Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678

История

  1. — Добавяне

Епилог

Вашингтон

Адмирал Уолтър Рансъм закусваше, когато телефонът иззвъня. Това беше личната му линия. Използваше се само от най-приближените му хора. Той остави току-що изцедения си портокалов сок. Даде знак на прислужника си да остави сребърния поднос с вестника и да излезе. Вдигна слушалката.

— Уолтън?

Рансъм позна гласа.

— Добро утро, сенаторе. Какво може да е толкова важно рано сутринта? Аз закусвам.

Гласът беше напрегнат:

— Прегледа ли вече „Вашингтон пост“?

— Току-що пристигна. Но аз чета мръсни книги едва след обяд — пошегува се сухо Рансъм.

— Уолтън — продължи загриженият глас, — всичко са написали. За сделката, за заблудата на самолетоносача. Всичките ни афери. Дори за петролните акции. Как са могли, Уолтън? Как са могли? Ще има разследване в Конгреса.

Рансъм почувства първото свиване на сърцето си.

— Не знам, Фред. Сигурен ли си?

— Става дума за моята проклета комисия!

Басът, който беше някъде вътре в него, стана по-звучен. Зазвъня в ушите му. Дънеше. Сега по-бързо. Той опипа челото си. Кожата му беше като пергамент — твърда и суха. Ръцете му трепереха, докато разгъваха хартията. Думата „скандал“ изскочи пред очите му. Само няколко абзаца бяха достатъчни, за да проумее, че някой го беше затрил. Но кой?

— Уолтън, там ли си? Уолтън, кажи нещо!

Рансъм се запрепъва към библиотеката. Неговите дълги, костеливи пръсти едва успяха да натиснат електронния бутон, за да отключат касата. Веднага забеляза, че папките ги нямаше. Дяволска работа. Никой, освен свръхпрофесионалист, не можеше да премине през охраната му.

Зрението му се замъгли. В една празна папка нещо проблясваше. Кой го беше поставил? Посегна да вземе малкия предмет със старческата си, почти прозрачна длан. Сувенир. Моряшки. Парче от череп на кашалот. Предмет от тези, които дават на съпругите и децата, посетили кораб. Кепета, свирки, фланелки… или малък нож от неръждаема стомана с емблемата на „Джаксънвил“ върху него.

Това беше съобщение. Веднага го разбра. В съзнанието му проблесна със скоростта на светкавица: „Джаксънвил“ беше корабът на Картър. И на Маккензи… Не беше ли съпругата му? Да. Джъстин Маккензи. ЦРУ. Тя беше добре тренирана. Ако Картър се беше огънал и беше разказал на капитана си…

„Време е за почивка, татко.“

Не, не още. Но сега блъскането беше по-силно. Трябваше да седне. Отмъщение. Знаеше кои бяха враговете му. Знаеше, че го бяха провалили напълно. Но все още имаше време за контраудар. Да ги повлече със себе си. Може би дори трябваше да ги…

„Татко, ела при мен!“

Ударите в него достигнаха кресчендо.

„Толкова ми липсваше!“

Вкопчи се в сърцето си само за да разбере с остра изненада, че ударите бяха престанали. Сребърният нож падна от ръката му. Рансъм се свлече на пода, като смачкана хартия — сух и празен!

Отнякъде като вопъл се чуваше гласът на сенатора:

— Уолтън, там ли си? Уолтън?

Линията беше мъртва.

 

 

Остров Андрос

Приеха Маккензи в болницата на базата и се заеха да го върнат в съзнание. През това време Джъстин се върна от Вашингтон, за да му помогне при възстановяването. След седмица той вече се разхождаше по плажа. След още толкова лекарите обявиха, че е напълно излекуван.

Марк Бел, Реджи Картър и Джесика Моран също се завърнаха. Квалифицираните членове на този екип бъдещи командни офицери бяха съвършено различни хора. Нито един не приличаше на онзи, който за пръв път беше стъпил на този остров. Бяха проверени в битка и отговаряха на всички условия. Пълномощията на Джесика щяха да бъдат преразгледани и тя щеше да се присъедини към Джъстин Маккензи в ЦРУ. Бел заминаваше за Норфлок, за да бъде командир на „Кей Усет“. Онзи ден беше погребал Флин в океана. Екипажите на всички кораби се бяха наредили върху палубата на самолетоносача, когато „Джаксънвил“ се беше приближила бавно. Бел не беше подозирал, че толкова много мъже могат да бъдат толкова мълчаливи. Флин, старият пират. Човекът със затаената болка, който беше дал живота си, за да го защити. „Топлото лятно слънце блести приятно, топло…“

Тази последна нощ беше за гальовно прощаване. Усмивката на Джъстин беше тайнствена. Нещо повече от новата кариера на Джесика и от командния статус на Бел се беше родило тук. Тя и Мак бяха преминали през още една трудност. И двамата бяха пораснали. Тя се чувстваше по-свободна и по-щастлива. Искаха да го направят адмирал в Пентагона, но той беше отказал. Искаше да остане във финалните тренировки на командните екипи. Да наблюдава възпитаниците как стават по-уверени в битката ветерани.

