Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава деветнадесета

Остров Андрос

Повредената „Джаксънвил“ пристигна малко след „Аугуста“. Персоналът на АЦПИК нахлу в кораба под ръководството на главния инженер. Всички бяха нетърпеливи да се върнат обратно в морето. Нямаше време. Всеки час доближаваше Авилов до целта му. Оставаха само три дена. Трябваше да го спрат!

Маккензи видя Бел да слиза на кея. Имаше същия вид както когато падна хеликоптерът. Това потвърди предчувствията му. Увери се, че главният инженер държи под контрол работата, и се приближи до него.

— Искам да поговорим, Марк. Ще имаш ли нещо против да се присъединя към тебе?

— Какво говорите, сър? Как е корабът?

Брегът беше безлюден.

— Пробив на пара в резервния двигател. Нужни са ни нови клапи. Надявам се, че скоро пак ще се потопим в океана. Какво мислиш за своето представяне днес?

— Загубих. Отново.

— Загуби, защото Флин те изненада. Това става единствено когато командир с твоите качества не е осигурил своя „параван“.

— Не знам.

Маккензи го прегърна.

— Нещо в теб самия те измъчва. Виждам те, когато мислиш, че никой не те наблюдава. Същото е, когато падна хеликоптерът. Днес навярно това се отрази на работата ти. Защо не ми се довериш? Аз съм добър слушател.

— Забравете това, сър.

„Как би могъл да стигне до него? — чудеше се Маккензи. Какво би могъл да му каже?“ Намеренията му бяха съвсем чисти и безкористни. Заговори простичко:

— Марк, работата с бъдещите командири ме затруднява. Искаше ми се да бъда до теб. Да преминем заедно през всичко. Но те те отделиха от мен. Искам да направя най-доброто за теб, но не знам точно какво е то. Опитвам се да ти бъда приятел. Може би като решим заедно проблема, ще се сближим. Позволи ми да се почувствам учител, Марк. Позволи ми да ти помогна!

Бел спря.

— Ще можете ли, сър? — Бавно и внимателно съблече ризата си. — Ще можете ли, след като видите това?

— Велики боже! — Маккензи беше виждал много белези, но никога — такива.

Грапава редица от дълбоки триъгълни прорези пълзяха по цялата лява ръка на Бел. Разпространяваха се навън и навътре към гърба му.

— Марк, какво е това?

Бел гледаше към морето. Отново се беше изолирал.

— Да вървим, синко — подкани го меко Мак.

Гласът на Бел сякаш идваше от милиони далечни мили. В него имаше нещо призрачно, плашещо:

— Бяхме в Австралия за приятелско посещение на пристанището. На два-три километра от брега видях как се обърна една семейна лодка. Във водата имаше стадо делфини. Скачаха много красиво. Явно човекът се беше загледал в тях и е допуснал грешка. Аз бях дежурен на палубата. Човекът държеше съпругата си. Във водата беше паднал малкият им син. Дадох заповед да се доближим до лодката. Точно когато бяхме до нея, една вълна я погълна. Гмурнах се за момчето. Не мога да ви кажа колко дълбоко, но го достигнах. Сър, държах малката ръчичка и не можах да се изкача нагоре. А беше толкова близо… Толкова близо… Почувствах, че нещо ме ритна отзад. Отначало помислих, че е корабът ми. Само нещо голямо можеше да ме чукне така. Трябва да съм бил близо до повърхността, защото имах още въздух в дробовете си. Все още държах ръката на детето. Разбирате ли, все още я стисках! Гърбът и рамото ме боляха така, сякаш те бяха измислили болката. Но аз продължавах да го дърпам нагоре, за да може да вдиша. Тогава го видях. Огромно, сиво острие пореше водата. Вече знаех, че не ме беше ударила подводницата. По-късно ми казаха, че това е бяла акула. Един моряк, който е бил и друг път в тези води, ми разказа, че бил хвърлил срещу нея десет-петнадесет M-16, но не е могъл да помръдне дори главата на това деветтонно чудовище.

