каза Рансъм. — Познавам стотина мъже, които биха се заклели, че си техен любовник. Верността лесно се купува, синко. Единственото по-евтино нещо е сексът. Мислиш, че ще бъде трудно да изфабрикуваме нещо? Исусе, как мислиш, че сме спечелили изборите? Единствената разлика между политиката и змията е, че влечугото хапе, когато има причина. Събуди се, синко. Имаш право на избор. Забележителен успех или вечно проклятие. Не може да имаш и двете.

— Защо аз? — простена Картър.

Рансъм сви рамене.

— Ти си уязвим. Съпруга и деца. Точно попадение. — Възрастното му лице се вкамени. — Обичах своя син повече от всичко на света. Чаках повече от десет години да платя на човека, който го уби. Ти ще ми помогнеш.

— Господине, всички на борда на „Дорнтън“ загинаха.

Каменните очи на адмирала внезапно се оживиха от гнева.

— Капитан Робърт Бел имаше син, който порасна. А моят не успя.

— Бел? Марк Бел? Него ли преследвате?

— Представи си моята загриженост, когато узнах, че и той иска да става капитан, като баща си. Като че ли това тук е обществено обслужване.

— Вие сте луд!

— Мислил съм върху това. — Очите на Рансъм бяха отново бистри и сухи. — Но кой ти казва?

„Татко?“

— А? — Рансъм се огледа.

— Господине? — каза Картър объркан.

„Татко, толкова пъти сме говорили за това. Молил съм те да не го правиш. И ти се съгласи. По-малко ли ще ме обичаш сега, накрая?“

— Не по-малко. Повече! — извика Рансъм. — Ето защо трябва да го направя сега. Докато все още има време.

„Аз съм най-добрата част от тебе. Прости ми!“

— Опитах се. Дори се отказах, когато ме помоли. Но ако Конгресът не удължи мандата ми, няма да мога… — Той млъкна внезапно с празен поглед.

Картър не можеше да си обясни с кого разговаря Рансъм. В стаята нямаше никой друг. Беше тайнствено и зловещо. Мъжът беше душевноболен. След толкова години все още търсеше отмъщение. Око за око. По дяволите, справедливостта! Припев на психопат.

Рансъм потръпна. Изглежда дойде на себе си. Очите му вече не гледаха с празен поглед. Обърна се към Картър сякаш нищо не се беше случило. Взе една дебела папка от бюрото си и му я подаде. В нея бяха съхранени медицински и психологически записки във връзка със съдебно разследване. Материали, които само някой силен, като Рансъм, би могъл да събере. Картър се вгледа в първите няколко думи. Официално дознание върху събитията от… и името на лейтенант Марк Бел.

— Разбрахте ме, Реджиналд — каза Рансъм. — Тук ще намерите доказателствата.