Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава седемнадесета

„Северна звезда“

Паченко ремонтира повредите в подводницата, колкото можа. Сега нямаха перископ за атака. Радиоантената частично беше извън строя. През пропуканите уплътнения се просмукваше вода, която помпите изхвърляха.

— Оператор, командна кабина — каза Авилов. — Приятелите ни още ли са тук?

— Същото както преди, капитане. Аз не мога да ги чуя, но ако ти кажа, че са тука, няма да възразя.

— Пусни звука.

Около края на обхвата Авилов чу разрушителя, който ги дебнеше от два дена.

— Павел, направи дълбочината 20 метра. Всички машини, стоп!

Паченко никога не беше виждал Авилов в по-добра форма. След като избягаха от бойната група, три други кораба ги бяха засекли, но той беше успял да се освободи. Въпреки слепотата си, придвижваше Звездата сякаш беше мехурче в морето. Тук спускане, там — издигане. Където се наложеше — бягаха. Беше усетил разрушителя точно десет минути преди оператора със своя локатор. Бяха на няколкостотин километра от Бахамите, все още в дълбоки води. Паченко се приближи до масата с картите. Авилов го попита меко:

— Колко близо сме до огневата точка?

— 20 километра. Сега трябва да обърнем.

Думите „перископите нагоре“ се изплъзнаха от устата на Авилов. Уредите застъргаха.

Авилов виждаше само най-контрастните контури на предметите, всичко останало беше в мъгла. Предстоеше им най-голямата опасност — влизането в залива Сабана кей. Притесняваше се, че бомбата в черепа му би могла да избухне всеки момент. Паченко трябваше сам да придвижва Звездата. Времето напредваше безмилостно. Оставаха им само четири дена. Само четири дена!

— Ще бъда в машинното — каза Паченко.

Той много находчиво беше създал малки бомби, които предизвикваха повече миризма и дим, отколкото щети. Складирани във вентилационното, те надеждно щяха да предпазват кораба. След „пожара“ щяха да се приближат към Сабана кей и да открият семействата си. Да установят колко войници ги охраняват, къде бяха оръжията им, къде са настанени. След това щяха да атакуват. Авилов щеше да остави Степов и Пушкин от другата страна на острова с Паченко, докато той с Мишкин щеше да се приближи към пристанището и да унищожи корабите и хидропланите. Ако действаха бързо и нямаше много вражески сили на острова, щяха да успеят.

Паченко се върна и постави ръка на рамото му:

— Десет минути. Бъди внимателен.

Авилов опипа за телефона. Температурата на водата беше 25 градуса. От изгрева бяха изминали десет часа. Трябва да бяха достатъчно близо до разрушителя. Би трябвало да се насочи към Звездата веднага, щом чуе сигнала SOS. Личният му противогаз беше в преградката над главата му.

— Капитане, Паченко е. Огън! Огън в машинното! Огън в машинното!

— Капитане, помещението за торпедата е. Парлива миризма. Имаме задушлива миризма. Може би от огън?

Противопожарната аларма рязко зазвъня. Димът нахлуваше през всеки вентилационен отвор. Нямаше нещо по-ужасно от огъня за една подводница. Той можеше да обхване целия кораб и да изпепели всичко за минути. Хората останаха по местата си само защото бяха дисциплинирани.

— Капитане, не можем да го овладеем. Реакторът е застрашен от атомно разрушение.

Авилов грабна микрофона:

— Говори капитанът. Изкарай кораба на повърхността и се приготви за евакуация. Няма опасност, ако сложите противогазите си. — Обърна се към тези до него. — Слушайте всички вие. Останете по местата си. Ще освободим командния екип само в краен случай. Господин Паченко ще ограничи пожара след минути.

Някои се опитаха да промърморят, но това беше Авилов, Ястреба. Беше ги спасявал стотици пъти през всичките тези години. Останаха.

— Капитане, операторът е. Има контакт… Разрушителят. Вие бяхте прав — каза Пушкин щастливо. — Отговарят на нашия сигнал за бедствие.

— Видяхте ли? Казах ви да не се безпокоите — отговори през пушека Авилов. — Господин Степов, идете при радиостанцията и изпращайте сигнал SOS. Следва евакуация.