Маккензи усети страха му като периодично повтаряща се треска. Марк заговори по-бързо.

— Бях толкова изплашен. Нямаше къде да избягам. Подводницата беше прекалено далече. Държах и детето. Трябваше да го защитя. Чувах как крещят родителите му, хората на палубата. Делфините се мятаха наоколо като полудели. Единственото нещо, което можех да направя, беше да се обърна с лице към опасността, въпреки че нямаше с какво да се бия. Никога не бях виждал такива челюсти. Като огромна грозна пещера, която се приближаваше към мен. Пред чудовището имаше същото вълнение, както пред подводница. Направих единственото нещо, което можах — обгърнах детето с ръце. Може би най-трудното нещо, което някога съм правил в своя живот. Обърнах гърба си към онова нещо. Единствената ми надежда беше да докопа мен и да забрави за детето.

Бел се беше пренесъл там. Маккензи можеше да види това. Дори на лунната светлина изглеждаше блед. Всеки мускул беше скован от ужас. Мак докосна ръката му. Сякаш беше от камък. Сълзи се стичаха на воля по лицето на младежа. Не се и опитваше да ги спре.

— Никога не бях изпитвал такава болка. Както когато захапваш ябълка, така се впиха зъбите й в мен. Но това не беше най-лошото. Акулата… тя разбра! Това беше дяволът, сър! Уверих се в това. В акулата се беше вселил дяволът, защото тя не искаше мен. Тя само ме захапа и ме захвърли настрана. Това беше шок, на който тялото ми не можа да реагира. Детето се изплъзна от ръцете ми. Стисках го с последната силичка, която ми беше останала, но внезапно акулата се появи отново. Може да съм бил близо до повърхността, може би близо до удавяне — не знам. Отворих очите си и погледнах направо в нейните. Тогава разбрах, че беше нечестивият. Видях го! Начинът, по който ме гледаше и тогава… и тогава… тогава нагълта момчето! Почти изящно отвори масивните си челюсти и го схруска… Внезапно аз… аз държах… една ръка. Всичко, което имах беше ръка, която свършваше с назъбените остриета на кости. Мразех това чудовище така, както не съм мразил преди. Не разбрах откъде взех силата. Може би от това хилещо се чудовище пред мен или от кръвта и късовете, сред които плувах. Единственото нещо, което можех да виждам, беше това огромно, примигващо, хилещо се зловещо око. То чакаше да осъзная собствената си безпомощност. Искаше да се наслади на това, което би могло да направи с мен. Може би има Господ. Не знам. Нещо ми даде сила. Вдигнах това назъбено парче кост и го забих направо в онова око с всичката сила, която събрах.

— Не вярвайте, ако ви казват, че акулите нямат глас. Аз още чувам този вик и ще го чувам, докато съм жив. Акулата подскочи от болка. Огромното сребърно тяло се стрелна. Опашката като камшик плесна с огромна сила по повърхността… и ме остави жив. Върна се обратно. Искаше да ме убие. Със сигурност щеше да го направи, но делфините се спуснаха. Заудряха я отстрани подобно торпеда. Акулата се мяташе във водата. Делфините продължаваха да я бият. Имаше все повече кръв. Все по-настървено забиваха твърдите си носове в слабините й, докато тя започна да се гърчи от болка.

Бел видя в съзнанието си последната сцена. Кошмарът, от който не можеше да избяга. Акулата беше прекалено близо. Едно захапване би могло да го довърши. Тя обаче искаше раненият и кървящ човек да запомни, искаше той да живее с това… Най-трудното от всичко. И последната картина, която никога нямаше да забрави — точно преди да загуби съзнание от шок и болка, точно преди да го погълне дълбоката тишина — това беше дяволското, арогантно чудовище да проблясва с ръката на момчето в окото си. Дланта й сякаш му махаше, махаше му, докато чудовището се отдалечаваше…

Бел рухна. Тресеше се от неовладяеми спазми, които терзаеха тялото му. Мак го прегърна.

