Серия
Питър Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Atlantic Run, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барт Дейвис

Заглавие: Бягство в Атлантика

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК Калпазанов

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1995

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфия“ АД, Пловдив

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-17-0090-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3678


Глава двадесет и първа

„Северна звезда“

Паченко изучаваше картите. Вдигна поглед и поклати глава.

— Няма къде да се скрием, Пери.

— Капитане, операторът е. Локаторът показва, че „Адри“ все още е с нас.

Авилов беше в капан. Ядосваше се на себе си. Дали травмата в главата му го беше направила толкова глупав? Лернър беше предвидил всяка негова стъпка. Първо беше парализирал намеренията му да освободи семейството си от пленничество. След това беше отгатнал много точно, че Авилов ще се опита да му избяга. Беше поставил подводница, която да го пресрещне и да го придружи до Сабана кей.

Беше безсилен да направи нещо с „Адри“. Локаторът долавяше, че външните капаци на дулата им са отворени. Беше ги взела на идеална позиция. Капитан Зидах умно ги преследваше. Времето, времето! То неумолимо изтичаше. По-малко от два дена оставаха, за да влезе във водите на Куба.

— Каква е дълбочината на водата?

— 200 метра, капитане.

Дълбоко е. Повече от достатъчно. Той реши да изиграе единствената карта, която му беше останала.

— Пери, капитан Зидах казва, че независимо от проблемите с инерционното управление, създадени от пожара, той е определил друг курс в тези води. Ние трябва да ги последваме. Безпокоят ги американските хидрофони в тестовия обхват.

— Какъв е курсът?

— Да излезем от Северозападния канал и да се насочим на юг през Флоридския пролив. Водата е дълбока навсякъде.

— Потвърди заповедта му и определи нов курс 330.

— Слушам, господине.

Това е то. Зилах не беше глупак. Нямаше да им позволи да се размотават тук. Оставаше му да се надява, че американците наистина са разширили обхвата повече от това, което бяха обявили на руското разузнаване. Може би Звездата поне за кратко се е появила върху екраните им.

Авилов помнеше Зилах от времето, когато беше изучавал либийски в Академията. Това бяха хубави дни. Вкъщи, със семейството си — за дълго. Катя беше щастлива през цялото време. Зилах беше едър, недодялан мъж, който никога не се разделяше с ботушите си. Гъстите вежди и обръснатият череп му придаваха вид по-скоро на началник на военните сили в пустинята, отколкото на морски офицер. В родния си град, чието име носеше, беше прочут като добър ездач и ловец. Авилов не се съмняваше, че той щеше да изпрати торпедо по него, без да се замисли. Само трябваше да открие нещо съмнително.

— Пьотър — каза на Степов, навигатора, — поеми контролната кабина.

После направи обичайната си разходка до помещението с локатора. Две стъпки надолу, една настрани, да се хване за края на люка, да дръпне завесата, да наведе главата си и да опипа за стол.

— Здравей, капитане — поздрави Пушкин. — Все още нищо.

Визуалните средства бяха безполезни за него.

— Подай ми слушалките, Иване.

Авилов седна в тъмното и се заслуша. Още осем други локатори образуваха мъгляви петна в светлия ореол около него. Това беше опасна игра за един сляп човек. Ако се провали, щяха да умрат много хора. Мислеше дълго и усилено. Каква възможност му оставаше?

Седеше и се вслушваше в звуците, които ясно достигаха до него през слушалките на хидрофона. Можеше да чуе различни животни — риби, делфини, китове. Започна дори да различава звуците в горния и долния ъгъл, звуците под и над корпуса на кораба. Наистина беше забележително. Когато корабът спираше, те се изгубваха. Може би винаги е било така, но той не го е оценявал досега — сляп в зримостта си. Мислите му се потопиха по-надълбоко в океана, излязоха от линията на звуковите вълни, все по-далече и по-далече. Очакваше един звук да дойде при него.

В контролната кабина останалите офицери на „Северна звезда“ управляваха системите и поддържаха курса й. Паченко се замисли за семейството си и за факта, че съдбата им беше в ръцете на един сляп мъж. Но той имаше доверие на този човек, както на никого в света. Знаеше, че Авилов ще измисли нещо. Подушваше неговата брилянтна дързост. Съжаляваше за живота, който беше загубил, но, както казваха, не може да вървиш и по двата пътя.

Той провери реактора. Увери се, че торпедата бяха точно поставени. Върна се да проучва картите. Решаващата частичка все още липсваше. Приближи се и до старите карти на стената, старателно рисувани на ръка преди достиженията на електронната картография. Най-сетне намери това, което търсеше. Релефът на проходите на Флорида можеше да им помогне. Ако все още беше такъв, ако подводните земетръси не го бяха променили. Минаването оттам изискваше истински подвиг на пилотиране. Смешно как се навързваха обстоятелствата. По ирония на съдбата, Авилов можеше да бъде единственият, който можеше да ги спаси. Събра картите и ги понесе към каюткомпанията, като поръча капитанът да дойде там, когато се върне.

През това време Авилов седеше в помещението на локатора и се вслушваше в тъмнината.