Паченко помагаше на хората да излязат през люка и даваше заповеди за хвърляне на спасителните салове. За по-малко от петдесет минути целият екипаж беше във водата. Пушекът още струеше през люковете. Над главата си Паченко чу шум от самолет. Нямаше съмнение, че правеше снимки. Много добре. Точно от документиране на събитието имаха нужда.

Когато и последният сал се отдалечи от корпуса, Паченко се спусна във вентилационното помещение. Превключи прекъсвачите, които позволяваха на вентилаторите да се задействат отново. След няколко минути коридорите бяха изчистени. Той осигури люковете и продължи нататък. Безлюдните помещения бяха зловещи. В съдовете храната стоеше наполовина изядена. Видеокасетофонът продължаваше да работи. Изключи го. Върна се в машинното, възстанови контрол върху реактора, осигури контролната кабина, помещението за торпедата, изчисти маслените и другите отпадъци. Зареди дулата.

Върна се в контролната кабина. Там бяха Степов, Мишкин, Вашовски и Пушкин. Старите, изпитани и верни ветерани.

— Пожарът е потушен, капитане. Реакторът е обезопасен и всичко функционира нормално.

— Свалете маските си! — заповяда Авилов. — Павел, потопи кораба на 500 метра.

— 500… но защо, капитане? Не трябваше ли да вземем екипажа? — попита Вашовски.

— Не. Защо просто не изпълните заповедите ми? — отговори Авилов, доловил объркването в гласовете им. — Павел, потвърди дълбочината. Юри, донеси от сейфа ми оперативните заповеди. Бързо!

Юри изпълни нареждането. Авилов усещаше Мишкин по тътрещите му се крака. Пушкин — чрез шума на дрехите му. Вашовски — чрез начина, по който свиваше пръстите си. Степов — по подсмърчането, което го беше нападнало напоследък.

— Колко от вас искат да видят този кораб като собственост на Украйна? — Авилов знаеше добре кои са те. Всичките бяха етнически руснаци. Те поклатиха главите си. — Добре, това ще направим сега. Украйна не може да иска нещо, разрушено от огъня, нали? Ще променим външността на Звездата в тайна база в Куба. Тогава няма да може да отиде в новия си дом в Кола бей. Това е. По тази причина имаме извънредна ситуация. Може сами да прочетете заповедите на адмирал Рушков.

Те запрехвърляха документите от ръка в ръка. Кимаха многозначително. И така, Великата руска мечка все още не беше загинала!

— С мен ли сте? — попита Авилов.

— Да, капитане — отговори Степов.

— Добре, сега трябва да бъдем много тихи.

— На 500 метра сме, капитане — рапортува Мишкин. — Поемам кормилото.

— Добре. Следвай курс 215. Само с резервния двигател.

Един час се отдалечаваха от мястото на „бедствието“. В дълбоките топли води бяха безшумни като сянка. Работеха в пълен синхрон. Бяха си разпределили задълженията. Мишкин управляваше кормилото. Паченко контролираше равновесието на кораба. Вашовски отговаряше за контрола на стрелбата. Пушкин — за локатора. Степов беше навигатор.

Ястребът стоеше изправен. Вдигнатите около тила му ръце приличаха на силни криле. Нямаше да позволи съпругата и децата му да загинат. Поне докато управляваше Звездата с оръжията на борда й.

Неочакваният, внезапен звън на подводния телефон почти му причини сърдечна атака.

— Юри?

Това беше повече от шокиращо, защото той се ползваше за свръзка на кораби само на близко разстояние.

Паченко вдигна слушалката.

— Да? — каза той. След това още няколко пъти „да“. — Разбрах. — Затвори телефона.

— Кой, по дяволите, беше този? — попита Авилов.

— Капитанът на либийската подводница „Адри“ — отговори спокойно Паченко. Все пак беше учуден. — Поздравява ни за идеалното представление и ни информира, че ще ни охранява до Сабана кей. Каза, че името му е капитан Зилах. Надява се, че го помниш от Академията. Увери ни, че има идеална огнева позиция, ако променим плановете си.

Авилов разбра всичко. Беше прекалено тихо. „Адри“ трябва да е чакала тук дни, може би и седмици. Този път беше надхитрен.

— Отново сме в засада — каза той горчиво. — Изглежда ни предстои ново бягство!