— Слушай, Марк. Това е било едно живото. Не е бил дяволът. Само едно животно.

Бел поклати глава.

— Аз също мислех така. Но не разбирате ли, сър? То не беше гладно. Ако беше — щеше да ме глътне. Това момче не би заситило глада му дори за един час. Взе момчето, защото се опитах да го защитя. Изяде го от злоба. Затова му върнах омразата. Прибраха ме на борда. Корабният лекар направи каквото можа. Оперира ме върху масата на каюткомпанията, но спаси ръката ми. Когато се събудих, всичко си припомних. Тъпчеха ме с болкоуспокояващи. Но аз бях благодарен, че акулата не беше изяла краката ми. Почаках, докато ме оставят сам, и облякох водолазния костюм. Момчетата в контролната кабина сигурно са си помислили, че виждат призрак, целият в кръв и бинтове, с подивели очи. Насила завзех командването и ги заставих да търсим акулата. Насочих локатора за живи обекти. Минавахме през рисковани дълбочини. Не ме беше грижа, бих се съюзил с дявола, само за да докопам този хищник. Дори бях заредил дулата, преди да скочат и да отскубнат пистолета от ръцете ми.

— Не си бил на себе си. Никой не би могъл да те обвинява.

— Разбира се. Много добри хора ми го казваха, след като се възстанових. Нужна ми беше цяла година за физическа и емоционална терапия, за да повярвам в това. Накрая психиатрите го нарекоха „еднократна травма, предизвикана от събитие“. Нямало причина да ме местят. Дълго обаче, след като се върнах, имаше насмешки. Чувал съм шеги за огромната бяла акула на Бел и за последователя на „Моби Дик“. Не ги обвинявам, бихте ли искали да плувате с човек, който би могъл отново да подивее и да изпрати всичко на дъното? Някой постави снимка на ковчег върху стената. Друг я скъса, но аз я видях. Шест месеца бях под водата без никакъв инцидент. Моят командир ме предложи да отида на квалификация, ако искам. Това беше начин да докажа, че мога да го направя, въпреки всичко. Ако не бях го направил, никога нямаше да мога да се отърва. Но все още, когато съм в контролната кабина, ми се струва, че ще се изгубя и ще потопя всички. Това ме кара да се страхувам, когато командвам. Прав сте за днес. Флин никога нямаше да успее да ме хване. Не успях да се концентрирам. Знаете ли, няколко пъти сънувам, че се потапям във водата и пътувам…

— Това е просто сън, Марк. Ти си последният човек, който би се предал.

Марк разтърси втвърдените мускули на лицето си.

— Сега вече знаете, сър. Можехте ли да ми поверите командването на екипа?

— Разбира се, Марк. Ти си този, който трябва да върне вярата си отново.

— Какво искате да кажете?

— Преди няколко години имах един… инцидент — започна Маккензи. — Беше убито едно момиче. Трябваше ми доста време, за да го преживея. Да повярвам, че животът се е върнал при мен. Вече не се съмнявам в това.

— Как го постигнахте? — попита Бел.

— За теб няма значение как съм го направил. Трябва да намериш собствен начин. Това трябва да бъде твое собствено освобождаване. Но първо трябва силно да го пожелаеш.

Бел отпусна рамене.

— Много е трудно.

— Отчаянието те кара да се чувстваш така. Искаш ли да знаеш какво мисля като твой приятел?

— Да.

— Казват, че чувството за безнадеждност е наш спътник още от раждането. Но то няма да се връща всеки ден при теб, ако той е приятен.

— Но как да го направя такъв?

— Забрави себе си. По-трудно е, отколкото звучи. Приемай всеки ден като подарък, защото наистина е такъв. Но не искам да ти говоря баналности. Мисля, че ще се справиш на „Джаксънвил“. Може да разчиташ на мен, че ще ти помогна. Просто ти трябва да повярваш в себе си.