— Не знам кой от кого научи повече — каза тя.

— Те захвърлиха учебника — философски отговори Мак. — Затова победиха. Не знам дали аз самият бих успял — призна той.

Джъстин взе ръката му и сложи глава на рамото му.

— Обичам те, Мак.

Той се почувства по-богат от това, че бяха заедно.

— Аз също те обичам.

Още седяха прилепени един до друг, когато се приближи Бел.

— Здравейте, сър, госпожо. Как се чувствате?

— Добре, Марк. Утре се връщам на работа. Искат да ме направят адмирал.

— Никой не го заслужава повече, сър.

— Чух за „Кей Уест“. Приеми моите поздравления.

— Не бих могъл да се справя без вас, сър. Вие ми показахте как да живея. Повярвахте ми.

— Срещна ли се с Авилов? — попита Маккензи.

— Да, сър. Дойде да ме види, преди той и семейството му да се качат на самолета в Щатите. Каза ми, че е разговарял и с вас.

Маккензи се усмихна на спомена.

— Двама стари професионалисти. Цял следобед си правихме забележки. Лекарите са на мнение, че могат да върнат зрението му. Аз също се надявам. Това, което направи той, е забележително.

— Обясни ми защо ни помете с „Адри“ — каза Бел. — Това ми помогна да го разбера. Ако съпругата и синът ми бяха заложени на карта, бих направил същото. — Махна към Картър. — Какво ще стане с Рег?

— Не можем да пренебрегнем това, което е направил, или което не е. Рансъм беше силен, но Рег можеше да отиде и по-далеч. Мисля, че той разбра това. Но има всички шансове за успех. Заслужил го е. Може би ще бъде в следващия ми клас. Желая ти успех, Марк.

— Благодаря, сър. Госпожо. Трябва да се погрижа само за още едно нещо, преди да замина. Нещо като изпълнение на облога, който направихме, преди да започне всичко това. Трябва да посветим едно тържество на Джейми. Не можем точно да кажем кой е победил, но… Добре. Моля да ме извините…

Стиснаха си топло ръцете. Джъстин го гледаше как се отдалечава.

— Прилича ми малко на теб — каза тя.

— Как така?

— Има нужда от добра жена, която да го отпусне. Между другото, ето — каза тя, — дръж това.

Маккензи взе малкото шишенце.

— Какво е това?

— Получих го днес. Харесваш ли цвета?

— Разбира се. Синьо. Много е хубаво. Е?

— Преди да ти обясня — каза Джъстин, — би ли ми казал какво става там?

Колби беше грозен. Още по-неприятен беше в женски дрехи. Насмешки и поздравления го посрещнаха, когато се появи на плаца в рокля. С косматите си крака приличаше на паяк. Шапчицата му с връзки напомни за старите години. И сякаш това не беше достатъчно, след него вървеше великденски парад — Рико и останалите пилоти от ескадрилата, Бел и Картър също бяха сменили униформите си с женски дрехи. Джесика носеше мъжки костюм.

Колби хвърли пари на бара.

— Ние плащаме.

— Не, ние плащаме — каза Бел.

След много бири стигнаха до компромис. Вдигнаха чаши. Над всички се извиси гласът на Бел: „Глупаци ли са повечето в нашия град? И няма ли достатъчно умни в тази страна?“

Маккензи се обърна към Джъстин:

— Е, какво е това?

— Мислил ли си за Питър Себастиян Маккензи младши?

Той я изгледа с разширени очи:

— Ти се шегуваш?

— Не, изследванията показват, че е синьо, защото ти си там.

— Ти се шегуваш!

— Престани да се хилиш. Вече каза това.

След няколко минути всички забелязаха, че капитанът и съпругата му все още се целуваха.

Беше късно. Джъстин загаси лампите. Мак се плъзна в леглото до нея. Кожата му беше като полирана. Очите й го следяха нежно.

— Други предизвикателства? — попита той.

— Да. — Погали гърдите му с ръка. Почувства силните му мускули. — Все още мога да преброя ребрата, капитане.

Почувства усмивката му, когато посегна към нея.

Много показателно!

Край