— Не виждам как. — Бел облече ризата си. — Но все пак благодаря, капитане. Надявам се, че няма да ви разочаровам.

— Лека нощ, Марк.

— Лека нощ, сър.

 

 

Офицерски квартири

Мак се върна и установи, че ремонтът е почти привършен. Тогава се отправи към къщи. Искаше да се види с Джъстин. Тя седеше на стол на терасата. Беше вдигнала краката си на парапета.

— Искам да поговорим — каза той.

— Добре.

Настани се на другия стол. Тъмните очи на Джъстин го гледаха малко смутено. Това показваше, че не е спокойна.

— Отидох си снощи, защото разбрах, че си права — започна той.

— А-ха.

— Имах нужда от време, за да помисля. Не исках тази промяна. Поне вече не.

— Имаш ли друг избор?

— Не ме е грижа за изборите — ядоса се той. — Не ме е грижа за логиката. Искам си подводницата обратно. Заслужил съм си я. Повечето хора не могат да открият къде са по-добри. Но аз открих. Разбира се, че мога да бъда учител, полицай, или сладкар, или всякакъв друг. Но когато командвам подводница, съм най-добрият Питър Маккензи, който Господ е създал. Ти знаеш това, аз също го знам, ако трябва да бъдем честни.

— Ти намираш себе си там, съгласна съм. Можеш да направиш това, което друг не би могъл.

— Тогава защо не ми разрешават да го направя? Когато дойде време да не мога да се справя, просто да ми посочат вратата. Толкова ще бъде лесно! Но не и до тогава. Защо ме отстраняват преди това?

— За да те запазят — отговори Джъстин простичко. — Това иска Бен да разбереш. За да отдаде почит на възрастта, без значение дали става дума за жена или мъж. Аз не съм толкова бърза, колкото преди. Не харесвам бръчките, които забелязвам в огледалото, Мак. Подготвям се за собствените си промени. Както ти, и аз не ги харесвам. Бен се опитва да те накара да разбереш, че е време за движение. Че създаването на един нов Питър Маккензи е по-важно, отколкото да оставиш един мъж на собствения му, егоистичен път. Той вижда нещо друго добро в тебе, Мак. Действа за доброто на службата.

— Господи, но това ме наранява! — простена той.

— Скъпи, това чувство ми е познато.

Той кимна бавно.

— Знам, че го познаваш. — Той се наслади на топлината на слънцето. Опитваше се да обясни чувствата си. — Аз ще изпълнявам задълженията си. Никога не съм зарязвал нещо преди и сега няма да го направя. Но вътре в себе си знам, че е нужна промяна. Това е най-тежкото. Виж, винаги съм мислил, че животът има два стадия. Първият е докато си дете и си зависим от семейството си. Наречи го стадий на издържане. Подготвяш се за самостоятелност. Това е вторият стадий. Намираш пътя си сам. Излизаш. Ставаш някакъв. Аз бях независимо дете. Никога няма да забравя колко горд бях, когато за първи път заведох родителите си на вечеря и платих сметката. Или когато станах командир. Това беше чудесно усещане, Джъст. Набелязах целите си и ги постигнах. Само Гарвър ги промени малко. След като разговаряхме снощи, аз си помислих, че може би си права. Може би е време за мен да променя нещо. Да премина в друг стадий. Това проблесна в мен, когато се опитах да дам увереност на бъдещите командири. Или когато виждам колко са зависими от мене. Започвам да мисля, че това е трети стадий, който не съм очаквал.

— Кой е той?

— Този, в който ти крепиш другите.

— Какво точно означава това?

— Че да бъда учител, все пак за мен означава нещо. Започвам да оценявам тази промяна. Хубаво е да отгледаш някого и да го пуснеш. Животът създава живот. Мисля, че това трябва да бъде моята цел. Това се опитвам да дам на Марк, Джесика, Рег и Джейми.

— Звучиш ми подозрително, като баща ми.

— Така ли? Нямаш ли ми доверие?

— Това винаги ме е интересувало, Мак — каза замислено Джъстин. — Как намираш логическо разрешение на емоциите си? Правиш ги по-малко плашещи, по-приемливи.

— Мисля. Много премислям.

— Не — възрази тя. — Ти си възможно най-съвършената личност, която съм познавала някога. Каратистите го наричат „кай“. Сила от равновесието.

— Сега не се чувствам толкова уравновесен.

— Така мисля аз. — Тя замълча за малко и продължи. — Спомняш ли си, че съм ти разказвала за пустинята миналата година след „Кентъки“? Цялата тази пустош. Руският генерал Крански изглежда беше свикнал с нея. За Кемал пустинята сякаш беше в душата му. Не мисля, че той би могъл да си представи живота без нея. Но кълна се, че аз никога няма да я приема. Когато се убедих в това, щях да умра онзи последен ден. Помислих си, че ако се измъкна оттам, би ми се искало да имам дете. Беше нещо като тържествено вричане. Сега като те слушам да говориш, си мисля — бихме ли могли и двамата да променим нещо? Както ти казваш — да преминем към друг етап от нашия живот?

— Може би.

Тя се разколеба. Разбра, че това, което беше казала, беше прозвучало прекалено фатално.

— Мак, какво мислиш за децата?

— Разбираш ли, това е въпросът. Струваше ми се, че бяхме готови, но всъщност има допълнителна мрежа от избори. Разбира се, че съм мислил върху това. Кой мъж не е мислил? Интересно е. Би било великолепно. Може би.

Тя отпи от питието си замислена.

— Но сигурен ли си? Аз не съм. Изглежда толкова… завинаги!

— Сигурен? Не. Всеки родител, който познавам, е или изморен, или загрижен. Или и двете заедно.

— Ще трябва да продадем поршето ти и да си купим каруца.

— Само не поршето!

— Тогава ще дойде време, когато няма да става дума за секс — каза тя.

— Не си давам поршето.

Тя захвърли възглавницата към него.

Той се наведе и я целуна.

— Е, какво е решението ти? Ще променяме ли живота си?

— Веднага ли трябва да отговоря на този въпрос?

— Трябва да разрешим много въпроси от семеен интерес. Бих искал да знам.

Тя влезе вътре и съблече тениската си. Захвърли сутиена. Зърната й щръкнаха от студения въздух. Ръцете й се плъзнаха по тялото й. Каза:

— Може би ще пристъпим към работа, преди да съм се изплашила и да съм променила решението си.

Той се приближи и я прегърна. Нещо, което винаги правеше с удоволствие.

— Ти сериозно ли говориш за дете?

Тя му показа, че е напълно сериозна.

 

 

Офицерски квартири

Картър крачеше из стаята сърдито. Това, че се обади на съпругата си вкъщи, не го накара да се почувства по-добре. След дванадесетгодишен брак, тя почувства, че нещо не е наред. Притисна го с въпроси. Тъй като беше невъзможно да й обясни нищо, за да се защити, той я нагруби. Затвориха телефона скарани.

Имаше времена, когато беше успявал да избягва всякакви конфликти чрез убеждение. Винаги беше успявал да се владее. Нямаше намерение да променя тъпите глупаци. Просто ги отстраняваше от себе си. Сега, в началото на най-плодотворните си години, когато мислеше, че е оставил всички недоразумения зад себе си, се изправи пред най-голямото предизвикателство.

Не би и помислил да нарани Бел. Знаеше това със сигурност. Би могъл да отиде при Маккензи, преди да отплуват. Може би е по-добре да му звънне още сега? Изчакването само щеше да опъне нервите му. Почти беше набрал телефонния номер, когато нещо върху тоалетката привлече вниманието му. Пакет със снимки. Закачи слушалката и ги разлисти. Лицето му почервеня. Вътрешностите му се усукаха.

Той и Сюзън бяха прекарали заедно една нощ. Беше облечена в разголена нощница и му позираше. Тя беше слънчево момиче. Нещо нормално е да добавиш подправка към дългия и честен брак. Кой бе разбрал и какво го засягаше? Беше прибрал снимките под чекмеджето на нощното шкафче, както беше виждал в криминалните филми. Беше забравил за тях. И сега това! Кръв нахлу в главата му, когато си помисли, че Рансъм или някой друг бяха претърсвали къщата му. Дали бяха ги показали и на други? Неминуемо те щяха да се смеят и да правят коментари относно гърдите й. Той мачка снимките, докато се разкъсаха.

Телефонът иззвъня. Картър откачи слушалката.

— Картър? — Гласът на Рансъм беше чуплив и сух като презряла пшеница. — Тя е много хубаво момиче, Реджиналд.

Картър никога не беше мразил някого толкова много, както мразеше адмирала. Това беше чисто изнудване.

— Ще те убия, корумпирано дърто копеле!

— Не, няма. Мога много лесно да уредя автомобилна катастрофа. Случват се много често, докато съпругите откарват децата си на училище.

Безсилието задуши Картър. Как би могъл да се бори срещу това?

— Може би ще размислиш и ще ми се подчиниш — долетя раздразненият глас на адмирала. — Надявам се да разбереш, че нямаш друг изход. Пожелавам ти приятно пътуване, Реджиналд. Върни се победител.

В къщата на Рансъм беше горещо. И сухо — какъвто беше ти самия. Нямаше цветя. Увяхваха само след часове. Той остави слушалката и се облегна на високата облегалка на стола си. Картър щеше да му се подчини. Снимките бяха добро попадение.

— Трябва да го направя, сине. Виждаш това, нали? — прошепна той.

„Татко, аз знам, че искаш най-доброто за мен. Чакаше през всичките тези години само защото аз те помолих. Няма ли да можеш да почакаш още?“

Силата на разрушението беше негово основно правило. Сигурно синът му разбираше това?

— Ти би го направил нали, сине?

„Да, татко. Но разрушението не компенсира смъртта. Ти си ме учил на това. Забрави момчето!“

Рансъм се почувства неудобно. Да го забрави? Щеше да пипне Бел, когато беше станал звезда като защитник. Счупена ръка или разтегнато ахилесово сухожилие щяха да разрушат кариерата, открила се пред него. Но синът му нямаше да позволи. Затова той изчакваше. Благодарен беше на деня, когато Бел съобщи, че иска да върви по стъпките на баща си, че иска да става капитан на подводниците. Тогава Рансъм разбра как трябваше да изглежда истинското му отмъщение. Разбра, че беше станало по-добре, дето синът му го беше спирал. След инцидента с Марк в Австралия, Рансъм разбра, че съдбата му е поднесла идеално оръжие в ръцете. Всичко много добре си пасваше.

„Татко, говори ми, татко?“

Той прекъсна гласа. Синът му щеше да разбере. В края на краищата, нали и двамата бяха извън времето?

 

 

Квартал на постоянните жилища

Флин погледна надолу към деколтето на момичето и почувства, че нещо се размърда в него. Само презрение. Хвърли си един поглед в огледалото, което беше опряно на коленете му между нейните голи крака. На светлината на крушката изглеждаше измършавял. Кожата му имаше зеленикавия оттенък на следобедните сенки.

Тя протегна предвзето ръце към него:

— Хайде, Джейми, направи го отново. Ти обеща.

Флин смънка нещо и разклати леглото. Момичето се наведе и запали цигара, без да си дава труд да се прикрие със завивката. Имаше либидо на ненаситен пубертет. Веднага щом свършеше, беше готова да започне отново.

Флин се изтегна на стола. Миризмата на цигари, коняк и секс го караха да се чувства като в блато. Чувстваше устата си така, сякаш руската армия беше минала през нея. Главата му тежеше. Бялата й касинка беше паднала от огледалото върху тоалетката. Завивките бяха провиснали от сексуалните им упражнения. Издърпа пликчетата й изпод себе си. Бяха големи и бели, с лекета на свивката. Сутиенът й приличаше на строителна подпорна конструкция. Цялото му същество се устреми към свежия въздух навън. Пресегна се да вземе панталоните си.

— О, не! Не го прави! — примоли се кокетно тя, като се протягаше от леглото към него. Цялата се надвеси над него, триеше се в него, смучеше го… Влажните й устни се впиха в неговите. Ръката й настойчиво се спусна надолу.

Флин изви ръцете й назад и ги стегна в огромния си юмрук.

— Какво искаш, момиче? Кажи ми!

Внезапно беше помрачнял, сякаш щеше да изкрещи.

— Искам го твърд, Джейми. Ти знаеш… там.

Той почувства как мъжествеността му нараства. Обърна момичето така, че лицето й беше далеч от него, и я прободе отзад. Когато се наведе над нея, тя изкрещя. Лицето й почти докосваше коленете му.

— О, Господи! — викаше тя. — Да… да…

Той я клатеше нагоре и надолу, блъскаше се в нея, като не отпускаше ръцете й. Докопа люлеещата се гърда и сърдито я замачка. Изпотеното му лице се притискаше към гърба й. Изправяше се в такт с нейните спазми и викове. После падна назад в стола и я отблъсна от себе си. Тя се претърколи на пода и легна, като дишаше тежко.

— Господи, Джейми, беше великолепно. Само че моето име не е Джесика. Не си го забравил, нали?

— Не съм го казвал…

— Да, каза го, Джейми. Пфу…

Флин разбра причината за своя яд. След като се беше освободил от сексуалното напрежение, той почувства старото, познато чувство на самоомраза. Какво, по дяволите, правеше тук? Толкова много пъти си беше задавал този въпрос. Треперещото създание на пода нямаше да му отговори. Тя вече хъркаше. Какво можеше да получи от нея?

Знаеше единственото нещо, което искаше. Една жена със светли очи и бърз ум, която за пръв път беше срещнал на брега. Джесика Моран. Колежката от екипа бъдещи командири… Знаеща, можеща и интелигентна. Любов? На неговата възраст? Не можеше да разбере как я пробуди тя в него. Защо някой мислеше за друг? Иронията на всичко беше, че не можеше да я има. Той можеше от петдесет километра да забележи, че една жена се предава. Както и да открие, че го отхвърлят. С нея беше по-мил отколкото с всяка друга жена, а тя още не го искаше! По дяволите, той съзнаваше това.

Грабна бутилката с уиски и излезе на терасата. Искаше му се момичето да имаше котка. Имаше нужда да изрита нещо зад себе си. Алкохолът облекчи болката в стомаха му и топлината тръгна към главата му. Изправи се на стола до парапета.

— Кралят е мъртъв. Дълго живя той — извика, като залиташе.

Тръгна по парапета. Подпираше се за сандъчетата за цветя. Пространството пред него се прозяваше, бетонната пътека се залюля надолу. Чиниите на сателитните антени се открояваха странно красиви на фона на нощното небе.

— Ние сме четирима мускетари, по дяволите. — Очите му се напълниха с горчиви сълзи. — Дяволските мускетари…

Прозорците започнаха да се отварят. На вратата се появи момичето. Търкаше зачервените си очи.

— Флин, какво правиш? Престани да крещиш. Аз живея с тези хора. Смъкни долу голия си задник! Флин!

Как ги беше нарекъл Маккензи? Да. Най-добрият екип, който е имал. Той отпи за това, като вдигаше бутилката високо. Олюля се и почти падна. Вътрешностите му горяха.

— Ти си задник, Флин. Един дърт задник от най-лошия вид!

— Флин, слез долу. Ще паднеш!

Той се усмихна пиянски.

— Флин!

Не усети как земята се приближи и изхрущя под него.